Ivanova, Lea (BGR, Mezzosopran)

Джаз-певицата Леа Иванова, родена на 13 август преди 99 години

Драги приятели на оперната и забавна музика, на 13 август 2022 г. се навършиха 99 години от рождението на една българска певица, за която през 2018 г. написах съвсем малка статия. Тя не е оперна певица, но по заслуги и дела стои в първата редица на не голямата група български звезди в областта на джазовата и забавна музика през тези години – незабравимата Леа Иванова, родена на този ден през 1923 г., починала на 28 май 1986 година.

Именно на 13 август т.г. аз получих в личната си поща 2-3 съобщения, които бяха свързани с рождената дата на Леа Иванова, но в този ден писах статия за сопрана от Варненската опера Ирина Жекова, и не исках да пиша друга статия в същия ден.

Реших днес на 15 август (нямам предвидена дата за друга статия) да почета Леа Иванова с голяма статия, тя заслужава тази чест и макар че годишнината е само 1 година преди 100-годишния й юбилей през идната 2023 г., реших да направя това – кой знае какво ще ни донесе 2023 година!

От друга страна аз съм свидетел на вокалната дейност на Леа Иванова още от началото, тъй като тя е гостувала за концерти в Габрово, когато бях подрастващ младеж, а после като студент в София през годините 1951-1956 съм бил няколко пъти на нейни концерти.

Цитирам малка „визитна картичка“ от тази епоха:

„ (…) А още през 40-те години Божидар Сакеларев се отделя в собствен джаз след финансово недоразумение между него и Ангел Овчаров. Така се ражда „Джазът на оптимистите“, кръстен така от небезизвестния Сашо Сладура. Той – Александър Николов, и Леа се присъединяват към „Оптимистите“, които веднага се превръщат в хит на концертния живот в София малко преди 1944 година. Свирят на подиумите на сладкарница „София“ и на бар „Астория“. Между Леа и Божидар Сакеларев се появява любовта, също малко известна страница в задкулисната история на забавната ни музика…

(край на цитата)

В началото на днешната ми статия ще цитирам нещо съвсем ново от медиите – кратка обзорна статия на Асен Виденов, поместена преди 2 дни в един портал във Фейсбук, после ще дам началото на моята малка статия за Леа Иванова от 2018 г., а след това ще изложа редица данни и информации за интересния й живот, които съм събирал през годините:

Портал „Единъ Завѣтъ“ във Фейсбук

13 август 2022, Асен Виденов На 13 август 1923г. в Дупница е родена световноизвестната българска шлагерна и джаз певица, легенда в българската забавна музика Лилия Иванова Иванова, останала в нашата история като Леа Иванова. Наричана във Франция „примата на сиунга”. Куинси Джоунс я нарича “Атомна бомба на Балканите”. Една от първите изпълнителки на джаз в България заедно с Лени Вълкова и Люси Найденова. През 1949 г. при участието си в „Джаз Овчаров“ групата получава покана за турне в САЩ. Това става причина за политически репресии за изпълнение на „упадъчна музика“; Леа Иванова е арестувана и изпратена в концлагера Ножарово. След като излиза от лагера, Леа продължава да гради кариерата си.

В началото на 60-те години Леа Иванова прави турнета в Румъния, Унгария, Югославия (в Белград пее с оркестъра на Куинси Джоунс), Берлин.

От 1963 г. до 1983 г. певицата работи във вариетета от висока класа в чужбина, като продължават концертите ѝ в почти цяла Западна Европа, САЩ, Канада, Южна Америка, Близкия изток. Изявите ѝ в България до началото на 80-те години са много малко, поради което тя остава малко известна сред по-младите поколения.

При едно от завръщанията си в България през 1983 г. Леа Иванова получава втори инсулт и остава, за да се възстанови. При този инсулт Леа е парализирана наполовина. Трудно движи единия си крак и лявата ѝ ръка остава неподвижна, прикована към тялото й. Въпреки направената в Париж възстановителна операция, Леа е загубила гласа си и чувството си за ритъм. С много усилия на волята тя се научава да ходи отново на висок ток, както и да пее в полуречитатив, характерен за нейните късни записи. Тъй като не може вече да пее суинг, тя се примирява с композираните от съпруга й, Еди Казасян, песни, които тя преди инсулта никога не е харесвала. Въпреки трудностите, Леа продължава да пее и да изнася концерти у нас и в чужбина. Повикана е отново на турне от управителя на престижното вариете “Кайвохуоне” в Хелзинки. В София прави серия концерти, няколко месеца наред, заедно с Тодор Колев в “Новотел Европа”.

Тя израства в Цариград, където учи в „Робърт колеж“ и пее в детския хор на Българската екзархия. По-късно продължава да учи в Дупница. От началото на 40-те години се премества в София с намерение да следва в Художествената академия, но това не се осъществява поради силното ѝ увлечение към музиката. Леа Иванова започва да пее като солистка в джазовите формации „Славянска беседа“, „Джаз Овчаров“ и оркестър „Оптимистите“, с който работи до 1956 г. Изпълненията ѝ са в стил суинг.

От 1956 г. Леа Иванова е в оркестрите на Христо Вучков, Димитър Ганев и Големия оркестър към Концертна дирекция. Сътрудничеството ѝ с певеца и композитора Еди Казасян започва от 1957 г. и продължава почти 30 години – до края на живота ѝ, тъй като двамата стават семейна двойка.

През 1985 г. е удостоена с орден „Кирил и Методий“ I степен. Има издадени албуми от фирмите “Qaliton” (Унгария), “Electrecord” (Румъния), “Deutsche Vogue” (Германия), Радиопром и „Балкантон“. Албумът „Нощен клуб Интернационал – на живо“ е записан в „Байeришерхоф“ в Мюнхен, Германия.

Леа Иванова умира в София на 28 май 1986г.

(край на цитата)

Сега цитирам първите абзаци от статията ми през 2018 г., после ще продължа с редица нови информации, които съм събирал през годините:

„Драги приятели на музиката (не само оперна), на 13 август 2018 г. се навършват 95 години от рождението на една българска певица, за която още не съм писал статия. Тя не е оперна певица, но по заслуги и дела стои в първата редица на не голямата група български звезди в областта на джазовата и забавна музика през тези години – незабравимата Леа Иванова, родена на този ден през 1923 г., починала на 28 май 1986 година.

Понеже на 13 август имам дата за оперни дейци, реших няколко дни преди това – на 9 август (имам свободна дата) да публикувам статията си за нея – аз я имам готова вече от месец.

Леа Иванова е изключително явление в българската забавна и джазова музика и по мнението на много специалисти няма равна на себе си до сега в тези области. Факта, че младите хора не я познават добре, особено до 1989 г. се дължи на редица факти, за които ща стане въпрос по-долу, но най-важното е, че в годините на нейния разцвет като джазова певица тя е получила редица спънки и невъзможност за пълно осъществяване поради т.н. „упадъчен стил на изяви“ и „прекалено преклонение пред западната култура, включително пеене на френски и английски езици“.

