Petar Zolotovich & Maria Milkova-Zolotovich

127 години от рождението на баритона Петър Золотович и 122 години от рождението на съпругата му Мария Милкова-Золотович

Драги приятели на оперната музика, колкото повече се връщам към корените на българското оперно изкуство, толкова по-интересни и любопитни стават биографиите и творческия път на много от заслужилите дейци в тази област, започнали кариерата си в първите десетилетия на 20-и век. Днес на 27 януари 2020 година ще стане дума именно за двама от тези знаменити за времето си оперни артисти, които аз съм виждал „на живо“ като младеж или като дете – Петър Золотович и Цветана Табакова.

Епохата преди началото и около Първата световна война е извънредно интересна за развитието на българската национална култура. Заедно с общото развитие на младата държава, започваща да се изправя на краката си след многовековното робство и да догонва загубеното през стотиците години, се наблюдава един общ подем в областта на музикалното изкуство, театъра, литературата, изобразителните изкуства и всичко свързано с духовния живот на една пробудила се нация.

Не е необходимо да се впускам в подробности, но и аз като пряк свидетел на живота след началото на 30-те години съм имал възможност да правя наблюдения, сравнения и изводи. Габрово е бил не само град с извънредно развита индустрия, занаяти и търговия, които в периода между двете световни войни – чак до 60-те години на миналия век го определят не само като един от моторите за развитие на България, но и като значителен духовен и културен център на страната. Наличието на много фабрики и възможността от печалбите им да се отделят средства и за културата винаги се е отразявало на живота в този град. Освен като център на училищното образование чрез прочутата „Априловска гимназия“ (през януари 2020 година много тържествено бе отпразнувано това начало преди 185 години), основана през 1835 г. от родолюбеца Васил Априлов, градът се развива и като важен културен център на страната.

Що се отнася до музикалното изкуство, традициите са големи и една по-обща картина може да се получи от книгата на габровската музиколожка проф. Кина Проданова „Из музикалното минало на Габрово“, издадена в София през 1986 г.

Габрово е известен с отличните си хорове още от началото на 20-и век, със солисти-певци и инструменталисти, видни педагози и други. Именно наличието на повече финансови средства е позволявало през първите десетилетия на 20-и век да се канят много гости главно от София. На тази тема писах предните дни в статията си за доц. Димитър Димитров – доскоро диригент на хор „Йоан Кукузел“ и продължаващ вече 40 години да дирижира патриаршеския хор при катедралата „Александър Невски“ в София. Между по-състоятелните граждани и индустриалци в Габрово е имало любители на изкуствата, което е давало възможност да се канят артисти от висок ранг и с голяма популярност. В хода на тия мисли ще спомена, че като се почне от Панчо и Любен Владигерови, проф. Петко Стайнов, проф. Саша Попов, който поне 5 пъти е идвал с Царския симфоничен оркестър в града ни, Боян Икономов, Любомир Пипков и се премине през всички по-значителни певци и инструменталисти в съответната епоха – Недялка Симеонова, Люба Енчева, Ото Либих, Юри Буков (личен познат на леля ми), Арсени Лечев, Владимир Аврамов – последните двама сами или с прочутите си квартети (споменавам само някои имена), същите са имали гастроли в Габрово и са оставили спомени чрез участията си или чрез творбите си. Големи музиканти-педагози и диригенти като Емануил Манолов, Димитър Лазаров (децата му Елена и Тотю Лазарови са видни наши пианисти), Димитър Генев (пианистката проф. Елена Генева е негова дъщеря), Петър Чаракчиев (с дъщеря проф. Ружка Чаракчиева) са започнали преди много години кариерата си като музиканти в Габрово.

Що се отнася до областта на оперното изкуство, вече на много места писах, че в Габрово редовно са гостували състави на Софийската, Русенската, Варненската, Старозагорската и Пловдивска опери, което е давало възможност да се следи до известна степен развитието на това изкуство в страната. Преди 9 септември 1944 г. и след това много често идваха групи артисти от София, главно за солови концерти, също и за оперни представления с по-малки сценични изисквания или оперни рецитали. Когато през 60-те години в центъра на Габрово се построи по проект на арх. Карл Кандулков – завършил архитектура около Втората световна война в Германия – импозантния „Дом на културата“ (вчера публикувах снимки на тази сграда, както и на арх. Карл Кандулков) с грамадна и модерна сцена, оборудвана със съвременна техника, позволяваща да се изнасят и сложни оперни постановки, много от горните оперни театри с удоволствие гостуваха в града, тази сцена беше една от най-модерните по това време в цяла България. Големият салон с два балкона на „Дома“ – с повече от 1200 места беше винаги препълнен от многобройните любители на оперното изкуство.

През 1945 г. в Габрово се основа Държавен драматичен театър с директор Мишо Георгиев, който в продължение на 4-5 години се наложи като един от най-добрите извън София. След първата голяма група артисти-основатели, главно софиянци, на които бяха предложени чудесни битови условия в Габрово, между които Султанка и Иван Куманови, Любчо Ламбрев (после той направи значителна кариера в Народния театър в София до ранната си смърт), дойдоха артисти като Невена Коканова, Виолета Минкова, Анани Явашев (брат на Кристо), Емил Греков (баща на Адриана Грекова – моя ФБ-приятелка, която работи като музикант в Тунис), които започнаха кариерата си в нашия град. Имал съм щастието, че в този период като подрастващ младеж и силно заинтересован от музикалното и сценично изкуство съм търсил връзки и пътища да намеря контакти с хора, работещи непосредствено в тези области. В Габрово гостуваха като гости на местния театър или с групи от Народния театър в София артисти от ранга на Кръстю Сарафов, Владимир Трандафилов, Константин Кисимов, Ружа Делчева, Петя Буюклиева, по-късно Спас Джонев, Апостол Карамитев, Мила Павлова, Андрей Чапразов и десетки други.

Как ставаха тези контакти. Извинете за малкото отклонение: имах леля – сестра на баща ми, семейна без деца, която обожаваше изкуствата, без да имаше специално образование. Самата тя пееше добре, беше отлична домакиня, семейството беше с добро финансово състояние. Мъжът й – също любител на изкуствата, беше добър цигулар и дълги години музикален деятел в града – председател или зам. председател на местните музикални дружества. В техния дом съм забелязъл и чел на 15-16 години големия труд на Николай Райнов – „История на изкуствата“. Свако ми беше обаятелен човек – високо интелигентен, с чувство за хумор, образован, имаше контакти с много художници и артисти от различни браншове в София. В годините 1935-1945 той беше един от инициаторите на тези гостувания в Габрово. В дома им се правеха след концертите малки приеми с почерпка, кафе, сандвичи, напитки. При гостуване на клавирни виртуози можеше да се организират импровизирани малки концерти, те имаха пиано в големия си апартамент. Там винаги съм бил поканен от леля ми в първите няколко часа и съм имал възможност редица години да „плувам в тази артистична атмосфера“, която ми е останала в паметта до сега.

При това през лятото на 1941 г. се помина майка ми и баща ми реши аз да се преместя за две години в тяхното жилище – нашето училище беше на 20 м. от дома им. Така, прекарвайки по-голямата част от деня в жилището им, надниквах любопитно в богатата библиотека на свако ми, леля ми ме обичаше като свое дете и играеше до някъде в тези години ролята на заместник на рано починалата ми майка. Все още помня едно гостуване на пианиста проф. Димитър Ненов в Габрово, около 1941-42 г., когато той след концерта гостува в дома на леля ми, после бе на вечеря у тях и аз с баща ми и сестра ми също бяхме поканени. След вечерята – при хубаво настроение, леки напитки и сладкиши – той изнесе половинчасов концерт за нас – 10-12 гости. Такива неща не се забравят лесно, те са вградени в детската памет и остават докрай.

