Veröffentlicht am

Alexander Zemlinsky

Австрийският композитор Александър Цемлински, роден преди 150 години

През 1949 г. Арнолд Шьонберг казва за своя приятел: “Винаги съм твърдо вярвал, че Александър Цемлински е велик композитор и все още вярвам в това. Неговото време може да дойде по-рано, отколкото си мислите”.

И Шьонберг действително е имал право: творчеството на Цемлински може да бъде забравено в годините след смъртта му през 1942 г., но то е преоткрито през 70-те години. През 1996 г. неговата опера „Цар Кандавъл“ има своята премиера в Хамбург.

(цитати от днешната ми статия за Александър Цемлински)

Драги приятели на оперната и симфонична музика, вчера на 14 октомври 2021 г. се навършиха кръглите 150 години от рождението през 1871 г. на един от най-известните в тази епоха композитори, диригенти и музикални педагози в генерацията си – австриецът Александър Цемлински (Alexander Zemlinsky), който за съжаление днес не е така известен на широките кръгове любители на класическата музика, като неговите съвременници и сънародници Густав Малер, Арнолд Щьонберг и Албан Берг.

Пиша тази статия за Александър Цемлински днес на 15 октомври, понеже вчера се навършиха също кръглите 125 години от рождението на българската оперетна и филмова актриса Мара Чуклева и предпочетох именно нея да уважа със статия точно в деня на рождението й – не искам в един ден да публикувам повече от една статия.

Александър Цемлински има огромно музикално творчество в почти всички жанрове на това изкуство: 3 симфонии и 1 симфониета, също една „Лирична симфония“ за сопран, баритон и симфоничен оркестър в 7 части по текстове на индийския поет Рабиндранат Тагор (една от най-прочутите творби на Цемлински, изпълнявана и в България), симфонични поеми и увертюри, 9 опери (на тях ще се спра подробно по-късно), балетна музика, сюити за симфоничен оркестър, хорова музика, много песни със съпровод на пиано или на оркестър, камерна музика за различни инструменти, творби за пиано. Забележителен ментор в началото на дейността му е Йоханес Брамс. Музиката на Цемлински се колебае между късния романтизъм, веризма и модерността, но никога не напуска почвата на тоналността.

Забележителна е и дейността на Александър Цемлински като диригент и ръководител на различни музикални институции: през 1899 г. той получава поста на капелмайстор във виенския „Карлтеатър“, през 1906 г. става първият капелмайстор на новата „Виенска народна опера“ („Wiener Volksoper“). От 1911 до 1927 г. е диригент в „Deutsches Landestheater“ в Прага, където ръководи през 1924 г. премиерата на операта „Очакване“ („Erwartung“) от Арнолд Шьонберг. След това Цемлински се премества в Берлин, където преподава в „Krolloper“ при Ото Клемперер и работи като диригент. По време на възхода на Националсоциалистическата партия (NSDAP) Александър Цемлински емигрира през 1933 г. във Виена (той има еврейски корени – майка му е родена в Сараево от баща сефардски евреин и майка от Босна), където не заема официална длъжност, а вместо това се концентрира върху композирането и понякога се изявява като гост-диригент.

През 1938 г. Цемлински се премества в САЩ и се установява в Ню Йорк. Въпреки че емигрантът и негов приятел и роднина Арнолд Шьонберг е високо оценен и празнуван особено в Лос Анджелис през 30-те и 40-те години, това не може да се каже и за Цемлински, който не се налага като Шьонберг, поради което практически остава непознат в новата си родина. При това и здравословното му състояние се влошава – Цемлински се разболява, претърпява няколко мозъчни удара и спира да композира.

Още в годините си в Австрия Александър Цемлински има дейност и като музикален педагог: той дава уроци на Арнолд Шьонберг по контрапункт и по този начин става единственият официален учител по музика, който Шьонберг има. Разбира се, Цемлински има още от младежките си години основно и много задълбочено музикално образование – изучавал е музикална теория при Роберт Фукс и композиция при Йохан Непомук Фукс и при Антон Брукнер.

След този кратък увод ще премина към биографични бележки и творчество на Александър Цемлински.

Александър Цемлински или Александър фон Цемлински, роден на 14 октомври 1871 г., починал на 15 март 1942 г., е австрийски композитор, диригент и музикален педагог.

Той е роден във Виена в много разнородно семейство. Дядото на Цемлински – Антон Семлински емигрира в Австрия от Жилина, Унгария (сега в Словакия) и се жени за австрийка. И двамата произхождат от строги римокатолически семейства, а бащата на Александър – Адолф, е отрасъл и възпитан в католическа религия. Майката на Александър е родена в Сараево от баща сефардски евреин и майка от Босна.

Цялото семейство на Александър е приело религията на дядо си по майчина линия, юдаизма, а Цемлински е роден и е израснал като евреин. Баща му добавя аристократичното “фон” към името си, въпреки че нито той, нито предците му са благородници. Той също започва да изписва така фамилията си. Но Александър също е бил и масон.

Александър Цемлински учи пиано от ранна възраст. По време на празници той свири на орган в градската синагога и е приет във Виенската консерватория през 1884 г. Учи пиано при Антон Доор и печели училищната награда за пиано през 1890 г. Продължава обучението си до 1892 г., изучавайки теория при Роберт Фукс и композиция при Йохан Непомук Фукс и при Антон Брукнер. Точно по това време Александър Цемлински започва да композира. В Йоханес Брамс Цемлински има ценен поддръжник. През 1893 г., по покана на учителя на Цемлински – Йохан Непомук Фукс, Брамс присъства на изпълнение на Симфонията на Цемлински в ре минор. Скоро след това Брамс присъства на един от квартетите на Цемлински, изпълнен от квартета Хелмесбергер. Брамс, впечатлен от музиката на Цемлински, препоръчва за публикуване при музикалния издател Николаус Зимрок Триото за кларинет от 1896 г. на младия композитор.

Александър Цемлински опознава и Арнолд Шьонберг, когато се присъединява към аматьорския оркестър „Полихимния“ като виолончелист; Цемлински основава тази формация през 1895 г. Двамата стават близки приятели, а по-късно и взаимни почитатели и девери, когато Шьонберг се оженва за сестрата на Цемлински – Матилда. Цемлински дава уроци на Шьонберг по контрапункт и по този начин става единственият официален учител по музика, който Шьонберг има.

През 1897 г. Симфония № 2 на Цемлински (третата, която той е написал хронологично и понякога номерирана като такава) става успешна, когато премиерата е във Виена. Репутацията му на композитор е допълнително подпомогната, когато Густав Малер дирижира световната премиера на операта от Цемлински „Es war einmal“ (Имало едно време) в Придворната опера във Виена през 1900 г. Преди това – през 1899 г. Цемлински си осигурява поста на капелмайстор във виенския „Карлтеатър“. През 1899 г. Цемлински конвертира от католическа в протестантска религия. Той свири на църковни празници и дирижира често части от псалми, съдържащи се в някои от неговите композиции.

Когато е почти 30-годишен, през 1900 г. Цемлински е увлечен по красивата Алма Шиндлер, една от неговите ученички по композиция и се влюбва в нея. Тя откликва взаимно на чувствата му, но изпитва голям натиск от близки приятели и семейството си да прекрати тази връзка. Тези приятели и семейството й са основно загрижени за липсата на информация относно международна репутация на Цемлински като музикант и непривлекателния му външен вид. Алма Шиндлер прекъсва връзката си със Цемлински и се омъжва през 1902 г. за композитора Густав Малер. През 1907 г. Цемлински се оженва за Ида Гутман, но бракът е нещастен. След смъртта на Ида през 1929 г., Цемлински се оженва през 1930 г. за Луиза Саксел, която е по-млада от него с 29 години. На нея Цемлински дава уроци по пеене от 1914 г. до тогава. Тази връзка е много по-щастлива и трае до смъртта на Цемлински през 1942 г.

През 1906 г. Цемлински става първият капелмайстор на новата „Виенска народна опера“ („Wiener Volksoper“). От 1911 до 1927 г. е диригент в „Deutsches Landestheater“ в Прага, където ръководи през 1924 г. премиерата на операта „Очакване“ („Erwartung“) от Арнолд Шьонберг. След това Цемлински се премества в Берлин, където преподава в „Krolloper“ при Ото Клемперер и работи като диригент.

По време на възхода на Националсоциалистическата партия (NSDAP) Александър Цемлински емигрира през 1933 г. във Виена, където не заема официална длъжност, а вместо това се концентрира върху композирането и понякога се изявява като гост-диригент.

През 1938 г. Цемлински се премества в САЩ и се установява в Ню Йорк. Въпреки че емигрантът и негов приятел и роднина Арнолд Шьонберг е високо оценен и празнуван особено в Лос Анджелис през 30-те и 40-те години (той преподава в Калифорнийския университет, Лос Анджелис (UCLA) и Университета на Южна Калифорния (USC), това не може да се каже и за Цемлински, който не се налага като Шьонберг, поради което практически остава непознат в новата си родина. При това и здравословното му състояние се влошава – Цемлински се разболява, претърпява няколко мозъчни удара и спира да композира.

Александър Цемлински умира от пневмония в Ларчмонт, Ню Йорк на 15 март 1942 г.

(край на биографичните бележки)

По-късно ще се спра на творчеството на Александър Цемлински, особено на оперните му творби, чиито брой е внушителен, а сега искам да пиша нещо и за Алма Шиндлер, с която Цемлински започва интензивна връзка през 1900 г., но тя се омъжва през 1902 г. за композитора Густав Малер. Понеже тая жена има впечатлителна биография и е изиграла голяма роля в живота на редица особено известни личности в епохата, като музикантите Густав Малер и Александър Цемлински, прочутият архитект и дизайнер Валтер Гропиус (1883-1969), художникът импресионист Оскар Кокошка и други.

За първите двама няма да давам подробности, Густав Малер е толкова известен, а Александър Цемлински е днешният юбиляр, но за другите двама ще дам кратки бележки:

Валтер Гропиус (Walter Gropius) е немски архитект, един от основателите на школата „Баухаус“. Заедно с Лудвиг Мис ван дер Рое и Льо Корбюзие той е един от пионерите и най-видни майстори на модерната архитектура от началото и средата на 20-и век. Гропиус се оженва за Алма Малер – вдовица на Густав Малер. Двамата имат дъщеря, родена през 1916 г., кръстена Манон. Тя умира на 18-годишна възраст вследствие на болестта полиомиелит. Композиторът Албан Берг написва творбата си „Концерт за цигулка“ в нейна памет. Валтер и Алма се развеждат през 1920 г. През 1923 г. той се жени за Илзе Франк, с която остава до края на живота си през 1969 г. Двамата осиновяват Бийти Гропиус, известна също като Ати.

Валтер Гропиус следва в професионалния си път своя баща и чичо си – Мартин Гропиус, който е бележит за времето си архитект. Валтер учи архитектура в Мюнхен и Берлин. През 1908 г. постъпва на работа в бюрото на Петер Беренс – един от основоположниците на „утилитарната школа“ в архитектурата и дизайна. Негови колеги във фирмата по същото време са Лудвиг Мис ван дер Рое и Льо Корбюзие. През 1910 г. Гропиус напуска бюрото на Беренс и заедно с друг негов служител – Адолф Майер, основават частна фирма за архитектурни проекти в Берлин. Заедно двамата създават проекта за една от първите, основополагащи сгради на модернизма – фабриката за обущарски калъпи „Фагус“ в Алсфелд на Рейн. В тази сграда, с дизайна на фасадата, архитектите онагледяват основният принцип в модерната архитектура от това време – „Формата следва функцията“. През 1913 г. Гропиус публикува статията „Развитието на индустриалните сгради“, която оказва голямо влияние върху европейските модернисти, между които Корбюзие и Ерик Менделсон.

След края на Първата световна война Гропиус продължава своята кариера. През 1919 г. заема позицията на директор на училището за изкуства и занаяти „Grand-Ducal Saxon School“ във Ваймар. За позицията той е препоръчан от предшественика си – Анри ван де Велде, който е помолен да отстъпи поради белгийския си произход. Това е училището, което Валтер трансформира в прочутата школа „Баухаус“, станала световното средище на модернизма. Славният факултет включва такива представители на стила като Паул Клее, Йоханес Итън, Хепберт Байер и Василий Кандински. През 1923 г. Валтер Гропиус създава прочутия си дизайн за дръжки на интериорни врати, смятани за икона на дизайна от 20-и век, често сочени за едно от най-влиятелните произведения, излезли от школата на „Баухаус“. В този период архитектът изпълнява и няколко мащабни проекта за Берлин, Карлсруе и Десау, които представляват значителен пример от движението „Нова предметност“ (Neue Sachlichkeit).

През 1934 г. с помощта на английския архитект Максуел Фрай, Гропиус успява да напусне Нацистка Германия под претекст, че отива на временно посещение във Великобритания. Той живее и работи в Обединеното кралство, като част от фирмата „Исокон“ заедно с Фрай до 1937 г., когато се премества в САЩ. Къщата, която построява за себе си през 1937 г. в Линкълн, Масачузетс, се превръща във влиятелна творба от шестващия по това време Интернационален стил в архитектурата. Гропиус и неговото протеже от „Баухаус“ – Марсел Бройер се преместват в Кеймбридж, Масачузетс, където преподават в училището по дизайн към Харвардския университет. През 1944 г. той става натурализиран гражданин на Съединените щати. През 1945 г. Валтер Гропиус заедно със седем по-млади архитекти основава проектантската фирма „The Architects’ Collaborative“ (TAC). През следващите десетилетия фирмата става едно от най-прочутите и уважавани архитектурни бюра в света. Сред мащабните проекти, осъществени от „TAC“, са: Багдадския университет в Ирак; Федералната сграда „Джон Ф. Кенеди“ в Бостън; Небостъргачът „Пан Ам“ в Ню Йорк, прекръстен впоследствие на „Мет Лайф“ и други.

Валтер Гропиус умира през 1969 г. на 86-годишна възраст. В началото на 1990-те са издадени серия от книги, озаглавени „Архивът на Валтер Гропиус“, включващи данни за цялата му кариера.

(край на бележките за Валтер Гропиус)

Сега малка информация за художника Оскар Кокошка (1886-1980).

Оскар Кокошка (Оskar Kokoschка) е австрийски художник и писател от чешки произход, един от видните представители на експресионизма. Той рисува, пише драми, поезия и проза.

От страна на баща си Оскар Кокошка принадлежеше към семейството на известни пражки бижутери. През 1903-1909 г. учи във Виенската школа за изкуства и занаяти, сред неговите учители са Густав Климт и Карл Ото Чешка. През 1908 г. творбите на Кокошка правят скандален дебют на художествена изложба, организирана във Виена от сътрудници на Климт. Постановката на драмата на Кокошка „Убиец, надеждата на жените“ (1907) на виенската сцена предизвика скандал (през 1921 г. Паул Хиндемит написва опера по нея). През 1911-1913 г. Кокошка има бурен романс с известната виенска красавица Алма Малер, по това време вдовица на известния композитор и диригент Густав Малер (по-късно тя е омъжена за архитекта Валтер Гропиус, а след това за Франц Верфел). Неспособен да се отърве от болезнените спомени за нея, през 1919 г. Кокошка поръчва на майстор в Щутгарт женска кукла в естествен размер, която по-късно описва в книгата „Фетиш“ (1925). Той посвещава една от най-добрите си картини на Алма Малер – „Невестата на вятъра”. През 2001 г. игралният филм на Брюс Бересфорд „Невестата на вятъра“ (англ. „Bride of the Wind”) излиза под същото име, което отразява връзката им.

През 1934 г. Оскар Кокошка се премества в Прага, през 1938 г., след Мюнхенското споразумение – във Великобритания, през 1946 г. получава британско гражданство. От 1947 г. живее в Швейцария. След края на Втората световна война неговите творби са представени през 1945 г. на изложба във Виена заедно с картини на Густав Климт и Шиле, през 1947 г. експозицията му се провежда успешно в Берн, а през 1952 г. на „Виенското биенале“ му е определена отделна стая. През 1952-1963 г. Кокошка преподава в Лятната академия за изящни изкуства в Залцбург. През 1955, 1959 и 1964 години негови творби са представени на изложението „Documenta“ в Касел, Германия. През 60-те години Оскар Кокошка работи и като сценограф („Вълшебната флейта“ на Моцарт, 1964 г. и др.), има дейност и като графичен дизайнер по телевизията („Росмерхолм“, по драмата на Ибсен, 1961 г.). През 1960 г. Оскар Кокошка печели наградата „Еразъм“. През 1981 г. големи ретроспективни изложби на творбите на Оскар Кокошка се провеждат в Лондон и Ню Йорк, през 1986 г. – в музея на Соломон Гугенхайм в Ню Йорк.

Наградата „Оскар Кокошка“, една от най-големите австрийски награди в областта на съвременното изкуство, е учредена от австрийското федерално правителство в годината на смъртта на художника, през 1980 г. Наградният фонд за 2012 г. е 20 хиляди евро. Наградата се присъжда на всеки две години на художник, пребиваващ в Австрия или в чужбина. Оскар Кокошка умира на 22 февруари 1980 г. във Вилньов, Швейцария.

(край на бележките за Оскар Кокошка)

На български език има също данни както за Алма Шиндлер, съпруга на Густав Малер, Валтер Гропиус и близка приятелка на Оскар Кокошка (това не са всички нейни връзки), но аз искам да цитирам една по-обстойна статия за нея, на която попаднах тия дни. Цитирам:

Портал „Impressio“

12 май 2017 г.

Редактор Еми Мариянска

Тя е била музата на 9 талантливи мъже

Жената на композитора Густав Малер минава за “Черната вдовица”, а всъщност е обожавала таланта на мъжете си

Алма Шиндлер-Малер-Гропиус-Верфел е била дъщеря на художник, жена на композитор, на архитект, на писател, и… любовница на най-известните и талантливи мъже на своето време. Удивително, нали?! Ето защо и биографите й я наричат “Музата на девет творци” и “Вдовицата на четири изкуства”. Алма преживява всичките си талантливи поклонници и написва скандална книга за живота си, от която става ясно, че тя не просто се е влюбвала в мъжете, а е била поклонник на таланта им.

Родена е във Виена през 1878 г., в семейството на художник-пейзажист. Едва на 17 е, когато в нея се влюбва художникът символист Густав Климт. На 20 тя се влюбва в композитора Александър Цемлински. По онова време ходи при него на уроци по пиано и пеене. Музикално-романтичните отношения на Алма и нейният преподавател продължили около 2 години, докато родителите й не й забранили да се вижда с него.

Първи съпруг на Алма става знаменитият композитор Густав Малер. Той бил 20 години по-възрастен от нея и по онова време заемал поста директор и главен диригент на Виенската опера. Настоявал Алма да се откаже от музикалните си занимания и да бъде стопанка на дома. Раждат им се две дъщери. През 1907 г. семейството е сполетяно от голямо нещастие – от дифтерит умира дъщеря им Мария. Разстроен от смъртта на детето си, Густав Малер получава сърдечен пристъп. Откриват му порок на сърцето. Лекарите му препоръчват да намали напрежението и Малер напуска директорския пост на операта. Семейството се мести да живее в Ню Йорк.

По време на едно пътуване в Европа, Алма се запознава с младия архитект Валтер Гропиус. Захваща любовен роман, слухът за който бързо стигнал до ушите на съпруга й. Густав Малер е дълбоко разстроен, но вместо да вдига скандали на жена си, отива на психоаналитик. Не при когото и да е, а при Зигмунд Фройд. След терапевтичните сеанси при знаменития психоаналитик, Малер кардинално променил отношението си към Алма – започнал да й отделя повече внимание, издал сборник с нейни песни, посветил й симфония. Алма остава с Малер до смъртта му през 1911 г. На последната си партитура, композиторът собственоръчно написал: “Да живея и да умра за теб, моя Алма!”

След като остава вдовица, Алма има кратък роман с учен-биолог – Паул Камерер, който неизвестно защо приключва живота си със самоубийство – застрелва се. В светските среди вече се обсъжда новата връзка на Алма – с художника Оскар Кокошка. Това бил най-безумният и страстен роман в живота й, признава самата тя в книгата си. Всичко започва с една бележка, която художникът й праща, с молбата да й нарисува портрет. Още с първото виждане, двамата се отдават на страстта. Кокошка буквално я затрупвал с любовни писма – около 400 на брой. Пишел й почти всеки ден и умирал от луда ревност, ако не я види. Всеки ден й правел предложения за женитба, но тя все му отказвала. Кокошка излива чувствата си към Алма в картината “Невеста на вятъра”. Алма изпитва двойнствени чувства към него – харесва го и едновременно с това се плаши от ревнивия му характер. Връзката им е прекъсната от Първата световна война, в която Кокошка се записва като доброволец. Раняват го, пленяват го, но оцелява.

След края на войната, когато се връща с надеждата най-накрая да бъде с Алма, тя вече е омъжена за Валтер Гропиус и чака дете от него. Кокошка буквално “мръдва” – поръчва да му изработят кукла в цял ръст, приличаща на Алма, и ходи навсякъде с нея. Доброволно се превръща в обект на всеобщ присмех и подигравки. Междувременно се разпада бракът на Алма с Гропиус. Скоро след развода си с него, тя вече е влюбена в нов мъж – поетът-експресионист Франц Верфел. Тя е на 40, а той – на 27 и евреин. А Алма била известна с антисемитските си изказвания. Въпреки това, Алма последвала Верфел, когато той емигрира по време на Втората световна война. През 1945 г. Франц Верфел умира от сърдечен пристъп, само на 55. Това припомня на всички, че първият мъж на Алма – Густав Малер, също умира от сърце – на 51. В светските среди започват да шушукат, че тя е “фатална”, наричат я “Черната вдовица”. Близка на Верфел дори си позволява да каже на глас: “Който се жени за Алма Малер, винаги умира!”

Минават години на относителна самота в живота на тази невероятна жена, докато тя се реши да напише мемоарите си. В тях, повече от откровено Алма Малер разказва с шокиращи подробности любовните си връзки с мъже. За критиците, обаче, става ясно, че онова, което най-силно я е привличало у мъжете, е бил не сексът с тях, а техният талант. Изглежда несправедливо е била упреквана от съвременниците си, че е била “разтурена” жена. Всъщност, била е тяхна муза, защото самата тя е била вдъхновена от изкуствата!..

(край на цитата)

Сега наново за днешния юбиляр Александър Цемлински, чието музикално творчество е огромно. Аз няма да се спирам на всички негови творби, които включват почти всички жанрове на музикалното изкуство, а на оперното му творчество, което също е впечатлително.

Цитирам списък на оперите му от източник на немски език:

Opern

  • Sarema. Oper in drei Abtheilungen, Libretto vom Komponisten, Adolf von Zemlinszky und Arnold Schönberg (1893–95; UA München, 10. Oktober 1897 unter der Leitung des Kapellmeisters Hugo Röhr).
  • Es war einmal … Märchenoper in einem Vorspiel und drei Aufzügen, Libretto von Maximilian Singer nach Holger Drachmann (1897–99; UA Wiener Hofoper, 21. Januar 1900. Dirigent: Gustav Mahler. Insgesamt 13 Aufführungen).
  • Fried!. Oper, Libretto unbekannt. Vermutlich unvollendet. Zwei Szenen daraus wurden uraufgeführt in Wien am 25. Februar 1900 in einer Schülerproduktion der Gesangslehrerin Julie Salter-Trebic (s. Rezension in “Neue Freie Presse”, 28. Februar 1900, S. 7).
  • Der Traumgörge. Oper in zwei Akten und einem Nachspiel, Libretto von Leo Feld (1904–06; UA Nürnberg 1980)
  • Kleider machen Leute, Libretto von Leo Feld mit Benützung von Gottfried Kellers gleichnamiger Novelle. Drei Fassungen:

1. Wiener Urfassung: Komische Oper in einem Vorspiel und drei Akten (1907–09; Kl.-A. 1910) 2. Revidierte Wiener Fassung: Musikalische Komödie in einem Vorspiel und drei Akten (Überarbeitung: 1910; Kl.-A. 1910 [sic]; UA Volksoper Wien 1910) 3. Prager Fassung: Musikalische Komödie in einem Vorspiel und zwei Akten (Überarbeitung: 1922; UA Prag 1922)

(край на цитата)

Както се вижда, Цемлински е композирал общо 9 опери, някои едноактни, други в повече действия. Не знам дали негови опери са изнасяни в България, но някои от тях стоят редовно в програмите на редица оперни театри тук в Германия, също и в Австрия и други европейски държави. На особен успех се радват: „Дрехите правят човека“ („Kleider machen Leute“), „Една флорентинска трагедия“ („Eine florentinische Tragödie“), „Джуджето“ („Der Zwerg“), „Тебеширеният кръг“ („Der Kreidekreis“) и „Цар Кандавъл“ („Der König Kandaules“).

Последната от тия опери има премиерата си едва през 1996 г. на сцената на Държавната опера в Хамбург. Тя има сюжета си от древната гръцка история:

КандавълI (на старогръцки: Κανδαύλης, Μυρσίλος, Σαδυατης, Kandaules, Sadyattes I, Saduatês, Myrsilus) е цар на Лидия през 733 пр.н.е. – 716 пр.н.е., или 728 пр.н.е. – 711 пр.н.е. и последният цар от династията Хераклиди. Кандавъл е син на цар Мелес. Той е женен за Нисия (по други версии Лудо). Кандавъл е убит от Гигес, основателят на династия Мермнади, който узурпира престола и се жени за неговата съпруга.

Според Херодот Кандавъл толкова се гордеел с красотата на жена си, че я показал гола на Гигес. Тогава обидената му съпруга накарала Гигес или да се самоубие, или да убие Кандавъл и да стане цар вместо него. Според други източници Гигес го убива с помощта на пръстен, който го направил невидим.

(край на цитата)

Друга често играна опера на Цемлински е „Джуджето“ („Der Zwerg“) по приказката „Рожденият ден на инфантата“ от Оскар Уайлд. Премиерата на произведението е на 28 май 1922 г. в Кьолн под диригентството на Ото Клемперер.

Скоро след смъртта на Цемлински през 1942 г. неговите оперни произведения са до голяма степен забравени. Ще минат около 30 години, преди да намерят пътя си обратно към обществеността. Ренесансът започва през 1977 г. в Кил, където „Джуджето“ е представено заедно с друга едноактна опера на Цемлински – „Флорентинска трагедия“.

Големият успех се осъществява едва през 1981 г., когато „Джуджето“ е изнесена от Държавната опера в Хамбург в постановка на Адолф Дрезен. Самият Дрезен е преработил основно либретото така, че да приближи сюжета до идеята на Оскар Уайлд.

Музиката на Цемлински се колебае между късния романтизъм, веризма и модерността, но никога не напуска почвата на тоналността.

И накрая няколко думи за операта „Дрехите правят човека“ („Kleider machen Leute“).

„Дрехите правят човека“ е опера (оригинално име: “Музикална комедия”) в прелюдия и три действия от Александър Цемлински (музика). Либретото на Лео Фелд се основава на едноименния роман от втория том от цикъла на романите на Готфрид Келер „Хората на Селдвила“ (1874). Премиерата на първата версия е на 2 октомври 1910 г. във „Виенската народна опера“. Втора версия от два акта се играе за първи път на 20 април 1922 г. в „Новия германски театър“ в Прага.

Операта на Цемлински „Дрехите правят човека“ следва традицията на романтичната комедийна опера от Херман Гьотц „Укротяване на опърничавата“ или на Хуго Волф „Коригидор“ („Съдията“).

„Дрехите правят човека“ е комедия от “меки тонове”. Тоналният език стои между този на Рихард Щраус и Арнолд Шьонберг, но също така напомня за стила на виенската оперета. Изграждането на ансамбловите сцени напомня за изкуството на Волфганг Амадеус Моцарт.

В края на тази статия ще цитирам и списък на вокалното творчество на Александър Цемлински, което също е впечатляващо (източник на немски език):

Chorwerke

  • Minnelied (Heinrich Heine) für Männerchor, zwei Flöten, zwei Hörner und Harfe (ca. 1895)
  • Hochzeitsgesang („Baruch aba“; „Mi adir“). Motette für Kantor, gemischten Chor und Orgel (1896)
  • Frühlingsbegräbnis (Paul Heyse) für Sopran, Bariton, Chor und Orchester (1896/97, rev. ca. 1903; UA Originalfassung: Wien 1900, rev. Fassung: Köln 1997)
  • Frühlingsglaube (Ludwig Uhland) für gemischten Chor und Streichorchester (1896; UA Köln 1988)
  • Geheimnis (Dichter unbekannt) für gemischten Chor und Streichorchester (1896, instrumentiert von Antony Beaumont; UA Wien 1995)
  • Der 83. Psalm, für Soli, Chor und Orchester (1900; UA Wien 1987)
  • Der 23. Psalm op. 14, für Chor und Orchester (1910; UA Wien 1910)
  • Aurikelchen (Richard Dehmel) für Frauenchor (ca. 1920)
  • Der 13. Psalm op. 24, für Chor und Orchester (1935; UA Wien 1971)

(край на цитата)

Lieder mit Klavierbegleitung

  • Lieder aus dem Nachlass
  • Lieder op. 2 (1895/96)
  • Gesänge op. 5 (1896/97)
  • Walzer-Gesänge nach toskanischen Liedern von Ferdinand Gregorovius op. 6 (1898)
  • Irmelin Rose und andere Gesänge op. 7 (1898/99)
  • Turmwächterlied und andere Gesänge op. 8 (1898/99)
  • Ehetanzlied und andere Gesänge op. 10 (1899–1901)
  • Sechs Gesänge nach Gedichten von Maurice Maeterlinck op. 13 (1913)
  • Sechs Lieder op. 22 (1934; UA Prag 1934)
  • Zwölf Lieder op. 27 (1937)
  • Three Songs (unter dem Pseudonym Al Roberts) (Irma Stein-Firner) (1939; UA Hamburg 1996)

(край на цитата)

Накрая нека отбележа, че най-известното произведение на Цемлински е „Лирична симфония“ (1923), творба в 7 части за сопран, баритон и оркестър, базирана на стихове от бенгалския поет Рабиндранат Тагор (в немски превод). Цемлински пише в писмо до издателя си, че тази негова творба е повлияна от творбата на Густав Малер „Das Lied von der Erde“, както и от първата част на „Gurre-Lieder“ от Арнолд Шьонберг.

Тази творба на Цемлински от своя страна повлиява на „Лиричната сюита“ от Албан Берг, който я цитира и посвещава на Цемлински.

Направи ми впечатление, че в сайта на Софийската държавна филхармония фигурира наред с други творби на Цемлински именно тази „Лирична симфония“. По всяка верятност тя е била изпълнявана на концерт на филхармонията. Цитирам от Интернет:

Сайт на Софийска държавна филхармония

АЛЕКСАНДЪР ЦЕМЛИНСКИ

Произведения

“Хумореска”
6 песни по стихове на М. Метерлинк за глас и оркестър
„Лирична симфония” за сопран, баритон и оркестър по 7 стиха на Р. Тагор
Серенада за цигулка и пиано в ла мажор
Симфониета за камерен оркестър, оп. 23
Струнен квартет № 4
Струнен квартет № 4, оп. 25 (версия за струнен оркестър Симеон Пиронков)

(край на цитата)

В този сайт открих също и следното съобщение:

„ (…) Двама световни музиканти – пианистът Сергей Редкин и диригентът Саша Гьотцел излизат на 25 февруари в зала „България“ с Концерт за пиано и оркестър № 17 в сол мажор от Моцарт и Симфониета за камерен оркестър, опус 23 от Александър Цемлински“.

(край на цитата)

Така че творчеството на Александър Цемлински е известно в България, може би не в такъв размер, какъвто трябва да бъде, но все пак. Да се надяваме, че и оперното му творчество един ден ще стане достояние на любопитните зрители и слушатели.

Във връзка със 150-годишнината от рождението на Александър Цемлински редица медии в немскоезичните страни му посвещават обзорни статии, в които припомнят основни негови произведения и заслуги за световното музикално изкуство. Аз ще цитирам статия от преди два дни на медията „Дойче Веле“, която намирам за особено ценна:

Deutsche Welle

PORTRÄT

Alexander Zemlinsky zum 150. Geburtstag

Er erlebte die großen Umbrüche im Europa des 19. Jahrhunderts mit: Alexander Zemlinsky schuf aus seinen Erfahrungen eine eigene musikalische Sprache.

“Musica non grata” – unerwünschte Musik: Unter diesem Motto steht ein auf vier Jahre angelegtes internationales Kulturprojekt, das zuletzt vom 8. bis zum 10. Oktober 2021 in Prag stattfand. Das Projekt würdigt das reiche Prager Musikleben zwischen den beiden Weltkriegen, das mit der NS-Zeit zum Erliegen kam, als viele seiner Schlüsselfiguren – Komponisten, Musiker, Dirigenten – von den Nationalsozialisten verfolgt wurden. Einer von ihnen war der Komponist Alexander Zemlinsky, dessen Opernfragment “Malva”, nach einer Erzählung von Maxim Gorki, instrumentiert und herausgegeben von Antony Beaumont, gerade als Weltpremiere an der Tschechischen Staatsoper uraufgeführt wurde. Für Karl-Heinz Steffens, Dirigent und Generalmusikdirektor der Tschechischen Staatsoper in Prag, ist Alexander Zemlinsky “die Schnittstelle zwischen der Romantik und Moderne.” 

Zemlinsky kommt am 14. Oktober 1871 in Wien zur Welt. Er wächst in der jüdisch geprägten Leopoldstadt auf. Seine Eltern fördern den musikalisch begabten Alexander und schon mit 13 Jahren studiert er am Konservatorium der Gesellschaft der Musikfreunde. Zu jener Zeit ist Wien die Musikhauptstadt der Welt, die schönen Künste werden geschätzt und gefördert, ganz besonders die Musik. 

Leitfigur im Wiener Musikleben

Nach dem Studium engagiert sich Zemlinsky in zahlreichen Institutionen und Vereinen. Mit seinen ersten eigenen Werken, noch stark beeinflusst von seinem Vorbild Johannes Brahms, macht der junge Komponist und Dirigent auf sich aufmerksam und wird zu einem Hoffnungsträger im Wiener Musikleben. 1895 wird er künstlerischer Leiter der Orchestervereinigung “Polyhymnia”, ein Zusammenschluss verschiedener Laienorchester. Hier lernt Zemlinsky Arnold Schönberg kennen, den er kurze Zeit in Tonsatz unterrichtet. Die beiden führen nächtelange musiktheoretische Diskussionen, und schon bald verbindet sie eine enge Freundschaft.  Mit einer weiteren Schülerin, Alma Schindler, hat Zemlinsky eine unglückliche Liebesaffäre, die erst durch Schindlers Begegnung mit Gustav Mahler ein Ende findet, den sie später heiratet. Ihr widmet Zemlinsky seine Fünf Gesänge op. 7.

1899 tritt der nicht sonderlich gläubige Zemlinsky wegen des wachsenden Antisemitismus aus der Israelitischen Kultusgemeinde aus, wird erst Freimaurer und konvertiert 1906 zum Protestantismus. Im selben Jahr heiratet Arnold Schönberg Zemlinskys Schwester Mathilde, und die beiden Freunde sind nun als Schwager auch familiär miteinander verbunden. 

Größte Erfolge in Prag

Schon um die Jahrhundertwende hat Zemlinsky seine eigene, unverwechselbare musikalische Sprache gefunden. Die Tonarten verlieren bei ihm zunehmend an Bedeutung, stattdessen setzt Zemlinsky auf Timbre. Bis 1910 schreibt er vier Opern, die beweisen, dass das Musiktheater sein Element ist, doch der große Durchbruch lässt weiter auf sich warten, denn als Kapellmeister am Carl-Theater und am Theater an der Wien darf er zunächst nur Operetten aufführen. Ab 1904 kann er als Kapellmeister an der Volksoper und an der Hofoper großes Repertoire dirigieren. 

1911 geht er schließlich nach Prag und macht als Direktor das Neue Deutsche Theater (heute die Tschechische Staatsoper) zu einem der wichtigsten Opernhäuser der Welt. Hier feiert Zemlinsky seine größten Erfolge als Dirigent. Seine Dirigate von Mozart, Wagner, Mahler und Schönberg werden gefeiert. Zum Schreiben kommt er nur noch selten, doch sein 2. Streichquartett, die Lyrische Sinfonie und zwei Opern-Einakter nach Oscar Wilde zeugen von der Qualität seines kompositorischen Schaffens.

Berlin und Wiener Exil

1927 wird Zemlinsky Kapellmeister an der Berliner Kroll-Oper, wo er zwar einige Produktionen leitet, jedoch nicht mehr der alleinige Stardirigent ist. 1929 stirbt seine erste Frau Ida. 1931 wird er Professor an der Musikhochschule und vollendet seine Oper “Der Kreidekreis”, die 1933 in der Zürcher Oper uraufgeführt wird.

Als im selben Jahr die Nationalsozialisten in Deutschland die Macht übernehmen und Juden im Staatsdienst nicht mehr beschäftigt werden dürfen, muss Zemlinsky seinen Posten und Berlin verlassen. Mit seiner zweiten Frau Louise kehrt er für einige Jahre nach Wien zurück. Zwar genießt er unter dem zunehmenden Druck auf jüdische Menschen auch hier nicht mehr den Einfluss früherer Jahre, doch er komponiert wieder mehr. 1936 entsteht seine Oper “Der König Kandaules”.

Emigration, Tod und späte Wiederentdeckung

Nach dem “Anschluss” Österreichs verlässt die Familie Zemlinsky Wien und emigriert nach New York. Hier komponiert Zemlinsky nur noch wenige Werke und stirbt nach mehreren Schlaganfällen 1942 in seinem Haus bei New York. Schönberg sagt 1949 über seinen Freund: “Ich habe immer fest daran geglaubt, dass er ein großer Komponist war, und ich glaube noch immer daran. Möglicherweise wird seine Zeit früher kommen, als man denkt.” Und Schönberg sollte Recht behalten: Zwar droht Zemlinskys Werk in den Jahren nach seinem Tod in Vergessenheit zu geraten, doch in den 1970ern kommt es zu einer Wiederentdeckung. 1996 wird sein Opus “Der König Kandaules” in Hamburg uraufgeführt. 

Alexander Zemlinsky gehört zu jenen Komponisten, die “zwischen den Zeiten” geboren wurden – in jener Phase, als die Musik von der Spätromantik zur Moderne überging. Auch wenn sein Werk die Geschichte der Musik nicht maßgeblich verändert haben mag, ist er ein wichtiger und einflussreicher Zeuge des musikalischen Aufbruchs in die Moderne.

(край на цитата)

Следва мой превод на български език:

Дойче Веле

Александър Цемлински по повод 150-ия му рожден ден

Той преживява големите сътресения в Европа през 19-и век: Александър Цемлински създава свой собствен музикален език от своите преживявания.

“Musica non grata” – нежелана музика: Това е мотото на международен културен проект, който ще продължи четири години и за последно се проведе в Прага от 8 до 10 октомври 2021 г. Проектът отдава почит на богатия музикален живот на Прага между двете световни войни, който живот спира в епохата на националсоциализма, когато много от ключовите му фигури – композитори, музиканти, диригенти – са преследвани от националсоциалистите. Един от тях е композиторът Александър Цемлински, чийто оперен фрагмент „Малва“, базиран на разказ на Максим Горки, оркестриран и редактиран от Антоний Бомонт, току-що е представен в Чешката държавна опера. За Карл-Хайнц Стефенс, диригент и генерален музикален директор на Чешката държавна опера в Прага, Александър Цемлински е „интерфейсът между романтизма и съвременната музика“.

Александър Цемлински е роден на 14 октомври 1871 г. във Виена. Израства в еврейския Леополдщат. Родителите му подкрепят музикално надарения Александър и на 13 години започва да учи в Консерваторията на Дружеството на приятелите на музиката. По това време Виена е световната музикална столица, изящните изкуства са високо ценени, особено музиката.

Водеща фигура във виенския музикален живот

След като завършва висшето си музикално образование, Цемлински участва в множество институции и асоциации. С първите си собствени произведения, все още силно повлияни от своя образец за подражание Йоханес Брамс, младият композитор и диригент привлича вниманието и става носител на надежда във виенския музикален живот. През 1895 г. става художествен ръководител на оркестровото сдружение „Полихимния” – обединение на различни самодейни оркестри. Тук Цемлински се запознава с Арнолд Шьонберг, на когото за кратко преподава лекции по композиция. Двамата водят нощни дискусии по теория на музиката и скоро стават близки приятели. Цемлински има нещастна любовна връзка с друга своя ученичка – Алма Шиндлер, която приключва едва когато Алма среща Густав Малер, за когото по-късно се омъжва. Цемлински посвещава петте си песни oпус 7 на нея.

През 1899 г. не особено религиозният Цемлински се оттегля от еврейската религиозна общност поради нарастващия антисемитизъм, за първи път става масон и преминава в протестантизъм през 1906 г. През същата година Арнолд Шьонберг се оженва за сестрата на Цемлински – Матилда, след което двамата приятели също стават и роднини в общото семейство като зетьове.

Най-големи успехи в Прага

Още в началото на века Цемлински намира свой собствен, безпогрешен музикален език. Тоналностите губят все по-голямо значение за него, вместо това Цемлински разчита на тембъра. До 1910 г. той написва четири опери, които доказват, че музикалният театър е неговата стихия, но големият пробив е все още далеч, защото като капелмайстор в „Карл“-театър и в „Театър ан дер Вийн“ първоначално му е позволено да ръководи само оперети. От 1904 г. той успява да дирижира голям репертоар като капелмайстор в Народната опера и в Придворната опера.

През 1911 г. той най-накрая отива в Прага и като директор прави „Новият немски театър“ (сега Чешката държавна опера) един от най-важните оперни театри в света. Тук Цемлински отбелязва най-големите си успехи като диригент. Празнуват се неговите изпълнения като интерпретатор на творби от Моцарт, Вагнер, Малер и Шьонберг. Той рядко успява да пише музика, но Вторият му струнен квартет, Лиричната симфония и две едноактни опери по творби на Оскар Уайлд свидетелстват за качеството на неговото композиторско изкуство.

Берлин и изгнание във Виена

През 1927 г. Цемлински става капелмайстор в Берлинската опера „Крол“, където дирижира няколко продукции, но вече не е единственият главен диригент. През 1929 г. умира първата му съпруга Ида. През 1931 г. той става професор във Висшето музикално училище и завършва операта си „Тебеширеният кръг“ („Der Kreidekreis“), чиято премиера е през 1933 г. в Оперния театър в Цюрих.

Когато националсоциалистите поемат властта в Германия през същата година и на евреите вече не е разрешено да работят на държавна служба, Цемлински трябва да напусне поста си и Берлин. Завръща се за няколко години във Виена с втората си съпруга Луиза. Дори тук, под нарастващия натиск върху еврейските граждани, той вече не се радва на влиянието от по-ранните години, но отново композира повече. През 1936 г. той пише операта си „Цар Кандавъл“ („Der König Kandaules“).

Емиграция, смърт и късно преоткриване

След аншлуса на Австрия към Германия, семейство Цемлински напуска Виена и емигрира в Ню Йорк. Тук Цемлински композира само няколко произведения и умира след няколко мозъчни удара през 1942 г. в къщата си близо до Ню Йорк.

През 1949 г. Арнолд Шьонберг казва за своя приятел: “Винаги съм твърдо вярвал, че Александър Цемлински е велик композитор и все още вярвам в това. Неговото време може да дойде по-рано, отколкото си мислите”.

И Шьонберг действително е имал право: творчеството на Цемлински може да бъде забравено в годините след смъртта му, но то е преоткрито през 70-те години. През 1996 г. неговата опера „Цар Кандавъл“ има своята премиера в Хамбург.

Александър Цемлински е един от онези композитори, които са родени „между епохите“ – във фазата, когато музиката преминава от късния романтизъм към модернизма. Дори и работата му да не е променила значително историята на музиката, той е важен и влиятелен свидетел на музикалната зора на модерната епоха в това изкуство.

(край на превода)

Нека днес на 15 октомври 2021 г. почетем 150 години от рождението на големия австрийски композитор, диригент и музикален педагог Алекдандър Цемлински, които се навършиха вчера на 14 октомври. Отложих тази статия с един ден по-късно поради статията ми вчера за певицата и актриса Мара Чуклева, родена преди 125 години в този ден.

Мир на праха на Александър Цемлински!

……….

ALEXANDER ZEMLINSKY: Kammerkonzert – 2. Andante (JCOM, Daniel Grossmann)

Im Kammerkonzert nach dem Klarinetten-Trio op. 3 von Alexander Zemlinsky wird dessen enge Verbindung zu Johannes Brahms, für dessen Kompositionswettbewerb das Werk 1896 entstand, aber auch zu den Komponisten der Zweiten Wiener Schule deutlich. / In the Chamber Concerto arranged after the Clarinet Trio op. 3 by Alexander Zemlinsky you can hear Zemlinskys close relation to Johannes Brahms, who had initiated a composition competition where this work won the 3rd prize. At the same time the work reflects Zemlinsky’s close connection to the Second Viennese School.

´´´´´´

Alexander von Zemlinsky – Die Seejungfrau (3/6)

Alexander Zemlinsky was life’s punching bag. After initial successes that pointed to an accomplished career for the young Zemlinsky – a prize-winning first opera, a second opera accepted by Gustav Mahler for the Vienna Court Opera, and a star pupil in the person of Arnold Schoenberg – things started to go wrong. A failed love-affair turned him into a laughing-stock, a miscalculated refusal of a post at the Berlin Opera didn’t help his career (it was the same post Strauss had held), and the rise of the Nazis forced him into exile, first in Switzerland, and then in New York. The Mermaid was the first in a series of musical attempts to grapple with the demons of defeat – his opera Der Traumgörge (Goerge the Dreamer) and Der Zwerg (The Dwarf), both rife with autobiographical elements, were part of this process. Together, they are works that, in their bittersweet lyricism and moments of defiant exuberance, provide ample proof that no matter what life dealt him, Zemlinsky never lost confidence in his gifts as a composer.


´´´´´´

Alexander von Zemlinsky – Fantasien über Gedichte von R.Dehmel ( Aurelia Visovan, piano )

Alexander von Zemlinsky – Fantasien über Gedichte von Richard Dehmel, op.9 1. Stimme des Abends 2. Waldseligkeit 3. Liebe 4. Käferlied Aurelia Visovan, live performance

´´´´´´

Alexander ZEMLINSKY – Waldgespräch

Alexander ZEMLINSKY (1871-1942) „Waldgespräch“ (Joseph von Eichendorff) für Sopran, zwei Hörner, Harfe und Streicher (1896) MONIKA MEDEK, Sopran ZEMLINSKY ENSEMBLE WIEN GUIDO MAYER, Dirigent Aufgenommen am 30. Juli 2021 im Rahmen eines Orchesterkonzertes der Musikalischen Sommerfrische Payerbach

´´´´