Сигурен съм, че когато днес един 25-годишен младеж или девойка чете тия редове, доста ще се чуди какво означава всичко това. Трудно е да обясня бързо, но за такива неща Леа Иванова е била на поправителен лагер в Ножарево край Ловеч (може би край Силистра?), постоянно е била следена и шпионирана заради връзките си със Запада, от където са идвали редица покани за концерти и гостувания, даже и от САЩ. Няма да пиша подробности тук, в хода на статията всичко ще стане ясно. Аз като свидетел на тия събития знам много подробности, но не съм бил пряк наблюдател главно в София по време на моето студентство през 1951-1956 г., макар че съм бил на концерти на „Джаза на оптимистите“ и други състави, в които оркестри тя беше солистка в известни периоди. След 1956 г. не знам подробности за живота й – аз не бях вече в София, всичко тогава беше в някаква мъгла, не се пишеше и говореше за хора, които не са приятни на официалната власт, а тя беше между тях.

След 1989 г. много неща се промениха, сега има достатъчно информации за Леа Иванова, Интернет е пълен с разни данни на различни езици. За Леа Иванова има Уикипедия-страници на немски, английски и български езици с доста сведения. От известно време тя има и собствен сайт, който се поддържа от нейни почитатели и съдържа голям брой подробности. Ето адреса му:

Сайт на Леа Иванова:

http://leaivanova.dir.bg/_wm/pbasic/?df=186&dflid=3

Нека още в началото цитирам един материал именно от този сайт:

ОФИЦИАЛНА БИОГРАФИЧНА СПРАВКА ЗА ЛЕА

В българската музика има една легенда и тя се нарича Леа Иванова. Един живот, отдаден без остатък на песента и публиката, изживян артистично, с усмивка. Живот, който преминава под звездата на успеха, въпреки трудните периоди, съмненията и разочарованията.

Леа Иванова е родена на 13.08.1923 г. в Дупница. Израства в Цариград, където пее в детския хор на българската екзархия. По-късно учи в Дутанща (сега Дупница), а в началото на 40-те години заминава за София с намерението да следва в Художествената академия. Музиката се оказва по-силна и тя постъпва като солистка на джаз-оркестъра “Славянска беседа”, ръководен от саксофониста Леон Алфаса. Продължава в “Джаз Овчаров”, а се утвърждава в оркестъра на “Оптимистите” с диригент Божидар Сакеларов, с който работи до 1956 г. (през 1957 г. участва в турнето на оркестъра в Полша). Репертоарът й по това време се състои от песни в стил “суинг” (любима певица Елла Фитцджералд). В началото на 50-те за джаза настъпват трудни времена и тя е принудена да търси ново амплоа. От 1956 г. работи с оркестрите на Христо Вучков и Димитър Ганев, Големият оркестър към Концертна дирекция (диригенти Борис Симеонов, Емил Георгиев). В този период се появяват песните “ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ” (муз. Бенцион Елиезер), “Чико от Порто Рико” (муз. Емил Георгиев), чрез които става изключително популярна. От 1957 г. започва сътрудничеството й с Еди Казасян, продължило почти 30 години, който сформира и ръководи през цялото време нейния съпровождащ оркестър. Концертните турнета в Румъния, Унгария, Сърбия (през 1960 г. пее в Белград с оркестъра на Куинси Джонс на сборен концерт) преминават при голям успех. Суперлативите в пресата достигат връхната си точка по време на гастролите във “Фридрихщадтпаласт” в Берлин (7 програми за сезона 1962-1963).

В периода 1963-1983 работи предимно във вариетета и шоупрограми от висока класа (например в “Бернс” – Стокхолм са гостували Марлене Дитрих, Хари Белафонте, Том Джоунс, Ърта Кид). Репертоарът й включва френски шансони, евъргрийни, руски романси, български фолклор, италиански канцонети. Участвала е в съвместни програми с Жилбер Беко, Удо Юргенс. Гастролите й включват цяла Западна Европа (с изключение на Италия и Великобритания), САЩ, Канада, Южна Америка, Близкия Изток.

В оркестъра по различно време са участвували Людмил Георгиев, Михаил Ваклинов, Християн Платов, Ангел Везнев, Петър Славов, Емануил Манолов. Изявите й в България в този период са инцидентни и придобиват периодичен характер от края на 70-те. През 1980 г. предприема концертно турне с Естрадния Оркестър на Комитета за Телевизия и Радио, а тримесечното лятно турне през 1985 г. е последното в нейната богата творческа биография. През 80-те записва няколко нови песни по стихове на Петър Караангов, Любомир Левчев, Георги Константинов, Владимир Голев по музика на Еди Казасян (“Неграмотно сърце”, “Би трябвало да имам два живота”, “Тръгвам си без шум”). През 1985 г. е удостоена с орден “Кирил и Методий” I степен.

Има издадени албуми от фирмите “Qaliton” (Унгария), “Electrorecord” (Румъния), “Deutsche Vogue” (Германия) и “Балкантон”. Албумът “Нощен клуб Интернационал – на живо” е записан в “Байришерхоф” в Мюнхен, Германия. През 1988 г. издателство “Музика” издава книга, посветена на Леа Иванова – “Би трябвало да имам два живота”, съставена от Георги Георгиев и Еди Казасян.

Интересът към личността и песните й се възражда през 1998 г. след появата на две кавър-версии на “Шу-шу”, изпълнени от Мариус Куркински и Мария Косара. През 1999 г. в киноцентър “Бояна” реализират филма “Страсти за Леа” по сценарий на Еди Казасян.

Леа Иванова умира на 28.05.1986 г. в София.

Автор: Йордан Рупчев

(край на цитата)

И още един материал от този сайт – неофициалната хроника за живота на Леа Иванова:

Леа Иванова е родена като Лилия Иванова Иванова в Дупница (Шумен? Истанбул?) на 13 август 1923 г.

Според един съмнителен източник Леа Иванова сформира заедно с Моше Йосифов и Здравко Радоев първата българска джаз група през 1933 г. Според информацията, която аз имам, тази година Леа трябва да е била на 10 и със сигурност не би могла да е сформирала никакви джаз групи. Но според същия сайт въпросната безименна група е била много попуярна през 30-те години в София. Даже до 1940 г. са участвали редовно в неделното матине на Царския Кинотеатър. В действителност обаче, Леа живее дълги години в Цариград (Истанбул), където учи в Роберт колеж.

Когато се връща в България в края на 30-те, започва да работи с биг бенд “Оптимистите”, а от началото на 40-те до края на войната е с джаз групата на Асен Овчаров – Джаз “Овчаров”. Повечето от членовете на тази джаз група се озовават по лагерите след настъпването на комунизма (Леа попада в Ножарево, близо до Ловеч).

Леа преживява най-големите успехи в кариерата си всъщност през 50-те и 60-те години на миналия век. Тя очертава една набраздена пътека между светлините на западните прожектори и ужаса на Белене. На Запад тя пее по фериботите на Северно море, звезда е в Стокхолмските кабарета и в Берлинския „Фридрихсщадпаласт“. Стига дори до “Олимпия” в Париж. Нейната кариера би могла да бъде сравнявана само с тази на Емил Димитров. Паралелно с това тя продължава да работи и в България. През 1957 г. дори участва във филма на Янко Янков “Години за любов”. Същата година изпълнява и рекламната песен на ЦУМ в София.

Тези си успехи Леа постига макар и да не е била обичана от режима, за разлика от други изпълнители. Вярно е, че може би голяма част от тях тя дължи на своя съпруг – Еди Казасян, – но това не успява да я спаси от лагерите, където тя е изпратена за “непристойно поведение” и “упадъчна музика”. А според някои и за хомосексуализъм.

След като излиза от лагера, Леа продължава да гради кариерата си, но скоро получава първия си инсулт, който я парализира на половина и я приковава към инвалидната количка. Според спомени на приятели дори след това тя понякога се е появявала на сцената. А най-цветният спомен за нея е на най-добрия ми приятел – Васил Струнджев, който разказва как й отишъл с баща си – стар неин приятел от Берлинските й години, на гости през 80-те. Въпреки парализата и инвалидната количка Леа била приготвена като истинската дама, която винаги е била – грим и бижута. Само се обърнала и скастрила баща му: “Защо ми го водиш тоя малкия да ме гледа на какво приличам!?”

Леа Иванова умира от втория си инсулт в края на 80-те.

За нещастие и досега не се намира много за и от нея, за да не кажа почти нишо. Освен отдавна забравените и прашасали 3(!) плочи (повече нейни плочи са излизали в Централна и Западна Европа), издадени в България, които сигурно се намират по фондовете и неведоми частни колекции, и няколкото нейни песни излязли напоследък по сборните дискове с българска естрада от близкото минало, за нея не се говори и хората, особено младите, не я знаят. (Всъщност дочух, че Богдана Карадочева е собственик на пълната колекция плочи на Леа).

Първият път, в който аз си спомням да съм чул за Леа Иванова беше в края на 90-те. Вероятно 1998 г. Или 1999 г., когато излезе кавърът на “Шушу-мушу” на Мариус Куркински. Тогава именни и безиммени телевизии се сетиха, че това, видите ли, било на Леа Иванова и започнаха да въртят и оригинала на песента. Един много приятен клип, който за нещастие не само, че не съм виждал отдавна, но и нямам. Втория случай, при който се зашумя около името на Леа беше при излизането на виртуалния дует между нея и Дони в албума му “Естрада”. Дует и съответно кавър на “Спри до мен”, песен записана поначало от „Рики е Повери“ през 1971 г. и през 1975 г. записана от нея. Песента има и клип, включващ архивни кадри на Леа – изключителни кадри, заслужават си гледането на Дони помежду им.

Очевидно има и два филма за Леа, макар и аз от по-преди да бях чувал само за един (казвам чувал, защото очевидно той/те също е/са апокрифно издание). Единият е музикален и се казва “Спомени за Леа” и направен през 1995 г. от Николай Янков, а другият се нарича “Животът на Леа” – документален, и е трябвало да бъде показан на „София Филм Фест“ през 2000 г., но за жалост тогава още не е бил завършен.

Това, с което ще бъде запомнена Леа, освен с невероятната си музика, е нейната невероятна личност, нейните чар, остроумие, бохемски маниери и навици и цветните спомени, оставили следа в паметта на мнозина.

Автор: Никола Иванов

(край на абзаците от статята ми през 2018 г.)

След тези първи информации от български автори желая да дам такива и от автори на немски език. Както се знае, Леа Иванова е имала редица гостувания на немски сцени или в немски джаз-клубове, особено в ГДР (Германска Демократична Република), така че е интересно какво се пише за нея в такива източници. Както споменах в началото, за нея има неголяма Уикипедия-страница на немски език, цитирам някои части от нея направо в превод на български език:

Lea Ivanova, на български Леа Иванова, родена на 13 август 1923 г. в Дупница, Царство България, починала на 28 май 1986 г. в София, е българска джазова певица. Тя израства в Константинопол (Цариград), където пее в детския хор на българската екзархия. В началото на 40-те години заминава за София, за да следва художествено изкуство, но твърде бързо променя интереса си и го насочва към музиката. Става солистка на джазовия оркестър в клуб „Slavic Talk (Славянска беседа)“ – един джазов оркестър, който се ръководи от саксофониста Leon L’Alfàs (Леон Алфаса).

В първите години на декадата 1950 тя участва като солистка в различни джаз- и суинг-формации. Когато в края на това десетилетие положението на джазовата музика в България се усложнява, тъй като комунистическият режим се старае да блокира влиянието от Запада, Леа Иванова работи от 1956 г. като певица на оркестрите за забавна музика с ръководители Христо Вучков и Димитър Ганев, на „Биг-бенда“ при Държавната концертна дирекция с ръководители Борис Симеонов и после Емил Георгиев. Тези оркестри свирят предимно популярна забавна музика.

През 1957 г. Леа Иванова и нейният съпруг Еди Казасян образуват собствен оркестър. През 1960 г. те имат изява в Белград заедно с „Quincy Jones Big Band“, през 1962 и 1963 години – в прочутия „Фридрихщадтпаласт“ в Източен Берлин. През 1964 г. заминават на турне в Западна Германия. До 1983 г. Леа Иванова гостува предимно като солистка при вариететни шоута. Репертоара й обхваща шансони, евъргрийни, руски песни, български фолклор и италиански канцонети.

Нейните изяви в България в този период са много редки, тъй като музиката й е забранена от цензурата. В края на 70-те години тя е изпратена за кратък срок в поправителен лагер под предлог, че има „неморално държание“ („obzönes Verhalten“). Наскоро след освобождаването й Леа Иванова получава мозъчен инсулт, следствие на който трябва да се движи в санитарна количка и постепенно преустановява вокалната си кариера.

По време на тази кариера Леа Иванова издава редица албуми, преди всичко в Унгария (фирма „Qaliton“), Германия („Deutsche Vogue“), Румъния („Electrorecord“), Полша („MUZA“) и в България („Balkanton“).

(край на информациите от източник на немски език)

Сега искам да дам още една „независима“ информация от български източник, след това едно хубаво есе относно цялостната дейност и живот на Леа Иванова:

Спомени на нейни близки от 2013 г. (нямам конкретни данни за източника!):

„През 1960 г. Леа Иванова се спъва и пада на сцената на едно от най-престижните си участия – съвместен ангажимент с оркестъра на Куинси Джонс, провеждащ се в Белград с участието на звезди от световен мащаб.

Съпругът й Еди Казасян, който е на пианото, онемява и предвкусва провал. Леа Иванова се изправя с такава царственост и магнетизъм, а запявайки, публиката става на крака и ръкопляска като в транс… След участието Леа получава един от най-интересните комплименти – „Вие сте атомната бомба на Балканите“. Дава й ги френски импресарио. В същия период в родината й забраняват да пее. До края на живота си тя остава като черна овца в шоубизнеса.

90-годишнина на Леа Иванова ще чества музикалният свят през август 2013 г. Тя умира на 63 години след години борба с рака, полупарализирана след инсулт.

Малко познати страници от биографията й са любовите й преди съдбовната среща с Еди Казасян (с него обикалят света) и годините на бедността, преди довоенна София да заговори за нея и да се тълпи на концертите й.

Певицата е родена и израства в Дупница. Къщата им била съборена, за да прокарат път. Парите за обезщетение били толкова малко, че не им стигнали да си купят друга и се преместили на квартира, още по-бедна.

