Днес се навършват 101 години от рождението на Лиляна Анастасова
Посвещавам днешната ми статия за певицата от Варненската опера Лиляна Анастасова (1921-1995) на всички мои ФБ-приятели и читатели от Варна – мой любим град в България, при това „един от музикалните центрове на страната“, като искам да напомня на по-младите от тях, че в годините от 1949 до 1956 градът им се наричаше Сталин, т.е., ако са живели по това време там, щяхме да им казваме „сталинци“, а не „варненци“. По този въпрос давам сведения в края на статията … Приятен ден на 29 април 2022 г.!
Драги приятели на оперната музика, днес на 29 април 2022 г. се навършват 101 години от рождението на една голяма и заслужила певица за Варненската държавна опера – незабравимата Лиляна Анастасова. На 25 август 2020 г. се навършиха 25 години от смъртта й на този ден през 1995 г.
През 2015 г. аз писах за пръв път статия за нея, която с редица допълнения публикувах наново през годините от 2016 до 2019 или в деня на рождението й, или при този на кончината й.
Понеже през миналата 2021 г. на днешната дата се навършиха 100 години от рождението й, писах тогава „с особена радост“, защото през изтеклите 8 години, в които пиша моите статии, много пъти съм споменавал нейното име и при други статии. Във връзка с тази кръгла годишнина в медиите се появиха редица статии или предавания. Едно такова направи БНР на 3 юни 2021 г., за което ще дам информация:
БНР
Спомен за оперната певица Лиляна Анастасова
публикувано на 03.06.2021
Автор: Красимира Йорданова
Тази година се навършват 100 години от рождението на първата примадона на Варненската опера – Лиляна Анастасова. Тя беше великолепна певица – със здрав, красив глас и представителна осанка на сцената, впечатляваше с присъствието си. В края на 60-те години я видях в един спектакъл на Варненската опера – „Бал с маски“ от Верди, и останах очарована от нейната Амелия, особено от нейния глас – драматичен сопран със стабилни височини. За щастие, именно цялата опера “Бал с маски“ е записът на Варненската опера с нейно участие, който фонотеката на БНР притежава и който дава представа за качествата на тази великолепна певица.
Лиляна Анастасова е родена на 24 април 1921 г. в Търговище. Израства в музикална среда – баща й, въпреки че е адвокат по професия, е известен в града с красивия си теноров глас и свири на китара. Анастасова завършва Музикалната академия в София, като нейни вокални педагози са Георги Златев-Черкин и Христо Бръмбаров.
През 1947 г. тя се явява на конкурса за солисти на новосъздадената опера във Варна. Нейният директор тогава – прочутият певец Петър Райчев – я харесва много и веднага я назначава на щат в операта. На 15 май 1948 г. дебютира с ролята на Чо-Чо-сан от операта „Мадам Бътрефлай“ на Пучини и веднага се налага като водещ сопран на театъра, благодарение на богатия си по тембър глас, който й позволява да пее както лиричен, така и драматичен репертоар. На варненска сцена тя участва в оперите “Евгений Онегин“ (роля, която й носи престижна държавна награда), “Тоска“, Елвира от „Ернани“, Сантуца от „Селска чест“, Ярославна от „Княз Игор“, Леонора от „Трубадур“ и др. Още от 1958 г. пее и мецосопранови роли – като Еболи от „Дон Карлос“.
Близо 30 години продължава успешната кариера на Лиляна Анастасова на варненска сцена. Често гостува и в Софийската опера, и в спектакли на извънстоличните оперни театри. Изнася концерти, гостува в Корея, Китай и Виентнам. Последните й големи роли са Леонора от „Силата на съдбата“ през 1971 г. и „Норма“ през следващата година, а до оттеглянето си от сцената пее и по-малки роли – в „Юла“, “Сватбата на Фигаро“ и др.
Лиляна Анастасова почина на 25 август 1995 г.
В Златния фонд на БНР е запазен спомен за нея на големия наш композитор Александър Йосифов, който е присъствал на много нейни спектакли – тогава баща му, Йоско Йосифов, е диригент на Варненската опера. Чуйте в звуковия файл.
(край на цитата)
Цитирам линк към това предаване на БНР:
https://bnr.bg/post/101477783/spomen-za-opernata-pevica-lilana-anastasova
Лиляна Анастасова е една от създателките на Варненската опера, нейната роля за развитието на този оперен театър е огромна и поради това искам днес да й отдам необходимото внимание и респект, като припомня основните неща, които писах за нея в течение на годините от 2015 до сега.
Цитирам текста на първата ми статия за Лиляна Анастасова от 2015 година, която написах по повод 20 години от кончината й през 1995 г., като на места ще направя допълнения:
„Драги приятели на оперната музика, днес на 25 август 2015 г. ще напомня за една голяма оперна певица, която ни напусна точно преди 20 години – на 25 август 1995 г. – солистката от Варненската опера Лиляна Анастасова.
Както и при други случаи с български артисти съм подчертавал, пиша с най-голямо удоволствие когато имам контакт или непосредствено с лицето, за което пиша, или с роднини на същото, особено при случаите, когато този артист вече не е между нас. При Лиляна Анастасова нещата стоят много интересно – нейното име помня отдавна, защото в годините, когато тя беше на върха на постиженията си на оперната сцена, почти всяко лято пътувахме от Габрово с жена ми и малкия ни син за Варна на лятна почивка. Обикновено това ставаше от 15 юни до края на месеца в годините между 1963 почти до 1973 година. Разбира се, преди още да се оженя летните посещения на Варна ми бяха особено приятни – този град обичам много още от дете, когато с родителите ми и голяма компания от габровски роднини и приятели сме били през лятото на частни квартири в този чудесен курортен град.
Имам спомени от годините 1936-37 чак до 1945-46, пък и по-късно. Баща ми имаше много познати във Варна, също и близки роднини, на които сме гостували. Все още си спомням за една колоритна варненска личност – Матей Недков, в чийто дом сме гостували около 1940-41 година. Той имаше някаква фирма за мебели, домашни потреби, дрехи и уреди за почистване (може и за друго) – състоятелен и много весел човек. Една вечер бяхме у тях 20-25 души след вечеря, много весела компания от местни хора и ние – гости от Габрово. Влязохме в големия салон на къщата им и баща ми, без много да мисли, седна на едно голямо канапе (сигурно е искал да го изпробва), но то беше доста меко и той вдигна нагоре краката си – беше такъв смях и ние децата не можехме дълго време да се сдържим от смях. От тези години съм запомнил името на Матей Недков (имаше и закачалки за дрехи – негово производство).
Така през тия години съм бил сам или със съпругата ми на оперни представления във Варна твърде често. Освен това вече като преподавател в ТУ Габрово след 1964 г. имах често гостувания в Техническия университет във Варна или на научни конференции за 2-3 дни, при които вечер съм бил на оперни и концертни спектакли в този чудесен град. Разбира се, след толкова години вече съм забравил конкретни изяви на Лиляна Анастасова, но името й е останало в съзнанието ми, както имената на Никола Николов, Тодор Костов, Мария Бохачек, Стефан Циганчев и други.
Много години по-късно, когато почнах да пиша моите „оперни истории“ през 2013 година, станах близък ФБ-приятел с нейния внук – тенорът Борис Луков, който доскоро беше солист във Варненската опера. Разменихме си писма с него, имахме редица контакти по различни случаи и от него научих още преди година, че той е внук на Лиляна Анастасова. Борис ми писа за нейните оперни изяви, за спомени от детството си и такива, разказани от родителите му. Скоро решихме заедно, той да ми изпрати свои спомени и аз да напиша статия по случай 20 години от смъртта й.
