Diana Gerganova

Днес се навършват 120 години от рождението на оперната певица Диана Герганова

„Душата на артиста е една арфа, на която и най-малкото подухване на вятъра издава звукове“

(думи на Адриана Будевска (1878-1955) – българска актриса, един от основоположниците на професионалния театър в България. Тя е смятана за една от най-големите български изпълнителки на трагични роли)

Драги приятели на оперната музика, днес на 14 септември 2020 г. пиша за първи път статия за една оперна певица, за която това трябваше да стане отдавна, но тя е родена в средата на този месец, когато обикновено не съм в Германия, където пиша моите „оперни истории“. През 2020 г. поради световната „корона“-криза съм тук, така че за пръв път имам възможност да пиша за една от първите големи певици, които дават облик на зараждащото се оперно изкуство в България. Това е чудесният мецосопран и алт Диана Герганова, родена на този ден през 1900 година – точно преди 120 години.

Защо пиша такива хвалебствия за тази днес почти забравена жрица на вокалното изкуство в България – по простата причина, че нейният дял в това изкуство е все още недооценен, макар че има толкова доказателства за горното. Все още няма Уикипедия-страница за нея, все още няма предаване по БНР във връзка с кръгъл рожден ден – например през 2000 г., когато са се навършили 100 години от рождението й, или по-късно – през 2010 или 2020. Може би тези дни през 2020 г. двете основни програми на БНР, които излъчват специални програми в тази насока, като „Хоризонт“ и „Христо Ботев“, ще й посветят предаване. Да се надяваме …

Името на Диана Герганова помня от моите студентски години в София между 1951 и 1956, защото то се споменаваше от мои приятели и познати, които са я познавали. Тогава тя беше неизвестна за нас – младите любители на оперното изкуство, понеже през 1950 г. вече е преминала в пенсия (защо толкова рано – на 50 години, не ми е известно). Аз дойдох в София през септември 1951 г. и очевидно нямах възможност вече да присъствам на спектакли с нейно участие. При всички случаи нейната съдба не е била розова, което може да научим от следните редове:

„ (…) През 1917 г. Диана Герганова постъпва като хористка в Народната опера – София. По същото време е приета в Държавното музикално училище в София първоначално в класа по пиано на Андрей Стоянов, а по-късно в класа по пеене на Иван Вулпе. Поради отсъствието на една певица през 1917 г. тя получава партиите на Горана и Бабата от българската опера „Гергана“, подготвя ги в кратък срок и след успешното им изнасяне е назначена за стажант-артистка в Операта. След едногодишно отсъствие по болест, тя отново е на сцената и изпълнява успешно ролите на Олга от „Евгений Онегин“ и Полина от „Дама Пика“. През 1920 г. Диана Герганова заминава на специализация във Виена при Форстен и после при Албини в Берлин, след което се установява окончателно в България, където с успех изпълнява голям брай алтови партии от текущия репертоар на Софийската опера.

След 23-годишна сценична кариера, през 1940 г. Герганова е уволнена от Операта. В разцвета на силите си тя е принудена да напусне сцената, но празнотата, която оставя след оттеглянето си, е толкова осезаема, че скоро ръководството отново я възвръща и тя игарае с неизменен успех до пенсионирането си през 1950 г. (…)“.

(край на цитата)

Обърнахте ли внимание, драги читатели на израза „но празнотата, която оставя след оттеглянето си, е толкова осезаема, че скоро ръководството отново я възвръща“ и т.н.?И сега се чудя и недоумявам, какви са тези своеволия в Софийската опера тогава (а може би и по-късно) – наложил се певец или певица с безспорни качества, с отлични данни и подготовка даже в чужбина, ей просто така да бъде уволнен. Ако мен питате, аз имам моето мнение – решение за това взема обикновено директорът на театъра, който е ЕДНОЛИЧЕН РЪКОВОДИТЕЛ и както се казва по народному – КОЛИ И БЕСИ! Такива неща по моите наблюдения до сега тук поне в Германия не могат да стават, защото стара практика е да няма такова еднолично ръководство и това се налага да стане и в България, ако все пак има известни опити това да се промени. Който и оперен театър тук в Германия да вземете за пример, има поне 2 или 3 личности, които са отговорни за цялата дейност на театъра. Има си директор (тук го наричат „интендант“, който отговаря най-общо за дейността на институцията, особено по отношение на организация, мениджърство, финансови въпроси и структура на управлението, но си има „Генерален Музикален Директор“, наречен ГМД (разбира се ясно за какво е отговорен), заедно със щаб от редица диригенти – постоянни и гостуващи такива, има си Главен режисьор, също със щаб от редица режисьори – постоянни и гостуващи такива, който се грижи за постановките, като разбира се непрекъснато е свързан с ГМД на театъра, също и с интенданта му. Така че не мога да си представя един артист просто така да бъде уволнен по прищевката на някой от тия трима отговорни шефове, без да има някаква особено важна причина, при което съм сигурен, че и тримата трябва да са на едно мнение.

Това е, повече по въпроса не ми се разсъждава – по-късно в статията ще има подробности със случая Диана Герганова. Сега наново за нея.

От биографичните бележки се вижда, че наред с оперните си участия в Софийската опера (тя е пяла само в този оперен театър) Диана Герганова е имала и редица участия като концертна певица в София и в други градове. Именно от такова участие през 40-те години си спомням нейното име – тя е гостувала в Габрово заедно с други нейни колеги за концерти. Вече писах в много мои статии, Габрово още от 20-те години беше град със силно развита индустрия, много от притежателите на фабрики бяха хора с музикални интереси и канеха често чрез местното музикално дружество „Емануил Манолов“ оперни артисти главно от София за такива концерти, най-често със съпровод на пиано. Моят свако Христофор Негенцов беше дълги години в ръководството на това дружество и аз вече от края на 30-те години съм бил свидетел на редица такива гостувания. Не помня вече кога точно е било това на Диана Герганова – по всяка вероятност в годините около 1940-1945.

