Драги приятели на оперната музика, днес на 2 март 2022 г. посвещавам статията си на един български композитор, който е роден преди 100 години – през месец август 1922 г. в Бургас. Това е починалият на 7 февруари 2005 г. в София пианист, композитор и педагог Лазар Николов, малко познат на младите оперни любители, макар че той е написал две опери, наред с редица други творби от най-различни жанрове.

Тези две опери се наричат „Прикованият Прометей“, създадена през 1969 г. и „Чичовци“ – по повестта на Иван Вазов, композирана през 1971 г. Именно втората опера е предмет на настоящата статия, защото нейната премиера се състоя снощи на 1 март на сцената на Пловдивската опера, а тази вечер – на 2 март от 19 часа ще бъде премиерата й на сцената на Софийската опера, разбира се, с друго ръководство и състав от София. И двете премиери са посветени на 100-годишнината от рождението на автора Лазар Николов, но също и на 100-годишнината от смъртта на Иван Вазов, която се навърши на 22 септември 2021 г.

От няколко години в медиите и в сайтовете не двата оперни театъра имаше информации за подготовката на тази трудна и необичайта с музиката си опера, която изобщо до момента не е поставяна на никоя българска сцена. Причините са различни, но основната е твърде сложната и нова за изпълнение музика на Лазар Николов, който по време на неговото основно музикално творчество от самото начало през 50-те години на миналия век се третираше като „модернистично“ и „неотговарящо на рамките на социалистическия реализъм“.

Само ония любители на музиката, които са живели в този период знаят добре за големите проблеми, които стояха пред музикални творци, които спадаха към групата на т.н. „композитори на съвременна класическа музика“ или накратко „нова музика“ или „музикален авангард“. В България по време на социализма развитието на този жанр музика беше възпрепятствано по всички възможни начини, и то централно – от ръководните органи на Съюза на българските композитори, тъй като тази линия беше дадена отгоре – от „курлтуртрегерите“ на България, които стриктно изпълняваха нарежданията, получени от съответните органи в СССР. Докато в Полша например „модерната музика“ се развиваше напълно нормално, даже във Варшава се беше наложил прочутия в цял свят Фестивал на модерната музика „Варшавска есен“, където всяка година идваха музиканти от цял свят – творци на съвременна музика, в България стагнацията в това направление беше пословична.

Именно Лазар Николов е един от представителите на тази група в България, може би най-известният, наред с такива имена като Константин Илиев, Васил Казанджиев, Георги Тутев, Иван Спасов, Симеон Пиронков и още други. Няма да се спирам на подробности, но понеже имах близка приятелка от Габрово, която по това време следваше в Музикалната академия в София, научавах от нея за съответните проблеми, които е имал специално Лазар Николов, с когото тя беше в добър контакт. В Габрово после също имах близък приятел – композиторът, музикален теоретик и диригент Христо Питев, който завърши Музикалната академия и от 1956 г. се върна в Габрово на работа като диригент, но заедно с това пишеше и „модерна музика“. В тия години бях абонат на сп. „Българска музика“ и оттам съм имал информации за „големите борби“, които съответни музиколози и ръководни органи водеха срещу представители на „новата музика“. Христо Питев е идвал често у дома, понеже той се занимаваше тогава с теоретични въпроси на „модерната музика“, които водеха до познания във висшата математика, и той се съветваше с мен по тия въпроси. Все още помня, че в книжка от това списание тогава младият Иван Хлебаров жестоко критикува в статия „модерните писания“ на Христо Питев, като ги заклейми като подражателство на западни музиканти от рода на Карлхайнц Щокхаузен в Германия, на Луиджи Ноно и други в Италия. Това е само един пример, който ми е известен лично.

Така че операта „Чичовци“ е трябвало дълго време да чака, докато най-сетне дойде време да бъде поставена в България сега – 51 години след създаването си. Как стана това? Моето мнение е, че причините са многопосочни – 100 години от рождението на автора Лазар Николов, също и 100-годишнината от смъртта на Иван Вазов. В някои от материалите, които ще цитирам, ще научим и за други причини. Моето лично мнение е, че голяма роля за това специално в Пловдив изиграва диригентът на Оперния хор там – Драгомир Йосифов, който е бил студент и много близък с Лазар Николов. Аз съм приятел с Драгомир и когато чета негови статии главно в профила му във ФБ научавам редица подробности за това голямо влияние, което Лазар Николов и музиката му са упражнили върху развитието на Драгомир като музикант и личност.

Нека още в началото да цитирам една такава публикация от 2018 г., която е свързана с другата опера на Лазар Николов – „Прикованият Прометей”, която е имала концертно изпълнение в Русе в далечната 1974 г., като запис от това изпълнение съществува на компактдиск. Цитирам:

Dragomir Yosifov am 10.02.2018 im Facebook:

(…) Този компактдиск е запечатал нещо повече от едно музикално произведение, нещо по-различно от една, макар и величествена, интерпретация и нещо по-силно от добронамерените усилия на група талантливи хора.

Тук е оставено да достигне до нас сиянието на един музикантски подвиг.

Създаването на „Прикованият Прометей”, композирането, подготовката на концертните изпълнения и записа, самото издаване на този запис и свързаните с всичко това немалки перипетии е хроника на един особен духовен подвиг. Началото е в едно писмо на Лазар Николов до Константин Илиев от 7 април 1952 година: „Моята идея (за оратория) ти е известна – Прометей”. 11 години по-късно „Прикованият Прометей” (вече опера) е започнат, а през 1969 завършен. Тази история е придобила вече митични измерения. Сякаш се сливат митът за Прометей и митовете около „Прометей”.

В измеренията на мита главно съществува тази изключителна творба – само три концертни изпълнения през далечната вече 1974 година – в Русе, Пловдив и София, станали възможни само поради колосална вяра, подвижническа чистота и твърдост. Следват раздалечени във времето няколко публични прослушвания и няколко излъчвания по радиото.

И мълвата и нейното ехо.

Вярно е, че печатът на абсолютна автентичност, положен от съвместните усилия на групата, участвала в раждането на „Прометей” трудно може да бъде снет. „Прикованият Прометей” като колективно събитие заключва в себе си и своята неповторимост. Защото събитие, което предвиждаме, което вече се е случило, не е събитие. То се състоява веднъж, всеки път само веднъж. Наистина, само веднъж се е случила такава констелация на дарби и характери.

„Прикованият Прометей” е събитие в нашата музика (всъщност трябва да кажа – Събитието). След първото прозвучаване на 24 март 1974 нищо не би могло да е същото в българската музика. И то не е същото. Рядкост е фанфари да бележат подобно случване – събитие от такъв съдбовен характер тихо и дълго откънтява, пулсира, пораждайки бавно разширяващи се вълни от разбиране и съпричастие. Не е фанфарен звукът на „Прометей” – неговото Събитие се вестява от сгромолясващите се клъстери и тремоли на пианата, от жално-възвишения звук на флейтата („свири тръстика, намазана с восък” – едно от местата, които Лазар Николов най-много харесваше в операта си), от възземащия се глас на тромпета, от ефирните или застрашителни звуци на ударните и арфите. И от човешките гласове – най-вече от тях, – намерили неописуемо, непредаваемо трагичния звук на тази опера..

В този запис ще открием запечатани следите на изключително духовно подвижничество – а не просто подвиг и не единствено музикантски. Тук са събрани в едно трагическата мощ на Есхил, трагическото визионерство и максималната виталност на Лазар Николов, трагическият максимализъм на Добрин Петков. И силата на хората, които поне за известно време бяха подчинили живота си на това да са техни спътници в безкрайния път на подвижника.

Тук, както написа един поет – Георги Рупчев, наш съвременник, но с трагическата дарба на древните – тук „се подготвя друго съществуване, природата затихва, говори тъмно и безмилостно, минавайки през хаоса, отвъд духа на елементите, достигнала до дъното, но казва всичко, може би и повече”.

„Природата затихва” – досущ литургичното “mors stupebit et natura” – и сякаш не персонажите, а трагедията сама вещае себе си тъмно и безмилостно.

Пътят на подвижника е път на пределна и изтощителна себевзискателност. Този път извежда до свободно-разумното деяние, което се нарича подвиг. До Онова Всичко, последвано от може би и повече… Та този стих е навярно най-ясната формула на Добрин-Петковия аскетичен максимализъм. Максимализъм, който водеше до изтощително просветление много хора – композитори, изпълнители, публика. И него самия, разбира се… На нравствения максимализъм на Лазар Николов, който, разбрал, че в последната част от трилогията, „Освободеният Прометей” Есхил помирява титана с боговете, казваше, че не би написал операта си, ако такава трагедия действително съществува и беше достигнала до наши дни. Музиката на „Прометей” въплъщава докрай Есхиловото слово – но със сигурност казва и повече. Суровата твърд на музикалния език ни напомня, че трагедията произлиза от духа на музиката. Кое ли слово може самò да донесе покъртителното „Разправяй, казвай…Как сладко е да слушаш за болките на другия” или финалното „Ще изгрее на мъките края” от първия монолог на Прометей – понесено нагоре от стоплящия лъч на флейтата? Коя реч и каква сценична техника може да предаде сриването на прикования към скалата титан в Тартара и същевременно извисяването му?

Този запис се появява точно в момента, когато заплахата от забрава и незнание започва тежко да висне над подвига с име „Прикованият Прометей” и неговите герои – 95 години след раждането на Лазар Николов, 29 години след смъртта на Добрин Петков, 10 години след смъртта на Ивелин Димитров – хоровият диригент-вещател с изумителната си тогава Камерна капела “Пеньо Пенев”.

Но за това може да се каже пак с думите на Поет – Георги Рупчев:

Аз знаех всичко предварително (…)

Недей дарява прекомерно смъртните,

повтарят гласовете,

сега празнуваме Огньовете, откраднатия дар,

а не крадеца му.

(край на цитата)

Една прекрасна публикация на Драгомир Йосифов в неговия неповторим с красотата си аналитичен стил и преклонение пред таланта на Лазар Николов и хората, които са успели да направят това събитие!

Сега пак по „Чичовци“. Първоначалната идея е премиерата да бъде в един и същ ден – именно на 2 март 2022 г. на сцените на оперните театри в София и в Пловдив, един ден преди да се чества 3 март – националния празник на България. Съвсем доскоро за този план се пишеше в редица медии, както и в сайтовете на двате оперни театъра. Аз лично бях изненадан, защото не е хубаво в един ден и по едно време една опера да има премиерата си на две различни сцени в различни градове. Има специалисти, критици и слушатели, които искат да посетят и двете събития и такова нещо не трябва да се допуска. Редно е било съответните органи в София и Пловдив още в самото начало да се разберат за различни дати на съответната премиера. А ако Лазар Николов днес беше жив, къде щеше да отиде да гледа своята творба, в София или в Пловдив? Радвам се, че в последния момент е настъпила промяна – както писах в началото, премиерата на „Чичовци“ се състоя снощи на 1 март на сцената на Пловдивската опера, а тази вечер – на 2 март от 19 часа ще бъде нейната премиера на сцената на Софийската опера.

Интересен е въпроса, дали подобна ситуация се е случвала изобщо в историята на оперното изкуство по света. Доскоро мислех, че това едва ли е възможно, но се оказа, че подобен случай е станал в далечната 1920 година в Германия. През декември 2015 г. писах тук във ФБ статия, в която става въпрос точно за това. Цитирам част от тази моя статия:

„ (…) Драги приятели на оперната музика, днес на 4 декември 2015 г. има рожден ден не един оперен певец или певица, а цяла опера, и то едновременно на сцените на два големи оперни театъра в Германия – в Хамбург и в Кьолн – почно преди 95 години, на днешния ден през 1920 година. Това е операта „Мъртвият град“ от австрийския композитор с еврейски произход Ерих Волфганг Корнголд (1897-1957).

Не ми е известно защо тази опера е имала премиерата си в един ден на две места. Обикновено композиторите обичат да бъдат на премиерите на своите творби – това е напълно естествено, те трябва да видят каква е реакцията на публиката и на критиката, и то на мястото на събитието. Защо Корнголд е решил това да стане по малко необичаен начин, не мога да знам. През 1916 година са премиерите на две негови други опери (тогава той е едва на 19 години), но не така известни, както е станало по-късно с „Мъртвият град“. Може би плановете на двата театъра в Хамбург и в Кьолн през 1920 г. не са позволили друг вариант, може би той просто е желаел така. Но това сега не е важно. Както ще видим, операта му „Мъртвият град“ има много интересна история и след толкова години оттогава сега изнасянето й по цял свят предизвиква известен ренесанс, след като дълги години е била почти забравена. По-късно в статията ще се спра и на факти за нейната популярност в България.