Лиляна Анастасова е оставила чудесни спомени от кариерата си във Варна, редица линкове в Интернет са свързани с нейни изяви там, тя е била и вокален педагог и много нейни ученици сега правят значителна вокална кариера. Както трябва да очакваме, за Лиляна Анастасова няма страница в Уикипедия, както и за редица заслужили нейни колеги – факт, който често критикувам, но положението си остава все такова. Не са много и биографичните данни за нея, като изключим една малка информация на английски език в базата данни за ония 100-120 български оперни артисти, която често цитирам в моите статии. Сигурно много читатели вече знаят, че тази база данни се намира в САЩ, където един оперен деятел от Питсбърг – симпатичният мистър Франк Фишър (бивш архивист в Оперния театър в Питсбърг), е организирал от доста години. Той има портал „Bulgarian Opera Stars“, който вече познавам от доста години и се радвам, че поне в далечна Америка има някой, който се интересува за българското оперно изкуство. От няколко седмици г-н Фишър помества в портала последователно статии за български оперни дейци от тази база данни, но не на календарен принцип. С него станахме преди един месец ФБ-приятели и той ме замоли при случай да допълвам тези статии с мои бележки, ако имам такива.
Ето какво се казва за Лиляна Анастасова в тази база данни: Сопраното Лиляна Анастасова е родена на 29 април 1922 г. в Търговище. През 1945 г. завършва Софийската музикална академия като студентка на Георги Златев-Черкин. Допълнително се обучава и при Христо Бръмбаров. През 1947 г. става член на ансамбъла на Варненската опера. През 1947 г. е нейният дебют на варненска сцена в операта „Мадам Бътерфлай“ от Пучини. През 1957 г. предприема турне в Корея, Китай и Виетнам заедно с група български музиканти. Носителка е на престижната „Димитровска награда“, гостува също и на сцената на Софийската народна опера, както и в други оперни театри в България.
В репертоара й влизат роли като Тоска, Сантуца, Татяна, Амелия, Елвира, Лиза и Леонора в „Трубадур“.
(бел. авт. Б.К.: както винаги в тази база данни, следват някои арии на съответния артист. При Лиляна Анастасова са посочени: Пучини („Тоска“) – арията Vissi d’arte, Верди („Аида“) – арията O patria mia. На края следва забележката: We are pleased to present her here in Un ballo in maschera). Нека тук добавя, че рождената година на Лиляна Анастасова не е точна – тя е родена през 1921 г.
(край на цитата)
Това са единствените данни на латиница за Лиляна Анастасова. А сега ще цитирам в оригинал писмото на Борис Луков, което той ми изпрати вчера:
„Здравейте, малко информация за баба ми: Лиляна Анастасова е родена на 29.04.1921 г. в Търговище (бел.авт. Б.К.: в базата данни на английски език е дадена годината 1922), в семейство на известен адвокат. Баща й е свирил на китара и е имал прекрасен теноров глас, но избира правото. Лиляна завършва Шуменската гимназия, а след това и Българската консерватория. От начало в класа на Георги Златев-Черкин, а по-късно при професор Христо Бръмбаров. През 1947 г. се обявява конкурс при основаване на варненската оперна трупа, който тя издържа успешно. В началото партийното ръководство е против нейното назначаване, защото е от “буржоазно семейство” и баща й е в лагер, но Петър Райчев заявява, че за да прави театър са му нужни “артисти, а не партийни активисти”. Така тя бива назначена и за кратко време се утвърждава като прима-солистка в сопрановия драматичен репертоар. Дебютира в операта „Мадам Бътерфлай“ от Пучини в главната роля на Чо Чо Сан. Огромен и категоричин успех постига във втората си роля – Сантуца в „Селска чест“ от Маскани .Следват Тоска, Аида,Трубадур, Амелия в „Бал с маски“ от Верди, Татяна в „Евгений Онегин“ от Чайковски.
През 1959 година дебютира в ролята на Турандот в операта от Пучини на сцената на Софийската народна опера. Често гастролира освен в Софийската опера и в Полша, Чехия, СССР, Китай, Виетнам, Корея и другаде. За жалост тогавашният режим не я пуска на Запад, въпреки поканите от европейски театри. Пее и мецосопранови роли като Еболи в „Дон Карлос“. Изпълнява още Русалка в операта от Даргомижски, Лиза в операта „Дама Пика“ от Чайковски, Ярославна в „Княз Игор“ от Бородин, Леонора в „Силата на съдбата“ от Верди, Норма в операта от Белини, Абигайл в „Набуко“ от Верди. На своя 60-годишен юбилей изпълнява с голям успех Тоска (нейната коронна роля) и слиза от сцената. Отдава се на педагогическа дейност.
На 25 август 2015 г. се навършват 20 години от нейната кончина. Много хора още помнят нейния красив драматичен глас, с разливащи се пианисими и неповторимо майсторство. На спектакъл на „Евгений Онегин“ нейният колега Събчо Събев умира в ръцете й на сцената (бел. авт. Б.К.: за този трагичен случай аз писах в моя статия по случай годишнина от рождението на Събчо Събев на 5 април 2015 г. Ето цитат от тази статия: „През месец март т.г., когато писах за тенора Никола Николов, получих няколко дни преди рождения му ден писмо от мой приятел – тенорът Борис Луков, в който става въпрос и за Събчо Събев и смъртта му на сцената във Варна. Ето откъс от писмото:
„Господин Контохов, на 23 март се навършват 90 години от рождението на най-великия български тенор – Никола Николов. Надявам се да го отбележите във вашите оперни истории, които всички следим с огромен интерес. С чичо Кольо бяхме много близки семейства. Почти всеки ден бяхме заедно и знам много подробности за него и живота му с Лиляна Василева. До ден днешен съм близък с дъщеря му. Никола Николов и баба ми – известната певица Лиляна Анастасова, дълги години солистка във Варненската опера, заедно са почнали в новооткритата Варненска опера и бяха най-добри приятели цял живот. Неговият педагог Събчо Събев умира по време на спектакъл на „Евгений Онегин“ в операта в ръцете на баба ми, която е пяла Татяна. Събчо Събев е пял в ролята на Евгений Онегин и е бил зад гърба на баба ми, когато е починал на сцената и завесата се е затворила по средата на спектакъла“).
Продължавам с писмото на Борис Луков от вчера: „Моите лични спомени са подробни, въпреки ранната ми възраст, когато тя ни напусна. Беше прекрасна земна и весела жена, неповторим кулинар и неуморима домакиня. Идваха гости понякога по 3 пъти на ден. Къщата винаги кипеше в прекрасно настроение и любов. С дядо ми – режисьорът Иван Иванов бяха неразделни. 6 месеца след смъртта й той я последва – надявам се, на по-хубаво място. Отиде си от мъка по нея. Около тях винаги имаше прекрасни приятели и достойни хора. Най-известните певци (Гяуров, Гюзелев, Никола Николов и т.н.) бяха чести гости в лятната вила до „Журналист“ във Варна. Писатели и артисти идваха да ядат от вкусните й гозби и да поиграят карти с нея“.
(край на писмото на Борис Луков)
Особено съм благодарен на Борис за това писмо – без него нямаше статията ми да бъде по-конкретна и издържана по съдържание. Що се отнася до снимки на Лиляна Анастасова, той ми изпрати няколко, но не от нейни изяви. Неговият архив е в София, той в момента е във Варна и само по едно щастливо стечение на обстоятелствата, получих тази сутрин снимки от Търговище, за което много се радвам, ще пиша по-късно как стана това.
А сега ще цитирам различни откъси от линкове в Интернет, свързани със сегашни спектакли на Варненската опера, в които се говори за изяви на Лиляна Анастасова преди години, както и за такива на нейния внук Борис Луков, също отзиви за нейни ученици:
Премиерата на „Ернани” – кулминация на оперното лято 2010
Премиерата на операта „Ернани” от Джузепе Верди, по едноименното произведение на Виктор Юго, съвместен проект на Варненска опера и ММФ „Варненско лято”, на 16 и 17 юли от 21.00 ч. в Летния театър, се очаква да бъде кулминацията на оперното лято във Варна.