Когато от 1951 г. дойдох в София да следвам, помня още добре това, че имаше друга известна личност в София с това рядко фамилно име – прекрасната драматична артистка Петя Герганова. Понеже обичах и драматичния театър, заедно с посещения на опери и концерти, съм бил и чест посетител на Народния театър „Иван Вазов“ и филиала „Славянска беседа“ на улица „Раковска“. Ето какво пиша в мои спомени по тази тема:

„ (…) Поне един-два пъти месечно посещавах и оперни представления в новия салон на Софийската опера на бул. “Дондуков”, както и оперети в Музикалния театър “Стефан Македонски”, недалеч от Университета. Също така ходех на представления на Народния театър “Иван Вазов” или на филиала му в салона на “Славянска беседа” на ул. “Раковска”. Там съм присъствувал на играта на класици на българския театър, като Кръстю Сарафов, Иван Димов, Стефан Гецов, Константин Кисимов, Владимир Трандафилов, Ружа Делчева, Петя Герганова, Мила Павлова, Апостол Карамитев, Спас Джонев, Стефан Гецов, Андрей Чапразов и много други, което обогати неимоверно много общата ми култура. Както вече отбелязах, тогава цените на входните билети бяха евтини и не беше проблем два пъти седмично един студент да отиде на концерт, опера или театър (…)“.

(край на цитата)

Не мога да си спомня след 70 години какво съм гледал с Петя Герганова, но положително „Три сестри“ от Антон Чехов, защото виждам, че тази постановка е била точно по време на годините ми в София. Ето справка от Уикипедия-страницата за Петя Герганова относно ролите й по това време:

1953/1954 Маша „Три сестри“ Антон Чехов Николай О. Масалитинов премиера сезон 1953/1954
1956/1957 Мария „Иванко (Убиецът на Асеня I)“ Васил Друмев Георги А. Стаматов премиера сезон 1956/1957

(край на цитата)

За „Три сестри“ съм напълно сигурен, но за „Иванко“ не, защото през лятото на 1956 г. напуснах София и едва ли съм бил на нейна изява в тази пиеса. В тия години най-известните драматични режисьори бяха именно Николай Масалитинов и Георги Стаматов. Между другото, още тогава знаехме с моите приятели, с които съм бил на театрални спектакли, че Стаматов е съпруг на Петя Герганова.

Веднага трябва да кажа, че докато за Диана Герганова има съвсем малко информации в медиите, точно обратното е за сестра й Петя, която е 5 години по-млада от Диана – роден е през 1905 година. Така че когато аз бях в София в началото на 50-те години, Петя Герганова като 45-годишна актриса вече беше изградила великолепен репертоар от младежки роли, и играеше други роли, както в „Три сестри“ и „Иванко“. В далечните ми спомени е останало още и това, че беше актриса с незаменима харизма, прекрасен външен вид и особено изразителен глас. Това пишат и всички журналисти в многото информации за нея в медиите.

Нека на това място кажа още и това, че докато за сестра й Диана Герганова почти няма снимки в медиите, то за актрисата Петя Герганова е обратното, поради което след моята статия ще покажа такива, а също и на съпруга й Георги Стаматов. Нека кажа и това, че през 30-те години двамата са били център на вниманието в София при артистичните среди и тогавашния „хай лайф“. Защо ли – поради пикантната история с връзката им и цялата епопея на брачния им живот, продължил до смъртта на Георги Стаматов през 1965 година – на 74 години. Съпругата му Петя Герганова го надживява с 20 години, тя умира през 1985 г.

Понеже статията ми за Диана Герганова е кратка поради малкото данни за нея, ще приложа нещо и за сестра й – така ще имаме по-общи сведения за тези две даровити артистки от това време, родени в Шумен и после пристигнали в София, където и двете са направили изящна артистична кариера – в операта и в драмата.

За Петя Герганова има Уикипедия-страници както на български език, така и на немски и гръцки езици. Цитирам тази на български език:

Петя Георгиева Герганова е българска драматична актриса. Родена е на 20 януари 1905 година в град Шумен. Съпруга на актьора Георги Стаматов. Едва 18-годишна започва да играе в състава на Пловдивския драматичен театър – „Потъналата камбана“ по Хауптмън, „Писмото“ по Съмърсет Моъм и „Макбет“ по Шекспир. През 1935 година се омъжва за актьора Георги Стаматов. Дълги години играе в състава на Народния театър „Иван Вазов“. Създава поредица от забележителни роли – Маша от „Три сестри“ на Чехов, Милкана от „Майстори“ на Рачо Стоянов, Албена от „Албена“ на Йордан Йовков, Мария Стюарт от пиесата на Шилер, Оливия от „Дванадесета нощ“ на Шекспир, Мария от „Иванко“ на Васил Друмев, Ефросина от „Престолът“ на Иван Вазов и много други. 

От сезон 1935/1936 до 1954/1955 играе в трупата на Общински театър Пловдив, а след това в театър „Българска армия“.

Умира на 13 април 1985 година в София.

(край на цитата)

Искам да дам и някои откъси от голяма статия за Петя Герганова и Георги Стаматов, поместена в портал „Епицентър“ през 2013 г. Избрал съм само най-важните откъси по мое мнение, цялата статия може да се прочете в Интернет.

Портал „Епицентър“

14.10.2013

Магдалена Гигова

На младите имената на Петя Герганова и Георги Стаматов не говорят абсолютно нищо. Най-много по-образованите плахо да попитат: „За писателя Георги П. Стаматов ли става дума?“ Не, не става дума за него. Между театралите от средното поколение Герганова е по-известна с цапнатата си уста, отколкото с ролите си в Народния театър. За историята на българския театър обаче и двамата са легенди. А любовта им е необичайна почти колкото чепатите им характери.

