Bantcho Bantchevsky

Баритонът Банчо Банчевски, който е роден на днешния ден преди 115 години

„ (…) Да, наистина в Америка има чудни природни красоти, но те са чужди за нас, както са чужди и далечни за нас красивите холивудски кинозвезди, докато нашите жени, макар да не са кой знай какви красавици, са близки нам и ние насочваме към тях цялата наша нежност и топлота, защото знаем, че те са наши…“.

(думи, изказани от Банчо Банчевски по време на престоя му в САЩ)

Драги приятели на оперната музика, днес на 5 май 2021 г. през далечната 1906 година в Ловеч е родена една от най-интересните личности в оперната история на България – баритонът Банчо Банчевски, останал в паметта на съвременниците си преди всичко с трагичния си край – самоубийство на 23 януари 1988 г., и то не къде, а в салона на Метрополитън Опера в Ню Йорк, по време на спектакъл на операта „Макбет“ от Верди с участието на Гена Димитрова, в антракта между второ и трето действие.

Аз си спомням много добре за този неприятен инцидент, който беше разгласен и тук в Германия, четох за него и в списание „Opernwelt“, без да се дават подробности за лицето, само че е с български произход. По-късно научих редица детайли и бях потресен от съдбата на този нещастен човек на 81 години. През миналата година, когато писах статия за голямата българска певица Надя Ножарова, срещнах неговото име. Те са били колеги преди много години в Музикалния театър в София, после са имали контакти в САЩ, когато и двамата са живели там. Ето първата информация за дейността им в Музикалния театър:

„Първото звездно поколение на оперетната ни сцена влиза в историята на жанра с имената на: Мими Балканска, Вяра Сълплиева, Ангел Сладкаров, Асен Русков, Иван Цачев, Симеон Симеонов, Иван Станев, Петко Ников, Никола Попов, Матьо Македонски, Иван Радев, Генчо Марков, Тинка Краева, Коста Армянов, Невена Дочева, Битуш Давидов, БАНЧО БАНЧЕВСКИ, Елисавета Рускова, Иванка Сладкарова, НАДЯ НОЖАРОВА, Коста Райнов, Виолета Симеонова, Милен Паунов, Рина Пенчева, Илия Йосифов, Анета Цанкова, Стоян Коларов, Надя Шаркова, Милена Баръмова, Стефан Анастасов, Коста Наумов, Любен Герасимов, Лидия Станева, Катя Димова, Иван Чаракчиев… Но емблематични за оперетното ни изкуство, с двете му характерни лица – лиричното и комичното, несъмнено остават имената на легендарните звезди: Мими Балканска и Асен Русков….“

(край на цитата)

А когато проучвах данни за Надя Ножарова, прочетох в един източник:

„Извън лъскавата страна на битието си Надя Ножарова е щедър дарител. Нейното име носи отделението за спешна помощ в болницата „Джон Мадър мемориъл”. В Ню Йорк тя поддържа връзка със своя колега от оперетата Банчо Банчевски, когото подпомага финансово. За жалост, той остава в историята с неприятен инцидент. Банчевски се хвърля от балкона на Метрополитън опера, докато Гена Димитрова пее в „Макбет” през 1988 година.

Представлението и директното му предаване по радиото са прекъснати. Отчаяният от живота българин внимава да избере празни места в партера, за да не убие някого при полета си от 25 метра височина. Ножарова е съкрушена от загубата на една от малкото си връзки с родината….“

(край на цитата)

Позволете ми още в началото да дам един цитат от статия, която по-долу ще поместя изцяло. Той говори сам по себе си може би за една от причините, поради които Банчо Банчевски решава да сложи край на живота си:

Музикалният живот в САЩ

Положението на музикалните преселници в Америка е по-благоприятно. Музикантите забавляват хората, а хората са по-благосклонни към този, който ги забавлява, отколкото към онези, които ги поучават. Стъпил на Американска земя емигрантът-музикант ще бъде слисан от астрономическата безбрежност и калейдоскопичното разнообразие на музикалния живот в Съединените щати. Музикалната кариера в Щатите може да бъде оприличена на една огромна пирамида, в основата на която намират място улични певци и цигулари, и пеещи келнери. От тук нагоре започва една безконечна и строга селекционирана градация на музикални таланти, докато се дойде до върха на пирамидата, където могат да достигнат малцина.

Големите оперни певци ще осъществяват своите амбиции, ако могат да отворят устата си, когато краката им са стъпили на сцената на Ню Йорската Метрополитън Опера. Музикантите инструменталисти намират своето световно признание, като изпълнители в концертните зали Карнеги Хол и Рокфелеров център“.

(край на цитата)

В историята на МЕТ в Ню Йорк има и други нещастни случаи, но този с Банчо Банчевски заема внушително място в сайта на оперния театър, посветен на тези нещастни случаи. Ето откъс в оригинал на английски език:

„But the most famous of these incidents concerned the suicide of opera-goer BantchoBantchevsky on January 23, 1988 during an intermission of Verdi’s Macbeth.