„Ернани” във Варна
В историята на Варненската опера първата премиера датира от 2 октомври 1960 г., диригент Йоско Йосифов, режисьор Драган Кърджиев, художник Мариана Попова, балетмайстор Пенка Стойчева. В главните роли се представят Йордан Знаменов, Георги Койчев, Стефан Циганчев, ЛИЛЯНА АНАСТАСОВА и др. Преди 20 години (13 юли 1989) публиката аплодира втората премиера с диригент Михаил Ангелов, режисьор Никола Николов, художници Стефан Савов и Евгения Раева, хореография Асен Гаврилов. В ролите: Цветан Михайлов, Валентина Чавдарова, Иван Консулов, Помпей Харащяну и др. Третата премиера на „Ернани” на варненска сцена предстои на 16 и 17 юли 2010 г. от 21.00 ч. в Летния театър.
(край на цитата)
В рамките на ММФ „Варненско лято“ 2011 Опера в летния театър ще представи премиерата на постановката „Бал с маски“ от Джузепе Верди на 13 и 14 юли от 21:00 часа….
(…) Премиерата на операта „Бал с маски“ се е състояла на 17 февруари 1859 г. в Рим. Трета постановка в историята на Варненската опера. Първа премиера на сцената на операта във Варна на 9 март 1956 г. под диригентската палка на Емил Главанаков, режисьор Николай Николов, художник Мариана Попова и балетмайстор Пенка Стойчева. В главните роли се представят варненските солисти: Тодор Костов, Михаил Зидаров, ЛИЛЯНА АНАСТАСОВА, Станка Николова, Лили Чорбаджийска и др. Втората постановка се е състояла в рамките на ММФ “Варненско лято” на 2 юли 1991 г. с диригент Иван Филев, режисьор Кузман Попов и художник Лора Маринова с гостуващи солисти от Турция – Джемалетин Карагюллю и Зехра Йълдъз и солистите на Варненската опера Нико Исаков, Бойка Василева, Даниела Димова и др. ……
(край на цитата)
Вечната младост на Вердиевия шедьовър «Травиата» ще тържествува и в буквален смисъл в спектакъла на 15 октомври 2014 г., в който ще се изявят най-младите и същевременно най-новите лица на Варненската опера – диригентката Вилиана Вълчева и солистите Илина Михайлова и Борис Луков.
В ролята на красивата куртизанка Виолета Валери ще аплодираме една от любимките на публиката, младото сопрано Илина Михайлова, вече втори творчески сезон солистка на Държавна опера Варна. Родена във Варна, тя завършва НУИ „Добри Христов“ със специалност пиано и оперно пеене. Веднага след това постъпва в НМА „Панчо Владигеров“ в София в класа по оперно пеене на проф. Благовеста Карнобатлова. През 2002 г. печели Първа nаграда на националните конкурси „Светослав Обретенов“ в Провадия и „Парашкев Хаджиев“ в София. След дипломирането си, продължава музикалното си образование в Консерваторията „Джузепе Верди“ в Милано в класа по оперно пеене на Вилма Борели. В репертоара на певицата влизат ролите на Фиордилиджи от „Така правят всички“ и Церлина от „Дон Жуан“ на Моцарт, Дидона от „Дидона и Еней“ на Х. Пърсел, Мюзета от „Бохеми на Пучини, Норина от „Дон Паскуале“, Мария от „Дъщерята на полка” и Адина от “Любовен еликсир” на Доницети, Розина от “Севилският бръснар” на Росини и др. Илина Михайлова жъне аплодисменти освен във Варна, също и в Античния театър на Пловдив, Моцартовия фестивал в Правец, както и на сцени в Италия и Испания.
В ролята на Алфред Жермон ще се представи 27-годишният тенор Борис Луков, внук на една от примите на Варненската опера ЛИЛЯНА АНАСТАСОВА, член на триото „Уникалните български гласове” и отскоро най-младият солист на Държавна опера Варна. Неговите изяви в „Опера в Летния театър 2014“ (Измаел, «Набуко») бяха забелязани от музикалната критика не само в България: “Много голяма изненада (с каквито не сме свикнали във Виена) поднесе младият тенор Борис Луков. Той направи изключително впечатление с издръжливия си и силен спинтов глас с приятен тембър”.
(край на цитата)
Eдна от най-прекрасните опери на Пучини – “Мадам Бътерфлай” отново на варненска сцена с Йоана Железчева в ролята на Чо-Чо-Сан. Диригент Борислав Иванов, режисьор Кузман Попов (…) В ролята на Пинкертон ще се представи тенорът Борис Луков. Той е роден през 1987 година, завършил е НМА „Панчо Владигеров” в класа на проф. Нико Исаков през 2009 г. Участвал е в оперни концерти, изпълнявайки фрагменти из оп. “Селска чест” (Маскани), “Дон Карлос” (Верди), “Манон” (Масне) и “Бохеми” (Пучини). От 2009 г. е солист в трио “Уникалните гласове” (тримата български тенори), изнасящи концерти в много оперни и концертни зали в България. Борис Луков прави своите самостоятелни успешни дебюти в солистични оперни роли на сцената на Варненската опера, сцената, която пази скъпи спомени за именитата му баба – народната артистка ЛИЛЯНА АНАСТАСОВА – една от емблематичните солистки на операта във Варна! От няколко месеца той е част от солистичния състав на Държавна опера – Варна. В репертоара му вече трайно присъстват ролите на Алфред (Травиата), Измаел (Набуко) и Арлекин (Палячо), Абат (Андре Шение), Пинкертон (Мадам Бътерфлай). Той е само на 27 години и му предстоят още много прекрасни сценични превъплъщения……..
(край на цитата)
Борис Луков – Измаел
Тенорът Борис Луков, внук на една от примите на Варненската опера ЛИЛЯНА АНАСТАСОВА, е най-младият солист от състава на Държавна опера Варна. Роден през 1987 г., той завършва НМУ “Любомир Пипков” и НМА „Панчо Владигеров” в класа на проф. Нико Исаков през 2009 г. Участва в оперни концерти, изпълнявайки фрагменти из оперите “Селска чест” (Маскани), “Дон Карлос” (Верди), “Манон” (Масне) и “Бохеми” (Пучини). От 2009 г. е солист в трио “Уникалните гласове” – тримата български тенори, които жънат аплодисменти в много оперни и концертни зали в България. На сцената на Варненската опера Борис Луков прави вече своите самостоятелни успешни дебюти в солистични оперни роли – Алфред от “Травиата”, Измаел от “Набуко”, Абат от “Андре Шение” и др.
Останалите роли в спектакъла на “Набуко” на 23 август 2014 г. ще изпълнят Гео Чобанов (Жрец), Илина Михайлова (Анна) и Христо Ганевски (Абдало).
(край на цитата)
Дата: 21.6.2010
Варна /КРОСС/ В юнската седмица от 21 до 27 Оперно-филхармонично дружество Варна участва в двата международни музикални фестивала – “Варненско лято” във Варна и “Опероса” в Евксиноград.