Петя Герганова е най-добрата драматична актриса до средата на 50-те години на ХХ век. Висока, красива, с дълбок магнетичен глас, тя сякаш изпълва сцената. Герганова е неповторима цели 11 сезона в ролята на Оливия от „Дванадесета нощ“ на Шекспир. Тя е силна и въздействаща като Милкана от „Майстори“ на Рачо Стоянов, Мария Стюарт на Шилер и Маша от „Три сестри“. Но към големия талант върви и голяма уста, която й „помага“ да генерира врагове на сцената и около нея. Под сурдинка разказват как охрана от Държавна сигурност понечила да я спре, когато искала да влезе в Народния театър, докато Вълко Червенков провеждал там конгрес на БКП. С изнесения си глас Петя заявила: „Ай сиктир, бе! Кой си ти, та да не ме пускаш в театъра!“ Отместила с царствен жест смаяния милиционер и минала. Той бил толкова потресен, че дори не я арестувал. А по онова време прибирали за по-малко…

Не по-малък чешит и сериен прелюбодеец е любимият й Георги Стаматов. По онова време той се изписва на афишите като А. Стаматов за разлика от роднината си, писателя Георги П. Стаматов. Звездата на Народния театър е изиграл над 300 роли и е режисирал повече от 200 пиеси. Той е и председател на Съюза на артистите в България в продължение на 11 г., един от създателите на Висшето театрално училище в София, което по-късно прераства във ВИТИЗ. Стаматов си отива от този свят обиден и изоставен както от повечето си приятели, така и от голяма част от студентите си. Но третата му съпруга Петя Герганова безрезервно го подкрепя. След смърт­та му тя завещава семейното им жилище на ул. „Неофит Рилски“ на Съюза на артистите в България. От нейната кончина през 1985 г. до днес апартаментът се руши и пустее.

Двамата се запознават на сцената през 30-те години на ХХ век и се ухажват чрез ролите си. Стаматов вече е утвърден актьор, а Петя – 18-годишна дебютантка, която с безапелационния си талант от ученическия чин превзема сцената без никаква подготовка и протекции. Предисторията на пламъка, който ги изгаря, също е интересна. Стаматов е известен актьор с магнетично въздействие върху жените. Той е повече от привлекателен – висок, с широки рамене, орлов поглед, с демонично излъчване и величествена походка. Известни дами се тълпят около него, но връзките му с тях са преходни и мимолетни. Сключва брак с известната актриса от Народния театър Марта Попова и решава да стане домошар. Но точно тази роля не му се услажда. По онова време от софийската община дават безвъзмездно пустеещи земи в района на днешния пл. „Журналист“ в „Лозенец“ на артисти, певци и вестникари да си построят къщи. Въодушевената Марта тегли 120 000 лева заем. Крайно непредпазливо тя дава цялата сума на мъжа си да върне заемите си, а остатъка да внесе за строежа. Хилядарките обаче направо шуртят през широките му пръсти. Разривът е неизбежен, но изоставената е… Марта Попова. Той отива като директор-режисьор на Пловдивския театър, където завърта любов с неизвестна и до днес дама.

Марта тръгва с влака към тепетата с надеждата отново да се съберат. Услужливи клюкари от актьорската гилдия й донасят пикантни подробности за любовните му похождения. Ревността й достига своя връх, когато вижда как Петя Герганова и Стаматов репетират с невероятна страст в продължение на денонощия. След три дни в Пловдив Марта взема най-ранния сутрешен влак за София, за да не види никой в очите й сълзите на отчаяние и обида от връзката му с далеч по-младата конкурентка.

В мемоарната си книга „Георги А. Стаматов“ Петя Герганова опровергава слуховете: “В онзи пловдивски период ние не бяхме интимно близки с Георги.” От спомените на актрисата обаче се разбира, че тя била влюбена в Стаматов още като ученичка в шуменската гимназия. „Строен, с дълги къдри и орлов поглед мъж ходеше бавно и излъчваше някаква хипнотична сила – Тартюф -Стаматов. Ето първото ми впечатление от него”, пише Петя Герганова в публикуваната й през 1970 г. книга.

Като ученичка тя не участва в никакви школи или любителски представления, в които да изпъкне с таланта си. Но с упование гледа представленията на всички пътуващи трупи, които минават през Шумен. Малко преди да завърши гимназия, семейството й се преселва в София и това още повече разпалва страстта й към театъра.

Почти всяка вечер Петя присъства на спектаклите, в които участват най-известните изпълнители за онова време – Васил Кирков, Златина Недева, Гено Киров, Вера Игнатиева… Но неин идол е Георги Стаматов. Бъдещата актриса е запленена от светлините на рампата и когато Народният театър обявява изпит за стажант-актьори, лиричният й глас, ослепителната външност и хармоничните движения не остават незабелязани. Герганова е назначена от раз. И веднага започва да играе централните роли, за които утвърдени актриси само могат да мечтаят.

Точно Стаматов открива у нея самородния талант. “На мен не ми трябва достолепна дама с диплом, а откритие, каквото беше Петя”, казва той. На 18 години Герганова играе в “Потъналата камбана” на Хауптман заедно със Стаматов (Пастора). В “Дон Карлос”, в “Писмото” на С. Моъм, в “Макбет” на Шекспир и в много други пиеси неизменно й партнира мъжът, по когото въздиша още от ученичка.

Георги обаче я ухажва само на сцената. В реалния живот е разкъсван от безброй почитателки. Младата актриса го ревнува, но няма как да промени характера му. А е прекалено горда да се подреди в „листата на чакащите“. „Около него има толкова много жени!”, отчаяно възкликва бъдещата първа дама на Народния театър. Тъкмо Герганова събира кураж да завоюва Стаматов и разбира, че той е заминал за Чехия. От Прага долитат слухове, че темпераментният любовник се е оженил за чехкиня, наследница на индустриалец. Тя била хубава и богата, но не се интересувала от театър. Когато българският Дон Жуан започва прекомерно да обръща внимание на представителките на нежния пол, чехкинята просто му казва: “Напускам те, макар че винаги ще те нося в сърцето си!”


Стаматов се връща в София, все едно че нищо не се е случило. В мемоарите си Петя отбелязва сухо този тежък за нея период: “Стаматов отиде в Чехия, за да доведе Масалитинов, и успя да го склони да остане в България не само като главен режисьор, но и като педагог на младите режисьори и актьори.”

Междувременно Петя Герганова все по-уверено стъпва на сцената на Народния театър. Публиката я боготвори. Няякои младежи тичат през две преки, за да се разминат още веднъж на улицата с красавицата, а софийските бонвивани я ухажват настойчиво. Стаматов сякаш я вижда с други очи и се влюбва.

На 6 май 1935 г. двамата сключват брак. Георги е облечен във фрак, а 12 г. по-младата Петя е в бяла булчинска рокля, върху която се спуска фина дантела. На челото й е поставена коронка от фини бели цветчета. За разлика от предишните две съпруги на Георги Стаматов Петя Герганова успява да преглътне изневерите му и да се прави, че не подозира за забежките му. Със стоическо спокойствие през дългия им брачен живот тя демонстративно не ги забелязва и срязва доносниците, които държат да я „осведомят”.

Герганова отстоява правотата на мъжа си, каквито и несгоди да им поднася съдбата. Заедно с група актьори от Народния театър двамата заминават на турне в Америка. Там имат голям успех сред българските емигранти. Зашеметени от преживяното, съпрузите се връщат в София. Завистниците обаче не спят. Те набеждават Георги във финансови злоупотреби по време на пътуването. Истината е, че трудно преглъщат таланта и успехите му. Има дело и Стаматов е изхвърлен от театъра, а семейното им жилище, купено от дружество “Подслон” – отнето.

Чак през 1942 г. Жорж, както го наричат всички, е реабилитиран и се завръща в Народния театър. С Петя си купуват апартамента на тихата тогава софийска улица “Неофит Рилски” и живеят щастливо със своите приятели интелектуалци, които пълнят всеки ден дома им. Нямат деца, но са прекалено горди, за да говорят на тази болезнена за тях тема.

Разбира се, легендите за необичайните им отношения се шушукат из столичния хайлайф. В своя “Дневник” Чудомир пише, че Герганова на моменти била обладана от редица странности. Например когато в къщата й отивал режисьор, тя се събличала пред него, за да му покаже, че тялото й е все още стегнато и жизнено и става за роли на красавици. Действително актрисата запазва привлекателния си външен вид и своята енергична походкадо дълбока старост. С годините леко понаедрява, но това я прави още по-пищна и атрактивна.

“Малко е да се каже, че тя бе красива, тя бе хубава. А това е друго. В тази хубост сигурно влизаше и дарбата, и душевната нагласа, и благородството на душата, и външното изящество. Хубостта е хубост,когато е различна, неповторима. Такава неповторима хубост Петя Герганова излъчваше на сцената. В живота тя донасяше красотата на изкуството на сцената, на сцената – неповторимата хубост на живота”, пише проф. Любомир Тенев.

(…)

Успехите на сцената обаче не й се разминават „безнаказано“. А и чепатият нрав на Герганова с нищо не допринася за потушаването на ненавистта. Стоянка Мутафова пише в спомените си „Когато се подстригват мравките“: „Има хора, готови да плюят на всякакви закони. Те самите са си конституция. Петя Герганова беше такава. Мнозина я мислеха за проклета, но това не е точно така. Тя мислеше така и имаше доблестта да не връзва фльонги на мислите си. От липса на врагове не можеше да се оплаче, но и страшно много хора й се възхищаваха. Изразите и поведението й бяха постоянна тема в разговорите на театралите. Неподправени или украсени, те влизаха в историята на българския театър и ако питате мен, те са сред най-интересното и колоритното в същата тази история…“

Дори недоброжелателите обаче признават, че голямата актриса и в любовта си е толкова постоянна, колкото и в ненавистта. Затова не връзва кусур на мъжа си, когато й кръшка със студентките си. Понеже винаги се връща при нея, Герганова никога не помисля да напусне Стаматов и го подкрепя в най-трудните му моменти, когато е обвиняван, че не се съобразява с официалната политическа идеология след 9 септември 1944 г. Следва временно затопляне през 1949 г., когато Стаматов получава титлата професор в създаденото от него Висше театрално училище. Мрачните дни за актьора обаче идват в средата на 50-те години, когато след серия от доноси той е уволнен от театъра и от ВИТИЗ, забранено му е да играе и да режисира.

Стаматов е реабилитиран, но отношението към него остава хладно. Годините, прекарани в изолация, го съсипват. Той се затваря в себе си и с дни не излиза от дома си. Актьорът си отива през 1965-а на 73 години. Петя Герганова го надживява с близо две десетилетия.

Заради репресиите срещу съпруга й Петя Герганова не е свалена от сцената официално, но не я разпределят в нови пиеси. В този тежък период тя не получава нито една роля, но никога не обвинява мъжа си за това, а се опитва всякак да му вдъхне кураж и да поддържа духа му. Заради него Герганова влиза в конфликт дори с лиричния поет Николай Лилиев, който по това време е артистичен секретар на Народния театър. Тя мисли, че той я лишава от роли, без да подозира, че забраната за участието й в постановки е спусната от най-високо място. Един ден актрисата влетява в кабинета на Лилиев и изкрещява: „Кога ще се явя на сцената? Моята публика ме чака!”. Без капка ирония поетът вдига поглед към нея и спокойно отвръща: „Госпожо Герганова, вашата публика е в Белене.”

След няколко години в изолация Стаматов е реабилитиран и му е позволено отново да упражнява любимата си професия, но отношението към него остава хладно. Годините, прекарани в изолация, го съсипват. Той се затваря в себе си и с дни не излиза от дома си. Георги Стаматов си отива от този свят през 1965-а на 73 години. Петя Герганова го надживява с близо две десетилетия.

До кончината си тя запазва и достолепната си фигура, и достолепното си държание. Но пък лафовете й са пиперливи и запомнящи се. Когато Стаматов купува една от първите в София спортни коли „Рено Алпин“, Петя възкликва така, че оглася целия първи етаж на ЦУМ, където продавали автомобилите: „О, Жорж! Толкова пари пропиля по жени, само таз „п**а въшка“ успя да купиш! С обувалка да ме вкарваш, с тирбушон да ме изкарваш!“.

