Немският композитор Лудвиг ван Бетовен, кръстен на 17 декември преди 250 години
„През 1787 г. Бетовен заминава за Виена (тогава е на 17 години) – музикалната столица на Европа, заедно със своя учител Кристиан Нефе. Във Виена Бетовен се запознава с Волфганг Амадеус Моцарт. Предполага се, че двамата музиканти са успели да проведат не повече от един урок заедно, на който Моцарт изслушал импровизация на Бетовен и останал много впечатлен, дори се обърнал към своите гости и заявил: „Запомнете този младеж, защото един ден светът ще започне да говори за него“.
(цитат от биографията на Лудвиг ван Бетовен)
Драги приятели на оперното изкуство и на музиката, след дълго очакване почти от година дойде днес денят, в който честваме 250 години от рождението на един от най-великите световни композитори – Лудвиг ван Бетовен (или Бетховен), който е роден на 16 декември 1770 г. в Бон / Германия и кръстен на 17 декември.
Защо пиша „след дълго очакване почти от година …“ – защото поне тук в Германия още от средата на 2019 г. са заговори в различните медии, че в края на декември 2020 г. предстои този кръгъл юбилей и по този случай започнаха редица събития в най-различни сектори на културния живот – като се започне от усилена музикална програма с творби на Бетовен, както по стотиците радиопредаватели, така и по много други медии, включително и Интернет. Сега наблюдавам още по-голяма концентрация на тази активност, която положително щеше да е още по-интензивна ако не бяха мерките във връзка с „корона“-пандемията от тази пролет.
Откровено казано, самият аз доста мислих какво да пиша на днешния ден – името на Лудвиг ван Бетовен е така познато, както и огромното му дело, та няма какво ново да добавя. В медиите има толкова информации и то така подробно изложени, поради което реших само да наблегна на отделни моменти от живота и делото на този велик музикант, и понеже пиша най-често на оперни теми, да се спра по-подробно на неговата единствена опера „Фиделио“.
Само ще намекна, че в момента за Бетовен има Уикипедия-страници на 195 езика, някои от които са цели научни трудове с десетки страници.
Така че в началото ще напиша някои общи бележки за Бетовен, после ще се спра на неговата опера „Фиделио“.
Лудвиг ван Бетовен (или Бетховен), на немски Ludwig van Beethoven, роден на 16 декември 1770 г. в Бон, кръстен на 17 декември, е немски композитор и пианист от школата на „Виенската класика“, която той довежда до най-високо развитие и подготвя пътя за музиката на романтизма. Той е считан за един от най-великите световни композитори.
В началото на музикалната си кариера си създава име на отличен клавирен виртуоз. Най-големите му успехи тогава са свободната импровизация и фантастичното умение при свирене на инструмента. След отиването от Бон във Виена неговият талант го отвежда в най-висшите кръгове на хабсбургската столица. В течение на времето засилващото се слухово страдание, което стига до пълна глухота принуждава Бетовен да сложи предварително край на клавирната си кариера и да се занимава изключително с композиране.
По отношение произхода на Бетовен е известно, че семейството на дядо му – Лудвиг или Лодевик ван Бетовен, е с фламандски или холандски произход и се преселва от родния си град Мехелен в Бон.
Дядото Лудвиг става капелмайстор на курфюрста Клеменс Август в Бон, а единственият му син Йохан е певец (тенор) в ерцхерцог-архиепископската капела в Бон. През 1767 г. Йохан ван Бетовен се запознава по време на пътуване с Мария Магдалена Кеверих, дъщеря на придворен пивовар и готвач, която в края на същата година става съпруга на Йохан. През 1769 г. в началото на месец април на двамата съпрузи се ражда син, когото кръщават Лудвиг Мария, но за съжаление момченцето живее едва няколко дни.
На 16 декември 1770 г. Мария Магдалена отново ражда син, на когото също дават името Лудвиг като почит към бащата на Йохан. След време именно това дете ще се превърне във великия композитор Лудвиг ван Бетовен. Мария Магдалена ражда общо 7 деца, 4 от които умират в ранна детска възраст, а Лудвиг е най-възрастният от трите оцелели момчета.
