Vasil Arnaudov

Днес се навършват 87 години от рождението на хоровия диригент Васил Арнаудов

„Боре, сега отивам за една седмица във Венеция, това е любимото ми място за престой, когато съм в Италия. Имам хотелска стая с изглед към морето и оттам ще се любувам на красотата на природата и морския пейзаж“.

(думи на проф. Васил Арнаудов към мен през септември 1970 г. в Италия)

Драги приятели на хоровата музика, днес на 1 май 2020 г. се навършват 87 години от рождението на един от най-големите български хорови диригенти – проф. Васил Арнаудов, една личност, която е оставила светли спомени в съзнанието на ония, които са имали щастието да пеят под негово ръководство.

През 2016 г. на 1 май – рождения му ден, аз написах тук малка статия за него, без за навлизам в подробности, през 2017, 2018 и 2019 г. се спрях по-подробно на биографията и дейността му, а днес ще разширя написаното. Делото на Васил Арнаудов – този „чародеец“ на хоровата музика в България, ще остане за вечни времена. Редица специалисти считат, че хоров диригент от такъв мащаб като него в България не е имало, може и повече да не се роди. Ето малък цитат от една статия за него на музиколожката Олга Шурбанова:

„В онези времена, когато хоровото изкуство имаше статута на национален културен ресурс, когато Майският хоров фестивал във Варна наподобяваше възторжен, несвършващ химн „Върви народе, възродени”, когато пеещите самодейци от цялата страна се съревноваваха „на живот и смърт” за званието „първенец” в това най-масово, най-достойно музикално състезание, Софийският камерен хор на Васил Арнаудов, тогава носещ името „Любомир Пипков”, нямаше конкуренция. Нямаше я у нас, нито в чужбина. Където и да се появеше със своите „прекрасни момичета” – в Ланголен и Мидълсброу, в Арецо и Гориция, в Корк, Лайпциг, „Македонския дом” или зала „България”, Арнаудов се извисяваше като исполин над всички останали. Как пееха тези хора! И каква магия забъркваше Васко Арнаудов с едното помръдване на веждата, с потрепването на устните, с всеки подаден щрих и дъх. Нямаше нищо по-съвършено от хармоничните гласове, от невероятната спятост между отделните партии, от изваяната в нечут полъх динамика, от артикулацията, дикцията, кристалната интонация. Всяко изпълнение докарваше публиката до френетични аплаузи…“

(край на цитата)

Аз съм един от съвременниците, които го помнят от много отдавна, още от студентските му години в София, когато той като студент в първи курс се хранеше в стола на Музикалната академия на ул. „Московска“, където и аз – макар и не студент в академията, се храних там един семестър през 1952 г.

С Васко не се познавахме, но сме били на обща маса и после, когато се запознахме в Габрово при неговите идвания там, си спомнихме за тези първи срещи в София. Аз и друг път в моите „оперни истории“ при някои случаи съм писал за него, за неговото обаяние и харизма, която излъчваше при работата си като диригент, особено когато музицираше на сцената при концерти. Незабравими ще останат постиженията на неговите хорове, както в София, така и в Русе, вероятно и другаде, достигнали в развитието си до световно ниво.

Искам да припомня само един личен спомен, свързан с Васко Арнаудов, който никога няма да забравя:

През септември 1970 г. първокласният „Хор на запасните офицери“ в Габрово – два състава – голям 90-членен ансамбъл и 24-членен камерен състав, спечелихме два златни медала на Международния хоров конкурс в Гориция / Италия – един от престижните хорови фестивали по това време. Нашият диригент проф. Христо Арищиров беше по същото време на турне в СССР с хор „Маяковски“, а на фестивала в Италия след едномесечни усилени репетиции в Габрово с проф. Васил Арнаудов се подготвихме много добре и той беше една от причините да постигнем този успех. На заключителния концерт на първенците нашите два състава изпълниха по няколко песни от репетирания с него репертоар. Нашият голям състав – като първенци – остана за финала на концерта. След като изпълнихме 2 или 3 песни, публиката така френетично ни удобряваше, че беше необходимо да пеем на бис. В този момент Васил Арнаудов реши нещо, което ни изненада – да изпеем „Обесването на Левски“. Тази творба той не е репетирал с нас, но знаеше, че сме я изпълнявали при разни национални прегледи на художествената самодейност в София и я познава в наше изпълнение. Ние изтръпнахме в тези 10-15 секунди, когато той се обърна към нас с думите: „Момчета, сега ще изпеем „Обесването на Левски“. Някакъв пламък светеше в очите му. Хората, които са пели в негови хорове, познават харизмата на този вълшебен диригент и способността му да предава мислите и намеренията си на хористите само с един поглед. Не казахме нищо, просто бяхме в някаква еуфория и започнахме силно концентрирани, следейки всеки детайл на движенията му, за да не стане неочаквана грешка. Изградихме творбата по неописуем за нас начин, което никога по-късно не се повтори.

Тогава аз разбрах за последен път какво означава вътрешната сила и обаяние на един несравним диригент, способен без никаква репетиция да предаде онзи дух, който в такива моменти играе най-важната роля. Аплодисментите на предимно италианската публика бяха още по-възторжени. Ако Васко ни наблюдава сега от някъде с хубавата си неподправена усмивка, ще се позасмее още по-силно и може би ще каже: „Ето какво прави любовта към музиката, когато преминава като електрически ток през всеки изпълнител!“.

В почивките по време на престоя ни в Градо, където бяхме на хотел две седмици, често сме пили с Васко кафе и сме си говорили на разни теми – бяхме са сприятелили. Когато конкурса завърши и ние с малкото спечелени лири заминахме за една седмица на екскурзия на юг към Рим и Неапол, Васко се сбогува с нас – както винаги усмихнат и доволен от постигнатото и ми каза при последното кафе: „Боре, сега отивам за една седмица във Венеция, това е любимото ми място за престой, когато съм в Италия. Имам хотелска стая с изглед към морето и оттам ще се любувам на красотата на природата и морския пейзаж“.