В тези години Леа проявява таланта си на художник. В семейството са 4 деца. Тя ги строявала да се катерят по дърветата заедно с братовчедите и така ги рисувала, разпределени от нея по клоните. Участвала и в театрален кръжок. Бащата на Леа също бил художник – а в онези години и Владимир Димитров – Майстора преживявал ден за ден. Преследван заради комунистически убеждения, участвал в организацията на атентата в църквата „Св. Неделя“, таткото на бъдещата джаз легенда (която ще бъде преследвана от комунистите след 1944 г. и дори внедрена в поправителен лагер) нелегално бяга в Турция. Тогава майката на Леа почва работа като тютюнева работничка, но и това не помага да изгледа челядта си. Вземат решение да се преместят в София. Оттам – в Цариград, където се събират.

Леа е на 16-17, когато се връща от Истанбул с твърдото намерение да покори София. С нея идват и две от сестрите й и майка й, която я довежда за да постъпи в Художествената гимназия. Но вместо с рисуване Леа се захваща с пеене.

За зла участ, бомба пада над квартирата им през 1944 г. В момента вътре била само една от тях – Марето. От силния трясък получава кръвоизлив от носа и ушите, почва да се задушава и след няколко дена умира.

Родителите на Леа, брат й и третата й сестра се връщат окончателно в страната едва през 1949 г., изгонени от Турция като „поданици на комунистическа страна“.

Странно нещо е масовата човешка психика. Както днес обикалят света все по-чудати танци, в годините на Първата и Втората световна война разцвет бележат танцовите забави, салонната музика, джазовите оркестри. България не прави изключение. Пионер в тази дейност е музикантът Асен Овчаров, който прави всичко възможно да издигне нароилите се оркестри от кабаретната атмосфера на по-високо професионално ниво.

Той създава своя знаменит „Джаз Овчаров“, в състав: Божидар Сакеларев (кларинет и алтсаксофон), Нико Нисимов (тенор-саксофон), Леон Алфаса (алт-саксофон), Стефан Кованов (тромпет), Давид Ашкенази (ударни), Александър Николов, по-известен като Сашо Сладура (цигулка и контрабас).

През 1937 година в кинотеатър „Роял“ (днес Театър на армията) се сбъдва мечтата на Овчаров – да изведе голям оркестър, истински бигбенд. Към своята трупа кани и музиканти, които да попълнят всички секции инструменти. Изявите им минават при много голям публичен интерес и последвал цикъл от подобни концертни матинета.

По това време смуглата красавица Леа Иванова живее в столицата със сестра си Христина. Прави първите си крачки като певица в джазовия състав на читалище „Славянска беседа“.

Тогава някой пратил хабер на баща им, че Леа станала „леко момиче“, пеела в бар, носела къса поличка и дълги черни чорапи… Неин чичо от Дупница отива в столицата специално да види какво е положението. Връща се с думите: „Хората говорят, а децата са подредили стаята си, всичко е чистичко. С по едни обувки са останали, и те скъсани!“. Самата Леа, която всъщност е Лилия по паспорт, му казала: „Аз пея хубаво, хората ме харесват, нищо лошо не правим с Христина, никакви мъже не идват при нас, държим се прилично!“.

И това било самата истина. Но било вярно и друго – че певицата намерила първата си голяма любов, музиканта Леон Алфаса. В спомените на стари софиянци при гоненията на евреите певицата също носела позорната еврейска значка, за да бъде солидарна с него и надяваща се да го предпази…

Запознават се в кафе на „Раковски“. Алфаса й помага в първите стъпки към голямото изкуство, които започнали естествено от солфежа – дотогава Леа нямала музикална подготовка, но пък носела брилянт в гласа си. Затова Леон се осмелява да я предложи за солистка на „Овчаров“ – джаз № 1. При дебюта си младата певица забравя текста от притеснение, разплаква се и тръгва да си ходи. Но диригентът я прегръща и връща – за първия й голям успех. Това става в новооткритото през 1941 г. вариете, намиращо се в казиното на Градската градина. Частното вариете се създава от оперетния артист Ангел Сладкаров. Днес там се помества Художествената галерия. Така за една нощ Леа е избрана за солистка на най-престижния за времето си оркестър. Другите две големи имена там вече са певиците Люси Найденова и Лени Вълкова.

„Леон Алфаса беше прекрасен човек и още по-прекрасен музикант, който след войната щеше да поеме палката на диригент в симфоничната музика първо в Париж, а по-късно и в Ню Йорк. Алфаса беше неразделен приятел на Леа“ – разказва колегата му Божидар Сакеларев, вече покойник. „Но тези времена бяха и военни и една сутрин Алфонс (кръстен така от Леа) трябваше с еврейска значка да напусне столицата. Веднага Леа ни събра – мен, Асен Овчаров и Ангел Сладкаров и ни поведе в полицейското управление, за да помолим властите Алфонс да остане в София и в оркестъра, докато му намерим заместник. Изгониха ни. Леа се грижеше дълго за него, изпращаше му продукти, писма, яйца или лично му ги носеше в лагера. Когато на пазара нямаше дори едно яйце, тя му занесе в дървена каса 200 яйца в слама – тогавашната опаковка. Алфонс беше първата любов на Леа. Едва разпалена, тази любов трябваше да угасне. Леа нямаше сили да устои на принудителната раздяла“, довършва разказа си Божидар Сакеларев.

Леон Алфаса успява да избяга от България и да се реализира като музикант. През 90-те години на миналия век, преди смъртта си, идва в страната и участва в документалния филм „Страсти по Леа“.

А още през 40-те години Божидар Сакеларев се отделя в собствен джаз след финансово недоразумение между него и Овчаров. Така се ражда „Джазът на оптимистите“, кръстен така от небезизвестния Сашо Сладура. Той – Александър Николов, и Леа се присъединяват към „Оптимистите“, които веднага се превръщат в хит на концертния живот в София малко преди 1944 година. Свирят на подиумите на сладкарница „София“ и на бар „Астория“. Между Леа и Божидар Сакеларев се появява любовта, също малко известна страница в задкулисната история на забавната ни музика…

(край на цитата)

И почти като последно за днешната ми статия – едно чудесно есе от книгата „Из големите любови на българските артисти, музиканти и художници“ от Венелин Митев, публикувана в София през февруари 2014 г.:

ЛЕА ИВАНОВА – упадъчната музика и лагера в Ножарево

За нея и до днес се носят легенди и й приписват грехове, заради които едно време пращаха в лагери и затвори. Когато след промените през 1989-та бяха разсекретени част от досиетата, съпругът й Еди Казасян разбира, че Държавна сигурност е следяла буквално всяка нейна крачка – не са пропуснати даже и двата й аборта. Обвиняват я, че е проститутка, лесбийка, че има връзка с американския посланик в София, че пее на английски, че съжителства без брак със саксофониста Божидар Сакеларов, а после с Еди Казасян (брат на Вили Казасян), и какво ли не още.

Цели 15 години й отказват не само концерти и турнета, но и обикновено участия, договори, записи. Гонят я дори от ресторантите, цирковете и градските панаири и селските събори, където отива да пее заедно с оркестър „Оптимистите“.