Необикновеният музикален талант на Бетовен се проявява още в ранно детство. Баща му започва да се грижи за неговото развитие по насилствен и безсистемен начин. Йохан ван Бетовен преподава на сина си пиано, солфеж и го запознава с основните принципи на контрапункта и хармонията. Въпреки това уроците на Йохан представляват истинско мъчение за малкия Лудвиг. Всяка вечер баща му и негов колега на име Пфайфер се прибират почерпени в къщи, изваждат насила детето от леглото и го карат да свири, като при всяка грешка го обиждат. Впоследствие тези събития ще окажат голямо влияние върху характера на композитора, придавайки му склонност към усамотение и размисъл.
Междувременно шестгодишният Лудвиг започва да посещава общообразователно училище, но покрай страничните му занимания не му остава време за учене и отсъства често, поради което скоро бива преместен в друго училище. През петте години, когато все още ходи на училище, заради чести отсъствия и изоставане с учебния материал Лудвиг се оказва принуден да смени три училища, като през 1781 г. напуска училище окончателно, за да има повече време за заниманията си с музика и за да работи като помощник-органист.
На 26 март 1778 г. в Кьолн осемгодишният Лудвиг изнася първия си концерт пред публика. Баща му, в желанието си да го представи като новия Моцарт, обявява, че е шестгодишен.
Освен баща си младият музикант има и други учители в Бон, като най-значителен от тях и с известно влияние върху Бетовен е Кристиан Готлоб Нефе – отлично школуван музикант и човек с жив дух, многостранно развит. Чрез него Бетовен се запознава с творчество на Йохан Себастиан Бах и особено с неговото „Добре темперирано пиано“. Освен с принципите на композирането и музикалната теория Нефе запознава своя ученик с идеите на Френската революция и някои от литературните шедьоври на епохата. Кристиан Нефе поема отговорност както за музикалното, така и за общото оброзование на своя млад възпитаник. Чрез Нефе Бетовен разширява неимоверно много своята обща култура и познания в различни области. Също така под ръководството на Нефе Бетовен композира и първите си три клавирни сонати, отпечатани през 1783 г. в крамеровия „Magazin“.
През същата година Нефе пише в музикален вестник за младия Беховен: „Ако това дете продължава да се развива така, без никакви пречки ще се превърне във втори Моцарт.“
През юни 1784 г. по препоръки на Нефе, Лудвиг е назначен за органист в курфюрската капела. Тогава той е на 14 години. Тази служба му позволява да разшири кръгозора си, да се запознае с нови хора като семействата на Райс и фон Бройнинг, цигуларя Карл Аменда, д-р Франц Вегелер и други, с които остава приятел за цял живот.
През 1787 г. Бетовен заминава за Виена – музикалната столица на Европа, заедно със своя учител Кристиан Готлиб Нефе. Във Виена Лудвиг посещава библиотеки и концерти, също така се запознава с Волфганг Амадеус Моцарт. Предполага се, че двамата музиканти са успели да проведат не повече от един урок заедно, на който Моцарт изслушал импровизация на Бетовен и останал много впечатлен, дори се обърнал към своите гости и заявил: „Запомнете този младеж, защото един ден светът ще започне да говори за него“.
Престоят на Бетовен във Виена продължава около месец. Скоро обаче Лудвиг получава писмо, в което баща му Йохан го уведомява, че състоянието на болната му от туберкулоза майка се е влошило и настоява да се завърне незабавно в Бон.
След смъртта на Мария Магдалена същата година през месец юли алкохолизмът на Йохан се влошава и през 1789 г. е уволнен от капелата. Грижата за по-малките братя ляга върху плещите на младия Лудвиг, затова той се оказва принуден да работи на няколко места, за да издържа по-малките си братя.
Бетовен е корепетитор в операта, свири на виола в капелата в Бон и дава частни уроци. През този период от живота си той написва три клавирни квартета, менуети за оркестър, клавирни пиеси, предполагаема симфония и траурна кантата по случай смъртта на император Йозеф ІІ. Повечето от тези произведения не са били изпълнявани никога, а след това изчезват безвъзвратно, унищожени от самия Бетовен, който през 1794 г. изгаря ръкописите на всички си творби, които е написал, докато е бил в Бон.
