Kategorie: Petrova, Petia (BGR, Sopran)

Днес празнува рожден ден мецосопранът Петя Петрова

Драги приятели на оперната музика, днес на 14 юли 2020 г. пиша статия за една българска певица, която е добре известна в родината си, но не всички оперни любители знаят, че тя е започнала големите си оперни изяви преди всичко в чужбина, и то на прочути сцени, като Ковънт Гардън в Лондон, Хамбург, Мюнхен, Берлин, Виена, Мадрид, Барселона, Севиля, Билбао, Коруня, Тенерифе, Сантяго де Чили. Това е мецосопранът Петя Петрова, родена в София на днешния 14 юли през 1974 г. – днес тя празнува 46 години.

Трябва още в началото да ви споделя, че аз знам за нея и първите й големи успехи специално в Германия още от края на миналния век, когато нейното име се появи в програмите на редица оперни театри – първо при изяви в Държавната опера в Хамбург, после и другаде – преди всичко в Берлин и в Мюнхен. В тия години аз бях започнал да се занимавам усърдно с оперно изкуство (пенсионирах се през 1994 г. и се отдадох на това хоби от младежките ми години в България), като преди всичко издирвах участията на български оперни дейци – певци, диригенти и режисьори преди всичко в немско-езичните страни – Германия, Австрия, Швейцария. Писал съм и друг път по този въпрос – няма да повтарям: събрах една картотека от 120-150 имена, заедно с конкретните им участия в тези държави, което доста ме впечатли – малка държава, а колко много нейни артисти работят повече или по-малко на сцените в тези три държави.

Разбира се, имаше и малки проблеми с имената, защото често артисти от Русия или Чехословакия се срещаха с подобни фамилни имена. Така беше и с Петя Петрова – когато в програмите на театрите се даваше само фамилното име, тогава не знаех за коя Петрова става въпрос. В Русия това фамилно име е широко разпространено, а в този период започна на Запад да гастролира също един мецосопран от Русия – Любов Петрова, която сега в момента прави световна кариера, предимно в САЩ и то в редица изяви в МЕТ в Ню Йорк. Даже в моята картотека има малки грешки, направени не от мен, а от информации, взети от разни списания. Често там са писали участия на Петя Петрова вместо такива на Любов Петрова. Така стана грешка с участия на Любов Петрова в МЕТ в оперите „Фалстаф“ от Верди и „Вертер“ от Масне през 2002 и 2004 години, които в списание „Opernwelt“ бяха отразени като такива на българката Петя Петрова. Как да е, не е толкова важно, но е неприятно – Петя Петрова не е имала още участия в МЕТ.

По-късно ще се спра на подробности, които съм отразил в моята картотека, но ми се иска да започна с една интересна статия на немски език, която ни запознава с редица факти, които не са отразени в информациите за Петя Петрова на български език. Тази статия е от 2001 г., още в началото на кариерата на Петя Петрова, публикувана е в изданието „WELT AM SONNTAG“ на авторитетното немско издателство „Аксел Шпрингер“ („Axel Springer“), с автор музикалният журналист Паул Барц. После ще дам превод на български език:

WELT AM SONNTAG

29.04.2001

Eine Primadonna der Bescheidenheit

In Hamburg reifte die Bulgarin Petia Petrova zu einer Sängerin von Weltformat heran

Von Paul Barz

Sie ist klein, lustig und fegt temperamentgeladen, immer lachbereit in den Raum, rote Jacke über schwarzem Pulli, schwarze Hose, Tasche umgehängt; man fragt sich unwillkürlich, wer denn wohl diese vergnügte Dame sei und wo nur Petia Petrova bleibe.

Aber sie ist es tatsächlich selbst. Ohne alles primadonnenhaft Aufrauschende. Kein Star in Wesen und Erscheinung. Und doch sagen nicht wenige der gerade erst 27-Jährigen mit dem prachtvoll warmen Goldton in der großen Altstimme schon jetzt die ebenso große Karriere voraus. Schon wartet ein erstes Engagement in Israel, dann in Barcelona, dann …..

Sie selber weiß gar nicht so genau, ob sie auf den Stromlinienaufstieg zum internationalen Goldkehlchen hoffen oder sich davor eher etwas fürchten soll: “Schlimm, wenn man eines Tages unentwegt an den eigenen früheren Leistungen gemessen wird und die Leute hinter einem herraunen: Das letzte Mal, da war sie aber irgendwie besser.”

Der Name “Callas” fällt, sie schaudert. Irgendwann mal sich selber überleben, ohne Stimme dastehen, eine wandelnde Erinnerung an frühere, bessere Zeiten sein – das sind so ihre Ängste: “Jetzt, na ja, da bin ich noch neu und interessant …”

So ganz neu ist sie wieder auch nicht. Wenigstens in Hamburg nicht. Aber interessant. Als Rosine im “Barbier von Sevilla”, wo sie vor drei Jahren über Nacht eingesprungen war, als

Rossinis Aschenbrödel “Cenerentola”, zuletzt im März als Herzogin Sara neben Edita Gruberova als Königin Elisabeth in der konzertanten Aufführung von Gaetano Donizettis “Roberto Devereux”.

Der ganz große Triumph hatte dem vollreifen, aber immer noch blühenden Koloraturenwunder Gruberova gehört. Aber viel Beifall und Bewunderung fiel gleich auch für die junge Frau aus Bulgarien ab.

Dort in der Heimatstadt Sofia hatte sie ein erstes Mal Oper erlebt, und das war ziemlich schrecklich gewesen: “Eine Rumänin war eingesprungen, sie sang rumänisch, die anderen bulgarisch, ein furchtbares Durcheinander.” Und hätte nicht schon zuvor im Kindergarten eine wache Erzieherin das Besondere in der Stimme der Kleinen gehört, wäre wohl so rasch die Sängerin Petia Petrova nicht entdeckt worden.

Albin Hänseroth, damals frisch gekürter Staatsopernintendant, holte sie dann 1997 von Sofia nach Hamburg ans Internationale Opernstudio. Zwei Jahre war sie dort, dann ein Jahr fest im Hamburger Ensemble, spielte kleine und kleinste Rollen, ist dafür dankbar: “Ich durfte neben den besten Sängern auf der Bühne stehen, konnte von ihnen lernen.”

Ihre Grunderkenntnis aus diesen Begegnungen – und wieder nennt sie mit warmer Bewunderung die Gruberova: “Ein guter Sänger braucht eine gute Stimme. Ein wirklich großer Sänger braucht die große Persönlichkeit.”

In Hamburg wird sie in dieser Spielzeit nicht mehr singen. Auch die nächste ist noch ungewiss. Dennoch sieht sie inzwischen in der Elbestadt ihre wahre Heimat. Die andere, die eigentliche Heimat Bulgarien ist ihr indessen zutiefst fremd geworden.

Am innigsten liebt sie sie, wenn sie hier in Hamburg daran denkt, an die Sprache, die Farben, das Klima. Doch sonst: “Das Land hat es sehr schwer. Das macht die Menschen dort sehr hart, egoistisch. Jeder denkt nur an sich.” Und sie sitzt zwischen ihnen als exotischer Vogel, hört die Mutter bewundernd seufzen: “Wo du überall hinkommst, Kind! Was du für Leute kennen lernst …”

Da hebt sie denn die Schultern, und das volle Lachen klingt für Augenblicke eher traurig: “Welche Leute lerne ich denn kennen? Kellner. Taxichauffeure. Was kenne ich denn von all den Städten außer dem Theater? Die Hotels. Die Flughäfen. Die sehen überall auf der Welt gleich aus.”

In solchen Augenblicken, irgendwo zwischen zwei Flügen im Wartesaal eines Airports, kann es denn auch passieren, dass sie ihre Position einer Sängerin von wachsender internationaler Reputation herzlich verflucht und sich zurück in ihre gemütliche Hamburger Wohnung wünscht.

Weil sie als Typ eher häuslich ist, kein von Land zu Land flatternder Jet-Set-Falter. Weil sie gern Freunde um sich versammelt (“Nicht nur, um Himmels willen, lauter Leute vom Theater”), für sie gern kocht, ausgesprochen gut, wie sie selber findet, nicht ganz so gut, wie diese Freunde herzlos meinen. Sie findet sich mit kleinem Seufzen damit ab. Auch dass diese Freunde andere Rollen von ihr lieben als sie selbst.

Die haben die fröhliche Petrova besonders gern. Ihre Rosina, Cenerentola, den Cherubino im “Figaro”, wo sie neben ihrer Freundin Danielle Halbwachs als Gräfin auf der Bühne stand und dabei von einem schrecklichen Lachkrampf heimgesucht wurde: “Das ist zwischen uns beiden leider immer so.”

Sie selbst begreift sich eher hochdramatisch. Auf die Carmen zielt sie, auf die Eboli im “Don Carlos” oder die Azucena im “Trovatore”. Das sind die vielleicht nicht so strahlenden, erfolgssicheren Partien, dafür aber die viel interessanteren, facettenreicheren Frauencharaktere: “Verdi selber soll mal gesagt haben: Meine ,Aida’ müsste eigentlich ,Amneris’ heißen.”

Jawohl. So will sie sein. Tief und tragisch. Lustig ist sie dann privat.

Der Durchbruch gelang in Hamburg

Petia Petrova wurde 1974 in Sofia geboren und studierte dort an der Musikakademie. Erste Auszeichnungen errang sie beim Internationalen Gesangswettbewerb in Barcelona und für Koloraturgesang in Luxemburg. In ihrer Heimatstadt debütierte sie als Rosina in “Der Barbier von Sevilla”. Von 1997 bis 1999 Internationales Opernstudio und festes Engagement an der Hamburgischen Staatsoper. Gastspiele in Barcelona, Sevilla, Lissabon, Bilbao, Santiago de Chile, an der Wiener Staatsoper, der Bayerischen Staatsoper und Covent Garden London. Ihre nächsten großen Verpflichtungen für 2001/02: Herzogin in “Roberto Devereux” in Chile, Norma in Berlin, Cenerentola in Tel Aviv und München.

© Axel Springer SE. Alle Rechte vorbehalten

(край на цитата)

Превод:

Една примадона на скромността

В Хамбург българката Петя Иванова се разви като певица от световен формат.

От Паул Барц

Тя е дребна на ръст, весела и пълна с темперамент, винаги готова за усмивка в помещението, където е, облечена в червено яке върху черен пуловер, чер панталон, с чанта на рамото. Човек се пита спонтанно, коя може да е всъщност тази весела дама и къде остава само Петя Петрова.

Тя е обаче фактически самата себе си. Без никакви черти на човек, който показва щрихи на примадона. Никаква звезда в същността си и при появата си. И въпреки това не малко хора предсказват още от сега една голяма кариера на тази едва 27-годишна певица с прекрасно топъл златен тембър на богатия й алтов глас. Вече чака един първи ангажимент в Израел, след това в Барселона, после …

Самата тя не знае още напълно, дали трябва да се надява на нормалния полетен ход към международната кариера на „златните гърла“ или преди това да има известен страх от него: „Ужасно, ако един ден човек бъде оценен на основата на своите предишни постижения и хората тихо мърморят: последният път тя беше обаче като че ли по-добра“.

Споменава се името „Калас“, тя изтръпва. Все някога се случва, когато гласът вече не е този от миналото да си спомним при промяната му за предишните – по-хубави времена. Това са страховете на Петя Петрова: „Сега – да, все още съм нова и интересна …“.

Съвсем нова тя всъщност не е. Най-малко в Хамбург. При това интересна – като Розина в „Севилският бръснар“, където тя преди три години трябваше да замести титулярката съвсем екстрено, също като Пепеляшка в операта от Росини, а наскоро през март като Херцогиня Сара наред до Едита Груберова като Кралица Елизабет при концертното изпълнение на операта „Роберто Деверьо“ от Гаетано Доницети.

Големият триумф пожъна напълно развитият, но все още цъфтящ колоратурен глас на Груберова. Обаче много ръкопляскания и одобрения получи също и младата жена от България. Там в нейния роден град София Петя Петрова изживява за първи път нещо, което е било действително ужасно: „Една певица от Румъния трябваше екстрено да замести титулярката. Тя пя на румънски език, другите на български, една неприятна бъркотия“. А за себе си казва, че ако в годините на престоя си в детската градина една наблюдателна възпитателка не е чула нещо особено в гласа на детето, не би било възможно така бързо да се открие певицата Петя Петрова.

Албин Хензерот, тогава току-що назначен интендант (директор) на Държавната опера, привлича Петя Петрова от София в Хамбург – в Международното оперно студио. Там тя прекарва две години, после една година е член на ансамбъла на Операта в Хамбург. Там играе малки и най-малки роли, за което е благодарна. „Аз можах да стоя до най-известните певци на сцената, можех да се уча от тях“. Нейният основен извод от тези срещи – и отново изказва похвалите си към Груберова с топло вдъхновение към изкуството й: „Един добър певец трябва да има хубав глас. Обаче един действително голям певец трябва да бъде и голяма личност“.

През този сезон Петя Петрова няма да пее в Хамбург. Също и следващият е още несигурен. Все пак тя вижда в града на Елба (бел. Б.К.: става въпрос за Хамбург) своето истинско отечество. Другото – истинското, което е България, междувременно й е станало особено чуждо. Все пак в действителност тя обича истинската си родина, когато тук в Хамбурт мисли за нея, за майчиния език, за цветовете на природата, за климата. Но заедно с това признава: „България има много проблеми. Това прави хората там много твърди и егоистични. Всеки мисли само за себе си“. И Петя Петрова се чувства между тях като екстравагантна птица, слуша как майка й удивено признава: „Където и да отидеш, мое дете, все същото! С какви хора ще се запознаеш …“.

При тези думи Петя Петрова повдига раменете си и силният й смях се възприема в момента повече като израз на печал: „С какви хора да се запозная? С келнери, с шофьори на таксита. Какво научавам от градовете освен съответния театър, в който имам изява? Хотелите. Летищата. Всички те изглеждат еднакво в целия свят“.

В такива моменти, когато Петя Петрова се намира на летището на някоя държава в промеждутъка между два полета, може да се случи така, че тя да съжалява дълбоко в сърцето си своята позиция на певица с нарастваща международна репутация и да си пожелава по-бързото завръщане в удобното си жилище в Хамбург.

Защото тя по натура е жена със силно чувство към дома си, а не пеперуда, която хвърчи непрестанно от държава в държава. Защото с удоволствие тя събира около себе си приятели („Не само шумни хора от света на театъра“), за които с удоволствие приготвя храна, и то твърде добра, както самата тя преценява това си качество, макар че някои приятели безсърдечно не ценят това. Но тя се задоволява с това положение, като издава кратка въздишка. Също и поради това, че тия приятели обичат други нейни роли, а не самата й натура.

На тях им допада особено добре „веселата Петрова“. Нейните Розина, Пепеляшка, Керубино в „Сватбата на Фигаро“, където тя е на сцената заедно с приятелката си Даниела Халбвахс като Графинята и при това е обхваната от един ужасен „заразителен смях“: „При нас двете това се случва за съжаление винаги“.

Петя Петрова се оценява самата преди всичко като певица във високо драматичния жанр. Тя се стреми към Кармен, към Еболи в „Дон Карлос“ или към Азучена в „Трубадур“. Това са може би не така блестящи роли, осигуряващи сигурен успех, но за сметка на това са много по-интересни, богати на изживявания женски характери: „Самият Верди е казал един път: Моята ‘Aида’ трябваше фактически да се нарича ‘Амнерис’“.

Разбира се. Такава иска да бъде Петя Петрова. Задълбочена и трагична. Весела иска да е само в частна атмосфера.

Пробивът се удаде в Хамбург

Петя Петрова е родена през 1974 г. в София, където учи в столичната Музикална академия. Първите си награди получава при Международния вокален конкурс в Барселона и при този за колоратурно пеене в Люксембург. Нейният дебют е в София в ролята на Розина в операта „Севилският бръснар“. От 1997 до 1999 г. учи в Международното оперно студио към Оперния театър в Хамбург, в който театър получава и постоянен ангажимент. Гастролира в Барселона, Севиля, Лисабон, Билбао, Сантяго де Чили, във Виенската държавна опера, в Баварската държавна опера в Мюнхен и в Ковънт Гардън в Лондон. Нейните следващи големи ангажименти за сезона 2001/2002 са: Херцогинята в „Роберто Деверьо“ в Чили, Норма в Берлин, Пепеляшка в Тел Авив и в Мюнхен.

© Axel Springer SE 2014. Всички права запазени.

(край на превода)

Намирам статията за твърде ценна и поучителна – връща ни в периода, в който Петя Петрова постига първите си значителни успехи извън България, когато се сблъсква с проблемите, които очакват всяка „изгряваща оперна звезда“ – както приятни и привличащи, така и свързани с лишения, постоянно напрежение, безкрайни пътувания от театър в театър при липса на постоянни ангажименти или вечната борба за налагане в дадени оперни театри, което не е така лесно на практика. Не искам да правя никакви изводи – знам само, че след тези големи успехи в чужбина, по-късно Петя Петрова започна интензивна вокална дейност в родината си, което е похвално. Само самата тя знае дали това е било нейно собствено решение или порядките и живота в чужди държави са я принудили да избере по-интензивна дейност там, където са корените й. Както знаем от развитието на кариерата й, в последното десетилетие тя има редица изяви на различни места в България, най-вече в София и на Моцартовия фестивал в Правец, Стара Загора, Пловдив и другаде. Последната й голяма изява беше през юли 2018 г. при спектакъла на операта „Набуко“ от Верди на открито в Стара Загора, когато взе участие в ролята на Фенена.

Нека сега споделя, че с Петя Петрова станахме ФБ-приятели преди няколко години, но не сме си разменяли често постове. Тя знае за моите „оперни истории“ във Фейсбук, даже ми е изказвала благодарност за това, че пиша и разгласявам успехите на българските оперни певци от минали и сегашни генерации. Това доста ме ласкае, защото Петя Петрова е живяла в чужбина и най-добре преценява както плюсовете, така и минусите на един живот с много привилегии и много лишения.

От друга страна аз се радвам за този контакт между нас в последно време, защото тя е една от първите певици, чиито изяви срещнах при моите решерши през 90-те години (писах за това в началото) и беше влязла вече в картотеката ми. Ето защо нека спомена основните данни от това време. Няма да цитирам конкретни данни от списание „Opernwelt“, където съм намирал тези информации, само ще дам общи данни за нейните участия тогава (може да имам пропуски, моля за извинение):

Петя Петрова е член на ансамбъла на Държавната опера в Хамбург през сезоните от 1997 до 1999, също в Баварската държавна опера в Мюнхен през сезона 2001/2002, гост-член на ансамбъла на Държавната опера (т.н. „Линден Опер“) в Берлин през сезона 2001/2002.

На сцената на Държавната опера в Хамбург има следните изяви (според програмите на театъра): в „Кармен“ от Бизе (в ролята на Мерцедес) – през януари 1998 г., в „Мадам Бътерфлай“ от Пучини (в ролята на Сузуки) – през март 1998 г., в „Йенуфа“ от Леош Яначек (в ролята на Барена – помощницата във воденицата) – през април и май 1998 г., както и през януари 1999 г., в „Лучия ди Ламермур“ от Доницети (в ролята на Алиса) – през ноември 1998 г., в „Анна Болейн“ от Доницети (в ролята на Сметон, заедно с Едита Груберова в главната роля) – през февруари и март 1999 г., в „Травиата“ от Верди (в ролята на Флора) – през февруари 2000 г., в „Севилският бръснар“ от Росини – през февруари 2000 г., в „Сватбата на Фигаро“ от Моцарт (в ролята на Керубино) – през януари 2001 г., в „Роберто Деверьо“ от Доницети (в ролята на Сара) – през февруари и март 2001 г.

В същото списание „Opernwelt“, в годишната книжка за 1999 г., когато се прави анализ на постиженията на оперни певци през изминалия сезон 1998/1999 в едно допитване до 50 известни музикални критици и журналисти, известният критик Юрген Кестинг – специалист по вокално изкуство, дава ПЪРВО МЯСТО за Петя Петрова в групата на подрастващите певци! Това е впечатлително, защото Юрген Кестинг е всепризнат критик-корифей в този бранш.

В моите бележки имам още за Петя Петрова:

Държавната опера в Мюнхен: в „Севилският бръснар“ от Росини – през февруари 2001 г., в „Пепеляшка“ от Росини – през март и април 2002 г.

Държавната опера (т.н. „Линден Опер“) в Берлин: в „Норма“ от Белини (в ролята на Адалджиза) – през септември 2001 г.

В моя архив имам още едно друго участие на Петя Петрова: в „Норма“ от Белини (в ролята на Адалджиза) – на сцената на театър „Сао Карлос“ в Лисабон – три изяви през май 1998 г. във връзка с 400 години от основаването на този прочут оперен театър в целия свят! От самата Петя Петрова научих през 2019 г. (постинги във ФБ), че е имала изяви и в Мадрид в ролята на Мег Пейдж в операта „Фалстаф“ от Верди, заедно с българската певица Мариана Пенчева. Освен това пяла е в Хамбург в операта „Хофманови разкази“ от Жак Офенбах в ролята на Никлаус, а в „Пепеляшка“ от Росини – в ролите на Анджелина и на Тисбе. При изявите й в Берлин освен участия в „Норма“ от Белини, има такива и в операта „Севилският бръснар“ от Росини, и то в главната роля на Розина.

На това място искам да кажа нещо много важно: сезоните 1997 до 2000 бяха много силни за някои български певци в чужбина, по-специално в Германия. Какво имам предвид: в последната ми статия за певицата Веселина Кацарова през 2017 г. аз споделих нещо, което сега при статията за Петя Петрова е много важно. Цитирам съответен откъс, от който се разбира защо:

„ (…) Но тук отделно искам да дам нещо, което едва ли е познато и на много от най-верните фенове на Веселина Кацарова – мнението на авторитетните музикални журналисти, които преди 18 години я оцениха така добре и я поставиха на едно от първите места. Ето подробности по този случай:

Според мен най-интересни са данните от две допитвания през годините 1998 и 2000 на сп. „Opernwelt“, което се прави от много години. Практиката е такава: 50 музикални журналисти и автори следят през сезона в цял свят за 10 различни фактора в оперния живот – най-добър певец/певица, също млад талант отделно, диригент, оперен театър, оперен оркестър, оперен хор, оперна постановка, режисьор, книга от този жанр, неприятност през сезона. В книжката от септември/октомври в края на сезона се публикуват подробните резултати с имена на допитаните журналисти и класацията им в отделните 10 сектора. По получените гласове се прави съответната класация по точки. При певците може да се конкретизира за коя роля и къде става въпрос, както и да се изберат също две имена. Едно много интересно допитване, което аз следя от години и често съм срещал български имена (на певци и певици), избрани с не повече от 1 или 2 точки (значи един или двама журналисти са гласували за даденото лице). Разнобоят е голям и досега не се е случвало някой артист да получи повече от 8-9 гласа, с което да е на първо място. Помня, един път Чечилия Бартоли получи в края на миналото столетие (или 1996 или 2000 година) 10 гласа.

Казвам тия неща, защото Веселина Кацарова на два пъти е била на ВТОРО място за дадена година. Ето конкретно: при гласуването през 1998 г. тя получи 6 точки, като за ролята й на Сесто в операта на Моцарт имаше три гласа, също и други журналисти бяха гласували за други нейни роли, като Шарлоте и в операта на Офенбах „La Perichole“. Така тогава тя беше избрана на второ място след Габриеле Шнаут (8 гласа) – едно отличие, което е особено голяма награда. През 2000 година тя беше класирана отново на ВТОРО място пак със 6 точки (за участието в „Проклятието на Фауст“ и „Анна Болейн“) – също голямо постижение. Тогава българката ПЕТЯ ПЕТРОВА получи 3 точки (всички за участието й в Берлин в операта „Норма“ от Белини в ролята на Адалджиза). Първото място с 9 точки получи Luana de Vol). През последните 7-8 години вече не съм следил класацията“.

Нека тия неща се знаят от повече хора – никоя друга певица (певец) от България не е постигал такъв успех до сега при годишните класации в това списание – едно от най-авторитетните в цял свят.

(край на цитата)

Така че наред с Веселина Кацарова в тия години Петя Петрова силно привлича вниманието на специализираната музикална критика. Браво за това!

Нека сега ви споделя един парадокс: в моя архив имам и участия на Петя Петрова на сцената на МЕТ в Ню Йорк в оперите „Фалстаф“ от Верди и „Вертер“ от Масне, които се оказват неверни. Защо е станало така? В списание „Opernwelt“ редовно се поместват програмите на редица оперни театри в целия свят, като при това се дават и съставите на съответните дати, но само с ПРЕЗИМЕНА на певците. Така че когато съм записвал тия участия в МЕТ при името „ПЕТРОВА“ съм допуснал, че това е Петя Петрова. По-късно при справка в архива на МЕТ се оказа, че фактически такива участия е имала друга певица – Любов Петрова от Русия, също мецосопран, която изгради от тогава до сега значителна световна кариера. Това е истината – само фамилните имена често заблуждават.

Петя Петрова не е имала участия в МЕТ, но един път е имала изява и на авторитетната сцена на Виенската държавна опера през 2000 г. Това е голямо признание за таланта й. Цитирам това нейно участие в ролята на Розина в операта „Севилският бръснар“ от Росини, заедно с целия ансамбъл:

Besetzung | 28.12.2000

Dirigent	Stefano Ranzani
Inszenierung	Günther Rennert
Regie	Richard Bletschacher
Bühnenbild und Kostüme	Alfred Siercke
Chorleitung	Ernst Dunshirn
Graf Almaviva	Juan José Lopera
Bartolo	Alberto Rinaldi
Rosina	PETIA PETROVA
Figaro	Dalibor Jenis
Basilio	Goran Simić
Fiorello	István Gáti
Ambrogio	Gerhard Panzenböck
Marcellina (Berta)	Ilonka Szép
Ein Offizier	Johann Reinprecht

(край на цитата)

Преди да премина към информации от източници на български език, искам да цитирам без превод една информация за Петя Петрова на английски език, която дава достатъчно светлина относно биографията и творческия й път:

„The Bulgarian mezzo-soprano Petia Petrova made her debut in 1995 as Rosina in Rossini’s Il barbiere di Siviglia in her native town of Sofia, where she studied a…t the Music Academy under the guide of the bulgarian mezzo-soprano Ivanka Ninova.

In 1996, she was a prize-winner in the International Boris Christoff Singing Competition in Sofia and in the Luxemburg Sylvia-Geszty Competition. While these successes launched her performing career on the stages of famous opera houses around the world, she continued to participate to several singing competitions, resulting concert winner and finalist in the 1999 Cardiff Singer of the World and then winner of the first and of the audience prize at the International Francisco-Viñas Competition in Barcelona.

In 1997 she joined the Hamburg International Opera Studio and made her debut at the Hamburg Staatsoper as Rosina in Rossini’s Il barbiere di Siviglia, taking over the role from an indisposed Edita Gruberova and winning praise from the public and the press. Following this acclaimed debut, she was called to perform the role of Rosina in many famous Opera houses around the world: Berlin, Munich, Sofia, Tenerife, Vienna, etc.

She refined her vocal technique and interpretational skills under the tutelage of such accomplished artists as Rockwell Blake, Montserrat Caballé, Eduardo Jimenez, Eva Marton, Elizabeth Norberg-Schulz and Dolora Zajick. Her exceptional vocal range and agility permit her to excell in the coloratura and bel canto singing, making her a specialist of the Rossini repertoire. She performed the roles of Rosina (Il barbiere di Siviglia) and of Angelina (La Cenerentola) under the direction of distinguished conductors as Ralph Weikert, Claudio Desderi and Alberto Zedda in the opera houses of Berlin, Bilbao, Hamburg, Munich, Sevilla, Sofia, Tel Aviv, Tenerife, Vienna, etc. At the Belcanto Opera Festival “Rossini in Bad Wildbad” in 2000, she performed the role of Ernestina in Rossini’s L’ equivoco stravagante under the direction of Alberto Zedda, who in this occasion composed cadenzas especially for her voice; this performance was recorded live and appeared on the Naxos label (8660087-88).
Her excellence in the belcanto singing extended to the Donizetti and Bellinni repertoire: she performed the roles of Smeton in Donizetti’s Anna Bolena (Hamburg), Sara in Donizetti’s Roberto Devereux (Hamburg and Santiago de Chile), Agnese in Bellini’s Beatrice di Tenda (Barcelona) and Adalgisa in Bellini’s Norma (Lisboa and Berlin), under the direction of M. Benini, M. Gielen and F. Heider, and together with Edita Gruberova, R. Bruson, J. Bros, F. Araiza, I. Nielsen, S. Sweet, winning acclaim for her performances from the press and public alike.

In addition to the italian belcanto repertoire, she performed various other roles, like Suzuki in Puccini’s Butterfly (Hamburg), Meg in Verdi’s Falstaff (Madrid) and Giulietta in Verdi’s Un giorno di regno (La Coruña). She also displayed her artistic and vocal prowess in several pant roles: Sesto in Handel’s Giulio Cesare (Barcelona), Cherubino in Mozart Le Nozze di Figaro (Barcelona, Bilbao and Hamburg), Niklaus in Offenbach’s Les Contes d’ Hoffman (Covent Garden and Hamburg), together with M. Gauci, M. Alvarez, A. Georghiu, M. Pertusi and A. Murray.

Her recording activity includes R. Strauss’ The Complete Orchestral Songs (World Premiere Integral Recording) under the direction of F. Heider with E. Gruberova for the Nightingale label (NC 000072-2) and Rossini’s L’ equivoco stravagante under the direction of A. Zedda for the label Naxos (8660087-88).

(край на цитата)

В днешната ми статия за Петя Петрова ще се спра на източници за нея на български език, както във връзка с биографията й, така и с изявите й в България и в чужбина. При някои пасажи ще се получат повторения, моля за извинение.

„Петя Петрова е родена в София. Завършва Музикалната академия в класа на доц. Иванка Нинова. Продължава да специализира при Александрина Милчева и Баясгалан Дашням. Дебютира на сцената на Софийска опера в ролята на Розина в операта “Севилският бръснар” от Росини. Носител е на първите награди на международните конкурси “Борис Христов” през 1996 г. в София, “Силвия Гести” в Люксембург, “Франсиско Виняс” в Барселона, “Таланти и майстори” в Добрич.

Тя е единственият досега победител на вечерта и финалист, представящ България на конкурса “Певец на света” в Кардиф / Великобритания. Продължава вокалното си развитие с певци като Рокуел Блейк, Монсерат Кабайе, Долора Заджик и Елизабет Норберг-Шулц.  Солист е на театрите в Хамбург, Мюнхен и Берлин, Виена, Мадрид, Барселона, Севиля, Билбао, Коруня, Сантяго де Чили и Ковънт Гардън в Лондон. Пее под диригентството на Маурицио Бенини, Алберто Дзеда, Фридрих Хайдер, Бруно Кампанела, Фредерик Шаслен и др. Записва заедно с Едита Груберова, Курт Мол и Адриана Пиечонка интегрално издание на песните на Рихард Щраус за фирма “Найтингейл” и операта “Странното недоразумение” от Росини за фирма “Наксос”.

Репертоарът й включва роли от белкантовите композитори Росини, Белини, Доницети. Такива са Розина от ” Севилският бръснар”, Пепеляшка от едноименната опера на Росини, Ернестина от “Странното недоразумение” на Росини, Адалджиза от “Норма”, Аниезе от “Беатриче ди Тенда”, Сара от „Роберто Деверьо“, Сметон от „Анна Болена“.

Особено място заемат ролите “травести” като Керубино от “Сватбата на Фигаро” на Моцарт, Сесто от “Юлиус Цезар” от Хендел и Никлаус от “Хофманови разкази” на Офенбах, Хензел от “Хензел и Гретел” от Хумпердинк. Изпълнява и роли като Мадалена от Риголето и Мег Пейдж от “Фалстаф” на Верди и Сузуки от “Мадам Бътерфлай” на Пучини.

Последните й ангажименти в България включват Пепеляшка, Хензел и Олга в “Евгений Онегин” от Чайковски в Софийска опера и записи за БНР.“

(край на цитата)

Специално за записа на творби от Рихард Щраус имам следната информация на немски език:

„Das Orchestre Philharmonique de Nice (Nizza Philharmoniker) ist das Orchester der Stadt Nizza und gilt als eines der führenden Opern- und Symphonieorchester in Frankreich. Offiziell wurde es im Jahr 1945 als „L’Orchestre Symphonique Municipal de la Ville de Nice“ (Sinfonieorchester der Stadt Nizza) gegründet.

Die erste Gesamtaufnahme der Orchesterlieder von Richard Strauss unter der Leitung von Friedrich Haider, mit Adrianne Pieczonka, Edita Gruberová, Judith Howarth, PETJA PETROVA, Peter Straka, Kurt Moll und Bo Skhovus“.

(край на цитата)

До края на тази статия ще цитирам в хронологичен ред публикации в български медии, в които става въпрос за изяви на Петя Петрова на различни места в България през последните години. Някои пасажи няма да повтарям – те се отнасят за нейния творчески път и вече са цитирани преди това в тази статия.

Портал „Капитал“

31.08.2016

(статия със съкращения, само текста засягащ певицата ПЕТЯ ПЕТРОВА)

Концерт по време на Моцартовия фестивал в Правец през 2016 г.

VIVA IL VINO SPUMEGGIANTE бе заглавието на гала-концерт с избрани хорове, арии, дуети, ансамбли – наздравици от опери, оперети и мюзикъли.

Началото обявено за 20.30 часа на 19 август се забави поради неблагоприятни метеорологични условия – проливен дъжд бе залял сцената на езерото. Въпреки трудните условия, публиката дочака възможността да чуе талантливите, предимно млади, солисти. (…) Мецосопраното ПЕТЯ ПЕТРОВА демострира бравурна белкантова техника в арията на паж Орсино из операта “Лукреция Борджия” от Доницети. С плътен, изравнен тембър, силен във всички регистри, съпроводена от гъвкавия акомпанимен на оркестъра, певицата постигна максимален ефект в изпълнението. Тази стабилност тя запази и в Дуета на цветята из операта “Лакме” от Лео Делиб, където младото и по-неопитно сопрано Християна Лоизу от Кипър се постара да поддържа добрия синхрон, но не открои достатъчно тъмните и светлите нюанси в своята партия

(край на цитата)

БНР

„Севилският бръснар“ край езерото

Петък, 16 септември, от 23.00 часа, по програма “Христо Ботев”

публикувано на 16.09.2016

Автор: Светлана Димитрова

„Севилският бръснар“ от Джоакино Росини – сцена от операта с участието на Петя Петрова, Алек Аведисян и Пламен Бейков. Съпровожда оркестърът на Русенската опера, диригент Карло Донадио.

Още веднъж ще ви отведа в Правец. Ще може да чуете фрагменти от операта „Севилският бръснар“ на Джоакино Росини – танцов спектакъл на Русенската опера и балет „Арабеск“ с диригент Карло Донадио, режисьор Боян Иванов, хореография Ангелина Гаврилова. Записът е от 17.09.2016 година. В ролите ще слушате ПЕТЯ ПЕТРОВА – Розина, Алек Аведисян – Фигаро, Назар Татсишин – граф Алмавива, Гергана Ряшева – Берта, Момчил Миланов – Дон Базилио, Пламен Бейков – д-р Бартоло.

Постановката беше съобразена с малката сцена и декорът се изразяваше в няколко стола, които певците използваха много уместно. Освен това балетната трупа също се включваше в действието оформяйки допълнително с телата на танцьорите сценичното пространство. Режисьорът беше направил съществени копюри в музикалния текст, които може би малко подразниха пуристите, но аз си мисля, че те спомогнаха за динамичното протичане на спектакъла. Всичко премина на един дъх и дори да нямаше традиционната пауза публиката отново щеше да остане възхитена. Нито за миг певците не останаха статични. Дори по време на ариите си те имаха специфични задачи, често свързани с танцуващите около тях балетисти. Брилянтните финали на Росини разиграни и добре премислени дори донесоха допълнителни емоции. След спектакъла публиката с искрена забава повтаряше някои от движенията, когато се срещаше с изпълнителите. А какво по-хубаво от това? Явно всички са изпитали истинска наслада.
Тук трябва да допълня, че след огромния успех на „Реквием“ на Моцарт представен като танцов спектакъл, това е постановка специално поръчана на Русенската опера от фестивала „Моцартови празници“ в Правец.
 

Програма Христо Ботев Музика Български изпълнители   

(край на цитата)

Цитирам линк към горното предаване на БНР:

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/100737775

Портал „Под тепето“ Пловдив

28 март 2017 г.

Музиката на Дж. Б. Перголези зазвучава в Пловдив

Репертоарът включва арии и песни на Перголези, Пучини, Моцарт, Чайковски и други

Соловата версия на един от най-удивителните шедьоври на музиката на 18 век – химнът за Богородица, оплакваща своя разпнат на кръста Син, ще прозвучи точно на Цветница, 9-ти април, неделя, от 17:00 часа в Евангелската Съборна църква.

Перголези написва шедьовъра си в последната година на живота си, 1736 г., когато е само на 25 години. 14 години по-късно произведението е публикувано за първи път в Лондон и през целия XVIII век се превръща в една от най-отпечатваните и изпълнявани творби.

Съвременниците се възхищават възторжено на произведението за успешното въвеждане на новия галантен стил в традиционното лоно на църковната музика.

Христина ВАСИЛЕВА, сопран

ПЕТЯ ПЕТРОВА, мецосопран

Гергана ДЕЛИЙСКА, цигулка

Димитър МАРИНКЕВ, флейта

Димитър ТЕНЧЕВ, виолончело

Йосиф ГЕРДЖИКОВ, орган

(край на цитата)

Икономически портал на регион Стара Загора

Брилянтното мецосопрано ПЕТЯ ПЕТРОВА в ролята на Розина на 6 октомври

сряда, 4 октомври 2017 г.

В края на изминалия творчески сезон към богатата палитра от великолепни солистични гласове на Старозагорската опера се присъедини мецосопраното ПЕТЯ ПЕТРОВА. След нейните запомнящи се концертни участия на сцената на операта и на Античния форум – Стара Загора, старозагорци ще имат възможността да видят за първи път на 6 октомври талантливата певица в една от нейните коронни роли – на Розина от операта „Севилският бръснар“ от Джоакино Росини. Петя Петрова е участвала в 9 различни постановки на тази опера, като последно бе бурно аплодирана миналата година на ММФ Моцартови празници в Правец в музикално-танцовия спектакъл на операта „Севилският бръснар“ на Русенската опера, създаден по поръчка и специално за фестивала. Певицата се отличава с красив кадифен глас, брилянтна техника и артистичност и неслучайно в биографията й се четат успешни изяви на най-големите и престижни европейски сцени.

На 6 октомври, от 19.00 часа, на сцената на Държавна опера – Стара Загора Петя Петрова ще си партнира в спектакъла на операта „Севилският бръснар“ със своите блестящи колеги: Валери Турманов в ролята на Фигаро, Николай Моцов – граф Алмавива, Пламен Кумпиков – Дон Базилио, Евгений Арабаджиев – доктор Бартоло, Яница Нешева – Берта. Участват оркестър, хор и балет на Държавна опера Стара Загора. Своя дебют в шедьовъра на Росини ще направи младият диригент Димитър Косев. Режисьор на спектакъла е Славчо Николов.

ПЕТЯ ПЕТРОВА е родена в София. Завършва Музикалната академия в класа на доц. Иванка Нинова. Продължава да специализира при Александрина Милчева и Баясгалан Дашням. Дебютира на сцената на Софийска опера и балет в ролята на Розина в операта „Севилският бръснар“ от Росини (…) (бел. Б.К.: пропускам данните от биографията и творческия път на Петя Петрова, които вече са цитирани по-горе в моята статия).

(край на цитата)

Портал „HASKOVO NET“

За първи път в Хасково „Стабат матер“ от Перголези на Великденския концерт

Красимира Славова

3.04.2018

Най-известното произведение на Джовани Батиста Перголези „Стабат матер“ ще прозвучи във Великденския концерт, който общината ще подари на любителите на класиката в Хасково.

Написано за двама солисти и оркестър 12-частовото произведение ще бъде изпълнено от местния камерен оркестър с диригент Цанислав Петков. Гост-солисти са сопранът Линка Стоянова и ПЕТЯ ПЕТРОВА – мецосопран.

Бароковото произведение ще звучи в Хасково за първи път. Солистките работят с местния камерен оркестър също за първи път, дори познанството между двете тръгва сега от Хасково.

От сцената на театър „Иван Димов“ от 19 часа утре вечер зрителите ще чуят една добра спойка, която води началото си обаче от редица случайности. Или може би пък стечението на обстоятелствата идва да покаже, че всъщност няма нищо случайно, разказа за началото на проекта диригентът Цанислав Петков.

Първоначалният замисъл при подготовката на велиденския концерт в Хасково е била като гост-солисти в него да участват певици от Флоренция. Поради здравословни причини обаче те отказват визитата. Тогава на помощ на своя колега от камерния оркестър се отзовава диригентът на детския хор „Орфей“ Елена Цветкова, която го свързва с диригент-постановчика на Старозагорската опера Младен Станев. Той пък прави връзката  със солистките на концерта, които утре ще излязат на сцената.

Линка Стоянова е от Варна и е солистка на Варненската опера. ПЕТЯ ПЕТРОВА е от София и е част от Старозагорската опера. Случайността събира двете под диригентската палка на Цанислав Петков в Хасково. Още едно стечение на обстоятелствата прави спойката за великденския концерт в Хасково между певиците и камерния оркестър, с който утре вечер участват, бърза и лесна. Когато получават поканата, и двете певици репетират „Стабат матер“. „Получи ни се много добре. И с двете ни гостенки се работи много леко, защото са солистки със сериозен опит, от резултата ще са доволни и зрителите“, промотира събитието Цанислав Петков.

„Може би в изкуството няма нищо случайно. Когато човек иска да направи нещо с душа, то нещата се подреждат без да е нужно да се мислят допълнително. Много е приятно да се работи с Камерния оркестър на Хасково. Всички са много концентрирани и работят наистина с хъс за публиката си. Затова мисля, че концертът на четвърти април ще се получи много добре“, смята Линка Стоянова.

“Пея „Стабат матер“ още откакто съм завършила Консерваторията, изпълнявала съм го с различни партньори и с различни формации, но отново има емоция в мен. Въпреки че е едно от най-изпълняваните произведения по това време на годината, то никога не уморява ухото и винаги докосва слушателя. Това, което ще чуят утре вечер зрителите на Хасково, наистина ще е много искрено и лично“, казва Петя Петрова.

И двете солистки аплодират работата с оркестъра на маестро Цанислав Петков.

„Стабат матер“ е най-силната средновековна латинска поема, разкриваща страданията на Майката Христова. Музиката върху поемата Дж. Б. Перголези пише буквално до последния си дъх. Той композира 12-те части „Стабат матер“, когато е на 26 години. Тогава умира от туберкулоза. 

Във великденския концерт с църковни песнопения участва и Детски хор “Орфей” с диригент Елена Цветкова.

(край на цитата)

„Набуко“ на 8 юли 2018 в Стара Загора

Среднощен пост за удоволствието

Posted on 07/07/2018 by Мария Донева (споделяне във Фейсбук)

Пиша сега и знам, че този миг няма да се повтори. И знам, че утре ще прочета какво съм написала (не го трий!!!) и не, няма да го изтрия.

Любовен ден.

Защото беше горещо, но в един момент седях на една зелена пейка, гледах ружите, подухваше ветрец и настръхнах.

Защото пих кафе с майка и с нашата приятелка другарката Благоева в пълно разбирателство. Защото имам повече любов, отколкото сърцето ми побира.

Защото.

И защото се прибрах далеч след полунощ от стадион Берое, от генералната репетиция на „Набуко“, защото Верди, защото Миленка и Яничка, защото ПЕТЯ, защото бях между избраните; и нямаше комари, а изтичах за бялото вино от хладилника – стадионът е точно до нашия блок, и от терасата светнах на Яничка с фенерчето, а тя беше сама на бяла седалка, насред Б от „БЕРОЕ“, защото режисьорът тичаше като луд по сцената, а Набуко е божествен в тази постановка, защотов моето сърце има място за всичко това

Благодаря.

Ето ви малко снимки от репетицията,представлението е на 8 юли, неделя, отидете, този живот не ви е даден само за глупости, направете още нещо красиво с него.

(край на цитата)

Портал „ZAKAZANLAK.BG“

9.07.2018 г. от Юлия Младенова

Снимка: Иван Бонев; Юлия Младенова

Блестящ „Набуко”, космическа Мария Гулегина, великолепен Йонуц Паску, невероятен състав на Държавна опера Стара Загора! Това е спектакълът на Операта на 8 юли вечерта. И упоритият дъжд смирено отстъпи пред великолепието, което се случи на стадион „Берое”.

Третото издание на „Опера на стадиона”, след „Аида” и „Кармен”, остави без дъх няколкохилядната публика, която въоръжена с чадъри, дъждобрани и якета зае скамейките, за да стане свидетел на едно незабравимо преживяване. „Толкова години съм ходила по спектакли, толкова много съм слушала, но такъв глас като Мария Гулегина досега на живо не съм чула”, това бе краткият коментар на доайена в журналистиката, за която няма тайни в литературата и изкуството, казанлъчанката Донка Йотова.

Мегаспектакълът на операта „Набуко” от Джузепе Верди, в който участваха над 300 души, наистина стигна звездна величина. Не само с участието на „вокалното чудо”, наричана още „руското сопрано, в чиито вени тече кръвта на Верди”, Мария Гулегина в ролята на Абигайл и с прекрасния румънски баритон Йонуц Паску като Набуко, но и с невероятната режисура на Огнян Драганов, със сценографията на Тодор Демеров, с костюмите на Денис Иванов. Към всичко това задължително прибавяме изпълненията на солистите на Операта Ивайло Джуров, ПЕТЯ ПЕТРОВА (в ролята на Фенена), Ивайло Михайлов, Александър Марулев, Нина Димитрова, Ивайло Йовчев, оркестъра с диригент Ивайло Кринчев, хора с хормайстор Младен Станев. Поздравления за целия състав на Операта, пред чийто труд, амбиция, талант, професионализъм, организация дори природата отстъпи.

(край на цитата)

В днешната ми статия за Петя Петрова ще добавя още някои неща: първо – през октомври 2018 г. попаднах в нейния профил във ФБ на част от един интересен неин дневник и второ – през март 2019 г. Петя Петрова играе главна роля в опера от Росини на сцената на Старозагорската опера, което събитие искам да споделя днес.

Дневник на Петя Петрова (копирано на 13 октомври 2018 г. от профила й в ФБ)

неделя, 29 май 2011 г.

Как тя създаде запазена марка

Пример за човек и певец, който приема собствената си природа и граници и не се опитва да промени същността си, остава доволен от това, което има и прави най-доброто за да го развие. Съобразява се с материала, с който разполага и работи с него, а не му налага собствени или чужди болни фантазии и амбиции. Успява да не се поддаде на изкушението да се сравнявя и съревновава с природата на друг човек, постигайки истинска уникалност.

……..

четвъртък, 28 юли 2011 г.

Wich is the easiest way to be out of the business?

Още при първото ми пеене в чужбина имах възможността да се запозная с един от най-големите Росиниеви тенори – Рокуел Блейк. В последствие имах и възможност да уча за по-дълго време с него, по време на ангажиментите му в Хамбургската опера. За мой късмет той се оказа многостранен Учител и се превърна в Ментор, споделяйки не само познанията си за пеенето, но и опита си в живота в контекста на Операта.

Никога не съм била с лесен характер и той ме поучи: ”Най-лесният начин, за нула време да бъдеш извън играта е да се държиш лошо и да си гаден с колегите си. Или трябва да си толкова добър в това, което правиш, че въпреки това театрите да имат нужда от теб”. Всички знаем, че това не е помогнало дори на Калас. Другото правило, свързано с предишното е: ”Никога не се изказвай или давай негативно мнение за колега, защото така му пречиш да намери или получи работа”. Защото в днешно време ангажиментите до голяма степен зависят от нечие задкулисно изказване, независимо от компетентността.

Най-лошото, което съм го чувала да казва за някой беше: ”Той или тя е ОК”.
Повечето хора на ключови позиции, от които зависят договорите не могат в действителност да различат добро от отлично и посредствено от изключително. Но като цяло са готови да простят някой професионален недостатък, ако човека им е приятен или смятат, че заслужава подкрепа като личност, не само като певец. Защото все повече и повече музиката и операта се превръщат в хладен бизнес, но за щастие поради естеството си, участниците в него са все още хора, може би заради досега с Изкуството и много от тях търсят и копнеят за наистина Човешкото и Човешките отношения в бизнеса. Да, не е приятно да си сам сред вълци, затова търсиш някой, който може да бъде очовечен и от Маугли да се превърне в съмишленик.

С опита през годините и друго важно качество изпъкна наред с това да бъдеш човечен, способността да чувстваш и проявяваш Уважение към другия и неговите усилия и труд. Какво означава Уважение? Да виждаш, разпознаваш, зачиташ и цениш усилията положени от друг или от самия теб. Не резултата, защото не винаги ни е подвластен. Аз се боря години наред с моята психическа и вокална криза. Вече пея добре, може би не по-добре от преди, но сегашните си постижения уважавам повече заради целия изминат път по време на кризата. Уважението е реципрочно на усилията и труда, тъй като те са цената на постигнатото. Защото много по-важна е волята и решимостта за работа проявени в трудни моменти, в безнадеждие и несигурност в крайния резултат и обещания за парично възнаграждение, от действия извършени когато всичко ти е наред и всичко ти се удава. Уважавайки себе си се учим да уважаваме другите и обратното.
Друго качество свързано с Уважението към труда на другите е Благодарността. Да съзнаваш, че никой за нищо не ти е длъжен. И че за всичко, което получаваш от някой друг, този някой е платил известна само нему цена.

Всичко може да се обобщи с това да забелязваме къде се намираме, с кого и защо. Да забелязваме,че колелото се върти при взаимни усилия, а не го въртят другите за и вместо мен. То се върти от много спици събрани в един център. Центърът сам без спиците не върти никое колело. Да забелязвам, че аз не сьм центъра на света или поне, че в този център сме много и само защото взаимно го желаем, а не по принуда или даденост. Защото аз съм допуснат в това съобщество благодарение на другите, а не те са там за да обслужват мен и моята егоцентричност.

……

(край на цитата)

Много ми допаднаха всички мисли на Петя Петрова, споделени на 28 юли 2011 г., защото те отразяват точно ситуацията по това време в оперния свят на Запад – колко голяма е борбата за обръщане на внимание и налагане в този свят, колко различни и многостранни са изискванията към един оперен певец, и то в най-общ смисъл – не само гласовите му качества, но и характер, възпитание, отношение с колегите. По това време Петя Петрова има вече достатъчно опит на западни сцени и от лични наблюдения идва до тези разсъждения. Респект за написаното от нея!

Но това не са единични неща – отдавна Петя Петрова има свой блог в нейния профил във ФБ, където в течение на някои години споделя мисли по най-разнообразни проблеми – главно от областта на изкуствата. Скоро не е писала, но в периода от 2010 до 2011 години тя написа редица интересни статии – подобни на тази, която поместих по-горе за тенора Рокуел Блейк. Искам днес да цитирам още една такава история – нейно мнение по живота и делото на певицата Мария Калас:

четвъртък, 26 август 2010 г.

Мария Калас, весталките и Изборът

           
       Мария Калас – пример за мен и предполагам за всички. Какво ли не съм изпитвала срещайки се с нея – завист, възхищение, уважение, почуда, преклонение, състрадание, разочарование, благодарност…

       Понякога се радвам, че го има цялото нейно наследство – за да се уча безкрайно, за каквото и да ми потрябва – мога да потърся и намеря съвет от нея; понякога се натъжавам безкрайно, заради съдбата й, дори великите се провалят с гръм и трясък и вършат глупости; понякога се подтискам и комплексирам безкрайно, защото тя е вдигнала летвата толкова високо, че дори се съмнявам дали има смисъл да опитвам; понякога се вдъхновявам безкрайно, защото знам, че труда и усилията не остават невъзнаградени.

      Много неща съм запомнила от нея – че ’’primadonna’’ не е статус, а означава водещия инструмент, в случая гласа, който е акомпаниран от диригента и оркестъра; че претенциите и изискванията ’’primadonna’’-та поставя пред себе си като музикант и творец, а не пред колегите си; че човек застава зад това, което прави със своята същност, а не продукт, който се продава; че може да си перфектен певец и изпълнител, но пак да не се харесваш някому, защото не се харесва Душата ти, чиито израз е изкуството ти; че не е достатъчно да издаваш красиви звуци и да се движиш добре на сцената – трябва да имаш и Индивидуалност; че може да си просто оперна певица, но може и да избереш да бъдеш Жрица.

       Жречество – какво е това? Защо някой го избира като поприще или е призвание? Доброволно ли се избира или си предопределен, съзнателно ли го избираш, харесва ли ти или е кръст, с който свикваш или го отхвърляш?

      Сред старите храмове в Рим огромно място заема храма на богинята Веста – жриците се наричат весталки и се отдават като съвсем малки момичета от семействата си, което се е смятало за голяма чест. Жриците обричат себе си на Божеството, на безбрачие и не водят обикновен начин на живот. При престъпването на клетвата, наказанието е смърт чрез зазиждане. Имало разбира се възможност, след отправянето на обвинението, жрицата да се защити – това ставало по един единствен начин – давало й се сито, с което да пренесе количество вода от Тибър!!! Легенда разказва за успех в това начинание, но мисля, че е желана фикция, в реалността се е доказвала невъзможността му.

     Това, което ме възмути, когато се запознах с тази история, бе, че момичетата не са имали възможност за избор, защото семейството им е решавало за тях в най-крехка възраст, а израствайки и самоосъзнавайки се в по-зрели години, когато имат вече собствени желания, те не са могли да ги следват заради решение взето от някой друг и са носели тежестта и задълженията на един обет, може би натрапен им.

     В операта на Спонтини, финалът е щастлив, но не така е в „Норма” на Белини. Нещастлив е и в историята на Мария Калас. Нейното щастие трае докато е отдадена на Изкуството, докато личният й живот е на втори план, докато Мария живее чрез Калас. Но Калас не позволява на Мария романтична любов, деца и обикновени удоволствия. Мария служи, отказвайки се от себе си, на Калас – Le monstre sacre.

     За  своето детство и по-точно за годините прекарани в Гърция по време на Втората световна война тя казва: ”Когато мечтаех за храна, хубави неща или просто един портокал, знаех, че ако работя, ако работя много, един ден, аз ще имам всичко”.

      Сигурна съм, че това убеждение се е отнасяло и за Любовта…Тогава се е надявала да има и любовта на липсващия баща, любовта на отхвърлящата майка, любовта на предпочитаната сестра, любовта на несъществуващите приятели, любовта на завиждащите колеги…

      Дали очакванията й са се оправдали… в голяма степен – не. Питам се, как се е чувствала, когато след висотата на Калас остава опустошената и самотна Мария… Струвало ли си е да бъдеш Калас, отказвайки простите човешки радости на Мария…

Когато накрая не можеш вече да си в Храма, а Любимият те предава…

       Животът, който живеем в служба на Изкуството не е лек. И цената, ноято плащаме за да пием от нектара му, често е непосилна. Само който е направил своя Избор и то съзнателно, след много опитности може да среща трудностите безропотно. Човек трябва да се стреми към себепознаване и себеразбиране, за да понася без съжаление последствията от своите избори. Или Любовта към това, на което сме избрали да служим е толкова голяма, че да не оставя място за съмнение и съжаление.

(край на цитата)

Особено ми харесаха горните мисли и изводи на Петя Петрова – колко истина се крие във всяка изказана дума …

А сега – за изявата на Петя Петрова в Старозагорската опера през март 2019 г. в операта „Италианката в Алжир“. Цитирам статия на медия в Интернет:

Портал „Долап“ Стара Загора

Петя Петрова за ролята си в операта „Италианката в Алжир” – „Работата се превръща в игра”

27.02.2019 / 03.03.2019 Долап.бг

Интервю на Уляна Кьосева

На 9 март 2019 г. на сцената на Държавна опера – Стара Загора ще имате наистина удоволствие за всички сетива да гледате Петя Петрова в главната роля на Изабела в „Италианката в Алжир“. Тази опера се поставя за първи път в Стара Загора, а тази роля Петя чака отдавна в кариерата си.

Петя Петрова е родена в София. Завършва Музикалната академия в класа на доц. Иванка Нинова. Продължава да специализира при Александрина Милчева и Баясгалан Дашням. Дебютира на сцената на Софийска опера в ролята на Розина в операта „Севилският бръснар“ от Росини. Носител е на първите награди на международните конкурси „Борис Христов“ в София, “Силвия Гести“ в Люксембург, „Франсиско Виняс“ в Барселона, „Таланти и майстори“ в Добрич. Тя е единственият досега победител на вечерта и финалист, представящ България на конкурса „Певец на света“ в Кардиф. Продължава вокалното си развитие с певци като Рокуел Блейк, Монсерат Кабайе, Долора Зажик и Елизабет Норберг–Шулц.

Репертоарът й включва роли от белкантовите композитори Росини, Белини, Доницети.  Особено място заемат ролите „травести“ като Керубино от „Сватбата на Фигаро“ на Моцарт, Сесто от „Юлиус Цезар“ от Хендел и Никлаус от „Хофманови разкази“ на Офенбах, Хензел от „Хензел и Гретел“ от Хумпердинк. Изпълнява и роли като Мадалена от Риголето и Мег Пейдж от “Фалстаф“ на Верди и Сузуки от „Мадам Бътерфлай“ на Пучини.

Солист е на театрите в Хамбург, Мюнхен и Берлин, Виена, Мадрид, Барселона, Севиля, Билбао, Коруня, Сантяго де Чили и Ковънт Гардън в Лондон. Пее под диригентството на Маурицио Бенини, Алберто Дзедда, Фридрих Хайдер, Бруно Кампанела, Фредерик Шаслен и др. Записва заедно с Едита Груберова, Курт Мол и Адриана Пиечонка интегрално издание на песните на Щраус за „Найтингейл“ и операта „Странното недоразумение“ от Росини за „Наксос“.  Ангажиментите и в България включват роли в „Пепеляшка“, „Евгений Онегин“ в Софийска опера и записи за БНР.

Солист е на Държавна опера Стара Загора. На сцената е била Розина в „Севилският бръснар“, Мадалена в „Риголето“ от Верди, Фенена в „Набуко“ редом с Мария Гулегина на стадион „Берое“, участва в „Кабаре в Операта“ и в много концерти.

Разговаряме за участието и в предстоящия премиерен спектакъл на „Италианката в Алжир“ и работата й с режисьора Урсула Хорнер.

Петя, това първото ти участие в операта „Италианката в Алжир” ли е?

Да, първи път е, дебют. Макар че очаквам това да се случи от много дълго време. Интересното в тази роля е, че в сравнение с Розина в „Севилският бръснар” и Анджелина в „Пепеляшка”, тя е доста по-ниска гласово. Певиците, които пеят Изабела в „Италинката в Алжир” и хората, които разбират – препоръчват тази роля да се прави по-късно, не в млада възраст, освен ако гласът не е много тежък, голям, широк и зрял. Така че тази роля идва при мен в правилния момент и да, трябваше да почакам. Освен това в сравнение с тези две девойки в оперите, които споменах, Изабела е по-зряла жена. Тя познава от всички страни отношенията с другия пол, познава игрите с него, знае какво да прави, какви предимства да извлече, как да се пази… Така че Изабела е много по-зрял и пълен характер, многостранен, не „плосък” като Анджелина (ангел) в „Пепеляшка”, която е само добра.

Казваш „зряла” за Изабела, обаче не е ли доста безсразсъдна тя да тръгне към коренно различна страна и то да търси любимия си?

В тази опера има един интересен момент. В Италия по онова време съществуват така наречените „чичисбео” (итал. cicisbeo, мн. ч. cicisbei), което е някакво явление само в латинските страни. За да се омъжи една жена (много бракове са сключвани по сметка) – всички са били наясно, че не е задължително да има любов, по-скоро задължително е да няма любов. Омъжената жена не е можела да споделя всички социални дейности със съпруга си, макар че самата тя е имала много богат социален живот, особено ако е била богата и е можела да си го позволи. Но жената не е можела да се движи сама, напр. да отиде на театър или опера или на някакви обществени срещи. И винаги е трябвало да бъде придружена от някой – някакъв мъж или някакъв кавалер. Точно тази длъжност се е наричала „чичисбео”. Те са били винаги зад жената, която придружават и са и шепнели в ухото. Така че „чичисбео” означава звукът, който се издава като шепнеш  – ономатопео, няма конкретен превод тази дума. Това с придружителя е ставало със съгласието на съпрузите. Имало е един определен, конкретен човек, не всеки път с различни.

В операта „Италианката в Алжир” този придружител, компаньон и приятел  на Изабела е Тадео, той я съпровожда в нейното пътешествие да търси Линдоро. Макар че Изабела не е женена. Интересното е, аз си мисля че… ето тя – има възможност в Италия да се среща с много мъже, свободна е, но е придружавана от този Тадео, когото тя не обича, но допуска до себе си… В Алжир среща бея Мустафа, който ги заплашва и те отиват в един сарай… Та Изобела казва „Мен от мъжете не ме е страх”. Това значи за мен, че тя има всякакви възможности и връзки, опит с мъже, но на всичкото отгоре е решила, че обича точно Линдоро и е тръгнала да го търси. Въобще Изабела е решителна, организирана и приключенски настроена, сигурна в себе си – в това, което иска и в това, което може, в своите умения, не се страхува от различни ситуации, не се страхува да тръгне и да пътува в неизвестното…

Как е покрит музикално характерът на Изабела и на жените в „Италианката в Алжир”? Според теб Росини разбира ли жените?

Разбирал е жените той, да. А певиците – още повече! Той е бил женен за певица. На всеки, който е участвал в поне една опера на Росини прави впечатление това, че има някаква определена схема, по която са писани музикалните произведения по онова време. Разбира се, не всеки който е писал по тази схема, получава такива невероятни резултати като Росини, Моцарт, Хендел, Вивалди.

Има големи прилики, които се откриват – със „Севилският бръснар” – къде се намират дуетите, къде се намира терцета, къде се намира квинтета. Има някаква схема, по която се развива музикалното „скеле”, върху което Росини прави операта. Също по това време не само Росини, но и други композитори „взаимстват” от …себе си. От най-различни предишни свои неща. Така например арията на Пепеляшка е наполовина еднаква с арията на тенора от „Севилският бръснар”  в последните действия, която много рядко се изпълнява, защото е много трудна. И е писана първо за тенора, след това е пригодена за Пепеляшка. Интересното е, че Росини, както Белини и Доницети правят конкретна опера за конкретна Примадона. В случая със „Севилският бръснар” е била за тенора – който е бил „примо уомо” (първи мъж) – Мануел Гарсия, един от най-известните певци на всички времена и те слагат една много голяма ария накрая, за финал на операта.  Което е изключително трудно. Един вид хем предизвикателство, хем подарък за главното действащо лице. Защото вече хората са  чули всичко през цялата опера  и накрая като един завършек, като „черешка на тортата” – още нещо – отгоре!

Росини е знаел какво прави, макар че е бил много млад, когато е писал операта и тя е писана за много кратко време. Самата Италианка има 3 арии, в които се разкриват нейните черти. В първата ария тя пее за „Неочакваните обрати на съдбата”. Втората ария е за любовта – „Какво бих направила за човека, когото обичам”, а третата ария… заради нея операта по времето на Росини е била доста време неизпълнявана и забранена от цензурата, защото в нея се подбуждат към въстание робите италианци в Алжир. Арията се казва „Мисли за Родината” – мисли за геройствата на италианците, покажи какво значи един истински италианец! И тогава, когато Бонапарт е бил в Италия, във времето на Гарибалди – тази опера е звучала много революционно.  Така звучи речитативът на Изабела към любимия й Линдоро – „Бъди смел, самоотвержен, нека една жена да ти покаже, какво значи да си истински италианец и да имаш патриотична гордост. Защо трябва аз да организирам италианците и да ги водя към въстание, за да се освободят от робството си в Алжир, а вие, мъжете – какво правите?”

Допада ли ти като за първи път да участваш точно в тази постановка, с тази сценична версия, с този режисьор – с Урсула Хорнер?

Да! Много е хубаво това, прави ми впечатление, че в Стара Загора репертоарният план се прави според „материала”, който има в театъра – според възможностите на солистите – и като гласове, и като техника, и като натюрел.  За голям мой късмет намирам, че в този театър се реши да се прави тази постановка и още повече с тази режисьорка! Тя има подход към работата като към игра. Това, което гледах на репетицията… Всичко изглежда много хубаво, много разработено – от една страна за очите, от друга – за емоциите на зрителя, от трета страна – да разбере той, какво точно се случва на сцената. А за нас, артистите, е така направено, че не просто да има ефектни движения, а да има истинска игра на сцената. Ние не се правим, че играем. В един момент бяхме въвлечени в една игра, която е не само от ситуацията, защото тази опера е комедия на ситуациите и на нравите – но е игра между нас самите като колеги и като хора и то на няколко плана. Така че и за нас участието в тази постановка задоволява много от нашите мечти и желания като певци, като актьори и като хора. Работата се превръща в игра.

Като ми говориш, си мисля, че тази роля е била написана за теб…

Е, не е… Но е много хубаво, че е била написана. Не само тази, но и много други, за да можем ние, артистите, да ги преживяваме. Някои са ни дали възможност, която пребъдва във времето, във вековете и все още – чрез ролите да изживяваваме неща, които един човек няма как да преживее в своя живот и в ежедневието.

Като препрочитах либретото на операта си мислех, как е неизчерпаем арсеналът на една жена, с който си служи, за да постигне целите си…

При Изабела този арсенал наистина е много богат. Сблъсъкът и с непознатото я кара да импровизира. Тя наблюдава много добре „противника” Мустафа. Той самият „поддава”, обяснява и казва, какво иска. Така че Изабела следва принципа на добрия продавач „Разбери какво иска клиента и му го дай”. И така Мустафа попада в собствените си мрежи. За него важи приказката „Внимавай, какво си пожелаваш, защото ще ти се случи”. Изабела още в началото казва, че не вижда в ситуацията страшни неща. Че трябва съвсем леко, с намигване и с усмивка да се справят. Че няма да е борба „тежък стил”, а борба „свободен стил”.

„Италианката в Алжир” се поставя за първи път на сцената на Старозагорска опера в 1994 г. и години съществува. С какво е актуална тази опера днес? Какво е посланието и към съвременниците?

Действието в тази постановка исторически е пренесено в 1920 г. Имаме една италианска кола „Бугати” на сцената, костюмите са от този период. Мислех си много за посланието…Главното е в сблъсъка между две коренно различни култури, между християнския свят и мюсюлманския, което и в момента се случва в света и в България като част от света и е много актуално. Затова, че (и в операта е показано), че хората имат добро желание за среща и опознаване на различните от тях, на непознатите, но не са подготвени за това. Нито Мустафа е подготвен за срещата си с една Италианка, макар че той я въжделее. Той казва – искам точно италианка, защото разбрах, че те са много интересни жени. Но той не знае, какво ще получи ! Нито Италианката знае, какво ще намери, отивайки в Алжир. Тя се хвърля емоционално след любовта си и любовта я прави толкова смела – да не забелязва истинските трудности, които среща по пътя. И се сблъсква с всички тези бежанци, както сега ние в Европа – какво очакват те да намерят тук?!  Какво  ние си представяме за тях ? Нашият обоснован или необоснован страх, какво ще донесат в Европа? Всичко това е показано в тази опера, но чрез комичното. И с един хепиенд! Мустафа накрая казва „Това новото и непознатото не е за мен, по-добре да си остана в предишния си живот”.

Какво пожелаваш сама на себе си преди премиерата?

Пожелавам си да мога да усетя всички страни във всяка една ситуация на сцената. Да съм тук и сега във всеки един момент в различните срещи на Изабела – веднъж с Тадео, веднъж с Мустафа, веднъж с Линдоро… Да имам хубаво настроение и сигурност за успешен край, който има Изабела  през цялото време!

(край на цитата)

Изказаните мисли на Петя Петрова в това интервю особено ми допаднаха – наново се уверявам, че тази певица има не само гласови и игрови способности от най-висш порядък, но и силно аналитично чувство за преценка на ситуации, склонност към сравнения и редица други качества, които ще й позволят един ден положително да развие тия таланти и като оперен режисьор. Защо не – скоро писах статия за немския мецосопран Бригите Фасбендер, която навърши 80 години и след една знаменита вокална кариера се отдаде на режисьорската дейност и то с извънредно голям успех.

За Петя Петрова – днес тя навършва 46 години – още е много рано да се мисли за това, но потенциалните възможности (по моя преценка) са вече налице!

Преди да завърша днешната статия, нека добавя нови неща, станали след юли 2019 година, когато писах за последен път за нея.

На първо място това е информация за една изява на Петя Петрова в София на 13 октомври 2019 г. при гостуване на Старозагорската опера там с операта „Италианката в Алжир“ от Росини:

На опера в Народния театър „Иван Вазов“

Държавна опера-Стара Загора гостува с „Италианката в Алжир“ в София на 13 октомври 2019 г.
На 13 октомври, неделя, от 19.00 часа Държавна опера-Стара Загора ще представи на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ своята впечатляваща постановка на росиниевия шедьовър „Италианката в Алжир“. Тази година Държавна опера-Стара Загора гостува на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ за втори път. На 30 май оперно-кукленият спектакъл на операта „Турандот“ преживя своя триумф на софийска сцена, а сега идва ред на една рядко поставяна творба в афиша на българския оперен театър, дълбоко свързана със знакови постижения на голямата българска оперна традиция.

В спектакъла на „Италианката в Алжир“ софиянци и гостите на столицата ще се срещнат със забавното и оригинално пресъздаване на вечните теми за любовта и оспорваната свобода на жената и нейното право на избор. Действието е пренесено в първите десетилетия на 20-ти век – времето на новите технологични и модни открития, които навлизат в света на Ориента. Оригиналните сценични решения на италианската художничка-сценограф Мартина Сеня и костюмите на Мария Пупучевска, както и уникалните хрумвания и артистични подходи на режисьорката Урсула Хорнер, обещават едно незабравимо преживяване за българската публика с героите на класическата опера-буфа на неподражаемия майстор на комедията Росини.

Предстои много смях, веселие и истинска наслада от виртуозните изпълнения на солистите – изпълнители на главните роли ПЕТЯ ПЕТРОВА, Родриго Тросино (Италия), Валери Турманов, Ивайло Джуров, Деси Стефанова, Емилия Джурова и др., хорът и оркестърът на Старозагорската опера под диригентството на главния диригент Ивайло Кринчев.

(край на цитата)

На 25 октомври 2019 г. Българското Национално Радио излъчи специално предаване, посветено на певицата Петя Петрова. Цитирам:

БНР

Сбъднатите мечти на мецосопраното Петя Петрова

Публикувано на 25.10.2019

Държавна опера-Стара Загора е с три номинации за престижните награди „КРИСТАЛНА ЛИРА`2019” на Съюза на българските музикални и танцови дейци и Класик ФМ радио.

В категорията ОПЕРНО И ОПЕРЕТНО ИЗКУСТВО номинацията е за мецосопраното ПЕТЯ ПЕТРОВА – за ролята на Изабела от операта „Италианката в Алжир” от Джоакино Росини – съвместна продукция на Държавна опера – Стара Загора и Македонската опера и балет – Скопие, чието премиерно изпълнение се състоя на 9 март 2019 г. на сцената на Старозагорската опера.

В категорията ПОСТАНОВЪЧЕН ЕКИП номинацията е за спектакъла на операта „Трубадур” от Джузепе Верди на стадион „Берое” – Стара Загора на 7 юли 2019 г.

Огромни са очакванията за награда в категорията  БАЛЕТНО ИЗКУСТВО, където единствената номинация е за колективна награда за Балетната трупа на Старозагорската опера – за спектакъла на балета „Дон Кихот” от Лудвиг Минкус (премиера на 27 ноември 2018 г.).

За Петя Петрова престижната номинация е вече признание както за нейната Изабела в „Италианката в Алжир“, така и на целия екип, участвал в тази постановка. За отличното партньорство на сцената. За репертоарната политика на Старозагорската опера, която дава възможност всеки артист да покаже своето дарование.

За сбъдналите се вече мечти в артистичната й кариера и за новите очаквания на мецосопраното Петя Петрова може да чуете в звуковия файл.

(край на цитата)

Цитирам линк към горното предаване:

https://www.bnr.bg/starazagora/post/101182817/sbadnatite-mechti-na-mecosopranoto-peta-petrova

Нека днес на 14 юли 2020 г. да поздравим певицата Петя Петрова за рождения й ден, като й пожелаем преди всичко здраве, лично щастие и нови музикални успехи.

…………..