Veröffentlicht am

Sergei Prokofiev

Руският композитор Сергей Прокофиев, роден в днешния ден преди 130 години

Драги приятели на оперната музика, днес на 15 април 2021 г. се навършват 130 години от рождението на великия руски композитор Сергей Прокофиев, роден на този ден през 1891 г., починал на 5 март 1953 г. Между другото, датата 5 март 1953 г. е доста забележителна – в същия ден е починал в СССР Йосиф Висарионович Сталин. Даже си спомних, бях студент втора година в София, всеки съвременник си спомня големия траур, който тогава беше обявен и обхванал социалистическите страни. А дни след това научихме, че също в СССР на тази дата е починал в Москва и Сергей Прокофиев и поради смъртта на Сталин това е останало в сянка.

По този повод и във връзка със 130 години от рождението му днес искам да припомня някои факти от биографията и творчеството на Сергей Прокофиев. Фактически днес не пиша за първи път за него – през пролетта на 2017 г. на рождения му ден 15 април аз написах следните думи, които днес ще повторя:

„Драги приятели на оперната музика, днес на 15 април 2017 г. не бях предвидил да пиша за никой оперен артист – просто в моя календар нямам отбелязана личност. Така беше и преди две години, когато стана повод за онова, което сега ще припомня. Цитирам:

„На 14 април 2015 г. случайно надникнах в един справочник на английски език и чета: на 15 април 1891 г. е роден Сергей Прокофиев“. И продължих по-нататък:

„До сега още не бях писал за този голям руски композитор с много интересна съдба и същевременно един от най-великите личности в света на музиката, живял само 61 години. И наред с творби във всички музикални жанрове, написал и над 10 опери. Погледнах веднага в немски справочник – датата на рождение е 11 април, значи съм закяснял. На 11 април не писах статия, но същата вечер беше предаването от Залцбург на „Селска чест“ и „Палячи“, за които написах малък коментар. Но си зададох въпроса, каква е тази разлика от 4 дни, защо в авторитетни източници на английски и немски езици има разлика. Реших да проверя в Уикипедия страницата на Прокофиев – изумих се – страници за него на 53 различни езици. И тогава дойде изненадата: най-различни данни за рождението му, датата на смъртта – една и съща – 5 март 1953 г. Между другото, тази дата е доста забележителна – на същия ден е починал в СССР Йосиф Сталин. Даже си спомних, бях студент втора година в София, всеки съвременник си спомня големия траур, който тогава беше обявен и обхванал социалистическите страни. А дни след това научихме, че също в СССР на тази дата е починал в Москва и Сергей Прокофиев и поради смъртта на Сталин това е останало в сянка.

Що се отнася до рождената дата, всичко е свързано с преминаването от юлиански към григориански календар и то става в различни пероди за различните държави. При това някои автори дават датата по юлианския, други по григорианския календар (говоря за общия случай, не специално за Прокофиев). Има ли правило за това – разбира се, че има: ако са дадени и двете дати, втората (по григорианския календар) се приема за юбилейна и за празнуване. Редица автори дават само втората, за да няма проблем. Мисля, че за всички читатели ще бъде полезна следната информация:

Преминаването от юлианския към григорианския календар не става едновременно във всички страни.

Новият календар е наложен от папа Григорий XIII през 1582 г. (4 октомври е последван от 15 октомври). Страните под негова власт – Испания, Португалия и Полша го приемат веднага. Други (Франция и още някои) правят това съвсем скоро след първите. Англия и протестантските страни приемат григорианския календар през 18 век, а източно-православните – чак в началото на 20-и век. В България това става през 1916 г.

Годишнините и събитията обикновено се празнуват по „нов стил“, дори и да са били отбелязани по стар стил. Ето необходимите поправки за събития:

5 октомври 1582 – 28 февруари 1700 : 10 пропуснати дни (добавят се десет дни, например 1 май по стар стил е същият ден като 11 май по нов стил);

1 март 1700 – 28 февруари 1800 : 11 пропуснати дни (добавят се 11 дни, например 1 май по стар стил е същият ден като 12 май по нов стил);

1 март 1800 – 28 февруари 1900 : 12 пропуснати дни (добавят се 12 дни, например обесването на Левски, 6 февруари по стар стил е същият ден като 18 февруари по нов стил);

1 март 1900 – 28 февруари 2100 : 13 пропуснати дни (добавят се 13 дни, например Трифон Зарезан, 1 февруари по стар стил е същият ден като 14 февруари по нов стил).