С най-търсения спектакъл на ОФД – Варна “Българи от старо време” на 23 юни от 19.00 ч. се отбелязва 30-годишната творческа дейност на сопраното Светла Димитрова. Родена във Варна, завършила Музикалното училище “Добри Христов” при ЛИЛЯНА АНАСТАСОВА и Златка Кунчева и Музикалната академия в София в класа по оперно пеене на проф. Георги Златев-Черкин и доц. Дора Мутафова, работи като артист-хорист в състава на Варненската опера, изпълнява често и солистични роли, сред които Царица на нощта, Папагена и Първо момче (Моцарт – “Вълшебната флейта”), Флора (“Травиата” – Верди), Фраскита (“Кармен” – Бизе), Графиня Чепрано (“Риголето” – Верди), Минерва (“Хубавата Елена” – Офенбах) и др. В репертоара на певицата има над 60 заглавия на оперни, оперетни и кантатно-ораториални творби. Участвала е в турнета с Варненската опера в Европа, САЩ, Египет и др. Вече 10 години е председател на Дружеството на Съюза на българските музикални и танцови дейци при ОФД – Варна, а през тази година й бе присъдена наградата “Златна лира” за цялостна дейност. В оперетата “Българи от старо време” Светла Димитрова партнира на Стефан Рядков (Дядо Либен) и Руслан Мъйнов (Хаджи Генчо) в ролята на Цона. След спектакъла, проф. Петър Ангелов ще връчи на певицата “Златна значка”, присъдена от СБМТД за активност в професионалния живот на музикалното съсловие.
(край на цитата)
„Дългогодишната солистка на Варненската опера София Иванова почина след тежко боледуване. Поклонението ще бъде на 4 юни, сряда, от 11.30 ч. в катедралния храм „Свето Успение Богородично”. Погребалната церемония ще се извърши след това на старите гробища“.
София Иванова е родена през 1949 г. Започва да свири на пиано на 6-годишна възраст, посещава често оперните спектакли на Варненската опера и така оформя своето първо и единствено желание да се посвети на оперното пеене. За приемането й в Музикалното училище я подготвя ЛИЛЯНА АНАСТАСОВА. След успешното завършване на средното си образование е приета първа по успех в Държавната музикална академия в София в класа на проф. Христо Бръмбаров. По време на следването си се квалифицира във “Ваканция музикале” във Венеция. Дебютът й е на сцената на Пловдивската опера с ролята на Татяна от “Евгений Онегин” на Чайковски през 1975 г. Следват ролите на Мими от “Бохеми” на Пучини, Албена от едноименната опера на П. Хаджиев, Неда от “Палячи” на Леонкавало, Дездемона от “Отело” на Верди. През 1977 г. София Иванова гастролира с Варненската опера в Палма де Майорка (Испания) в ролята на Дездемона, след което става солистка на оперния театър в родния си град.
(край на цитата)
След като днес пиша изключително за Варненската опера, нека цитирам част от една хубава статия на българската оперна прима Христина Ангелакова при нейно посещение във Варна през 2007 година, където става въпрос и за Лиляна Анастасова:
22 юли 2007 г.
Христина Ангелакова: Малко ни липсва българската оперна класика
Христина Ангелакова е родена в Исперих, но е израснала в Шумен, където открива голямата музика и изпява първите си арии. Завършва ДМА “Панчо Владигеров” в класа на проф. Сима Иванова. Специализирала в прочутата музикална академия “Санта Чечилия” в Рим и в Центъра за специализация към световноизвестната миланска “Ла Скала”. Пяла е в почти всички европейски оперни театри с диригенти като Абадо и режисьори като Дзефирели. Лауреат е на едни от най-престижните конкурси у нас и по света. Няколко години е директор на Софийската опера, а в момента преподава пеене в НБУ. Има частна вокална студия и е председател на фондация “Национална опера и балет”, която прави традиционния новогодишен концерт на 31 декември в Народния театър “Иван Вазов”.
– Г-жо Ангелакова, каква е причината да сте във Варна и кога беше последното Ви участие във “Варненско лято”?
– Във Варна съм дошла специално по покана на Калуди Калудов за премиерата на “Атила”. С Калуди сме приятели от много години, освен едно приятелство споделяме едни и същи разбирания за операта, за стила, за вкуса, боледуваме заедно за проблемите на българския оперен театър в момента. Пък “Атила” е една опера, която много харесвам и исках да дойда. Свързана съм доста с “Варненско лято”, доста често съм идвала. Тук беше първото мое изпълнение в “Норма” от Белини; тогава диригент на спектакъла беше Борислав Иванов. Варненска опера и “Варненско лято” са свързани и с един “Трубадур”, когато аз очаквах първото си и единствено дете. Това са важни за моя живот неща.
– Следите ли изявите в афиша на фестивала?
– В ученическите ми години Варненската опера идваше със спектакли в Шумен, първата “Тоска”, която съм гледала, с ЛИЛЯНА АНАСТАСОВА в главната роля. После, с Тодор Костов и Мария Бохачек сме пяли много. Варненска опера винаги е била един от най-силните оперни театри в България. Сега съм по-малко запозната с всичко, което става. Тези летни премиери, които са чудесни като инициатива на Варненска опера, тях ги следя повече, може би защото канят и доста солисти от други оперни театри и българи, които живеят в чужбина… Така могат да предложат на варненската публика и на гостите на Варна нещо по-различно и нещо хубаво……..
(край на извадката)
В хода на подготовка на тази статия попаднах случайно на един линк, който имаше малка връзка с Лиляна Анастасова, но ми се стори много интересен и го проучих докрай. Става въпрос за варненката Надежда Чернева, чието има съм чувал още през годините на живота ми в Габрово. Имах приятел хорист в Хора на запасните офицери, който я познаваше и при срещи на национални прегледи на художествената самодейност в София и във Варна през годините 1962-1972 съм бил кратко при техни разговори. От 1965 г. тя пееше и в хора на Варненската опера. Надежда Чернева беше хористка и солистка в известния варненски хор „Морски звуци” с прочутия диригент Марин Чонев и този смесен хор имаше тогава блестящи изяви на концерти и фестивали. Гостували са и в Габрово. След 1974 г. нищо не знаех за нея. Така в този линк срещнах името й и се сетих за нея. Тя се е поминала през 2014 г. и по този случай в медиите има няколко съобщения. Ще цитирам някои извадки:
„Надежда Чернева е родена на 21.10.1937 година в гр. Варна в семейството на тракийци, бежанци от Източна Тракия. Завършила е Музикално училище „Добри Христов” в родния си град, след което известно време работи в Община Варна – отдел „Народно здраве” и „Социални грижи”. Тя е една от основателките и солистка на Градски представителен хор „Морски звуци”, чийто диригент е маестро Марин Чонев. Била е солистка и на певческите хорове във ВИНС с диригент Мирчо Мирчев, на Пощенските служители (диригент Йосиф Душек – син), на хора на търговските работници (диригент Йордан Попов). От 1962 година, в продължение на 35 години е артист-хорист във Варненската опера, с която посещава повече от десет страни в Европа и участва в концерти и спектакли. Многократно е награждавана. След пенсионирането си работи във Варненско тракийско дружество „Капитан Петко Войвода” като секретар, а сега е председател на Клуб „Ветерани” при същото дружество. Омъжена е и има две дъщери и трима внука. Умира на 27.05.2014 г.“
(край на цитата)
В друг линк има и траурно съобщение след смъртта й през май 2014 г.:
IN MEMORIAM – НАДЕЖДА ЧЕРНЕВА
В живота на всеки човек има един щастлив ден, когато е роден и един скръбен ден, когато се разделяме с него. Тези две дати очертават жизнения му път, бележат следата, която оставя.
НАДЕЖДА ЧЕРНЕВА достойно живя и оставя трайна следа в културната история на Варна. През целия си живот тя води борба не за оцеляване, въпреки неимоверно трудните години и безмилостните събития в живота й, а борба за ВЪЗВИШАВАНЕ.
Достигна до върхове, без да се откъсне от твърдата земя, с които ще остане вечно жива в паметта ни. Последната песен „Соловы, соловы не тревожьте солдат”, която тя изпя при представянето на книгата й „Приказката на моя живот” е най-доброто изпълнение, което никога няма да забравим. То излизаше направо от богатата й душа.
И другите нейни действия биваха винаги продиктувани от това съкровено желание: ДА БЪДЕ ПОЛЕЗНА. Ние скърбим и дълго ще се връщаме към спомените за нея, за да търсим упование в дейността си, за да имаме премери, които да следваме.