Bantcho Bantchevsky was born in 1906 in Bulgaria and had a lifelong passion for music. He studied at the Sofia Conservatory, learning piano and flute, but his special love was in his study of opera. Establishing himself on Rakovska Street in Sofia (Bulgaria’s “Little Broadway”) he soon became quite well-known in the 1930s. After it allied itself with the SovietUnion, Bantchevsky left Bulgaria. He sang opera in Czechoslovakia and Austria, also appearing in films and plays in Berlin, including a small part in Macbeth. He emigrated to America in the 1950s and, and when he couldn’t find work as a performer, became a singing coach; gradually evolving into a well-known fixture at the Metropolitan Opera.

More than performing or coaching was his devoted love in attending the opera. With tickets given to him by friends in the opera company, he would usually have an orchestra seat. Three weeks before his death, he suffered a minor heart attack but quickly checked himself out of the hospital after a few days. However, friends observed that his usual cheerful disposition had all but vanished and he seemed irritable and remote.

On January 23, 1988 Bantchevsky attended a Saturday afternoon performance of Verdi’s “Macbeth.” He chose to sit in the Family Circle, the highest level balcony section, far indeed from his customary seating. Many witnesses later reported that he was causing several disturbances throughout the performance. During the intermission between the second and third acts, Bantchevsky perched himself on the balcony’s railing. When asked to come down by an usher, he leaned back and fell off, striking his head on another railing and crashing onto an aisle off the orchestra; he died instantly. This was the first and only suicide at the Met, which gave Bantcho Bantchevsky his only (if deadly) claim to fame. He was 82…beloved by those who knew him in better days.

Bantchevsky’s suicide, and various other scenes of death and absurdity at the Met, could be found in “Molto Agitato”: a comprehensive examination of opera’s darker, sillier and more unfortunate side.

And people wonder why I love opera so much!!!“

(край на цитата)

Преди да се върнем на някои подробности, нека се запознаем с живота на Банчо Банчевски. За него има страници в Уикипедия на български и на английски езици. Ето цитати от тях:

Банчо Банчевски е български оперен певец, баритон, роден на 5 май 1906 г. в град Ловеч в семейството на офицер. Още в детските си години проявява музикална дарба. Първото му участие е в музикалната пиеса „Болният учител“ (1919). Средно образование завършва в Държавно смесено педагогическо училище „Княз Борис Търновски“ в Ловеч през 1924 г.

Учи в Музикалната академия в София (1927-1930). Живее в Дома за бедни студенти. Завършва Вокалния отдел и от 1931 г. работи в Софийската народна опера и пее в хор „Гусла“. Един от най-популярните баритонови солисти в София. Награден е с Орден „Свети Александър“ (1941).

Специализира в Берлин, Прага и Париж (1942-1950). От 1951 г. работи в Ню Йорк, САЩ. Солист на Хора на Донските казаци и Хора на Българската православна църква.

Често посещава представленията в „Метрополитън“. На 23 януари 1988 г. по време на антракта между второ и трето действие на операта „Макбет“ пада от петия балкон на „Метрополитън“. Полицията в Ню Йорк констатира самоубийство.

(край на цитата от Уикипедия на бълг. език)

В данните за Банчо Банчевски в Уикипедия на английски език се повтарят части от тези на български език и от сайта на МЕТ. Ще допълня някои други информации: „Роден в Ловеч, от малък обича музиката и се включва в редица прояви, като се съсредоточава в началото на традиционните народни песни, по-късно започва в София специално музикално образование – пиано, флейта и пеене, особено в областта на оперното изкуство. Той става известен като оперетен певец и весел младеж, движи се в компании по ул. „Раковска“ – българския „Бродуей“. По време на Втората световна война напуска България, пее в оперни спектакли в Чехословакия и Австрия, става член на хора „Донски казаци“ на Serge Jaroff, участва във филми, снимани в Берлин, също и в театрални пиеси.

В началото на 50-те години Банчевски емигрира в САЩ. Желае да продължи оперните си изяви, но в Ню Йорк, където отсяда, е трудно при голямата конкуренция в тази област. Известно време пише сатирични памфлети, които чете в Радио Свободна Европа. Като подчертан погиглот – говори немски, френски, италиански и руски езици, освен английски и родния си български и все пак държи връзка с операта – превежда материали за посещенията на оперни певци. По този начин той се среща с певци като Анна Томова-Синтов и Лучано Павароти. Той също пее в хора на Българската православна църква в Ню Йорк.

Банчевски е голям привърженик на оперното изкуство и редовно посещава спектакли на МЕТ. Обикновено сяда на места, запазени за близки на оркестранти и артисти от ансамбъла на театъра, останали свободни. До края на живота си е живял в Ню Йорк сам, като оставя в Европа две деца и четирима внука, които го надживяват. През последните години на живота си е имал влошено здраве и негови приятели са забелязали, че в тия години не е така весел, както било преди. Три седмици преди смъртта му, той претърпява незначителни сърдечен удар, който е проверен в болница след една седмица.

На 23 януари 1988 г., той присъства в съботното „матине“- изпълнение на „Макбет“ от Джузепе Верди. Необичайно, той избира да седне в седалките на балкона. Свидетели по-късно припомнят, че е причинил някои нарушения, малко преди да започне изпълнението.