През 1790 г. Бетовен се запознава с Йозеф Хайдн, докато Хайдн е бил отседнал за няколко дни в Бон. Двамата музиканти се срещат отново през 1792 г., когато Хайдн се връща от Лондон. На тази втора среща Бетовен представя свои композиции на Хайдн, който остава силно впечатлен и предлага на Лудвиг да се премести във Виена и да започне да учи при него.
През ноември 1792 г. Бетовен заминава за Виена, където започва да взима уроци от Йозеф Хайдн, Албрехтсбергер и Салиери. Хайдн запознава младия музикант с влиятелни аристократи, музикални издатели и други видни общественици. Скоро след това изключителното майсторство и удивителни импровизации на Бетовен му отварят вратите за всички престижни музикални салони и висшето общество. Бетовен се прочува доста бързо. Всяка седмица изнася по няколко концерта, на които изпълнява предимно творби на други композитори като Моцарт, Бах, Хендел, Хайдн или импровизира на пианото.
Бетовен е останал в историята и като един от най-добрите импровизатори. Хората, които са били свидетели на неговите импровизации, казват, че са ярки и запомнящи се, без ни най-малко повторение. Уважавани музикални критици и педагози, съвременници на Бетовен, казват: „Който не е слушал Бетовен да импровизира, значи изобщо не е чувал импровизация.“ Междувременно у младия Лудвиг се заражда силната страст към композирането. След като изгаря досегашните си композиции, той написва три клавирни триа и две сонати за пиано, които са публикувани във Виена през 1794 г. След премиерата на творбите музикалните среди са разединени. Едни не могат да възприемат новаторския стил на Бетовен, други са изключително впечатлени. С тези произведения Бетовен поставя началото на Късния класицизъм и своя собствен стил на композиране, който впоследствие бива определян като „героичен“. Обособяват се основните признаци, по които творчеството на Бетовен се отличава от това на композиторите преди него: страст, драматизъм, мощ и резки промени в динамиката и тоналността.
По-долу няма да се спирам подробно на биографични бележки за Бетовен, а ще напиша нещо върху различните периоди от неговата дейност като композитор.
Ранен период
Бетовен подражава на великите си предшественици Йозеф Хайдн и Волфганг Амадеус Моцарт, като в същото време опитва нови неща в работата си. Някои от най-важните му пиеси през този период са „Първа“ и „Втора симфония“, първите му шест струнни квартети, първите му два концерта за пиано и първите двадесет сонати, включващи известните „Лунна соната“ и „Патетична соната“.
Среден период
Този период в творчеството на Бетовен започва с неговото оглушаване и е белязан с творби на теми като героизъм и борба. В този период, въпреки напредващата му глухота, са създадени много шедьоври на класическата музика. Средният период включва шест симфонии (№ 3–8), последните три концерта за пиано и единствения концерт за цигулка, пет струнни квартета (№ 7–11), много сонати за пиано (включително „Валдщайн“ и „Апасионата“), както и единствената опера на Бетовен – „Фиделио“.
Късен период
Този период започва около 1816 г. и продължава докато композиторът спира да твори през 1826 г. Последните му творби са високо ценени заради интелектуалната си дълбочина, наситеност и изразяване. Тук се включват „Девета симфония“, „Missa Solemnis“, последните шест струнни квартета и последните пет сонати.
Бетовен пише общо девет симфонии (последната с хор по текст на Шилер), пет концерта за пиано и оркестър, концерт за цигулка и оркестър и други; Операта „Фиделио“, увертюрите „Леонора“, „Егмонт“, „Кориолан“, „Тържествената меса“. Има и много клавирни творби – 32 сонати, 10 сонати за цигулка, 16 струнни квартета, вокални пиеси и др.