ВЕЧНА Й ПАМЕТ И МИР НА ПРАХА Й!
Христина Стоева – почетен председател на
Клуб „Ветерани” при тракийско дружество
„Капитан Петко Войвода” – гр Варна
(край на цитата)
За книгата на Надежда Чернева „Приказката на моя живот” не бях чувал, но намерих части от нея в медиите и ги прочетох – много ми харесаха, по тази причина цитирам малка част от нея, в която става въпрос и за Лиляна Анастасова:
ПРИКАЗКАТА НА МОЯ ЖИВОТ
Родена съм в град Варна в семейството на бежанци от Лозенград, в Източна Тракия. Майка ми са били две сестри и трима братя. Довела ги е в България сестрата на баба Каля през злощастната 1913 година, а самата баба Каля е дошла през 1923 година. Прибрали са я съседи турци в къщата си и когато са идвали да проверяват има ли българи, туркинята си разпервала ръцете пред входната врата и ги отпращала да вървят нататък, защото „тук няма кого да търсите” – казвала. Баба Каля имала двама братя и две сестри (…). В спомените си все се връщам към годините, когато Мара Пенкова и Йосиф Меламен решават да си създадат семейство и да осиновят дете. Като на филмова лента виждам, как Мара Пенкова идва в обжежитието и споделя желанието си с директора. Той й обяснява, че в дома всички деца са полусираци, т.е. имат по един жив родител. Само едно дете е кръгъл сирак. Тя изявява желание да го види. Това дете съм аз. Виждайки ме, тя вече има впечатление от мен, от моите артистични заложби и казва, че веднага ще ме осинови. Директорът й обяснява, че съм от Варна и имам роднини, че трябва да се иска тяхното съгласие. Като научават, че артистка иска да ме осинови, моите роднини, категорично отказват. (Тогава мнението за артистите не е било добро). След отказа, тя осиновява най-добрата ми приятелка от Тетевен – Цанка, която имаше жив баща, но алкохолик. През ваканцията се прибрах във Варна. Тъй като много ме хареса моята благодетелка, тя ме покани да бъда гостенка в София. Вече беше актриса в Музикалния театър „Ст. Македонски”.
Мара Пенкова поддържаше връзка с леля ми Надежда. Още докато бяхме в общежитието, тя ни заведе, заедно с Цанка, в Пампорово, в почивната станция на културните дейци. Всички се хранехме на общи маси. Там беше писателят Емил Коларов с малкия си син; Лъчезар Станчев и Бойка – съпругата на Вапцаров. От Варна бяха прочутият тенор Никола Николов и Лиляна Василева – съпругата му, също много добра певица, сопран, както и ЛИЛЯНА АНАСТАСОВА. Като научиха, че съм от Варна ме канеха на техните разходки из гората да берем горски плодове. Синът на Емил Коларов беше по-малък от нас и като се разхождал по тревата, сандалките му се плъзгали. На всички се оплакваше, че сандалките му „плъзгясали”. Когато се хранехме на обяд или вечеря винаги оставахме последни със съпругата на Вапцаров – Бойка. И тя като мене беше злояда. Аз почти нищо не ядях и Мара Пенкова все ми правеше забележки, че „ровя в чинията като кокошка” (…)
По предложение на дружеството през 1997 година направихме експедиция с маршрут – по тракийските земи: от Одрин до Истанбул. Спахме в Одрин и сутринта рано тръгнахме по маршрута, като спирахме през всички села и градове, през които минавахме, за да разгледаме и да намерим нещо останало от българските тракийци. В Лозенград обикалях почти половин ден със Сотир Карбов и с Енчо Димитров, тъй като родовете ни бяха от Лозенград. През 1985 г. Енчо, заедно с майка си, Поля Терзистоева, са ходили и са си намерили къщата и фурната, но, когато ние обикаляхме, вече ги нямаше. Всичко беше разрушено. Стоеше една стена, на която личаха характерно наредените в кръг тухли, но сега мястото беше превърнато в сметище. До тази стена имаше голяма луксозна бяла сграда, пред която стоеше младо момче с бяла риза с къс ръкав, официална връзка с някакви символи, наподобяващи полицейска униформа. Тъй като и тримата не знаехме турски език, със жестове успяхме да го попитаме, какво е имало тук. Той се прекръсти, така както ние се кръстим, и ни посочи стената. Разбрахме, че това са останки от българска черква. В Лозенград е имало три черкви, около които са се намирали къщите и имотите на тракийци. Никъде не срещнахме българи. Имаше босненци, които говореха нещо наподобяващо македонския език. Посетихме Бабаески, Люлебургас, Чорлу, Чаталджа, Родосто, Истанбул. По цялото протежение на маршрута се възхищавахме на хубавата черноземна почва. Имаше построени нови няколкоетажни блокове, за да приютят българските турци, които се изселиха от България. Посетихме черквата „Св. Стефан”. Потърсихме клисарката да ни отвори, да разгледаме черквата и да запалиме по някоя свещ. Тя живееше срещу нея, но не беше българка, а румънка. Преводачът ни беше български турчин от Търговище, завършил руска и българска филология. В ресторанта в Истамбул, където обядвахме, ни направи впечатление, че храната беше както в България. Оказа се, че главният готвач е младо момче от Шумен, завършило хранително-вкусовия техникум. Сервитьорът – също младо момче от Варна от ЖК „Владиславово”. Навсякъде, където се натъквахме на български турци, така ни се радваха, все едно, че им бяхме роднини.
Варна, 2009 г.
Послеслов: Чрез тази тъжна приказка за живота на една потомствена тракийка – бежанка, искаме да припомним злата орисия на редица поколения достойни българи, които все още понасят последиците от несправедливото разрешение на тракийския въпрос през победната, но злощастна 1913/1914, когато насилствено бяха прогонени българите от родните си места в Тракия, останала и до днес в пределите на съседна Турция.
(край на цитата и на книгата на Надежда Чернева)
Финалът на днешната ми статия за Лиляна Анастасова през 2015 г. е особено интересен – след като не можах да намеря снимки (писах в началото), хрумна ми мисълта да се свържа с моя ФБ-позната в Търговище, която работи в Регионалния исторически музей в града – д-р Тоня Любенова (доктор на историческите науки), с която се познаваме във ФБ от април 2015 г. Борис Луков ми беше писал, че там има снимки на баба му и след като той не може да ми прати, ми дойде тази идея. Ето какво е Интернет и Фейсбук – чудесна платформа за бързи справки, точно като в моя случай. Написах следните редове на г-жа Любенова: „Уважаема Тоня, сега една малка молба: бабата на тенора Борис Луков (мой добър ФБ-приятел) – Лиляна Анастасова утре има 20 години от смъртта й. Борис ми прати писмен материал за нея, но нямам снимки, а той е във Варна и ми каза, че е пратил в музея в Търговище. Възможно ли е утре до обяд да ми пратите 2-3 снимки в нормалния формат (сигурно ги имате копирани), за да поместя след статията? Много ще се радвам!“. Още същата вечер тя ми отговори: „Няма проблем – ще изпратя! Радвам се, че ще публикувате за нея – ще го споделя!“.
Каква беше изненадата ми, след като на следната сутрин снимките бяха вече при мен, заедно със следните редове: „Заела съм се с една отговорна задача, малко по-регионална от Вашата, но искам да напиша музикалната история на Търговище и региона, като издиря всички наши музиканти, тръгнали от малкия град и стигнали до голямата сцена. А ето и снимките! В Регионален исторически музей – Търговище съхраняваме и в момента са експонирани: нейно сценично ветрило, Димитровската й награда, четка за пудра и грим и снимки, за което благодарим най-сърдечно на нейния внук Любомир Луков и на двете й дъщери. На първата снимка Л. Анастасова е в ролята на Еболи в “Дон Карлос”, на втората – в “Турандот” и на третата и в ролята на Татяна в “Евгений Онегин”.