Операта „Мъртвият град“ (на немски език „Die tote Stadt“) от Ерих Корнголд има премиерата си на 4 декември 1920 г. едновременно на две оперни сцени в Германия – един уникум – в Градския театър в Хамбург (диригент Егон Полак) и в Градския театър в Кьолн (диригент Ото Клемперер). До средата на миналия век – около 50-е години, операта има над 50 постановки в целия свят, между другото и на сцената на МЕТ в Ню Йорк през 1921 г., където Мария Йерица играе в ролята на Мариета и тази роля е неин дебют в МЕТ. В ролята на Паул играе прочутият тенор Рихард Таубер. Тази опера е първата опера на немски език след края на Първата световна война, поставяна на сцената на МЕТ.

След идване на националсоциалистите на власт в Германия и в Австрия, операта е свалена от репертоара на театрите в тези страни – сюжета е от жанра на сюрреализма, не отговарящ на представите за изкуство при тази власт. След смъртта на Корнголд (починал през 1957 г. в Лос Анджелис) операта му остава в забрава. Едва от 1967 г. тя се играе наново в Европа – във Виенската Народна Опера и през 70-е години отново се изнася редовно. На сцената на New York City Opera се прави една цялостна продукция, която е записана и на музикален носител и оттогава операта преживява един истински ренесанс. През 1983 г. големият режисьор и интендант на Deutsche Oper Berlin – Гьотц Фридрих поставя „Мъртвият град“ в неговия театър, като тази постановка после се приема и при Виенската държавна опера. Същата е записана за телевизията и след това е продуцирана на компакт-дискове. Един чудесен запис на „Мъртвият град“ е направен през 1975 г. от фирма RCA-BMG-Ariola (2 CD’s) със солисти Carol Neblett (Мариета) и Рене Колло в ролята на Паул. Свири Мюнхенският симфоничен радиооркестър с диригент Ерих Лайнсдорф.

През новия век режисьорът Анселм Вебер инсценира „Мъртвият град“ през 2009 г. във Франкфурт. В най-ново време режисьорът Йоханес Ерат ( Johannes Erath ) поставя операта през настоящата 2015 г. на сцената на Оперния театър в Грац / Австрия. Сценографията е на Херберт Мурауер ( Herbert Murauer ). Прави ми впечатление, че снимки от тази последна постановка в Грац са поместени в редица Уикипедия-страници за тази опера или в такива за автора й – Ерих Волфганг Корнголд.

Статистиките показват, че до 2015 година е имало около 550 спектакли на тази опера в световен мащаб. Не ми е известно „Мъртвият град“ да е поставяна в България и би било интересно, кой оперен театър ще се наеме за пръв път да я постави. Както ще видим, музиката е мелодична и в стила на късния романтизъм, с влияние от импресионистите и сюрреализма, от оркестровата техника на Рихард Щраус, от хроматичното изкуство на Рихард Вагнер и най-сетне – от влиянието на „веризмото“ в Италия, преди всичко от Пучини. Макар и повлиян от учението на „Виенската школа“ на Арнолд Шьонберг, Албан Берг и Антон Веберн, които по-късно пропагандират дванадесеттоновата система, Ерих Корнголд остава чужд в тази си опера на тия тенденции. Както писах по-горе, късният романтизъм и споменатите влияния на цитираните композитори са типични за тази интересна опера. Като най-известни откъси от операта се считат силно мелодичният дует на Паул и Мариета „Glück, das mir verblieb“ (Щастието, което ми остана) – песен на Мариета и меланхолично звучащата баритонова ария „Mein Sehnen, mein Wähnen“ (Мой копнеж, моя надежда).

(край на цитата)

След тези големи встъпителни бележки ще изложа редица материали, свързани както с операта „Чичовци“, така и с нейния автор Лазар Николов. Нищо че е роден през август 1922 г., даже започвам с неговата кратка биография и описание на делото му.

Лазар Костов Николов е български композитор и музикален педагог, един от големите представители на българската музика през втората половина на XX век.

Роден е на 26 август 1922 година в Бургас, починал на 7 февруари 2005 г. в София. Започва да проявява интерес към музиката от дете. Влияние му оказват неговите баща и брат, които се занимават активно с музика, но не са професионални музиканти. В детската си възраст Николов се опитва да свири на пиано и цигулка. В училище взима активно участие в училищните концерти. Прави първите си опити да композира около 16-годишна възраст. През 1946 година завършва Държавната музикална академия с пиано в класа на професор Димитър Ненов. Година по-късно завършва същото училище с композиция при професор Панчо Владигеров. Сред неговите преподаватели в академията са също Парашкев Хаджиев и Веселин Стоянов.

Творчеството на Николов е голямо и разнообразно. То включва две опери, шест симфонии, разработки за камерен, симфоничен и струнен оркестър, хорови песни, сонати за различни инструменти. Николов създава музика за театрални постановки и десетки български игрални и документални филми. Творбите му са изпълнявани в европейски държави, Бразилия, Канада, САЩ и други. Участва на музикални фестивали, сред които „Варшавска есен“ (1962, 1964 и 1968), „Загребско биенале“ (1967) и Витен (1998). Автор е на книгата „Моят свят“ (1998), в която са публикувани мисли, разговори и интервюта с композитора.

Освен композиторско творчество, Николов извършва педагогическа дейност. Преподава в Държавна музикална академия от 1961 година, където се пенсионира като професор по четене на партитури.

Два пъти е предлаган за член на Българската академия на науките. Първият път мястото му е заето от друга кандидатура, а вторият път Николов отказва да приеме академичното звание поради умора. Член е на Съюза на българските композитори и негов председател от 1992 до 1999 година.

Два пъти е отличаван със звание „доктор хонорис кауза“, съответно от Академията за музикално, танцово и изобразително изкуство (1997, за цялостно композиторско творчество) и от Държавната музикална академия „Панчо Владигеров“ (2002). Носител е на орден „Стара планина“ (1997).

Женен е за полякинята Анна-Лидия Николова. Двойката има син Ивайло (възпитаник на Музикалното училище) и дъщеря Детелина (аниматор).

Избрано творчество

• „Концерт за струнен оркестър“ (1949)
• „Концертино за пиано и камерен оркестър“ (1964)
• „Симфонии за 13 струнни инструмента“ (1965)
• „Дивертименто-концертанте“ (1968, музика за камерен оркестър)
• „Прикованият Прометей“ (1969, опера)
• „Пианистични отблясъци“ (1970 или 1971, камерна музика за соло пиано)
• „Чичовци“ (1971, опера)
• „Празник“ (1980, сюита)
• „Ленто“ (1990, музика за симфоничен оркестър)
• „Отблясъци и залез“ (1995, музика за симфоничен оркестър и мецосопран)
• „Тъжни и трагични песни и симфонии“ (1998)

…..

Филмография

• В тиха вечер (1960)

(край на цитатите)

Цитирам и други данни за Лазар Николов от сайта на Съюза на българските композитори:

Проф. Лазар Николов завършва ДМА (дн. НМА “проф. П. Владигеров”) с пиано (1946 г.) и композиция при проф. Д. Ненов и проф. П. Владигеров (1947 г.). Преподава камерна музика в СМУ ­ София (дн. НМУ “Л. Пипков”) (1957 г.) и четене на партитури в Българската държавна Консерватория (от 1961 г.). Професор от 1980 г.

В периода 1992-1999 г. е председател на Съюза на българските композитори.

Проф. Лазар Николов е автор на 2 опери; 6 симфонии, 3 концерта, Симфонии за 13-струнни и други произведения за симфоничен, камерен и струнен оркестър; 25 сонати за различни инструменти, 3-струнни квартети, 14 Метаморфози и други камерни творби; обработки за оркестър; хорови песни; музика към повече от 30 филма и театрални постановки, написани през периода 1954-­68 г. и др.

Творчество му заема важно място в развитието на българската музика през втората половина на ХХ век. Заедно с К. Илиев той е сред пионерите на българския музикален авангард. Първото произведение, което поставя началото на пътя му в новата музика на европейския ХХ век, е Концерт за струнен оркестър (1949 г., изпълнен през 1951 г.).

Негови произведения са изпълнявани в много европейски страни, САЩ, Русия и др. През 60-те години участва със свои творби на престижни фестивали за съвременна музика: “Варшавска есен” (1962, 64, 68 г.); Берлин (1969, 73, 79 г.); “Загребско биенале” (1967 г.); Витен (премиера на “Метарморфози №3, изп. камерен състав с диригент В. Николов, 1998 г.). Има записи в БНР, WDR, FR­3, SRB и други чужди радиостанции. Издаван е и от Peters и Schott­Mainz. С неговите творби утвърждават името си на интерпретатори на съвременна музика редица известни български изпълнители. Носител е на редица национални награди за творчество. Първа награда и златен медал за цялостно творчество и принос за развитието на съвременната музика от Международната академия на изкуствата ­ Париж-­София (1992 г.). Doctor honoris causa на АМТИИ ­ Пловдив (1997 г.) и НМА “проф. П. Владигеров” (2002 г.).

(край на цитата)

По-долу ще цитирим редица материали, свързани с Лазар Николов и неговото творчество:

Вестник “Култура”, бр. 43, 22 ноември 2002 г.

Драгомир Йосифов

Половината на живота

Лазар Николов на 80

Лазар Николов е роден през 1922 година в Бургас. Завършва Изпълнителския и Теоретичния отдел на Държавната музикална академия през 1946-47 г. при професорите Димитър Ненов и Панчо Владигеров. От 1961 г. е преподавател по четене на партитури в ДМА, където се пенсионира ката професор по тази дисциплина. От 1965 до 1969 г. е секретар на секция “Композитори” в СБК, а през периода 1992-1999 г. е председател на СБК.

Произведения на Лазар Николов звучат в много европейски страни и в САЩ. Има записи в Българското национално радио, WDR -Кьолн, RF-3, SFB и други чужди радиостанции. Автор е на издателства като Peters и Shott-Mainz. Изпълняван е на Варшавска есен, Загребско и Берлинско биенале, Пражка пролет, фестивала за нова камерна музика във Витен. Творчеството му включва оперите “Прикованият Прометей” и “Чичовци”, ораториалния цикъл “Тъжни и трагични песни и симфонии”, 6 симфонии, 2 концерта за пиано и оркестър, Концерт за цигулка и оркестър, концертини за пиано и за виолончело и оркестър, концерт за струнен оркестър, оркестровите пиеси “Ленто” и “Отблясъци и залез”, “Симфонии за 13 струнни инструмента”, “Дивертименто-концертанте”, “Метаморфози” I-V, три струнни квартета, клавирен квинтет, 9 сонати за пиано, 2 – за два рояла, 16 сонати за различни инструменти, 3 триа за различни струнни комбинации с пиано, “Из музиката на Орфей” I и II за маримба и за виола, “Празник” за две пиана и 6 перкусионисти, “Глас” I и II, солови песни…

Делото му вече притежава онази универсалност, която освобождава от досаден историзъм, от “проверки на родословието” и от това да бъде то присламчвано към школи, групи, направления…

Неговите творби едва ли могат да бъдат определени като лирични, драматични, авангардни и т. н. (какъв е “Фауст” от Гьоте?), понеже тоталността е тяхното истинско съдържание. Тоталното преживяване на света, събрано в сонати, опери, симфонии, квартети, създава музикална реалност с огромна сила и все то придава извънвременния, астрален характер на подарените ни от композитора протяжни звукови състояния. Лазар Николов: “Като принцип в моето творчество смятам, че за да се достигне до нещо значимо в дадена творба, тя трябва да е пространна, да притежава по-голяма трайност – а в това дълго протичане, от друга страна, всеки тон трябва да е тухличка от сградата, елемент от субстанцията на творбата.”

Често усещам, че по-скоро неговият музикален континум – поради своята затвореност и съвършенство – ни съзерцава, отколкото ние, опитващите се да правим това.

Интервалите при Лазар Николов съединяват не тонове, но светове и хвърлят мостове над ефирни бездни, издигат колони от тишина, отразяват странни констелации… звуците тук стават същества!

На немски език: Wesen – “същество”, ала и “същност”. Някой нов Хайдегер би извел понятие за същностно-музикалното от творчеството на Лазар Николов, тъй както старият Хайдегер използва Хьолдерлин, за да стори това по отношение на поезията.

“Със безброй заслуги, ала поетично обитава таз земя човекът”

Поетично – значи битието е о-съществено от поета, от музиканта…
Признати или не, познати или непознати, Поетите осъществяват битието, понеже наричат (или по-добре “изричат”) неговите елементи.

Една ключова за разбирането на Лазар Николов творба са неговите “Песнопения” по стихотворения на Фридрих Хьолдерлин. Тук композиторът създава/изрича nomos-а (“закон”, но и “мелодия”) на Музикалното и достига там, където границата с поезията изчезва. Ономатопеята на хоровите раздели е праезик на поета – не-осъществен все още като диалог. Или пък това е музикалният вече език на Скарданели, който “по цели часове, седнал пред пианото, взема несвързани акорди”?

“Лазар Николов изненадва с още по-крайните си композиторски отклонения, в резултат на което се е получила една звукова бъркотия, безсмислено и несвързано натрупване на дисонанси.” (Й. Йосифов, Й. Каранов, Бл. Стоянов – “Вредна творба”).

Несвързаните акорди на лудия Хьолдерлин ме тревожат, откакто прочетох този пасаж от предговора на Атанас Далчев към книгата с негови преводи на немския поет. Бях уверен, че Хьолдерлин/Скарданели е бил вече в полето, което безпомощно наричаме “нова музика”. Чувах тези несвързани акорди… Несвързани – но с какво? А може би все пак свързани – ала “тъмно и безмилостно”? Както Прометей с нещастието си?

“Прикованият Прометей” (операта) и “Песнопения” са нов жанр – пророчества. Дарбата да пророкуваш е Знание. Знание изначално и за всички неща. Винаги, но особено напоследък мисля Лазар Николов като човек на това знание. “Но отредено е нам, да нямаме нийде покой…”

Да съ-общава хората в това отредено му знание е съкровеното значение на композирането за Лазар Николов. То, твърди Хайдегер, е и висше призвание, вглъбеност.

Написах по-горе “тотално преживяване на света”. То е немислимо без себе-отрицание: “Защото боговете се гневят, когато някой своята душа жестоко не е опазил, а е трябвало…”

Лазар Николов опази своята душа, (Seele? Geist?) защото е трябвало. И още, защото е трябвало да усещаме по-остро и по-опитно даряваното ни от него битие чрез музика. Той отхвърля изкушението, или лекотата да бъде в само една от хипостазите на Времето: Минало, Настояще, Бъдеще. Както и това да изразява себе си във фрагменти, в шлифовани и опаковани рапорти за емоционалните си състояния. “…много критикувам последния стадий на романтизма, изявил се най-вече в музиката на Рахманинов, един автор, по който публиката и изпълнителите лудеят заради прекаления сантиментализъм, стигащ в някои интерпретации до необузданост” (Анкета с Лазар Николов)

“Че угодно ли е богу – с облик и сърце да кървиш и да не можеш цял да бъдеш?”

Сигурен съм, че Глен Гулд с радост щеше да свири и да се наслаждава на сонатите и особено на Клавирния квинтет от Лазар Николов. Защото тук се достига до точката, където Ангелът на контрапункта изрича: il n`y aura plus de Temps. И движението позволява да бъде съзерцавано в своята интимна застиналост. Не-подвижност. Неподвижността на екстаза, която Гулд придава на Бах, Моцарт, Бетовен, Брамс, Щраус, Сибелиус, Хиндемит, Шьонберг.
Или, както “изящно” се бях изразил в една своя анотация, “лудостта на танца, шемета на Времето… неподвижно танцуващото Време”.

Протяжността в музиката на Лазар Николов символично представя Времето. Това време в музиката е представимо само извън своята турболентност. Единствено в застиналостта и измеримостта си то е доловимо. Композиторът измерва времето, но го и насища със сънища (изначалното знание), спомени, срещи, мечти, разговори… Именно те преодоляват празнотата и хомогенността на Времето, за да може – интегрирани чрез забрава, чрез загубата си – да потвърдят неговата празнота и хомогенност… или Протяжност.

“Затова достигат по-скоро смъртните до пропастта. Така със тях се случва. Дълго е времето, но правдата най-сетне се сбъдва.”

Хомогенностите, обаче, са различни. Тяхното синхронизиране в музикалната творба ще нарека палимпсест. Възможността този палимпсест да бъде разчитан (откъдето и да било то, в какъвто и порядък на четенето) поражда история. След Пета симфония, палимпсестът решително навлиза в музиката на Лазар Николов. Шеста симфония е безвъзвратен образ на миналото, който – по Бенямин – не ще изчезне с настоящето, защото то е пред-положено в него. Безспорно Мнемозина е богинята-покровителка на тази музика.

“…И се много научава от времето, което чезне непрестанно.”

Когато с Цветана Иванова свирехме Втората соната за два рояла, имах особеното усещане, че краят на Сонатата (който наричахме “спокойния край на света”) по някакъв странен начин е и “тайнствено сътворение”. Многобройните персонажи в тази пиеса се изхитряваха да се превръщат в други неща, да метаморфозират, изплъзвайки се, преди да ги фиксира изпепеляващият поглед на Времето. Което не само “чезне”, но и “изчезва” нещата.

Ангелина Петрова: Ако трябва да обобщите идеята за метаморфозирането…

Лазар Николов: Най-общо метаморфозирането или преливането в музикалната мисъл се състои в това, че се базира на различна ритмика. Ще рече, че елементите, ядрата, които съставляват музикалния поток и които могат да бъдат с различна продължителност (…), се базират на непрекъснато променяща се ритмика. Т. е. ритмиката варира, тя е асиметрична (…) – това е същността на метаморфозата.

Всяка композиция на Лазар Николов дава един и същ образ на времето: краен, но обратим. Един от най-ясните примери е Втора симфония – петчастна огледална конструкция, “пентаграм”, чийто последен дял е и огледало на първия.
Огледало в огледалото или “гледам как се гледам, как се гледам, как с…” В по-късни творби Лазар Николов променя този Луис-Кароловски похват. Чрез ритмически персонажи, ритмически кластери той ре-моделира турболентния образ на времето и го полага във вече уловеното хомогенно или празно време. Лазар Николов: “Предпочитам динамиката, определено… Но между динамика и статика съществува особена връзка…” Ритмическите събития стават тук съ-бития, едновременни съществувания

Напрежението в музиката на Лазар Николов често е непоносимо. Обичам това напрежение. Понеже: “Близък е и недостъпен бог, но дето е опасността, расте спасението също… и тъй като околовръст на времето се трупат върховете…”

Лазар Николов създава творбите си в пределите и от материята на езика. Но той също така и сътворява тази материя и избира пределите й. С което той е над-езика. Хьолдерлин, проникновено: “След-разговор сме ние и в нас си можем да се вслушваме”. Музиката на Лазар Николов (той самият) е “след-разговор”. Тази музика е тишина, попила звуците на един нескончаем Разговор. Тихи са мислите. “Музиката има абстрактна същност. Тя може да се определи и като звучаща метафизика, реализираща се в музикалната мисъл”. (Л. Н.)

Казано е: “Лазар Николов е съвременен композитор”. Но не от съ-нашето време. И музиката, и фигурата са съ-временни на Античността – на Есхил, Орфей, Софокъл… на Хьолдерлин, чийто дом е също там. Вероятно, не модерността, а древността на езика и поведението смущават и са тъй трудно смилаеми днес. За музикалната техника на Лазар Николов трябва да се говори с термини като “хекзаметър”, “асклепиада”, “александрин”, “анапест”…

Част от себеотрицанието на композитора е и неговото усърдие, прилежание. Малер посетил своя стар учител Антон Брукнер, вече болен. Брукнер казал: “Да, мили мой, сега вече трябва да съм много прилежен, че да завърша поне Десетата си симфония. Какво ще отговоря на Господ Бог, когато Той ми каже: Е, момченце, за какво ти дадох талант? Не за това ли, да Ми въздаваш слава и хвала? А ти направи тъй малко!”

Лазар Николов навърши 80. Почти никой не забеляза това. И то е редно, нормално е в днешното общество на копрофаги.

Искам да предам на Лазар Николов няколко думи от Фридрих Хьолдерлин:

спокоен ще живея в простота, когато вън,
превратно, времето могъщо с яростни вълни
шуми далеч и по-спокойно слънце
грижовно мойто дело насърчава
Небесни сили, благославяте на тоя свят
вий всекиму имането, благословете днес
и моето, та парката мечтата
да не прекъсне още твърде рано.
И друго:
Когато съм по-стар,
започвам аз деня си със съмнение,
но краят му за мен е свят и весел.
И накрая:
… усмихваш се на палавника ти,
че иска да е равен с тебе; по-добре
благослови човешкото ми дело
и моя път днес разведри, всеблаги!

Драгомир Йосифов

Драгомир Йосифов (1966 г., Варна) е диригент, пианист и композитор. Завършил е дирижиране в Музикалната академия при Васил Арнаудов и Димитър Манолов. Композиция учи при Лазар Николов, Божидар Спасов и Анатол Виеру. От 1993 г. ръководи хор “Проф. Васил Арнаудов” – Русе, с който завоюва през 1998 г. две първи награди и Голямата награда на конкурса в Полхайм – Германия, и през 2002 г. първа награда на конкурса “Драган Шуплевски” в Скопие. Неговата творба “Фрагмент 4” е удостоена с първа награда на конкурса “Иван Спасов” през 1998 г. Произведенията му са изпълнявани на Берлинското биенале, “Московска есен”, “Музикпротокол” – Грац, и др.

(край на цитата)

Портал „Сега“, 2 октомври 2004 г.

На гости Композиторът Лазар Николов е от последните мохикани 82-годишният творец се отказа от академично звание, тъй като се чувства много уморен ДЕСИ ТОДОРОВА Сред академиците, избрани при последната вълна в БАН, трябваше да фигурира още едно име – на големия български композитор Лазар Николов. Защо бе пропуснат? Мнозина веднага заподозряха поредния скандал при избора. Още повече че преди няколко години Лазар Николов бе предложен и почти одобрен за академик, но друг го измести в последния момент. Този път обаче скандал няма. Композиторът сам се отказа от честта. “Нямам вече онези сили. Чувствам се толкова уморен. А и за какво им е стар човек като мен. Там трябва да има по-млади хора, които да могат да работят. А аз на тая възраст какво ще свърша”, признава Лазар Николов. От пръв поглед се вижда колко е уморен. Не крие, че 82-те години му тежат, сякаш са 100. По тази причина се е отказал и да пише. “Миналата година точно на 31 декември си казах: край!”, обяснява маестрото. След кратък размисъл пак се връща на първата тема – академичните звания. “Щеше да е добре, тъй като пенсиите ни никак не стигат. Като на всички пенсионери.” А е било време, когато композиторът се е издържал добре с музиката, която създавал. Сега подобно нещо е немислимо. Скромният му апартамент в центъра на София е посивял също като обитателите му. В него Лазар Николов живее със съпругата си Ана – лъчезарна жена, която отговаря за семейния снимков архив, и сина Ивайло, който е завършил Музикално училище със специалност арфа. Дъщерята Детелина – аниматор, е омъжена за българин и от години живее в Париж. Има син на 2 годинки. Когато за първи път довели внучето в София, то веднага седнало на дядовия роял и започнало да удря по клавишите. На второто идване пак се упътило към инструмента. “Може и музикант да стане”, размишляват на глас дядото и бабата. Макар и овехтяло с годините, жилището още носи онази артистична атмосфера на отминалите години. Няколко малки картини и изящни миниатюри издават пристрастието на домакините към изобразителното изкуство. Старинен бюфет стои безмълвно в единия край на дневната. Препълнен е догоре с книги. “Партитурите са прибрани на друго място”, улавя погледа ми композиторът. Някак извън това време е малката музикална уредба на единия шкаф. “Слушам музика, разбира се. Макар че сега няма какво да се слуша. Само разни Шамари, Кръпки… Но има и хубава музика, стойностна”, прави кратка оценка на съвременния музикален фон маестрото. И той като повечето големи композитори е започнал да се занимава с музика от дете. В началото свирел на пиано, опитвал е и цигулка. Но сериозните му занимания стартирали едва когато навършил 10 години. Неговият баща е до известна степен “виновен” за увлечението му по музиката. Той свирел великолепно на цигулка. И братът на Лазар Николов бил музикант – свирел на пиано и обой. “Те си имаха други професии, но се занимаваха с музика активно. Професионалните музиканти в онези години бяха много малко. А и от музика не можеше да се припечели.” Като ученик Лазар Николов редовно участвал в училищните концерти, но вече не помни първото си качване на сцена. Не е завършил музикално училище по простата причина, че такова по онова време все още нямало. На 16-17 години направил първите си опити като композитор. “Но не мислех да ставам композитор. Дори не се занимавах толкова сериозно. Честно казано, като малък мечтаех да стана моряк”, признава той. Николов завършил Музикалната академия в класа на Димитър Ненов. Негови учители са били Панчо Владигеров, Парашкев Хаджиев, Веселин Стоянов. В началото на музикалния си път Лазар Николов започнал като оркестрант. Бил корепетитор в хоровата капела “Светослав Обретенов”. Шест години бил корепетитор в Театралното училище. После 4 години преподавал в Музикалното училище, а до пенсионирането си бил преподавал в ДМА “Панчо Владигеров” по четене и свирене на партитури. Седем години е бил и председател на Съюза на българските композитори. Не е броил творбите си, но със сигурност може да каже, че са над 100. Изпълняват се не само в България, а и в САЩ, Канада, Бразилия, почти в цяла Европа. “Имам 2 опери, 6 симфонии, 5 инструментални концерта, 26 сонати и още много други”, пресмята той. Но най-много си обича оперите. “Бих могъл и повече да напиша, но мисля, че това е достатъчно.” Първото му сериозно произведение, с което завършил и Музикалната академия, била една Сюита за оркестър. Първото изпълнение било при дипломирането от симфоничния оркестър на академията. “Музиката е вдъхновение”, категоричен е той. Макар че понякога вдъхновението идва в образа на жена. Посветил е своята Пета симфония на съпругата си. Премиерата била в края на 80-те години. Лазар Николов е два пъти доктор хонорис кауза. Първият път – от Пловдивската академия за музика, а преди две години – и от ДМА “Панчо Владигеров”. Носител е на много отличия, но сред най-ценните за него е това, което получил миналата година от Швейцария за основния си принос в музиката. Награждаван е и с орден “Стара планина”. “Честно казано, повече ме интересува изпълнението на творбите ми”, казва той. Считат го за един от основоположниците на съвременната българска музика. “Имах щастието да пиша и много филмова, и театрална музика. Автор съм на музиката към “Всяка есенна вечер”, “Боянският майстор”, “Двама под небето”, “Черната река”. Оттам получавах добри пари. А сега с музика е невъзможно да се издържа един композитор. Преди време ме повикаха да ми платят авторски права за една година. Бяха 4 лева и 5 марки”, с тъга споделя един от последните мохикани на голямата ни композиторска школа. (край на цитата)

Президентът на Полша присъди високи отличия за български творци

От Ростислав Йовчев на 15 юни 2011 г.

На 10 май в Посолството на Република Полша се състоя церемония по удостояване с държавни отличия, присъдени от президента на Република Полша Бронислав Коморовски на изтъкнати български дейци за приносa им в развитието на двустранните отношения и популяризирането на Полша.

Наред с различни видове почетни кръстове, които получиха утвърдени полонисти, културни дейци, завършили в Полша и полски граждани, които са допринесли за утвържаване на взаимните връзки между Полша и България, награди получиха и двама известни музиканти.

Проф. д-р Атанас Куртев е един от най-известните български пианисти, изпълнител с огромен репертоар, изтъкнат педагог и общественик. Дълги години той беше председател на Музикалното дружество “Фредерик Шопен”, което организира няколко издания на престижния конкурс за пианисти “Шопен ин мемориам” във Варна.

Проф. Куртев е един от най-тънките познавачи на Шопеновия клавирен стил и въплъщава своята любов към Шопеновия гений не само чрез многобройните си концерти, на които изпълнява неговата музика, но и като педагог, който възпитава бъдещите български пианисти в дълбоко емоционално и съдържателно разбиране на тази трудна като стил музика.

Проф. д-р Куртев получи „Кавалерски кръст на Ордена за заслуги на Република Полша”, външен израз на високата оценка, която дава Република Полша на неговата пропаганда на полската музика като цяло.

„Златен кръст на Ордена за заслуги на Република Полша” получи и полякинята Анна-Лидия Николова, цигуларка, дългогодишен артист-солист в оркестъра на НМА “Панчо Владигеров”. Съпруга на един от най-интересните и оригинални български композитори, ЛАЗАР НИКОЛОВ, г-жа Николова скромно и ненатрапчиво присъства дълги години в българския музикален живот и със своето благородно и артистично излъчване доказва силата на духовните връзки между българската и полската интелигенция.

В края на вълнуващото тържествократка музикална програма изнесоха трима забележителни полски музиканти. Певицата Барбара Замек–Глишчинска (вокал) и пианиста Лех Наперала станаха лауреати на втория международен конкурс за песенни дуа в София в началото на май. Те изпълниха няколко песни, показвайки тънък усет за ансамбловост, високо професионално майсторство и прекрасна комуникация с публиката.

А с цигуларката Юдит ле Моние, пианистът изпълни две творби на Падаревски. Впечатляващо прозвуча първата част на сонатата в ла минор, в която двамата изпълнители показаха бляскав виртуозитет, прекрасен баланс и логично изграждане.

Организирано по един изискан начин, тържеството в Полското посолство създаде не само празнична, но и артистична атмосфера, в която представителите на различни сфери на културата от двете страни получиха достоен прием и възторжено отношение от държавните органи на страната-домакин.

(край на цитата)

Портал „АМТИИ“ Пловдив

(без дата)

ЛАЗАР НИКОЛОВ
(1922 – 2005)

Доктор хонорис кауза на АМТИИ – Пловдив за 1997 година

Един от представителите на Новата музика от втората половина на ХХ век, намерили нов музикален език, нов изказ и нови послания. Той е от “големите автори”, “самостоятелен като явление, стил и присъствие” (В. Казанджиев) в съвременната българска музика.

Музиката на Лазар Николов е богата и многообразна. Работи в почти всички жанрове, създавайки майсторски и съдържателни образци. В творчеството му особено важно място заема инструменталната музика. Композиторът сам казва: “…когато се насочвах към тази професия, имах желанието да бъда автор на инструментална музика”.
Така се появяват:

• Концерт за струнен оркестър;
• Концерт за пиано и оркестър № 2;
• шест симфонии;
• Симфонии за 13 струнни инструмента (емблематични за новата българска музика);
• Дивертименто концертанте;
• девет сонати за пиано;
• две сонати за две пиана;
• две сонати за цигулка и пиано;
• две сонати за виолончело и пиано;
• сонати за:
  виола и пиано, за контрабас и пиано, за флейта и пиано, за обой и пиано, за тромбон и пиано, за фагот и пиано, за тромпет и пиано, за арфа, за орган;
• триа, струнни квартети, клавирен квинтет
  и други.

Не по-малко значими и оригинални са и оперите “Прикованият Прометей” с нейната антична трагика и “Чичовци”, както и вокално-инструменталните композиции:

– Песнопения за хор солисти и камерен оркестър;
– Тъжни и трагични песни и симфонии;
– Метаморфози № 3 за два сопрана и камерен състав и други.

Творчеството на Лазар Николов е цялостно и завършено, той успя да реализира своята творческа програма – чрез красотата и поетичността на лиричното да разкрие необятността на изкуството. Чужд на интелектуалния радикализъм на авангарда, той мъдро и със завидно постоянство усъвършенства своя стил – най-ярък белег на неговата композиторска индивидуалност и на постигната свобода при изразяване на мислите му.

Професор Лазар Николов е удостоен през 1997 година с почетното звание “Доктор хонорис кауза” на АМТИИ за цялостното му композиторско творчество, за работата му като председател на СБК и по повод 75-годишния му юбилей.

(край на цитата)

БНР

Спомен за композитора Лазар Николов

публикувано на 30.08.2017 в 20:20 

Автор: Красимира Йорданова

Да си припомним делото на един от големите български творци от втората половина на ХХ век Лазар Николов – композитор, педагог и инструменталист. Негови произведения са свирени в цяла Европа, в САЩ, Канада, Бразилия, на много от големите фестивали за съвременна музика, но у нас той не можа да получи полагащото му се признание – неговите творби трудно се вместваха в казионния социалистически реализъм. И все пак някои от тях се изпълняваха, и то с успех: Концерт за струнен оркестър, Концертино за пиано и камерен оркестър, Дивертименто концертанте, Симфония за 13 струнни инструмента и т.н.

Лазар Николов е автор на две опери: “Прикованият Прометей“ и „Чичовци“, на шест симфонии, филмова и театрална музика, инструментални пиеси, хорова музика и на книгата “Моят свят“. Той бе многоуважавана личност – и заради принципните му  позиции, и за честността му като човек и музикант.

Може би най-точното определение за личността на Лазар Николов е дал Константин Илиев:

„В него имаше рядко равновесие между талант и култура, артистичен темперамент и морална устойчивост“.

Поводът да си припомним за този прекрасен човек е 95-годишнината от неговото рождение на 26 август 1922 година.

За това как е започнал музикантския си път говори самият Лазар Николов в интервю, запазено в Златния фонд на БНР. За последвалите трудни години в жизнения и творчески път на композитора разказва и неговият приятел – композиторът Георги Тутев. Чуйте в звуковия файл.

Линк към предаването на БНР:

https://bnr.bg/post/100868384/spomen-za-kompozitora-lazar-nikolov

(край на цитата)

в. „Култура“ – Брой 18 (3207), 11 май 2018

Наташа Япова

Материали от архива на Лазар Николов

Огласяването на документи от личния архив на големия български композитор Лазар Николов, един от малцината, които отказаха да се влеят в колективния социалистически реализъм на Съюза на българските композитори, е събитие с изключително значение за музикалната ни култура, по-широко – за цялата ни хуманитарна култура, още по-широко – за създаване на условията, без които културата е изобщо невъзможна.

Книгата съдържа протоколи от заседания на комисии, „производствени събрания“ (според понятийния апарат на времето), назидателни писма до композитора, негови официални изложения до музикалните институции и писма до ръководителите им с отправяни въпроси и привеждани аргументи, непубликувани отзиви за творчеството на близките му композитори, публични изказвания, спомени, бележки за собственото му творчество…

Уж знаем за репресиите, за показните линчове, евфемистично наречени „обсъждания“, за отказите, доносите, страха… Но всичко това се предава устно, както е присъщо на една фолклорна традиция и както не подобава на цивилизованите нации. Толкова повече е важно това издание като писмено съхраняване на паметници, като дан в построяването на корпус от извори, като историографска литература. В аспекта на последното е обстоятелството, че то вече е включено в актуалната библиография към учебните програми по история на българската музика, с което се спомага за утвърждаването на новата парадигма в музикалната ни наука.

В предговора към книгата съставителят проф. д-р Юлиан Куюмджиев отбелязва Лазар-Николовата „изключителна последователност в отстояването на професионалните принципи в условията на идеологизация и властови натиск“ и уточнява, че желание на съпругата на композитора преди смъртта й през 2017 г. е било тези документи да бъдат издадени самостоятелно. Привеждайки в изпълнение това желание-завет, Куюмджиев за втори път прави своя принос към публикуването на извори за Лазар Николов: през 2005 г. той състави и издаде том с писма между него и Константин Илиев – двамата композитори, които проправиха пътя на българската Нова музика и с това защитиха принадлежността й към музиката на европейското човечество.

(край на цитата)

Портал „Litle BG“

(без дата)

МАГИЯТА НА МУЗИКАТА НА ЛАЗАР НИКОЛОВ

От Кремена Бедерева

Ha Лaзapoвдeн ви пpeдcтaвямe eдин вeлиĸ бългapcĸи ĸoмпoзитop – Лaзap Hиĸoлoв. Poдeн пpeз 1922 г. в Бypгac тoй e eдин oт гoлeмитe имeнa в мyзиĸaтa.

Oщe oт мaлъĸ пpoявявa cвoя мyзиĸaлeн тaлaнт, ĸaтo пpaви пъpвитe cи мyзиĸaлни oпити нa пиaнo и цигyлĸa. Oщe в тийнeйджъpcĸитe cи гoдини ce oпитвa дa ĸoмпoзиpa мyзиĸa. Cтaвa yчeниĸ нa пpoф. Πaнчo Bлaдигepoв.

Heгoвитe твopби вĸлючвaт paзличeн cтил – пpeз oпepa, cимфoнии, xopoви пecни, coнaти зa paзлични инcтpyмeнти. Ocвeн тoвa Лaзap Hиĸoлoв ĸoмпoзиpa мyзиĸa и зa пocтaнoвĸи и бългapcĸи филми, cpeд ĸoитo “B тиxa вeчep” (1959 г.) и “Двaмa пoд нeбeтo” (1961 г.).

Tвopчecтвoтo мy ce paзпpocтиpa и извън гpaницитe нa Бългapия, ĸaтo нeгoвитe твopби ce изпълнявaт в Бpaзилия, Kaнaдa, CAЩ и дp.

Ocвeн ĸoмпoзитopcĸo твopчecтвo, Лaзap Hиĸoлoв извъpшвa пeдaгoгичecĸa дeйнocт. Πpeпoдaвa в Дъpжaвнa мyзиĸaлнa aĸaдeмия oт 1961 г., ĸъдeтo ce пeнcиoниpa ĸaтo пpoфecop пo чeтeнe нa пapтитypи.

Двa пъти e пpeдлaгaн зa члeн нa Бългapcĸaтa aĸaдeмия нa нayĸитe. Πъpвият път мяcтoтo мy e зaeтo oт дpyгa ĸaндидaтypa, a втopият път Hиĸoлoв oтĸaзвa дa пpиeмe aĸaдeмичнoтo звaниe пopaди yмopa.

Двa пъти e нaгpaждaвaн cъc звaниe „дoĸтop xoнopиc ĸayзa“, cъoтвeтнo oт Aĸaдeмия зa мyзиĸaлнo, тaнцoвo и изoбpaзитeлнo изĸycтвo (1997 г., зa цялocтнo ĸoмпoзитopcĸo твopчecтвo) и Дъpжaвнa мyзиĸaлнa aĸaдeмия „Πaнчo Bлaдигepoв“ (2002 г.).

Женен е за полякинята Анна-Лидия Николова. Двойката има син Ивайло (възпитаник на Музикалното училище) и дъщеря Детелина (аниматор).

Hocитeл e нa opдeн „Cтapa плaнинa“.

Линк към статията, в която има и музикални илюстрации:

https://littlebg.com/magiqta-na-muzikata-na-lazar-nikolov/

(край на цитата)

Фейсбук

Драгомир Йосифов

· 26. August 2018 um 09:50 ·

Като класически фаталист Лазар Николов отбелязваше, че на тази дата са се случили не много приятни събития – битката при Креси, Бородинското сражение, изригването на Кракатау, подпалването на Партийния дом… и други. Лазар Николов, роден на 26 август 1922 година в Бургас. “Градът с най-големия залив у нас… това може да се види на картата” – подчертаваше той пред мен като пред варненец с не толкова голям залив 🙂
Роден от Елена Николова, възпитаница на Роберт колеж и д-р Коста Николов, доктор по финанси от Фрайбургския университет, концертмайстор на Бургаския любителски симфоничен оркестър, пръв преподавател по цигулка в новооснованото Бургаско музикално училище (след отстраняването му като директор на местната Търговско-индустриална камара).
Лазар Костов Николов.
Имаше го, написа това, което му беше отредено да напише, караше ни “да напредваме”.
А мен – мен той ме водеше за ръка, без винаги да съм разбирал това. Мога да кажа за Лазар Николов това, което той ми каза за Ненов на въпрос за влиянието му върху него: Аз съм това, което Ненов направи от мен. Човек има родители, семейство, приятели. И един ангел-хранител до себе си. Или Лазар-хранител.

(край на цитата)

Сега след тези доста подробни бележки за Лазар Николов и творчеството му ще се спра на въпроси, свързани конкретно с операта „Чичовци“. На първо място – нещо от днес 2 март, което се отнася до снощната премиера в Пловдив.

Сайт Опера Пловдив

2 март 2022

“ЧИЧОВЦИ” на Лазар Николов се роди в първия ден на март!

Щастливи сме, че първото представяне на операта бе пред будна и любознателна публика!

Благодарим на Националната художествената гимназия „Цанко Лавренов“ – Пловдив, Националната гимназия за сценични и екранни изкуства и Професионалната гимназия за селско стопанство в Белозем, които се включиха в образователния проект “Поетите и Музиката” от програма “Наследство II” на Пловдив – Европейска столица на културата 2019 и се срещнаха с екипа на “Чичовци” преди представлението.

Заедно осмислихме, че изкуството е най-голямата сила днес!

На добър час и на официалната премиерна вечер на “Чичовци” в Опера Пловдив!

снимки: Александър Богдан Томпсън

(край на цитата)

Следват редица материали от различни медии в хронологичен ред, както и от сайтовете на двата оперни театъра в София и Пловдив:

Портал „Труд“

10.12.2021

„Чичовци“ в Софийската опера

На 26 август 2022 г. се навършват 100 г. от рождението на българския композитор-авангардист Лазар Николов.

За 100 г. от рождението на композитора Лазар Николов 

Операта “Чичовци” ще бъде поставена за първи път на сцена в България. Автор на операта по едноименната повест на Иван Вазов е композиторът Лазар Николов. С тази постановка Софийската опера ще отбележи 100 г. от рождението му.

“И при двамата големи български майстори, макар живели в различни епохи и в дистанцията на почти един век, се вижда изпреварващ съвремието им подход в творчеството им“, коментира режисьорът на операта Пламен Карталов. „Пародията и ироничната характеристика и при двамата се явява като стил на изразяване в аспектите на литературния и музикален език на “Чичовци.” Диригент ще е Жорж Димитров, сценографията е възложена на Свен Йонке, художник на костюмите е Станка Вауда, а диригент на хора на Софийската опера е Виолета Димитрова.

Освен в София, спектакълът ще бъде представен в Бургас – родното място на Лазар Николов и в Сопот – родното място на Иван Вазов. Премиерата ще бъде на 2, 4 и 6 март 2022 г.

(край на цитата)

Портал „Lupa.bg“

8 януари 2022 г.

Автор: Марина Чертова

Световната премиера на операта на Лазар Николов по повестта на Вазов ще бъде през март, афишът за постановката е “нарисуван” от Борис Димовски

Световната премиера на операта-сатира “Чичовци” от Лазар Николов по едноименната повест на Иван Вазов ще бъде в началото на март в Софийска опера и балет, научи „Lupa.bg“. Спектакълът, под режисурата на акад. Пламен Карталов, се посвещава на 100-годишнината от рождението на композитора. Премиерата е предвидена за 2 март – ден преди Националния празник, а постановки предстоят и на 4, 6 и 22 март.

Предвижда се спектакълът да бъде представен и в Сопот – родното място на Иван Вазов, както и в Бургас, откъдето родом е композиторът Лазар Николов.

В режисьорските си бележки Маестро Пламен Карталов споделя, че в “Чичовци” е налице едно конгениално съвместно авторско присъствие в стила на модернизма, като именно при това европейско течение в изкуствата е присъщо ново художествено изразяване и претворяване на реалността чрез нови начини на творческо мислене.

“Пародията и ироничната характеристика и при двамата се явява като стил на изразяване в литературния и музикалния език на “Чичовци”. “Авангарден феномен” можем да наречем и музиката, и текста в контекста на времето, в което са написани”, казва режисьорът и директор на Софийска опера.

“Каква може да бъде стилистиката на музикалната драматургия, претворена за оперната сцена? Не е ли светът на героите огледало на безсмислени бръщолевения на абсурдни герои? Те са застинали с разсъждения във времето си, но и прозорливи за бъдещето на събитията, за които очакват други да извървят пътя към тях и да ги извършат. Те не действат, те все преосмислят в хиперболна фантазия битови нелепи случки, забавляват се и се напъват да бъдат куражлии, но са страхливи и криещи се от последици в разправии с властта.

Песимизмът на героите същевременно е забава в удобството на робството, в което живеят необезпокоявани, даже щастливо. Това ги води към убежището на едно безвремие, в което те винаги ще са вечни и съществуващи в перпетуум-мобиле. Бърборене перпетуум-мобиле, разправии и скандали перпетуум-мобиле. Играят игра, която няма свършване”, споделя още маестрото за своята режисьорска концепция.

“Пламен Карталов е режисьор, доказал своето богато въображение, оригиналност и дълбочина като творец. Театърът е неговата природа и всичко, поставено от него, ми е въздействало много силно именно със своята театралност и динамика, и статиката на сценичното движение. Постановките му са пълни със смисъл, а смелостта му да отиде против установените щампи, да прочете по нов начин партитурата, да открие нови връзки, нова причинност в изграждането на драматургичната логика винаги са правели работата му интересна”, споделя за акад. Пламен Карталов големият диригент и композитор Константин Илиев.

Той е възхитен от постановките на режисьора по опери на Игор Стравински и Любомир Пипков и вдъхновява Пламен Карталов да постави за пръв път на българската сцена операта на Лазар Николов. Музикалната творба е създадена преди 50 години, но досега не е била поставяна.

Пламен Карталов е известен и със своя афинитет към българските композитори и създава впечатляващи със сценичната си интерпретация постановки по произведения на Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Марин Големинов, Иван Спасов.

В плакатите за операта “Чичовци” са преплетени две гениални карикатури на големия художник Борис Димовски, които се вписват в пътя на “Чичовци”-те и на българина към Европа и модерния свят – тема, която вероятно маестро Карталов по креативен начин ще анализира в постановката си. Идеята да бъдат взети именно тези две сатирични рисунки на Борис Димовски е на самия режисьор, който е свързан с топло и дългогодишно приятелство с карикатуриста.

Приятелството на Пламен Карталов с Радой Ралин и с Борис Димовски в трудни години за двамата сатирици, дава шанс на именития оперен режисьор да предложи на поета да напише текст за “Кантата за кафето” по музика на Бах. За сценограф и за костюмограф Пламен Карталов кани Борис Димовски. И като верен приятел сега маестро Карталов възкресява паметта за талантливия карикатурист, избирайки негови рисунки за афиша на Вазовите “Чичовци”. Директорът на Софийска опера е получил съгласието на двете дъщери на Димовски – Валерия и Емилия, които са щастливи, че баща им не е забравен и неговият несломим дух като човек и творец ще присъства в сатиричната опера. Дизайнер на плаката е Александра Гогова.

С “Чичовци” акад. Карталов продължава традицията да отдава почит и да се поклони на легендарни български творци. Това особено силно се почувства и в мюзикъла “Баща ми бояджията”, който той постави на сцената на Софийската опера и така вдъхна нов живот на един емблематичен кино мюзикъл от близкото минало.

Пред „Lupa.bg“ Пламен Карталов сподели, че смята за свой дълг и за своя мисия да не губим паметта си за историята и за тези интелектуалци, които вече не са сред нас. И след поклона към автора на “Баща ми бояджията” Васил Цонев, към композитора Петър Ступел, с които режисьорът също бе близък приятел, към създателите на филма, големите актьори Коста Цонев, Невена Коканова и Татяна Лолова, сега директорът на Софийска опера по достоен начин прави своя модерен прочит на “Чичовци” с уважение към Иван Вазов, Лазар Николов и към своя приятел Борис Димовски.

Най-вероятно в режисьорската си версия на “Чичовци” Пламен Карталов ще остане верен на своя неповторим стил да вплита и кино елементи в оперното изкуство. Маестрото е специализирал оперна режисура в Германия и филмова режисура в НАТФИЗ и споделя визията, че операта е свързана с киното, макар Седмото изкуство да е родено след операта. Между тях обаче, особено в днешно време, има силно взаимодействие, което взаимно ги обогатява, дава воля на творческата фантазия и увлича по-силно зрителите във вихъра на емоциите.

Диригенти на операта “Чичовци” са Жорж Димитров и Борис Спасов. Сценограф е Свен Йонке, който работи и по ефектната сценография на “Електра” и “Янините девет братя”, чийто режисьор също е Пламен Карталов. Художник на костюмите е Станка Вауда. Диригент на хора е Виолета Димитрова. Корепетитори са Агнес Данкова и Стоян Мартинов. Участват солисти, оркестър и хор на Софийската опера.

В ролята на Хаджи Смион зрителите ще видят Атанас Младенов, на Иванчо Йотата – Костадин Андреев, на Мирончо – Емил Павлов, на Варлаам Копринарката – Николай Павлов, на Иван Селямсъзът – Николай Петров. Рада Тотева и Гергана Русекова ще видим като Варлаамица и Селямсъзката. В останалите роли са солистите на Софийска опера Атанас Йонков, Веселин Михайлов, Венцеслав Анастасов, Бисер Георгиев, Петър Бучков, Красимир Динев, Станислава Момекова, Александрина Стоянова-Андреева, Весела Янева, Димитър Станчев, Николай Войнов, Ангел Антонов, Рейналдо Дроз, Александър Георгиев, Калин Душков, Георги Джанов, Даниел Острецов и Росен Ненчев.

(край на цитата)

Портал „PLOVDIV TIME“

15.02.2022

„ЧИЧОВЦИ“ – ДВЕ СВЕТОВНИ ПРЕМИЕРИ НА ОПЕРНИЯ СПЕКТАКЪЛ В ИЗТОЧНА РУМЕЛИЯ И КНЯЖЕСТВО БЪЛГАРИЯ

Премиерата на 2 март на оперния спектакъл “Чичовци” едновременно на сцената на Държавна опера-Пловдив и Националната опера предизвика поредица от коментари в публичното пространство.

Темата повдигна диригентът и възпитаник на Пловдивското музикално училище Герган Ценов. Той не скри изненадата си, че едновременно на двете водещи сцени ще се играе за първи път “Чичовци” на Лазар Николов по едноименната творба на Иван Вазов.

“Tъкмо когато през последните няколко дни едвам се сдържах да не полетя към небето от радост поради факта, че на 2 март от 19.00 ч. в София Софийската опера и балет ще представи световната премиера на операта „Чичовци“ на Лазар Николов по случай 100-годишнината от неговото рождение, когато вчера най-неочаквано научавам, че на същата дата (2 март) и в същия час (19.00 ч.) в Пловдив Пловдивската опера ще представи… световната премиера на операта „Чичовци“ на Лазар Николов по случай 100-годишнината от неговото рождение! Признавам си, че първата ми реакция бе да проверя какви ще са представленията на същата дата и в същия час в Русенската и Варненската опера.

Нека си представим за миг, че композиторът е жив. Да, нека си представим, че е 2022 г., Лазар Николов е вече на преклонните 99 години (рожденият му ден тепърва предстои през август), неговите произведения все така почти никога не се изпълняват или издават, той все така си преподава тихо и кротко четене на партитури в Националната музикална академия пред студенти, които идват на лекциите му само когато наближи сезонът на заверките, той все така събира общо 8 лева и 64 стотинки на година от авторски права и все така името му е известно извън България на не повече от 20-30 души. (И нека тук съвсем мимоходом да вметна, че по мое мнение Лазар Николов е един от най-значимите европейски композитори от втората половина на 20 век.)

И изведнъж двата водещи оперни театъра в България представят световна премиера на неговата написана през 1975 г. превъзходна, но напълно забравена опера – в един и същи ден и в един и същи час. Разбира се, че въпросът ми е: на коя от двете световни премиера би избрал да присъства Лазар Николов? Тук може би е важно да отбележим, че статистически погледнато тази опера най-вероятно ще бъде изпълнена отново в България след около 50 години, след като първата, и може би много по-значима опера на Лазар Николов, „Прикованият Прометей“, е написана през 1969 г. и все още не е видяла сценично изпълнение”, написа Ценов и отбеляза, че гледайки съставите и постановъчните екипи очаква и двете премиери да са великолепни.

Диригентът завършва коментара си с шеговит призив: “Единствено имам една гореща молба към БНТ и към Пловдивската телевизия: Моля ви, не излъчвайте записите от двете премиери в един и същи ден и в един и същи час!”

Коментарите отдолу са разнопосочни, но в дискусията се включва бившият заместник-министър на културата Борислава Танева и внася яснота по случая: “Имаме си премиери и в Източна Румелия и в Княжество България! Разединени, както винаги! И все пак първо Пловдивска опера обяви премиерата и датата ѝ. И последно – понеже става дума за професионалните ми среди – знам, че Пловдив готвят представлението от мноооого отдавна. Успех на всички!”

Още след анонса на ръководството на Националната опера, че ще представят “Чичовци” и то след като вече беше ясно, че пловдивчани усилено подготвят спектакъла, в музикалните среди тръгна слух, че причината е конфликт между Драгомир Йосифов и Пламен Карталов. Хормайсторът на Пловдивската опера разполагал с оригиналните ноти на произведението и ги предоставил на колегите си, отказвайки на директора на Националната опера. Това вероятно е амбицирало Карталов да отвърне на удара.

Темата за съвпадащите премиери бе коментирана и по време на конкурса за директор на Държавна опера-Пловдив. На въпрос на комисията как се е получило това съвпадение, Нина Найденова лаконично отговори, че така ще се получи още по-мащабна инициатива за почит към творчеството на Лазар Николов.

Така или иначе премиерата на “Чичовци” се очаква с огромен интерес от публиката, защото парадоксално или не – музикално-сценичното произведение на великия Лазар Николов не се е срещало с публика.

(край на цитата)

Портал „Уча в Пловдив“

22.02.2022

Пловдивската опера кани на „Чичовци“

Героите в настоящата сценична интерпретация се намират на изоставена строителна площадка, обрасла с бурени

С премиера на операта „Чичовци“ oт Лазар Николов Опера Пловдив отбелязва 100-годишнината от рождението на композитора и 100 години от смъртта на патриарха на българската литература Иван Вазов. Премиерните дати са в навечерието на националния ни празник  – на 1 и 2 март 2022 г. Диригент на спектакъла е Павел Балев, музикален ръководител и диригент на хора е Драгомир Йосифов, режисьор – Елена Стоянова, а художник – Кристиян Леков. В спектакъла са включени и деца от Академията на Госпожа Опера.

При създаването на операта през 1971 г. Лазар Николов коментира: “В сивото провинциално ежедневие, в затънтения робски край съществуваше живот, раздвижваха се духовете, събуждаха се свободолюбиви стремежи, Вазов ни пренасяше в друг свой свят, макар и хронологически отминал, но интересен, изпълнен с безобиден хумор  и горещи въжделения на малките хорица. Дребни събития, а въпреки тях нещо ставаше, макар и дискретно, подготвяше се, растеше. Драматургията на това произведение носеше съвременни тенденции и разбирания. Последните, както и неличния, неинтимния характер на сюжета ме привличаха“.

Музикално постановката се ръководи от маестро Павел Балев, който е гост-диригент на Виенската Щатсопера, Опера Цюрих, главен диригент на Фихармония Баден-Баден, а от следващия сезон главен диригент на Опера Лимож (Франция) и Театър Нордхаузен (Германия). За работата с партитурата на „Чичовци“ той коментира: „Предизвикателствата за диригента са огромни! Четейки и изучавайки партитурата смятам, че по-добре не може да се напише – във всеки такт виждам и чувам светлини, сенки и цветове.“

Героите в настоящата сценична интерпретация са поставени в абстрактна среда – всички се намират на изоставена строителна площадка, обрасла с бурени. Останали са само строителните скелета. „Нашите персонажи са строители на България, които не знаят как да продължат напред“, коментира режисьорът Елена Стоянова.

(край на цитата)

Портал „Опера Пловдив“

22.02.2022

За “Чичовщината” – говорят интелектуалци и общественици

Eкипът на Опера Пловдив подготви ЧИЧОВЦИ – ВЪПРОСНИК и се обърна към известни български общественици, за да ни помогнат да мислим “Чичовци”, да видим и разпознаем другия Театър там, другите кодове – днешните…

Разговаряме във „въображаемото кафене“, където волю-неволю пребиваваме. За да видим успоредиците и пресечките в мисленето за „Чичовци“. Да научим тяхното мнение за тях.

Да сгъстим чичовщината!

ЗА ЧИЧОВЩИНАТА:  ПРОФ. Д-Р ПЕТЪР СТОЯНОВИЧ – Историк и журналист

– Имат ли чичовците род и отечество?

– Малкият човек е у дома си навсякъде, просто носи различни елечета и фесове. Онзи Вазовски Сопот го има и на Балканите, и на Пиринеите, вероятно и в Скандинавия (но за там не съм проверявал, много ми е студено). Ние обичаме да се вглеждаме в нашето и заради увеличителното стъкло на местния патриотизъм го смятаме за уникално, образцово и ненадминато. Горите ни са най-гъсти, върховете най-високи, жените най-хубави, млякото най-кисело и така до гроб. Чичовците затова са силни в селското кафене, защото вдигнат ли поглед отвъд самодостатъчността си, светът им става микроскопичен и те преливат в глобалното, където конкуренцията на чуждото „най“ ги убива.

– Пораства ли чичото до хъш? А обратното?

– Трудно… От опит знаем, че човек депутат може да стане, но обратното никога. Пък и патриотарството на малкия свят никога не успява да разбере революцията на трезва глава. Обратно – блянът за трите морета неизбежно иде след третото питие. Затова и родният политически махмурлук е най-тежък.

– Има ли дете-чичо? А жена?

– Не бива да делим посредствеността по пол и възраст. Казвам го със съжаление, защото съм срещал и старци с детски души, и деца с угаснал поглед на смъртници. Чичовщината е присъда, която малцина успяват да обжалват на по-висша инстанция. А трябва! Защото у тези хора има нещо добро, което не е пораснало достатъчно.

– Чичовците сила ли са?

– Те са вечното мнозинство, те ни управляват и страстно желаят да приличаме на тях, за да се оправдаят поне в собствените си очи.

– Представяте ли си картина “Чичовците водят свободата на барикадите”?

– Не е изключено някоя от чичовците да има чудесния бюст на онази хубавица от картината на Дьолакроа и вероятно заради него ще й се размине. Нали помните картината? Тя ми се е запечатала като кошмарно видение от букварите в ученическа възраст (освен това бях във вечна тревога туй момиче да не настине!?). По ме е страх от малкото момченце до нея, с пищовите… От такива наивници революциите раждат най-безчовечните догматици.

– Какво казват чичовците с “Да живей България”?

– Ами същото, което казва и наш Бай Ганьо със същите думи. Те за България – голямата, справедливата и европейската – надали милеят. Те си я искат и нея затворена в калъпа на наше село. Най-много да измислят с това име я някоя партийка, я някой тънък политически вестник. Освен това да изкрещиш „Да живей България“ винаги звучи по-добре, за разлика от самото живеене в нея.

– Какво бихте изкрещели днес?

– Спонтанно бих викнал: „Аман!“ (но като се размисля знам, че ще трябва да е нещо друго, по-голямо, по-високо и смислено, за да намерим смисъла на нещата извън чичовщината).

– Вие чичо ли сте?

– О, да! На една прекрасна Маргарита.

 ……..

За “ЧИЧОВЩИНАТА”:  ПРОФ. ГЕОРГИ ЛОЗАНОВ – културолог и медиен експерт

– Имат ли чичовците род и отечество?

– Хем са универсални типажи, създадени с Гоголев и дори Молиеров замах, каквито има навсякъде, хем са някак си близки и родни, хвърлен им е пъпът по нашите земи. Затова, докато убедено ги съдим, тайно им прощаваме.

– Пораства ли чичото до хъш? А обратното?

– Не пораства, но е хъш във вътрешната си автоутопия – иска да е и прави всичко възможно, за да представи желаното за реално пред другите чичовци. Ако успее, е успял да излъже историята и да стане хъш, без да му се налага да бъде. Но не успява, Вазов не му позволява.

–  Има ли дете-чичо? А жена?

– Да, защото еснафщината, освен лична, е и семейна черта, идеология на малките общности, за които чичото е деспотичният лидер.

– Чичовците сила ли са?

– Не, защото силата неизбежно води към промяна, а те са стожери на статуквото – новото може и да ги мами, но много повече ги плаши. Най-добре би могла да ги изучи една „социология на страха“, ако съществуваше такава дисциплина.

– Представяте ли си картина “Чичовците водят свободата на барикадите”?

– Да бъдеш свободен е духовна способност, с каквато Вазов не е надарил героите си, а пък да се бориш за свободата е рядък талант, подобен на поетическия. Героичната смърт на Ботев е гениален стих, написан без думи. Представям си картина, в която чичовците молят свободата да им пощади живота.

– Какво казват чичовците с “Да живей България”?

– Казват, че патриотизмът и еснафщината не си пречат. Любовта към родината не е защита от самолюбивостта, алчността, глупостта, дребнавостта, подлостта и пр. Затова днес националистите, които се бият в гърдите, че най-много обичат родината, могат да се окажат едно от най-грозните й лица.

– Какво бихте изкрещели днес?

– Не съм по крясъците и затова предпочитам тихо да припомня думите на Ботев:

„Ще да пия на пук врагу,

на пук и вам, патриоти,

аз вече нямам мило, драго,

а вий… вий сте идиоти!“.

– Вие чичо ли сте?

– Във всички случаи хъш не съм, но се надявам да съм нещо трето.

 …..

За “ЧИЧОВЩИНАТА”: НЕДЯЛКО СЛАВОВ – писател

– Имат ли чичовците род и отечество?

– Да, естествено. Те са стопроцентови българи. А в тях намирам трогателни човешки слабости и черти, каквито виждам не само около себе си, а и в самия себе си. Вазов ги е описал (тоест описал е и нас) с голяма и всеопрощаваща любов. Апропо, нашите национални архетипи (каквито са Вазовите чичовци) са невинни деца спрямо своите събратя по света. Само ми е достатъчно да си спомня героите от „Нормандска шега“ на Ги дьо Мопасан или героите на Марио Варгас Льоса, за да видя чудовищните еквиваленти на нашите чичовци в другите народи.

– Пораства ли чичото до хъш? А обратното?

– Пораства, разбира се. Хъшовете са същите тези хора, но в друга, екстремна среда, вече с друг, висок национален идеал.

– Има ли дете-чичо? А жена?

– Да.

– Чичовците сила ли са?

– Да

– Представяте ли си картина „Чичовците водят свободата на барикадите“?

– Естествено.

– Какво казват чичовците с „Да живей България“?

– Това, което никой политик, или поне съвременен, не може да каже. Тоест те казват наистина „Да живее България“, защото са българи, а не измислена европейска порода дългорунна овца за колективно стригане.

– Какво бихте изкрещяли днес?

– Без да крещя, просто по човешки ще кажа : Да живее България.

– Вие чичо ли сте?

– Да, но всеки ден по мъничко и всеки ден различно.

 …….

За “ЧИЧОВЩИНАТА” от ЕВГЕНИЙ ТОДОРОВ – журналист, писател и общественик

– Имат ли чичовците род и отечество?

– Чичовци има навсякъде по света. Работата е да откриеш „своите чичовци”. И в това е гениалността на Вазов.

– Пораства ли чичото до хъш? А обратното?

– Не знам дали трябва да противопоставяме чичовците на хъшовете. В един народ трябва да има и от едните, и от другите. Чичовците хранят семейства и носят майтап, хъшовете – пият и пеят юнашки песни. Народът възпява обаче хъшовете, а се подхихилква на чичовците. „Под игото” е винаги сред трите най-любими български книги на всички времена. До него е „Време разделно”. А къде е „Чичовци”?

– Има ли дете-чичо? А жена?

– Сигурно има и деца с чичовски заложби. Но „чичовщината” като че ли е свързана най-вече със зрелия мъжки характер. Колкото до жени? Може би трябва да ги потърсим при Чудомир.

– Чичовците сила ли са?

– Може би не точно сила, а солта и пипера на едно общество. От години изследвам пловдивската памет. През годините оцеляват най-вече имената на чешитите. Между тях има и пловдивски чичовци.

– Представяте ли си картина „Чичовците водят свободата на барикадите?“

– Ще кажа само, че чичовците са реалност, докато водачите на барикадите много често са митологизирани образи.

– Какво казват чичовците с „Да живей България?“

– Може би най-добрият отговор го е дал отново Иван Вазов с главата в „Под игото”, озаглавена „Пиянството на един народ”.

– Какво бихте изкрещяли днес?

– Не обичам да крещя.

– Вие чичо ли сте?

– Все по-често.

……. 

За “ЧИЧОВЩИНАТА”:  ЕКАТЕРИНА ДОЧЕВА – музикален критик

– Имат ли чичовците род и отечество?

– Този въпрос е силно дядовазовски – така звучи във 2022 година. Не архаичен, не, не ме разбирайте криво. Аз не мисля, че Вазов е архаичен, напротив, припомних си повестта и се смях до сълзи. Хуморът на Вазов, който често си услужва с жилото на сатирата диша във вратовете ни, някак не ни оставя спокойни. И като се огледаме, виждаме образите от Вазовата галерия навсякъде. Та, след туй бегло разсъждение, отговарям на въпроса – формално имат и род, и отечество. Но какво от това?

– Пораства ли чичото до хъш? А обратното?

– Обратното е възможно и по-често го виждаме.

– Има ли дете-чичо? А жена?

– Разбира се, че има.

– Чичовците сила ли са?

– О, да – голяма сила са. И могат да бъдат доста разрушителни. Защото не са от най-простата част на народа (във Вазовия смисъл). Въпросът с ценза и авторитета на чичовците е болезнен за българската одисея. С всичката претенция за знанието на света, често будеща смях, чичовците представят манталитета български, психиката на българина, неговата витиеватост, неговата лошавина, потъването в бита, политиканстването в кафенето, страха, самохвалството… Боже, няма край. Спирам. Но когато всичко това, а и още, се събере, може да те отнесе, да те убие. Не е толкова безобидно. Единственото утешение е, че не се събират, не се обединяват често… почти никога. И до днес не обичат „да се стопяват” в група. А лидерството – на душицата им не е по силите. Но са вечни – устойчиви на всичко. И в това е също силата им.

– Представяте ли си картина „Чичовците водят свободата на барикадите“?

– Не.

– Какво казват чичовците с „Да живей България“?

– Казват ми, че са изпили две ракии повече. А и след като го кажат, ако се случи някой да ги сплаши, се вкаменяват „като древната Галатея”.

– Какво бихте изкрещяли днес?

– Нищо. Жестокостта ми се сломи. Вече не крещя. Много чичовци… А и тихо произнесените думи обикновено са по-силни. Особено ако изразяват някаква мисъл.

– Вие чичо ли сте?

– Може и да съм. Знам ли? Човек трябва да допуска всичко за себе си, за да не се изненадва неприятно. Или, най-малкото, да му се случва по-рядко.

За “ЧИЧОВЩИНАТА”:  ПРОФ. КЛЕО ПРОТОХРИСТОВА – историк и филолог

Върху „чичовското“ е възможно да се разсъждава както в светлината на неговата представителност за българския характер, така и в по-общата перспектива на универсалните човешки качества. Вазов обаче категорично е привилегировал разбирането за своите чичовци като „галерия от типове и нрави български“.

И въпреки уточнението „в турско време“, което отпраща към миналото – недалечно спрямо 1884 г., когато е написана повестта „Чичовци“, и наистина далечно спрямо днешния ни ден, неговите герои запазват някаква феноменално неизменна актуалност.

Удивително е как същият Вазов, комуто дължим конструирането на идеалния героичен образ на българското, ни е изправил пред отрезвяващата „картинка“ на далеч по-реалното ни пребиваване в света – нищожно, но затова пък гарнирано със собствените ни непомерни домогвания. Направил го е обичливо, едновременно и с насмешка, и със съпричастие, и с горчивина, но и с утешителното си интуитивно знание за „чичовското“ като изумителна способност за оцеляване и пребъдване.

Цялата тази невъобразима смесица от великодушие и дребнавост, безкористност и егоизъм, безрезервност и пресметливост, импулсивност и паралитично бездействие, от възторзи и униния, от пристъпи на мегаломания и непреодолим комплекс за малоценност, от високопарност и пораженчество, от авантюри на мисълта и омотаност в мизерни стереотипи, от претенции за енциклопедизъм и полуграмотност, и най-сетне от бабаитизъм и безхарактерност – всичко това ни съпровожда, с упорита неотклонност в неравния ни исторически път.

Противно на копнежното Вазово видение за народа, който „в няколко дена тайно и полека порасте на няколко века“, „чичото“ не може да порасне. Той би могъл да стане хъш, но пак ще си остане чичо. Хъшът пък, от друга страна, ако оцелее, въпреки страдалчеството и изпитните, неминуемо ще се превърне в чичо – не толкова заради ултимативността на житейската прозаика, колкото заради невъзможността да приеме себе си в образа на безлична негероичност. И тогава ще потърси утеха в еуфорията на изстъплената реторика, прокламираща себеотрицание и саможертва, но като неин контрапункт и решаващ аргумент ще се препотвърди навичният му рефлекс на самосъхранителна капитулация, в който е и силата му, защото с неговата помощ успява да надживее всяка поредна криза, докато припява лозунги, за смисъла на които няма достатъчно ясна представа.

В подобна безнадеждност, колкото и парадоксално да звучи, има и някакъв уют. Иначе е трудно да си обясним защо така непоколебимо удържаме социалното си битуване в модуса на чичовското. Вероятно най-адекватното ни изкрещяване би било „Докога!“. Но може би е по-уместно да си припомним многозначителното „Див глог, питомно грозде не ражда“, което Вазов е избрал като мото за първото издание на повестта си.

(край на цитата)

Портал „Култура“

22.02.2022

Светлана Димитрова

ПРЕМИЕРА НА „ЧИЧОВЦИ“ ОТ ЛАЗАР НИКОЛОВ

Първата сценична реализация на операта „Чичовци“ от Лазар Николов предстои на 2 март в Софийската опера. Диригенти са Борис Спасов и Жорж Димитров, режисьор на постановката – Пламен Карталов. В същия ден е премиерата на „Чичовци“ в Пловдивската опера, диригент е Павел Балев, диригент на хора – Драгомир Йосифов, режисьор Елена Стоянова.

Тази година се навършват сто години от рождението на един от най-значимите български композитори, което обяснява интереса към операта „Чичовци“. Засега в Софийската опера са предвидени четири спектакъла – на 2, 4, 6 и 22 март. През лятото, в деня на раждането на композитора (26 август), в родния му град Бургас ще има спектакъл. Предвидени са и представления в Културния дом в Сопот, родния град на Иван Вазов, по чиято повест е операта. Има интерес от Карлово и Копривщица. Вдъхването на съвременен живот на българските оперни заглавия е мисия за националния ни оперен театър. През годините освен „Цар Калоян“ на Панчо Владигеров, бяха представени „Алцек“, „Борислав“ и „Косара“ на Маестро Георги Атанасов, „Янините девет братя“ на Любомир Пипков, „Кирил и Методий“ на Живка Клинкова.

„Паметни са моите срещи с Лазар Николов и в Съюза на композиторите, и в Софийската опера, и в дома на Константин Илиев, който ме закле след премиерата на „Янините девет братя“ в Русе да направя „Чичовци“, казва Пламен Карталов. Но все не идваше ред. Вие знаете, Лазар Николов беше много скромен човек. Той никога не хлопаше по портите на театрите, за да се играят „Прикованият Прометей“ и „Чичовци“. Когато Константин Илиев ме насочи към неговата музика, може би аз не бях дорасъл за нея. Може би съм се страхувал. Не зная. Нямах тази нагласа. Бях поставял само Пипков, затова ми се сърдеха някои композитори. Но Лазар Николов много деликатно ми каза: „Искам една среща с теб. Погледни тази партитура“. Не зная какво се издигаше пред мен, но не продължих разговора. Той никога повече, когато ме срещнеше, не отваряше дума. Само едни очи, които се надяваха тази опера в 80-те години да се роди на българска сцена. Маестро, извинявам ти се! Сега съм дорасъл до твоята музика.“

През годините е възниквала идеята операта да бъде поставена, но няколко диригенти са отказвали, смятайки, че тя е много трудна и е невъзможно да бъде изпълнена.

„Истина е, че музиката на Лазар Николов не е като тази на някои наши класици. Той е модернист в българската музика, който беше обвинен за формалист. Лазар Николов заедно с Константин Илиев и Васил Казанджиев, тези велики тонови майстори на съвременното българското музикално творчество, нямаха шанс да бъдат привилегировани към властта и към оперните театри… За 100-годишнината на композитора не можехме повече да отлагаме.“

С настоящата продукция се ангажират диригентите Борис Спасов и Жорж Димитров, които от четири месеца репетират и разучават със солистите, оркестъра и хора партитурата. Карикатурите на Борис Димовски са включени към оформлението на една от картините в „Чичовци“. В проекта приема да участва и писателят Георги Господинов, той написва кратък допълнителен текст, насочващ публиката към всяка картина, който ще бъде представян в началото от актьор. „Ако Илиадата тръгва от онзи гибелен гняв на Ахила, сина Пелеев, то тази българска крамолическа пропаганда тръгва от гнева на Тарильомата и Селямсъза по причина на една отколешна разпра за капчук, завещана от бащите им – пише Господинов. Такива са ни крамолите, такива са ни Илиадите. И все пак, милостив е Вазов. Това, което Ботев ще отсече рязко: „А вий, вий сте идиоти!“, Вазов ще ни предаде през смешното. Неговите малки, дори понякога симпатично объркани герои са разкрачени между восточний вопрос и вапцаните гащи на Варлаамовата булка…“

В оперното действие е включена и една соната за цигулка и пиано на Лазар Николов. „Така публиката ще открие още малко от творчеството му“.

„Специално искам да обърна внимание на работата на певците, които трябваше да преодоляват трудните интервали, трудната ритмика и още по-трудната метрика. Никой не каза: трудно е, няма да стане, не мога да го изпея, не мога да се справя. Всички бяха възторжени. Къртовска работа извършиха и пианистите Агнес Данкова и Стоян Мартинов. Заедно намерихме невероятна музикална образност” – казва диригентът Борис Спасов.

А ето и първите думи на някои от певците.

Костадин Андреев – в ролята на Иванчо Йотата: „Открихме това велико, бих казал, гениално произведение на Лазар Николов. Такова съчетание между сатирата на Иван Вазов и неговата музика, такава театрална музика досега не бях срещал! Тя е много модерна, много съвременна, остра, сатирична, стига до гротеска и ирония“.

Атанас Младенов – Хаджи Смион: „Произведението е много интересно от всички аспекти, с модерната музика на Лазар Николов и острия език на Вазов, който забива игли в определени теми. Произведението е красиво по свой съвременен начин. То е различно и е предизвикателство за нас да влезем в ново русло“.

Рада Тотева – Варлаамица: „Репетициите на сцена приличат на снимачна площадка. Това е съвременна опера и дори се доближава до филмова продукция“.

Мариана Цветкова – Селямсъзката: „Много интересна роля. Ние не следваме традициите, ние правим традициите. Познавах Лазар Николов. Бях негова студентка по четене на партитури. Не бях от най-работливите, но той най-благородно ми написа четворка. Това е моята благодарност към него“.

Александрина Стоянова – Втора жена: „Моята роля дава нов израз на нашата съвременност, на българската душа, прекарва този мост от миналото към съвремието. Героинята ми се явява във всяка картина и става коментатор на действието“.

Бисер Георгиев – поп Ставри: „Мога само да кажа: „Неведоми са пътищата Господни“. Да сме живи и здрави и на добър час“.

Петър Бучков – Николаки: „Работя с удоволствие. Това е предизвикателство, което всички преодоляваме успешно. Радвам се, че публиката ще може да се докосне до такъв тип музика и следващото поколение да види, че това е възможно, че носи послание и така да предадем щафетата, за да има опера в България винаги“.

Гергана Русекова – Селямсъзката: „Обичам предизвикателствата. Нямаше как да откажа тази помитаща с експресията си героиня“.

Колкото до съвпадението на продукциите на операта „Чичовци“ в София и Пловдив, акад. Карталов казва: „Ако можеха и другите оперни театри, както се е случвало в миналото, едновременно да поставят една и съща творба. На 3 март е националният ни празник, защо на 2 март да не бъде празникът на българското оперно творчество! Ако и други колеги посегнат към тази опера, ще бъде похвално. Поздравявам моите колеги от Пловдив, че и те я правят! Това е прекрасно за всички – и за артистите, и за публиката и за музикалния живот на България“.

Във фонотеката на БНР се пази запис на шеста картина на операта от 1978 г., в който участват БХК „Св. Обретенов“, СО на БНР, диригент Любомир Митрополитски и солистите Цветанка Драгомирова, Румяна Цачева, Александър Манолов, Божидар Митрушев, Димитър Янакиев, Константин Коцев, Коста Динков, Огнян Василев, Мара Чобанова.

Лазар Николов (26.08.1922–7.2.2005) e председател на Съюза на българските композитори от 1992 до 1999 г. Завършва пиано и композиция в Софийската музикална академия. Преподаватели са му Димитър Ненов и Панчо Владигеров. От 1961 г. преподава четене на партитура в Академията, а от 1980 г. е професор. Създава две опери – „Прикованият Прометей“ (1968) и „Чичовци“ (1971), Реквием по Жан Кокто, шест симфонии, три концерта, Симфония за 13 струнни инструмента и други произведения за симфоничен, камерен и струнен оркестър; 25 сонати за различни инструменти, три струнни квартети, 14 Метаморфози и други камерни творби; обработки за оркестър; хорови песни; музика към повече от 30 филма и театрални постановки, написана през периода 1954–­68 г., и др.

Светлана Димитрова

Светлана Димитрова е завършила Френската езикова гимназия в София и Българската държавна консерватория, специалност „Оперно пеене“. От 1986 г. е музикален редактор в Българското национално радио. Била е в екипа на няколко музикални предавания, сред които „Алегро виваче“, „Метроном“, както и автор и водещ на „Неделен следобед“, „На опера в събота“, „Музикални легенди“ и др. Създателка на стрийма „Класика“ на интернет радио „Бинар“ на БНР. До януари 2022 г. е главен редактор на програма „Христо Ботев“.

(край на цитата)

Цитирам линк към горната статия, защото в нея има музикални видеа с творби на Лазар Николов, които могат да се слушат. Ето линка:

Премиера на „Чичовци“ от Лазар Николов

(край на цитата)

Сайт Опера Пловдив

27 февруари 2022 г.

По-малко от 24 часа до премиерата на “Чичовци”

КРИСТИАН ЛЕКОВ – сценограф на спактакъла

“Чичовци” – произведение, което така добре се вписва в съвремието ни…

Персонажи, чиито нрав е добре познат и днес…

За нас, строителите на Нова България вазовите ”Чичовци ” поставяме в среда на строеж, с който описваме най-буквално, чертите на характера им в голяма част от съвременния народ.

Умело и с гръмки обещания, започващи нови строежи, сгради, паметници, които просто биват изоставяни с лекота, ставайки част от пейзажа. А какво се случва с недовършените строежи…?

Те просто биват прикрити от светещи табели и лъскави видеостени и многобройни безсмислени реклами.

Но реално светът около нас е осеян със скелета, с изоставени строежи, свят обрасъл с бурени и осеян с боклуци и хора, които вместо да се опитват да го променят, се опитват да свикнат с него, от липса на сила, мотивация или възможност, същото както вазовите, “Чичовци” на думи, мечти и желания за промяна и свобода живеем шумно, но всъщност се оказваме със сведена глава и изоставени копнежи, слели се със заобикалящият ни свят. А идеята за свободата до голяма степен остава просто една идея, която умело рекламираме, но не можем да изживеем.

Щастлив съм, че имах шанса да участвам в такъв невероятен творчески процес, който ми даде възможност да спра и погледна света, в който живеем!

Благодарен съм за професионалистите, с които имах шанс да работя!

…..

АННА ПАМПУЛОВА – хореограф нa „ЧИЧОВЦИ“

Темата на „Чичовци“ е актуална и днес и концепцията за реализиране на спектакъла е съвременна. Липсата на действие, вечното чакане някой да дойде да спаси българина от окупатори, от работодатели, от врагове, от него си е темата, от която не бягаме и днес. В същото време българинът отчаяно чака жадуваната Свобода без да има решенията и силите да я извоюва.

Предизвикателството в работата ми по постановката е да се намери верният ход на свързване и представяне на сюжета, музиката и сценичните действия. Моето виждане е за марионетен принцип и изчистената линия в детайлите на поведение. Опит да се избяга от битовизъм и да се наложи стилизиран ход в движенческата партитура. Приближаваме се до физически театър повече отколкото до класически принцип на оперен спектакъл.

Лек и интригуващ работен процес с млад и талантлив режисьор, прекрасен екип от диригенти, артисти, музиканти и технически служби!

Благодаря за поканата и възможността да работя по уважавано от мен заглавие по Иван Вазов „Чичовци“, с респектираща по сложност музика на Лазар Николов!

(край на цитата)

Драгомир Йосифов наскоро във ФБ относно „Чичовци“ в Пловдивската опера:

Mузикален ръководител и диригент на хора на “Чичовци” е ДРАГОМИР ЙОСИФОВ – ученик на Лазар Николов.

„В един разговор, Лазар Николов спомена, че речта на чичовците е “поетическа” и “приказна”, а поетичното и приказното са есенциални музикални прояви. Ритъмът на българската реч, нейната сприхава насеченост или елейност също е нещо, което просто настоява за музикално фиксиране.“

Чрез “Чичовци” Лазар Николов искаше да ни разкаже и своята приказка за националното: абсурдните сглобки на прагматизъм и безумие, порив и хитроумие; отлагане на свободата – за да я съзерцаваш по-дълго, а не да я “работиш”.

Смаляването на големите идеи или беди – и втренчването в малките дразги и обиди. Безкрайното разтягане, усукване и вкусване на живота като бяло сладко; национално-поетичната му празнота. Патосът (вулканичен!) на приказването – и нищенството на правенето. Един гръбнак от шаран. Една котка. И между тях – една Свобода. Която надниква в процепите между страха и смеха.

Тези и други неща виждаше Лазар Николов във Вазовите и в своите “Чичовци” – нещо повече от една хумореска, писана с любов в Пловдив и публикувана в “Библиотечка за войника” – за окопна разтуха на солдатите. Операта завършва в пустота и резигнация, внезапни в истинността си: Не се препирай напразно… – Да… да… Едно заптие се е отбило в кафенето. Времето се разпада и вали като пепел върху главите на застиналите чичовци. Сякаш цитат от финалната сцена на Гоголевия „Ревизор“.

Лазар Николов искаше да ни разкаже приказката за българската (Не)свобода. Но кой може да упрекне човек, че се „спряпа“, както чудно казва класикът за Анко Разпопчето, пред Свободата? Та кой не е малък пред нея? Кой не потреперва пред идеята дори за Свобода?

„Аз пия за меча, да, мечът, господа!“ Толкова по въпроса за малкостта и за чичовците.

Мисля си, дали свободата не е всъщност там, в самата Музика, в искрящата, многоцветна, струяща или повличаща, тайнствена или екзалтирана, но и винаги животворна музика на Лазар.. Улавям се как повтарям ритмически Алековото: о, моя простичка, и бедничка, и хитричка, и умничка, и набожна, и безбожна, и измъчена, и уплашена, но и винаги храбра Българийо!

(край на цитата)

Портал „Classic FM“

1.03.2022

„ЧИЧОВЦИ” – опера от Лазар Николов, СВЕТОВНА ПЛОВДИВСКА ПРЕМИЕРА!

Премиера – на 1 и 2 март в Пловдивската опера

Чуйте повече от интервюто на Радостина Узунова с режисьора Елена Стоянова, разположено в звуковия файл под главната снимка!

С премиера на комичната опера „Чичовци“ oт Лазар Николов Опера Пловдив отбелязва 100-годишнината от рождението на композитора и 100 години от смъртта на патриарха на българската литература Иван Вазов.

Премиерните дати са в навечерието на Националния празник на България – 1 и 2 март 2022 година.

Диригент на спектакъла е Павел Балев, музикален ръководител и диригент на хора е Драгомир Йосифов, режисьор е Елена Стоянова, художник – Кристиян Леков.

При създаването на операта през 1971 година Лазар Николов коментира драматургията на Вазовата повест: “В сивото  провинциално ежедневие, в затънтения робски край съществуваше живот, раздвижваха се духовете, събуждаха се свободолюбиви стремежи, Вазов ни пренасяше в друг свой свят, макар и хронологически отминал, но интересен, изпълнен с безобиден хумор  и горещи въжделения на малките хорица. Дребни събития, а въпреки тях нещо ставаше, макар и дискретно, подготвяше се, растеше. Драматургията на това произведение носеше съвременни тенденции и разбирания. Последните, както и неличния, неинтимния характер на сюжета ме привличаха“.

Драгомир Йосифов, който е съратник на Лазар Николов, си спомня: „В един разговор композиторът спомена, че речта на чичовците е “поетическа” и “приказна”, а поетичното и приказното са есенциални музикални прояви. Ритъмът на българската реч, нейната сприхава насеченост или елейност също е нещо, което просто настоява за музикално фиксиране.“

Музикално постановката се ръководи от маестро Павел Балев, който е гост-диригент на Виенската Щатсопера, Опера Цюрих, главен диригент на Фихармония Баден-Баден, а от следващия сезон главен диригент на Опера Лимож (Франция) и Театър Нордхаузен (Германия).

За работата с партитурата на „Чичовци“ той коментира: „Предизвикателствата за диригента са огромни! Непрекъснати смени на ритми и темпа, трудна архитектоника за водене! Но партитурата е много логично изградена, фина, изящна, дори филигранна. Вокалните партии са емблематично-майсторски написани, “обличането” на Вазовия текст в тонове и във вокални фрази е силно доказателство за класата и огромния композиторски талант на Лазар Николов. Четейки и изучавайки партитурата смятам, че по-добре не може да се напише – във всеки такт виждам и чувам светлини, сенки и цветове.“

Две са основните характеристики на историята в „Чичовци“, които я сближават с театъра на абсурда през погледа на режисьора Елена Стоянова и художника Кристиян Леков: едната е вечното “Чакане”, характерно за българина, а другото характерно за Чичовците е почти изцяло отсъствието на събития, които да променят хода на историята. „Липсва действие, което е заменено с едно вечно говорене. Базирайки се на това, героите в настоящата сценична интерпретация са поставени в една абстрактна среда – всички се намират на една изоставена строителна площадка, без време, обрасла с бурени. Останали са само строителните скелета. А нашите Чичовци са строители, строители на България, които не знаят как да продължат напред.“, коментира Елена Стоянова. Сценични решения на екипа надскачат битово сюжета и спомагат за превръщането на историята в българска притча.

Вазовите персонажи се изпълняват от солистите:

Хаджи Смион – Август Методиев

Поп Ставри – Евгений Арабаджиев

Г-н Фратю – Иво Йорданов, Михаил Пулиев

Хаджи Атанасий – Николай Писанов

Иванчо Йотата – Пламен Папазиков

Даскал Гатю – Цветан Цветков, Николай Бачев

Мирончо – Александър Баранов, Георги Деведжиев

Бухалът – Ивайло Герасимов

Селямсъзът – Александър Носиков

Варлаам – Димитър Зашев, Георги Динев

Мичо Бейзадето – Борис Кучков

Чорбаджи Николаки – Владимир Ников

Беят – Живко Пейчев

Мироновски – Сероп Йозгатлиян

Две жени – Светлана Иванова, Ива Ананиева

Селямсъзка – Ростислава Ракова

Варлаамица – Ива Ананиева

Ансамбъл: Станимира Манолова, Милена Гъркова – Калинова, Цветанка Ангелова

Деца от актьорска група на Академия на Госпожа Опера с ръководител Даниел Русев

Хор и Оркестър на Опера Пловдив

Диригент – Павел Балев

Режисьор – Елена Стоянова

Диригент на хора и музикален ръководител – Драгомир Йосифов

Хореограф – Анна Пампулова

Сценограф и художник на костюми – Кристиян Леков

Асистент-художник – Христина Дяковска

Концертмайстор – Виеслав Новак

Корепетитори – Росица Димова, Мартин Даскалов

Асистент режисьори – Дима Димитрова, Иванка Далийска, Тодорка Митковска, Мая Лачева

Билети – касата на Пловдивската опера и в мрежата на Ивентим

(край на цитата)

Нека днес на 2 март 2022 г. почетем в навечерието на националния празник на България 3 март премиерите на операта „Чичовци“ от Лазар Николов на сцените на оперните театри в Пловдив и София (в Пловдив беше вчера на 1 март). Едва ли има по-подходящ начин да се отбележи този празник с една творба, която описва редица характерни качества на българина не само преди много години, но и сега.

Мир на праха на Лазар Николов, роден преди 100 години през 1922 г. и починал на 7 февруари 2005 г., както и на народния поет и писател Иван Вазов, по чията повест е написана тази опера. Вазов се е поминал преди 100 години на 22 септември 1921 г.

……

Линк към кратко представяне на подготовката за операта „Чичовци“ от Лазар Николов в Пловдив:

https://www.facebook.com/stateoperaplovdiv/videos/477294097340497/

…….