Оперни артисти като: Надя Афеян, Екатерина Апостолова, Лиляна Барева, Любомир Бодуров, Христо Бръмбаров, Павел Елмазов, Тоско Илиев, Илия Йосифов, Елисавета Йовович, Нели Карова, Радка Конфорти, Михаил Люцканов, Стефан Македонски, Павел Манолов, Тодор Мазаров, Райна Михайлова, Алексей Милковски (той е роден в Габрово), Любен Минчев, Христина Морфова, Сийка Петрова, Иван Попов, Михаил Попов, Илка Попова, Петър Райчев, Събчо Събев, Катя Спиридонова, Райна Стоянова, Надя Свиларова, Цветана Табакова, Надя Тодорова, Пенка Тороманова, Юлия Винер, Петър Золотович и други са били гости на града – по-често или по-рядко.

Днес на 27 януари 2020 година ще пиша за двама от тези знаменити за времето си оперни артисти, които аз съм виждал „на живо“ като младеж или като дете – Петър Золотович и Цветана Табакова. И двамата са родени на този ден в различни години. Золотович е роден през 1893 г., Табакова – през 1905 г. И двамата са оставили светли дири в историята на българското оперно изкуство. Петър Золотович е имал щастието да живее почти 85 години и по тази причина да остане в спомените и на голяма част от днешната генерация любители на музиката – поминал се е на 18 ноември 1977 г., след като е имал и други дейности в областта на музикалното и драматично изкуство. За това ще стане въпрос по-късно.

Цветана Табакова е имала кратък живот – малко повече от 31 години, починала е на 6 ноември 1936 г. Може да е чудно за някои, но аз помня съобщението за внезапната й смърт – у нас в къщи тази вест се разгласи твърде шумно. След като близката приятелка на семейството ни Христина Морфова само няколко месеца преди това – на 1 юни 1936 г. загина трагично при автомобилна катастрофа край Карлово и в нашия дом имаше голям траур, сега си замина неочаквано и младата и красива Цветана Табакова, която е идвала за концерти в Габрово. Аз я помня смътно – бил съм на 5 години, но леля Христина е идвала при общи концерти в Габрово в дома ни с нея и някакви спомени са останали в паметта ми. Жалко и за двете рано напуснали този свят талантливи певици.

Баритонът Петър Золотович е роден на 27 януари 1893 г. в София. Син е на чиновника Владислав Золотович и внук на калоферския търговец Димитър Золотович. Завършва в София Първа мъжка гимназия и отрано показва певчески интереси. Пее в хор „Родна песен“ под диригентството на проф. Добри Христов и в хора на Николай Ив. Николаев (роден през 1852 г. в Бесарабия). Николаев е значителна фигура в историята на българското хорово дело. Видният наш историк Марин Дринов го извиква в София, където Николаев в продължение на 45 години ръководи хора на катедралната църква „Св. Неделя“ до зловещия атентат, при който храмът е разрушен. Същевременно Николаев е учител от 1879/1880 г. в Първа мъжка гимназия. Хорът на тази църква дълги години е служил като образец на българските църковни хорове. От този хор по-късно са излезли известните оперни певци в тази епоха: Ана Тодорова (родена 1892 в София), Цветан Каролев (роден 1890 в Пловдив), Стефан Македонски (1885-1952) и други. Николаев е ръководил от 1881 до 1904 г. хорът на „Славянска беседа“ в София, където са участвали писателят Алеко Константинов, министърът от тази епоха Петър Абрашев и др. (Дали днес някой министър ще си „губи времето“ да пее в някой любителски хор ?!). Николаев е един от основателите на Българския музикален съюз и в продължение на 25 години негов председател, преизбиран на всеки конгрес на съюза.

През годините 1911-1915 Золотович е член на хора на Софийската опера и води интензивно вокално обучение с авторитетния музикален педагог Иван Вулпе. Оперният му дебют е на 20 януари 1919 г. в ролята на Валентин в операта „Фауст“ от Гуно със Софийската опера. От тогава Золотович е между първите солисти на този театър и това трае от 1919 до 1942 г. През 1923 г. той заминава на специализация в Германия, която продължава и през 1925 г. с обучение и гостувания в Италия. През 1925 г. той се завръща в София, за да играе ролята на Скарпия в операта „Тоска“ от Пучини. След 1942 г. Золотович се ориентира към жанра на оперетата, през 1944 г. основава с приятели „Театър за деца“, който е преименуван през 1945 г. в „Театър за младежта“. След 1949 г. той преминава на работа в Държавния музикален театър “Стефан Македонски”.

За Петър Золотович има малка Уикипедия-страница на български език, която цитирам по-долу:

Петър Владиславов Золотович е български оперен певец, баритон. Негова съпруга е оперната певица Мария Милкова-Золотович.

Роден е в София на 27 януари 1893 г., починал на 18 ноември 1977 г. в София. Син е на чиновника Владислав Золотович и внук на калоферския търговец Димитър Золотович. От 1911 до 1915 година учи пеене при Иван Вулпе, а през 1924–1925 г. при Дж. Кашман в Италия. Работи в Националната опера от 1911 до 1942 година, а от 1942 до 1944 г. в Художествения оперетен театър в София. Участва в създаването на днешния Младежки театър. Завършва кариерата си като солист на Държавния музикален театър в София.

(край на цитата)

Тъй като говорим за един важен период от развитието на българското оперно изкуство, нека съвсем накратко дадем малки пояснения: Кога се поставя началото на оперното изкуство в България? Това става в далечната 1890 година. Тогава трима музиканти – Драгомир Казаков, Иван Славков и Ангел Букурещлиев организират първата оперна трупа у нас. Трупата обаче е създадена като „отделение” на тогавашната столична драматична трупа. Оперната трупа представя общо 12 цели опери и 11 откъси от такива. Някои от тях с участието на Гвардейския оркестър, този на Шести пехотен полк, както и хора на Италианското певческо дружество се приемат с неочакван успех. Само година по-късно – през май 1891 г., драматичното отделение се обособява в отделна трупа под името “Сълза и смях”. Оперната – в „Столична българска опера“. Самостоятелното съществуване на оперната трупа обаче не е дълго. Заради финансови проблеми през есента на 1892 година с указ тя е разформирана.

Едва в началото на 20-и век интересът към операта се засилва отново. Така през октомври 1908 година привържениците вземат превес пред онези, които смятат, че наличието на оперна трупа е излишно. Създава се т.н. „Българска оперна дружба“, която на 18 октомври дори изнася първото си пробно представление. Тогава певците в трупата представят откъси от „Фауст” и „Трубадур”. „Оперната дружба” е регистрирана като фирма на имената на Драгомир Казаков, Константин Михайлов-Стоян, Иван Вулпе, Димитър Попиванов и Стоян Николов. В трупата участват още 7 артисти, 3 диригенти и двама хормайстори – Добри Христов и Константин Рамаданов. Само един от диригентите е българин – Тодор Хаджиев, останалите са чужденци – Хенрих Визнер и Алоис Мацак. От края на 1908 г. започва формирането и на щатен хор. През лятото на следващата година – 1909 – се представя и първата опера „Палячи” от Леонкавало. Освен чужди опери обаче на сцената се поставят и родни произведения. Сред тях са “Сиромахкиня” от Емануил Манолов, “Камен и Цена” от Иван Иванов и Вацлав Кауцки, “Борислав” от маестро Георги Атанасов и “Тахир Беговица” от Димитър Хаджигеоргиев.

Постепенно трупата се увеличава, като сред известните имена, които се присъединяват към нея, е тенорът Петър Райчев, както и Стефан Македонски, Христина Морфова, Ана Тодорова, Мария Милкова-Золотович, Петър Золотович, Диана Герганова, Пенка Тороманова и др. Декорите и костюмите се проектират от сценографа Александър Миленков. Тогава повечето спектакли са със съпровод на различни военни духови оркестри. Едва през 1920 година се създава първият щатен оркестър от 32-ма музиканти, сред които са Саша Попов, Тодор Лечев, Никола Стефанов, Арсени Лечев. Така до 1922 година, когато трупата става държавна и сменя името си на „Народна опера“. Тогава към нея се включват диригентите Мойсей Златин, Маестро Атанасов, Тодор Хаджиев, режисьорите Драгомир Казаков, Николай Веков и Христо Попов. От 1923 година в продължение на няколко години директор е Петко Наумов. Именно през 20-те и 30-те години операта става поле за изява на редица български певци, които стават и световноизвестни. Сред тях са Елисавета Йовович, Цветана Табакова, Катя Спиридонова, Констанца Кирова, Събчо Събев, Илка Попова, Михаил Попов, Павел Елмазов, Михаил Люцканов, Георги Хинчев, Иван Петров. През 30-те години голямо влияние върху диригентите оказва Мойсей Златин, който прокарва руските творби в репертоара. Сред другите диригенти са Исай Добровен, Юрий Померанцев, Херман Щанге, Емил Купер и други. Тогава операта се ръководи от Асен Найденов, впоследствие и от Владимир Василев, Константин Сагаев, Петко Стайнов. На това място ще прекъснем краткия преглед.

През цялата си певческа кариера от повече от 45 години, Петър Золотович има репертоар от близо 60 оперни и оперетни роли. В оперния жанр той е известен със своите интерпретации на Граф Томски в „Дама Пика“ и Евгений Онегин в едноименната опера от Чайковски, Жерар в „Андре Шение“ от Джордано, Зурга в „Ловци на бисери“ от Бизе, Галицки в „Княз Игор“ от Бородин, Фигаро в „Севилският бръснар“ от Росини, Волфрам в „Танхойзер“ от Вагнер, Амонасро в „Аида“ и Риголето в едноименната опера от Верди, Андрей в „Борис Годунов“ от Мусоргски. Золотович е участвал често и като отличен концертен певец, както в България, така и в чужбина. Имал е концертни гостроли в Берлин, Мюнхен, Париж, Рим и другаде. Големият български музиколог от това време Иван Камбуров дава следната характеристика за гласа му: „Петър Золотович притежава един мек и топъл лиричен баритон, способен и на драматически акцент, а хубавите сценически средства, с които разполага, му дават възможност да създава живи сценически образи“.

Един парадокс: като студент в София между 1951 и 1956 г. много често съм посещавал спектакли на Държавния музикален театър „Ст. Македонски“. В този период Золотович беше един от солистите на този театър, заедно с Асен Русков, Видин Даскалов, Мими Балканска, Тинка Краева и много други забележителни артисти в жанра. Този музикален театър беше на особена висота и много обичан от софийската публика и гостите на София. Помня много добре, Золотович игра централна роля в оперетата на Исак Дунаевски „Волният вятър“. Тогава той беше около 60-годишен, бил съм на представление и съм запомнил това по следната причина: по време на следването ми в Софийския университет „Климент Охридски“ имаше смесен студентски хор, в който съм участвал през годините 1951 до 1953. Диригент беше Петър Петров, хорист от Ансамбъла на народната армия. Наред с разни песни от различни автори разучихме една песен от оперетата „Волният вятър“ на Дунаевски в съпровод на пиано. След встъплението на хора имаше дует – сопран и баритон, като баритоновото соло Петър Петров възложи на мен. Все още помня встъпителните думи (пеехме на български език): „Геройска песен знам една, и ще я пея вечно вам, във бой за свобода (…), бой последен (…) и т.н. и т.н.“. Толкова години – повече от 60 – бях забравил за това, сега – гледайки в една извадка от справка в Интернет за репертоара на Золотович виждам: „Дунаевски: „Волният вятър“ – “Песента на вятъра“. Стана ми много приятно, каква случайност!

След напускането на България през 1974 г. не съм имал непосредствени впечатления от кариерата на Петър Золотович, но от разговори с габровски артисти през годините 1955-1970 знаех за неговите интереси към оперетното изкуство. Много по-късно научих, че е обичал и да пише спомени от живота и кариерата си. В български медии има съобщения, че Золотович е предал голяма сбирка от свои спомени в Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“, части от които се цитират в различни материали по разни поводи. Ето и аз ще цитирам тук нещо интересно, свързано с легендарното гостуване през 1934 г. на великия руски певец Фьодор Шаляпин в София:

„Отново на тези вечери баритонът Петър Золотович забелязъл на пръста на Шаляпин масивен златен пръстен със син камък и гравирана буквата N. Певецът ни разказваше (пише в спомените си Золотович), че този пръстен е подарък от Наполеон на прочутия актьор Талма – любимец на императора. След смъртта му пръстенът станал притежание на друга дива на сцената – Сара Бернар, и накрая се появил при Шаляпин. Каква съдба има този пръстен – Наполеон, Талма, Бернар, Шаляпин – все императори на световната сцена!“. Баритонът Петър Золотович, който заедно с главния диригент на операта Мойсей Златин, го посреща още на гара Драгоман, представя големия певец по следния начин: “Първият досег с великия артист ми направи огромно впечатление. Пред мен стоеше човек с исполински ръст и пронизващ поглед. Говореше бавно, естествено, без никаква поза. В същото време богатирската му осанка излъчваше голям респект.” Самият Шаляпин е направил интересни изказвания. Ето едно от тях: “Идвам за пръв път в братска България. И дори ми е стеснително, че в тъй дългата моя кариера, през която толкова много съм странствал, не ми се е удал случай да дойда тук. Стъпвайки на българска територия, аз почувствах, че влизам във вратата на една добра родственица, която не бях виждал, но за която много съм слушал още като дете от баща си и майка си, от братята и сестрите си. Толкова съм развълнуван от хубавия прием, че още цял съм под впечатлението на милите овации, които ми се направиха”.

(край на цитата)

Това признание на великия руски певец Фьодор Иванович Шаляпин можем да прочетем в пожълтелия от времето вестник “Зора” (брой от 9 октомври 1934 г.). Шаляпин е поканен от руските емигранти (белогвардейци) да посети България, като гастролира в Софийската опера и на сцената на Народния театър от 8 до 23 октомври 1934 г. “Дойде в последния период от артистичната си кариера“ – пише в спомена си народният артист проф. Михаил Попов. „Дойде богатирски снажен, бодър, свеж, с много творчески сили и възможности, окрилен от богатството на своята свръхчувствителна душевност. Неговото име – вече обгърнало всички континенти на земята – и голямата му слава на велик певец и артист бяха знайни и в нашата малка страна. Затова идването му беше очаквано и посрещнато с вълнение, топла сърдечност, непринуден ентусиазъм.”

Пет вечери възторжените почитатели с притаен дъх гледат и слушат Шаляпин как се превъплъщава в три от коронните си роли – на Борис Годунов (от едноименната опера), на княз Галицки и хан Кончак (от операта “Княз Игор”). “Първото появяване на Фьодор Иванович в ролята на Борис Годунов на 11 октомври пред софийската публика предизвика невероятни овации“ – четем във вестника на руските емигранти “Голось труда”, „спектакълът беше истински триумф на великия певец.” Оперната ни певица Младенка Ангелова до края на живота си не без вълнение разказва за представленията на именития артист: “Кой не беше мечтал да пее заедно с него! И изведнъж се оказа, че това е възможно… Контактът с него бе установен бързо – гостът се почувства сред братя-славяни и остана много доволен от нас…Бях му партньорка в ролята на дъщерята Ксения… До края на живота си поддържаше кореспонденция с нас… От писмата му можете да се убедите в обичта му към България…”.

(край на цитата)

Преди известно време попаднах на една интересна публикация от април 2016 г. в портал „Гласове“ за руския певец Фьодор Шаляпин, в която става въпрос за това негово гостуване в София през 1934 г. и последната част много ме развесели. Цитирам заглавието и тази последна част от статията:

Портал „Гласове“

Едва не “заплащат” на Шаляпин с килими при гостуването му в България

Автор: Илиана Иванова, Изгубената България

18.04.2016 г.

(…) През октомври 1934 г. прочутият оперен бас пристига в България по покана на руската емиграция. Появата му на българска сцена предизвиква истински фурор. В дните на престоя му у нас, най-близо до Шаляпин е Петър Золотович – известен български оперен певец по онова време. Прословути са техните посещения в кръчмата „Втора шуменска бирария“, известна като „Широката механа“, намирала се на ъгъла на улиците „Позитано“ и „Георг Вашингтон“. Там певецът не изневерява на бохемския си характер – пие и пее до зори. В спомените си Золотович разказва за един интересен момент от гостуването на Фьодор Иванович. Оказва се, че парите, които Шаляпин получава за изявите си у нас – в български левове, не могат да бъдат изнасяни извън пределите на страната. Певецът е ядосан, не знае какво да прави. Решава да купи от прочутото българско розово масло, но Золотович го разубеждава – заради голямото мито. Прислужникът на Шаляпин казва, че докато се разхождал из София видял много хубави персийски килими. Артистът решава да купи от тях. Поръчва в хотела, в който е отседнал, да дойдат търговци, които да представят стоката си.

Двете стаи, които беше наел в хотела, се изпълниха с килими; по пода имаше вече над две педи дебела настилка, а също така столове, маси, кушетки, всичко се покри с килими.

– А сега, драги мои, – обръщаше се Шаляпин към търговците, – идете си всички, ние ще прегледаме и утре елате да се договорим. Тази нощ ще се коронясам за персийски шах.

На другия ден заварих Фьодор Иванович пак ядосан, нервен.

– Изхвърлете всичката тая гадост навън! Веднага, веднага! Безобразие! Цяла нощ не можах да спя, мирише ужасно на нафталин, ще ме отровят подлеците! Да умреш от нафталин! Достойна кончина!

Изнесоха всички килими в коридора. След като се поуспокои Шаляпин заяви тържествено:

– Тази нощ българските левове се преобразиха. Преди малко ми съобщиха, че министърът на финансите е дал позволение да купя чужда валута. Да живее финансовият министър! Дайте по един валериан на килимарите, за да не припаднат като дойдат да си приберат обратно стоката.“

(край на цитата)

Какви хубави думи и интересни спомени на Петър Золотович, Михаил Попов и Младенка Ангелова. А си мисля, колко е хубаво, че такива „златни мисли“ на изтъкнати наши певци от миналото са останали на хартия и днес – след 85 години да могат да разкажат на днешната генерация, която се интересува от това минало, какво е ставало в тези години в нашия културен живот.

И така, Петър Золотович е оставил трайни следи в историята на българското оперно и оперетно (също и драматично) изкуство. През 1973 г. той е удостоен с награда – носител е на орден “Народна република България” трета степен. На 18 ноември 1977 г. Петър Золотович умира на 85 години в София.

Във връзка с 125 години от неговото рождение, в края на декември 2017 г. Радио София посвети специално предаване за него. Цитирам:

Спомен за баритона Петър Золотович

публикувано на 28.12.2017 | обновено на 02.01.2018

Автор: Красимира Йорданова

  • Помните ли… Петър Золотович?

Имаме повод да си припомним една от знаковите фигури в нашия музикален театър от първата половина на ХХ век –  баритона Петър Золотович. На 18 ноември 2017 г. се навършиха 40 години, откакто той напусна този свят, а на 27 януари 2018 г. ще отбележим и 125 години от рождението му.

Надарен с мощен, красив глас със стабилни височини, и с ярък драматичен талант, той  е запомняща се фигура на сцената. За 25 години кариера като оперен артист Золотович изпълнява 45 централни баритонови партии, между които Евгений Онегин, Фигаро от „Севилският бръснар“, Амонасро от „Аида“, Риголето, Борис Годунов, Дон Жуан, Скарпия и др., като с еднакъв успех пее и лирични, и драматични роли. През 1942 година той напуска Софийската опера и постъпва като артист в Художествения оперетен театър. Участва в създаването на Народния театър за младежта и до пенсионирането си работи в Държавния музикален театър “Стефан Македонски“, където също оставя следа с артистичните си и певчески постижения в оперети като „Цигански барон“, “Волният вятър“, “Хубавата Елена“ и други.


Петър Золотович произлиза от стар калоферски род. За първите си стъпки на музикалното поприше разказва самият той през 70-те години на отминалия век, а записът е съхранен в Златния фонд на БНР.

Във фонотеката има само един запис, в който е запазен гласът на Петър Золотович – „Песен за волния вятър“ от едноименната оперета на Исак Дунаевски, документален запис от спектакъл под диригентството на Коста Крушовенски. Всичко това можете да чуете в звуковия файл – в рубриката “Помните ли…” на предаването “Алегро виваче”.

Програма Хоризонт Музика Алегро Виваче    Помните ли…

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване на БНР:

http://bnr.bg/horizont/post/100915414/spomen-za-baritona-petar-zolotovich

Съпругата на Петър Золотович – Мария Милкова-Золотович също е видна оперна певица. Ето няколко думи от нейната малка Уикипедия-страница:

Мария Милкова-Золотович е българска оперна певица.

Родена е на 16 май 1898 г. в Пловдив. Учи пеене при Христина Морфова и Ефимия Илкова. По-късно специализира в Рим, Милано, Виена и Париж. През 1919 г. дебютира на сцената на Софийската опера с ролята на Зибел от „Фауст“. Съпругът ѝ Петър Золотович също е оперен певец.

Мария Милкова-Золотович умира на 3 януари 1983 г. в София.

(край на цитата)

В хода на подготовка на тази статия попаднах случайно на една хубава информация за Мария Милкова-Золотович от 2018 г., която искам да цитирам:

Музей за история на радиото в България

3. Januar 2018

Мария Милкова-Золотович (16.05.1898-03.01.1983) е едно от талантливите български оперни дарования през първата половина на ХХ век. 85 години са изминали от първото участие на известната ни примадона пред микрофона на общественото „Родно радио”. Вероятно за тогавашните радиослушатели концертът й е бил изключително събитие, защото колоратурното сопрано Мария Милкова-Золотович вече е гастролирала в редица първокласни европейски оперни театри, участвала е в рецитали и радиоконцерти на чужди радиостанции.

През 1933 г. – в разцвета на изпълнителската си кариера, тя се представя пред българската радиоаудитория заедно със съпруга си – баритона Петър Золотович. В този концерт певицата изпълнява за почитателите на оперната музика една от коронните си роли – на Царицата на нощта от Моцартовата опера „Вълшебната флейта”, както и „Пролетен валс” от Йохан Щраус. В малкото радиостудио двамата певци, представили най-доброто от своя репертоар пред огромната радиопублика, са били съпровождани на пиано от диригента Асен Димитров. В следващите години М. Милкова-Золотович сътрудничи на младото българско радио по различни поводи с арии и песни от богатия си певчески репертоар.

За наша радост днес в Златния фонд на Българското национално радио са запазени няколко изпълнения на оперната ни прима от 60-те години на миналия век. Фонда на радиото не разполага с нейно изказване, но старият меломан и разказвач Драган Тенев е оставил свои спомени за участието й в предаванията на държавното Радио София и за впечатленията си от участието й в постановката на операта „Севилският бръснар” на Росини, където М. Милкова-Золотович разкрива огромното си майсторство и талант.

(край на цитата)

Нека днес на 27 януари 2020 г. да си спомним за Петър Золотович – този заслужил деец на българското сценично-музикално изкуство по случай 127 години от рождението му, както и за съпругата му Мария Милкова-Золотович.

Мир на праха им!

…………………………….