(край на цитата)
Ето това е пример за отговорност и готовност веднага да се помогне. Много съм благодарен на д-р Тоня Любенова за този жест и бърза реакция. Иначе статията ми щеше да остане без снимки! Благодарих й веднага и се заех за работа. А тя ми отговори: „Респект и дълбоко уважение към личността Ви и това, което правите ежедневно!!!“.
Това беше цялата история и фактически края на статията за Лиляна Анастасова. Мисля, че стана едно хубаво есе за живота и дейността на една заслужила артистка, която все пак е имала късмет с този велик маестро Петър Райчев. Съмнявам се, че без неговото съдействие пред партийните органи във Варна по онова време кой знае какво щяха да й предложат капризите на епохата!
Нека днес на 25 август 2015 г. почетем 20 години от смъртта на голямата певица Лиляна Анастасова и да пожелаем на внука й Борис Луков успешна кариера в оперното изкуство. Имам чувството, че той е много благодарен за тази генетична връзка с прочутата певица от близкото минало и че няма да я посрами – през последните няколко години той вече играе редица главни роли във Варненската опера, също и другаде.“
(край на статията от 2015 г.)
През годините до 2019 не съм писал други данни за Лиляна Анастасова. Едва дни преди да напиша днешната статия през 2021 г. случайно попаднах при търсене на други информации в Интернет на нейното име във връзка с промяна името на град Варна на град Сталин по време на социализма в България. Хората от моята и следващи генерации знаят за това позорно дело на властта тогава да смени името на този древен град, което никога в многовековната му история не е било правено. Но младите хора днес едва ли знаят за това, че от 20 декември 1949 г. до 20 октомври 1956 г. град Варна се е наричал град Сталин – почти 7 години. Аз лично си спомням това много добре, защото в годините 1951-1956 бях студент в София и често съм пътувал за София с влак от Габрово. На гара Горна Оряховица ставаше смяна на влака за София, и на вагоните пишеше „Сталин – София“ или при връщане за Габрово – „София – Сталин“. Но и при посещения на Варна през тези години никъде не се виждаше надпис Варна, а Сталин. Просто сега всичко изглежда парадокс, но тогава култа към личностт на Сталин беше нещо неописуемо!
Варна обаче не е единственият град в бившия социалистически лагер, носил името на вожда на СССР. Полският Катовице се казва Сталиногрод от 1953 до 1956 г. Румънският Брашов пък се е наричал Сталин от 1950 до 1960 г. Както виждаме – обаче за много по-къси срокове!
Ето репликата в Интернет, която ме доведе до името на певицата Лиляна Анастасова:
„(…) Някои от предметите не са показвани досега. Сред тях е уникална банкнота от 3 лева, печатана в Съветския съюз. Тя е единствена в колекцията на БНБ, обясни за „Дарик“ уредникът Златка Антова. Сред по-интересните експонати са и лексикон и радиоапарат, на които се вижда името Сталин. На манекени пък са показани три костюма – мъжки, дамски и един на оперната певица ЛИЛЯНА АНАСТАСОВА от операта „Аида”, играна през онези години. Горна част на вълнен бански костюм и слънчеви очила също напомнят за 50-те години на миналия век (…)“.
(край на цитата)
Цитирам по-долу и цялата информация за преименуването, взета от Интернет:
Портал „Дарик“ Варна
Изложба ни връща към времето, когато Варна се казваше Сталин (СНИМКИ)
11 юни 2018 г.
Автор: Пламен Петров
„Аз бях жител на град Сталин“ е озаглавена изложба, която напомня за времето, когато град Варна е носил името на съветския лидер.
Дрехи, слънчеви очила и дори бански костюми ни връщат към периода от декември 1949 година до октомври 1956 г. Посетителите на експозицията в Археологическия музей могат да видят учебни пособия и помагала, детски игри и играчки, монети и банкноти от 50-те години на ХХ в. Някои от предметите не са показвани досега. Сред тях е уникална банкнота от 3 лева, печатана в Съветския съюз. Тя е единствена в колекцията на БНБ, обясни за „Дарик“ уредникът Златка Антова. Сред по-интересните експонати са и лексикон и радиоапарат, на които се вижда името Сталин. На манекени пък са показани три костюма – мъжки, дамски и един на оперната певица ЛИЛЯНА АНАСТАСОВА от операта „Аида”, играна през онези години. Горна част на вълнен бански костюм и слънчеви очила също напомнят за 50-те години на миналия век.
Всичките 80 експонати са от фонда на отдел „Най-нова история“ на Регионалния исторически музей. Подредени са и 21 фотодокументални табла със снимки и документи.
„Всеки предмет, който показваме, има история. Идеята на изложбата е да ги събере на едно място”, отбеляза Антова, която е и завеждащ отдела.
Изложбата „Аз бях жител на град Сталин“ е резултат от едноименния проект, изпълнен през 2017 г., в който участват още 4 бивши социалистически страни, в които е имало градове, наречени Сталин. Това е първата подобна изложба, която е посветена на онези 7 години, в които Варна носи името Сталин.
Изложбата „Аз бях жител на град Сталин“ е подредена в Археологическия музей и ще бъде официално открита в 16.00 часа днес. Със сигурност ще бъде експонирана до края на юни, като има възможност да остане и малко повече.
(край на цитата)
Нека припомня на моите приятели и читатели във Варна, че на 20 декември 2019 г. ще се навършат кръглите 70 години от деня, в който Варна е била „прекръстена“. Цитирам информация от Варна по този случай с дата 20 декември 2018 г.
Портал „Дарик“ Варна
Спомен отпреди 69 години: Как Варна бе прекръстена на Сталин
20 декември 2018 г.
Автор: Пламен Петров
Днешният 20 декември е исторически за Варна. На този ден преди 69 години Варна е прекръстена на Сталин. Така градът се нарича близо 7 години, след което си връща старото име, което носи от векове.
Това е и единственото преименуване на пристанищния град, откакто той носи името Варна.
Смяната на името се извършва само за няколко дни, а повод е 70-тата годишнина на вожда на СССР. Преименуването на Варна става в бурните и неособено понятни години след Втората световна война, когато държавната и политическата уредба на страната са сменени с нов и коренно различен строй, а навиците на много поколения българи – променяни със замах. Радикално и императивно новият живот променял основни житейски принципи, той именувал и преименувал, давал нови имена и нови стойности на човешките достижения. Един от първите примери в това отношение е град Варна, преименуван на Сталин за слава на Йосиф Висарионович по повод неговата 70-та годишнина, пише в книгата на Николай Савов „Паметниците на Варна”.
Самото преименуване станало спонтанно и за няколко дни и за това била създадена организация, която превърнала в празник желанието на част от варненци градът да носи името на Сталин.
На 15 декември 1949 г., три дни преди рождения ден на Сталин, в няколко варненски завода се провеждат масови събрания на индустриални работници, на които единодушно е приета резолюция, с която се настоява Градският народен съвет да вземе решение за преименуване на Варна. Предложението на индустриалните работници е прието от местната власт още същия ден, с пълно единодушие и бурни ръкопляскания. Чува се и призивът „Нека нашият град бъде вечен, както ще бъде вечно името на Сталин”. Още същата вечер специална делегация отпътува с влак за София, за да занесе приетите документи в ЦК на БКП. На следващия ден ги приема лично секретарят на ЦК Вълко Червенков.
Обявяването на новото име на Варна става на 20 декември с грандиозен митинг на площад „Независимост”. Пред възторжени 40 000 варненци тогавашният външен министър Владимир Поптомов прочита постановлението на Министерски съвет и указа на Президиума на Народното събрание за преименуването на Варна на Сталин.
„Вероятно е имало противници на преименуването на Варна. Винаги е имало противници, особено на действията на Комунистическата партия и Отечествения фронт. В началото дори е имало повече съпротива, отколкото след това, в по-късните години. Това е било характерно за целия период след Втората световна война. Много малко са били възможностите на обикновените хора за някаква съпротива”, разказва Златка Антова, завеждащ отдел „Най-нова история” в Регионалния исторически музей във Варна.
Новото име Сталин сменя Варна във всички официални документи и на публични места. Йосиф Висарионович става първият почетен граждани на град Сталин, само ден след като древният морски град получава името му.
Твърди се, че поради голямата миграция към града Министерският съвет ограничава приемането на нови граждани в град Сталин. За тези твърдения обаче няма официални доказателства.
Взето е решение за изграждане на паметник на Сталин в цял ръст до колонадата на входа на Морската градина (където днес се намира Слънчевият часовник). Открит е тържествено през 1950 г., с военноморската духова музика и с оръдейни залпове, в присъствието на бъдещия министър-председател Вълко Червенков. Петолъчка от цветя разкрасява района пред паметника, заедно с надпис “Мир социализъм”, също от цветя, разкрива още Антова.
Шестметровият символ от гипс обаче започва да се скапва и през май 1953 г. е премахнат. На негово място се появява нов, с леко променена визия на мустакатия генералисимус, по-елегантен и изискан, и отново загледан към центъра на града.
Междувременно на 5 март 1953 г. Сталин умира. През февруари 1956 г. на 20-ия конгрес на КПСС са докладвани противоречиви за биографията на Сталин неща, с много произтичащи от това последици. Една от тях е Априлският пленум на БКП, след който на 20 октомври Президиумът на Народното събрание издава указ за преименуване на град Сталин на Варна, отбелязва Николай Савов в книгата си „Паметниците на Варна”.
Паметникът на съветския грузинец е демонтиран 6 години по-късно, през 1962 г. Акцията по премахването му е проведена посред нощ при изключителни мерки за сигурност от страна на милицията. Гипсовият Сталин поема към стопанския двор на „Паркове и градини”, където се разпада и от него не остава нищо, допълва историята експертът по паметниците. Разказът му се базира на споделеното от работник, участвал в среднощната операция, разкри Савов пред „Дарик“.
За времето, когато Варна е носила името на „Бащата на народите”, днес напомнят само стари капаци на канализацията, произведени в град Сталин. Йосиф Висарионович все още е почетен гражданин на Варна. За отнемане на тази титла миналата седмица се обяви общински съветник. Според Григор Григоров, името на съветския диктатор трябва да бъде заличено от книгата за почетните граждани на Варна.
Варна обаче не е единственият град в бившия социалистически лагер, носил името на вожда на СССР. Полският Катовице се казва Сталиногрод от 1953 до 1956 г. Румънският Брашов пък се е наричал Сталин от 1950 до 1960 г.
(край на цитата)
И като последна информация по този въпрос, цитирам една друга от същия портал с дата 13 декември 2016 г. – почти 2 години преди да се организира тази изложба по смяната на името Варна със Сталин. Може би това е била и една от причините да се даде широка гласност на това събитие:
Портал „Дарик“ Варна
Общински съветник: Сталин и Георги Димитров са престъпници, не трябва да са почетни граждани на Варна
13 декември 2016 г.
Общински съветник предлага на Сталин и на Георги Димитров да бъдат отнети званията „Почетен гражданин на Варна”. Отличието на съветския вожд е присъдено през 1949 г., когато морската столица е преименувана на него, а на председателя на Коминтерна – две години по-рано.
Според Григор Григоров двамата са „престъпници” и имената им трябва да бъдат заличени от книгата за почетните граждани на Варна.
„Георги Димитров е един агент на Москва, който е реализирал нейната доктрина в България. Организирал е Народния съд във всичките форми и са избити десетки хиляди интелектуалци. За мен като потомък на българи от Македония най-голямото предателство е, че по решение на Коминтерна и БКП са карали хората да се пишат македонци, тракийци, добруджанци и т.н. Това е първият път, когато се правят опити на географски принцип да бъде разделяна една нация, вместо да бъде обединена. А Сталин какво да кажем – ГУЛАГ, милиони избити без съд и присъда”.
Григоров, който влезе в местния парламент с листата на Реформаторския блок, все още не е написал мотивите към предложението си. То може да влезе в дневния ред още на следващата сесия, ако бъде подкрепено от 16 негови колеги. За да се превърне в решение, за него трябва да гласуват две трети от всичките общо 51 общински съветници.
„В наредбата ясно е разписано кои хора могат да бъдат почетни граждани на Варна, а тези двамата категорично не могат да бъдат такива. Това звание се дава на хора, които имат изключителни заслуги към града, към световната култура и изкуство. Тези звания са изключително важни, защото показваме на следващото поколение в какви морално-етични ценности вярваме, кои са моделите, към които обществото се стреми, и кои са личностите, които формират ценностите и идеалите. Тези двамата за мен са едни престъпници”, коментира Григоров. Той допълва, че предложението му не е свързано с измененията в закона за забрана на комунистическите символи, въпреки че кореспондира с него.
В края на 1949 г. Варна е преименувана на Сталин, като това име морската столица носи до 1956 г. За този период Григор Григоров заявява:
„Представете си какви са ни били управниците, щом могат да кръстят града на името на Сталин”.
(край на цитата)
Това бяха новите неща през 2020 г.
Във връзка с кръглата 100-годишнина от рождението на Лиляна Анастасова през 2021 г. в медиите има редица публикации, посветени на тази годишнина. Ще цитирам една такава на Виолета Тончева от Варна, поместена в портала „Културни новини“ в края на април 2021 г.:
Портал „Културни новини“
Лиляна Анастасова – 100 години от рождението на първата прима на Варненската опера
На 29 април 2021 отбелязваме 100-годишнината от рождението на Лиляна Анастасова
◊ СЪБИТИЕТО
На 29 април 2021 г. отбелязваме 100 години от рождението на Лиляна Анастасова, eдна от забележителните оперни певици на България и първа примадона на Варненската опера.
В първите 30 години от историята на оперния театър тя създава редица образци на вокално и артистично майсторство, триумфирайки в главните сопранови партии от световната оперна съкровищница.
Лиляна Анастасова (29.04.1921, Търговище – 25.08.1995, Варна)
Талантът и характерът на Лиляна Анастасова оживяват в архивните записи, снимки и публикации, също в разказите на хора, работили с нея, като диригента Влади Анастасов, за когото певицата се отличава с „богата звукова палитра, широк диапазон и ярък артистичен талант“. Но най-силно възкръсва Лиляна Анастасова в спомените на двете ѝ дъщери – телевизионната тонрежисьорка Илияна Янкова и оперната певица Меглена Лукова, както и на внука – тенора Борис Луков.
Лиляна Анастасова наследява музикалния талант от любимия си баща, който бил прочут адвокат в Търговище, но и добър тенор, пеел и свирел на китара. Макар че Лиляна също се откроявала с певческа дарба, искала първоначално да следва история, но съдбата я изпратила където трябва – в Консерваторията. Завършила оперно пеене при изтъкнатите педагози Георги Златев-Черкин и Христо Бръмбаров, тя се явява на прослушване в току-що създадената през 1947 г. Варненска народна опера с главен художествен ръководител Петър Райчев.
Първата българска оперна легенда идва от световните сцени, за да подпомогне развитието на оперното изкуство в България и да положи най-напред основите на оперния театър в родния си град. Той веднага назначава на работа обещаващото младо сопрано, но „другарите“ от Комунистическата партия спешно го привикват и го предупреждават, че като дъщеря на „буржоазен интелигент“, Лиляна няма място в операта. На това Петър Райчев отговаря следното: “В операта аз не вземам активисти, а оперни певци!“ и тази негова реплика остава като крилата фраза в паметта на рода и в историята на Варненската опера, един висок знак за професионализъм и човешко достойнство в онези трудни обществено-политически времена.
Лиляна Анастасова никога не забравя уроците на Петър Райчев: „Имах щастието да участвам в основаването на Варненската опера през 1947 г. В първите години много ми помогна народният артист Петър Райчев. Голям педагог, той внимателно и търпеливо ме насочваше, поведе ме по стръмната пътека, внушавайки ми постоянно: „Няма изкуство без мъка“. От него научих за всяка роля да търся литература, да се запознавам с епохата, в която живее моята героиня, с идеите, които тя изповядва. Търся и плочи, за да чуя записи на други певици, но не за да подражавам, а за проверка на това, което съм постигнала“ (В. „Народно дело“, 9.02.1964 г.).
Първата роля Чо-Чо-Сан в „Мадам Бътерфлай“ от Пучини също събужда спомени: „Бях млада, неопитна и много се вълнувах дали ще се справя. Изпитвах сценичен страх, но с умение и такт Петър Райчев ми помогна да преодолея притесненията си“. Не след дълго ѝ възлагат Сантуца от операта „Селска чест“ на Маскани, първата самостоятелна централна партия, която изпълнява само Лиляна Анастасова без дубльорка. След това идват главните роли на Тоска в едноименната опера и Леонора в „Трубадур“ от Верди, Ярославна в „Княз Игор“ от Бородин, Наташа в „Русалка“ от Даргомижски, Амелия в „Бал с маски“, Аида в „Аида“ и Принцеса Еболи в „Дон Карлос“ от Верди, Лиза в „Дама Пика“ от Чайковски, Елвира в „Ернани“, Абигайл в „Набуко“ и Леонора в „Силата на съдбата“ от Верди, Турандот в „Турандот“ от Пучини, Татяна в „Евгений Онегин“ от Чайковски, Драгана в „Имало едно време“ от П. Хаджиев, Норма в „Норма“ от Белини, Марта във „Фауст“ на Гуно и други. Признава, че и допадат героини с богат и сложен драматургичен заряд, като Тоска, Сантуца, Лиза, Татяна, Аида, но обича всичките си роли – общо над 27 главни роли, увенчали щастливата творческа кариера на Лиляна Анастасова.
Оперната прима е редовен гост на Софийската опера, където само тя дублира Гена Димитрова в „Турандот“. Получава покана да се премести в столичния оперен театър, но предпочита да остане във Варна. Изявява се и на оперните сцени в Пловдив, Стара Загора и Русе. Гастролира с оперни спектакли и концерти в тогавашния Съветски съюз – Москва, Лениград, Рига, Талин, Вилнюс, също в ГДР, Италия, Испания, Полша, Унгария, Чехословакия, Югославия, Корея, Китай и Виетнам. Признанието и любовта на публиката я съпътстват, за което говорят и отличията, сред които Димитровска награда за ролята на Татяна в „Евгений Онегин“, званието „Заслужила артистка“, орден „Кирил и Методий“ и др.
Зрителите харесват Лиляна Анастасова във всичките ѝ превъплъщения: „Кой от нас не си спомня нейната Тоска. Величествена и силна, властна и женствена, в нея се разкрива и кокетливият каприз, и разяждащата ревност, и всеотдайната обич. И каква широка гама от драматични нюанси разкрива нейната привидно примирена Аида! Тук тя е ревностен опонент по силата на страстите и волята да осъществи правото си на щастие пред властната и егоистична Амнерис. Колко различна е във всяка партия и колко вярна на своята творческа природа и театрална съвест“, възхищава се Йордан Александров. (В. „Народно дело“, 9.02.1964 г.) „Звучният и силен, много интересен като тембър глас, винаги е затрогвал слушателите. Анастасова е и отлична актриса. Нейната игра във всяка роля буди възхищение“, допълва Йордан Каранов. („В името на голямото изкуство“, в. „Знаме“, Търговище, 21.08.1969 г.)
Очевидци и изследователи свидетелстват за това въздействие, което изкуството на Лиляна Анастасова упражнява върху публиката. То е резултат от упорит труд, задълбочен анализ и детайлно извайване на образа. Изключително дисциплинирана, Лиляна Анастасова подготвя старателно ролите си – първо овладява партията технически, а след това работи върху артистичното превъплъщение, за което много й помага съпругът Иван Иванов, режисьор във Драматичния театър, по-късно и в Кукления театър.
„Тя беше невероятен човек, освен като певица, и като майка и съпруга“, разказва дъщерята Меглена. Тя не си спомня майка ѝ да е пазела някакъв режим заради гласа, усеща все още вкуса на нейните ястия, щастливото детство и времето, което са прекарвали заедно у дома или в операта, многобройните колеги и приятели, с които често била пълна къщата. „Никой не е имал такава майка, прекрасен човек, тя съчетаваше кариерата си с грижа за семейството, беше страхотна домакиня, много всеотдайна“, добавя другата дъщеря Илияна. Двете се гордеят с майка си и поемат по нейния път. Илияна завършва Музикалното училище във Варна и Държавната консерватория, дипломира се с първия випуск тонрежисьори и работи в Регионалния телевизионен център във Варна. Меглена завършва италианска филология, но учи и пеене, кандидатства и я приемат в хора на Софийската опера. При едно турне в Испания с „Турандот“, певицата в главната роля се разболява точно преди спектакъла и Меглена поема предизвикателството да изпее Турандот. Тя отдавна знае ролята, но стресът да дебютира с тази трудна партия, при това в чужбина, е голям. „Преди да изляза на сцената се прекръстих и се помолих, мамо, помагай ми! Съсредоточих се и не допуснах нито една грешка. През цялото време имах чувството, че нещо ме повдига, духът на мама ме подкрепяше“, вълнува се и днес от преживяното Меглена.
Нейният син Борис Луков, наследил музикалния талант на семейството, трето поколение оперен певец, също се гордее със забележителната си баба. Той има прекрасни спомени от нея като мила и достолепна жена с особена харизма. Благодарен е, че е израсъл в среда, която го поощрява да стана оперен певец. Съзнава, че като наследник на Лиляна Анастасова, първата прима на Варненската опера, очакванията към него са по-високи, отколкото към други певци, но приема тази отговорност като дълг към семейството и към оперното изкуство.
Автор: Виолета Тончева
29.04.2021 г.
(край на цитата)
Една великолепна статия, която внася нови детайли за дейността на певицата Лиляна Анастасова, с което се дооформя картината за нейното голямо изкуство и особената роля, която е изиграла в историята на Варненската опера …
Цитирам линк към горната статия:
Нека днес на 29 април 2022 г. да си спомним за певицата Лиляна Анастасова по случай 101 години от рождението й. Радостно е, че нейният внук Борис Луков продължава с успех делото й – каква по-хубава награда за тази музикална фамилия!
………………
Изпълнение на Лиляна Анастасова:
LILIANA ANASTASOVA – TIMOR DI ME – IL TROVATORE -1960 – VARNA OPERA HOUSE CONDUCTOR – ATANAS MARGARITOV
…….
Изпълнение на Лиляна Анастасова:
ЛИЛЯНА АНАСТАСОВА – ария на Амелия – 2-ро действие – дир. ЕМИЛ ГЛАВАНАКОВ Варненска Народна Опера
……
Изпълнение на Лиляна Анастасова:
Puccini: Tosca Vissi d’arte
´´´´´´
Изпълнение на Лиляна Анастасова:
Verdi: Aida O patria mia
´´´´´´
Verdi: Un ballo in maschera
Varna Opera – latter 1950’s – Emil Glavanakov (c)
| Character | Artist |
| Amelia | Liliana Anastasova |
| Riccardo | Todor Kostov |
| Renato | Michail Zidarov |
| Ulrica | Stanka Nikolova |
| Oscar | Liliana Chorbadgiiska |
| Tom | Jordan Chifoudov |
| Samuel | Ranko Djulgerov |
| Silvano | Stefan Tsiganchev |
…….