За последен път се видяхме с него през есента на 1990 г. в Габрово. По време на редовните „Дни на камерната музика“, които се провеждат от много години в родния ми град, бях на почивка и той беше за два дни гост на тези музикални празници. Той знаеше, че аз живея отдавна в Германия. Не се бяхме виждали точно 20 години. В една пауза си разменихме за пет минути по някое впечатление, но аз му припомних за хубавите дни в Италия. Той се засмя и каза нещо такова: „Това с „Обесването на Левски“ никога повече няма да се повтори, вие бяхте необикновен мъжки хор, с вас можех да си позволя това“.

Ще дам малки биографични бележки за Васил Арнаудов и детайли от кариерата му.

Васил Борисов Арнаудов е хоров диригент и професор по хорово дирижиране, роден на 1 май 1933 г. във Варна, починал на 19 март 1991 г. в София. Васил Арнаудов завършва класа по хорово дирижиране в Българската държавна консерватория през 1956 г. при проф. Георги П. Димитров. Дирижира хора на софийските учителки 1954–1968 г., хор “Родина” – град Русе от 1963 г., Българската хорова капела “Светослав Обретенов” лрез периода 1966–1969 г.

През 1966 г. той отбира 20 момичета от най-добрите детски хорови състави и създава Софийски камерен хор “Л. Пипков”. Този хор спечелва световно признание главно заради чистотата на женските, още леко детски гласове. Посветил голяма част от живота си на русенския хор “Родина” – един от най добрите в България. От 1971 г. Васил Арнаудов е заслужил артист, от 1974 г. – доцент по хорово дирижиране в БДК, по-късно професор. От 1976 г. е декан на теоритико-композиторския и диригентски факултет на БДК. Хоровете, ръководени от Васил Арнаудов са изтъкнати български самодейни състави. От 1980 до 1991 г. проф. Васил Арнаудов е консултант на Първия български хор “Янко Мустаков” в Свищов. Под негово ръководство хорът постига големи успехи и е удостоен през 1984 г. с най-високото звание – представителен.

В началото на 1990 г. проф. Васил Арнаудов е избран за първи председател на новосъздадения Български хоров съюз, правоприемник на Съюза на народните хорове и Българския певчески съюз.

Удивително широк е репертоарният диапазон на диригента. Под негово ръководство са прозвучали десетки български и чужди песенни и кантатно-ораториални творби. Той е изпълнил за първи път редица творби от Петко Стайнов, Любомир Пипков, Димитър Петков, Симеон Пиронков, Александър Танев, Константин Илиев, Красимир Кюркчийски, Васил Казанджиев, Христо Тодоров и други известни български композитори. Трябва да се споменат и прекрасните реализации на популярните български народни песни “Димянинка” и “Лале ли си, зюмбюл ли си” от Филип Кутев, “Моя да бъде девойка” от Ал. Танев, “Момчето и вятърът” и “Седенкарски песни” от К. Илиев, “Пиленце пее” от Кр. Кюркчийски. Маестро Васил Арнаудов е запознал музикалната публика и с много песенни и кантатно-ораториални творби от Хайдн, Моцарт, Бетховен, Верди, Берлиоз, Шостакович, Свиридов, Стравински, Рахманинов, Мартину, Яначек, Мийо, Бритън, Хиндемит, Барток.

Със своите хорови формации проф. Васил Арнаудов постига успехи не само на българска сцена, но и в чужбина – на концертни турнета и конкурси в почти всички европейски държави, в СССР, Япония, Италия, Великобритания. Много са и наградите от тези престижни музикални форуми – на международните хорови конкурси в Ланголен и Мидълсбъроу – Великобритания, в Арецо и Гориция – Италия, в Корк – Ирландия, в Лимбург, Полхайм, Лайпциг и Марктобердорф – Германия и др.

През 1988 г. проф. Васил Арнаудов постига с хор Родина – Русе най-голямото признание за българското хорово изкуство – 5 първи награди и званието ХОР НА СВЕТА в Ланголен (Великобритания). С много труд, амбиция и педагогически такт проф. В. Арнаудов извиси музикалното равнище на хора, направи го обичан и ценен, както от гражданството, така и от музикалната общественост.

Приживе проф. Васил Арнаудов е обявен за почетен гражданин на Силистра, Видин, Русе, Ямбол и на град Аргостоли в Гърция.

Известният български композитор проф. Васил Казанджиев казва за своя колега: “Васил Арнаудов беше безпощаден и безкомпромисен в художествените си изисквания, чужд на ефекта и фалшивия патос в музиката. Неговото изкуство беше искрено, наситено със спонтанна емоционалност, артистичност, която покоряваше с незамъглена с нищо яснота на мисълта. Мисля, че в това се крие магията на директното въздействие на неговото изкуство върху слушателите”. 

Музикалната критика определя личността и творческата дейност на  големия български хоров диригент Васил Арнаудов като явление в българската музикална култура и като един от най-големите хорови диригенти на ХХ век, блестящ интерпретатор, подготвил десетки талантливи свои последователи и създал традиции в хоровото изпълнителско изкуство.

(край на бележките)

От доста години в медиите, както печатни, така и електронни има редица материали свързани с живота и дейността на маестро Васил Арнаудов. В някои от тях се дават интересни подробности, които дооформят представата за този голям музикален артист. Особено ценни са интервютата, които дава неговият син Андрей Арнаудов, понеже по време на най-успешните години в кариерата на баща му той е имал макар и като дете непосредствен допир до него и споделя неща, които са напълно автентични. Андрей Арнаудов е позната личност в България главно от телевизията, където вече редица години участва в предавания по различни тв-канали. По-долу ще дам откъси от негови интервюта през различни години, като избера тия части, които засягат преди всичко баща му.