Така до 1957 г., когато й разрешават да замине на първото си задгранично турне в Румъния заедно с Еди – турне, което й отваря вратите за чужбина. Затова до края на живота си тя нарича северната ни съседка „моето Елдорадо“. След Румъния Леа гостува в Полша, но когато се връща оттам, разбира, че отново е изпаднала в немилост. Междувременно обаче получава покана за серия концерти в Прага срещу много висок хонорар и двамата с Еди не могат да си намерят място от радост. Заминават в Чехия, настаняват се в хотела, но в деня преди първите репетиции собствениците на вариетето, в което Леа, Еди и оркестърът им трябва да свирят, получават писмо от София. Нареждат на чехите да не допускат българите до сцената си. Представяте ли си на какво унижение са подложени!

Леа Иванова и Еди Казасян

За какво преследват Леа, какво е сгрешила, та чак и в концлагер я изпращат през 1948-а?

Космополитка и вражески настроен елемент с упадъчен репертоар

Причината е покана за турне в Америка, която формация „Джаз Овчаров“ получава. По това време започват политическите репресии за изпълнение на „упадъчна музика“ и Леа, която е солистка на групата, моментално е взета на мушката.Космополитка и вражески настроен елемент с упадъчен репертоар.

За беля точно тогава на младежка вечеринка тя изпява една песен на английски. Към шест часа сутринта в апартамента й на ул. „Стефан Караджа“ се звъни настойчиво. Някаква „другарка“ търси Леа Иванова. Показва си документа на служителка в МВР и й заповядва да тръгне с нея, като си вземе повече и по-топли дрехи. „Къде я водите?“, питат близките й. „Където трябва!“, отговаря милиционерката.

Така Леа се озовава в лагера. Една нейна съкаторжничка, Пенка Ненова, разказва:

„ Още като пристигнах, заварих Леа Иванова. Най-хубавата беше тя, ама беше болна. Имаше гръдна жаба и я бяха вредили на по-лека работа. Чукаше чакъл. И тя като мене беше левичарка. Още ми е пред очите – с чука. Тези нежни ръчички как трепят камъка, да знаеш! А ние „яките“ и здравите, вадехме камъни от кариерата, с по един камък на рамо от кариерата до строежа на вилата на Газдов се трепехме“.

(край на цитата)

Майор Николай Газдов от ДС е един от най-страшните палачи от лагерите в Ловеч, Белене и Ножарово. В книгата си „От зимата нататък“, чиято главна героиня е Леа, покойният публицист и писател Марко Семов разказва как веднъж в Белене пазвантинът на зловещото „място за превъзпитание на вражески елементи“ стои заслушан в песен, която звучи по радиото – „Чико от Порто Рико“. „Това съм аз“, казва остриганата арестанка Леа. „Ти си, ама друг път!“, озъбва се милиционерът, който има съвсем друга представа за жените, които пеят по радиото.

Друг път войничето, което охранява легерничките, започва да си тананика нейна песен. Леа вдига глава, поглежда го и се засмива:

Искаш ли аз да продължа вместо теб?

Оказва се, че това си е чиста художествена измислица. Леа никога не е била в Белене, а в женския лагер в тутраканското село Ножарево. И „Чико от Порто Рико“ е записана, след като излиза оттам.

Певецът и композитор Христо Караканчев, лауреат на „Златен кестен“ и на най-високата награда на Съюза на музикалните дейци „Златна лира“ разказва:

„За първи път я видах на живо малко след като беше излязла от лагера. Преди това я знаех само от слуховете, които вървяха из София. Тя беше известна, без да се пише за нея, без да я пускат по радиото. На една маса в тогавашното столично кафене „Варшава“ Леа седеше с нейни познати и понеже бях съвсем близо, чух да се оплаква, че не може да си намери квартира. Всички бягат от нея като от прокажена, никой не смее да я пусне у дома си, за да не си развали биографията. Сега това звучи смешно, но в онези години беше опасно да дадеш подслон и да общуваш с човек като Леа Иванова, която бе обявена за „упадъчен елемент“ и „зоза, която развращава младежта“. Но аз тогава бях безкрайно млад и не си давах сметка какво може да ми се случи, пък и много харесвах нейните песни, затова реших да й помогна. Извиних се, че се намествам в разговора, и й предложих един таван на Петте кюшета, там живееше мой близък и от него знаех, че има свободна стая. Стаичката се оказа пълна мизерия – нямаше дори легло, само една рогозка, но Леа беше благодарна, че има къде да се приюти. Оттогава се сприятелихме и през годините тя често ме насърчаваше в певческата ми кариера. „Работи, от теб ще стане добър певец“, повтаряше Леа. Плод на това творческо общуване е дуетът ни „Спри до мен“.

Един ден тя ми каза, че е решила да запише на български език популярната песен „Che sera“ на композитора Хосе Фелисиано. Един наш поет, Захари Петров, написал български текст под заглавието „Спри до мен“. „Ела, ако искаш да ме чуеш, в салона на Консерваторията на ул. „Будапеща“, там ще записвам“, покани ме Леа. Аз, разбира се, отидох и много харесах и самата песен, и нейното изпълнение. „Слушай, я да опитаме да я изпеем в дует. Ще ти дам текста, ти бързо помниш и после ще дойдем пак тук да я запишем. Нека я имам и в такъв вариант“, предложи тя.

Страшно много се притесних, но записът стана. После обаче Леа замина някъде в чужбина – пуснаха я, дето се казва, за да се отърват от нея – и аз загубих следите на този магнетофонен запис. Наскоро обаче по неведоми пътища записът попадна у мен и като го прослушах, реших със съвременните възможности на звукозаписната техника да го изчистя от шумовете и другите дразнещи несъвършенства. Така се получи един виртуален дует с великата Леа, който беше качен в Интернет. Много се гордея, че той се посреща изключително добре от нейните почитатели. А те и в наше време са неимоверно много. Сега си давам сметка какво огромно щастие съм имал в началото на моята кариера да общувам с тази световноизвестна звезда“.

(край на цитата)

(…) Малко известен е фактът, че в началото на кариерата си Леа пее на сцената на Сатирата и мечтае да стане актриса. Пътува из страната с Георги Парцалев и Енчо Багаров и събира много публика, понеже всички искат да видят излязлата от концлагер „зоза“ – така в ония години наричат „неблагонадеждните момичета“. Връщайки се в спомените си в ония години, Стоянка Мутафова прави може би най-точния портрет на Леа. Тя я определя като „прекрасна лъжкиня“.

„Лъжите бяха нейните несбъднати мечти. Всекидневието не я задоволяваше. Градеше кули. Беше безстрашна във всичко. Ненаситна. Животът й беше очарование. Стоеше разголена пред нас, неподправена, без преструвки… Крайностите й бяха артистични. нямаме официално запознаване. От мига, в който се видяхме, си казахме „Здрасти!“ като познати от древни времена. От мен към нея и от нея към мен винаги „нещо“ е вървяло. Когато основахме Сатиричния театър през 1957 г., Леа пееше при нас с Енчо Багаров някаква сатирична песен. Мечтаеше да играе на сцената драматични роли. В последните си години ми казваше: „Трябва да изиграем нещо двете!“ Силна жена. И много харесвана беше. Всяка на нейно място би въртяла мъжете, но тя – не! Потъваше в любовта. Не си играеше с нея. Знаеше дълбоко да обича. Беше достойна в любовта – даваше и искаше. Не беше флиртаджийка. Носеха се приказки за нея… А тя беше сериозна, кристално чиста в любовта…“

(край на цитата)

Това твърди Стоянка Мутафова. През същата 1957 г. Леа среща голямата си любов – певеца и композитора Еди Казасян, който е със седем години по-млад от нея; двамата поемат заедно през живота и така вървят цели 30 години. Изнасят концерти в цяла Западна Европа, Канада, Южна Америка и Близкия изток.

Лили Иванова вдигна голям шум около влизането си в легендарната парижка зала „Олимпия“, но е добре да си припомним, че много преди нея във френската столица е пяла и е била сравнявана с най-големите звезди на Мулен Руж и Фоли Бержер примата на суинга Леа Иванова.

Нейните песни французите и сега могат да чуят срещу 111 евро. Плочата „Lea Ivanova and the Eddy Kazassian Combo“ се предлага във френски онлайн магазини. толкова години след смъртта на Леа и Еди песните им се продават на рекордно висока цена, като се има предвид колко от звездите на шансона нямат такъв късмет. Леа говори брилянтно френски, като истинска парижанка, но и още много други езици. През 20-те години на миналия век, когато живее с родителите си и сестра си в Истанбул, тя учи езика на Молиер в прочутия Роберт колеж. Съпругът й Еди също е завършил френски колеж. Затова голяма част от репертоара им е на този език.

Леа Иванова в „Еди Казасян Комбо“

В Париж Леа изживява кратък, но бурен роман с големия киноактьор и певец Ив Монтан. Французинът най-напред я чува по радиото, а после отива да я чуе на неин концерт и толкова силно е впечатлен от нейните изпълнения на шансони, че иска лично да се запознае с Леа. Не знам защо е била сама и къде е бил Еди тази вечер, бил ли е изобщо в Париж, но двамата с Ив Монтан се харесват буквално от пръв поглед, вечерят заедно в ресторанта на хотела и после той я изпраща до стаята й…

Ив Монтан

Чувал съм, че Ив Монтан й урежда концерти на сцената на прочутото парижко кабаре „Максим“. Леа взема поканата в ръце и отива в нашето Министерство на културата – такъв е редът в онези години. Там я приема един високопоставен чиновник на име Ангел Будев. „Защо се обръщате към мен?“, пита той. „А към кого? – пита го на свой ред ядосаната Леа. – Към “Плод и зеленчук“ ли?“ „Може към „Плод и зеленчук“, отвръща й другарят Будев. В този момент големият стъклен пепелник от бюрото полита към него и се разбива на парченца в стената. „Вън! Веднага напуснете кабинета!“, неистово крещи фунционерът и се хвърля да вика милицията по „петолъчката“. (Така се наричат тогава строго секретните телефони на големците).

И до днес се разказва как по време на гостролите й в чужбина около Леа се тълпят известни личности – шоумени, принцове, милионери, бизнесмени… Това е истина.

Сред тези невини обожатели е и страшно популярният в миналото Гойко Митич – киноактьор от сръбски произход, който десетилетия наред се подвизаваше в приключенски филми за индианци, снимани в някогашната ГДР. През 60-те години на миналия век Леа е истинска звезда на естрадата в Берлин, целият град е облепен с нейни плакати. Всяка вечер я гледат 4000 души в прочутото вариете „Фридрихщатпалас“. Почти всеки ден тя дава интервюта или я снимат във вестници, списания, за телевизията, а киностудията „Дефа“ заснема филма „Леа от юг“. Именно там тя среща Гойко Митич.

Гойко Митич

Запознават ги… Апостол Карамитев, стар приятел на Еди и Леа от времето, когато се подвизават в бирхалето на хотел „България“. Карамитев участва в българо-гедерейска филмова продукция и там завързва познанство с брата-славянин Гойко Митич…

Гойко подарява на Леа огромна кошница с кървавочервени рози и я кани да дойде на снимките на „Синовете на Великата мечка“. Историята се повтаря още шест пъти…

В онези години сравняват Леа със звездите на Мулен Руж и Фоли Бержер, с Катерина Валенте и Жозефина Бекер. Коя всъщност е тя? Днешните млади попизпълнители, които бързат да се нарекат звезди, още щом се качат на сцената, едва ли могат да повярват, че Леа се разгръща в пълния си блясък чак след 37-ата си година, и то в чужбина. И че ако не бе излязла от България, вероятно щеше да пее по ресторанти, барове и вариетета глупави песнички. По онова време естрадата у нас се смята за долнопробна музика и никой сериозен текстописец не се наема да пише за такива парчета. Ако попитате днес за Леа хората, които са я слушали на живо, те сигурно ще я асоциират само с „Чико от Порто Рико“ и „Джони Лекето“, пропускайки, че тя изпълнява великолепно целия репертоар на една Ела Фицджералд например.

И сигурно не знаят също, че чак през 1980 г. Радио София за пръв път пуска в ефира си песен на Леа, а в края на същата година тя записва втората си в България (и последна) дългосвиреща плоча. Вече на 57 години. През 1966 г. Леа и Еди осъществяват една своя мечта – заминават за Щатите. В хотел „Дюн“ в Лас Вегас. Леа пее руски романси, френски шансони и американски парчета. Има и няколко професионални срещи с американските звезди Каунт Бейси, Майлс Дейвис, Хари Джеймс…

Така че спокойно може да се каже, че тя е „Колумб на нашата попмузика в Щатите“. Двамата с Еди получават предложение да останат още цяла година, но отказват и на 2 май 1967 г. се връщат в България. Имат всичко – слава, пари, записани плочи, коли, но скитническият живот и носталгията вече започват ужасно да им тежат. Леа остава патриотка докрай въпреки забраните в родината. В шикозен хотел във Виена тя захвърля пред очите на собственика хонорара си и му заявява, че прекъсва работата си с него на мига, когато той си позволява да я лансира, за по-интересно, като бразилка.

Именно тя, великата Леа, изпя прекрасната „Песен за България“:

„Пътнико свиден, пътнико млад,
тръгнал да видиш белия свят!
Дето минаваш, пей и мечтай,
но не забравяй родния край!
Че на света е само една, една
нашата мила родна страна!“

(край на цитата)

След завръщането й от Америка в София й организират голям концерт. Билетите се разграбват за нула време. Но точно преди концерта тя губи гласа си. От голямото вълнение. Или от страх. Леа обаче излиза на сцената. Излиза и пее без глас – с шепот, с ръмжене, с речитатив. Но има нещо хипнотизиращо в нейното държание. Артистична певица. След нея всички останали са и продължават да бъдат певици, но не като нея. Говоря за артистизма. Леа може и да не е кой знае каква като глас, но като излиза на сцената, моментално грабва умовете.

Леа и Еди

След големия си концерт в София тя дава коктейл в Руския клуб, където всички се забавляват до зори.

През целия си живот Леа раздава пари не само на близки, но и на непознати, щом разбира, че са изпаднали в беда, плаща сметките на всичките си компании, а когато става дума за пари, казва:

„Не разбирам от финанси, питайте мъжа ми, арменеца“.

Актьорът Климент Денчев при последното си завръщане в България, малко преди да почине в Канада, разказа една весела случка с Леа:

„След като беше заснела поредното си шоу в едно предаване на Хачо Бояджиев, Леа заръчала на келнери от Руския клуб маса във формата на буквата „П“, фонтани от мезета и ракии, черни хайвери, сьомги, водки и уиски и само избрани хора. И ми казва: „Млади княже, пристигаш много добре облечен, ще посрещаш гостите.“ А тя беше с една лилава рокля, лилави перушини, намотани около шията, и едно цигаре – дълго, дълго… Хачо Бояджиев щастлив, шоуто върви и… пристига другарят Венелин Коцев с жена си. Венелин Коцев беше страшилището на България. За да разберете на какво приличаше той, трябва да гледате предаването на Слави Трифонов, който направо му е двойник. И Леа Иванова казва на жената на Венелин Коцев: „Йонке, защо аз на твоя Венко не му донеса един шапондер?!“ Коцеви питат: „Какво, шапондер ли?“ Леа щракна с пръсти и извика: „Арменец!“, и Еди Казаян пристига. Без церемонии Леа му смъкна перуката, нахлузи я на главата на Венелин Коцев и рече с това цигаре, дълго четири метра и половина: „Йонке, не е ли сладурче?“ Щях да умра. Рекох си: „Ей сега всичките отиваме в лагер!“

(край на цитата)

Мнозина семейни приятели на Леа и Еди си спомнят, че през цялото им близо 30-годишно съжителство, той непрекъснато й изневерява. Даже по едно време започва да води любовниците си в апартамента и Леа и тя ужасно страда от това. Но не споделя с никого мъката си. Като че ли точно за нея са написани музиката и текста на една нейна песен: „Своите песни аз раздадох на вас, а тъгата си скрих“.

И в друга песен:

„Знаех, че ще дойде този ден,
в който ще живееш ти без мен.
Всеки ще поеме своя друм.
Тръгвам си без шум…“

(край на цитата)

С пословичното си чувство за хумор тя казва още:

„Хората мислят, че съм щастлива, защото съм усмихната. А щом съм усмихната – какво пък! Може би наистина съм щастлива…“

Най-добрата изпълнителка у нас на мексикански хитове от 50-те и 60-те години Снежана Кратовска си спомня, ча до последно Леа повтаря:

„Еди е бижуто на моя живот. И комфортът на моя диван – да си седи и да си чете вестника. Изведох го в чужбина, дадох му бъдеще и ще го обичам до края!“

Рокпевецът Ицо Петроф пък си спомня, че даже когато Еди се залюбва с така наречената Зоя Визона и тя му ражда две деца, чувал Леа, вече болна, да му казва: „По празниците доведи децата вкъщи и им дай течен шоколад или торта, която Весето е направила за мен. Има достатъчно агнешко месо, за да ги нахраниш!“ В замяна на това получава злобни съскания от страна на майка им.

Чак когато Леа умира, Зоя успява да се омъжи за Еди и с децата се настаняват в нейния апартамент. Двамата наследяват и вилата в Луково, както и всичките й скъпи палта визони и маркови рокли.

В книгата си за Леа Еди признава, че не е заслужавал любовта й:

„Тя стоеше винаги над „тези малки неща“, които аз често си позволявах – да се губя и разпилявам с дни. В такива моменти ме посрещаше весело, не ме питаше къде съм бил и не ставаше дума да я лъжа. Вярваше ми безусловно, прощаваше ми и беше права, че „малките неща“ няма да разрушат нашето единство“.

За съжаление през целия й живот здравето й не е цветущо. Първият си инфаркт прекарва само на 33 години. След време получава инсулт и я оперират в Париж, но лявата й ръка остава изцяло парализирана. Еди разбира, че ако тя се раздели със сцената, животът й ще стане напълно безсмислен, и й организира концерт в огромния ресторант „София“.

Леа пее седнала в красив старинен стол, преметнала шал на обездвижената си ръка. Така пее и в Хелзинки, където двамата заминават след това. През 1985-та лекарите й откриват рак, но няколко месеца по-късно, на контролния преглед, установяват, че от болестта няма и следа. Тя не може да си намери място от щастие и заминава за Карлово, за да изнесе концерт. „Днес имам голямо основание да ви изпея песента на Еди „Би трябвало да имам два живота“. Защото ги имам“ – съобщава Леа на публиката. Уви, само месец след това, на следващия контролен преглед, лекарят съобщава на Еди, че е открил рецидив, който бързо се развива.

Леа издъхва на 27 май 1986 г. в „Пирогов“, докато показва на лекарския екип видеофилм, посветен на нея.

(край на цитата)

Преди горното есе писах: „почти като последно“. Постъпих така, защото исках в края на статията си да дам нещо сравнително от последно време за Леа Иванова и предпочетох една статия за нея в портал „Площад Славейков“ от август 2016 г. Цитирам по-долу този материал:

Портал „Площад Славейков“

Леа Иванова – момичето от площад „Славейков”

Съдбата й предлага от всичко – да бъде сестра на Гаврош, бляскава звезда и агент на ДС

Исторически кадър: Кирил Господинов, Георги Парцалев, Леа Иванова и Никола Анастасов. Преди дни се събраха всички отново (бел. Б. Контохов – Никола Анастасов се помина на 8 август 2016 г.)

Елена КРЪСТЕВА

18.08.2016

Семейството на Леа Иванова бяга от България, скрито в сандък след кървавия атентат в църквата „Свети Крал” (днес известна като „Света Неделя“) през април 1925 г. По онова време бъдещата джаз лъвица е на две години. Сгушила се е в майка си, огромните й, подобни на кошута очи, са вперени в баща й, семейството сдържа дъха си, за да не излезе никакъв шум. Сандъкът е натоварен тайно във влак с въглища за Истанбул и всеки миг може да се превърне в техен ковчег. Така и става, но ковчегът в случая се оказва Ноев и позволява на Иван Иванов и съпругата му да свият гнездо в Цариград и да отгледат трите си деца. А напускат родината, защото Иван е с леви убеждения и се предполага, че е близък до комунистическата група, подготвила и реализирала покушението в храма. Експлозията погребва на място 134 души, други умират по-късно от раните си, статистиката отбелязва още 500 ранени.

Историята за бягството на Леа Иванова и семейството й е слабо известна. Пред „Площад Славейков” я разказа режисьорът Радослав Спасов. Филмът му „Пеещите обувки”, вдъхновен от живота на джаз легендата, спечели наградата „Сребърен Георги” от кинофестивала в Москва. Наесен пък ще открие „Киномания“ в НДК.

„Проектът беше със заглавие „Момичето от площад „Славейков”, но там се снима трудно и решихме да го променим на „Пеещите обувки”. Не е биографичен филм. За да имам повече свобода, използвам Леа Иванова като прототип. Чел съм досието й, виждал съм нейните донесения като сътрудник на Държавна сигурност, но тази линия не е водеща. Не съм искал да задълбавам прекалено в това, защото трябва да си обичам героите. Попаднах и на доказателства, от които се вижда, че Леа е жертвала себе си, за да спаси друг.”

Сюжетът на „Пеещите обувки” се оглежда в съдбата на певицата, която я отвежда от трудово-възпитателния лагер в село Ножарево до най-престижните сцени в света на музиката. В центъра е любовната история на Леа Иванова и композитора и пианист Еди Казасян, който първо става ръководител на оркестъра й, а след това и неин съпруг.

Идеята за филма осенява Радослав Спасов преди години – когато срещнал Еди Казасян на улицата. Музикантът тъкмо е научил, че Леа се е омъжила за него под натиска на ДС.

„Тогава седнахме на пейката и дълго мълчахме. В този момент ми хрумна, че от тази история би се получил отличен филм”, връща лентата режисьорът.

Макар да е сред най-добрите оператори в историята на българското кино, този път Радослав Спасов поверява камерата на своя колега Веселин Христов, а работата по сценария поделя с писателя Георги Данаилов.

Каква е цената, която талантът плаща, за да оцелее? Животът на певицата със сякаш пресипнал глас, дълго цигаре и френска прическа дава суров отговор на този въпрос.

Първата „сцена” на Лилия, както е името й по паспорт, е тъкмо на софийския площад „Славейков”.

Била е само на тринайсет – бездомна, гладна, но не и унила

Истинска сестра на Гаврош, избягала от Дупница, където през 1936-а се завръщат родителите й, и се върти около учениците в близкия Италиански лицей. В спомените си юристът и белетрист Драган Тенев отбелязва, че още тогава момичето не криело намеренията си да превземе столицата като джаз певица. Приятелите й не взимали твърденията й насериозно – още повече, че в един момент започнали да й дават закуските си, защото забелязали, че гладува. Скоро се наложило малката провициалистка да започне работа като миячка в градското казино и успяла да се пребори за своето място в шумния и разблуден град.

По-нататък биографията й е изтъкана от реални факти, чужди спомени, но и легенди. Измислиците в жълтата преса също не са малко – в един момент Леа Иванова придобива ореола на Мата Хари в българската ДС. Но приликите с легендарната шпионка са единствено по отношение на харизмата и трудното й детство. Колкото до мъжете, приятелите й твърдят, че Леа не е имала шумни истории.

Разказите за живота на Леа Иванова са смесица от факти и градски легенди.

Какви точно „удари” прави Леа на тихия фронт, е известно на малцина. Знае се със сигурност обаче, че през 1965 г., когато се запознава с царя-изгнаник Симеон във ФРГ, вече е била вербувана. Според различни публикации, срещата с Царя в град Хайделберг става в местно вариете. Няколко дни по-късно той поканил българските музиканти на обяд в ресторант. Заедно с Ангел Везнев двойката се вижда с Негово Величество. Везнев по-късно разказва, че Леа представила на Царя пудела си Рики. На тази среща българите си правят обща снимка със Симеон. Според градските легенди, кадърът дълго след това е крит под килима. Дали наистина съществува такъв кадър, или е измислица – няма как да узнаем, засега той не е публикуван никъде, дори в биографията на Леа Иванова, излязла през 1989 г.

Била ли е певицата жертва на ДС или доносник

Дали около нея не е изтъкан сложен сюжет – с изпращането в трудов лагер, със забраната да пее, като елементи от общата картина, която да я представи като недолюбвана от соцрежима и проводник на прогнилия капитализъм? Истината е някъде там, в Досиетата на ДС. Наяве са бляскавата й кариера в чужбина, когато България беше от сенчестата страна на Желязната завеса, държавният орден „Кирил и Методий” I степен. Мнозина обаче помнят, че тя винаги е помагала на приятели музиканти, когато са им трябвали връзки за пътувания в чужбина.

Съдбата щедро предлага на Леа от всичко – и болка, и обожание.

Преди петнайсет години във вестник „Литературен форум” писателят Цанко Живков публикува „Спомен за джаз „Овчаров”, посветен на едноименния състав. Асен Овчаров събира музикантите още през 1942-а, но големите им успехи идват след войната. Оркестърът свири в баровете „Астория” и „София” и в ресторант „България”. Солист цигулар е знаменитият Сашо Сладура, а вокалистка – Леа Иванова.

„Поканата, която получават за турне в САЩ през 1949 г., възбужда завистта, злобата и политическите репресии”, отбелязва Цанко Живков.

Съставът е набеден в насаждане на поквара сред младите, а ръководителят му – че опитал да джазира мелодията на „Интернационала” и така се подиграл с химна на пролетариата. Арестуват го и заедно с младата му съпруга балерина са интернирани в Тутракан. После го пращат в концлагера в Белене. По същото време е арестуван и малтретиран и цигуларят Сашо Сладура. Него по-късно го откарват в концлагера край Ловеч, където е убит. А Леа Иванова е пратена в каменоделския цех на лагера в Ножарево.

За престоя в Ножарево жената, изпяла „Чико от Порто Рико” и „ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ”, не говори. Според спомените на очевидци, когато я питали за мъките там, тя извръщала глава.

Но след като излиза от лагера, Леа Иванова продължава да гради кариерата си. Дали заслугата е на Априлския пленум през 1956-а, който отпуска малко примката три години след смъртта на Сталин и детронирането на Вълко Червенков, не се наемаме да гадаем. От 1956-а нататък Леа Иванова е в съставите на Христо Вучков, Димитър Ганев и Големия оркестър към Концертна дирекция.

От 1957-а датира професионалната и лична връзка с Еди Казасян. Заедно с неговия оркестър правят турнета в Румъния, Унгария, Западна Германия, Югославия. В сръбската столица Белград българката излиза на сцената под съпровода на оркестъра на Куинси Джоунс.

Шейсетте и седемдесетте години за Леа преминават пред завесата на десетки класни вариетета в почти цяла Западна Европа, САЩ, Канада, Южна Америка, Близкия Изток. Къпе се в светлините на рампата, задъхва се от възторга на публиката. В този момент съдбата я смъква с един удар. Леа е покосена от инсулт през 1979-а, но успява да се възстанови и продължава да диша със сцената, макар гласът й да е леко променен. Същата година „Балкантон” най-сетне издава нейна плоча – след близо 30 години на сцената.

„Балкантон” издава първата й плоча чак през 1979 г. В нея са хитове като „Шу-шу”, „Кученцето”, „Виенско колело”, „Чико от Порто Рико”, „Чатануга Чу-Чу”, „Довиждане, Рим”, „Летни вечери”.

През 1983-а я застига втори мозъчен удар. Половината й тяло е парализирано, трудно движи левия си крак, а лявата й ръка остава неподвижна. Губи глас и чувство за ритъм. Неистовата й воля обаче пак я издига до сцената – Леа отново се качва на високи токове, научава се да пее в полуречитатив, характерен за късните й записи. Музикалните специалисти отбелязват, че тъй като не може да пее повече суинг, започва да изпълнява шлагерите на съпруга си Еди Казасян, които преди това не харесвала особено. Не отказва и турнета в чужбина, прави серия концерти и с Тодор Колев в „Новотел Европа”.

И така – до 28 май 1986 г., когато рак слага край на лентата на живота й. Отива си на 62 години, два месеца преди рождения си ден 13 август.

Остават записите…

(край на цитата)

Нека днес на 15 август почетем 99 години от рождението на Леа Иванова на 13 август 1923 година.

Мир на праха й!

………..

Изпълнение на Леа Иванова: