Veröffentlicht am

Stoyan Popov

На днешния ден е роден преди 87 години големият баритон Стоян Попов

„Често произнасяме известната фраза: Няма незаменими хора. А дали е общовалидна? Мисля си, да, незаменими няма, но има неповторими хора. А  в изкуството заменяемост – убедена съм! – няма и е невъзможна! Има индивидуалност, характер, самобитност. (А и не само в изкуството.) Това притежава оперният певец СТОЯН ПОПОВ.  Неповторим, изключителен глас, какъвто днес рядко може да се чуе, самороден талант, шлифован великолепно от най-големия български вокален педагог маестро Христо Бръмбаров. Стоян Попов изпя най-тежките и прочути баритонови роли у нас и зад граница. Изпя ги така, че се превърнаха в модел на вокално майсторство, на умения за използване на гласовия потенциал. Изпълненията му и това, което записа, ще си останат, несъмнено, върхове в историята на нашето оперно изкуство“.

Проф. Боянка Арнаудова

Драги приятели на оперната музика, днес на 21 октомври 2020 г. имам особено трудна задача – да пиша за един от най-успелите български оперни певци в национален и международен аспект, който днес щеше да навърши достойните 87 години – изключителният баритон Стоян Попов. Уви, съдбата пожела друго – почти 3 и половина години преди той да празнува този юбилей на днешния ден, Стоян Попов напусна житейската сцена на 23 март 2017 г. и остави след себе си незалечимите постижения от един достойно изживян творчески път, които – както казва Боянка Арнаудова по-горе – „ще си останат, несъмнено, върхове в историята на нашето оперно изкуство“.

В този мартенски ден на 2017 г. редица медии в България отбелязаха печалната новина със съответни съобщения. Цитирам едно от тях:

Портал „skif.bg“

Почина оперният певец Стоян Попов

23 март 2017 г.

Днес, 23 март, на 83-годишна възраст почина големият оперен изпълнител – баритонът Стоян Попов, съобщиха от Софийската опера и балет.

„Великолепен певец, блестящ артист, изключително добър човек … Стоян Попов отдавна е оперна легенда – със своите впечатляващи над 40 години на сцената, 32 от които в звездния състав на Софийската опера.

Поклон пред светлата му памет!“, се казва в съобщението на Софийската опера. 

СТОЯН ПОПОВ е роден на 21 октомври 1933 г. в с. Момина църква, Бургаска област. Още като студент е удостоен със златен медал на Световния младежки фестивал в Хелзинки, наричан е от френската музикална критика “българският Тито Гоби”.

Гастролите му по световните оперни сцени получават оценки от типа “изключителен Макбет”, “ненадминат интерпретатор на Скарпия”. Като дългогодишен солист на Националната опера и балет той изпълнява централни партии в оперите на: Верди (“Набуко”, “Травиата”, “Трубадур”, “Макбет”, “Риголето”, “Аида”, “Отело”, “Фалстаф”, “Ернани”); Пучини (“Тоска”); Бизе (“Кармен”); Чайковски (“Дама пика”); Мусоргски (“Хованщина”, “Борис Годунов”).

Удостоен е със званието “Камерзенгер” на Австрия през 1982 г.

(край на цитата)

Моята задача да пиша днес за него е колкото трудна, толкова и лесна – едва ли има в момента друг български оперен певец (може би с изключение на Борис Христов, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Никола Николов и още двама-трима), за когото в различните медии да се намират толкова много източници за различни информации – писмени и електронни. Но моето мнение е, че по отношение на електронните източници Стоян Попов стои на първо място – идеално изградена собствена страница в Интернет – (www.stoyanpopov.com), съдържаща всичко най-важно за него: биография, творчески път от начало до сега, репертоар във всички жанрове (опери, други вокални участия), записи, мнения за изявите му, награди и отличия, възможност за контакт и редица още раздели. Не знам кой е организирал този електронен архив за него, но това е образец, който мога да дам за пример. При това – десетки снимки от негови участия, заедно с различни партньори. И още в началото – уводна статия от проф. Боянка Арнаудова, в която можем да научим всичко най-важно за Стоян Попов, написана в типичния за нея стил – точност и прецизност, богат литературен език с много точно нюансирани поанти в детайлите към дейността на певеца. Браво, г-жа Арнаудова. Да не забравяме, че Боянка Арнаудова дълги години е била драматург на Софийската народна опера и познава в детайли дейността и постиженията на певеца и човека Стоян Попов.

За мен всичко, което чета за него след 1974 г., когато напуснах България, е ново. Помня го от първите му значителни изяви на софийска сцена, но от тогава са минали толкова години и не бях се вниквал истински в неговия професионален път. Спомням си, тук в Германия бях чул за големи изяви на Софийската опера през годините 1975 и 1979 във Виенската държавна опера, където състави от София имаха големи успехи преди всичко в „Княз Игор“ и „Хованщина“. Стоян Попов е участвал при всички тия изяви. Но той още през 1976 г. като солист-гост във Виена прави впечатление в ролята на Риголето – една от блестящите му роли в операта от Верди. Нека веднага цитирам извадка от архива на Виенската опера:

RIGOLETTO, Donnerstag, 23. September 1976 | 19:30 | in italienischer Sprache

116. Aufführung in dieser Inszenierung

(край на цитата)

Първокласен състав с прочутият тогава диригент Джузепе Патане, и трима български певци в ансамбъла: Стоян Попов, Любомир Панчев и Милкана Николова. За другите участия на Стоян Попов на виенска сцена ще пиша по-късно.

И така, източниците за информация са многобройни, нищо че все още няма страница за Стоян Попов в Уикипедия на български език. За такива пропуски вече писах много пъти, не се изненадвам сега и при него. Факта, че в страницата му в Интернет е събрана и подредена изрядно толкова много информация, напълно заменя нуждата от страница в Уикипедия. Що се отнася до източници на латиница, има и доста такива, макар и не толкова подробни. На английски език големият приятел на българското оперно изкуство Франк Фишър от Питсбърг в САЩ е включил отдавна Стоян Попов в портала „Bulgarian Opera Stars“. Ето в превод написаното за него:

„Баритонът Стоян Попов е роден в Желязково през 1933 г. Учи вокално изкуство при Христо Бръмбаров в София. След спечелване на награда на Вокалния конкурс в Хелзинки е назначен за водещ баритон в Софийската народна опера. Международните му изяви са в Брюксел, Париж, Лион, Мюнхен, Барселона, Амстердам, Букурещ, Варшава, Берлин, Москва, Киев, Ленинград, Прага и Атина.

Важни роли в неговата кариера са тези на Скарпия, Ескамилио, Яго, Риголето, Набуко, Макбет, Княз Игор, Телрамунд, Граф ди Луна и Дон Карлос в „Силата на съдбата“.

(край на цитата)

Както винаги при статиите в „Bulgarian Opera Stars“, дават се примери за вокални изяви на съответното лице, в случая при Стоян Попов (цитирам в оригинал):

Borodin: Prince Igor “Galitsky’s Aria”
Leoncavallo: Pagliacci “Prologue”
Verdi: Rigoletto Cortigiani, vil razza dannata

We are pleased to present him here in Lohengrin and in excerpts of Il trovatore

(край на цитата)

Сравнително подробна е статията за Стоян Попов в авторитетния речник за певци от Kutsch & Riemens (изданието от 1997 г.) на немски език. Ето превод на статията:

„Баритонът Стоян Попов е роден през 1933 г. в Желязково (България). Следва вокално изкуство при Христо Бръмбаров в София. Спечелва вокален конкурс в Хелзинки и като член на ансамбъла на Софийската народна опера спечелва голяма популярност. В този оперен театър той играе преди всичко в драматичния жанр за баритони: Скарпия в „Тоска“, Ескамилио в „Кармен“, Яго в „Отело“, Набуко и Макбет в оперите от Верди, главната роля в „Княз Игор“ от Бородин, Телрамунд в „Лоенгрин“ от Вагнер, Дон Карлос в „Силата на съдбата“ от Верди, Амонасро в „Аида“ и Граф ди Луна в „Трубадур“ от Верди. Гастролира във Виенската държавна опера, в оперните театри в Брюксел, Лиеж, Бордо, Париж, Лион, в Баварската държавна опера в Мюнхен, в „Teatro Liceo“ в Барцелона, в Амстердам, Букурещ, Будапеща, Варшава, Белград, Загреб, в Берлинската държавна опера, в „Болшой“-театър в Москва, в Киев, Ленинград, Прага и на Фестивала в Атина. Повторни гостувания също и в театъра в Грац. През 1985 г. участва със състава на Софийската опера при Фестивала във Висбаден. През 1987 г. играе в Париж в „Palais Omnisports“, през 1992 г. – в ролята на Набуко от операта на Верди на сцената на Оперния театър в Тел Авив.

Неговият могъщ и богато тембриран глас може да се слуша на музикални носители от фирмите „Балкантон“ (между другото в ролята на Шакловити в цялостния запис на операта „Хованщина“) и „Harmonia mundi“.

(край на цитата от речника на Kutsch & Riemens)

И тук не е дадена точната рождена дата на Стоян Попов – 21 октомври 1933 г., както при статията от „Bulgarian Opera Stars“.

Що се отнася до участията му на сцената на Виенската държавна опера, ето цитат от архива на същата:

Titel des Werks Rolle/Funktion der Person Datum der ersten/letzten Vorstellung Anzahl der Vorstellungen
Chowanschtschina Schaklowity 26.03.1975–12.11.1979 5 mal
Fürst Igor Wladimir Fürst Galizky 02.11.1979–11.11.1979 3 mal
Rigoletto Rigoletto 23.09.1976
1 mal

(край на цитата)

За участието му в ролята на Риголето писах по-горе, а другите участия са в рамките на гостувания на цели състави на Софийската опера във Виена през 1975 и 1979 г., които изяви са останали в „златните години“ на този оперен театър – първокласни състави със световно известни солисти, някои от които се заменят при различните спектакли. Стоян Попов пее на всички 8 изяви през това време. Ето два примера от изяви в двете опери:

CHOWANSCHTSCHINA

Mittwoch, 26. März 1975 | 18:00 | in russischer Sprache

Gastspiel der Nationaloper Sofia

……..

Mittwoch, 7. November 1979 | 18:00 | in russischer Sprache

Gastspiel des National-Akademischen Theaters für Oper und Ballett, Sofia

……..

´´´´……´´´ FÜRST IGOR , Freitag, 2. November 1979 | 18:30

Gastspiel des National-Akademischen Theaters für Oper und Ballett, Sofia

(кай на цитата)кто

Както виждаме, диригенти са Атанас Маргаритов, Руслан Райчев и Иван Маринов, солисти – първите сили на Софийската опера в тези години. Забележителни участия на виенска сцена – гордост за българското оперно изкуство!

Сега нека са спра на източниците на български език. Може би е най-добре да цитирам части от статията на проф. Боянка Арнаудова в страницата за Стоян Попов в Интернет – толкова конкретна и даваща най-важното:

„ (…) Странджа и морето – това е пейзажът, който познава от дете, това е природата, която обича. Фамилното име подсказва от какво коляно е произлязъл. Роден е през 1933 г. в село Момина църква. Свещенически род, църква и пеене. Възпитание: вяра в ценностите на християнството и добродетелността, родолюбие, следване на българските традиции. Имената Стоян и Стефан се пренасят от поколение на поколение, и все са Попови. Това е средата, формирала Стоян Попов като добросърдечен, сговорчив, разсъдлив и овладян човек. Въпреки внушителния си ръст, глас и фигура, подходящи повече за комита, и много буйна натура, познавам го говорещ меко, кротко (е, когато се ядоса и вдигне гласа си, имаш чувството, че стихията ще те отнесе, то всъщност май гласището му плашеше повече, отколкото изреченото), винаги готов да помага на колеги, приятели, роднини. Самодейността, характерна за тогавашна България, го открива като певец, дават му да пее и сола. Постепенно в Бургас го опознават и известно време е в Самодейната бургаска опера (от 1956 до 1958 г.). Тук започва артистичната му кариера, тук осъзнава, че пеенето не е само естествена необходимост, а ще бъде професия. Което обаче изисква специална подготовка. Затова Стоян Попов се отправя към София и през 1964 г. завършва Музикалната академия в класа на проф. Христо Бръмбаров. После отново е в Бургас, но само за малко. Съкровище като младия певец трябва да украсява най-големия национален оперен театър.

Това не е убеждение само на професора му, който, известно е, беше проницателен откривател и педагог, безпогрешно определящ перспективността, капацитета на своите (а и не само) ученици. По това време всички вярваха безрезервно в прогнозите на Бръмбаров. И от 1966-а до пенсионирането си през 1998 г. Стоян Попов е звезда на Националната опера – София. Трийсет и две години, изпълнени с труд, напрежение, успехи, битки и обществена активност. Стотици спектакли и концерти, не само тук, на софийска сцена, но из цялата страна, в чужбина, на три континента. Не съм се интересувала дали си е водил статистика, но със сигурност са няколко хиляди за общо над 40 години певческа дейност. Внушително. И около 40 партии, без да броим изпълнения на песни, кантатно-ораториални и вокално-симфонични творби.
Траекториите на гастролните му пътища, били те самостоятелни оперни или концертни изяви, били със Софийската и други наши опери, тръгват винаги от родината и неизменно завършват в нея. Макар да имаше изключителни за епохата възможности да избира къде да направи дом и да отглежда децата си, Стоян винаги се връщаше в България. Завръщайки се от големия свят на своите пътувания, споделяше, че му е липсвал въздухът на любимата Софийска опера и нейната сцена, че следва завета на кръвта, че е тъгувал за семейството си – тази изконна висша ценност в живота му. И още – за да се порадва на онзи скъп на сърцето му бургаски морски или Странджански пейзаж. Тук се зарежда за следващите си странствания, за новите изпълнителски вълнения и успехи. И така, цели три десетилетия… Стягаш куфарите, понякога носиш и тежките сценични костюми, сменяш летища и самолети, хотели, градове, държави, континенти, театри. Водовъртеж.

Пристигаш и се втурваш към театъра за репетиции, започват запознанства с колеги, режисьори, диригенти, импресарии. Цикълът завършва с най-важното, за което си потеглил от София – спектаклите. Колко нерви, колебания, съмнения, притеснения, страхове за гласа и формата, в която искаш да се представиш… Живот, изискващ много сила, отдаденост, вяра в това, на което си се посветил, подхранвани от аплодисментите и възторзите на публиката, от оценките на най-престижните критици. В този кръговрат Стоян Попов винаги е имал упование в своята голяма дарба да пее, а с годините – и в изграденото убеждение, че това прави най-добре, че това е неговата мисия. Да дарява на хората по света радостта от съприкосновението с изкуството опера, да им открива прекрасни и трагични (такива са почти всичките образи, които пресъздава) светове от емоции.


Стоян Попов има природно тембрист, красив, могъщ, много изразителен глас, който, щом зазвучи, те понася на крилете на вдъхновението. Естествено, тази стихия е трудна за овладяване, защото дори и замалко да се изпусне контролът, тя помита сценичния образ, ансамбъла и други задължителни елементи в една опера; може да повлече певеца в погрешната посока. Затова Стоян Попов търпеливо, дълго и старателно тренираше своя необикновен инструмент, стремейки се да го овладее до степен, в която може да владее напълно и гласа и артистичното превъплъщаване на образа. С годините, с натрупания огромен опит постигна онова необходимо равновесие между изразните възможности на огромния си глас и впрягането им в интерпретаторските цели. В зрелостта на художественото си развитие драматичният глас на Попов разтърсваше, а играта му довършваше целостта на героите му. Все силни, непокорни, вярващи, несломими, трагични.

Мисля, че измежду десетката неповторими интерпретации особено значение за кариерата и успехите на певеца имат Риголето и Набуко от едноименните опери на Верди и Скарпия от “Тоска” на Пучини. Това са пилоните, на които се развяха знамената на славата му. Бе невероятно как този голям, едър мъж успява да изиграе шута Риголето, изглеждайки на сцената като уродливо и някак смалено от униженията, мъките и проклятието създание. Но, когато настъпеше моментът на бунта на този нищожен в очите на аристократите човек, изведнъж добиваш усещането за исполин, който се противопоставя с цялата мощ на гласа си на неправдата и на ориста си. Вавилонският могъщ цар Набуко пък респектираше със силата и непобедимостта си до онази кулминация, когато, забравяйки, че е смъртен, дръзва да се обяви за Бог. Стоян Попов играеше незабравимо смазания, обезумял Набуко, наказан жестоко от Бог, погубен и от славолюбивата си и коварна дъщеря Абигаил. Сложен психологически образ, наситен с терзания, победи, но и преминаващ през страдания и катарзис до опрощението. Колко ли пъти Стоян Попов изпълни Набуко? И какъв неповторим екип бяха с Гена Димитрова, с басите Димитър Петков, Никола Гюзелев или Стефан Еленков, с прекрасния – тогава – хор на Софийската опера, ръководен от диригентите Любомир Каролеев и Христо Казанджиев, с големия музикант Руслан Райчев на пулта… И – думи за Скарпия. Имаше критици, в западната преса, които го определяха като българския Тито Гоби (италианец, партньор на Мария Калас, смятан години наред за най-големия в тази партия). Много голям комплимент, но аз бих казала, че Стоян Попов го надминаваше – по богатството и емоционалното излъчване на гласа си. Когато пееше Скарпия – и в прочутия Те Деум на първо действие, и в експресивната мащабна драматична сцена с Тоска във второ, той бе много по-завладяващ от Тито Гоби и други светила от епохата.

Уви, все още не съм слушала баритон в тази роля, който повече да ми хареса от Стоян Попов. Изпълнява я и на много големи световни сцени. Много може да се пише за руските образи, и за българските, които интерпретира у нас и по света. Беше чудесен Събо от “Момчил” на Л. Пипков, Цар Калоян от операта на Владигеров, Димитър от “Зографа Захарий” на Големинов, внушителен цар Иван Шишман от “Мария Десислава” на П. Хаджиев, Хан Крум от операта на Ал. Йосифов. Ще отбележа още и успехите му на големи европейски сцени със състава на Софийската опера. В “Хованщина” на Мусоргски има една особена роля – на болярина Шакловити, внедрен сред заговорниците човек на цар Петър I. Не е кой знае колко голяма, но има една малка ария, с която Стоян Попов неизменно вдигаше на крака публиката – в Париж, Виенската опера, Брюксел, Мадрид, Италия, Германия… Свидетел съм на тези спонтанни изблици, които изразяваха емоцията, родена от голямото изкуство на Стоян Попов. Има харизматични артисти, които публиката фаворизира, обича, аплодира винаги. Стоян Попов е от този вид, който не се среща често. Диригентите и режисьорите го предпочитат, защото такъв певец и актьор е залог за успех. Понякога колегите му на сцената не бяха щастливи, защото знаеха, че няма да могат да излязат от сянката, която хвърля. От години и до днес, Стоян Попов се утвърди като вокален педагог, търсен от млади таланти, които искат да почерпят от опита, знанията му. Очакват и получават съвети, научава ги търпеливо да вървят по верния път – онзи, който някога му бе посочил неговият учител Бръмбаров и който го изведе до върховете на певческо-изпълнителското изкуство. И съхрани гласа му все така красив и незабравим в трепетната си емоционалност.“

проф. Боянка Арнаудова

(край на статията)

Какво може да се каже – превъзходно четиво във всяко отношение!

Що се отнася до мнението на публиката и критиката, най-добре е да цитирам някои мнения на чуждите и български медии след негови изяви. Ето част от тях (не са подредени хронологично):

1982 г. Малта: Стоян Попов е най-уникалният баритон през последните години. В ролята на Риголето бе великолепен.

1974 г. „PARIS NORMANDIE” – Руан: Той притежава глас, който звучи отлично (…), мощна сила (…) пламенен тембър (…)

1976 г. Авиньон: Попов е баритон с рядка мощ, с голямо богатство на гласа и много нюанси.

Марсилия: (…) не можем да изразим учудването и адмирацията си от една толкова убедителна музикална гъвкавост и мощна наследственост, и двете в най- добрите италиански традиции.


Бордо: (…) великолепен е гласът на Попов, благодарение на когото спектакълът „Джоконда” премина на много високо равнище.

За Галицки на Стоян Попов вестник “WIESBADENER KURIER” пише: Княз Галицки на Попов е надарен с дълбок славянски глас, който може да се сравнява с органно многозвучие.

1979 г. „Борба” – Сърбия: В „Сава центрум“ пред 4500 зрители Стоян Попов в „Набуко” овладя целия театър. Един силен певец с баснословен глас, който и когато е „най-ядосан”, звучи меко и пламенно. Той притежава огромна героична фигура, съзвучна с мощното му и изразително пеене.

1980 г. „РАБОТНИЧЕСКО ДЕЛО”: Набуко изисква здрав и голям диапазон, с блясък и солидна вокална техника глас. Малцина могат да си позволят да изпълняват без прекъсване цели 14 години тази роля. Когато човек го слуша, не знае от какво повече да се възхищава – дали от майсторското му белканто, от умелото преодоляване на многобройните подводни камъни, или от великолепието на гласа му, отразил в себе си най-фините нюанси на пластично изваяната фраза и в пълнозвучието на фортето.

„NATIONALZEITUNG”: Стоян Попов заслужава короната за изпълнението на арията на Игор от „Княз Игор” на Бородин, за арията на Жерар от „Андре Шение” на Джордано и пролога от „Палячи” на Леонкавало. Силата на гласа се обедини с белканто и блясък в дълбочина и височина. Неговият дълбоко обагрен, разпростиращ се широко баритон с необикновена красота прониза пространството, подобно на орган.

1977 г. ”LIBERTEDIMANCHE” – Руан: Глас, налагащ се с блясъка на тембъра, с могъществото на изпълнението, с големия си обем. Глас с фини нюанси, който е в състояние да предаде детайлно всички амбиции и домогвания на Яго. Стоян Попов в ролята на Яго е един от най-красивите баритони, сравнен с най- добрите гласове между двете войни. А критикът Белмонте добавя: Стоян Попов е най-уникалният баритон през последните години (…)

1994 г. Вестник „НОВИНИ”: Най-точната дума за изпълнението на Стоян Попов в ролята на Яго е: великолепно! Не само великолепно, то е истински внушително, подсилено от високата фигура и изключителния му глас! Като че без усилия той „поглъща” сцена, публика и зала.

1981 г. “LE BIEN PUBLIQUE” – Дижон: Невероятната сила на българина Стоян Попов – с широк глас, устремен и звучен, с музикална стабилност, му дава възможност да преодолява леко трудните височини на изключително деликатната партитура …

1980 г. Белгия: Стоян Попов изигра един капитален Галицки. Баритонът Попов е сензационен, изключителен актьор и неповторим певец в ролята на Галицки от „Княз Игор” на Бородин.

1985 г. Германия: Импонираше и княз Галицки, в изпълнение на Стоян Попов, от своя страна също надарен с един от онези дълбоки източни гласове, като пропаст тъмни, при които богатството на гласовия орган се състезава с багрите.

1970 г. „FLANDRES LIBERALE”: Ние бяхме щастливо изненадани и бурно аплодирахме блестящата интерпретация на болярина Шакловити. Солидният баритон Стоян Попов притежава акценти, които напомнят по тонове и маниер акцентите на Шаляпин.

1973 г. Атинският вестник „Вима” също пише: Невероятно жизнен със сила и патос бе Шакловити на Стоян Попов.

1966 г. Попов пее Риголето в Куба. Вестник ,,EL MUNDO” пише: Стоян Попов е един от най-съвършените чужди баритони, каквито сме слушали на кубинска сцена. Той притежава прецизна техника и е глас от голяма класа.

„KURIER” – Виена: Стоян Попов като Шакловити е едно изключително достижение с еталонни постижения. Вестник „VOLKSSTIMME” още веднъж добавя, че: Стоян Попов е баритон от най-висока певческа класа.

(край на цитатите)

Трябва да кажа, че през последните десетилетия Стоян Попов стои често в интереса на българските медии, особено при кръгли негови годишнини. Ето няколко примера: във връзка с неговия 70-годишен юбилей през октомври 2003 г., на 29 април 2004 г. в. „Стандарт“ отпечатва статия с негово интервю. Ето текста:

Стоян Попов: Имах двойка по пеене

Европа ни посрещаше на колене, спомня си оперният ас

70-годишния юбилей на баритона Стоян Попов честват утре в Националната опера. Специално за галаконцерта на своя приятел и колега се връщат от чужбина Александрина Милчева, Александър Текелиев, Калуди Калудов, Никола Гюзелев, Румен Дойков, Стефка Минева. На диригентския пулт ще се сменят Борис Хинчев, Георги Нотев и Михаил Ангелов. Кадри от фонда на БНТ ще припомнят звездните мигове на известния певец, когото френската музикална критика нарича българския Тито Гоби. Тази седмица излиза и книга за живота на Стоян Попов.


– Г-н Попов, сега, от дистанцията на времето, смятате ли че има безспорни житейски истини, които не зависят от нас?

  • Казват, че всеки се ражда със съдбата си и следва предначертан път. Моят случай е по-особен. Роден съм в странджанското с. Момина църква на 60 км от Бургас. Нямаше радио, телевизия, пеехме народни песни. Баща ми останал невръстен сирак, с баба си избягал от Лозенград през големите кланета. Майка ми е от няколкото болярски рода, преселени от Кюстендилския край да укрепят новите земи, завладени по времето на Иван Асен II. Наследник съм на две попски поколения, но никога не съм смятал, че ще бъда първият професионален певец в рода. Един прекрасен ден баща ми донесе вкъщи грамофон с много плочи. Аз го обсебих и пеех заедно с него. Веднъж ме чу една леля, далечна роднина: “Много хубаво гласче имаш, ще станеш голям певец!” Аз се изчервих и повече край нея не минавах.

– Кога получихте първата си шестица по пеене?

– Шестица не, но получих двойка. Учех в Бургаската мъжка гимназия. Веднъж учителят по литература попита има ли някой, който може да изпее една хубава странджанска песен. И аз запях “Турчин робини караше”. Учителят плаче на катедрата, съучениците и те плачат. Отива той в учителската стая и даскалът по музика веднага ми предложи да се включа в хора. Отварям аз вратата, вътре само момичета, гракнаха срещу мен и аз избягах. После на поправителния пях “Елате хиляди младежи” и получих тройка. Завърших гимназия и баща ми каза, че повече не може да ме издържа. Получаваше като свещеник 25 лв. заплата. Понеже като попски син ми бяха лепнали в графата едно “неблагонадежден”, ме пратиха трудовак в Добричко. И тук е вододелът за мен. Вика ме ротният, казва ми, че трябва да честваме обесването на Левски и аз трябва да пея. Направихме агитката с цигулар и акордеонист, бяхме облечени като в Освиенцим, но имахме триумфален успех. Оттам отидох в бригадния хор във Варна за преглед на самодейността – абе нещо напира, природата не можеш да я спреш. И Киркор Киркоров, главен диригент на трудовия ансамбъл, ме чу, и каза: “Момче, още другия месец идваш в ансамбъла!” В Бургас случайно видях един афиш – конкурс за Бургаска самодейна опера. Спонтанно отивам на него, без предварителни молби и формалности. Главен диригент беше Васил Лолов, чу ме и ме пита за какво се явявам. Отговарям, че за хор. “Какъв хор, ние досега такъв солист като теб не сме имали!” Започнах да пея централни роли като Бартоло в “Севилският бръснар”. Марин Големинов, който току-що беше написал операта си “Ивайло”, ме чу и предложи да изпълня главната роля в Софийската опера. Аз категорично отказах. После ме вика в София Живко Живков, министър на просветата и културата, и казва: “Честито, младеж, даваме ти 800 долара стипендия, заминаваш за Италия да учиш.” Ама аз не съм мислил да ставам певец и отказах. “Абе, момче, тоя килим тук е напоен със сълзите на тия, дето идват да ми се молят да заминат, а ти не щеш!” Тогава се обади на ректора на Музикалната академия: “Имаме тук един тежък случай, заеми се с подготовката!”

– Бил сте ученик на Христо Бръмбаров, какво си спомняте за него?

– При него през 1958 г. започна професионалният ми път. Той покани Николай Гяуров да му стане асистент. Маестрото му вика да ме разпее в другия кабинет. Стигам до горно до, започвам да връщам, връщам и… няма край. Гяуров скочи и вика: “Маестро, какъв е тоя глас, какво е туй чудо!” Имах широк диапазон и това го объркваше. Така се стигна до назначението ми в Софийската опера. Бръмбаров ми казва: “До януари искам да ми приготвиш “Палячи”, “Риголето”, “Княз Игор”, “Фигаро”, всичко бравурно за баритон. Един приятел меломан ми даде оригинални плочи на баритона Аполо Гранфорте да се уча. Зяпнах. Тя нашата професия е такава – няма нищо общо с проблемите на земята. Ако я разбереш навреме и полетиш с нея, ще имаш успех. Ако останеш долу в проблематиката й, цял живот ще се мъчиш. Явих се на фестивала в Хелзинки през 1962 г. Спечелих между 35 баритона. Всички се надигат срещу ми, пускат връзки, интриги, аз си трая. Обрахме златните медали с Никола Гюзелев, Димитър Петков, Тодор Бонев, Цветанка Аршинкова. А през 1963-а за подготовката за конкурса Млади оперни певци получихме по 30 лв. на ден за храна. От парите, които спестих тогава, си купих пиано. Там се представих с граф Ди Луна от “Трубадур”. Тоти дел Монте беше в комисията, скочи и рече: “Сто баритона имате в гърлото си!” Той дори ме предложил за първа награда, но конкурсът е пазар – не могат всички награди да дадат на българи – не бях предвиден.

– Кой е вашият професионален връх?

– Направихме триумфални походи с колегите от Националната опера. “Хованщина”, “Княз Игор”, “Борис Годунов”, “Дама Пика” – това бяха първите големи турнета на националния театър. Започнахме през 1969 г. с Борис Христов в Неапол, после Виена и минахме през всички големи градове на континента. Европа ни посрещаше на колене. Върхът беше в “Болшой театър” с “Хованщина”. Както се казва – на краставичар краставици продадохме, и то на висока цена, така че да ни се поклонят и да ни кажат, че такова нещо и при тях не е правено. В Рим пяхме “Хованщина” на следващия ден след делото “Антонов” в Рай Уно. Сградата на Съдебната палата беше точно отсреща ни. Бяхме в невероятен състав – Никола Гюзелев, Димитър Петков, Надя Афеян, Любомир Бодуров, Любомир Михайлов, Александрина Милчева, Стефка Минева, Стефан Еленков. Ролите, в които не се появи дубльор, бяха моята като Шакловити и на Гюзелев като Досифей. Този триумф продължи до 1986 г. и благодарение на Националната опера направих световна кариера.

– Не ви ли предлагаха да останете в чужбина. Сега щяхте да сте богат и прочут?

– Още в 1962-ра ми предложиха. На конкурса в Хелзинки пристигна един импресарио от старата гвардия, който имаше собствена къща за грамофонни плочи. Отказах. В биографията ми пишеше, че съм попски син. Йоан Холендер, който сега е главен интендант на Виенската опера, ме моли: “Само се качи на самолета и всичко ти поемаме тук.” Отново отказах. Не бях готов за такъв вид кариера. След виенския триумф имахме договор още 6 месеца в Грац за “Княз Игор” и “Тоска”. Едва издържах. Сега виждам, че кариера, слава, богатство, театър и публика, всичко е преходно. Успях да си запазя семейството, не се разведох като други колеги. Сега имам дъщеря, син и трима внуци, които да ме радват на старини.

– Какво бихте посъветвали онези, които идват след вас по трудния път на оперното изкуство?

– От първите дни, когато стъпих на сцената, досега разбрах, че корените на човек трябва да бъдат на земята като на Антей. Трябва да си изградиш имунитет и да не хвърчиш. Не бих ги посъветвал да работят без импресарио, както правех аз. Имах богат репертоар – над 40 роли, и рзчитах само на приятелствата си с директорите на световните оперни театри. Това сега се оказва грешка. Те вече са безгласна буква. Импресарията завладяха всичко и гледат да пробутат свои хора. И за още едно нещо съжалявам – беше време, когато във Виена пееха само български певци. Това можехме да го направим не там, а тук, ако се бяхме обединили. Публиката от цял свят можеше да идва у нас да слуша, нашият театър да печели, за България да се говори. Трудът на толкова много мои колеги отиде на вятъра. Сега от 1100 души състав са сведени до 300.

– Чувствате ли се обиден от нещо?

– Останах си с наивитета на детските години. Но знаете ли, всички големи певци са като мен деца – плачат при най-дребния сантиментален повод. Оказа се, че нито родината има нужда от мен, нито театърът. Къде по-млади певци от мен станаха почетни граждани на София, а аз 40 години на софийска сцена – не. Само в Куба имах 13 спектакъла на “Риголето” и ме направиха почетен гражданин. На софийска сцена съм я пял 500 пъти. Участията на всичките ми колеги да се съберат, пак не могат да направят 500. Но не съм се озлобявал, когато са ми пречели, не тая обида и сега.

Людмила Първанова

(край на статията)

…………………….

(

Десет години по-късно – през 2013 г. Стоян Попов празнува своята 80-годишнина. Ето цитат от сайта на „Радио България“:

Оперният певец Стоян Попов – модел на вокално майсторство

публикувано на 21.10.2013

Днес големият български оперен певец Стоян Попов навършва 80 години. Звездата му изгрява през 60-те години на миналия век. Младият самодеец смайва първо педагога си – проф. Христо Бръмбаров, който се заема да шлифова великолепния глас. Още като студент българинът е удостоен със златен медал на Световния младежки фестивал в Хелзинки. След няколко години Стоян Попов вече е сред фаворитите на българската, по-късно и на чуждестранната публика от Европа и Америка. Наричан е от френската музикална критика „българският Тито Гоби”. Гастролите му по световните оперни сцени получават оценки от типа „изключителен Макбет”, „ненадминат интерпретатор на Скарпия”… Удостоен е със званието „Камерзенгер” на Виенската опера през 1982 г.

Без преувеличение, за Стоян Попов може да кажем, че притежава комплекса от качества, необходими за една голяма кариера: изключително красив, наситен с тембри мощен глас, артистизъм и внушителна осанка. А своята огромна жизнена енергия щедро раздава на сцената в продължение на четири десетилетия. Много от неговите изпълнения се вписаха в музикалната ни история като модели за вокално-музикално и актьорско внушение.

Репертоарът на Стоян Попов показва многостранността на таланта му и дарбата да се превъплъщава в най-различни образи. Несъмнено той е признат за блестящ интерпретатор на Вердиевия баритонов репертоар. Трябва да се отделят високите му художествени изяви по световните сцени с партиите на вавилонския цар Набуко и етиопския владетел Амонасро. Незабравими са силните въздействени образи на Макбет и Яго, в които той достига най-пълноценно разгръщане на възможностите си. Красива фраза и изразителни нюанси показва и в партиите на Дон Карло от „Ернани”, в Симон Боканегра, както и в специфичния и много труден образ на Фалстаф. Тук се откроява един нов ракурс от дарованието на Стоян Попов – комедийният. А в ролята на Риголето, която изпълнява десетки пъти и на десетки оперни сцени, Стоян Попов постига трагични върхове в изграждането на психологически наситения образ на шута.

Измежду неповторимите интерпретации на певеца е и образът на барон Скарпия от Пучиниевата „Тоска”. В него той неизменно и възторжено е аплодиран, наред с Райна Кабаиванска и Гена Димитрова, едни от най-големите изпълнителки на Тоска в последните десетилетия на миналия век. Няколко забележителни вокално-актьорски изпълнения бележат и руския репертоар на Стоян Попов. Най-големите оперни критици на Франция, Германия, Австрия, Италия, Русия неизменно се възхищават от постиженията му в ролите на Княз Игор, Княз Галицки, болярина Шакловити, Борис Годунов. Майсторството на Стоян Попов и огромният му опит превърнаха партията на Хан Крум от едноименната опера на Александър Йосифов в един от шедьоврите на българското оперно творчество. Във фонда на БНР се пази запис от операта „Момчил” на Любомир Пипков от 1970 година. Стоян Попов е в ролята на Събо – побратим на войводата Момчил.

През всичките сезони на своята блестяща кариера Стоян Попов винаги е бил предан на своя оперен театър – Софийската опера. В него прави първите си големи роли и се утвърждава като забележителен изпълнител на класическите драматични баритонови роли. Защото освен голям артист, той е и голям българин-родолюбец. В родината си той постига върховете на попрището си, но и оттук черпи вдъхновение и сили за да разнася по света славата на големите български оперни гласове.

Radio Bulgaria Музика

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване, при което има редица записи на Стоян Попов, които могат да се слушат винаги при желание:

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100238760/operniyat-pevec-stoyan-popov-model-na-vokalno-maistorstvo

Два дни по-късно – на 23 октомври 2013 г. в. „Труд“ помества следната статия:

Бас-баритонът Стоян Попов на 80-ия си рожден ден: Къде са “онези” 6 млн. лева за нова опера?

в. „Труд“, 23.10.2013 | Култура

(Стоян Попов се просълзи, когато за рождения си ден получи портрет на своя приятел Борис Христов, насируван от Ставри Калинов. Снимка ВИКТОР ВИКТОРОВ)

Един от най-големите български оперни гласове в понеделник отпразнува 80-ия си рожден ден. Стоян Попов посрещна приятели и колеги в дома си с обичайното си чувство за хумор и с онзи незабравим бас-баритон, който десетилетия наред изправя на крака публиката и в Софийската опера, и в световни театри.

Запазил е и импозантната си осанка, нищо че болките в краката не му позволяват да излиза често от къщи. А когато нахълтваме в дома му с цветя и подаръци, той ни посреща с най-разтапящата усмивка. Колеги от националната опера му връчват поздравителен адрес, подписан от директора Пламен Карталов. От Съюза на българските музикални и танцови дейци пък получава почетна “Златна лира”. Впрочем… малко срамно, но получава две – единият плакет е трябвало да му бъде връчен за 70-ия рожден ден, но едва сега “извървява” пътя от центъра до жк “Изгрев”.

Стоян Попов е от онези певци, които носят таланта на Борис Христов и Николай Гяуров, но съдбата им отрежда да останат тук. Цяла Европа аплодира изпълненията му със Софийската опера, чуждестранната критика го нарича гласова катедрала, навсякъде му предлагат договори, но…

Роден е в Бургас, в семейство на свещеник. “Пето поколение попско чедо съм – шегува се оперният артист. – Тя, моята история, е дълга!” Завършва училище, влиза в казармата, пращат го в трудови войски… Не, не, пеенето как се случи, питаме.

“Ето как стана – разказва Попов. – Пеех в трудовия ансамбъл и като се уволних, се явих на прослушване за хора в Бургаската самодейна опера. Слушат ме и ме питат: “Момче, ти за какъв се явяваш.” Викам: “За хорист.” “Какъв хорист, ние такъв солист нямаме!”, казват. Назначиха ме, а аз почвам да вилнея, за да построим летен театър в града. Построихме го и на откриването пристига Тодор Живков с цялото Политбюро. Аз пея ария от “Севилският бръснар” с младежкия хор и тогава този, дето го наричаме “простия селянин от Правец” казва: “Аз в Софийската опера не съм чувал да пеят така хубаво, кое е това момче?” Ами Стоян Попов, отвръщат му. “Веднага да го пратим да учи в Италия”, казал Живков. След два дни разбирам, че е пристигнала заповед, с която той нарежда да заминавам за Италия.”

Не е за вярване, но Попов се опъва. Съгласява се все пак да отиде до София, защото “не може, заповед е!” Отиват при Живко Живков, тогава министър на просветата и културата, който го поздравява: “Честито, младеж, 800 долара стипендия, заминаваш!” Младежът обаче пак се опъва: “Няма да стане!” “Какво – гневи се министърът. – Знаеш ли бе, момче, този килим, по който вървиш, е пропит със сълзите на безброй твои колеги, които искат да ги пратим! А ти не искаш. Защо?” И тогава Стоян най-накрая обяснява: “Не мога да отида в Италия неграмотен! Искам да уча първо тук, да се ограмотя, пък после…”

Живко Живков веднага го праща при ректора на Консерваторията Веселин Стоянов. Попов отива, неудобно му е, вече е на 25 г., но каквото му искат – документи, диплома, заявление – носи. Явява се на първия тур и се разчува: “От Бургас се яви едно момче, като си отвори устата – мед се чува!” И преминава напред.

Сега през смях си спомня следващия тур: “С пеенето – лесно. Да, ама има и изпит по солфеж, а аз нотите ги гледам като врагове! Тогава преподавателите наскачаха, стоят над главата ми, пеят с мен, та се носят… Е, приеха ме. И тогава почнаха трагедиите. Нямаме жителство с жена ми, не могат да я назначат никъде, не дават квартира на семейство – олеле, майко! Обаче завършихме с дъщеря, син и… шест години глад! Девизът ни беше: “Колкото по-трудно – толкова по-добре!”

Днес името му не е просто в златните хроники на Софийската опера. Той е живата история на националния ни оперен театър. Затова, когато се говори за трупата, сълзите му са готови да се ронят по бузите му. Помни всеки спектакъл, всяко турне, всеки аплауз, помни уважението на цели кралски фамилии и възгласите на критиката: “Триумф на тримата баси – Петков, Гюзелев, Попов!” Хага, Амстердам, Брюксел, Гант, Люксембург, Париж – навсякъде е така. От първото им участие на Фландърс фестивал през 1969-а чак до края на 80-те. Първият им голям триумф е в Неапол, когато Борис Христов кани цялата опера с “Борис Годунов”. И сега Попов през смях разказва поредният си забавен спомен: “Бяхме невероятен състав – Гюзелев, Митко Петков, аз и Будуров. Всички сме едри, а Борис Христов много страдаше, когато някой е по-висок от него. Още на първата репетиция казва на режисьора: “На минимум 5 м след мен! Какво си ги довел тия мъжаги, та да изглеждам като лилипут!”

Борис Христов, Елена Николай, Николай Гяуров, Гена Димитрова… към всеки от тях изпитва респект и обич. Но днес го натъжава фактът, че имената на другите, на тези, които останаха в трупата и заради които националната ни опера бе обявена за най-голямото събитие на ХХ век, остават в сянка. Недоумява и как министърът на културата Петър Стоянович обяви, че Болшой театър ще гастролира в България с операта “Борис Годунов” в чест на 100-годишнината от рождението на Борис Христов. Намира телефона, обажда се и пита: “Защо само Борис Христов? А Елена Николай, а Никола Николов, а Димитър Узунов… да изброявам ли другите, които вече са горе? Другите, които оставиха името си в тази опера!?”

Какъв ще е резултатът – ще видим. Това, което вече знаем, е, че ще има нова постановка на “Борис Годунов” на площада. И че на 31 октомври БНТ свят ще излъчи непоказван запис на “Цар Калоян”, поставена също от площада, но през 1998 г. с участието на Стоян Попов.

Не мислете, че в шеги минават дните на бас-баритона. До ден днешен той пита: “Къде са онези 6 млн. лева, които се събраха през май 1989 г. след концерта за издигане на нова сграда на операта?” Няма отговор. А историята е следната:

След представление на “Хан Крум” Тодор Живков кани трупата на прием. Влиза и казва на Попов, който играе хана: “Ние, царете, да седнем тук, другите – където намерят!” Пита има ли проблеми операта? И Попов му казва: “Др. Живков, колко заводи построихме, а на мен ми омръзна да ви моля да направите една опера. Като отидете в Москва, влизате в Болшой театър, във Виена – в Щатсопер, а ние пеем в едно читалище на БЗНС!” Наблизо седят Георги Йорданов, Георги Робев и Георги Джагаров, Живков ги поглежда и им казва: “Абе, Гьоргьовци, дадох ви културата да управлявате, докога ще се мотаете с тая опера, бе?!”

Следва заповед: “Свършваме метрото и искам проекта!” Определя се терен, прави се концерт в НДК, за един месец се събират 6 млн. лева, превеждат се към Фонд “13 века България”… Но идва 10 ноември 1989-а, а от нова сграда за националната ни опера – ни вест, ни кост. Къде са онези 6 млн. лева, продължава да пита именитият певец.

(край на статията)

На следващия ден – 24 октомври, Българското национално радио излъчва друго предаване за Стоян Попов:

80 години от рождението на Стоян Попов – стъписващ по сила и красота глас

публикувано на 24.10.2013 г.

На 21 октомври един от най-изтъкнатите български оперни изпълнители – баритонът Стоян Попов, навърши 80. Великолепен певец, трогателен артист, внушителен, впечатляващ и много, много добър човек… Стоян Попов отдавна е част от родната „оперна митология”. Свикнали сме да слушаме легенди за онова вече останало далеч назад във времето съзвездие: Димитър Узунов, Никола Николов, Любомир Бодуров, Юлия Винер, Надя Афеян, Катя Попова, Лиляна Барева… списъкът е дълъг, а той е един от тях – с над 40 впечатляващи години на сцена, 32 от които – в звездния състав на Софийската опера. Учил е при легендата Христо Бръмбаров. Още като студент е получил първата си голяма награда – златен медал на Световния младежки фестивал в Хелзинки. После е бил отличаван още няколко пъти, сред които дори с най-престижната преди 1989 година у нас Димитровска награда. Но не мисля, че точно тези неща са го радвали най-много. Може би много по-щастлив е бил да прочете критики от Франция, сравняващи „стъписващия му по сила и красота глас” с този на Тито Гоби. Или от Белгия, където са го определили доста точно като „свръхчовек на баритоните”.
В оперната вечер на програма „Христо Ботев”, посветена на юбилея ще предложим на слушателите интервю със Стоян Попов, някои от най-хубавите му студийни записи, както и фрагменти от спектакли с най-впечатляващите му роли, запазени в Златния фонд на БНР.

Ще си припомните:


• „Набуко” – спектакъл на Софийската опера от 28 май 1968 с участието на Гена Димитрова и Стоян Попов, дирижиран от Руслан Райчев;
• „Риголето” – спектакъл на Софийската опера от 12 юни 1971 с участието на Рената Ското, Флавиано Лабо и Стоян Попов, дирижиран от Борис Хинчев;
• „Отело” – спектакъл на Софийската опера от 5 септември 1969 с участието на Никола Николов и Стоян Попов, дирижиран от Асен Найденов;
• „Лоенгрин” – спектакъл на Софийската опера от 19 април 1968 с участието на Юлия Винер, Надя Афеян, Любомир Бодуров и Стоян Попов, дирижиран от Асен Найденов;

• „Тоска” – спектакъл на Софийската опера от 5 април 1976 с участието на Гена Димитрова, Никола Николов и Стоян Попов, дирижиран от Иван Маринов;
• „Княз Игор” – спектакъл на Софийската опера от 15 ноември 1977 с участието на Гена Димитрова, Нели Божкова, Сабин Марков и Стоян Попов, дирижиран от Иван Маринов;
• „Хованщина” – студиен запис на съставите на Софийската опера с участието на Димитър Петков, Любомир Бодуров, Никола Гюзелев, Александрина Милчева и Стоян Попов, дирижиран от Атанас Маргаритов. Записът е осъществен в студио на БНР през 1973 година. Откупен е от фирмата Harmonia Mundi и през същата 1973 е отличен с наградата „Златна плоча на годината”от френската критика в Париж в конкуренция с регистрации на Болшой театър, Метрополитън, Берлинската филхармония и диригенти като Херберт фон Караян и Зубин Мета…;
• „Момчил” – студиен запис на съставите на Софийската опера с участието на Димитър Дамянов, Юлия Винер, Александрина Милчева и Стоян Попов, дирижиран от Иван Маринов. Записът е осъществен в студио на БНР през 1971.
• Ще припомним и вълнуващата атмосфера от големия Гала-концерт в Софийската опера по повод 70-годишния юбилей на Стоян Попов, състоял се през април 2004 с участието на водещи солисти на българския оперен театър.

събота, 26 октомври

Програма Христо Ботев Музика На опера в събота Стоян Попов

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване, при което има редица записи на Стоян Попов, които могат да се слушат винаги при желание:

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100238760/operniyat-pevec-stoyan-popov-model-na-vokalno-maistorstvo

Макар че Стоян Попов вече няма вокални изяви, все още се появяват информации по различен повод, в които става въпрос за него или се правят сравнения с неговото певческо майсторство. Така например през 2016 година попаднах на две такива статии в Интернет. Ето извадки от тях:

Софийска опера поставя грандиозен „Набуко” пред „Св. Александър Невски”
Автор: artnovini.com, Огнян Стамболиев
Вторник, 21 юни 2016 г.
„Набуко” влиза късно на наша сцена. На 17 май 1967 г. е първата българска постановка. Дело е на Старозагорската народна опера, чийто екип е в състав: Стоян Велев (режисьор), Веселин Ненов (диригент) и Петър Русков (художник). Главната женска роля изпълнява младата Евдокия Здравкова, дотогава в Русенската опера. Като Закария се изявяват двамата първи баси на трупата Георги Енев и Никола Кутин. Голям успех има и хорът, воден от неуморната Богдана Попова. На 23 декември 1967 г. е премиерата на творбата в Софийската опера. Диригент е големият наш музикант Ромео Райчев, режисурата е на тогавашния директор Емил Бошнаков, а великолепната стилна сценография е на италианеца Освалдо Петручуоло. Поставена е със замах, мащабно, прецизно с отлично покритие на ролите. Абигаил е първият голям успех на младата драматичка Гена Димитрова, която замества предвидената за тази трудна партия абсолютна примадона Юлия Винер. По-късно, с нея и с партията на Турандот от операта на Пучини, тя ще завоюва световните оперни сцени. Впечатляващи са баритоните – особено изумителният СТОЯН ПОПОВ (по повод неговата роля един критик ще пише, че притежава „стъписващ по своята сила и красота глас!”), а също и много талантливият Сабин Марков в заглавната роля, силно е присъствието на басите Николай Гюзелев, Неделчо Павлов, Николай Стоилов като жреца Закария. Отлично подготвен е хорът на националната ни опера (по онова време, признат като един от водещите в Европа и света!) под ръководството на хормайсторите Кондов и Каролеев. Три години по-късно „Набуко” излиза и на варненска сцена – диригент е Борислав Иванов, режисьор – Васил Попов, художник – Ани Хаджимишева, а хормайстор – Никола Бочев. Премиерата е на 13 юли 1970 г. в Летния театър, в рамките на най-стария български музикален фестивал „Варненско лято”. През 1988 г. „Набуко” е поставена отново на столична сцена. Постановката е отново дело на маестро Руслан Райчев и на режисьора Бошнаков, но в нов прочит, с нови прекрасни декори, дело на грузинеца Йосиф Сумбаташвили и костюми – на Бояна Чомакова. Премиерата е на 22 октомври. За първи път у нас, операта на Верди е представена мащабно през 1989 г. в Античния театър в Пловдив. Музикалното ръководство е на Борислав Иванов, режисурата на Светозар Донев; включен е и балет, поставен от Русалия Кирова. Постановката е възобновена през 1992 г. за сцената на оперния театър в града и за задгранични турнета на състава. На русенска сцена „Набуко” е реализирана за първи път на 8 март 1990 г. от диригентите Георги Димитров и Красимир Топалов, а режисьор е Георги Първанов. През 1992 г. „Набуко” е изпълнена концертно и в Плевен – под диригентството на Георги Нотев, а след три години – отново в Стара Загора, и през 2000 г. – под ръководството на Георги Димитров в Русе.
Последна промяна от вторник 21 юни 2016 г.

(край на цитата)

И втората извадка:

„София-Портал“

Световен баритон блести в Софийската опера

11 февруари 2016 | Култура и изкуство, Новини

Пламен Карталов е режисьор на шедьовъра на Верди.

Мексиканецът Карлос Алмагер пее довечера в „Бал с маски“. Любителите на белкантото ще имат удоволствието довечера да видят и чуят шедьовъра на Верди „Бал с маски“ в Софийската опера. В ролята на Ренато за втори път нашата публика ще гледа световноизвестния баритон Карлос Алмагер, който вече обра овациите в „Риголето“ и „Набуко“. Роденият в Мексико талант на 18 години печели трета награда на конкурса „Карло Морели“ в родния си град, а през 1994 г. става негов победител. След като се установява в Барселона, той среща великия баритон Висентe Сардинеро, който се превръща в негов пример и учител от 1996 до 2003. През този период Карлос усвоява всички техники, с които маестрото е прочут и печели различни международни призове. Алмагер е пял по най-големите сцени в света – от Виенската Щатсопер през „Ковънт Гардън“ в Лондон до „Карнеги хол“ в Ню Йорк, където е партнирал и на Николай Гяуров, Мариана Пенчева и Калуди Калудов. С голям успех изпълнява Андре Шение, сред запазените му марки са ролите в „Момичето от Златния запад“, „Атила“, „Набуко“, „Отело“, „Тоска“, „Макбет“, „Аида“, „Силата на съдбата“. Карлос Алмагер не крие, че се е учил от изключителния СТОЯН ПОПОВ, когото смята за невероятен интерпретатор. Възхищава се и от Борис Христов.В ролята на Рикардо довечера излиза Костадин Андреев, Амелия ще е Радостина Николаева, Улрика – Румяна Петрова, Том – Димитър Станчев… Тази година се навършват 9 десетилетия от първото представяне на „Бал с маски“ у нас през 1926-та. Режисьор на най-новата постановка на творбата сега е академик Пламен Карталов, а диригент – Борис Спасов ….

(край на цитата)

В края на тази голяма статия ще цитирам оперния репертоар на Стоян Попов (не съвсем точен), както и участията му в камерни произведения и в кантатно-ораториални творби:

Pепертоар / Опери

Адолф Адам – „Ако бях цар” – Зизел

Алкександър Бородин – „Княз Игор“ – Княз Игор, Княз Галицки

Жорж Бизе – „Кармен” – Ескамипио, „Ловци на бисери” – Зурга

Рихард Вагнер – “Лоенгрин” – Фридрих фон Телрамунд

Джузепе Верди:

Аида” – Амонасро
„Атила” – Ецио
„Бал с маски” – Ренато
„Дон Карлос” – Маркиз Поза
„Ернани” – Карл V
„Луиза Милер” – Милер
„Макбет” – Макбет
„Набуко” – Набуко
„Отело” – Яго
„Риголето” – Риголето
„Симон Боканегра” – Симон Боканегра
„Сицилианска вечерня” – Монфор
„Травиата” – Жорж Жермон
„Трубадур” – Граф ди Луна
„Фалстаф” – Фалстаф

Панчо Владигеров – “Цар Калоян” – Цар Калоян

Марин Големинов – “Зографът Захарий” – Димитър

Умберто Джордано – “Андре Шение” – Жерар

Гаетано Доницети – “Мария Стюард” – Талбот

Александър Йосифов – “Хан Крум-ювиги” – Хан Крум

Руджеро Леонкавало – “Палячи” – Тонио

Пиетро Маскани – “Селска чест” – Алфио

Юлиус Мейтус – “Млада гвардия” – Брюкнер”

Волфганг Амадеус Моцарт – “Сватбата на Фигаро” – Фигаро

Модест Мусоргски – “Хованщина” – Шакловити, “Борис Годунов” – Борис Годунов

Любомир Пипков – “Момчил” – Събо

Амилкаре Понкиели – “Джоконда” – Барнаба

Джакомо Пучини – “Бохеми” – Шонар, “Тоска” – Скарпия

Сергей Рахманинов – “Алеко” – Алеко

Антон Рубенщайн – “Демон” – Демон

Джоакино Росини – “Севилският бръснар” – Фигаро

Бедржих Сметана – “Продадена невеста” – Крушина

Парашкев Хаджиев – “Юлска нощ” – Генералът, “Мария Десислава” – Цар Иван Шишман

…..

Репертоар / Камерна музика

„Бащин двор” (Пенчо Стоянов)
„Вино пия” (Добри Христов)
„Я ми подай” (Георги Златев-Черкин)
„Мануш войвода” (Панчо Владигеров)
„Map Димитро льо” (Панчо Владигеров)
„Стари дядо” (Панчо Владигеров)

Александър Текелиев
„Арка небесна” – вокален цикъл по текстове на Гьоте
„Утринен здрач” – цикъл от три песни по текстове на Сергей Есенин
„Замина ти” – цикъл от шест песни по текст на Павел Матев
„Невидими струни” – цикъл песни по текстове на Николай Лилиев

Репертоар / Кантатно-ораториални творби

„Опълченците на Шипка” – балада за баритон и голям оркестър (Тодор Стойков) -1968 г., Бургаски СО, дир. Тодор Стойков

„Камбаните” – симфонична поема за солисти, хор и СО (Сергей Рахманинов)
-1974 г., Румяна Барева, Павел Куршумов, Стоян Попов, смесен хор
„Морски звуци” – Варна, СО на БНР, дир. Васил Стефанов.


„Целувана земя” (Александър Текелиев) -1978 г., смесен хор на БНР, дир. Александър Владигеров.


„Художникът на бригадата”, оратория в пет части за солисти, хор и оркестър (Димитър Сагаев) – 1989 г., смесен хор и СО на БНР, дир. Георги Нотев.

(край на цитата)

За да завърша както трябва тази статия, нека изброя и наградите и отличията, които Стоян Попов е получил до сега:

1972 г. – „Заслужил артист на България”

1978 г. – “Народен артист на България”

1980 г. – Попов получава Димитровска награда. Номинирането му става за ролите на: Иван Шишман от „Мария Десислава” на Парашкев Хаджиев; за Набуко и Риголето от едноименните опери на Верди. Предложението идва от Съюза на музикалните дейци в България. Кандидатурата на певеца получава много широка поддръжка от различни социални слоеве. Поддържат кандидатурата и вестниците: „Народна младеж”, „Дунавска правда”, „Черноморски фронт”, „Народна култура”, „Работническо дело” и др. На 20 юни 1980 г. на Попов е връчено голямото отличие.

1983 г. – Орден „Народна Република България” за неговата 50 годишнина.

1989 г. Награда „Златната лира” на Съюза на българските музикални дейци, а също така през тези години става почетен гражданин на Бургас, на Враца, на Хавана е от 1966 г.

1999 г. – „Златно перо” за принос към българската култура.

2010 г. – XVI годишни награди “Золотая муза” – специална награда за цялостно творчество на Маестро Стоян Попов.

(край на цитата)

В самия финал на статията нека цитирам краткото, но съдържателно съобщение, поместено във в. „Култура“ една седмица след кончината му на 23 март:

в. „Култура“ – брой 12 (2892), 31 март 2017

Стоян Попов (1933 – 2017)

Той бе от поколението, което се реализира триумфално по световните сцени и създаде респектиращото име на българските певци и на Софийската опера. Със своя изключителен по красота и мощ баритон, Стоян Попов пресъздаде в продължение на четири десетилетия образи от опери на Верди, Пучини, Мусоргски, Бородин, Пипков, Големинов, Александър Йосифов… Години наред публиката и у нас, и в чужбина го аплодираше спонтанно и възторжено, а той щедро й раздаваше естетически дарове. И досега продължавам – и не мога да се въздържа да не „премервам“, изпълнителите по еталоните на Стоян Попов, особено в ролите на Набуко, Скарпия, Риголето, Амонасро, Княз Игор, княз Шакловити… Партии – негов патент, създадени по неговите големи мерки. Той ни завеща великолепни модели за интерпретация, които се вписаха не само в нашата оперна история. Беше харизматична личност, заредена с огромна енергия и с необикновен талант – въздействаше с цялата палитра на своя разкошен глас и с пълноценно артистично пресъздаване на образите. В последните десетилетия на живота си си постави благородната цел да предаде натрупаните знания и умения на млади певци. Имаше много ученици, убедена съм, че повечето запомниха и ще пренасят посланията на своя учител.

Стоян Попов, човеколюбец и родолюбец, който избра да живее и да твори тук, и в Софийската опера. Беше човек раним, но и много силен, състрадателен и щедър, благ и мъдър приятел и колега, предопределен и посветен на Операта.

Поклон пред делото му! Мир на душата му!

Боянка Арнаудова

(край на цитата)

Нека днес на 21 октомври 2020 г. да почетем 87 години от рождението на баритона Стоян Попов и си спомним за него. Той е оставил златни следи в историята на българското музикално изкуство.

Мир на праха му!

………………..

След като пусна статията, при първата снимка ще напиша:

Цитирам линк към предаване на БНР на 24 октомври 2013 г., при което има редица записи на Стоян Попов, които могат да се слушат винаги при желание:

https://bnr.bg/hristobotev/post/100087493/80-godini-ot-rojdenieto-na-stoyan-popov-stypisvasht-po-sila-i-krasota-glas

…..

Други линкове:

Цитирам линк към едно чудесно изпълнение на Стоян Попов – Каватина на Фигаро от “Севилският бръснар” на Росини: https://www.youtube.com/watch?v=PdMSkbhNG1Y&feature=share…

…….

Цитирам линк към дует от операта “Трубадур” от Верди, запис през 1995 г. Изпълняват Мария Белчева (Леонора) и Стоян Попов (Граф ди Луна): https://www.youtube.com/watch?v=kulVdYCP8H0…

…….

А сега един прекрасен дует на Тоска и Скарпиа в “Тоска” от Пучини – изпълняват: Светлана Котленко (Тоска) и Стоян Попов (Скарпиа): https://www.youtube.com/watch?v=omIE2YLPx8U…

…….

Монолог на Яго от “Отело” на Верди – чудесно изпълнение на Стоян Попов: https://www.youtube.com/watch?v=qVtSBOnvJws…

……

И последен запис – от 1963 година: Стоян Попов в “Трубадур” (Граф ди Луна) от Верди в Бургаската опера: https://www.youtube.com/watch?v=EedC_83hNqE…

……