„Сега“, 17 март 2001 г.

Васил Арнаудов трябвало да стане лекар

Децата на най-големия български хоров диригент са журналисти, но също като леля си и чичо си не са пренебрегнали музиката

ДЕСИ ТОДОРОВА

Както често става, най-големият български хоров диригент Васил Арнаудов дължи кариерата си на една случайност. Всъщност в живота има няколко обрата, свързани с музиката. Най-напред той я намразил, а после се влюбил в нея и я направил смисъл на живота си.


Васил Арнаудов дължи музикалните си заложби на майка си. Тя много обичала да пее и насочила и децата си към музиката, карайки ги да свирят на различни инструменти. По-големият брат – Георги, станал цигулар и се прочул извън родината си. Сестрата пък, която била най-малкото дете, направила кариера като пианистка. Всички очаквали и Васил да поеме по този път, но той свирил 2 години на цигулка, след което я захвърлил. Тогава семейството решило да го направи лекар.

На 17 години обаче случайно попаднал на летен аматьорски курс за диригенти в Рилския манастир. Което тотално променило нещата. Именно на този курс той се запалил по дирижирането. “Интересното е, че още от дете му личало колко е музикален. Като ученик дирижирал всякакви гимназиални хорове”, разказва синът му Андрей. “В този период – 50-те години, самодейните състави и въобще тези начинания били стимулирани. Така попаднал в Рилския манастир и решил да стане музикант. Но тъй като не е бил въобще подготвен, а за кандидатстване в академията се искала солидна подготовка, се наложило да се пробва в теоретичния клас. Подготвил се много бързо и го приели. Следващата година създали за първи път клас за хорово дирижиране и той продължил в него обучението си. Този клас бил огромен – 30-40 души. Преподавал прочутият в онези години композитор и диригент Георги Димитров.

След завършването на академията Васил Арнаудов работил с много хорове. Дирижирал хора на банката, на учителите. Ръководел формации и извън София. Минал през много състави. И така до 1963 г., когато отива в Русе и поема хор “Родина”. Именно благодарение на него през 1988 г. същият този състав бе обявен за “Хор на света”. Отличието е присъдено от най-авторитетния световен конкурс в Ланголен, Великобритания. “Беше много смешно, тъй като конкурсът е в четири раздела. На финала се събират победителите от всеки раздел и се състезават помежду си. Но става така, че “Родина” печели и четирите категории. Което е истински прецедент в историята на конкурса”, обяснява синът Андрей.

След международното признание Васил Арнаудов получил такова и в родината си. “По принцип хоровото изкуство не е масово. Докато беше жив баща ми, той бе единственият прочут хоров диригент. А иначе с това изкуство много трудно се става популярен. То е толкова немасово. Като си мисля, той е единственото име в последните 50 години и сигурно няма да има друг като него и в следващите 50 години. То е за толкова тесен кръг публика, че трябва или да си гений, или да се задоволиш, че никой няма да научи името ти”, е категоричен Андрей. Васил Арнаудов е първият Музикант на годината на България в традиционната класация на предаването “Алегро виваче” на БНР. Престижната награда обаче е връчена посмъртно. Това става през 1991 г.“

(край на цитата)

Ето малка информация за Андрей Арнаудов и пратньора му Иван Христов, с когото двамата имат често съвместни тв-изяви:

Портал „personi.dir.bg“ (без дата)

Иван и Андрей

Макар да си придават несериозен вид с постоянните си шеги, двамата успяха бързо да се наложат в българския тв ефир и в продуцентския бизнес.

Всичко започна от ток-шоуто “Сблъсък”, излъчвано в неделя по БТВ, което продължава да се радва на висок рейтинг и популярност. Сред собствените им продукции се наредиха и “10-те най-” по bTV, “Рекламна пауза” и “Дежа вю” по “Фокс лайф”, сръбската версия на “10-те най-” и «Това го знае всяко хлапе» по БТВ. Двамата купиха правата за второто издание на Мюзик Айдъл, а гледаемостта на формата надвиши неколкократно първото издание. Момчетата «дръпнаха» сериозно напред и наредиха «Междинна станция» ( продуцентската им къща), сред големите в бранша. Иначе двамата са заедно от детската площадка, която в случая е Градската градина. Иван Христов е роден на 30 ноември 1979 година и е завършил актьорско майсторство за куклен театър в НАТФИЗ. Андрей Арнаудов е роден на 8 юни 1979 година, завършил е “Телевизионна журналистика” в СУ “Климент Охридски”.

Иван е семеен с едно дете, а Андрей е щастливо обвързан със сръбската си приятелка Даниела. Човекът, който открива Иван и Андрей е един от пионерите в продуцентския бизнес – Нико Тупарев. Засега ефирният дует показва, че добре си е научил урока и без съмнение има с какво още да ни изненада.

(край на цитата)

На 1 май 2013 г. проф. Васил Арнаудов щеше да навърши 80 години. По този случай в медиите се публикуват редица материали, от които ще цитирам две статии – от Пею Благов и от Мина Узаничева след интервюта със сина Андрей Арнаудов.

Ако беше жив, диригент № 1 на България – Васил Арнаудов щеше да навърши 80 години

От Пею Благов на 01.05.2013

Ранната кончина на баща му е голямата болка на водещия на „Сблъсък“ АндрейАрнаудов. Малцина знаят, че той е син на диригент № 1 на България Васил Арнаудов, който по времето на соца е бил в пъти по-популярен от наследника си днес, а освен това е музикална величина от световен мащаб.

Инфаркт обаче убива таткото на водещия, когато той е едва 12-годишен. Така Андрей израства с отворена рана в сърцето и още от детските си години чувства особено болезнено липсата на единия си родител.

