Michail Ljuzkanov

120 години от рождението на баритона Михаил Люцканов

Баритонът Михаил Люцканов

Тази снимка е направена във фотостудиото на фотографа-художник Петър Папакочев в София. Снимката е копирана от архива на БАН, където е депозиран снимковия архив на Петър Папакочев. Снимките от този архив се ползват само за културни цели, но не и за търговски.

Драги приятели на оперната музика, вторият български юбиляр за месец април 2020 г. след певицата от тази генерация Таня Цокова, родена също на днешния 3 април и за която писах статия преди 2 дни – на 1 април, е един от ветераните на оперното изкуство в България – баритонът Михаил Люцканов, роден на 3 април 1900 г. в София, т.е., точно преди 120 години.

Михаил Люцканов е дълги години един от най-добрите изпълнители на роли в неговия жанр на сцената на Софийската държавна опера, където пее непрекъснато 32 години – от 1929 до 1961 година. Той се помина на 4 март 1989 г. след един достойно изживян творчески живот от почти 90 години. На тази дата през настоящата 2020 г. се навършиха 31 години от смъртта му.

Аз помня Михаил Люцканов много добре от моите студентски години в София, когато между 1951 и 1956 година поне 5-6 пъти съм го слушал в различни опери, но винаги съм оставал най-доволен от ролята му в „Севилският бръснар“, когато той като Фигаро и Павел Елмазов като Доктор Бартоло довеждаха възторжената софийска публика до неописуеми овации и възторг.

Името на Михаил Люцканов знаех още от началото на 40-те години. Той е гостувал многократно в Габрово. Вече писах няколко пъти, че поради значителните финансови възможности на габровската индустрия тогава и поради добрите музикални традиции на града почти всяка седмица имаше концерти и други представления, организирани от габровската музикална дружба „Емануил Манолов“ с гости главно от София. Най-добрите оперни певци и певици от тази епоха идваха за концерти или песенни рецитали. Като се започне от Христо Бръмбаров и Петър Райчев, от Михаил Попов и Павел Елмазов, от Илия Йосифов и Михаил Люцканов, от Петър Золотович и още много други (за дамите не говоря, те бяха също много добре представени, както и солисти инструменталисти и камерни състави), така че габровската публика беше добре запозната с първите сили на Софийската народна опера. Разбира се, по-късно от средата на миналия век гостуваха и цели оперни състави със собствени продукции, главно от Русе, Пловдив и Стара Загора.

Михаил Люцканов е роден на 3 април 1900 г. в София. В неговата скромна страница на български език в Уикипедия – само 6 реда, е дадена годината 1900, два реда след това обаче годината 1909 – какви са тия редактори да правят такива грешки! Тази страница съществува вече 3-4 години и никой до сега не се сеща да поправи очевидната грешка.(бел. авт. Б.К.: през 2018 г. погледнах наново в Уикипедия-страницата му и видях, че най-сетне годината е поправена както трябва – 1900. Но никой автор не е прибавил нещо ново – все същите 6 реда! Това е скандално, че няма един оперен любител, който да напише нещо повече за толкова заслужилия вокален деец Михаил Люцканов).

Истинската година е 1900, дадена и в малкото източници от западни справочни материали за него. Той учи в Софийското музикално училище при Иван Вулпе. После от 1927 до 1929 г. продължава обучението си в Рим, където Еторе Борукия го специализира в тънкостите на стила белканто. През 1929 г. Люцканов се връща в София и постъпва в ансамбъла на Софийската опера, където е неин постоянен член до 1961 г. Дебюта му там е в операта „Цвета“ от Георги Атанасов, композирана през 1925 г. През 1935 г. Люцканов е поканен в Париж за продукцията на „Хубавата Елена“ от Жак Офенбах, при която има големи успехи.

На сцената на Софийската държавна опера той пее повече от 60 главни и второстепенни баритонови роли в най-различни опери, като Жермон в „Травиата“ и Фалстаф в едноименната опера от Верди (премиера в България през 1943 г.), Марчело в „Бохеми“ от Пучини, Онегин в „Евгений Онегин“ от Чайковски, Папагено във „Вълшебната флейта“ от Моцарт, Белкоре в „Любовен елексир“ от Доницети, Силвио в „Палячи“ от Леонкавало, Фигаро в „Севилският бръснар“ от Росини (една от коронните му роли). Люцканов е един от първите артисти в България, изпълняващи с успех баритонови роли в опери от Рихард Вагнер, като особено голям успех има в ролята на Волфрам в операта „Танхойзер“. Изпълнява и много роли в опери от български композитори, гостува като солист в много концерти и песенни рецитали из цяла България.