(край на цитата от Уикипедия на английски език)

Както писах, давам само тези части, които не се повтарят с данни, които вече цитирах. Последните два абзаца се отнасят до самия трагичен случай в МЕТ. Тъй като разполагам с по-обширен и задълбочен анализ на това събитие, ще се спра на него по-късно. В референциите в края на статията в Уикипедия се дават такива източници на английски език – много подробни, но аз имам друга информация на български език, която в по-голямата си част е превод и разширение на тия референции. Тя всъщност е едно чудесно есе за живота и дейността на Банчевски и има следната история:

„Поместеният по-долу с незначителни редакторски намеси биографичен очерк ни е предоставен от инж. Николай Саев от Ловеч. Оригиналното му заглавие е „Банчо“, а авторът му го е подписал с инициалите Н.Е. Очеркът е открит от г-н Саев в архива на друг ловчанлия и местно музикално величие – Тодор Нанов (1922-2008)“.

(край на цитата)

Аз открих този очерк в сайта на община Ловеч и понеже го намирам за много хубав, ще го предам в целия му оригинал:


Банци, оперетната звезда от Ловеч, самоубил се в Метрополитен опера

1 февруари 2014 г.

ПРЕДГОВОР

Ловеч. Люляк. Музика! Тези три вълшебни думи говорят, че в китния град, упоен през пролетта от нежен аромат на люляк, от древни времена музиката е любимо занимание на местните жители.

В началото на двадесетия век, известният български композитор Панайот Пипков, тогава учител по пеене в Ловешкото училище Екзарх Йосиф I , вдъхновен от лириката на Стоян Михайловски, е композирал музиката на прекрасния Хим на българското просвещение –

Върви народе възродени

Към светли бъднини върви…

Друг заслужил музикален деятел на Ловеч – Евстати Павлов, е възпитал плеада музиканти и е поставил на Ловешка сцена множество музикални пиеси. Голям брой музикални творци от Ловеч са известни и тачени, втори са безвъзвратно забравени, а трети са на път да изчезнат, като Данаил Василев, Кирил Киров, Веселин Калчев, Христо Недков, Тодор Нанов и др.

Към последната категория може да се причисли и Банчо Банчевски – Банци. Роден и отрасъл в Ловеч, той от ранно детство проявява музикални и артистични дарования. В София Банчевски завършва висше образование по музика. Става един от големите оперетни артисти на Софийския музикален театър, където изпълнява главни роли и е любимец на публиката. Заминава на музикална специализация в чужбина, после понесен от вихъра на войната и от съдбата, тръгва през континенти и океани към далечни страни, за да не се върне нивга вече.

Времето и разстоянието го разделят от нас. И ако днес само малцина си спомнят за него, може да дойде ден, когато той ще бъде напълно забравен.

Банчо Банчевски е напуснал родния си Ловеч през 1927 г., а България – през 1942 г. И оттогава – ни вест, ни кост, прахът на забвението вече замъглява неговото име и неговия лик.

А името му беше голямо, ликът му – светъл, а гласът му превъзходен. Артист с голям талант, човек с обаятелен характер и благородно сърце, той заслужава да остане завинаги в нашето съзнание.

Подобни чувства са вълнували съставителя на този скромен биографичен очерк, и той се е ръководил от една мисъл, от една идея – 

   „БАНЧО НЕ ТРЯБВА ДА СЕ ЗАБРАВИ !“

И нека ловчалии винаги да си спомнят за своя знаменит съгражданин и никога да не го забравят.

1989 г., януари, Ловеч

Н.Е.

Детство и ранни прояви

Банчо Банчевски е роден в Ловеч на 5 май 1906 година. Неговият баща – офицер от войската е починал твърде рано. Отглеждането на четирите сирачета – Банчо и трите му сестрици, пада върху крехките ръце на тяхната майка. Това става по време на трите тежки и опропастителни за България войни през периода между 1912 и 1918 година. Но въпреки несгодите, Банчо расте като здраво, весело и жизнерадостно момче. Наред с детските игри, разходките по Стратеш и Баш-Бунар, къпането в река Осъм Банчо, наричан от своите другарчета Банци, от рано проявява интерес към музиката и сцената. Той е неразделен със своята флейта-пикола, на която нежните звуци често огласят тлаки и мегдани, и китните околности на Ловеч.

Още твърде малък Банчо се появява на музикалната сцена. През 1919 г. в Ловеч се представя детската музикална пиеска „Болният учител“, в която Банчо с успех изпълнява своята роля.

По-късно през 1926 г. на Ловчанска сцена се представя френската оперета „Селски пазар“ от Бордес. Постановчик и диригент и видният музикален деятел на Ловеч – Евстати Павлов. В ролите и в хора се явяват млади певчески сили на Ловеч – Банчо Банчевски, Борис Факиров, Йордан Пенчев-Юрдата, Дочо Дочев /Даню Гозбаров/, Тодор Каракановски, Данаилка Генова, Тинка Вагелова, Тодор Нанов и други.

В Държавната музикална Академия

Банчо Банчевски отива в София, за да продължи образованието си, но не кандидатства във Военно училище, както това е стара традиция на техния род. Той се явява в Държавната Музикална Академия, където е приет за редовен студент през 1927 г.

В София Банчо живее в Дом за бедни студенти на името на Иван Естатиев Гешев, находящ се на улица „Граф Игнатиев“ и ъгъла с улица „Раковски“. В Студентския дом Банчевски споделя стая с друг студент по музика – Филип Кутев, същият по-късно става професор по музика и виден български композитор и хореограф. По същото време пък Банчевски става близък приятел с друг студент по музика – цигуларя Васил Чернаев. По време на университетските ваканции двамата приятели посещават Ловеч, където изнасят концерти. Следването на Банчо Банчевски във вокалния отдел на Държавната музикална академия върви много добре и през 1931 г. той завършва с успех висшето си образование по музика.

Артистична кариера в България

През същата 1931 г. Банчо Банчевски постъпва в Софийския музикален театър и това бележи началото на неговата артистична кариера. Той навлиза с ентусиазъм в своето призвание, но и с високото съзнание, че пред него стои един дълъг и труден период на творческо съзряване. Предстои му обработване на гласа, придобиване на артистични маниери, изучаване тънкостите на сценично съвършенство. Той вече изпълнява главни роли и пее заедно с известните за онова време оперетни артисти като Мими Балканска, Тинка Краева, Надя Ножарова, Асен Русков, Сладкаров и др.

Славата на Банчо Банчевски расте бързо и скоро той става любимец на публиката както в столицата, така и в провинцията. Неговият лиричен баритон, весел нрав и изящни маниери предизвикват всеобщо възхищение. Млади оперетни певци се учат от него и подражават на неговия артистичен стил. Но апогеят на артистичната кариера на Банчевски идва, когато през 1941 г. Софийският музикален театър устройва в негова чест Бенефист. Поканени са представители на културния елит от столицата. Изнася се оперетно представление, в което Банчо Банчевски блестящо изпълнява главната роля. Следват бурни и продължителни аплодисменти, произнасят се приветствени слова, поднасят се цветя и подаръци. Тук големият артист получава най-високата държавна награда, ордена „Александър Невски“. Приходите от представлението и дарения от меценати се предават на юбиляря с пожеланието той да продължи своята музикална специализация в чужбина.

Но най-голямата награда за артиста Банчо Банчевски е моралното удовлетворение, че той със своето изкуство създава радост и естетическа наслада на хората. Хуманността на този талантлив артист, който от ранно детство е изпитал несгодите на бедността, предизвикват в неговото сърце болка по човешките страдания и копнеж за по-справедливи социални отношения. Дълбоко в неговата душа се надига чувството на протест срещу недъзите на тогавашното общество, срещу алчността и подлостта, лицемерието и еснафските нрави, и той мечтае за един по-съвършен свят.

Специализация в Германия

През 1942 г. Банчо Банчевски заминава на специализация в Германия. Постъпва в Берлинската музикална академия, представителка на немската музикална школа, дала на света такива велики композитори като Бах, Хендел, Хайдн, Моцарт, Бетовен, Вагнер, Вебер, Рихард Щраус и още много други. Специализирането в Германия издига музикалната култура на Банчевски и го усъвършенства във вокално и сценично отношение.

По същото време там учат още: Васил Чернаев – цигулар, който придобива национална и международна известност и Парашкев Хаджиев – един от най-талантливите български композитори и професор в Софийската консерватория. А няколко години по-рано в Берлинската музикална академия получават висшето си образование други двама българи – братя Владигерови, от които Панчо става знаменит пианист и голям български композитор, известен с прекрасната си творба „Българска рапсодия Вардар“, а Любен Владигеров – виртуоз по цигулка.

Тук в Берлин, Банчевски, който е вече утвърден оперетен певец, попада в средата на известни музикални дейци от Германия и от други страни. Негов добър приятел става германският естраден певец и световно известен филмов артист Вили Фрич.

Временно убежище в Швейцария.

Началото на 1945 година не предвещава нищо добро за Германия. Черни облаци са надвиснали над немската земя. От запад настъпват съюзническите войски под командването на армейския генерал Дуайт Айзенхауер. От изток продължава победният марш на Червената армия към Берлин. Американската авиация жестоко бомбардира германските градове, като най-тежко са пострадали столицата Берлин и град Дрезден. Животът в Германия става несигурен и опасен. Дните на Третия Райх са преброени.

През това тревожно време Банчо Банчевски намира убежище в неутрална Швейцария, една от малкото държави, останали незасегнати от пламъците на Втората световна война. Там животът е спокоен, снабдяването е добро и в Лозана Банчевски може да си отдъхне от военното напрежение в Германия, да се успокои от ужаса на денонощните бомбардировки над Берлин и да реши накъде да предприеме следващата стъпка в предстоящия му житейски път.

Пребиваване в Париж

От Швейцария Банчо Банчевски заминава за Франция и се установява в Париж. Многомилионният град е столица на Франция, но той е още световен център на политика и дипломация, финанси и индустрия, наука и изкуство. Тук има много театри и места за развлечения и удоволствия, а музиката е пропита във всяка фибра на френското общество. Сега Банчевски е в зенита на своите сили и способности, и бързо се ориентира към парижкия музикален живот. Там той бива радушно приет, работи успешно и печели добре. Това му позволява да си усвои смислен живот. Създава свой дом и семейство, има жена и дъщеря. Животът му протича доволно, от нищо не се оплаква, нищо не му липсва. Но неговият неспокоен дух е винаги буден и непрестанно го тласка напред към нови хоризонти.

Сега погледът му е насочен през океана към далечна Америка – страната на неограничените възможности. Банчо споделя своята идея със съпругата си, но тя откликва хладно. Тя е французойка и е силно свързана със своето хубаво отечество, и още по-силно е привързана към роднини и близки и не може да се раздели с тях. Когато Банчо я поканва да го последва в Америка, тя категорично отказва, като задържа детето при себе си.