Това според близките на Андрей е и една от причините той да отлага чак до днес решението сам да стане родител. Радва се много на бебето на сестра си, но сам още таи мъка по татко си. „Още плача при спомена за онзи 19 март през 1991 г. Той, татко, се прибра и сготви вечеря, защото беше голям кулинар. Посмяхме се, защото обясни, че прочел статия, че пушенето не е толкова вредно, а той самият пушеше по 3 кутии на ден. Седнах да си пиша домашните и после на татко му стана лошо. Дойде линейка, но вече беше късно“, спомня си със сълзи на очите Андрей.

Андрей Арнаудов остава сирак на 12 години.

Той е категоричен, че баща му е бил най-великият човек, когото е познавал, и затова се е заел да пази паметта му за поколенията. Затова и всяка година отбелязва задължително рождения ден на татко си на 1 май с концерти и връчване на награди от фондация „Проф. Васил Арнаудов“ за най-добър диригент.

Професор по хорово дирижиране в Държавната музикална академия в София с 37 първи награди от световни конкурси, таткото на Андрей е създателят на първия роден хор. Бил е диригент на Българската хорова капела „Светослав Обретенов“, Хора на софийските учителки, смесения хор „Родина“ от Русе, хор „Гусла“ и много други, най-продължително работи със Софийския камерен хор, който днес носи неговото име. Неговите състави са носители само на специални и първи международни награди. През 1988 г. хор „Родина“ печели най-престижната награда „Хор на света“, а Арнаудов е обявен за диригент № 1 в България.

Негова е идеята химнът на България да зазвучи точно в полунощ по националното радио и тази традиция се е запазила и до днес. Години наред с химна свършваше и единствената Първа програма на Българската телевизия.

„По принцип хоровото изкуство не е масово. Докато беше жив баща ми, той бе единственият прочут хоров диригент. А иначе с това изкуство много трудно се става популярен. Затова се радвам например, че в Русе има улица, кръстена на него, а хор „Любомир Пипков“ прие неговото име. Той е единственото име в последните 50 години и сигурно няма да има друг като него. Въпреки че за младите днес аз съм по-известен и са малко хората, които го помнят. Затова се старая да поддържам паметта му жива“, обяснява Андрей.

На 1 май и тази година водещият, близките и учениците на диригента ще отбележат отново рождения му ден с концерт. Ако беше жив, Васил Арнаудов щеше да навърши 80 години.

(край на цитата)

Андрей Арнаудов: Едва ли някога ще достигна баща си

01.05.2013

Автор: Мина Узаничева

На малкия екран Андрей Арнаудов изглежда вечно усмихнат, малко лекомислен и доволен от живота на млад човек. Зад тази фасада обаче се крие мъж, който знае какво иска и се бори докрай, за да го получи. Може би най-ярка следа в този силен характер е оставила фигурата на баща му. Големият хоров диригент проф. Васил Арнаудов умира внезапно, преди синът му да навърши 12 години. Въпреки това обаче той и до днес е пример в живота на Андрей. Днес диригентът щеше да навърши 80 години.

Андрей, казват, че приличате на баща си. Така ли е наистина?

Не приличам съвсем на него, защото при мен по отношение на музиката „талантът отдъхва”, както, доколкото си спомням, се е изразявал Достоевски. Но като характер мисля, че приличам на баща си. Той беше експанзивен човек, професионалист, саркастичен, понякога леко краен. Беше амбициозен. Мисля, че тези качества имам и аз. В голяма степен аз съм формирал характера си на основата на това, което съм виждал у него. Така че сигурно приличам на него, въпреки че като постижения в живота съм много далече от баща ми. За съжаление в България е малко известно какво е постигнал той. Нашият свят е така устроен, че моите постижения, макар и много по-малки от неговите, са по-широко известни. Това ме прави по-скоро тъжен, но това е положението. В крайна сметка живеем в такова време. Това, с което аз се занимавам, е много по-широко достъпно и много по-комерсиално.

В този смисъл българите умеем ли да ценим талантите си?

Трябва да започнем отдалече и да кажем, че ние по принцип имаме поводи да се считаме за световна величина единствено в някои индивидуални спортове и в класическата музика. Нека не ми се обиждат хората от другите области на изкуството и на живота, но ние имаме истински световни постижения само там. Освен оперната ни школа цялата ни хорова школа е световноизвестна. Имаме много големи имена като диригенти, композитори, гласове. Така че не смятам, че ценим достатъчно талантите си. Самият факт, че всеки човек на улицата знае кой съм аз, а младото поколение не знае кой е баща ми, е жесток. Това е тъжно. Но аз не знам дали не е същото навсякъде по света, дали навсякъде по света хората, които работят в областта на елитарното изкуство, не са по-малко популярни. И все пак много от големите ни имена в класическата музика са получили по-голямо признание по света, отколкото в България. Същото се отнася и за баща ми.

Вие слушате ли хорова музика?

Аз съм израснал с класическа и хорова музика – няма как да е друго. Самият аз 10 години съм свирил на пиано, за което подчертавам, че бях лишен от талант. Играех в детски театрални трупи и бях сравнително артистичен. Бях най-артистичен сред пианистите и най-добър пианист сред артистите. Затова ме ползваха тук-там да запълвам дупки. Но съм израснал с класическа музика и ми е приятно да я слушам, въпреки че сега доста съм се откъснал от нея, много рядко ходя на концерти. Със сигурност обаче имам навик да слушам класика повече, отколкото 99% от хората.

И отколкото вероятно хората биха предположили.

О, със сигурност повече, отколкото хората биха предположили, защото ето, и ние сме част от този модел – ние в телевизията правим това, което смятаме, че ще се харчи. И ние каним в предаванията си фолк певици, а не диригенти и велики оперни гласове. Защото всички, които работим в комерсиалните медии, гледаме преди всичко това, което правим, да се продава.

Казвате, че съжалявате, че хората познават повече вас отколкото баща ви. Чувствате ли се виновен пред него, пред паметта му?

Не, не, не се чувствам виновен, просто такова е времето и обществото, в което живеем. Казвам го със съжаление, защото той имаше наистина огромни постижения „след Калотина”, както обичаше да се шегува. Аз едва ли някога ще имам такива постижения. Той има 37 първи награди от международни конкурси, а неговият хор „Родина” е обявен за Хор на света през 1988 г. Аз не знам много българи да могат да се похвалят с такива постижения. Учениците му работят в цял свят, записвал е за звукозаписни компании в цял свят, дирижирал е на десетки сцени по света. Такова беше ежедневието на баща ми, когато бях дете. Аз рядко го виждах, той постоянно пътуваше. В България имаше просветителска дейност, непрекъснато работеше със състави от цялата страна.

Имал е предложения за работа в чужбина.

О, много!

Съжалявате ли понякога, че ги е отказал – ако беше заминал, сега и вие може би щяхте да се развивате на друго ниво?

Не, аз за себе си не съжалявам. Но съжалявам за него и не мога да разбера защо ги е отказал. Знам, че още когато е бил на моята възраст или по-млад от мен – което за диригент е много ранна възраст, – е имал предложение да стане помощник-диригент на Парижката опера. На по-късни години след международните му успехи е имал предложения вече за главен диригент, които също е отказал. Но трябва да имаме предвид, че това е време, в което, ако заминеш без съгласието и добрата воля на България, реално си обречен на изолация и ставаш невъзвращенец. Опитвам се да си обясня защо не е заминал и честно казано, ако бях на негово място, аз бих заминал. Същото е можел да направи и Георги Аспарухов, който на 22 години е имал предложение да стане централен нападател на „Милан”, но е останал да играе за „Левски”. Това е патриотизъм. Между другото, аз съм националист, защото баща ми ме е научил на това. Той е от семейство на емигранти от Егейска Македония, дошли тук по време на Балканските войни. Така че патриотизмът плюс условията, които по онова време са те правели невъзвращенец, реално са карали и него, и много други талантливи хора да останат в страната и да отказват такива примамливи предложения за работа.

Вие бихте ли напуснали страната, ако имате добро предложение?

Не бих напуснал страната, защото ние работим преди всичко с езика, това ни ограничава. Но техният език е универсален – езикът на музиката. Големите музиканти реално могат да работят навсякъде по света. Баща ми също работеше навсякъде по света, но винаги представяше България.

Понякога гледате ли на себе си през неговите очи? Той би ли ви харесал, ако може да ви види сега?

Сигурно много пъти щеше да е много разочарован от мен. Но в крайна сметка съм сигурен, че щеше да оцени това, че не се нося по течението, а полагам усилия за живота си и полагам усилия за достатъчно хора, които работят за нас. Знам, че би оценил това, че мисля как да се развивам. Иначе част от нещата, които сме правили пред камерите, вероятно нямаше да го хвърлят във възторг.

Говори се, че искате да му вдигате паметник.

В София има улица на негово име, което ме радва. Но не съм имал идея да му вдигам паметник. Истината е, че има някакъв инициативен комитет в Русе, който иска да вдигне паметници на няколко бележити хора на изкуството, които са работили в града, включително паметник на баща ми. Но аз нямам пръст в това.

(край на цитата)

Във връзка с 80-години от рождението на проф. Васил Арнаудов на 1 май 2012 г. Софийският камерен хор „В. Арнаудов“ изнесе на 25 април тържествен концерт в София, обявен в редица медии. Ето една информация за този концерт:

Софийският камерен хор отбелязва 80-годишнината на проф. Васил Арнаудов

24 април 2012 г., София – „Музикално пътешествие из Европа“ – така е наречен концертът на Софийски камерен хор „В. Арнаудов“, с който съставът ще отбележи 80-годишнината от рождението на своя патрон – изтъкнатия български хоров диригент Васил Арнаудов. Събитието е част от програмата на „Европейски музикален фестивал“ и ще се състои утре, 25 април от 19:30 ч. в концертната зала на Националното музикално училище „Л. Пипков“. С концерта ще бъде отбелязана и 80-годишнината на Ирина Щиглич, дългогодишен вокален педагог и акомпанятор на Софийския камерен хор, която е създател и първи диригент на хора.

Васил Арнаудов е един от най-харизматичните български музиканти. Възпитаник по хорово дирижиране на проф. Георги Димитров, той започва работа в Националната музикална академия (тогава БДК) през 1959 г., израствайки в академичен ранг от асистент до професор. Дирижирал е Българската хорова капела „Св. Обретенов”, хор ”Кавал”, Пловдивски мъжки хор, Хорът на софийските девойки, Хорът на софийските учителки. Най-съществени за неговия творчески път са Софийският камерен хор и Хор „Родина”- Русе. С тях той завоюва 37 първи и 10 големи награди от международни конкурси, реализира концертни турнета в десетки европейски страни и Япония. Васил Арнаудов поема ръководството на Софийския камерен хор една година след създаването му през 1966 г. и е негов диригент до смъртта си през 1991 г. След това съставът е наречен на негово име и до момента негов главен диригент и художествен ръководител е проф. Теодора Павлович.

Програмата за утре вечер е разделена в две части: в първата ще бъдат представени български творби от Константин Илиев, Иван Спасов и младата Веселина Драголова – Данаилова, която е и асистент-диригент на състава. Втората част ще отведе слушателя на пътешествие из европейската музикална класика от 18 век до нашето съвремие с песните на Бетовен, Шуберт, Верди, Рахманинов и по-новите автори Миклош Кочар, Арне Мелнес и Вик Неес. Диригент на концерта е проф. Теодора Павлович, а клавирният съпровод е на Мариана Спиридонова. Входът за концерта е свободен.

„Европейски музикален фестивал“ се организира от „Кантус Фирмус“ със съдействието на Министерството на културата на Р. България и Столичната община в подкрепа на кандидатурата на София и Югозападния регион за Европейска столица на културата през 2019 г.

(край на цитата)

Трябва да споделя, че от 6 години аз съм ФБ-приятел на този прекрасен дамски хор. Той има собствен профил във Фейсбук, аз получих покана за приятелство тогава и съм поласкан от вниманието на младите дами, които продължават делото на маестро Васил Арнаудов по блестящ начин, водени от чудесния диригент проф. Теодора Павлович. През 2013 г. този хор е изнесъл в Пловдив концерт в „Балабановата къща“, за който четох тогава хубав отзив от музиколожката Олга Шурбанова. Именно с този отзив ще завърша днешната си статия за маестро Васил Арнаудов.

в. „Култура“, 30.05.2013

Олга Шурбанова

Мярата Васил Арнаудов

За триумфалното представяне на Софийския камерен хор „В. Арнаудов” на четвъртия Международен фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща” – Пловдив, 2013.

Не бях слушала Софийския камерен хор от години. Не можех. Защото трябваше да приема, че Васил Арнаудов се е превърнал в спомен. Този толкова витален, обсебващ пространството артист, чието присъствие на сцената беше сияен празник, с внезапното си потегляне от света сякаш угаси всички, запалени от самия него, светлини.

В онези времена, когато хоровото изкуство имаше статута на национален културен ресурс, когато Майският хоров фестивал във Варна наподобяваше възторжен, несвършващ химн „Върви народе, възродени”, когато пеещите самодейци от цялата страна се съревноваваха „на живот и смърт” за званието „първенец” в това най-масово, най-достойно музикално състезание, Софийският камерен хор на Васил Арнаудов, тогава носещ името „Любомир Пипков”, нямаше конкуренция. Нямаше я у нас, нито в чужбина. Където и да се появеше със своите „прекрасни момичета” – в Ланголен и Мидълсброу, в Арецо и Гориция, в Корк, Лайпциг, „Македонския дом” или зала „България”, Арнаудов се извисяваше като исполин над всички останали. Как пееха тези хора! И каква магия забъркваше Васко Арнаудов с едното помръдване на веждата, с потрепването на устните, с всеки подаден щрих и дъх. Нямаше нищо по-съвършено от хармоничните гласове, от невероятната спятост между отделните партии, от изваяната в нечут полъх динамика, от артикулацията, дикцията, кристалната интонация. Всяко изпълнение докарваше публиката до френетични аплаузи…

И ето сега, Международният фестивал „Дни на музиката в Балабановата къща” в потвърждение на „запазената си марка” – да бъде винаги в крак със събитийността тук и по света, ознаменува пролетното си издание с концерт на легендарния хор, посветен на големия Маестро, под названието „Мярата Васил Арнаудов”.

80-годишнината от рождението на Васил Арнаудов (и на вярната му сътрудничка Ирина Щиглич – диригент, пианист и вокален педагог) нямаше как да не усреди вниманието върху наследството на една личност, надживяло времето и доказало правото си на безсмъртие. Особената аура, която витаеше в стилната зала „Съединение” на Историческия музей, обаче имаше и друг смисъл. И това бе продължението на едно безпримерно дело, прегърнато от наследничката на Арнаудов – Теодора Павлович, със същата любовна отдаденост, изтънчен вкус, висш професионализъм и артистична страст. Едва ли който и да е създател може да мечтае за опазването на творбата си в такава съвършена непокътнатост, дарявайки я същевременно с нов искрящ живот. Всяко от произведенията, включени в програмата на концерта-памет, имаше своята история, своето специално място в биографията на състава, своето вълнуващо посвещение. Сред които и така обичаните от Маестрото песенни шедьоври на приятелите Константин Илиев, Иван Спасов, Милко Коларов

Несъмнено от „времето на Арнаудов” в хора са останали две-три певици… Но новото попълнение показа, че е също толкова извънредно и прекрасно, каквито бяха и онези първи хористки, за които Любомир Пипков беше написал, че са „вградили сянката си” в неговите „Приглушени песни”. А мисионерската призваност на диригентката, изкуството, което ваеше на сцената с такова артистично озарение и почти мистична, неземна красота, след финалното сакрално прозвучаване на „Отче наш” от Н. Кедров, остави у всички представата за „път”, който никога не е прекъсвал.

В този концерт партньори на Софийския камерен хор „Васил Арнаудов” бяха децата от Хора на пловдивските момчета с именитата им диригентка Милка Толедова (клавирен съпровод Юлия Петрова), които не само пяха, но и се превъплъщаваха в различни роли в живописните творби на Дж. Рътър, Л. Бърнстейн, Ал. Текелиев, П. Льондев, М. Дяков, Ъ. Берлин, П. Хейли. Шансът да се изявят заедно с големите – още един от приоритетите на „Дни на музиката в Балабановата къща” – превърна във вълнуващ акцент съвместното изпълнение на „Баба Яга” от Милко Коларов, свидетелство, че порастването понякога става за миг на „високата сцена”…

(край на цитата)

Прекрасно, прекрасно момичета от хор „Васил Арнаудов“, продължавайте по този начин и славете името на патрона си в бъдеще, той заслужава това и ви чува от отвъдното, напълно съм сигурен!

През 2017 и 2018 г. диригентът и композитор Драгомир Йосифов – един от най-възторжените почитатели на делото на Васил Арнаудов публикува кратки постинги във Фейсбук по различни поводи. Аз ги намирам за много хубави и ще си позволя да ги цитирам в тази статия:

Драгомир Йосифов

1 май 2017 ФБ

Днес Васил Арнаудов става на 84 години. Не мога да мисля за хората, които са си отишли от този свят (простете за евфемизма) в модуса “щеше да навърши” или “би станал”. Някъде той ги навършва: ако не е така, изобщо преставаме да мислим за този човек. За ТОЗИ обаче, няма как да не мисля. Мисля си например, че съм почти на 51 години, а Васил почина на почти 58. Заради – може би – привилегията да съм още жив, аз остарявам, а той не остарява. Бих казал – все повече не остарява. Тези 84 години, които се навършват днес маркират само някакво времево отстояние от онзи 1 май, 1933, но не носят тежест, умора, болести, разочарования, деградация. 84те години на Васил са нашето остаряване, не неговото. Вече са изчерпани случките, спомените, анекдотите, цитатите. Вече започват да претърпяват егоистично-мемоарни деформации, започваш да си вярваш на фактически невярното. Сещам се за онзи откъс от голямото му интервю с Людмила Спасова: Сега ми минава на ум, че не всичко мога да обясня все пак, има необясними неща.

Е, и за него не може всичко да се обясни… след смъртта му имаше един особен бяс да разказваш, да си спомняш, да не забравиш, да съчиниш памятник нерукотворный. Наивно сигурно. Сега имам нужда единствено да подържам в себе си усещането за внезапна сюблимност, което Васил безотказно даряваше с присъствието си. И за обич, разбира се. Модите се сменят, звуковите представи напредват?, хоровете по света стават все по-противно безукорни и целофанено-позитивни, стилистически безпогрешни, глупави. У нас – точно обратното – с изключение на глупави 🙂 А това, което Васил правеше – все по-недостижимо, все по-болезнено вълнуващо и остро; той говореше чрез хоровете си, не ги оставяше просто, ей така, да си пеят хубаво. Различно оцветената през годините мъка на Пипковите Приглушени песни или отчаянието и екстаза на L’Escaut от Вик Неес, студеният пурпур на Нощ от Константин Илиев… Затова и имам нужда да се оттегля в съкровеното и тихото, когато мисля за Васил. Не ми се говори повече.

А тези, които не са разбрали – майната им, сюрмаси, откачени хора. И за тях не ми се говори. Кой знае дали и аз съм разбрал нещо. Сигурно нищо.

Честит рожден ден, професор Арнаудов.
Пореден неслучил се наяве.

(край на цитата)

……

Драгомир Йосифов на 3 март 2018 г.

Нещо от сутринта ми говори, че 3 март е важна дата, не само заради Сан Стефано. И разбира се, Горица (кой друг?) ми напомни.
Последният концерт на Васил. 3 март 1991, камерна зала “България”, “Константин Илиев – изгнанието в Добрич” от цикъла “Репресиите” на Музикална къща Юлия Христова.
“Тихи песни”
“Момчето и вятъра”
“Нощ”.
…Нощ.
Винаги отбелязвам 3 март, не като национален празник, а като вътрешен, мой си особен празник. На този, последен негов концерт, посветен на Константин Илиев, свирих Movimenti, свирихме и двамата с Кремена Ачева каденците от Темпи кончертати II. С което подготвихме появата му със СКХ. Действие последно, явление първо и единствено.

Епилог.

След аплауза за „Нощ” – последният му аплауз – хората усетиха, че тук нещо е необичайно, че нещо е станало – много значително, може би фатално – Васил ме потърси с оня безотказен поглед: „Ела на сцената!” Тръгнах напред, нова светкавица: „Вземи и момичето!” Каза, че ни е харесал и че иска да изпие чаша вино с мен и да говорим за нещо. След концерта имаше 25годишнина на СКХ – скромна, без обичайния блясък. Не отидох, т. е., отидох по-късно, когато хорът и Васил Арнаудов вече ги нямаше. Не знам защо – от неудобство, от присъщото ми желание да отложа хубавото и важното още малко, заради убедеността ми, че празникът Васил Арнаудов е безкраен… При следващата ни среща, на урок, чух само: „А аз да те чакам… простак!”

Васил Арнаудов. Професоре…

…..

Драгомир Йосифов на 8 март 2018 г.

Горица ми припомни, че Васил Арнаудов винаги насрочваше репетиции на Софийски камерен хор на 8 март. Също и на 8 декември, за студентките, които бяха населили хора в последно време.
За тези, които не знаят – хорът е женски.
Защо го правеше? Сигурно защото искаше да направи празниците по-хубави; или защото беше “злодей”, както с любов го наричаше една негова хористка: Ама злодей!
Аз пък се сетих как дирижираше “Зимни размисли” от Тодор Попов два месеца преди смъртта си. “…заваля, заваля, заваля…” – тази натрапчива литания “ва-лии, ва-лии, вал-иии…”; и тези непредаваеми и необясними ръце; и това, че залата и публиката просто изчезнаха; и падналата коса на челото.

(край на цитатите)

През 2019 г. ми попадна една хубава статия-предаване на БНР от септември 2018 г. във връзка с делото на Васил Арнаудов, която днес през 2020 г. включвам за първи път в моята статия за него. Цитирам:

БНР Архивен фонд

Музика   

05.09.2018

Проф. Васил Арнаудов: Аз не съм музикант, аз съм диригент! Да свиря на хор – това е магията на моята професия!

Проф. Теодора Павлович: „Посели сме душата на нашия хор по целия свят“ – запис 2010 г.

„Нашето кредо е, че вярваме в силата на музиката, в това, че тя може да направи хората по-добри и по-щастливи. Всичко останало е следствие“, казва проф. Теодора Павлович, диригент на Софийския камерен хор „Васил Арнаудов“. Хористките от състава със забележителна история, създаден по идея на бивши певици от детския хор „Бодра смяна“ и Хора на софийските девойки, владеят до съвършенство магията на звуците, хармонията и цветовете на музиката. Историята на хора започва през 1966 г. и в нея са вписани две големи, четиринадесет първи и седем специални награди от международни конкурси в Европа, над 1500 концерта в повече от 20 страни на Стария континент и в Япония, стотици премиери на нови хорови творби, много от които създадени специално за състава, записи и концерти за редица радио- и телевизионни компании, сред които са ВВС, Deutsche Welle и радио „Ватикана“.

До 1991 г. хорът носи името „Любомир Пипков“, а след смъртта на главния му диригент Васил Арнаудов ръководството поема Теодора Павлович, негов възпитаник и асистент в Държавната музикална академия (днес НМА „Проф. Панчо Владигеров“). Изборът на певиците е един – да продължат делото на големия музикант с неговото име и девиз: „Който се е посветил на творчество, трябва да има собствена линия и професионална съвест, под която никога не бива да си позволява да пада, защото времето няма да му го прости.“

Няколко поколения певици са допринесли за изграждането на богатата история на хора, а много наши известни композитори, сред които Петко Стайнов и Иван Спасов, посвещават свои произведения на състава и на проф. Васил Арнаудов. През годините хор „Васил Арнаудов“ продължава активната си дейност с участие в големи музикални форуми в България и чужбина и множество проекти. Реализира серия компактдискове, осъществява премиерни изпълнения на творби от български и чуждестранни композитори, прави нови записи и концертни турнета в много европейски страни, филмира концерти за български и чуждестранни телевизионни компании, завоюва нови отличия на международни хорови конкурси и фестивали, има концерти с елитни европейски оркестри и състави. Съставът е обновен и следвайки традициите, съвсем естествено се превръща в духовно огледало на новия си диригент.

„Теодора Павлович плътно върви в дирята на Васил Арнаудов“ – пише известната изкуствоведка и музиколог Розалия Бикс във в. „Музика viva“ през 2001 г. – Десет години след като него го няма, хорът видимо поддържа и развива неговата естетика и родените в нея професионални навици. В духа на своето поколение тя е гъвкава, точна, делова, безстрашна… Живи са понятията Васил Арнаудов и Софийски камерен хор.“

Визията на хора „Васил Арнаудов“ в XXI столетие и творческото му приятелство и партньорство с изтъкнати музиканти и други състави представят гостите в Първо студио на БНР: проф. Пламен Джуров, диригент на камерния ансамбъл „Софийски солисти“, Георги Генов – диригент на хора на Националния фолклорен ансамбъл „Филип Кутев“, композиторът Георги Арнаудов, арх. Стефан Стайнов, председател на фондацията „Петко Груев Стайнов“ и син на големия композитор, проф. Василка Спасова, президент на фондацията „Иван Спасов“. Проф. Теодора Павлович разкрива тайната, запазила хора през годините, и откроява моменти от биографията му, а допълнителна емоция внасят интересните разкази на бивши и настоящи хористки.

За изкуството на хор „Васил Арнаудов“:


Това е един от съставите, който има уникалната способност да превърне всяко едно пространство в изключително, да го изпълни със звук… Успява във всяка ситуация да създаде атмосфера, един друг свят, който е толкова трудно постижим и недосегаем за всекиго. Хорът е генератор на огромно количество българска музика, създадена със собствен стил и почерк. Става дума за един съвършен организъм, за който мога само да поздравя Теодора Павлович, че той съществува в този си вид и продължава да се развива (Георги Арнаудов, композитор)

Няма по-удивително нещо от женския глас. Няма друг инструмент, който може да се смее, да плаче, да се кара на мъжа си и в същото време да прави такава красива музика. Най-удивителното в този хор е неговият огромен репертоар. Пеят всичко и ако искам с две думи да обясня, ще кажа: „Вие пеете историята на човечеството – от самото му създаване до наши дни. От основаването на състава сте благословени от чудото на успеха (Георги Генов, диригент)

С годините до познатите лица изникват нови, а други слизат от концертния подиум, все така верни на онази школа, през която ги е превел техният състав… Тези жени и момичета са превърнали част от живота си в школа – школата на единно, солидарно в труда и стремежите си множество, което постига художествени върхове (Киприана Беливанова, музиковед, голям приятел на хора и дългогодишен изследовател на творчеството на Васил Арнаудов)

Много пъти съм имал удоволствието да се наслаждавам на майсторството на този състав. Удивен съм от това, че е от малкото български хорове, който по изключителен начин съчетава традиция с новаторство, както в стила си на изпълнение, така и в репертоара, с многовековен диапазон (арх. Стефан Стайнов).

Записът е от предаването „Авторът и неговата публика“ на програма „Христо Ботев“ на БНР.

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване на БНР:

https://archives.bnr.bg/prof-vasil-arnaudov-az-ne-sam-muzikant-az-sam-dirigent-da-svirya-na-hor-tova-e-magiyata-na-moyata-profesiya/

Ще завърша днешната статия за Васил Арнаудов с една сравнително нова публикация за него от януари 2019 г.:

Портал „On Air Bulgaria“

Явлението в музиката – Васил Арнаудов

За знаменития диригент говорим с неговия син – Андрей Арнаудов

21.01.2019 | Редактор: Димана Мирчева

Днес ще си говорим за най-големия български хоров диригент Васил Арнаудов, който е явление в българската музикална култура.  Във фамилията го готвели за лекар, а музикантска кариера предричали на по-големия му брат. Съдбата обаче си знае работата и Васил Арнаудов става един от най-големите хорови диригенти на 20 век, носител на орден “Кирил и Методий” първа степен, на званията “Заслужил артист” и “Народен артист”, на наградата на София за изкуство и литература, на почетния знак “Златна лира” на Съюза на българските музикални и танцови дейци и още стотици награди.

Благодарение на него, в полунощ по българското национално радио и телевизия звучи химна на република България. За този знаменит диригент ще си говорим с неговия син Андрей Арнаудов, продуцент и горд баща на син, който носи името Васил Арнаудов.

(край на цитата)

А ние днес на 1 май 2020 г. ще сведем глави в негова памет и ще си спомним за незабравимия Васко по повод 87 години от рождението му през 1933 г.

Мир на праха му!

………………………….

Schreibe einen Kommentar

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht.