Zhelju Minchev

На днешния ден е роден големият баритон Желю Минчев

Драги приятели на оперната музика, на днешния 18 март 2020 г. ще се върна твърде назад в историята на българската оперна музика – почти в годините, когато около 1908 г. в София се слага началото на редовни оперни представления, изнасяни от ония пионери в тази област – “Българската оперна дружба”, чиято дейност остава в златните страници на тази история. Един от тях е именно роденият днес преди 132 години през 1888 г. в Хасково Желю Минчев – изтъкнат баритон с отлично школуван глас отначало в България, после в Женева, Милано, Неапол и Париж. Това име не е случайно, то е свързано с първите години от раждането на оперното изкуство в България. Ето един цитат от това време:

(…) В началото на 20-и век постепенно отново се пробужда интересът и се подготвя обществеността за създаване на опера в София. Статията на Петко Наумов “Опера” слага началото на една продължителна борба “за” и “против” българската опера. Пророчески звучат думите му във в. “Ден” (1908 г.) – “Повече самоувереност, господа песимисти, повече уважение към музикалните дейци, посветили се всецяло на едно дело, което ще бъде гордост на България”.  

Най-после привържениците на оперното изкуство взимат връх. На 18 октомври 1908 г. “Българската оперна дружба” изнася първото си пробно представление – откъси от “Фауст” от Гуно и “Трубадур” от Верди. Фирмата “Оперна дружба” е регистрирана официално на имената на Драгомир Казаков, Константин Михайлов-Стоян, Иван Вульпе, Димитър Попиванов и Стоян Николов. Освен тях в трупата участват и Златка Куртева, Богдана Гюзелева-Вульпе, Мара Василева, Олга Орлова, Дойчинка Коларова, ЖЕЛЮ МИНЧЕВ, Панайот Димитров, диригентите Хенрих Визнер, Алоис Мацак, Тодор Хаджиев, хормайсторите Добри Христов и Константин Рамаданов. От края на 1908 г. започва формирането на щатен хор.  

На 5 юни 1909 г. е представена първата постановка на цяла опера – “Палячи” от Леонкавало. Наред с произведения от световната оперна класика се играят и първите български оперни творби – “Сиромахкиня” от Емануил Манолов, “Камен и Цена” от Иван Иванов и Вацлав Кауцки, “Борислав” от Маестро Георги Атанасов и “Тахир Беговица” от Димитър Хаджигеоргиев. В трупата на Дружбата постепенно се вписват имената на изтъкнатите български певци Петър Райчев, Стефан Македонски, Христина Морфова, Ана Тодорова, Мария Милкова – Золотович, Цветан Каролев, Петър Золотович, Диана Герганова, Пенка Тороманова, Мария Митович и др. (…)

Желю Минчев произхожда от знатен хасковски род – дядо му хаджи Иванчо Минчев е заможен и просветен хасковски търговец, един от основателите на читалище „Заря“ през 1858 г. Баща му Михаил Иванов Минчев е също търговец, завършил „Роберт колеж“ в Цариград, секретар на основания през 1872 г. „Хасковски таен революционен комитет“ и сподвижник на Васил Левски. През май 1873 г. той е арестуван заедно с членовете на комитета и заточен в Диарбекир, откъдето успява после да избяга. Участва в Руско-турската война като доброволец. Става първи кмет на Хасково след освобождението. Желю Минчев има и брат – Георги Минчев, една година по-малък от него, който завършва Военното училище в София и се отдава на военното дело. И двамата братя участват в Балканските войни през 1912-1914 г. Ето една автентична извадка от Държавния архив в Хасково:

„Желю Минчев (из хроника на Хасково) – (18 март 1888-1973), български оперен певец, завършил консерватория, македоно-одрински опълченец, 2-а рота на Лозенградската партизанска дружина“.

Защо разказвам тези подробности – колкото и да не искат някои да вярват в генната теория (особено в годините след 9 септември 1944 г.), тя изиграва голяма роля и при Желю Минчев в желанието му да помага в общополезни дела и подкрепа на хора при нужда, както са правили дядо му и баща му, също и брат му. Когато писах статията си за тенора Тодор Мазаров на 2 януари т.г., срещнах името Желю Минчев и ми направи впечатление помощта и подкрепата, която той е дал на младия Мазаров, когато същият желае да се яви на певческия конкурс във Виена през 1937 г. Ще ви припомня случката:

(…) През 1933-та година Мазаров се жени за своята колежка от Академията Слава Шламбора – дъщеря на художника-график от чешки произход Франц Шламбора. Въпреки че притежава талант и висока музикална култура, Слава жертва личната си музикална кариера, посвещавайки всеотдайно цялото си време и внимание на Мазаров, убедена в бляскавото му бъдеще. Решаваща роля в живота му изиграва и подкрепата на отличния музикален педагог ЖЕЛЮ МИНЧЕВ. Той помага на певеца да усъвършенства гласа си и настоява той да се яви на Международния певчески конкурс, обявен във Виена през 1937-ма. Някои от колегите на Мазаров са в шок от завист. И когато той моли за отпуск, един от диригентите в операта заявява на директора: “Мазаров не бива да се пуска във Виена! Ще орезили себе си, и театъра и България!”
Въпреки всичко, Мазаров взема заеми от приятели и придружен от ЖЕЛЮ МИНЧЕВ заминава за Виена без да подозира, че прави най-успешната и съдбовна крачка в живота си. Въпреки злонамереното “пророчество” на неговите недоброжелатели в България, след прослушването на 120 певци от цял свят, журито го класира на първо място ! (…)

Това ми направи особено впечатление. Тези дни, като се „ровех“ из многото различни информации в електронните портали, отнасящи се за Желю Минчев, намерих и други интересни неща, свързани както с Тодор Мазаров, така и с Желю Минчев. Направи ми впечатление например начина, по който са се запознали двамата колеги. Ето извадка: „Един ден Мазаров е поканен на организирана екскурзия на Витоша. На сборния пункт се явяват само двама души: Желю Минчев и Тодор Мазаров. Това не ги притеснява, времето е прекрасно и двамата поемат по стръмните пътеки на планината. Там горе – на единия от върховете – дават простор на гласовете си. Минчев е очарован от гласа на колегата си и го моли да започне да работи с него. Мазаров се обръща с писмена молба към Дирекцията да му бъде разрешен двумесечен отпуск, за да подготви новата си роля на Херцога от Мантуа от операта на Верди „Риголето“. С новия си учител той подготвя ролята и постига огромен успех. Отличното представяне на Мазаров в „Риголето“ кара критиката отново да постави въпроса за мястото на тенора Мазаров в репертоара на Софийската опера. Музиковедът Иван Камбуров пише по този повод: „Този даровит певец почти бездейства, когато той прекрасно може да пее в „Бохеми“ и „Тоска“. Една разумна политика трябва да подготви нови сили – заместници на старите, които по силата на вечния закон на природата си отиват“.

(край на цитата)

Аз лично много се радвам, че Желю Минчев е подал ръка на Мазаров в този решителен за него момент и тъкмо такива постъпки трябва да се разгласяват и разказват, да се казват без никакви заобиколки в днешната трудна епоха, пълна с разочарования, завист, омраза, егоизъм и често със студени отношения между хората. Единствено положителни примери от нашата история могат да ни дадат известна представа за хубави неща, станали тогава и ние да ги следваме в нашите дела. Изобщо този етап от живота на Мазаров в София е страшно неприятен за състоянието на българската народопсихология и едва ли трябва да бъде забравен, все едно, че нищо особено не е било, напротив – често да се припомня. Да не забравяме, че в българската народопсихология е характерно да не се припомнят често неприятни неща, което никак не е хубаво. Все едно, когато едно дете прави много бели и пречи на другите, майка му да се прави, че не забелязва това. Простете за сравнението. Не искам да се спирам на други подробности, на подмолните действия срещу Мазаров от страна на колеги и ръководство в Софийската опера тогава, само и само да се пречи на изгряващата му звезда, да го начират подигравателно „селянин“ или „селендур“, като че ли това е било важно. А във Виена после великият Бруно Валтер е във възторг от него, без да се интересува как Мазаров е облечен и как изглежда костюма му. Това е хубава „народопсихология“. Ако много се интересуваме за подробности по този случай, музикалният критик Марин Бончев дава чудесно описание на тази история в книгата си „Великите тенори на България“, издадена през 2012 г. в София – страниците от 25 до 40 са посветени на Тодор Мазаров.

Не са много конкретните данни относно биографията и делото на Желю Минчев, останали във вид на спомени или написана информация. Както очаквах, той няма страница на български език в Уикипедия (за кой ли път констатирам този факт при заслужили дейци в музикалното ни изкуство!), само линкове с най-различен характер в Интернет. Няма и повече данни за дейността му в Софийската народна опера. В един линк в Интернет има само следната информация:

„Удостоен със званието “Заслужил артист” (май 1970)“.

Ето какво пише преди много години музикологът Иван Камбуров за него: „той е оперен певец – баритон, роден на 18 март 1888 г. в Хасково. Учи при Гиймо и Кетен в Женевската консерватория, при Галиняни в Милано, при Да Лучия в Неапол и при Алберс в Париж. От 1908 г. е член на „Оперната дружба“ – един от нейните основатели и работи усърдно за преуспяването на Народната опера до 1928 г. Пее баритоновите роли в „Палячи“, „Селска чест“, „Аида“, „Трубадур“, „Бохеми“, „Вертер“, „Евгений Онегин“ и други, той е и първият Борислав (Б.К. – по-долу ще дам обяснения за тази роля!). Желю Минчев обладава един приятен, мек, задушевен баритон и е единственият (след Константин Михайлов-Стоян) между нашите певци, който изпълнява добре българските народни песни. След излизането си от Народната опера се е посветил на популяризиране на народната песен, уреждайки концерти във всички градове на България – един почин, който заслужава пълна подкрепа и похвала“.

(край на цитата)

Тези бележки на Иван Камбуров са от годините 1932-33, така че за делото му по-късно нямам други сведения. Помня като ученик в Габрово около 1940 г. името му (писах вече) при негови концерти там, когато мои роднини са били заедно с него при уреждане на съответни битови въпроси от страна на музикално дружество „Емануил Манолов“.

В един Интернет-източник на английски език (портала „Bulgarian Opera Stars“ на Франк Фишър от Питсбург / САЩ) за Желю Минчев е казано още: „Първите му вокални занимания са с г-н Попиванов. През 1906 г. той постъпва в Женевската консерватория. След дипломирането си продължава обучението си в Милано, Неапол и Париж. Неговият дебют е на 18 октомври 1908 г. в ролята на Граф ди Луна в „Трубадур“ от Верди при първото представление на „Българска оперна дружба“, после в Софийската народна опера. Той пее в нея до 1929 г., след което обикаля България и дава концерти преди всичко с народни песни. През 1937 г. заминава за Виена и започва работа като вокален педагог. Известни певци като Тодор Mазаров, Херберт Айзен, Aлександър Милчинов и Мария Райнинг са били негови ученици. Главни роли в кариерата му са Тонио, Жермон, Валентин, Алмавива и Борислав в едноименната опера от маестро Атанасов. От композитора Тодор Хаджиев в негово изпълнение са песните: „Ако ти ме познаваш, майко“ и „Петелът пее“.

(край на цитата от „Bulgarian Opera Stars“)

По отношение на операта „Борислав“ и участието на Желю Минчев ще дам няколко подробности, намерени в архивен материал от това време: „Операта „Борислав“ е от Георги Aтанасов-Маестрото – композитор, изнесена на 3 април 1911 г. в Софийската опера (премиера). Изпълнители: Георги Aтанасов-Маестрото – Диригент, Драгомир Казаков – Режисьор, Александър Миленков – Художник, ЖЕЛЮ МИНЧЕВ – Певец, Златка Куртева – Певец, Анна Тодорова – Певец, Иван Вульпе – Певец, Александър Краев – Певец, Г. Пеева – Певец, Стефан Македонски – Певец, Димитър Попиванов – Певец, Д. Кирова – Певец, Цветан Каролев – Певец“.

И също малка справка за Георги Атанасов: „Маестро Георги Атанасов е автор на:

  • 6 опери написани върху исторически, битови и романтични сюжети:
  • 1916 — „Моралисти“ по либрето на Стоян Миленков; първата българска оперета за възрастни“.

(край на цитата)

Обърнете внимание, каква плодовитост: за 6 години „Маестрото“ е написал 6 опери и една оперета!

За ролята на Борислав в едноименната опера от Маестро Атанасов става въпрос и при новата постановка на операта през 2015 г. в Софийската народна опера. По този случай проф. Боянка Арнаудова помества статия във в. „Култура“. Ето цитат от нея:

в. „Култура“ – Брой 40 (2832), 20 ноември 2015 г.

След 100 години – отново Борислав на маестро Георги Атанасов

Да се отбележат 125 години на българското оперно дело с първата професионално написана българска опера “Борислав” от маестро Георги Атанасов, е идея на Пламен Карталов. Който пак ни даде пример за тачене на традициите и съхранение на историческата памет. (…..) Диригент на спектакъла е Жорж Димитров, който координираше умело сцена и оркестър и водеше с ентусиазъм спектакъла. Наследникът на ЖЕЛЮ МИНЧЕВ в ролята на Борислав, баритонът Атанас Младенов интерпретира образа с емоционалност, варираща от фино лиричен до драматичен изказ, като особено се откроиха сцените на прощаването му с Тамара и сблъсъка с Царя. Интересно е, че само при Борислав се очертава мотив с фолклорно оцветяване, вероятно за да се подчертае и произходът му. Съобразно режисьорското внушение, Атанас Младенов изгражда образ на буен, чувствителен и раним млад човек, преживяващ дълбока лична трагедия. Тамара, дъщерята на Иван Асен II, е поверена на гласовитата Лилия Кехайова, която бе изразителна в любовните сцени и динамична в съпротивата си на царското решение. Иван Асен II на Ангел Христов (някога партията е изпълнявал прочутият Иван Вульпе) излъчваше достолепие и гласово благородство. Сред групата на болярите се откроиха Драгота на Димитър Станчев, също и деспот Слав – Александър Носиков, в сцената със заговорниците. В спектакъла участваха още Благовеста Мекки като Ирина, дъщерята на заговорника Кир Тодор – Даниел Острецов, и още певци с компромисна убедителност.

Боянка Арнаудова

(край на цитата)

Преди няколко дни – на 13 март 2020 г. в моята статия за баритона Атанас Младенов писах и за тази му роля в Софийската опера.

По повод на тази постановка Радио София също излъчва предаване през месец ноември 2015 г. Ето цитат по случая:

публикувано на 1.11.2015 г. по Радио София

Автор: Светлана Димитрова

За първата българска историческа опера „Борислав“

На 1 септември 1909 година в Народния театър в София с голям успех се представя драмата на Иван Вазов „Борислав“. На 4 март 1911 г. на сцената на Оперната дружба е премиерата на първата опера на Георги Атанасов, към чието име скоро – и неизменно – ще се прибави и титлата Маестро, присъдена му от авторитетният Музикален лицей „Росини“ в Пезаро. Интересно е, че още през 1907 година, когато е голямата битка за създаване на оперен театър в София, Иван Вазов отказва да подкрепи идеята на първостроителите на българската опера, с мотива, че още е рано и няма условия за „виреенето на българска опера“. Нещо повече, народният поет счита че „грижите ни трябва главно да бъдат насочвани към закрепяването на зараждащия се наш драматичен театър.“ А първата българска историческа опера е вдъхновена от неговата пиеса. Известно е, че Маестро Атанасов специално се среща с Иван Вазов и го моли да преработи драмата в либрето, но получава отказ. Причините? Може да се предполага, че на Вазов е било неприятно да помага за създаване на опера, може пък непознатият музикант да не му е вдъхнал доверие, може да не е желаел толкова нашумялата му драма да се превърне в музикална творба. Странното е и това, че операта „Борислав“ се играе само три пъти, въпреки че салонът е бил пълен и публиката е проявила голям интерес. Драгомир Казаков, големият радетел за създаването на български оперен театър съобщава за това и обяснява, че имало „разни недоразумения“ в състава. Но ето, 104 години след раждането си „Борислав“ на Маестро Атанасов оживява и то на Царевец, там където основно се развива действието. Сложните и трагични взаимоотношения на Иван Асен II и Борислав – буйния смел воевода, предводител на българската войска, пресъздадени с искрените мелодии на композитора, ще прозвучат в залата. Макар първа работа на Маестрото в жанра, „Борислав“ вече показва овладяването на италианския оперен стил, изучаван под ръководството на големия майстор Пиетро Маскани. Дори в някои отзиви за „Борислав“ четем, че музиката му е компилации от Верди и Маскани, което дълбоко засегнало Маестрото. Впрочем, несъстоятелни упреци и обиди ще съпътстват целия му творчески път. Сега той организирал публично обсъждане на творбата си като събрал всички видни музиканти и им изсвирил операта си от край до край. Така опровергал зловредните изказвания. Естествено, всички констатират че творбата си е негова, авторска, макар да има силно влияние на италианската музика. Същественото е, че вече се откроява стремежът на Маестро Атанасов да сплете елементи от фолклора, че търси онзи труден път за сближаване на европейската традиция с характерността на нашата народна музика. Несъмнено „Борислав“ е първата мащабна българска опера, създадена с размаха на голям талант и професионалист.

Постановката на „Борислав“ е дело на Драгомир Казаков, дирижира авторът, а ролите се изпълняват от талантливите певци на Дружбата: ЖЕЛЮ МИНЧЕВ – Борислав, Златка Куртева – Тамара, Иван Вульпе – Иван Асен II, Димитър П. Иванов – Гавраил, Стефан Македонски – Кир Тодор, Анна Тодорова – Циганката и други. Както е видно – едни от големите имена на българската опера. Интересен е фактът, че цар Фердинанд е присъствал на премиерата и поздравявайки Маестрото му прави и бележка, че е проявил „своеволие“ като главната роля вместо на тенор, както е италианската традиция, е поверена на баритон.

Има сведения, че и Иван Вазов е посетил премиерата и е дал добра оценка на творбата.

Либретистът Никола Петков, с когото композиторът вече се познава, не е успял да достигне майсторството на стиха на Вазов, отстранил е ред интересни моменти от драмата придаващи дълбочина и психологизъм на образите, но пък отделя по-голямо място на народните (хоровите) сцени, може би и под давление на композитора. Въпреки тези и други недостатъци на текста, Георги Атанасов написва емоционална музика, с удобни за певците партии и хубави арии. И макар да е първата работа на Маестро Атанасов в жанра, „Борислав“ несъмнено е силна заявка за бъдещото творческо развитие. Няколко години по-късно ще създаде шедьовъра си „Гергана“.


(край на цитата)

Големият български писател и преводач Гео Милев си е водил дневник (също като Чудомир). През 1911 г. Желю Минчев е имал концерт в Стара Загора, на който е присъствал и Гео Милев. Този много взискателен и принципен писател е отбелязъл нещо, което искам да споделя с вас:

(из спомени на писателя Гео Милев – концертът на г-ци М. Василева, Боянка Василева и г. Желю Минчев в Ст. Загора, 29 май 1911)

„Не останахме доволни! Желю М[инчев] ни разочарова! Жално! Ний сме го чували да пее и други път, но сега, сега той не ни представи почти нищо от старото си изкуство — ни плавността на своя глас, чувството на своето пение, ни…
Мария Василева, свършила консерватория в Дрезден, тоже не прави никакво впечатление със своето кресливо сопрано. Отчасти Ж. Минчев и М. В[асилева]] изпълниха задоволително „Дует из операта „Хамлет“.

Изобщо… не хубаво! Може би защото преди няколко дена слушахме „божествения Сашо“… Може би!…

Но Боянка Василева, малката Боянка, тя прави отрадно впечатление. Тя свири с чувство, с въодушевление на виолончелото. Възхищава просто изпълнението на „Adagio religioso“ от Goltermann’a, „plaisanterie“ от Magrim и пр.“

(край на цитата)

Каква строга критика от Гео Милев! А кой ли е този Сашо? Не мога да кажа нищо – това е станало преди 109 години. Може в този ден Желю Минчев да не е бил във форма, случва се. Независимо от всичко, името на Желю Минчев, починал през 1973 г. е отдавна записано в „Златната книга на българското оперно изкуство“.

В края на тази статия искам да споделя, че не намерих в Интернет снимка на Желю Минчев. Просто няма такива никъде, даже и в архива на Софийската народна опера, където той е пял толкова години.

През годините от 2015 до 2019 на днешния ден също написах подобна статия за него, днес малко я допълних с данни за операта „Борислав“, в която Желю Минчев е играл в главната роля и също едно важно уточнение: Желю Минчев е бил удостоен със званието “Заслужил артист” през май 1970 г. и е починал на 5 май 1973 година.

През 2018 г. открих в „Енциклопедията на българската музикална култура“ от 1967 г. по-конкретно сведение за оперни роли на Желю Минчев, както и кратки биографични бележки. Към тях има и една снимка – единствената, която мога да покажа. Сканирах я от тази книга и днес я помествам за втори път. Не е много качествена, но няма други.

Цитирам от тази енциклопедия оперните участия на Желю Минчев: в опери от Георги Атананов – Борислав в едноименната опера (1911), Дуко в „Цвета“ (1929), в опери от Верди – Жермон в „Травиата“ (1913), Граф ди Луна в „Трубадур“ (1914), Шарл Гуно – Валентин във „Фауст“ (1914), Руджеро Леонкавало – Тонио в „Палячи“ (1915), Моцарт – Граф Алмавива в „Сватбата на Фигаро“ (1911), Димитър Хаджигеоргиев – Тахир бег в „Тахирбеговица“ (1912), Чайковски – Евгений Онегин в едноименната опера (1925) и други.

Биографичните бележки от енциклопедията няма да пиша – те са същите, които изложих вече по-горе в моята статия.

Нека днес на 18 март 2020 г. на неговия рожден ден да си помислим за Желю Минчев и за хубавата му постъпка спрямо Тодор Мазаров – това е важно!

…………..

Забележка: По липса на повече снимки на певеца Желю Минчев (1888-1973) в медиите, помествам снимки на музикални академии и консерватории в чужбина, където той е имал музикално обучение. Макар и да е бил дълги години певец в Софийската народна опера с големи заслуги за същата, в архива й няма нито една негова снимка – срам и позор за такъв бележит артист, един от основателите на българското оперно изкуство. Все пак починал е през 1973 г. в София, как е възможно да не му направят поне една фотография, в Софийската опера не е ли имало фотограф, който да направи това?

……