(край на справката за поправки)

Недостатъчно доброто познаване на календарите понякога води до грешки. През 1916 г., когато България преминава от стар към нов стил, необходимата поправка е от 13 дни. За събитията, случили се преди 1 март 1900 г. обаче, необходимата поправка е от 12 дни, а понякога грешно се добавят 13.

Например избухването на Априлското въстание, на 20 април 1876 г. по стар стил, днес правилно се празнува на 2 май (12 дни поправка). Рождената дата на Васил Левски (6 юли 1837 г. по стар стил) също се отбелязва правилно като 18 юли по нов стил. За разлика от нея, обесването на Левски, 6 февруари 1873 г. по стар стил традиционно се отбелязва грешно като 19 февруари, всъщност датата отговаря на 18 февруари по нов стил. Понякога не се отчита промяната на годините. Христо Ботев е роден на 25 декември 1847 г. по стар стил. При промяната на датата по нов стил на 6 или (неправилно) 7 януари, често се запазва годината 1847, а всъщност би трябвало да се отбележи 1848 година.

Може да се допълни, че при смяната на календара, когато и да става, не се разместват дните от седмицата, а само датите от месеца, тоест четвъртък 4 октомври 1582 е последван от петък 15 октомври (Испания) и сряда 2 септември 1752 е последван от четвъртък 14 септември (Англия).

Сега да продължа за Прокофиев. От всичките 53 страници избрах десетина и сравних датата на раждане. Какво се оказа – ето примери: 11/23 април (на немски, руски, украински, белоруски езици), при полски език след датата 11 има „?“, т.е. 11?/23, при някои страници е дадена само една дата: 23 април (френски, италиански, холандски) и само в страницата на английски език – 15/27. В оперната енциклопедия “Harenberg-Opernführer” – издание 1995 г. стои датата 23 април (правилно, както при френски, италиански, холандски езици). Малко ме озадачи тази питанка при полския език. Защо на английски език има разлика от четири дни, не 11-и, а 15-и април? Който търси – намира. Както писах в началото, предната вечер бях открил тази дата в авторитетен портал на английски език. Сутринта на 14 април 2015 г. изпратих е-мейл на адреса им и скоро получих твърде интересен отговор. Ето го в превод: „Докато Прокофиев вярва, че 11/23 април е рождената му дата (11 април по юлианския, 23 април по григорианския календар), след смъртта му се открива неговото свидетелство за раждане, което показва, че той всъщност е роден четири дни по-късно – на 15/27 април (Slonimsky, p. 793).“

Сега вече ми стана ясно всичко: само източниците на английски език са се съобразили с даденото обяснение на г-н Николай Слонимски (голям американски композитор, музиколог и лексикограф с руски произход, роден през 1894 г., починал на 101 години през 1995 г., автор на една от най-авторитетните енциклопедии за музиканти – Baker’s Biographical Dictionary of 20th Century Classical Musicians). Другите автори са изхождали от недоказани сведения, които и самият Сергей Прокофиев не е знаел точно. Защо не е имал това свидетелство за рождение, не е ясно. Може би в книгата на Слонимски се казва нещо, аз нямам под ръка тази енциклопедия и не мога да отговоря. В такъв случай по правилата трябва да отбележим рождения юбилей на Сергей Прокофиев на 27 април. (бел. Б.К.: тази забележка в скобите пиша на 14 април 2017 г. Реших да погледна в Уикипедия-страницата за Прокофиев на английски език, за да проверя какво се е променило от 2015 г. относно рождената дата – няма вече първата дата (15 април, цитира се само втората – 27 април. Очевидно авторите са се съгласили с приетото правило да се взема само датата по григорианския календар).

Независимо от това, аз имам доста сведения на български език за живота и делото на Сергей Прокофиев и днес ще ги дам – нищо че днешната дата 15 април е по „стария“ календар.

Сергей Сергеевич Прокофиев (на руски: Серге́й Серге́евич Проко́фьев) е руски композитор, който овладява много музикални жанрове и постига известност като един от най-великите композитори на 20 век.