Ето две извадки от негови участия, едната по време на фестивала „Варненско лято“ през 1931 г. и в София през 1943 г.:

„Фестивал „Варненско лято“
28-07-1931
19.30  –  Летен общински театър

Българска народна опера – А. Адам – „Ако бях цар”
Диригент – Тодор Хаджиев
Режисьор – Николай Д. Веков
Участват солистите: Елисавета Йовович, МИХАИЛЛЮЦКАНОВ, Георги Хинчев, Стефан Савов, Павел Елмазов, Слави Филев, Младенка Ангелова.“

В София през 1943 г.:

„Премиера на операта „Фалстаф“ от Джузепе Верди в България на 10 март 1943 г. в Софийска опера. Диригент Едмондо де Веки, режисьор Петър Райчев. В ролите: МИХАИЛ ЛЮЦКАНОВ (Фалстаф), Елисавета Йовович (Алиса Форд), Райна Стоянова (Мег Пейдж) и др.

(край на извадките)

И така до 1961 г. Михаил Люцканов е неоспоримият пръв баритон на Софийската опера през цялата му кариера там в продължение на 30 години. А какво става след като той приключва с вокалната си кариера на софийската сцена, кой заема овакантеното място за следващите години? Кой ще пее в ролята на Фигаро в „Севилският бръснар“ по-нататък, тази основна и една от най-добрите му роли въобще? От едно интервю на следващия голям български баритон – Асен Селимски, проведено през 2011 г. от проф. Боянка Арнаудова (в. „Култура“ – бр. 6 (2624), 18 февруари 2011 г.) можем да научим за тази смяна:

„ …. Успехите в Русе подготвят големия старт към блестящото бъдеще на младия певец. Не закъснява и предложението от най-престижния оперен театър на България – Националната опера.

– При едно идване в Русе ме чу тогавашният директор на Софийската опера Димитър Петков, харесал ме и ме покани да изпея един спектакъл на „Севилският бръснар” в София. По същото време, след като отпразнува 30 години на сцената, МИХАИЛ ЛЮЦКАНОВ излезе в пенсия, т.е. освободи се място за баритон и от есента на 1960 г. ме назначиха. Освен Фигаро, възложиха ми още и Леско от „Манон” – тогава Катя Попова пееше главната роля (…) “

(край на цитата)

В едно интервю на големия бас Никола Гюзелев от май 2014 г. също става въпрос за Михаил Люцканов и в него Гюзелев цитира интересни мисли по въпроса кога един оперен певец трябва да напусне сцената, изказани от Михаил Люцканов. Ето извадка от това интервю със заглавие

„По-добре публиката да съжалява за мен, отколкото да ме съжалява“

(в. “Труд“ от 18 май 2014 г., автор Емил Спахийски):

„- Докато пеехте, оставаше ли ви време за рисуване?
– В началото рисувах доста. После по-малко, днес не ми се рисува въобще. От известно време не пипам четка. Като Верокио… Но в операта “Захари Зограф”, докато пеех на сцената, рисувах портрет и от време на време го показвах на публиката, за да види, че рисувам не на майтап. Спомням си, че Марин Големинов вече беше започнал да я пише, когато случайно го срещнах в сградата на радиото и той ми каза: “Почнал съм опера “Захари Зограф”. Той знаеше, че аз съм художник. Викам: “Маестро, за какъв глас?” “Ами за тенор!” А аз: “Тенор да ви направи Захари Зограф? Не го виждам!” В шест сутринта на другия ден ми звъни телефонът: “Цяла нощ не съм спал. Първо действие го бях написал за тенор, транспонирах го за бас. Ще ми пееш ли?” Викам: “Готово!” (смее се).

– Как човек решава кога да се откаже?
– Имахме навремето един баритон – МИХАИЛ ЛЮЦКАНОВ – който пя до 60 години и се отказа. Беше казал: “По-добре публиката да съжалява за мен, отколкото да ме съжалява!”

– Какво разбрахте за хората?
– Имах един приятел в Павликени, с него седяхме вечер под звездите и мечтаехме за времето, когато ще се предават образи на разстояние. Нямаше телевизия още, само радио… Сега можеш да намериш всеки по всяко време където и да се намира. Звъниш на някой, той ти казва: “Аз съм в Лондон в момента.” Как така в Лондон, човече? Всичко това е страхотно и то се случи точно през моя живот. Но много е трудно да се каже кое е доброто и кое – лошото. Ето сега много често говорим как хората се промениха, как чалгата ни заля, как опростяхме… Но в същото време това може би не е вярно. Защото пак има млади хора, талантливи, не е току-така да махнеш с ръка. Само общото впечатление е такова. Способни хора винаги ще има, не може без тях! Само супергении няма. Аз много обичам този израз, измислил съм го, говорейки за Леонардо да Винчи, за Микеланджело. Те са супергениите….

(край на извадката)

Само двадесет реда, изказани от този незабравим български артист, който ни напусна наскоро, а толкова умни и основни мисли. Мир на праха му, много го харесвах!

След приключване на активната си певческа дейност Михаил Люцканов се посвещава на педагогическа практика, пише статии и през 1976 г. публикува книгата „Моят път към оперната сцена“, издадена от издателство „Музика“ (156 стр.), съдържаща всичко по-важно от живота и кариерата му до тогава. Наред с чисто музикалните въпроси той засяга и теми от ежедневието. Така наскоро попаднах на линк относно въпрос от медицинско естество, който искам да цитирам:

Портал „ФРАМАР.БГ“

Знахарско лечение, описано от българския оперен певец Михаил Люцканов

(От 1912 година)

Българската народна медицина считала, че болките в корема се причинявали от “развиване на пъпа”. В тези случаи народните лечители предприемали т.нар. “завиване” на пъпа. За целта те намазвали корема на болния с масло, слагали на пъпа запалена восъчна свещ и я захлупвали с гърне. Образувалият се вакуум изтеглял кожата в гърнето, след десетина минути гърнето се сваляло. Тази процедура можело да доведе до опасни последствия, сред които е пробивът на възпален апендикс, чиито начални признаци народът ни е разпознавал като “развиване” на пъпа. Това застрашаващо живота състояние можело да завърши със смъртоносен перитонит.

Информация за характерно българско знахарско “лечение” е описана от известия оперен певец МИХАИЛ ЛЮЦКАНОВ. Тя е съхранена в неговата мемоарна книга от 1976 година, носеща заглавието: “Моят път към оперната сцена”. На 12 годишна възраст той получил възпаление на апендикса, но родителите му не бързали да вземат мерки.
Известният български певец описал, че: “Когато положението ми се влоши заплашващо, повикаха един от малкото лекари по това време в София. От пръв поглед лекарят определи диагнозата – “възпаление на правото черво”, и като първа мярка препоръча да се сложи на болното място лед.

Родителите ми не повярваха на лекаря и повикаха махленската знахарка баба Параскева. Тя ме съблече, поиска синьо мастило и сламка от метла, с която начерта на корема ми голям кръг, в средата на който изписа разни заклинания и кръст. След това в паница, пълна с вода ми гаси въглени на главата, като произнасяше разни заклинания. Описвам подробно това лечение, за да се види как през 1912 година в столицата на България народът вярваше на бабини лечения. Разбира се, от това лечение заболях от перитонит и бях спасен само благодарение на един немски хирург, доброволец във Военна болница през Балканската война, който ми направи спешна операция.

(Статията е част от историята на: „Място на суеверието в историята на българската медицина“)

(край на цитата)

Още като студент в София през 1922 г. Люцканов е оставил чудесен спомен за поколенията чрез примера си в любов към околната среда. Става въпрос за следното: по време на правителството на Александър Стамболийски през 1922 г. се въвежда трудовата повинност. Студентите от Музикалната академия трябва да засеят дървета в центъра на София около театъра „Иван Вазов“. Вземат фиданки от разсадника на „Борисовата градина“ и Михаил Люцканов засява със свои колеги няколко тополи точно пред входа на театъра. През 1978 г. – 56 години по-късно един софийски журналист – Тодор Славчев отива заедно с Люцканов в този район в центъра на София и разглеждат порасналите тополи, като Славчев интервюира певеца и прави снимки с него пред една от тополите. След това Славчев публикува във в. „Поглед“ написаното от него, придружено със снимки. Ето подробностите:

ТОПОЛИТЕ НА МИХАИЛ ЛЮЦКАНОВ

в. „Поглед“ от 24.04.1978 г. бр. 17 (Текст и снимки Тодор Славчев)

Няма да се спирам на текста, интересна е идеята на журналиста и факта, че е оставил заедно с Михаил Люцканов хубав спомен за историята на тези дървета, който едва ли се знае от сегашната по-млада генерация софиянци. Една от снимките ще поместя при публикуването на моята статия във „Фейсбук“.

На това място искам да направя важна забележка: днес пиша вече за пети път статия във връзка с рождения ден на Михаил Люцканов и едва през 2018 г. научих, че неговия син се нарича също Михаил Люцканов. Той е известна личност в България (вече покойник) – звукорежисьор, един от пионерите на тази техника, с висше музикално образование в България и после със специално образование в ГДР, дълги години работил в Българското национално радио и в Музикалната академия. Аз бях срещал това име и все мислех, че след като певецът Люцканов е преустановил с вокалната си дейност около 70-те години, после се е отдал на звукозаписната техника. Това се оказа погрешно – става въпрос за неговия син Михаил Михайлов Люцканов. Цитирам редове от статиите ми през 2016 и 2017 година:

„През 70-те години Люцканов показва и други склонности, имащи известна връзка с музикалното изкуство. Попаднах на някои публикации с неговото име, дано няма друг автор с това име. Това са:

Физиологична акустика за тонрежисьори“ – Михаил Люцканов, 1975.

Основи на тонрежсурата: въведение в тонрежисурата, част първа“ – Михаил Люцканов, 1977.

Акустика на музикалните инструменти“ – Михаил Люцканов, 1976“.

(край на цитата)

Така че сега искам да коригирам горните редове – те се отнасят за сина на певеца, който има същите имена. Как разбрах за това: през 2017 г. ми попадна една статия от историята на звукозаписната техника в България и там разбрах заблудата си. Цитирам:

Портал „Музей за история на радиото в България“

Михаил Люцканов – първият дипломиран звукорежисьор в България

Захари Миленков (без дата)

Приятели, от дълго време изпитвах неудобство, че в Музея няма нито една снимка на първия дипломиран (в Германската Демократична Рапублика) музикален звукорежисьор в Радио София. Едва тези дни във фотоархива си намерих негови снимки, които бях забравил. Сега вече мога да разкажа за Михаил Михайлов ЛЮЦКАНОВ. Той е син на известния оперен певец Михаил Люцканов. Моят колега и дългогодишен приятел Мишо Люцканов беше завършил в България висше музикално образование и след това в ГДР средно специално (за звукооператор) и висше образование за звукорежисьор. Когато постъпи на работа в Радиото естествено беше разпределен в екипа на музикалното Първо студио. Включването му всред музикалните звукорежисьори не стана леко. Неговото самочувствие и егоцентричност не предразполагаха към радушен прием от останалите звукорежисьори. Но постепенно неговите професионални знания, особено по отношение записите на естрадна музика му спечелиха авторитет всред тези изпълнители и той стана предпочитан звукорежисьор за такава музика. Той първи въведе някои новости при записите като закъснелата реверберация, използването на електроакустични коректори на звука, някои от които той сам правеше, активното използване на плейбека и др. Сравнително скоро ние – Мишо и аз, станахме един постоянен екип и все повече ни се възлагаха отговорни и сложни задачи – освен многобройните записи в студиото, озвучавали сме турнета на естрадния оркестър из страната, при които за първи път приложихме и използването на радиовръзка за управление на звука в зали, в които смесителния пулт се налагаше да се разполага зад сцената – аз ставах неговите „уши” в залата. По същото време Мишо се сдоби и с първия модел на касетофон на „Филипс” и правеше опити да записва повече от 30 минути на една страна на касетата като намаляваше скоростта на движение на лентата при съответни настройки. Но качеството падаше, а и резултатът можеше да възпроизвежда само на своя касетофон…

Хубав спомен имам и от съвместното ни документиране на концерта при откриването на Българския джазклуб през 1968 година – той направи звукозапис, а аз – снимките на това вълнуващо събитие. Някои от тях с Люцканов предлагам на Вашето внимание по-долу. Би било хубаво да се открие и този звукозапис… На нас ни се възложи и ние направихме за първи път в България озвучаване на цял правителствен концерт на плейбек. Сравнително скоро след това направихма и първото стереоозвучаване на плейбек на следващ цял правителствен концерт. Когато се взе решение Радиото да пристъпи към стерео звукозаписа, бяха определени със заповед два екипа – за запис на класическа музика – екипът Стефан Владков и Никола Тасев и за естрадната музика – Михаил Люцканов и Захари Миленков. Когато в България беше доставена първата стереозвукозаписна кола на Балкантон, на нас с Мишо ни се възложи и направихме първите стереозаписи на поредния „Златен орфей”. През пролетта на 1971 година се взе решение да се създаде звено „Златен фонд” в Радиото, което да започне работа по професионална грижа за попълването, обработката, съхранението и обслужването на програмните нужди от записи от Златния фонд. До този момент за Златния фонд имаше само определен отговорник, който се грижеше за сбирката от звукозаписи в него. Като първи специалист в новото звено „Златен фонд” през пролетта на 1971 година бях назначен аз, а в края на същата година премина на работа в него и Мишо Люцканов. През 1972 година предстоеше да се чества в международен мащаб годишнината от рождението на Георги Димитров. Това налагаше активно изпозване на негови звукозаписи съхранявани в Златния фонд – главно от доклада му пред Петия конгрес на БКП. Но този запис имаше един много неприятен дефект – шипящите бяха силно изкривени от неудачни презаписи. Беше необходима реставрация на тези записи. Заедно с Мишо бяхме изпратени на специализация при реставраторите в Радиото в Москва. Когато се върнахме усилията ни бяха резултатни и записите прозвучаха както у нас, така и по линията на международния обмен.

Започна постепенното натрупване на опит и резултати в специфичната област на звуковата реставрация у нас. Заедно с Мишо след време бяхме наново изпратени в Москва в тяхния институт ВНИИТР за да проучим условията за съхранение на застрашените звукозаписи в Златния фонд на стари типове ацетатни ленти и стандартни матрици. Върнахме се с предложението да приложим за първи път у нас една съветска технология за използване на никелови матрици – сандвич. Нашето техническо ръководство ни гласува доверие, държавата отпусна средства и най-старите ни звукозаписи на ацетатни ленти от Златния фонд, последователно, в следващите години бяха надеждно съхранени за поколенията. По-късно тази технология започнаха да прилагат и в СССР, но я наричаха „българската технология“! В действителност ние първи я приложихме. Трябва да призная, че съм научил много от Мишо Люцканов. В рамките на възможностите си съм се старал да го подпомагам в неговите новаторски начинания в звукозаписа и озвучаването. Но що се отнася до работата с хората нещата стояха обратно – често се налагаше да го браня и въздържам при конфликтите му с колеги и изпълнители. Вярно е, че някои изпълнители от естрадните среди на шега го провокираха, но Мишо не на шега се „включваше”. Стигна се и до препоръката, когато иска нещо да каже от пулта в апаратната да го каже на мен, а аз да натисна интеркома и да го озвуча в студиото…Това докато работехме в Първо студио. В Златния фонд работата ни беше колкото екипна, толкова и диференцирана и нямаше проблеми между нас. Приятно ми е да си спомням и за неслужебните ни контакти, и със семействата, и по време на екскурзии в България, и като фотолюбители, и даже за свиждане в Централния затвор – Мишо излежа и присъда заради ПТП (Пътно-транспортно произшествие). До момента, в който той беше оставен временно да замества излезлата по болест наша началничка в „Златния фонд” Величка Ангелова. В този момент егоцентризмът на Мишо му изигра лоша шега и поговорката „Дай на човек да стане началник, за да видиш…”. След като началничката ни се върна на работа, Мишо напусна работата в Радиото и премина като преподавател в Музикалната академия. По-късно чувах, че там е бил полезен със знанията си и опита от работата в Радиото, но за това се надявам да разкажат негови колеги и ученици там. А в личен план – започна да живее сам – с Мишо се бяха разделили съпругата и дъщеря му, които се върнаха в ГДР, и останал сам до края на живота си…

Жалко за сравнително ранния край на един способен човек, допринесъл за развитие на звукозаписа в Радиото и в България!

(край на цитата)

В една друга публикация в българска печатна медия от 70-те години се среща пак името на Михаил Люцканов във връзка с Фолклорен ансамбъл в Несебър, където вече пред името му стои и титлата „професор“. Ето извадка:

Фолклорен ансамбъл „Слънчев бряг“ – Несебър

„В репертоара на ансамбъла са включени едни от най-ярките образци на фолклорното музикално изкуство, традиции и обичаи от всички етнографски области на България, както и върхови постижения на хореографското изкуство от творчеството на изтъкнати български автори като Маргарита Дикова, проф. Кирил Дженев, Методи Кутев, Кирил Харалампиев, Димитър Димитров, проф. Даниела Дженева, Тодор Бекирски, доц. д-р Антон Андонов и много други. Мощното художествено въздействие на танците се допълва с магията на чудните български гласове. Солисти-певци на ансамбъла са били Янка Рупкина, Вълкана Стоянова, Комня Стоянова, Валентина Деспотова, Георги Чилингиров, Янка Танева, Димка Владимирова, Пенка Павлова, Иванка Аврамова, Иванка Ковачева, Жечка Сланинкова, Данислав Кехайов, Радостина Кънева, Нина Арнаудова, Стойка Германова, Деян Митев, Румяна Филкова.

Професионалисти като композиторите-диригенти проф. Добри Палиев, Ангел Филипов, проф. Милчо Василев, проф. Николай Стойков, Димитър Христов, Петьо Кръстев, кавалджията Никола Ганчев, тонрежисьорът проф. МИХАИЛЛЮЦКАНОВи други са чест за този ансамбъл. Палитрата на цялостното въздействие се превръща в истинско художествено внушение от костюмите и реквизитите на ансамбъла, които са не само сценични костюми, но голяма част от тях сами за себе си са произведение на приложните изкуства…..“

(край на цитата)

От горния цитат не може да се разбере за кой Михаил Люцканов става въпрос, може би „тонрежисьорът“ е синът Люцканов, той е работил и в Музикалната академия, след като е напуснал Радио София и да е получил научна титла професор.

Певецът Михаил Люцканов оказва помощ на различни хорови състави, между които е и известния по негово време софийски хор „Планинарска песен“. Ето един отзив:

„ …. Най-изявен пианист в продължение на 30 г. е инж. Петър Градев, а на акордеона – Васил Иванов и Георги Георгиев. Хор “Планинарска песен” има и своите музикални педагози. Народният артист МИХАИЛЛЮЦКАНОВ е оказвал полезна помощ със своите беседи по солфеж и постановка на гласа. В дългогодишната история на хора като музикални сътрудници са работили и следните специалисти-музиканти: проф. Георги Димитров, проф. Димитър Русков, Михаил Милков, Христо Арищиров, Самуел Видас, проф. Георги Робев, проф. Васил Арнаудов, Крум Бояджиев, Никола Янев, Петър Петров ….“

(край на цитата)

През април 2010 г. Българското национално радио посвети свое предаване по случай 110 години от рождението на Михаил Люцканов. Ето официалния текст:

Спомен за Михаил Люцканов

публикувано на 28.04.2010 г.

Помните ли Михаил Люцканов?

Навършиха се 110 години от рождението на забележителния оперен певец Михаил Люцканов. Това е поводът Красимира Йорданова да ни разкаже най-интересните подробности от творческия му път. Тя ни предлага неговия разказ, запазен в Златния фонд на БНР, за веселите случки, свързани с популярността му.

Чуйте рубриката Помните ли… от 13 април 2010 г.

(край на цитата)

Пак през април 2015 година Българското национално радио посвети следващо предаване по случай 115 години от рождението на Михаил Люцканов. Ето текста:

Спомен за баритона Михаил Люцканов

публикувано на 08.04.2015 г.

Автор: Красимира Йорданова

Помните ли Михаил Люцканов ?

На 3 април се навършиха 115 години от рождението на прекрасния оперен певец Михаил Люцканов – един от любимците на българската публика в средата на миналия век.

Това е повод Красимира Йорданова да ни разкаже най-интересните подробности от творческия му път. Тя ни предлага неговия колоритен разказ, запазен в Златния фонд на БНР, за веселите случки, свързани с популярността му.

Чуйте в звуковия файл.

Програма Хоризонт Музика Алегро Виваче    Помните ли…

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване, за да се чуе при желание неговото изказване:

http://bnr.bg/post/100543849/spomen-za-baritona-mihail-luckanov

За съжаление, не са много информациите в електронните медии за този прекрасен певец и човек, оставил хубави спомени от тази епоха. В кратката му страница в Уикипедия е дадена и датата на смъртта му – 4 март 1989 г., без да се спомене къде е починал.

През 2015 година в един друг източник (портал DIR-BG) беше отбелязяна 115-та годишнина от рожденето му. Ето краткия текст:

115 години от рождението на Михаил Люцканов

115 години от рождението на Михаил Люцканов, български оперен певец, баритон (1900-1989). Пее на сцената на Софийската народна опера (днес – Софийската опера и балет) от 1929 до 1961 г. Автор е на мемоарите “Моят път към оперната сцена” (1976). Удостен е със званията “Заслужил артист” (1949) и “Народен артист” (1984). Носител на орден “Червено знаме на труда” (1959), на орден “Кирил и Методий” първа степен (1961).

(край на цитата)

Понеже книгата със спомените му е написана през 1976 г., не се знае нищо за тия 13 години от живота му до 1989 г., може и да има сведения, които аз не знам. Не притежавам книгата със спомените му „Моят път към оперната сцена“, издадена две години след като заминах от България. Сигурно в нея има редица интересни факти и случки от живота на Михаил Люцканов. Така че всеки оперен любител в България, който желае да се запознае по-обстойно с този артист, може да потърси тази ценна книга. Така трябва да направи всеки оперен певец, след като приключи с кариерата си – да издаде своя мемоарна книга, която ще остане за идващите поколения. Това се прави по целия свят, също и в България – до известна степен. Дано в бъдеще тази традиция стане обичайна практика.

В последно време в сайта на Софийската народна опера се публикуват последователно биографии на български оперни певци от близкото и по-далечно минало, които са имали изяви на нейна сцена. Това е много полезно, защото ако тази практика се продължи като традиция, след няколко години там ще се събере много полезна информация за тази плеада артисти, изградили реномето на днешния български оперен театър. В това отношение пример дава пак Огнян Стамболиев, чиито есета преди години особено за артисти от Русенската опера обогатиха българската оперна литература с много ценна информация.

В хода на подготовка на тази моя статия за Михаил Люцканов открих в тази сайт и статия на Огнян Стамболиев за него. Цитирам текста (там не е отбелязана датата на публикуването):

Три десетилетия от живота си отдаде на столичната оперна сцена МИХАИЛ ЛЮЦКАНОВ (1900-1989). Той има повече от 60 големи и малки комедийни и драматични роли, които е изпълнявал с неизменен успех. Беше много обичан – не само сред опероманите, но и сред широката публика в София и страната. Беше популярен и като турист-планинар, и като фотограф. Остави хубав спомен у всички, а от двете страни пред Народния театър „Иван Вазов” се извисяват засадените от него тополи през далечната 1922 година, когато той е още студент-първокурсник по музика.

Роден е на 3 април 1900 година, под знака на Овена, в София. През 1927 година завършва с отличие певческия клас на Иван Вульпе, след което и школата по белканто на маестро Еторе Борукия в Рим. Още през втората година от престоя си в италианската столица започва да работи в Експерименталната опера в града, да изнася концерти и по Римското радио. Не остава в Италия, въпреки поканите за работа там, а се връща в родината.

На 16 август 1929 е назначен за стажант-артист в Софийската опера, на която остава верен до края на кариерата си (1961). Дебютира през същата година в операта на Маестро Атанасов „Цвета”, тогава много популярно, репертоарно заглавие. Навлиза бързо в репертоара на Операта и скоро става един от най-ценените и търсени артисти. Покрива почти целия баритонов репертоар: „Трубадур”, „Травиата”, „Фалстаф” и „Силата на съдбата” от Верди, „Вълшебната флейта” от Моцарт, „Ловци на бисери” от Бизе, „Дама Пика”, „Йоланта”, „Черевички” и „Евгений Онегин” от Чайковски, „Турандот”, „Бохеми”, „Бътерфлай” от Пучини, „Фауст” от Гуно, „Дон Паскуале” и „Любовен еликсир” от Доницети, опери от Майербер, Римски-Корсаков, Масне, Адам, Леонкавало, Сметана, Прокофиев, Флотов. Много и успешни са и превъплъщенията му в  българските заглавия: „Хитър Петър” от Веселин Стоянов, в оперите на Натан Князев, Иван Кавалджиев, Парашкев Хаджиев, Пипков…

Сам той се определяше като лиричен и комедиен артист. Избягваше ролите на баритоните – злодеи в операта като Барон Скарпия от „Тоска” на Пучини, Яго от „Отело” или Макбет от „Макбет” на Верди. Беше светъл, оптимистичен, благороден характер, при това със силно развито чувство за хумор, и това се отразяваше и в изявите му на сцената. Беше прекрасен Папагено във „Вълшебната флейта” (остави много хубав радиозапис – сега в Златния фонд на БНР), Белкоре в „Любовен еликсир”, Фастаф на Верди, Мечо в „Луд Гидия” на Хаджиев, Доктор Каюс във „Веселите уиндзорки” на Ото Николай. С голям успех направи и няколко оперетни роли в „Цигански барон”, „Прилепът” и „Хубавата Елена”, които се поставиха през 30-те години в Народната опера. Но коронната роля на Люцканов, без съмнение, беше Фигаро на Росини. В нея той разгърна целия си талант на певец, музикант и артист. Години наред бе първият и най-добър Бръснар на Росини у нас. След 1960 беше наследен от също много надарения му млад колега Асен Селимски. Подготвя я дълго и старателно с Иван Вульпе още като студент в София, а след това и с Еторе Борукия като специализант в Рим. Учи се и от записите на най-добрите изпълнители на ролята от епохата на Рикардо Страчари и Тито Гоби.  С годините непрекъснато я усъвършенства, а това че я пя близо три десетилетия с неизменен успех, говори красноречиво не само за таланта, но и за съхранената му през годините гласова природа. Това може би се дължи на факта, че Люцканов беше запален турист-планинар и това поддържаше физическата му форма, не боледуваше, пееше интензивно.

Един весел случай от кариерата на артиста, разказан от него:

„Един ден, след премиерното изпълнение на операта „Черевички” (1950 г.) , при мен дойде моя почитателка и с най-възторжени думи изрази възхищението си:

–        Ах, да знаете, днес вие просто надминахте себе си! Каква подвижност, каква лекота, каква пластика! Какво превъплъщение!

Думите на тази млада дама направо поласкаха самолюбието ми на артист.

–        И само какъв образ на дявол, какъв невероятен грим! А за вокалното изпълнение да не говорим. Моля ви, дайте ми за спомен снимка от тази роля с автограф!

В този момент бях готов да подаря на своята любезна почитателка не обикновена снимка, а увеличен портрет в златна рамка.

Ала тя усмихната добави:

–        Знаете ли, с тази снимка искам да плаша децата на сестра си, когато не слушат и не желаят да се хранят ….”.  

Огнян Стамболиев

(край на цитата)

Нека днес на 3 април 2020 г. да си спомним за големия български оперен певец – баритонът Михаил Люцканов по случай кръглите 120 години от рождението му.

През 2019 г., като последен абзац в статията ми за Михаил Люцканов написах следните думи: „И дано през 2020 г., когато се навършат кръглите 120 години от рождението му, се появи в Интернет една по-подробно написана Уикипедия-страница за него – така както например са подобните страници на италианските оперни величия – изчерпателна биография и описание на изявите, често и по години или по театри, описание на ролите, дискография и още други подробности. Пожелавам, но съм песимист – едва ли някой ще откликне на този апел …“

(край на цитата)

Действително – до късната вечер на 2 април 2020 г. нищо ново не се появи в медиите за Михаил Люцканов, значи предчувствието ми от 2019 г. напълно се оправда. Нещастна България, толкова известна в целия свят с оперните си величия, а по отношение на запазване спомените за артистите от минали генерации – почти „дълбок летаргичен сън“ …

……………