Бетовен силно изменя характера на някои музикални форми и жанрове. В сравнение с творчеството на предшествениците и съвременниците му, неговите симфонии и музикални произведения са изградени в по-големи по мащаб форми, съдържат по-интензивна разработка на тематичния материал и конфликтност между отделните теми и епизоди. В някои от творбите му са отразени идеите на Френската революция.
Що се относя до последната си симфония, след повече от десетгодишна пауза Бетовен отново се обръща към симфониите и създава своята симфония № 9. През 1824 г. той я завършва. Последната част с хоровото изпълнение на „Одата на радостта“ на Шилер е изключително популярна. Първата премиера на Деветата симфония е представена на 7 май 1824 г. заедно с части от тържествената меса на Бетовен и е посрещната въодушевено от публиката. При премиерата по свое желание Бетовен стои до диригентския пулт за подкрепа и даване на темпото, но на оркестъра е дадено указание да не се съобразява с него, а с Михаел Умлауф, който е асистент диригент. Още при месата публиката започва да аплодира бурно. При завършването на симфонията Бетовен не се обръща да приеме овациите на публиката и тогава Каролина Унгер (алт), която участва в изпълнението на „Одата на радостта“, внимателно го обръща към публиката. По това време Бетовен е напълно глух.
През 1985 г. част от „Одата на радостта“ е приета за официален химн на Европейския съюз. Химнът е израз на идеалите на обединена Европа: свобода, мир и солидарност.
Малко преди смъртта си Бетовен работи върху своята Десета симфония, която не завършва. Има много скици и бележки от първата част на тази симфония. Бари Купър е обработил тези скици в една първа част. Има и записки за една трета част от 1825 г.
Смърт
Бетовен прекарва последните месеци от живота си на легло, посещаван от много свои приятели, познати и почитатели. Той умира на 26 март 1827 година, на 56 годишна възраст. Причината за смъртта му остава неизяснена. Съществуват различни теории: цироза, двойна пневмония, отравяне с олово и др. Още на възраст 30 години той често боледува. Вероятно е страдал от някои хронични заболявания.
Бетовен е погребан на 29 март 1827 г. в гробището „Веринг“ във Виена. Обявен е ден на траур, училищата са затворени, а последна почит на композитора отдават над 20 000 души.
Искам да направя една интересна забележка – как писател и художник от България са отразили в свои произведения почитта си към Лудвиг ван Бетовен:
В литературата
- Поетът Пенчо Славейков посвещава поемата си „Cis moll“ на Бетовен. В нея се казва, че Бетовен разбира, че губи слуха си, но неговата съдба е да бъде посредник между божествената хармония и света.
В живописта
- Българският художник Минчо Кацаров е автор на цикъл „Кръг от картини за живота на Лудвиг ван Бетовен“. Признат е за най-добрият негов портретист..
(край на бележките за Лудвиг ван Бетовен)
Сега ще се спра по-подробно на „Фиделио“ – единствената опера на Бетовен.
„Фиделио“ (на немски: Fidelio) е единствената опера на Лудвиг ван Бетовен. В центъра на сюжета е млада жена, която се преоблича като тъмничар на име Фиделио, за да спаси съпруга си, затворен по политически причини в Испания от XVIII век.
Създаването на операта има сложна и продължителна история. Бетовен започва работа над операта през 1803 г. На 20 ноември 1805 г. е премиерата на нейния първи вариант – в три действия – под името „Леонора“, но тя няма особен успех. Либретото е адаптирано от Йозеф Зонлайтнер от по-ранен френски оригинал на Жан-Никола Буйи. През 1806 г. е поставен нов вариант, като либретото е съкратено до две действия от Щефан фон Бройнинг. И тази версия няма особен успех – има само два спектакъла. Окончателната версия, с още преработки на либретото от Георг Фридрих Трайчке и нова увертюра, е поставена на 23 май 1814 година в „Кернтнертортеатер“ във Виена, като сега операта има огромен успех. Не е излишно да се отбележи, че и при трите версии главната роля на Леонора (с име Фиделио) изпълнява сопрана Анна Милдер-Хауптман, за която е написана и ролята.
Действащи лица (цитат на немски език)
| Personen |
|---|
| Don Fernando, Minister (Bassbariton) Don Pizarro, Gouverneur eines Staatsgefängnisses (Bariton) Florestan, Gefangener (Tenor) Leonore, dessen Frau unter dem Namen Fidelio (Sopran) Rocco, Kerkermeister (Bass) Marzelline, dessen Tochter (Sopran) Jaquino, Pförtner (Tenor) erster Gefangener (Tenor) zweiter Gefangener (Bass) Wachsoldaten, Staatsgefangene, Volk (Chor) |
(край на цитата)
Превод:
Дон Фернандо, министър (бас-баритон)
Дон Пизаро, управител на държавен затвор (баритон)
Флорестан, затворник (тенор)
Леонора, негова съпруга под името Фиделио (сопран)
Роко, надзирател в затвора (бас)
Марселина, негова дъщеря (сопран)
Жакино, пазач (тенор)
Първи затворник (тенор)
Втори затворник (бас)
Надзиратели, затворници, народ (хор)
(край на превода)
Кратко съдържние на операта
(Действието става в Испания през 17-и век)
Първо действие:
Жакино – пазач на килии в затвора, е влюбен в Марселина, дъщеря на надзирателя Роко. Обаче Марселина мечтае за младия Фиделио – новия помощник на баща си. В същност под името Фиделио на служба е постъпила Леонора – съпруга на един от затворниците – Флорестан, който е арестуван поради опит да се бунтува срещу тиранина Пизаро и без никакъв съд е изпратен в затвор, и то в подземна килия. Леонора се надява по някакъв начин да научи за съдбата на Флорестан и да се опита да го освободи.
Пизаро получава новина, че от Севиля е тръгнал към техния затвор за инспекция министърът Дон Фернандо. В Мадрид са дошли слухове за това, че в затвора се намират лица, изпратени по политически причини. За да прикрие своето главно престъпление, Пизаро се мъчи да убеди Роко през тази нощ тайно да убие най-опасния затворник (това е Флорестан), но Роко отказва да го направи, тъй като не е негова отговорност да изпълнява смъртни присъди. Тогава Пизаро заповядва на Роко да изкопае гроба на затворника, а самият комендант ще го убие.
Този разговор се чува от Леонора, която възнамерява да спаси нещастника на всяка цена, чието име все още не знае. Марселина моли баща си да позволи на затворниците кратка разходка в чест на рождения ден на краля. Затворниците блажено дишат чист въздух и се молят на Бог за освобождаването им. Леонора наднича в лицата им, но Флорестан не е сред тях. Пизаро изведнъж се появява и яростно заповядва да се заведат затворниците в килиите.
Второ действие:
Флорестан изнемогва в тъмното подземие. Той чувства, че дните му са преброени, но е сигурен, че е постъпил правилно, изказвайки се срещу несправедливостта. В трескавия си делириум той вижда небесен ангел във формата на любимата си Леонора. Роко и Леонора слизат в подземието, за да изкопаят обречения гроб. От съжаление Леонора дава на едвам раздвижващия се страдащ вода и хляб, но не вижда лицето му – в тъмницата е много мрачно. Пизаро се появява с кама. Флорестан накрая хвърля обвинителни думи в лицето му и Леонора най-накрая осъзнава кой е този затворник. В решителния момент тя се хвърля между убиеца и жертвата, насочвайки пистолет към Пизаро и извиквайки истинското си име. В този момент над подземието зазвучава фанфара, която съобщава за пристигането на министъра Дон Фернандо в затвора. Пизаро осъзнава, че вече няма да е възможно да се скрият следите от престъплението и бърза нагоре. Леонора и Флорестан са щастливи, че са отново заедно. Те излизат на площада при ликуващите хора. Разкриват се зверствата на Пизаро и се освобождават политическите затворници. Роко разказва на министъра за доблестта на Леонора да спаси съпруга си. Дон Фернандо е щастливо изненадан, защото Флорестан е негов стар приятел. Леонора премахва веригите от ръцете на Флорестан, а хората хвалят брачната вярност, способна да извърши подвизи.
Относно музиката в операта
„Фиделио“ е една „нумерирана опера“ с изговорени диалози. Този характер на операта се проявява особено ясно в първите сцени, в които е описан дребнобуржоазния свят около тъмничаря Роко. (В съвременните изпълнения обаче диалозите често се съкращават значително). Ариите и дуетите на Роко, Марселина и Жакино в първо действие звучат като песни, прости и очевидно весели. Квартетът, който тримата пеят с Леонора, е един от музикалните акценти в операта. Първият акт включва и една от най-известните и трогателни сцени в историята на оперното изкуство – хорът на затворниците. В сцената, в която Фиделио и Роко копаят гроба на Флорестан, двамата говорят, докато оркестърът осигурява музикален съпровод и в същото време го обяснява. Това е известно като мелодрама. Музиката, която звучи по време на взаимните разговори между Леонора и Флорестан е забележимо доминирана от симфоничния дух на Бетовен, при което той обръща малко внимание на особеността на човешкия глас. Това понякога създава големи трудности за певците. Оркестровият фон става все по-раздразнителен и развълнуван след началните сцени (особено в арията на отмъщението на Пизаро и в дуета между Пизаро и Роко). Двете велики арии на Леоноре (Акт I) и Флорестан (Акт II) са предшествани от по-дълги речитативи. Въвеждането на контрафагот в оперния оркестър, който също поема тук самостоятелни задачи (гробния дует), е забележително.
´´´´´´´´
За обща информация искам да отбележа, че операта „Фиделио“ е била поставяна в България само в Софиийската опера – през 1941 г. и 1957 г. и в Русенската опера – през 1986 г. (справка: „Български музикален театър 1890-2010“, издание на Институт за изследване на изкуствата при БАН, София, 2015 г., стр. 161).
Що се отнася до датите на премиерата на операта, както вече писах по-горе, три са версиите на „Фиделио“: при първата постановка премиерата е на 20 ноември 1805 г. във Виена, през 1806 г. е поставен нов вариант, като либретото е съкратено до две действия, а на 23 май 1814 г. е премиерата във Виена на третия – окончателен вариант.
За пръв път в Германия операта „Фиделио“ е поставена в Лайпциг на 15 февруари 1815 г. Трайността е около 2:30 часа. За бързото разпространение на „Фиделио“ в други държави допринася особено много немската певица Вилхелмине Шрьодер-Девринт (Wilhelmine Schröder-Devrient), която поема ролята на Леонора през 1822 г. – още в присъствието на Бетовен (той умира през 1827 г.).
Две години след смъртта на Бетовен – през 1829 г. тя изпълнява тази роля при спектакъл, на който присъства Рихард Вагнер. Същият е останал дълбоко впечатлен от изкуството на певицата, но също така и от самата опера. Самият Вагнер пише по-късно, че „тази опера изиграва важна роля в собственото му израстване като оперен композитор“. Една година след това – през 1830 г. Вилхелмине Шрьодер-Девринт играе ролята на Леонора за пръв път в Париж, през 1932 г. – в Лондон. В по-ново време изключително добри певици в ролята на Леонора са Лоте Леман, Марта Мьодл и Криста Лудвиг от Германия и Кирстен Флагстад от Швеция.
Съществуват и редица записи на операта „Фиделио“ върху компактдискове (обикновено 2 на брой), като най-известни през последните 70 години са следните (давам имената на артистите на латиница):
1950: Kirsten Flagstad (Leonore), Julius Patzak (Florestan), Paul Schöffler (Don Pizarro), Josef Greindl (Rocco), Elisabeth Schwarzkopf (Marzelline), Anton Dermota (Jaquino) u.a., Wiener Philharmoniker, Wilhelm Furtwängler, EMI 2 CDs.
1953: Martha Mödl (Leonore), Wolfgang Windgassen (Florestan), Otto Edelmann (Don Pizarro), Gottlob Frick (Rocco), Sena Jurinac (Marzelline), Rudolf Schock (Jaquino) u.a., Wiener Philharmoniker, Wilhelm Furtwängler, EMI 2 CDs.
1961: Christa Ludwig (Leonore), Jon Vickers (Florestan), Walter Berry (Don Pizarro), Gottlob Frick (Rocco), Ingeborg Hallstein (Marzelline), Gerhard Unger (Jaquino) u.a., Philharmonia Orchestra London, Otto Klemperer, EMI 2 CDs.
1989: Jessye Norman (Leonore), Rainer Goldberg (Florestan), Ekkehard Wlaschiha (Don Pizarro), Kurt Moll (Rocco), Pamela Coburn (Marzelline), Hans Peter Blochwitz (Jaquino) u.a., Staatskapelle Dresden, Bernard Haitink, Philips 2 CDs.
´´´´´´
Нека днес на 17 декември 2020 г. почетем 250 години от рождението на великия Лудвиг ван Бетовен, оставил огромна музикална съкровищница в историята на човечеството. Едва ли има човек на земята, който да не е чувал неговото име … Днес като пиша тия последни страници, слушам по радиото – и то вече цял ден – непрекъснато различни информации по най-различни поводи, свързани с Лудвиг ван Бетовен. Ах тия немци – наред с толкова „сериозни неща“ чувам преди малко една дописка от Централна Германия – около известния регион с производство на качествени вина, че „тази година във връзка с 250 години от рождението на Бетовен най-доброто вино в региона е получило названието „Вино Леонора“ и е марковото вино на района Рейнгау за 2020 година“.
Още две думи за този регион:
Рейнгау (на немски: Rheingau) е историко-географска област в Централна Германия (главно в провинция Хесен). Разположен е между планината Таунус и долината на река Рейн.
В някогашната Франкска империя Рейнгау е гау-графство, управлявано по нареждане на краля от Рейн-графове. През 8-и век е разделено на три части: Унтеррейнгау (който запазва името Рейнгау), Оберрейнгау (южно от Долен Майн) и Кьонигсзондергау (около Висбаден). На изток се намират Нидагау и Майнгау и на север Лангау.
Рейнгау е централна територия на винопроизводството в Германия.
……………………
Съдържание на операта „Фиделио“:
Действието се развива в Севиля, Испания в края на XVIII в.
В затвор, близо до Севиля младият благородник Флорестан лежи без обвинение и присъда вече две години. Той се е опитал да разкрие престъпленията на началника на затвора Дон Пизаро, който за отмъщение го е заключил в тъмницата. Съпругата на Флорестан – Леонора е твърдо решена да го открие и освободи. За целта тя се е преоблякла като мъж и под името Фиделио е получила работа като помощник на тъмничаря Роко. Дъщерята на тъмничаря – Марселина, заблудена от дегизировката се влюбва в младия Фиделио, което причинява недоволството на нейния ухажор, вратарят на затвора Жакино.
Първо действие
Младият портиер на затвора край Севиля Жакино носи колети на затворниците. Той работи, но очите му постоянно търсят погледа на Марселина, тъй като е влюбен в нея и доскоро девойката му е отговаряла с взаимност – двамата пеят дует. Марселина обаче вече е влюбена в постъпилия като помощник в затвора Фиделио и останала насаме изказва желанието си да му стане съпруга. В този момент се връща Жакино, заедно с него е и бащата на Марселина – Роко. Те търсят Фиделио. Скоро и “младият мъж” се появява, като носи тежък товар – поправени столове за затвора. Роко поздравява Фиделио за съвестния начин, по който си върши работата и решава, че неудобството, с което Фиделио приема комплимента е знак за неговата любов към Марселина. Роко, Фиделио, Жакино и Марселина пеят квартет за любовта на дъщерята на тъмничаря.
Роко казва на Фиделио, че веднага щом градоначалника на Севиля Дон Пизаро пристигне в града двамата с дъщеря му могат да се оженят. Фиделио обаче иска нещо друго – да слезе заедно с Роко в подземията на затвора, за да му помага в работата там. Роко обаче отговаря, че това е единственото място, където не може да заведе помощника си, то е прекалено ужасно и изпълнено със страдание. Там има един мъж, който чезне вече две години, окован от влиятелните си врагове. Предрешената като Фиделио Леонора се досеща, че това е нейният съпруг Флорестан.
В това време Дон Пизаро пристига и е уведомен от Роко, че в затвора предстои инспекция от влиятелен министър, който иска да разбере дали са верни слуховете, че Дон Пизаро е тиранин, който злоупотребява с властта си. Дон Пизаро е ужасен – ако в тъмницата открият Флорестан, който всички считат за мъртъв, тези слухове ще се потвърдят и той ще загуби всичко. Единственото решение е Флорестан да умре. Дон Пизаро предлага пари на Роко, ако той убие затворника, но той отказва. Накрая Дон Пизаро му заповядва да изкопае гроб в запуснатия кладенец в подземията и когато приключи работата си да му даде знак, за да може самият Дон Пизаро, преоблечен като тъмничар да слезе при Флорестан и сам да извърши подлото убийство.
Леонора дочува целия пъклен план и в отчаян опит да открие съпруга си убеждава Роко да позволи на затворниците да видя дневна светлина в двора на затвора. Роко се съгласява и така за пръв път от дълго време затворниците вкусват от забравената сладост на свободата. Те обаче трябва да подтиснат радостта си, защото ако Дон Пизаро разбере за тази тяхна разходка ще се разгневи.
Роко съобщава на Леонора, че може да вземе за жена дъщеря му Марселина и вече може да идва с него, когато той слиза в най-дълбоката тъмница. Докато се приготвят Роко споделя, че там лежи затворник, който след един час трябва да бъде убит и погребан. Леонора е ужасена, но твърдо решена да стигне до съпруга си. Преди обаче двамата с Роко да тръгнат се появява Дон Пизаро. Той е разбрал са краткото освобождаване на затворниците и е бесен. Роко обаче го успокоява, като насочва вниманието му към предстоящата, изключително важна задача – убийството на Флорестан.
Второ действие
Във влажното и тъмно подземие лежи окован във вериги Флорестан. Той пее за своята непоклатима вяра в Бог и преди да заспи от изтощение пред очите му се появява видение на неговата съпруга Леонора. Роко и Леонора намират Флорестан заспал и започват да копаят гроба му. Когато затворникът се събужда Леонора с голямо вълнение го разпознава. Той моли тъмничарят да предаде съобщение на съпругата му Леонора, но Роко отказва. После обаче моли за капка вода и с разрешението на Роко Фиделио поднася чаша до устните му. Флорестан не разпознава съпругата си, но благодари, като казва на Фиделио, че ще бъде възнаграден на небето. След това Леонора умолява Роко за разрешение да даде коричка хляб на Флорестан и така го нахранва.
Гробът скоро е изкопан и Роко спазва уговорката – дава сигнал на Дон Пизаро, който дегизиран слиза в тъмницата. Той нарежда на младия помощник Фиделио да си върви, но Леонора остава скрита и наблюдава всичко. Дон Пизаро разкрива истинската си самоличност пред Флорестан, който го обвинява в убийство. Дон Пизаро вдига нож срещу него, но от тъмнината изскача Леонора, която застава между двамата мъже, с оръжие насочено срещу Дон Пизаро.
В този момент прозвучава тромпет, който известява пристигането на министъра, заедно с Жакино и група войници. Роко им нарежда да отведат Дон Пизаро, който се заканва да им отмъсти. Това, обаче няма значение защото живота на Флорестан е спасен и той най-сетне е заедно със своята Леонора.
Освободените затворници и народа възхваляват щастливия ден, в който е възтържествувала справедливостта, а Дон Фернандо обявява края на тиранията. Влизат Роко, Леонора и Флорестан, който молят Дон Фернандо да се смили над всички онеправдани. Роко разкрива коварният план на Дон Пизаро, който е отведен в затвора; както и делата на Леонора, която се предрешава като младият мъж Фиделио, за да спаси съпруга си. Марселина е шокирана от разкритията, но щастието е всеобщо. Леонора сама освобождава от оковите Флорестан, а народът възпява нейната смелост и вярност.
´´´´