През 1951 година Банчо Банчевски – Банци напуска Франция и сам се отправя към Новия Свят, към далечна и непозната Америка – неговата отдавна желана мечта.

САЩ

След Христофор Колумб милиони човешки същества се отправят към Обетованата земя, наречена Америка, с единствена мечта – за Богатство, за Щастие. Много от тях са успели, но много не са. Америка е еднакво гостоприемна и щедра за всички, но не всеки е достатъчно годен да се възползва от тези благоприятни възможности. Щом преселникът-чужденец стъпи на американска земя, първото чувство което го обзема е гладът – най-силното и най-постоянното от всички чувства.

Но за да се нахрани трябват пари, а да се спечелят пари, трябва да се работи. Затова преселникът без забавяне се явява пред работодателя и пред Трудовото бюро. Там го питат какво може да работи. Той отговаря, че по професия е филолог. Те му казват: „Тук в Америка има достатъчно филолози, ние ви питаме какво можете да работите с ръцете си!“

И докато филологът намисли какво може да работи с ръце, гладът му се усилва и той се отправя към ресторанта. Но в ресторанта порциите се сервират срещу заплащане, а той все още не държи банкнота с лика на Джорж Вашингтон. Затова на първо време ще трябва да измие в ресторанта 2 000 чинии, за да получи паница манджа и парче хляб, а след това ще измие още 2 000 чинии, за да получи вечеря. И когато отиде да нощува под някой мост, преди още да е заспал, филологът сериозно ще се замисли, какво би могъл да работи с ръцете си в Америка.

Музикалният живот в САЩ.

Положението на музикалните преселници в Америка е по-благоприятно. Музикантите забавляват хората, а хората са по-благосклонни към този, който ги забавлява, отколкото към онези, които ги поучават. Стъпил на Американска земя емигрантът-музикант ще бъде слисан от астрономическата безбрежност и калейдоскопичното разнообразие на музикалния живот в Съединените щати. Музикалната кариера в Щатите може да бъде оприличена на една огромна пирамида, в основата на която намират място улични певци и цигулари, и пеещи келнери. От тук нагоре започва една безконечна и строга селекционирана градация на музикални таланти, докато се дойде до върха на пирамидата, където могат да достигнат малцина.

Големите оперни певци ще осъществяват своите амбиции, ако могат да отворят устата си, когато краката им са стъпили на сцената на Ню Йорската Метрополитен Опера. Музикантите инструменталисти намират своето световно признание, като изпълнители в концертните зали Карнеги Хол и Рокфелеров център.

Но положението на онези преселници, дошли в Америка, за да опитат щастието си като оперетни певци, е неблагоприятно. Американската оперета се различава от класическата Виенска оперета на Щраус, Калман и Лехар. Оперетният жанр в Щатите, наречен там Мюзикъл, има свой типичен американски стил. Вокалните партии се изпълняват на безупречен английски език с американски акцент, за да бъдат разбираеми за публиката. Тези изисквания са извън възможностите на един европейски оперетен певец, който току-що е пристигнал в Америка и не владее английски език.

Музикална кариера в САЩ

След като пристига в Съединените щати Банчо Банчевски проучва внимателно музикалния живот в тази страна с оглед да се включи в него и взима реалистичното решение, че той като българин и славянин, е най-добре да се насочи към руската музикална школа. По онова време в Щатите съществуват няколко руски хорове, които популяризират руската песен. Първоначално Банчевски постъпва в хора на полковник Платов. Там се пее на руски език, който е близък до българския. Пее се колективно и повече се държи на гласовите качества, отколкото на дикцията. Той бързо се приспособява към този музикален жанр и отбелязва напредък. По-късно е приет в представителния „Хор на Донските Казаци“ под ръководството на световно известния диригент Сергей Жаров. Там Банчо Банчевски се утвърждава като пълноценен член на певческия колектив и успешно се справя с изискванията. Хорът на Донските казаци се ползва с широка известност и разнася по света руската музикална култура. Този знаменит ансамбъл е комплектуван от талантливи изпълнители. В неговия репертоар са включени такива прекрасни руски песни като: „Ей ухнем“, „Жили дванадцат разбойники“, „Камбанен звон“, които с основание се считат за бисери на руския фолклор.

Спектаклите от този престижен хор са винаги посещавани от културна публика, която слуша с внимание и душевна наслада. Живата руска песен се лее ту бавно и спокойно, понякога поривно и гръмко, а на моменти тихо, нежно, едва доловимо, като че ли звуците излизат изпод земята. А когато изпълнението завърши, в залата гръмват възторжените аплодисменти на развълнуваната публика.

С „Донските казаци“ Банчо Банчевски се явява по сцените на много реномирани театри, в различни страни и континенти, та чак до далечна Япония. С течение на годините Банчевски усвоява английския език и след като хорът на „Донските казаци“ прекратява съществуването си, той може да пее в Ню-Йоркските увеселителни заведения. Когато се оттегля от певческа кариера, той продължава да работи като музикален педагог. Преподава частни уроци по пеене. След навършване на определената от щатските закони възраст, Банчо Банчевски  получава държавна пенсия, която му позволява да води скромен, но сносен за американските стандарти живот.

Жилището на Банци в Ню Йорк

Жилището на Банчо се намира в един от централните квартали на Ню Йорк, зад гърба на Метрополитен опера. Този адрес не е избран случайно. Банчо Банчевски е ревностен посетител на операта и не пропуска нейните представления, особено когато гостуват български певци. Той е добре познат на постоянните посетители на Метрополитен опера. Има също много приятели измежду музикалния свят и те го назовават Мистер Банчевски. Но за своите български приятели той е само Банчо. И когато същите се срещат, те обикновено си разменят следните реплики:

– Виждахте ли Банчо?

– Какво прави Банчо?

– Ще отидем ли при Банчо?

Домът на Банчо Банчевски е винаги гостоприемно отворен за неговите български приятели – неговите братя, които със своето присъствие разсейват самотата му и смачкват острата болка от носталгията, която от години дълбае душата му.

Банчо гощава своите приятели с вкусните ловчански кебапчета, приготвени от него. Занимава ги с интересни събития от неговия живот, но винаги техните разговори се въртят около родината. Запознава ги със случки и хора от България, подробно описва външния им вид, техните физиономии, маниери и особени белези. Рецитира свои стихотворения, пее свои песни. Но с особен възторг говори за красотата на българската природа и за хубавите околности на родния му Ловеч.

Ако някой от неговите събеседници му подхвърли: „Ех, Банчо, ти винаги величаеш красотата на твоя роден край, но не виждаш ли тук, в Америка, какви природни хубости има? Ето Ниагарския водопад, Канцона на Колорадо, реката Мисисипи, ами, планините, ами, океаните и какво ли не още!“

Тогава Банчо ще отговори:

– Да, наистина в Америка има чудни природни красоти, но те са чужди за нас, както са чужди и далечни за нас красивите холивудски кинозвезди, докато нашите жени, макар да не са кой знай какви красавици, са близки нам и ние насочваме към тях цялата наша нежност и топлота, защото знаем, че те са наши.

Ню Йорк Метрополитен Опера

събота, 23 януари 1988 година

Новият сезон на Ню Йорк Метрополитен опера започва под знака на Вердиевата опера „Макбет“. Ролята на лейди Макбет – една от най-трудните женски партии, е била винаги костелив орех за певиците. Но през този сезон с нова сила засиява звездата на голямата българска оперна певица Гена Димитрова. През месец януари 1988 година тя блестящо изпълнява ролята на лейди Макбет на сцената на Ню Йорк Метрополитен опера и получава бурните аплодисменти на взискателната Ню-Йоркска публика, възторжените похвали на големите американски вестници, а музикалната критика не пести суперлативи за изпълнението на именитата българска певица.

Тук трябва да се отбележи, че по време на представленията на операта „Макбет“ с участието на Гена Димитрова, оркестърът на Ню Йорк Метрополитен опера е бил поставен под ръководството на младия и талантлив български диригент Владимир Гяуров, син на световно известния оперен певец Николай Гяуров, който до сега многократно е гастролирал в Метрополитен опера. Това подчертано българско присъствие на Ню-Йоркската сцена се превръща в своеобразен български музикален фестивал на американска земя. Представленията на операта „Макбет“ са свръх посетени.

Българите, живущи в Америка, не пропускат случая да се наслаждават на изпълнението и триумфа на техните знаменити сънародници. Но най-редовен от всички посетители е някогашният голям български оперетен артист Банчо Банчевски, който не пропуска дори дневните представления. Този човек, който отдава живота си на сцената и чрез своята игра създава радост на хората, сега е извън играта.

В напреднала възраст, с влошено здраве, без роднини и близки, далеч от родния край, сега той стои сам в своята скромна стая. Самичък в милионния град, където навсякъде около него с шум и грохот бушува човешкият океан. Усамотението според природата е приятно и желано, но самотата сред множество жизнерадостни хора е угнетително. Обаче великата природа е милостива към своите деца и тя им помага да излязат от беда.

И така човекът, който прекарва живота си в театъра, сега се завръща отново там. Този път с известна разлика, не на сцената, а сред публиката, но все пак вътре в театъра, в своя храм на Мелпомена. Тук той се чувства като у дома си, всичко му е близко и познато до най-малка подробност. И през този съдбовен ден, 23 януари, той е особено щастлив.

Облечен в официален фрак, седящ сред блясъка и вълшебна музика, заобиколен от хиляди хора които го познаваха, той с удоволствие усеща, че плува в свои води. Тук е блестящата Метрополитен, тук са неговите знаменити сънародници – сега главни изпълнители в „Макбет“, тук са великият Верди и божественият Шекспир, тук е и самият той.

И наистина какво повече може да желае? В този момент той е доволен и щастлив… Но това е неговата последна радост.

Какъв тържествен за него финал!

ТЕАТЪРЪТ БЕ НАЧАЛОТО И ТЕАТЪРЪТ СТАНА КРАЯ!

В събота на 23 януари 1988 година, по време на следобедното представление на операта „Макбет“ от Верди, на сцената на Ню Йорк Метрополитен опера, когато салонът е пълен с повече от четири хиляди зрители и представлението е предавано по американското радио за нацията, се случва нещо необикновено, което друг път не се е случвало на това място. Но в интерес на истината ще оставим това събитие да бъде представено от федералните органи на Съединените Американски Щати. Изявленията на тези органи са публикувани на следващия ден – неделя, 24 януари 1988 година, във всички Ню-Йоркски вестници и в други вестници из цяла Америка. Тук ще цитираме репортажа на най-влиятелния калифорнийски вестник „Лос Анджелис Таймс“ – в броя му от 24.1.1988 г., предаден в точен превод от английски на български език. Заглавието е:

„ЧОВЕК СЕ ХВЪРЛЯ ОТ 80 ФУТА ВИСОЧИНА И НАМИРА СМЪРТТА СИ ОТ БАЛКОНА НА НЮ-ЙОРКСКАТА ОПЕРА“

А текстът е:

„Ню Йорк – един човек е паднал и умрял в събота от най-горния балкон на Метрополитен опера, през време на почивката на представлението на Вердиевата опера „Макбет“, която бе предавана по радиото за страната“, заявяват властите.

„82-годишният мъж, който бе редовен посетител на операта, падна от около 80 фута (25 метра) в сектора на оркестъра“, заяви Йохан Филдер говорител на Метрополитен опера. Не се разбра човекът разпознат като Банчо Банчевски, дали е скочил или паднал, казва полицейскиян сержант Ед Бърнс.

„Инцидентът се случва, когато повече от 4 000 зрители на следобедното представление, очаквали на своите места започването на финалното действие“, заявяват официалните власти.

„Банчевски седял на парапета през втората почивка на операта „Макбет“, когато е паднал“, каза Бърнс.

„Всички в оперната зала го познаваха. Столовете в близост, където е паднал бяха празни и не се съобщава, че някой друг е пострадал“, заяви Филдер.

„Бяха нададени страшни писъци от хората, които видяха падащия човек – каза София Бекер от Грейт Нек. – Какъв ужас! Останалата част от представлението беше отменено. На радио-слушателите бе казано, че предаването по радиото ще бъде прекратено поради непредвидени обстоятелства.“

След като завършва разследването в Метрополитен опера, представителите на американските власти посетили жилището на Банчо Банчевски и разпитали съседите, като какъв човек го познават. Съседите отговорили:

– Ние знаем, че Банчо Банчевски е по народност българин, по професия учител по пеене, но като човек той бе представител на последната генерация истински джентълмени.

В издаденото по този случай съобщение от Дирекцията на Метрополитен опера се казва, че името на Банчо Банчевски е записано в анализа на Метрополитен опера.“

В-к „Ню Йорк Таймс“ от 29 януари 1988 година публикува цяла статия за Банчо Банчевски, написана от STACEY OKUN. Заглавието й е:

„ОПЕРЕТЕН ПЕВЕЦ ПОЧИНА В СВОЯ „МОЛИТВЕН ДОМ“

А текстът й е:

„До преди няколко месеца Банчо Банчевски – 82-годишният оперетен певец, който падна и намери смъртта си в Метрополитен опера миналата събота, бе общителен човек, богат на приятелства и заобиколен от музика. Негов ученик си спомня как само преди две години, г-н Банчевски застанал в центъра на кръг от хора, по време на парти, и изпълнил един вдъхновяващ танц на казак.

В по-ранните години г-н Банчевски – български емигрант, който имал успешна театрална кариера в Европа, е посещавал с приятели партита в нощни клубове в Ню Йорк, които ги е приключвал с ария или един анекдот.

Но здравето на Банчо Банчевски се влошава, а с него и духът му. Някои негови приятели казват сега, че в поведението на г-н Банчевски се забелязвала значителна промяна през миналата есен, състоянието му лъкатушило от крайна възбуда до депресия. Те смятат и че може би той е претърпял малък инсулт. Но никой от тях не знае със сигурност какво го е променило така. Тогава, три седмици преди лошата събота, приятелите му казват, че г-н Банчевски е претърпял незначителен инфаркт и е приет за лечение в болница. Напуснал е една седмица по-късно, защото се почувствал по-добре, заяви близкият му приятел Любен Виши (б.а. Б.К.: Под името Любен Виши в САЩ изгражда внушителна вокална кариера, включително и в МЕТ българският бас Любомир Вишегонов (1912-1995).

Пак според него, през последните месеци от живота си Банчевски използвал бастун. Ръцете му започнали да треперят и той вече не можел да пише писма до двете си деца, живеещи в Европа. Банчевски обичал да гледа предавания за изкуства по телевизията, но се оплаквал, че не може да се концентрира върху екрана.

Г-н Виши, който е бивш певец в МЕТ и оперен певец, чул по радиото новина за мъж, който бил скочил от горния балкон по време на междучастие в матине-изпълнение на „Макбет“ на Верди. Виши не осъзнал, че мъжът е неговият близък приятел Банчевски.

„Но дойде ми наум, че Банчо може да направи това. Той наистина не бе в добро здраве през последните няколко месеца. Чувстваше се болнав и това стесни неговата независимост“, каза още г-н Виши.

В неделя Сити Medical Examiner постанови смъртта на г-н Bantchevsky – самоубийство.

Много приятели на Банчо Банчевски също го определиха като постоянен посетител на операта, пак те и признаха, че всички те са разтърсени от смъртта му. Но малцина от тях споделиха, че са изненадани от избора на Банчевски да умре по театрален начин – по време на оперно изпълнение на трагичната приказка на Шекспир.

– Операта е място за поклонение и аз мисля, че той е почувствал, че тя е естественото му място, където той трябва да умре – каза Людмила Илиева, една от ученичките му, чието семейство познава Банчевски в продължение на 50 години.

На сутринта във фаталния ден Банчевски посещава Браула Серано, негова съседка в продължение на 14 години и я моли да му направи нещо за ядене.

– Каза ми, че не е имал храна в апартамента, защото бил в болницата, така че аз му приготвих обяд и дори го поканих да вечеря след оперното представление. Г-н Банчевски обаче каза, че не може. Явно, той вече е бил планирал да умре този ден – рече Серано. Тя си спомни и че се скарала на приятеля си и му казала да не говори за смъртта. Тя му наредила да се прибере вкъщи и да мисли за по-щастливи времена.

– Беше щедър човек, винаги предлагаше подаръци в замяна за малки услуги, като гладене на риза или да му помогна да си сложи папионката за операта. Когато нямаше пари за подаръци, се отплащаше с песен. Обичаше да е под светлината на прожекторите. Себе си наричаше Маестро, а мене – Мадам. Понякога ми казваше: Мадам, аз трябва да се оженя за теб един ден! Наскоро се оплака от болки в сърцето. Каза ми: Мадам, това ще ме убие някой ден! – заяви още г-жа Серано.

Банчевски винаги сядал на места до оркестъра. Според негов приятел, той избягвал горния балкон. Обичал първия ред, защото имал много приятели от оркестрантите и изпълнителите. Банчо Банчевски имал и пропуск, който му позволявал да се скита из театъра свободно.

В Ню Йорк Банчо Банчевски живял в обществено жилище. Такива жилища били отредени за наематели с ниски доходи. Апартаментът му бил двустаен, на 26-ия етаж, с панорамен изглед към река Хъдсън и на три минути пеша от Линкълн център. В него той давал уроци по пеене.

Според Сиси Щраус, Банчо посещавал Метрополитен опера почти всяка вечер, дори се шегувал, че я притежава и че бил пожизнен член на персонала й. Пропуснел ли ден, без да мине през операта, изпадал в депресия. По тази причина го смятали за обладан от духове, духове на вече покойни артисти, концертирали в операта.

Други негови приятели го определят като ненадминат артист, който се чувства най-добре у дома си, т.е., на сцената.“

(край на цитата от

Банчо Банчевски бил добре известен музикален изпълнител на комедия през 1930 година в България, на театралната сцена в София. Бил се прославил като актьор и певец и в цяла следвоенна Европа. Но когато пристигнал в Ню Йорк в началото на 1950-те години, той се надявал да направи име на велик актьор и в американския театър, той се състезава за честта си срещу младите американски изпълнители. В Ню Йорк заработвал като учител по пеене и автор на политически сатири за Радио „Свободна Европа“ и на музикални комедии.

Според Александър Греков, председател на Българската православна църква в Ню Йорк, Банчо Банчевски пеел редовно в хора й. Греков разказа и как като момче той бил виждал Банчевски в музикални комедии, играни в София. По-късно, когато Банчевски емигрирал в САЩ и отседнал в Ню Йорк, двамата станали приятели.

Греков свидителства и че Банчо Банчевски напуснал България, когато тя става съюзник на Съветския съюз по време на Втората световна война. След което пътувал из Европа, пял в хора на Донските казаци на сцените  на Чехословашката и Виенската опери. След края на войната в Берлин играл малки роли във филми и пиеси, една от тях била Шекспировата „Макбет“.

В САЩ Банчевски говорил малко за личния си живот, хвалил се най-вече с четиримата си внуци. Владеел български, немски, френски, италиански и руски. Поддържал приятелства с именити оперни певци, пишел за тях при гастролите им в Ню Йорк.

Негов приятел имал фото албум със снимки на Банчо Банчевски, Лучано Павароти и сопраното Анна Томова-Синтов. На снимките бил с коса и мустаци, елегантно облечен в черна вратовръзка и hobnobbing.“

През 2009 г. във в-к „24 часа“ оперната певица Надя Ножарова разказа за приятелството си с Банчо Банчевски. Банчевски бил един от малкото българи, допускани в огромния й приказен дворец на сто километра от Лос Анджелис. В САЩ тя му помагала материално, така както му е помагала във Виена друга певица – Люба Велич. За него тя знаела, че е бил и говорител в Свободна Европа, с присъда от комунистическия режим. Банчевски правил опити в Холивуд, но неуспешни.

(край на цитата от статията в „Ню Йорк Таймс“ от 29 януари 1988 г.)

Какво да кажа на края? Сюжет за холивудски филм, но там не обичат такива сюжети, доста тъжен е. Дано в родната България, за която той милее цял живот след напускането й, му отдадат заслуженото внимание.

За мен си остава следната поука: „човек трябва да мисли трезво и да се съобразява с условията в страната, в която попада и остава да живее. Ако Банчо е останал във Франция при семейството си, сигурно по друг път би се развила неговата музикална кариера. Очевидно характерът му обаче не му е позволил това.“

Нека днес на 5 май 2021 г. да си спомним за него по случай 115 години от рождението му през далечната 1906 година.

Мир на праха му.

……….