Прокофиев заема едно от първите места сред руските композитори. Многостранната му дейност е получила широко признание в Русия и в чужбина. Творческото наследство на Сергей Прокофиев е огромно. Той е създал над 130 произведения, между коитo десет опери, седем симфонии и две младежки симфонии, оратории и кантати, концерти за солов инструмент и оркестър, камерни ансамбли, много произведения за пиано, песни и романси, сценична и филмова музика. Прокофиев със своите най-хубави произведения, които се отличават с дълбокото си съдържание, неизчерпаема фантазия, ярко своеобразие и високо професионално майсторствo, продължава и развива традициите на руската музикална класика. На пълната му с оптимизъм музика са свойствени енергията, дръзката cтремителност на развитието и гъвкавите ритми, а така също и широкото мелодично дихание, чистата и светла лирика.

Сергей Сергеевич Прокофиев е роден на 23 април 1891 г. в село Сонцовка, Бахмутски уезд, Екатеринославска губерния на Руската империя (днес село Красное, Красноармейски район, Донецка област, Украйна) в семейството на агроном и пианистка. Големите си музикални способности той проявява още в ранно детство и това прави впечатление на видните руски композитори Сергей Танеев, Рейнголд Глиер и Александър Глазунов. През 1904 г. Прокофиев постъпва в композиторския клас на Петербургcката консерватория – като ученик на Н. А. Римски-Корсаков и А. К. Лядов. Завършва го през 1909 г. Пет години по-късно, през 1914 г., завършва и класа по пиано на Kонсерваторията. Но своята плодотворна артистична дейност Прокофиев започва още през годините на следването си в нея. Самобитното му дарование, смелостта и новаторските му замисли на голям художник се разкриват още в неговите младежки произведения, като Първия концерт за пиано и оркестър (1911) „Класическа симфония“ (1917) и др., както и в концертните му прояви като пианист. Изкуството на Прокофиев се е ползвало с искрените симпатии на Максим Горки и Владимир Маяковски.

От 1918 до 1932 г. Сергей Прокофиев живее в чужбина. В някои от произведенията му, писани през това време, личи печатът на противоречивите търсения, на сложното идейно-художествено развитие на композитора. Огромният талант на Прокофиев разцъфтява напълно след завръщането му в родината. Сталин полага големи усилия за връщането на известни творци, за да „рекламира социализма“. След връщането си Прокофиев е подложен на репресии, както се случва с всички, които позволяват да бъдат заблудени от сталинската пропаганда. Творчеството му в Русия се характеризира с широтата и значимостта на замисъла, богатството на темите и разнообразието на жанровете. Прокофиев ту възкресява славни страници от руската история, като създава величествени картини, разтърсващи човешката душа с дълбочината на драматизма си, ту се обръща към вълнуващи съвременни теми, подчертавайки в тях хуманистичното и жизнеутвърждаващо начало. Между неговите най-хубави произведения са балетите „Ромео и Жулиета“ (1936), „Пепеляшка“ (1945), „Каменното цвете“ (1950), оперите – „Годеж в манастира“ (1940), „Повест за истинския човек“ (1950), „Война и мир“ (1953), „Семьон Котко“ (1939), кантатата „Александър Невски“ (1939), ораторията „На стража на мира“ (1950), Петата симфония (1944), Седмата симфония (1952), за която композиторът е бил удостоен посмъртно с Ленинска награда, и др.

Прокофиев умира на 5 март 1953 г. в Москва.

Опери

(край на цитата)

Аз си спомням много добре, че през 1962 г. Варненската опера постави една от най-интересните и хубави опери на Прокофиев – „Годеж в манастира“, понеже съм бил на един спектакъл по време на командировка във Варна. Тази опера и сега се играе с голям успех в редица страни по света, също и тук в Германия. Понеже операта е била поставяна в България, до края на тази статия ще се спра на нея.

„Годеж в манастира“ е лирико-комична опера от Сергей Прокофиев в четири действия (девет картини). Композирана е през 1940-41 г. Либретото е написано на руски език от самия Прокофиев и неговата спътница в живота Мира Менделсон Прокофиева. Действуващи лица:

  • Дон Жером, севилски благородник — тенор
  • Фердинанд, Луиза: деца на благородника — тенор, сопран
  • Дуеня: възпитателка на Луиза — алт
  • Антонио — тенор
  • Клара д’Алманца: приятелка на Луиза — мецосопран
  • Мендоза: богат търговец на риба — бас
  • Дон Карлос: обеднял благородник, приятел на Мендоза — баритон
  • Отец Августин: игумен на манастира — баритон
  • Отец Елустаф, Отец Шартрьоз, Отец Бенедиктин: монаси — тенор, баритон, бас
  • Първи послушник — тенор
  • Втори послушник — тенор
  • Лаурета: камериерка на Луиза — сопран
  • Розина: камериерка на Клара — алт
  • Лопец: прислужник на Фердинанд — тенор
  • Приятел на Дон Жером — без думи, свири на корнет
  • Санхо: слуга на Дон Жером — без думи, свири на барабан

Действието се развива в Севиля в началото на 18 век.