„Аз не обичам скуката. И в живота ми днешният ден не трябва да прилича на утрешния. Артистите (ще изключа себе си) са страшни романтици в живота. Аз съм безусловен реалист. Единствено романтиката ни с Жорж успях да съхраня в сърцето си“, казва Герганова в едно от редките си интервюта. 

(край на цитата)

Интересно четиво, което показва до известна степен много неща, които са типични за артистичния свят – така е по цялата планета. На мен особено ми хареса тази последователност в чувствата на Петя Герганова – като стълб в морето, който никакви вълни, приливи и отливи не могат да помръднат…

Сега се връщам на данните за сестрата Диана Герганова – днешната юбилярка, родена преди 120 години. Както писах в началото, не са много информациите за нея – преки и косвени, тъй като в някои информации за други оперни певци става дума и за нея.

Първо цитирам малък откъс от статия, в която се говори за историята на българското оперно изкуство:

„(…) Постепенно трупата се увеличава, като сред известните имена, които се присъединяват към нея, е тенорът Петър Райчев, както и Стефан Македонски, Христина Морфова, Ана Тодорова, Мария Милкова-Золотович, Петър Золотович, ДИАНА ГЕРГАНОВА, Пенка Тороманова и др. Декорите и костюмите се проектират от сценографа Александър Миленков. Тогава повечето спектакли са със съпровод на различни военни духови оркестри. Едва през 1920 година се създава първият щатен оркестър от 32-ма музиканти, сред които са Саша Попов, Тодор Лечев, Никола Стефанов, Арсени Лечев.

(край на цитата)

В една статия за певицата Иванка Митева (1911-2013) се споменава, че в някои нейни изяви Диана Герганова е била нейна партньорка. Цитирам откъс:

Иванка Митева-Коралова е българска оперна певица – сопран, родена на 29 януари 1911 г. във Враца, починала на 17 декември 2013 г. – на 103 години, може би най-възрастната оперна певица в България.

На 16–17 годишна възраст пристига в София на прослушване пред Иван Вулпе. Продължава да учи пеене при него, Пенка Тороманова, Христина Морфова. Пее в Софийската опера от 1936 година. През 1940 година печели Хумболдтова стипендия и отива на специализация в Берлин. Войната е в разгара си, в Германия се живее трудно, но врачанката посещава уроците на полския педагог Збигнев Завилотски и на звездата на виенската опера Анна Баар-Милденбург в „Ное Пале“ в Потсдам. С нея изработва партията на Чо Чо Сан. След завръщането с и в България в първата постановка на Софийската опера след войната изпълнява ролята на Чо Чо Сан в „Мадам Бътерфлай” на Пучини. Критиката веднага я нарича „българската Мария Чеботари”, най-известната по това време оперна певица.

Следват ролите на Мими от „Бохеми” на Пучини, Татяна Ларина от „Евгений Онегин” на Чайковски, Леонора от „Трубадур” на Верди. На сцената си е партнирала с Констанца Кирова, ДИАНА ГЕРГАНОВА, Сийка Петрова, Михаил Попов, Михаил Люцканов, Христо Бръмбаров, Георги Хинчев, Петър Райчев, Константин Каренин, Илия Йосифов. Възхищава се от първата жена диригент у нас – Радосвета Бояджиева, също врачанка, под чиято палка е пяла. За юбилея й е наградена от президента Георги Първанов с орден „Стара планина”.

(край на цитата)

В Интернет обаче специално четиво за Диана Герганова има само едно – това е статия на Огнян Стамболиев от 2016 г., поместена в сайта на Софийската опера. Похвално е, че през 2016 г. се е помислило там поне за една малка информация относно тази толкова заслужила за този оперен театър певица. Цитирам въпросната съвсем кратка статия:

Сайт на Софийската опера

11.02.2016

Огнян Стамболиев

125 ГОДИНИ СОФИЙСКА ОПЕРА – ДИАНА ГЕРГАНОВА

30-те и 40-те години са време, в което националната ни опера е вече високопрофесионален музикален театър с много богат и разностранен репертоар и силен солистичен състав. В него блестят имената на Цветана Табакова, Петър Райчев, Констанца Кирова, Катя Спиридонова, Михаил Попов, Христо Бръмбаров, Мария Золотович, Любен Минчев – артисти, които биха украсили всяка голяма европейска сцена. Сред тях е и ДИАНА ГЕРГАНОВА. От дебюта си през 1917 до 1950 година тя изпълнява близо 30 различни големи и малки роли и може да се каже, че е един от стълбовете на трупата.

Родена е на 14 септември 1900 година в Шумен, града люлка на българското театрално и музикално изкуство. От баща си, юриста Георги Герганов наследява склонността към веселост и чувството за хумор, а от майка си Екатерина Бабакова – любовта към пеенето и музиката. Тези две заложби ще определят пътя й в кариерата и живота.

Като ученичка е солистка на гимназиалната оперета. Дарбата й е забелязана от Кръстьо Сарафов и Маестро Георги Атанасов, които я насочват към музикалното училище в столицата. Учи пиано при Андрей Стоянов и пеене при Иван Вульпе. Приемат я за солистка в Оперната дружба през 1918 г. след успешен дебют в операта „Гергана” от маестро Георги Атанасов.

През 1919 г. се дипломира и е изпратена на специализация във Виена при проф. Форстен, а след това и в Берлин при маестро Албини. През 1922 г. е вече солистка на одържавената Оперна дружба, която става Софийска народна опера. Поема голяма част от мецосопрановия репертоар в опери като: „Цвета”, „Евгений Онегин”, „Дама Пика”, „Иван Сусанин”, „Сестра  Анджелика”, „Риголето”, „Мадам Бътрефлай”, „Самсон и Далила”, „Орфей”, „Садко”, Фауст”, „Рейнско злато”, „Манон”, „Вълшебната флейта”, „Борис Годунов”… Работи с диригентите Купер, Добровен, Масини, Херман Щанге, Асен Димитров, Асен Найденов, Венедикт Бобчевски, с режисьорите Драган Кърджиев, Илия Иванов, Хитьо Попов, Илия Арнаудов…

Диана Герганова притежава звучен и пробивен алтов глас със значителен обем – цели три октави, с характерна творческа окраска, особено подходяща за комедийните роли в оперите на Мусоргски, Чайковски, Росини, Доницети, Лорцинг, Ото Николай, Моцарт.  Сред върховите й постижения са: Улрика от „Бал с маски”, Майката от „Янините девет братя” на Пипков, Марфа от „Хованщина”, Сляпата от „Джоконда”, Кончаковна от „Княз Игор”… 

Огнян Стамболиев

(край на цитата)

Радостно е, че през 1967 г. в книгата „Енциклопедия на българската музикална култура“, издадена от БАН, на стр. 212 е поместена доста обширна статия за Диана Герганова, която ни запознава вече основно с биографични данни и дейност. Тази книга аз имам от известно време и съм доволен, защото за много оперни дейци тя е единствения достоверен и подробен източник за информация. В нея обаче са дадени факти до 1966-1967 години. Ето защо и там не е посочено какво е станало после с Диана Герганова, но тогава тя вече положително е преустановила с вокалната си дейност. Тази статия цитирам по-долу – особено важен е списъкът на нейните роли, както и нейна снимка:

Диана Георгиева Герганова, родена на 14 септември 1900 г. в Шумен, е певица (алт), заслужила артистка от 1950 г.

През 1917 г. постъпва хористка в Народната опера – София. По същото време е приета в Държавното музикално училище в София първоначално в класа по пиано на Андрей Стоянов, а по-късно в класа по пеене на Иван Вулпе. Поради отсъствието на една певица през 1917 г. тя получава партиите на Горана и Бабата от българската опера „Гергана“, подготвя ги в кратък срок и след успешното им изнасяне е назначена за стажант-артистка в Операта.

След едногодишно отсъствие по болест, тя отново е на сцената и изпълнява успешно ролите на Олга от „Евгений Онегин“ и Полина от „Дама Пика“. През 1920 г. Диана Герганова заминава на специализация във Виена при Форстен и после при Албини в Берлин, след което се установява окончателно в България, където с успех изпълнява голям брай алтови партии от текущия репертоар на Софийската опера.

След 23-годишна сценична кариера, през 1940 г. Герганова е уволнена от Операта. В разцвета на силите си тя е принудена да напусне сцената, но празнотата, която оставя след оттеглянето си, е толкова осезаема, че скоро ръководството отново я възвръща и тя игарае с неизменен успех до пенсионирането си през 1950 г.

Диана Герганова притежава звучен и сочен алтов глас с голям обем – над три октави – и с характерна темброва окраска. На нейната артистично-певческа природа допадат най-вече роли от славянския репертоар, в които тя изявява отличителните белези на творческата си природа – живо въображение, склонност към ярка контрастност и изграждане на образите, изразителна певческа фраза и подчертан усет към характерни роли. Между най-добрите й достижения са Улрика от „Бал с маски“, Дома от „Еро от оня свят“, Майката от „Янините девет братя“ и други.

Носител е на орден „Св. св. Кирил и Методий“ първа степен (1959 г.)

(моя бележка Б.К.: в оригинала, от където съм цитирал („Енциклопедия на българската музикална култура“, 1967 г., стр. 212) при ордена е написано само „Кирил и Методий“. Подчертавам това само с цел да посоча, колко голям страх или нежелание са имали тогавашните литературни специалисти или редактори, да не би да допуснат в текста нещо, свързано със светии и религия. За днешните млади хора това е непонятно, но такива бяха през 1967 г. времената (тогава е издадена тази много полезна енциклопедия) – пълно отричане на всичко, свързано с религия и религиозни термини …)

Цитирам по-долу (също от тази енциклопедия) оперните роли на Диана Герганова:

Атанасов Г. – Горана (1918) и Бабата (1919) в „Гергана“, Циганка в „Борислав“ (1919); Бородин – Кончаковна в „Княз Игор“ (1922); Мария в „Летящият холандец“ (1931), Ерда и Флосхилда в „Рейнско злато“ (1934) (моя бележка Б.К.: мое мнение е, че не е редно името да се пише „Мария“, в немския оригинал то е „Мари (Mary)“. Вярно, при имена като Изолде, Флосхилде или Розалинде (при Йохан Щраус) , които често се превеждат като Изолда, Флосхилда и Розалинда имам разбиране, но при Мари да стане Мария – това вече не е логично); Верди – Емилия в „Отело“ (1922), Улрика в „Бал с маски“ (1926), Мадалена в „Риголето“ (1920); Владигеров П. – Зоя в „Цар Калоян“ (1936); Глинка – Ваня в „Иван Сусанин“ (1940); Глук – Орфей в „Орфей и Евридика“ (1927); Готовац – Дома в „Еро от оня свят“; Гуно – Марта (1919) и Зибел (1920) във „Фауст“; Д’Албер – Розалия във „В долината“ (1928), Рут в „Мъртвите очи“ (1938); Даргомижски – Княгинята в „Русалка“ (1939); Делиб – Малика в „Лакме“ (1933); Джордано – Берси в „Андре Шение“ (1932); Кавалджиев, И. – Ефросина в “Крали Марко“ (1931); Князев, Н. – Баба Кера в „Иванко“ (1932); Крюков – Циганка в „Станционният надзирател“ (1947); Маскани – Лола (1935) и Лучия (1937) в „Селска чест“; Масне – Розет в „Манон“ (1927), Шарлота във „Вертер“ (1931); Мусоргски – Бавачка на Ксения в „Борис Годунов“ (1929), Марфа в „Хованщина“ (1933), Хивря в „Сорочински панаир“ (1936); Николай, Ото – г-жа Райх във „Веселите виндзорки“ (1929); Пипков, Л. – Майката и Циганката в „Янините девет братя“ (1937); Понкиели – Сляпата в „Джоконда“ (1934); Пучини – Сузуки в „Мадам Бътерфлай“ (1924); Римски-Корсаков – Красавица Пролет (1929) и Лел (1930) в „Снежанка“, Бабариха в „Цар Салтан“ (1933), Отрок в „Китеж“ (1939), Нежата в „Садко“ (1945); Росини – Берта в „Севилският бръснар“ (1923); Сметана – Хата (1920) и Людмила (1923) в „Продадена невеста“; Стоянов, В. – Кметицата в „Женско царство“ (1935); Томá – Миньон в едноименната опера (1922); Хаджигеоргиев, Д. – Кърмачката в „Тахирбеговица“ (1915 – бел. Б.К: тази година не може да е вярна – Герганова постъпва в Софийската опера като хористка през 1917 година!); Хумпердинк – Вещица в „Хензел и Гретел“ (1932); Чайковски – Филипевна (1919) и Олга (1920) в „Евгений Онегин“, Полина в „Дама Пика“ (1926), Любов в „Мазепа“ (1938).

(край на цитата)

Както се вижда от горния внушителен списък, последната роля на Диана Герганова е от годината 1947 като Циганката в „Станционният надзирател“ от Крюков. Тогава аз бях все още ученик в Габрово и чак през 1951 г. заминах да следвам в София, когато Диана Герганова вече не играеше в Софийската опера.

В медиите няма други сведения за Диана Герганова, въпреки че е имала такава голяма дейност в Софийската опера. Ако не беше статията на Огнян Стамболиев и публикацията за нея в „Енциклопедия на българската музикална култура“ от 1967 г., нямаше да знаем нищо за тази голяма личност от първата епоха на оперното изкуство в България. Няма нито Уикипедия-страница в Интернет, нито предаване на БНР във връзка с нейна годишнина – факт, който БНР не пропуска никога за толкова важни личности, каквато е Диана Герганова. Защо например през 2000 г., през 2010 или 2020 не е направено такова предаване – нямам отговор. Също така липсват и снимки на певицата – недопустим пропуск в архива на Софийската опера, след като тя играе там в повече от 30 различни големи и малки роли и може да се каже, че е един от стълбовете на трупата! Единствена нейна снимка има в статията за нея в Енциклопедия на българската музикална култура“, която ще приложа към моята статия.

По една щастлива случайност открих тия дни още една снимка на Диана Герганова в обща снимка на редица други солисти от Софийската опера при статия, която съм писал в началото на 2020 г. за големия певец Петър Золотович. Тази групова снимка е рядко ценна историческа снимка от 1924 година – юбилей на Иван Вулпе заедно с негови ученици. В средата на първия ред е Иван Вулпе (1876-1929), дамите от ляво на дясно: Диана Герганова (1900-?), Мария Милкова-Золотович (1898-1983), Констанца Кирова (1896-1991) и Зора Димитрова Константинова (1882-1968). На втория ред (прави) – няма да изреждам, имената на всички с данни за раждане и смърт са нанесени по-късно ръкописно върху снимката. Не съм виждал по-впечатлителна снимка от ранните години на българския оперен елит в тази епоха, събрани на едно място. Дали сега има нещо подобно в архива на Софийската опера за последните 20-30 години?

Разбира се, че ще приложа тази снимка след днешната статия – там Диана Герганова е едва на 24 години и изглежда различно от първата снимка, която е от по-късен период. Както виждаме от данните за раждане и смърт на изброените по-горе артисти при Герганова липсва годината на кончината й. Така е, никъде няма данни за това – нов пропуск, който също не мога да си обясня. За сетен път се убеждавам, че в средите на много ръководители на оперния живот в България често е господствала максимата: докато са на работа – те са интересни, после – не ни интересува нищо. Как може такова нихилистично отношение, като че ли няма да дойдат нови генерации оперни артисти и любители, които ще са заинтересовани за онова, което е ставало преди много десетилетия.

Понеже в тия редове пиша все негативни изводи, нека поне сега кажа, че всичко не е толкова черно, както го представям. Винаги е имало хора в областта на оперното дело, които са мислили за бъдещето. Става дума за журналиста, поет и публицист Петко Тихолов (1903-1978), който е една от тези личности. Ето за какво намеквам:

През месец май 2019 г. успях да получа като подарък при мой престой в България една много ценна книга, за която не съм знаел че съществува – сборникът репортажи на известния журналист, поет и публицист от миналото Петко Тихолов със заглавие „Към върховете на изкуството“ – 105 статии за български и няколко чужди оперни дейци – главно певци, диригенти, режисьори, сценографи, балетисти и други, написани до годината 1979, когато тя е издадена от издателство „Музика“ в София.

До май 2019 г. не бях чел по-интересна и задълбочена мемоарна книга от български автор, посветена на тази тема. Кое е особеното при нея – със всички тия 105 личности Петко Тихолов е водил продължителни и изчепателни разговори, най-често в жилищата им главно в София, посещавал е някои от артистите по няколко пъти и е писал по дати подробен дневник на тия разговори. Няма да се спирам на отделни лица – това са най-известните дейци още от зараждането на оперното изкуство в България, като се започне от Иван Вулпе, Драгомир Казаков и Константин Михайлов-Стоян и се стигне до Илия Йосифов, Надя Афеян, Мати Пинкас и десетки други от това време.

В тези репортажи се дават автентични сведения за съответните дейци, разказани лично от тях и са едно колкото документално четиво, толкова и полезно за запознаване с епохата, нравите, порядките и особеностите на „оперния свят“ в тези отдавна отминали години. А това е толкова важно за българската оперна историография, която не разполага с особено много лични архиви на такива дейци, много от които са останали по домовете им, след като те са напуснали този свят.

Жалко, няма снимки на тези личности, но това, което четем в тази книга, е несравнимо ценно и полезно.

За голямо щастие там има статия и за Диана Герганова и днес ще цитирим най-важното от онова, което Петко Тихолов е написал за нея. Някои негови мисли предавам в трето лице – все едно разказани от мен. Петко Тихолов започва разказа си така:

„(…) Със своя звучен и сочен алтов глас, изразителна певческа фраза, живо въображение и силно развито художествено чувство заслужилата артистка Диана Герганова изгражда правдиви образи, най-вече от славянския репертоар. Най-ярко тя се изявява в ролите: Хивря в „Сорочински панаир“, Княгинята в „Русалка“, Нянята в „Евгений Онегин“, Орфей в „Орфей“ и Графинята в „Дама Пика“.

Артистката поготва ролите си със старание, търпение и любов. Разработва ги подробно и вярно. С топло и сърдечно чувство изпълнява руската класическа музика, особено руските романси. Дълги години нейният алтов глас не загуби сваята свежест и чар. Рядко явление е не само у нас оперен артист, след повече от 30-годишна сценична дейност да запази до такава степен силата и красотата на своя глас.

Диана Герганова развива и концертна дейност. Участва като солистка в концерти на Софийската филхармония и с оркестъра на Софийската народна опера. Като концертна певица се изявява най-вече след 9 септември 1944 г. Изнася самостоятелни концерти или с културни бригади в трудови обекти, язовири, фабрики и други, както и в отдалечени населени места. Гостува и в Берлин на Берлинската филхармония заедно с братя Любомир и Венцслав Янкови.

По случай 33-годишната й сценична дейност Диана Герганова бе чествана на 24 ноември 1950 г. в Народния театър. Там е изпълнена 4-та картина от операта „Дама Пика“ на Чайковски с участието на Д. Ненков и Н. Тородора. Диана Герганова участва в ролята на Старата графиня.“

(край на цитата)

По-нататък в своята статия Петко Тихолов споделя, че 2 дни преди това – на 22 ноември 1950 г. е посетил Диана Герганова в дома й в София на ул. „Парчевич“ № 50, където са разговаряли на различни теми, главно за родителете и детските й години. Цитирам нейните думи:

„(…) Родена съм в Шумен на 14 септември 1900 г. От баща си Георги Герганов наследих склонността към веселост, жив хумор, а от майка си Екатерина Бабакова, родена в Тулча – любов към музиката. Тези две заложби и гласът ми предопределиха моя живот. Още като ученичка в отделенията и прогимназията пях в детските оперетки „Болният учител“ и „Брат и сестра“, поставени от детската музикална китка на Бойчев и учителя по пеене Дюкмеджиев. Отрано почнах да уча и свиря на мандолина и цигулка при учителя Иванчо Стефанов. Пеех песни и романси почти на всички местни забави и вечеринки.

През 1916 г. големият наш драматичен артист Кръстьо Сарафов и видният композитор Маестро Георги Атанасов при посещение в Шумен останаха приятно изненадани от моя красив и сочен глас и ме посъветваха да постъпя в Музикалното училище. На следната 1917 г. напуснах 6-и клас на гимназията и заминах за столицата. Постъпих в хора на Оперната дружба и в Музикалното училище.

Първоначално бях в класа по пиано на Андрей Стоянов, а по-късно в класа по пеене на Иван Вулпе. Солистки в оперния състав бяха Катя Стоянова, Мара Василева, Ана Тодорова и Ефросина Грежова. На Грежова беше възложена ролята на Горана от новата българска опера „Гергана“ на Маестро Атанасов, но тя замина за Германия и на мен дадоха тази роля.

След успешното си представяне в началото на 1918 г. аз вече бях стажантка, а след няколко години и артистка в Оперната дружба. През 1919 г. завърших музикалното си образование – Музикалното училище и Музикалната академия. През 1921 г. бях на специализация във Виена при Форстен и после в Берлин при Албини“.

(край на цитата)

След тези думи на Диана Герганова започва разговор между нея и автора Петко Тихолов – негови въпроси към нея и отговорите й. Той я запитва кои артисти влизат в състава на Оперната дружба по нейно време, на което тя изброява редица имена (няма да ги цитирам, писал съм ги при много мои статии за певците в началната фаза на Оперната дружба). Следват въпроси – как Диана Герганова подготвя ролите си, кога се чувства на сцената в най-добро настроение и други. На въпроса на кои оперни сцени е пяла, отговорът гласи, че е пяла само в Софийската опера. При въпроса дали е гостувала в чужбина – кога и къде, отговорът е: „През 1942 г. гостувах в Берлин за концерт с песни и арии. От публиката и критиката бях посрещната добре“.

Следва въпрос в кои опери е вземала участие. Тя дава точен отговор (няма да го цитирам, защото по-горе в моята статия дадох списък на всички нейни роли). Ще цитирам последните 3 въпроса и отговорите на Диана Герганова:

Въпрос: Отношението ви към театъра? Отговор: Училище и храм на изкуството, а изкуството – висша нужда на културния човек и народ.

Въпрос: Мнението ви за българската музикална публика? Отговор: Тя обича музиката и се възхищава искрено от изпълнението на добрия артист.

Въпрос: С кои чужди диригенти и артисти сте участвали? Отговор: С диригентите Купер, Добровен, Бердяев, Масини, Беллеца и Щанге. В Софийската народна опера съм участвала и с гостуващите артисти: Тейко Кина, Зденка Зикова, Залески, Орда, Шаляпин и други.

(край на статията на Петко Тихолов)

Това беше всичко за днешната юбилярка Диана Герганова, родена днес преди 120 години. А както научихме от биографията й, именно през 1920 година е започнала основната й работа в Софийската опера – преди 100 години!

Нека днес на 14 септември 2020 г. почетем 120 години от рождението на голямата певица Диана Герганова, а също през настоящата година на 20 януари се навършиха и 115 години от рождението на сестра й – известната драматична артистка Петя Герганова, за която също писах днес.

Мир на праха им!

……..

Schreibe einen Kommentar

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht.