97 години от рождението на певицата Виргиния Попова
Драги приятели на оперната музика, днес на 3 януари 2020 г. имаме наново „оперна история“ за една почти забравена българска оперна певица, която бих причислил в групата ЗБГ (Забравените Български Гласове), както правя при редица артисти със същата съдба. Това е мецосопранът Виргиния Попова, родена на днешния ден във Велико Търново през 1923 година. Аз си спомням смътно за Виргиния Попова от младежките ми години като студент в София при посещение на оперни спектакли – около 1952-53 година.
На днешния ден през 2014 г. написах следните редове в първата си статия за нея, макар и да не разполагах с много сведения за живота и вокалната й кариера:
„Драги приятели на оперната музика, реших тази година да напиша нещо за оперната певица Виргиния Попова, родена на този ден през 1923 г. Нямам особено подходяща информация, но Виргиния Попова заслужва повече внимание, макар че с моите скромни бележки едва ли ще допринеса за това. Просто ще разкажа нещо на младите читатели, които едва ли са чували за това великолепно мецосопрано от средата на миналия век. Като много други нейни колеги и колежки от тази генерация „завесата на забравата“ се е спуснала над много от тях. За някои има написани книги, статии или повече сведения, останали в архива на Българското Национално Радио или другаде, но за Виргиния Попова трябва да търсим като със свещ нещо повече. Нито страница в Уикипедия, нито материал в Радиото, свързан с нейна годишнина, както често става от редакция „Алегро виваче“ за много други артисти, нищо – просто нищо. Как тогава да пиша. Само с малко щастие днес открих в Интернет след голямо търсене някои отделни източници, и то съвсем косвени – дъщерята на Виргиния Попова – Силвия Спасова е имала за съпруг известния артист от Младежкия театър в София Володя (Владимир) Смирнов – човек с нещастна съдба, поминал се на 58 години през август 2000 година. За това ще стане въпрос по-късно. Другите неща са отделни пасажи от архива на Софийската опера, както и откъслечни спомени на зрители, които са имали възможност да я гледат и слушат или са живели близо до жилището й в София.
Преди да пиша нещо за биографията й, искам да ви покажа един весел цитат от коментар на оперна любителка, направен през август 2007 година в електронен портал. Лицето се представя като „Геновева“ и казва между другото:
„ (…) Мен пък мама ме въвеждаше в света на музиката първо чрез операта. Разказваше ми сюжета и после ме водеше на представлението. Първата опера, на която ме е завела, беше „Травиата“ (понятно защо, аз бях дете музикално и после можех да си я тананикам лесно). Бях някъде към 6-7 годишна. Изтраях, даже ми беше приятно, че много хубави рокли имаше. Но понеже стана дума за стари певци, някой да е гледал Илка Попова в „Кармен“? Аз съм. Беше едно от последните й представления. Беше доста натежала и като трябваше да се качи на масата в кръчмата да пее, четирима души я дигнаха на раменете си, но се получи, де… А след това имаше ВИРГИНИЯ ПОПОВА, същият глас, една хубавица огнена. Живееше близо до нас (дъщеря й учеше в нашето училище, а майката ни пееше на училищни концерти, спомням си „Пъстървата“ на Шуберт). И всеки ден минаваше под прозореца ни, ние живеехме на партер. А майка ми и баща ми се занасяха, че много я харесвал баща ми, и като се зададе ВИРГИНИЯ по улицата, майка ми го викаше – тичай, тичай, твоето ВЕРЖИ минава… А майка ми пък много харесваше Любомир Бодуров, хем хубав глас, хем красавец. Татко пък й връщаше с него, тогава нямаше още ТВ, но като го пуснеха по радиото, той също я викаше, че нейният човек пеел … От старите също съм гледала Павел Елмазов като дон Бартоло, ужасно беше. Същото чувство на безпомощно недоумение изпитвах, като ме заведоха на Мими Балканска, не съм разбрала изглежда аршина на възрастните. Но какво знаете вий бе, аз и Сашо Сладура съм слушала в Зала България, на неделните концерти. За Леа Иванова скромно ще си премълча, с нея съм била и по купони … ох, спирам, че пак се отплеснах от културната темичка…“
(край на цитата)
Не знам коя е тази Геновева, но ми хареса оценката й от гледна точка на миналите години. А дали всички знаят, кой е „Сашо Сладура“? При всички случаи тя има право, че Виргиния Попова не само пееше чудесно, но и външността й беше впечатлителна.
А сега няколко „сухи цитата“ от архива на Софийската опера, които могат да се прочетат в Интернет:
„ (…) През 30-те години в състава на театъра влизат изтъкнатите певци Христо Бръмбаров, Тодор Мазаров, Таня Цокова, Райна Стоянова, Константин Каренин, Любомир Вишегонов, а малко по-късно Надя Афеян, ВИРГИНИЯ ПОПОВА, Георги Белев, Стоян Коларов, Димитър Ненков, Коста Гецов, Димитър Кожухаров, Иван Масларов и други. С голямо значение е творческата дейност на диригентите Мойсей Златин, утвърдил линията на руската оперна класика в репертоара, Исай Добровен, Юрий Померанцев, Херман Щанге, Емил Купер, Асен Димитров, Саша Попов, Венедикт Бобчевски, Атанас Маргаритов. Асен Найденов проявява своя голям талант и впоследствие дълги години ще осъществява музикалното ръководство на театъра (…)“
(край на цитата)
Другият цитат е свързан с дейността на големия оперен диригент Атанас Маргаритов – един от стълбовете на Софийската народна опера през втората половина на миналия век:
„ (…) но сред уникалните факти от биографията на Атанас Маргаритов безспорно е първата и единствена засега у нас постановка на „Питър Граймз” от Бенджамин Бритън, чиято премиера е била на 26 декември 1964 година в Софийската опера. Режисьор е Михаил Хаджимишев, художник – Осбърт Ланкастър, хормайстори Любомир Каролеев и Любен Кондов, сред солистите са звездите на българската опера: Надя Шаркова, Трендафил Казаков, Асен Селимски, ВИРГИНИЯ ПОПОВА, Рада Гаева, Мати Пинкас, Цветана Аршинкова, Милен Паунов, Петър Петров. Диригент-постановчик е Атанас Маргаритов. Това е безспорен звезден миг от историята на родния оперен театър (…)“
(край на цитата)
Аз си спомням за тази премиера, за съжаление не можах да видя операта, през 60-те години живеех в Габрово и не ми се удаде удоволствието да гледам „Питър Граймз“. Ето през декември 2014 година – ще станат точно 50 години от тази забележителна дата на премиерата в София. Може би някой ще се сети в София да отбележи в пресата или в радиото тази годишнина, аз се съмнявам. Но Виргиния Попова съм гледал 3 или 4 пъти като студент – в „Кармен“, в „Аида“ и мисля че в „Иван Сусанин“. Много години минаха, но знам, че беше достойна продължителка на традицията, оставена от Илка Попова.
Сега идва и изненедата – как ще пиша биографични данни и такива за кариерата на Виргиния Попова, като нямам сведения, нали така писах още в началото. За щастие, на помощ идват информации от западни източници (наши просто няма). Понеже Виргиния Попова е имала гастрали и в чужбина, предимно в СССР, останали са кратки сведения, които намерих в оня източник на английски език за 100-120 оперни артисти от България, който често ползвам в моите статии. Както всички знаем, това е портала „Bulgarian Opera Stars“ на г-н Франк Фишър от Питсбърг в САЩ. Даже има и снимка – единствената, с която разполагам.
По-долу давам в превод целия текст от този източник:
„Мецосопранът ВИРГИНИЯ ПОПОВА е родена на 3 януари 1923 г. във Велико Търново. След вокална подготовка при Людмила Прокопова в София дебютира на сцената на Софийската народна опера през 1941 г. в ролята на Олга в „Евгений Онегин“ от Чайковски. През годините 1941 и 1942 получава допълнително певческо обучение в Италия. Това обучение завършва в СССР. През 1947 г. и след това Виргиния Попова играе редица главни роли на сцената на Софийската народна опера. Наред с тази дейност Виргиния Попова се изявява като отлична концертна певица, особено с песенните си рецитали в Москва, Ленинград и Горки.
Основните й оперни роли включват: Ваня в „Иван Сусанин“ от Глинка, Кармен от едноименната опера на Бизе, Амнерис в „Аида“ и Еболи в „Дон Карлос“ от Верди, Шарлота във „Вертер“ от Масне, Марфа в „Хованщина“ от Мусоргски, Сузуки в „Мадам
Бътерфлай“ от Пучини, Олга в „Евгений Онегин“ и Полина в „Дама Пика“ от Чайковски.“
(край на статията)
Това е всичко, което мога да дам като конкретна информация. Жалко, поне малка страница за нея да имаше в Уикипедия. Често се питам, а как да има, като възможните автори на такава статия трябва също да ползват източници, а то няма такива. Само преди един ден – вчера на 2 януари 2014 г. във връзка със статията ми за тенора Тодор Мазаров моят приятел от Габрово Николай Колев отбеляза колко „строги“ са администраторите на Уикипедия, като изискват точно да се цитират източниците, от които авторите са черпили своите информации. Моето мнение е, че на практика това не е възможно, ако искаме за малко познати личности да пишем нещо повече. Често тези източници са сведения от други лица, дадени по косвен път в електронни портали и другаде, без да се споменава, откъде те знаят това. Така че се получава един „омагьосан кръг“ – искаме ли да пишем неща, чути в разговор или споделени по телефон, в писма или по друг начин, няма да бъде възможно. А аз до сега в десетки статии – особено за български артисти, и то все още живи, получих ценни свдения лично от тях – Михаил Светлев, Антон Дяков, Виолина Ангелова, Дарина Такова, Мариана Пенчева, Стефка Минева, Стефка Евстатиева и десетки други. Не мога да давам предложения, нито желая това, но намирам, че най-ценната информация е тази, получена от самите личности, било като разговор или като интервю с журналист или друго лице. Така че особено за починалите вече български артисти, за които до сега не се знае достатъчно, както днес за Виргиния Попова, нещата са твърде песимистични. Има само един последен изход – да се потърсят техни наследници, които да разкажат за тях поне онова, което знаят. Ето – Виргиния Попова има дъщеря (след малко ще стане въпрос за нея), защо до сега не е поканена например в Българското Радио да сподели спомени, да се направи предаване във връзка с юбилей на майка й. Не мога да отправям критика към Радиото, и без това там има специални редакции, като „Алегро Виваче“ и други, но до сега не са били включени в предавания всички заслужили дейци на оперното изкуство от по-далечното минало. Търсих тези дни в Интернет нещо за Виргиния Попова, отразено в сайта на Българско Радио – не намерих. Дано аз се лъжа.
А сега накрая – нещо като успокоителна, но малко тъжна приказка. Знаете, аз живея от 1974 г. в Германия, много неща в полето на музиката и културата, станали след това в България или са ми непознати, или съвсем малко. Все пак от многото ми гостувания през тези години съм набавял по нещо, както и от редовно четене тук на в. „Народна култура“ (сега „Култура“), „Литературен фронт“ (едно време), сп. „ЛИК“ (жалко, вече го няма) и други. Следях и театралния живот в България, много усилено до 1974 г. Редица драматични артисти, които направиха голяма кариера в София по-късно, бяха актьори в Габровския драматичен театър след 1945 г. Около 1955 г. дойдоха в Габрово Анани Явашев, Виолета Минкова, Невена Коканова, после и други, които след това бяха „звезди“ в София. Някои ми бяха лични приятели. Защо разказвам това? Дочух по-късно за един голям талант в Младежкия театър – руснакът Володя Смирнов, за когото говорили, че приличал на Висоцки, че имал големи успехи. И това беше всичко. Не знаех никакви подробности.
Едва преди два дни, когато започнах да събирам сведения за Виргиния Попова в Интернет, при линковете с нейното име срещнах името на Володя Смирнов – той вече е починал, но е бил съпруг на дъщеря й Силвия Спасова, затова стана връзката при линковете. Аз се заинтересувах, прочетох и бях твърде впечатлен от една жестока съдба. Реших днес, след като нямам какво повече да пиша за певицата Виргиния Попова, да завърша тази статия с един разказ, който избрах измежду другите, също посветени на тази тема. Не става въпрос нито за сензация, нито за нещо непознато. Може би много мои читатели, живеещи в София и изобщо в България, познават този Володя – той е бил и много добър филмов артист, с няколко твърде успешни игрални филми. Ето статията от Интернет:
Злобата и завистта нашенска погубиха Володя Смирнов
И руснаци, и българи са категорични, че той е прероденият Висоцки
Публикувано на 6 август 2013 г.
…. 73 трябваше да навърши сега актьорът Владимир Смирнов, когото всички наричат Володя. Само на 58, красавецът на Младежкия театър си отиде тъжно – след прекаран инсулт, след унижения – творчески и битови, оставил едни от най-добрите филми, за които днес само възрастните си спомнят с умиление – „Сбогом, приятели“ и „Най-добрият човек, когото познавам“. От погребението му през август 2000 г. малцина се сещат за него. Бардът Михаил Белчев създаде дори песен в негова памет, но и тя отдавна не звучи…
Най-хубавият и магнетичен мъж в София – така ще го запомнят приятелите. Бурни компании, вицове до среднощ, песните на Висоцки и изведнъж – инвалид. Това беше непоносимо за актьора, изиграл куп незабравими роли в киното и театъра.
През 1990 г. великолепният Д’Артанян от постановката „Тримата мускетари“ е уволнен като неперспективен от театралния храм, на чиято сцена се раздава от 1969 г., привличайки всяка вечер стотици почитатели, но най-вече почитателки, пленени от харизмата му. Володя е принуден да се реди на опашка за социални помощи. Като го разпознават, той се шегува, че дошъл да даде автографи на касиерките. Актьорът се завръща в театъра по съдебен път. Последните постановки, в които играе, са „Паника в хотела“ и „Хладнокръвно в Уестсайд“, но твърди, че „не е същото“.
Съвсем млад напуска родината си, за да последва “жената на живота си” – красивата студентка от ВИТИЗ Силвия Спасова.
Тя е дъщеря на адвокат и на известната оперна певица ВИРГИНИЯ ПОПОВА. Израснала е на тихата столична уличка “Аспарух” в аристократичен дом със старинни мебели и задължителното пиано. Двамата се запознават при романтични обстоятелства и това завинаги оставя отпечатък върху брачния им живот. Актьорският клас на Силвия гостувал в Ленинград. Българските младежи изнасят представления, снимат се по телевизията и точно там я забелязва младият актьор в Ленинградския театър на комсомола Володя Смирнов. За разлика от “дамата на сърцето си” той не помни родителите си. Баща му е авиатор, изчезва безследно със самолета си по време на Втората световна война. Майка му е пътуваща актриса и изпълнителка на цигански романси. Бъдещият актьор е отгледан от баба си. Като прочутия си сънародник Рудолф Нуреев и той е роден на път.
“Майка ми слязла от влака и тръгнала към къщата на баба ми, но я хванали болките и ме родила “на пътя”, разказваше Смирнов Когато българските студенти идват в неговия театър, влюбеният Володя изиграва в чест на красивата нашенка “Ромео и Жулиета”, като се превъплъщава ту в Ромео, ту в Жулиета. Следващите дни са вече неразделни. За да бъде до изгората си, Владимир зарязва кариерата си в Русия и след три месеца каца на летище София.
Пристигането им в просторния апартамент на Силвия предизвикало фурор в махалата и известно объркване у бъдещия му тъст. В чест на сгледата Смирнов е с първия костюм в живота си, доста зле скроен. Панталоните му го стягали безумно и той подскачал от крак на крак пред родителите на годеницата си.
След като изиграва главната роля в култовия филм “Сбогом, приятели”, звездата на красивия руснак изгрява и в българското кино. Но сблъсъкът с непознатия език засяда завинаги като тежък комплекс в душата му. Силвия му помага предано, на всяка репетиция записва в бележник как произнася звуците. “Той искаше да научи до съвършенство езика ни, да се потопи в нашата история. Не му беше лесно. Когато гостуващи у нас руснаци го обвиняваха, че едва ли не е изменил на родината си, направо се поболяваше. Българите също не бяха справедливи към него. Казваха:
Откъде накъде този руснак трябва да ни взима ролите? Нямаме ли си наши актьори?
Пречеха му, преследваха го. Даже един известен режисьор, вече покойник, отсичаше: “Ами като е такъв талант, да си седи в Ленинград!” А Володя се чувстваше български артист. Казваше, че е българин”, спомня си с тъга Силвия Спасова. Може би за да удави мъката, започва да пие. Отначало само “за настроение”, после увеличава дозите. Още в средата на 70-те неговите комшии в квартала около столичната църква “Свети Георги” разказват какви огромни мрежи с бира е тъпчел в близката кебапчийница красивият руснак. Заради страстта му към водка “Смирнов” зевзеците даже пуснали слуха, че Владимир е “незаконна издънка на потомък на прочутия алкохолен клан”.
Освен в алкохола Володя откривал спасение в професията си. Той е яростен работохолик. И човек на крайностите. “Беше много ангажиран и отговорен към всичко, което прави. Играеше на всяко представление като за последно, сякаш ще умре. Станеше ли дума за работа, сливаха се ден и нощ. Не ядеше, не спеше…”, разказва съпругата му. Естествено, нашенките лудват по обаятелния руснак. Засипват го с по 20-ина любовни писма на ден. Преследват го след спектакъл, звънят му денонощно по телефона. Без да подозират, че Володя е безумно влюбен за втори път – в дъщеря си Виржиния (Джина). Той беше на седмото небе, когато тя се роди, реди спомени за отминалата семейна идилия актрисата Силвия Спасова. Джина беше неговата принцеса. Къпеше я, хранеше я, обличаше я. Украси люлката й с балдахин, направи я като театрална сцена…” Когато звездата от “Сбогом, приятели” излиза на разходка в квартала с бебето на ръце, неговите фенки кълнат люто съпругата му. Въпреки всичко приказката свършва, когато дъщеря му става на 18. Тогава той напуска семейството си и се преселва при приятелката си Богдана.
Смирнов свири блестящо на пиано и китара, пее, танцува като бог… Шушука се, че вдовицата на руския бард Марина Влади, с която се снимал в Гърция, била омаяна от чара му.
И руснаци, и българи са категорични, че той е прероденият Висоцки…
Първият инсулт го покосява по време на спектакъл в Младежкия театър. “Скоро, много скоро ще говориш“, опитва се да му дава кураж Богдана, която става и втората му и последна българска съпруга. Володя така и не успява да се възстанови, въпреки положените усилия от него, от наетите рехабилитатори, от Богдана. Съпругата му е силно изненадана, че на осемнайсетия ден след удара го изписват уж като здрав. Така рехабилитацията пада на негов гръб. Вторият удар всъщност е финансов – актьорът почти няма доходи. Въпреки че е обречен да е получовек, скоро след инсулта той не иска да разваля сватбеното тържество на дъщеря си, родена от първия му брак, и отива на церемонията – с американеца Колин в “Александър Невски”. Страшна за актьора става забравата – телефонът му спира да звъни. От гилдията не се обажда никой, с изключение на Иван Налбантов, Вихър Стойчев, Мая Бабурска, Явор Спасов.
Последните години от живота си се прехранва от дребни халтури. Но дори и те не му се удават лесно, защото говорът му е засегнат. Не се отказва обаче от любимия си коктейл “водка с бира” и това се оказва фатално…И до края твърди, че не съжалява, че е дошъл и останал в България.
Александра ИВАНОВА
(край на статията)
Една печална история, но нека се знае, особено от по-младите. А ако говорим за Виргиния Попова днес, то не трябва да забравим, че Силвия знае много за нея, има чудесни спомени и трябва да се намери някой, който да я потърси и ги запише. Така тази „табула раза“ относно голямата певица Виргиния Попова поне малко ще се допълни. Жалко, не знаем нищо, какво е станало с нея, когато е преустановила певческата си дейност. Кога е било това и защо – също не се знае. Аз се надявам, че след като днес публикувам статията си във Фейсбук, ще има нейни съвременници, които ще ни разкажат поне малко като коментар към статията нещо за нея. Ще бъда особено доволен и благодарен.
Сега остава днес на 3 януари 2015 г. да почетем 92 години от рождението на мецосопраното Виргиния Попова, оставила с изкуството си хубави спомени за тия, които са я слушали и гледали преди години.“
(край на моята статия от 3 януари 2014 г., която публикувах без промени и на 3 януари 2015 г. и 2016 г.)
Какво стана по-късно: мои читатели изпратиха веднага или на другия ден коментари, както през 2014 г. така и през 2015 г. Ето част от тях (още същия ден писах на Стефка Евстатиева в САЩ):
Boris Kontohow – Стефче, ти също не знаеш нещо повече за Виргиния Попова?
Стефка Евстатиева – Боре, за нея съм чувала от леля Лена (Елена Димитрова), бях ти споменала за нея, мецосопран и жена на Асен Димитров. Живях две години като студентка при нея. Но освен за хубавия й глас, не помня друго. Веднаж ходихме в Панагюрище, където леля Лена имаше вила и тогава се запознах с Виргиния. Тя също имаше вила там наблизо. Правеше зимнина, като всяка обикновена домакиня и ми се стори странно тази богиня в кухнята. Сега разбирам как ме възприемат почитателите ми в обикновения живот, без грим и кренолин. Аз стъпих на сцената в Русе на 7 декември 1971 година. Тя отдавна не пееше.
Борис: Много ти благодаря, нищо че не можеш да помогнеш. Статията стана инетресна, защото я свързах с Володя Смирнов, съпруг на дъщеря й Силвия. Като имаш време, прочети я, тази част звучи като невъзможна история. Много скърбя за всички големи таланти, станали жертва на алкохола: Стефан Гецов, Любчо Ламбрев и много други (от моята генерация), после има и други, сигурно ги знаеш. Това са драматични артисти, които си позволяват по малко в началото (за кураж), после отпускат границата. Добре че певците имат страх за гласа си и се въздържат. Може и да се лъжа, ти знаеш 100 пъти по-добре !
Boris Liubomirov Lukov – Сашо Сладура е велик джаз цигулар, пребит безмилостно като куче на студа в лагера в Ловеч. Вечна памет на гениалните ни музиканти, писатели, лекари и художници!
Boris
Kontohow – За Сашо Сладура
стана въпрос в моята статия от 16 декември
2014 г., когато писах по случай рождения
ден на пианиста, композитор и писател
Трифон Силяновски и когато коментирах
нещастната му съдба, направих паралел
с тази на Сашо Сладура. Понеже не всички
са чели написаното, а наново при статията
за Виргиния Попова споменах името на
този легендарен цигулар, нека сега
повторя пасажа от 16 декември: “…..Идва
ми на ум и за друг малко познат на младите
хора български цигулар – легендарният
Сашо Николов – „Сладура“, чията жизнена
история е много трагична. Ето цитат от
мои спомени: „В началото на 50-те години
в София имаше много ресторанти, които
не бяха скъпи, вечер в някои от тях
свиреха салонни оркестри от 6-7 души. Не
мога да забравя ресторанта под хотел
“Славянска беседа” на ул. “Раковска”,
който преди големия ремонт около 1955 г.
беше много уютен и симпатичен. Там вечер
в началните години на следването ми съм
бил няколко пъти, предимно с моя
съквартирант Христо. По това време там
свиреше чудесен малък оркестър, воден
от незабравямия цигулар Сашо Сладура.
И сега виждам в паметта си усмихнатото
му лице с тънки мустачки. Той ходеше
между масите и извайваше с цигулката
си незабравими мелодии. По едно време
се разчу из София, че Сашо Сладура е
арестуван, понеже разправял политически
вицове, насочени против властта на
комунистите. Повече не го видяхме, години
след това се разбра, че го изпратили на
трудов лагер край гр. Ловеч, където
съсипали здравето му и той, не можейки
да издържи повече тормоза, сложил край
на живота си. И сега не мога да простя
на ония, които унищожиха този романтичен
музикант, свирил редица години първа
цигулка в Царския симфоничен оркестър
в София с диригент незабравимия проф.
Саша Попов. Такива бяха годините тогава
!
Пишейки тези последни редове в
оригинал на компютър (по изключение в
Габрово в началото на октомври 2002 г.,
където съм за няколко седмици), наново
си спомних за Сашо Сладура, след като
прочетох тия дни в пресата, че наскоро
в Пловдив е бил открит хубав паметник,
посветен на незабравимия музикант. Даже
го видях на снимка: Сашо, в естествена
големина, заедно с неизменната си
цигулка, излят от бронз или друга сплав,
поставен на видна пловдивска улица.
Имаш чувството, че ще те срещне случайно
и усмихнат ще засвири някоя романтична
мелодия, както навремето в ресторанта
на “Славянска беседа”. Браво на
пловдивчани и на идеята на добрия
скулптор !“
………….
Stela Koleva – “Сбогом приятели” е сниман в квартала, в който съм израстнала – Гео Милев. На 8 г. съм и като статисти участваме в някои от сцените около църквата “Света Троица”, Хубав филм 🙂
Boris Kontohow – Благодаря Стела, как се връщат спомените след толкова години. Какъв хубав млад мъж е бил този Володя, жалко за съдбата му !
Vesela Lepidu – Володя и жена му живееха близо до нас в апартамента на Виргиния, а тя много се гордееше с него! Много беше красив и талантлив, само дето много пиеше ! Май това го довърши !
Boris Kontohow – Весела, благодаря. Не знаеш ли какво е станало с Виргиния Попова, никъде няма сведения, нито кога е приключила кариерата си, нито кога и къде се е поминала ? Сърдечни поздрави към Швейцария !
…..
На 5 януари 2015 г. Людмила Коларова ми пише:
Людмила Коларова – С Володя Смирнов съм се срещала в Габрово, Боре.То беше по времето, когато работех в завод “Добри Карталов”, нали се правеха много срещи с колективите.Та тогава го бяхме поканили в завода. Водихме с него много интересен разговор, за детството му, когато родителите са били на война, а той в дом, където са били заедно с Владимир Висоцкий, за срещата със съпругата му като студенти. Тогава се правеха гостувания, но само в соц. лагера. Той е идвал на гости във ВИТИЗ, а след това курса на Силвия е гостувал тогава в Ленинград .Още при първата среща той си я харесал. Много чаровно разказваше за първите месеци и години като актьор в България, как Силвия го тормозела докато научи добре да произнася българското “Ъ”. И добре го беше научила, защото той говореше перфектен български и на сцената и в живота. Той беше един богат актьор, който можеше да играе всичко. Жалко, че си отиде толкова млад и нашите театър и кино загубиха много.
…….
(край на коментарите от януари 2014 г. и 2015 г.)
На 3 януари 2016 г. написах следните думи заедно със статията си за Виргиния Попова:
„Какво ново да добавя тази година на 3 януари 2016 г.? Прерових Интернет тези дни – нищо ново не открих за Виргиния Попова, освен едно косвено съобщение, което не съм забелязал миналата година. Не е важно, но да го отбележа:
БЪЛГАРИЯ И ВЕНЕЦУЕЛА – 30 години дипломатически отношения 1974-2004
Мария Александрова
България и Венецуела установяват дипломатически отношения на 3 август 1974 г. Търговски представителства в София и Каракас действуват от 1971 г.
ОБЩУВАНЕ В ОБЛАСТТА НА МУЗИКАТА
Във Венецуела
гостува оперната ни певица ВИРГИНИЯ
ПОПОВА през 1958 г.
Представя се с
руски репертоар. Отзивите са много
ласкави. С успех се представя и пианистката
Марта Деянова, за която също печатът
отбелязва, че е “едно забележително
откритие в клавирното изкуство”. През
1977 г. българите правят музикална
“инвазия”. С таланта и изявите си
зашеметяват слушателите. Примата на
Народната опера Александрина Милчева
пее в “Трубадур” и в “Кармен”.
Непостижимата Гена Димитрова пее в
“Селска чест” и в “Манон Леско”.
Оценките са изключително високи.
Режисьорът Емил Бошнаков поставя в
Каракас оперите “Любовен елексир” и
“Андре Шение”. Оперният състав е
възхитен от таланта и опита му.
Виолончелистът Венцислав Николов изнася
концерт в препълнени зали. Гена Димитрова
и Николай Гюзелев участват в “Дон
Карлос”. Възторгът от “божествените
гласове” е неописуем.
У нас гостуват Ясмира Руис – сопран, Монтес Веласкес – тенор, на рояла Роберт Кетелсон. Много известен става композиторът ни Стефан Драгостинов. По повод 200 години от рождението на Боливар – 1983 г. Драгостинов печели Втора нагарада в Международния конкурс със “Симфония – монумент”. След три години неговата “Симфония на мира” се изпълнява с успех в Маракайбо. Младежкият хор от Добрич участва в Международния фестивал с програма от народни песни. Дошлият на специализация у нас млад баритон Фернандо Ривас изнася концерт през 1977 г. в София.“
(край на цитата)
И завърших статията си със следните думи:
„Нека днес на 3 януари 2016 година отбележим 93 години от рождението на Виргиния Попова. Все още не е известно официално кога се е поминала. Защо поне Софийската народна опера не напише нещо за нея – толкова години тя е играла успешно на нейна сцена. Жалко и срамно!“
На 3 януари 2017 г. написах в края на статията си наново: „какво ново да напиша – не се е променило нищо – пиша вече за ЧЕТВЪРТИ път статия за Виргиния Попова, от Софийската държавна опера не са предприели нещо конкретно, поне да открият датата на смъртта й или да извадят от архива си нейни снимки и ги публикуват в Интернет. Очевидно в ПИАР-отдела им там нямат време за такива работи – трябва само да се намери един телефонен номер на дъщерята Силвия или някой друг. Трябва обаче инициатива, а Виргиния Попова вече не пее и играе от дълго време – типично за българския манталитет – „като си изтъчеш Пенке платното, ще ти ритна кросното!“ (дали така беше тази хубава народна поговорка).
Дойде 3 януари 2018 г. С голямо нетърпение вчера реших за кой ли път вече да проверя какво се е променило или добавило за Виргиния Попова в течение на една година – днес поне имаме кръгла годишнина от рождението й – 95 години. Пълно разочарование – нищо ново. Такъв нихилизъм не съм очаквал – десетки линкове за Катя Попова, Валери Попова, старите статии за Володя и някои от спомените, които вече цитирам 5 пъти, но нещо ново от БНР или Софийска опера няма. За какво ли да правя упреци – няма смисъл: „керванът си върви, кучетата си лаят“. Помните ли вчера в статията за тенора Тодор Мазаров какви мисли за него цитирах? Нека ги повторя:
„Ако Тодор Мазаров беше руснак или американец, той щеше да има златна статуя пред Кремъл или Белият дом, на която да пише: „Мазаров – новият Карузо, единственият Арнолдо.“ Но понеже сме българи, неговото име не е известно дори на студентите от Вокалния факултет на Музикалната академия… Ако Шаляпин, Калас или Карузо бяха българи, никой нямаше да узнае, че изобщо са се раждали“, категоричен е оперният певец Иван Бенчев, автор на книгата „Съдбата на артиста“, посветена на Мазаров“.
(край на цитата)
Въпреки всичко, ние днес на 3 януари 2018 г. ще отбележим с почит 95 години от рождението на Виргиния Попова – какви хубави думи каза Стефка Евстатиева за нея:
„ (…) Веднаж ходихме в Панагюрище, където леля Лена имаше вила и тогава се запознах с Виргиния. Тя също имаше вила там наблизо. Правеше зимнина, като всяка обикновена домакиня и ми се стори странно тази богиня в кухнята. Сега разбирам как ме възприемат почитателите ми в обикновения живот, без грим и кренолин. Аз стъпих на сцената в Русе на 7 декември 1971 година. Тя отдавна не пееше (…)“.
(край на статията ми от 3 януари 2018 г.)
Изтече една година и ето днес е 3 януари 2019 г. – имам нови 150-160 ФБ-приятели и читатели за една година и искам да ги запозная с онова, което съм писал за Виргиния Попова и зет й Володя Смирнов през предните 5 години… Погледнах наново в Интернет с тайната надежда, че се е появило нещо за тази певица през изтеклата година – пълно разочарование! Както и предполагах, никой вече не се интересува за този ЗБГ (Забравен Български Глас). Вече съм напълно сигурен, че нищо няма да се промени. В България няма хора, които мислят достатъчно за нейното музикално минало. По точно – има, но те са любители, а тия които трябва да пишат, си имат други задачи и приоритети… Така е, всичко е въпрос на традиции в тази област – в България ги няма!
(край на статията ми от 3 януари 2019 г.)
Измина една година и днес е наново 3 януари 2020 година. За кой ли път вече търся в Интернет евентуално нещо ново за Виргиния Попова – може би някой се сети да потърси дъщеря й, може би Радио София се зае да направи предаване за нея … Нищо подобно – нещата са така, както бяха и преди, никакво движение – времето си стои, като че ли не са минали 365 дни от 2019 година насам … Не мога да повярвам, но това е истината – така ще бъде и в бъдеще.
И все пак от началото на 2019 г. се случи нещо радостно: моят ФБ-приятел Петър Михайлов ми изпрати факсимиле от страница на книга, в която се дават редица важни сведения за Виргиния Попова. Това е книгата „Енциклопедия на българската музикална култура“, издание на БАН от 1967 г., стр. 365, където на половин колона са дадени бележки от биографията на певицата и нейните роли в Софийската народна опера. Няма да цитирам тия данни тук, те се виждат и четат на снимката. Сърдечно благодаря на г-н Михайлов. От десетина месеца аз имам вече тази книга и мога да я ползвам за моите статии.
Но това не беше всичко – на 4 януари 2019 г. получих писмо от моята приятелка в София Фани Иванова, заедно с две снимки, в което писмо тя ми пише:
„Боре, здравей! Тези снимки едва ли ще използваш, но аз ти ги пращам просто така. През 1938 година в 4-та девическа гимназия в София учителят по музика поставя оперетата “Малкият коминочистач” (Не зная на Бритън ли или от друг композитор. Няма я вече майка ми, за да даде подробна информация). Участват хорът на училището и най-добре пеещите девойки от различни класове. Това са ВИРГИНИЯ ПОПОВА, Магда Гълъбова (майка ми) и Мария – не помня фамилията, но знам, че ѝ казват Маня. И трите завършват Музикалната академия. Само майка ми остава в България. Тук майка ми е отдясно на диригента с тъмната рокля и е на 17 години, Маня на 16 и Виргиния на 15. Ако майка ми беше жива, щеше да ти разкаже много неща. Жалко, че не можа да се докосне до твоите прекрасни публикации. Почина преди 11 години“.
(край на цитата)
Следва допълнение от Фани Иванова в същия ден след обед: „Весела Липиду е сигурна, че Виргиния е с бялата рокля, а аз се сетих за името на другата певица – Мария Попова – Корели“.
(край на цитата)
Много се зарадвах, че имам нови снимки и ето днес – на 3 януари 2020 година ще ги приложа след статията си – те са уникални документи от тази епоха.
Остава и днес да завърша с традиционните думи накрая: нека припомним днес на 3 януари 2020 г. за мецосопрана Виргиния Попова, родена преди 97 години на този ден във Велико Търново.
Мир на праха й!
…….