Сергей Прокофиев пристъпва към създаването на операта си “Годеж в манастира” в най-зрялата си възраст, през 1940 г., когатао е бил вече автор на няколко оперни произведения и балети; непосредствено преди това той завършва партитурата на операта си “Семьон Котко”. Идеята за създаването на операта “Годеж в манастира” е дадена на композитора от младата поетеса Мира Менделсон, която завършва тогава едно от висшите учебни заведения по литература в Москва и е работила върху превода на тази комедия от Ричард Шеридан (1751-1816).

Сергей Прокофиев сам написва либретото по комедията на Шеридан, а няколкото стихотворни текста съчинява Мира Менделсон, която през 1941 г. става жена на композитора и ценна помощничка в по-нататъшната му творческа дейност. През лятото и есента на 1940 г. композиторът работи бързо и с увлечение върху операта си и до края на годината я завършва и оркестрира.

За създаването на операта “Годеж в манастира” Прокофиев отбелязва: “Пиесата Дуеня” е по-малко известна у нас. Аз се запознах с нея в 1940 г. Мен ме привлече изтънчения хумор, очарователната лирика, острите характеристики на действуващите лица, динамичното действие и увлекателното изграждане на сюжета, всеки обрат на който те кара да чакаш с нетръпение какво става по-нататък. Когато започнах работата си над операта, пред мен се откриваха два пътя: единият – да се подчертае в музиката комичната страна на произведението, и вторият – лиричната. От тези два пътя аз избрах втория. И струва ми се, че не сбърках…”

През пролетта на 1941 г. започва подготовката за изнасяне на операта в Московския театър “Станиславски”, но обявяването на войната осуетява това. През 1943 г. Прокофиев отново се връща към това си произведение и нанася редица поправки. Композиторът нарича операта си “Годеж в манастира”, защото оригиналното название “Дуеня” според него не звучало добре на руски. Първото изпълнение на опрата се е състояло на 3 ноември 1946 г. в Ленинград.

В България операта “Годеж в манастира” се изнася за пръв път от Варненската опера през 1962 г. Диригент – Борис Черпански, режисьор – Николай Николов.

“Годеж в манастира” е втората комична опера на Прокофиев след “Любовта към трите портокала”. Върху забавния сюжет на Шеридан композиторът е успял да създаде една съвременна опера-буфа. Музиката е написана с типичното за Прокофиев огромно професионално майсторство и в нея са съчетани по съвършен начин пародията, гротеската, сатиричната острота и изящната лирика. Острието на музикалната си сатира Прокофиев е насочил преди всичко към отрицателните герои, главно Мендоза и Дон Жером, докато в партиите на младите герои преобладават сърдечността, лириката и добродушният хумор. Особено ярък е музикалният образ на стария мошеник Мендоза, който се смята за покорител на женските сърца. В неговата предимно декламационна партия има много хумор и гротеска.

Едно от най-интересните и оригинални места не само в “Годеж в манастира”, но и в другите музикално-сценични творби на Прокофиев е сцената на домашното музициране в шестата картина, когато Дон Жером с двамата си партньори свири насмешливо-галантния менует. Наситената с ирония музика от триото на менуета се повтаря многократно през време на картината. Също така забележителна е хоровата сцена в мъжкия манастир (осмата картина), в която настава внезапна смяна на веселата песен на гуляещите монаси с карикатурно-набожен хорал. В карнавалната сцена от края на първа картина личи жизнерадостта и веселостта на севилските граджани. Остоумието на Дуеня е обрисувано в музиката с голямо майсторство, духовитост и тънък хумор. Черти от остроумие, хитрина и безгрижие има и в партията на Луиза, която обаче носи и лиричността на влюбената девойка. Не само Луиза, но и другите млади герои – Клара, Антонио и Фердинанд са дадени като положителни образи и партиите им контрастират с тези на отрицателните герои.

(край на цитатите за операта)

Редица от тези цитати съм взел от Уикипедия и се радвам, че на български език има доста сведения в електронните медии за Прокофиев и неговото творчество.

В общи линии това беше текста на статията ми от 15 април 2015 година.

Скоро попаднах в Интернет на една обзорна статия на Огнян Стамболиев относно поставените на български сцени опери и балети от Сергей Прокофиев, която намирам за много интересна и ще я цитирам:

Огнян СТАМБОЛИЕВ

СЕРГЕЙ ПРОКОФИЕВ НА БЪЛГАРСКА СЦЕНА

Години наред – от 50-те до 90-те на ХХ век, позабравеният днес от нашите музикални театри, Сергей Прокофиев бе в центъра на техния репертоар. Повече от 40 са постановките на неговите опери и балети в столицата и в цялата страна. И винаги са били успешни и са намирали добър прием сред критиката и публиката.

„Война и мир” е първото оперно заглавие, реализирано на наша сцена. 12 ноември 1957 година е паметна дата в историята на първата ни музикална сцена. Мащабната творба на Сергей Прокофиев, по либрето на автора и Мира Менделсон-Прокофиева, вдъхновено от епопеята на Граф Толстой, е реализирана с амбиция и размах от силен екип – Борис Покровски, режисьор, Асен Найденов, диригент, Асен Попов, художник, Анастас Петров, балетмайстор. Ето какво пише за тази постановка известният на времето оперен критик Асен Балкански в сп. „Българска музика” (бр. 9 от 1957 г.):

„В постановката режисьорът Борис Покровски от Болшой театър е проявил учудващо умение в работата с действащите лица, чиито огромен брой за една опера (близо 50!) и различие в психологическата обрисовка, предполага наличието на голям талант и огромен сценичен опит, каквито той има в достатъчна степен, за да се справи със сложната сцена… Постиженията на нашите артисти са наистина много добри. Явяването им на сцената и намесата им в драматическото действие тук става по естествен, непринуден път, както и при максималното извяване на гласовите и сценичните им дарби…”. Критикът оценява изключително високо превъплъщенията на незабравимата Катя Попова в Наташа Ростова, Георги Генов като  Княз Андрей Болконски, Михаил Попов като Кутузов… Високи са оценките за работата на Асен Найденов, който води спектакъла „сигурно, с неотслабващо напрежение”, удивлявайки  с „яснотата и изразността, с които разкрива сложната и богата партитура  на Прокофиев”.

Тази постановка е етапна в историята не само на Софийската опера, но и на българските музикални театри. „Размразяването”, настъпило след т.н. „Априлски пленум” от 1956, отваря нашите сцени към съвременния репертоар от ХХ век. И така Прокофиев, а след него и Шостакович и други руски автори (Кабалевски, Шчедрин, Хренников, Молчанов), както и някои западни (Бритън, Равел, Яначек, Меноти, Гершуин) влизат в репертоара. С тях влиза и една нова естетика, нашите сцени се обновяват – и най-важното: публиката приема добре тези автори и творби.

Втората постановка на „Война и мир” е след 29 години. За щастие, отново е поканен като режисьор Борис Покровски (вече световна знаменитост!), негов асистент е ученикът му Емил Бошнаков, диригент е Руслан Райчев, художник на декорите – грузинеца Йосиф Сумбаташвили от Болшой, на костюмите Евгения Раева, хормайсторите са двама – Любомир Каролеев и Христо Казанджиев, а хореограф е Петър Луканов. Както се вижда от имената – солиден екип, който успя да превърне и втората сценична реализация на шедьовъра на Прокофиев в голямо събитие. Покровски вече е поставил в София блестящо „Борис Годунов” и „Хованщина” на Мусоргски, също етапни спектакли в историята на театъра. С тях първата ни оперна сцена жъне огромни успехи на Запад като най-добър и автентичен интерпретатор на голямата руската класика, при това е без конкуренция (по онова време съветските театри почти не излизат навън и Софийската опера ги замества с успех в този труден  репертоар).

Нарасналите сили на състава – солисти, хор, оркестър, балет – са основа върху която се изгражда тази забележителна във всяко отношение (музикално, сценично, певческо, пластично, декоративно) постановка. „Превъзходна стегнатост и динамична гъвкавост, здрава връзка и хомогенност със сценичното действие…”. Така италианският печат оценява работата на нашия блестящ, родéн оперен диригент Руслан Райчев (за съжаление, днес нямаме такъв!). Тринадесетте картини са оформени с огромна фантазия, изобразителна култура и функционалност от Сумбаташвили, стилна е хореографията на Петър Луканов.

Сред многото солистични постижения, на първо място, все пак, бих споменал: Стефан Еленков (Кутузов), Любомир Виденов (Княз Андрей), Румяна Барева (Наташа) и още участието на: Петко Маринов, Стефка Попангелова, Константин Янков, Пламен Хиджов.

Втората Прокофиева опера, която бе представена у нас, при това успешно и с резонанс, бе „Дуеня” или „Годеж в манастира“, либрето на автора по прочутата комедия на Ричард Шеридан от 18-и век. Една великолепна музикална комедия, връх в световната комична опера, заглавие, привлекателно за всеки музикален театър. Първата постановка бе във Варна, с премиера на „Варненско лято“, на 5 юни 1962 г. Постави я Николай Николов, който две години преди това, също във Варна, за първи път у нас, реализира с огромен успех моцартовия шедьовър „Така правят всички”. Диригент бе Борис Черпански, художник Петко Мечков, хореограф Нина Кираджиева. По това време Варненската опера разполагаше с прекрасни певци-актьори, сред тях и такива с изявен комедиен талант като: Ранко Дюлгеров (прекрасен Мендоза), Наварт Хмаяк (самата Дуеня).

През 1972 г. „Годеж в манастира” излиза и на русенска сцена (режисьор доц. Стефан Трифонов, диригент Веселин Байчев, художник Мариана Попова, хормайстор Атанас Димитров). В главните роли дебютира група талантливи млади певци, които не след дълго ще се утвърдят и в национален и международен план: Пенка Дилова, Стефка Евстатиева, Мария Венцеславова, Виолета Шаханова, Иван Консулов, Марин Илиев, Иван Добрев. Ярки са и постиженията на артистите от първото поколение: Христо Крондев, Снежина Якимова, Неделчо Деянов.

През 1991 година Софийската опера поставя тази опера, но времената са вече други.  Спектаклите са предимно на италиански и френски, публиката е вече друга.

През 1965 година Софийската опера представя за първи път операта на Прокофиев „Семьон Котко” по повестта на Валентин Катаев. Премиерата е на 11 февруари под ръководството на Михаил Ангелов. Режисьор е московският възпитаник Николай Николов, а сценограф Константин Радев. Постановката се радва на успех и е представена и на турне на Операта в Италия, където е приета много добре от критиката. След София, „Семьон Котко” се представя добре и в Пловдив, 1976 г. (диригент Кръстю Марев, режисьор Николай Николов, художник Иван Попов), след това и във Варна, 1977 г. (диригент Георги Занев, режисьор Николай Николов – това е третият му прочит на творбата!, сценограф Ангел Атанасов).

Последната засега реализация на „Семьон Котко” беше в Русе през 1977 г. Дело на диригента Иван Филев, режисьора Аврам Георгиев и сценографа Георги Иванов и  хормайстор Томина Сидова, тази постановка беше оценена може би най-високо от критиката у нас. Това бе истински съвременен ансамблов музикален театър, осъществен от Русенската опера в един от върховите й сезони. Много силни, според критиката бяха превъплъщенията на Иван Димов, Иван Добрев, Ана Ангелова, Пенка Дилова, Виолета Шаханова … Постановката беше показана на фестивалите в Стара Загора, София и „Мартенски музикални дни”.

Четвъртото оперно заглавие от Прокофиев у нас е „Повест за истинския човек” по книгата на Борис Полевой, либрето от Мира Менделсон-Прокофиева (1948 г.). След ленинградската премиера от 1948 г., „Повест-та” е реализирана в Русе по идея на московския възпитаник доцент Стефан Трифонов, като премиерата е на 9 юни 1962 г. Музикалното ръководство е на младия и надарен за опера Борис Хинчев, сценограф е опитният театрал Жак Авдала, а хормайстор Николай Николаев. Постановката на Стефан Трифонов е посрещната като „нова дума” в българската оперна режисура. С пестелив, почти кинематографичен мизансцен, подпомогнат от чувствителните и напълно освободени (благодарение на системната си работа с него) русенски певци- актьори, Трифонов успя да сътвори един забележителен, съвременен спектакъл, нещо съвсем ново в нашата практика досега. Много резултатна бе работата му с главните изпълнители Анастас Анастасов и Неделчо Павлов. Две върхови актьорски постижения в българския оперен театър през най-добрите му години. Постановката беше отличена с награди и остана в аналите на българския музикален театър. През 1967 година екип на Старозагорската опера предложи нов прочит на същата творба – диригенти Димитър Димитров и Михаил Попов, режисьор Георги Петров, художник  Петър Русков. Постановката, макар и реализирана с амбиция, в духа на творбата, не получи желания резонанс сред критиката и публиката и не се задържа в репертоара на Стара Загора.

Много са и балетните постановки на творби от Прокофиев на неговите балети и на балети, създадени по негова музика. Близо 10 пъти е поставян балетът „Ромео и Жулиета”, като 5 пъти само в София. 9 са реализациите на „Пепеляшка”, 6 на „Петя и вълкът”. Всички български сцени (София, Варна, Русе, Пловдив, Плевен, Бургас) са представяли с успех тези балети.

Много именити хореографи като: Петър Луканов, Маргарита Арнаудова,  Галина и Стефан Йорданови, Асен Гаврилов, Нина Кираджиева, Леонид Лавровски, Павлина Иванова са поставяли Прокофиев. Трудно е да се отбележат най- добрите, но трябва да споменем работата на Олег Виноградов, Леонид Лавровски, Петър Луканов и Хари Мехмедов.

Прокофиев заслужава да бъде и днес на българска сцена. Две от най-силните му опери – „Огненият ангел” по Валерий Брюсов и „Играчът” по Фьодор Достоевски все още са непознати у нас, а се считат за връх в неговото творчество.

(край на цитата)

В днешната статия няма да давам други конкретни сведения, искам само да обърна внимание на факта, че Прокофиев наред с музикалните си интереси на професионалист музикант има редица други силни увлечения и интереси, като игра на шахмат, литературно творчество в разни жанрове, занимания с проблеми от християнската религия и други. До края на днешната статия ще цитирам откъси на руски език по отношение на шахмата и литературата, като накрая ще дам и някои сведения за семейния му живот.

Интереси в шахмата

Культ точ­но­сти, ко­то­рый Прокофьев ис­по­ве­до­вал с дет­ст­ва и до кон­ца жиз­ни, на­шёл вы­ра­же­ние в его ув­ле­че­нии шах­ма­та­ми. В «Автобиографии» композитора приводится первая из сохранившихся авторских рукописей детских музыкальных сочинений, сделанная в 1898 году, на обороте которой записано положение незаконченной шахматной партии. Там же Прокофьев гордо описывает ничью с Эмануилом Ласкером в 1909 году в Петербурге и приводит запись партии Ласкер — Прокофьев 1933 года в Париже, которую проиграл.

Прокофьев был довольно сильным шахматистом, большой интерес общественности вызвал его матч с Давидом Ойстрахом в Москве в 1937 году, выигранный скрипачом с минимальным перевесом 4:3. Эдвард Уинтер (Edward Winter) перечисляет некоторые встречи Прокофьева за доской с известными шахматистами:

в мае 1914 года при сеансах одновременной игры в Санкт-Петербурге с Хосе Раулем Капабланкой, композитор победил в одной партии и две проиграл

в феврале 1922 года в сеансе одновременной игры в Нью-Йорке с Капабланкой

в 1918 и 1931 году с Мишей Эльманом

зимой 1921/22 года в Чикаго с Эдуардом Ласкером

в 1933 году в Париже с Савелием Тартаковером

9 ноября 1937 года на шахматном матче в Москве с Давидом Ойстрахом.

(край на цитатите да игра не шах­)

Известны афоризмы композитора «Шахматы для меня — это особый мир, мир борьбы планов и страстей» и «Шахматы — это музыка мысли». Новаторство было свойственно творческой натуре Прокофьева с ранних лет, когда в январе 1905 года юноша «носился с мыслью перенести шахматы с квадратной доски на шестиугольную, у которой были бы шестиугольные же поля». Несмотря на то, что «изобретение не было додумано до конца», так как движения ладьи и слона были неожиданно похожими, а «ход пешки совсем неясен», впоследствии замысел воплотился в создании «девятерных шахмат» с доской на 24х24 поля и правил игры с задействованием девяти комплектов фигур.

(край на цитата)

Интереси в литературата

В 1954 году Шостакович писал: «Дисциплина труда у С. С. Прокофьева действительно была поразительная, и, что было для многих непостижимо, он одновременно работал над несколькими произведениями». С другой стороны, обладая даром богатого воображения, Прокофьев с юности привык переключать интеллектуальную деятельность с сочинения музыки на решения шахматных задач или литературное творчество. Так, например, во время русско-японской войны внимание молодого музыканта приковывал морской флот и Большой зал Петербургской консерватории представлялся морским доком, «в который будет сейчас введён крейсер для починки». Приблизительно в то же время Прокофьев написал окончание поэмы «Граф». Если бы Прокофьев не стал композитором, у него было достаточно много оснований для того, чтобы стать литератором.

Биографы отмечают литературный дар Прокофьева, про­яви­вшийся в опер­ных либ­рет­то, автобиографиях, «Днев­ни­ке», рас­ска­зах, которые свидетельствуют о свой­ст­вен­ных творческой на­ту­ре композитора оп­ти­мизме, остро­умии, бле­стя­щем чув­ст­ве юмо­ра. В «Дневнике», который Прокофьев вёл с начала сентября 1907 года по июнь 1933 года, представлен богатый материал для исследования жизни и творчества композитора. Согласно оценке «Дневника», данной Святославом Прокофьевым в январе 2002 года при его первой полной публикации, «Дневник Прокофьева — это уникальное произведение, которое имеет полное право получить свой номер опуса в его каталоге». Долгие годы были посвящены написанию «Ав­то­био­гра­фии», повествование в которой до­ве­де­но до 1909 года. Первая часть «Детство» была закончена в 1939 году, а вторая часть «Консерватория» создавалась с 1945 по 1950 год с перерывом в 1947—1948 годах. В «Крат­кой ав­то­био­гра­фии», завершённой в 1941 году, описание хронологии жизни охватывает период до 1936 года.

(край на цитата)

И накрая – сведения за неговия семеен живот:

В 1919 году Прокофьев познакомился с испанской (каталонской) камерной певицей Линой Коди́ной, в 1923 году в немецком городе Этталь женился на ней, при этом супруга взяла фамилию мужа. В 1936 году Прокофьев с женой и сыновьями Святославом и Олегом окончательно переехал в СССР и обосновался в Москве.

В 1938 году Прокофьев познакомился со студенткой Литературного института Мирой Александровной Мендельсон, которая вызвалась помогать ему с переводом Шеридана и подготовкой либретто оперы «Обручение в монастыре». Общение переросло рамки творческого содружества композитора и либреттиста, и с марта 1941 года Прокофьев стал жить с Мендельсон отдельно от семьи. Через несколько лет советское правительство объявило заключённые за пределами СССР браки с иностранцами, которые не были заверены в консульствах, недействительными. 15 января 1948 года Прокофьев официально оформил брак с Мирой Мендельсон без оформления развода с Линой Прокофьевой (согласно С. Моррисону, 13 января). Впоследствии в результате судебного разбирательства оба брака были признаны действительными, и, согласно высказываниям сына композитора Святослава и В. Н. Чемберджи, относительно этого случая в советской юридической практике употреблялся термин «казус Прокофьева». В 1948 году Лина Прокофьева была осуждена по 58-й статье и приговорена к 20 годам лагерей строгого режима; реабилитирована только после смерти Прокофьева — в 1956 году. В годы заключения матери дети Прокофьева не были приняты в семью молодожёнами и по большей части остались предоставлены сами себе.

(край на цитата)

Нека днес на 15 април 2021 г. си спомним за великия композитор Сергей Прокофиев, роден на днешния ден преди 130 години, който заедно с Дмитри Шостакович заемат заслужено място сред руските композитори от 20-и век, чието творчество в днешно време има голям ренесанс в целия свят.

Мир на праха им!

……………………..

Прокофьев. Классическая симфония. Дирижер Т.Курентзис

С. Прокофьев. Симфония №1 («Классическая»). Московский камерный оркестр «Musica Viva» Дирижер Теодор Курентзис “Другой Новый год с Теодором Курентзисом” во Дворце на Яузе 31 декабря 2010 года

www.youtube.com/watch?v=uyPDgsf2i4M

……