Днес почитаме рождения ден на певицата Пенка Маринова
Драги приятели на оперната музика, днес на 9 януари 2020 г. – една седмица след рождената дата на Тодор Мазаров ще си спомним за още две исторически фигури от света на българската опера през миналия век – незабравимата Пенка Маринова – една от примите на Русенската държавна опера, която заедно с колегите си – тенорът Николай Здравков (1923-1990) и баритонът Кирил Кръстев (1921-1989) дълги години са изграждали репутацията на тази нова оперна институция, създадена през 1949 г. в прочутия със своята музикална история дунавски град. Именно днес на 9 януари 2020 г. се навършват 91 години от рождението на Пенка Маринова.
Втората личност с рожден ден 9 януари е рано починалият изключителен бас Стефан Еленков. За него ще пиша статия утре на 10 януари. Нека да отбележа още, че днешният ден 9 януари 2020 г. е богат на оперни дати – днес се навършват 14 години от смъртта на големия диригент Руслан Райчев (1919-2006). За него няма да пиша днес, преди месеци писах голяма статия по повод неговия рожден ден – 5 май. Все пак нека си спомним днес и за този голям български артист, направил много за развитието на музикалното изкуство в България.
Да не забравяме, че точно от Русе тръгна шеметната диригентска кариера на Константин Илиев и Добрин Петков в София и в чужбина, че именно незабравимият Илия Темков изгради там една музикална институция с големи успехи, продължили по-късно с прочутите Мартенски музикални дни в Русе, станали образец за много други последвали ги музикални празници и фестивали в цяла България. В друга статия ще се спра при случай на Оперния театър в Русе – в моите далечни спомени от годините 1950 до 1974 са останали незаличими щрихи и потъмнели петна от гостувания на Русенската опера в Габрово. Тогава т.н. „провинциални“ (извинете, лоша дума в нашия език) опери извън София и Софийската държавна опера – в Русе, Варна, Стара Загора, Пловдив, после във Видин, Плевен, Благоевград и Бургас гостуваха на териториален принцип редовно в „провинцията“ и обогатяваха музикалния живот на любопитните жители с хубави постановки. В Габрово идваха предимно състави от Русе и Стара Загора, по-рядко от Варна и Пловдив (говоря за времето до 1974 г., когато живеех в Габрово). Няма да забравя например „Ловци на бисери“ от Жорж Бизе със солистите Здравков и Кръстев, както и Пенка Маринова в ролята на Лейла, за много опери от Моцарт, които редовно бяха в репертоара на Русенската опера. Също от Верди, Пучини, Масне, Дворжак и други. Много добре си спомням и за Илия Темков, който гостуваше редовно с оркестъра на Русенската опера и изнасяше и симфонични концерти в града. Още помня симфонията от Хайдн, когато музикантите изгасват един по един свещите над нотите си и напускат сцената, докато накрая Темков остана последен на сцената. По-късно четох и за истинската причина, която е накарала Хайдн така да изисква изпълнението на симфонията – може да се прочете в съответен източник – известно недоволство от заплащане труда на оркестрантите по негово време.
Когато започнах да търся преди време информации за живота и певческата дейност на Пенка Маринова, бях доста озадачен, че в Интернет и в Уикипедия има сравнително малко данни за нея. По начало в Уикипедия (на български език) информациите за български оперни певци и певици са повече от оскъдни (писах за това няколко пъти до сега). Що се отнася за такива, чиято кариера е протекла преди всичко в България, положението е плачевно (разбира се, има и изключения). Все пак за артисти от Русенската опера нещата не стоят толкова зле – още през 2014 г. научих чрез Интернет за един русенец, който дълги години е бил драматург на операта там и понеже е и публицист, оставил е ценна написана информация през последните 20-30 години за много събития, личности и изяви в този оперен театър с големи традиции още от основаването си през 1949 г. Това е Огнян Стамболиев (не проф. Огнян Стамболиев – виден български юрист), завършил българска и италианска филология в Софийския универститет, писател, публицист, преводач, член на Съюза на българските писатели, драматург в оперите в Русе и в Благоевград (не знам през кои години), един от най-добрите познавачи на румънската литература и неин преводач на български език, получил редица отличия от висши румънски и български институции. През 2014 г. имаше линкове в Интернет, също и за това, че е подарил в Русе много книги от огромната си лична библиотека. Той живее постоянно в Русе.
От неговите публикации в електронни и други издания може да се научи специално за артистите в Русенската опера, в това число и за Пенка Маринова, за която е написал отделна статия във връзка с нейната 80-годишнина през 2009 г. Аз си позволявам в настоящата „оперна история“ да цитирам части от тази статия на г-н Стамболиев. На други източниици не мога да се оповавам, тъй като с малки изключения изобщо няма такива в електронните медии.
На 9 януари през годините от 2014 до 2019 аз писах статии за Пенка Маринова, голяма част от която сега наново пиша. Правя това, понеже моите читатели нараснаха значително за една година и редица от тях не са чели написаното през миналата година. На това място написах още през 2014 г. следните думи: „Даже и в момента не знам какво е станало с уважаемата Пенка Маринова след 2009 г. Моля за извинение, но в „далечна Германия“ няма как да науча това. За съжаление, в никоя музикална енциклопедия или речник тук не може да се срещне името на Маринова по простата причина, че тя е пяла само в родината си.“
Вижте какво стана през следващите дни след 9 януари 2014 г.: моят „Фейсбук“-приятел от Русе Владимир Попов – баритон в ансамбъла на Русенската държавна опера ми написа на 12 януари 2014 г. писмо, с което се разбра истината за края на певицата Пенка Маринова. Той ми изпрати интересна информация относно г-жа Маринова и паметника-мемориал, който бе открит през месец декември 2013 г. в Русе. По-долу помествам част от писмото на г-н Попов и линк с необходимите информации:
„Здравейте,
г-н Контохов! И аз много се радвам на
нашето приятелство тук. Впечатлен съм
много от интереса Ви към оперната история
и от високата Ви култура. Солист съм в
Русе, баритон, и винаги съм имал интерес
към това, което е било преди мен. Затова
и започнах да пиша докторска дисертация
за историята на Русенска опера за периода
от създаването ѝ до края на 70-те години.
Всъщност, трябваше да съм приключил
вече преди няколко години но не успях
в срок, защото темата се оказа необятна,
а аз междувременно бях и много ангажиран
в Операта. Надявам се да завърша работата
си в най-скоро време, макар че всекидневно
откривам нови неща и тя може да се
обогатява до безкрай… Пенка Маринова
за съжаление наистина почина през есента
на 1998 г. През този сезон (1998/1999), веднага
след отбиването на военната ми служба,
бях в хора на операта. В деня, в който
почина Пенка имахме спектакъл на
“Травиата” и няма да забравя, как
след Трето действие съобщиха тази тъжна
новина и публиката стана на крака. За
съжаление и Кирил Кръстев се спомина
няколко години преди нея, но не съм
сигурен точно кога. Взел съм интервю от
почти всички останали певци и диригенти
от това време, които са все още на този
свят. Имам още няколко пропуска, които
се надявам да попълня скоро…Изпращам
Ви и няколко снимки от откриването на
мемориала на “Звездната тройка”
на Русенска опера – Пенка Маринова, Кирил
Кръстев и Николай Здравков през декември
2011 г.
(край на писмото)
Радвам се да ви съобщя, че нашата връзка с Владимир Попов продължи и по-късно и той защити успешно докторската си работа през есента на 2015 г. Работата му беше високо оценена, тъй като проучванията за Русенската народна опера са изключително полезни. Също през есента защити подобна тема – този път за Старозагорската народна опера моята приятелка от Стара Загора Ема Жунич, която от години се занимава с историята на този оперен театър. В момента д-р Ема Жунич е драматург на Старозагорската опера. Дано такива проучвания станат и за останалите оперни театри в България, за да се завърши изцяло едно полезно дело.
Ще продължа за Пенка Маринова. Ето един първи цитат от статията на г-н Стамболиев:
„През целия си живот Пенка Маринова бе запленена от сцената. Дори когато я напусна като певица и артистка, не можа да се раздели напълно с нея и продължи да работи като асистент-режисьор в Русе и Благоевград, а след това пое и неособено престижната за една примадона роля на суфльор в Русенската опера, на което се бе посветила и отдала изцяло, без остатък. Всъщност тя бе един от градителите на тази водеща музикална сцена и благодарение на нейния талант и всеотдайност, а също и на огромния принос на певците от нейното поколение, Русе си извоюва заслужено славата на “град на певци”. И днес, след толкова години, публиката още си спомня за нея, а също и за прекрасните й партньори, “слънчевият тенор” Николай Здравков и “несравнимият баритон” Кирил Кръстев, двама певци-вокалисти от европейски мащаб, с които тя ще остане в историята на българския оперен театър като част от знаменитата “русенска оперна тройка”.
(край на цитата)
Тук трябва да добавя, че лично аз често съм гостувал в Русе между 1944 и 1960 г., тъй като втората съпруга на баща ми имаше брат в Русе – учител и добър цигулар, чието семейство сме посещавали и след 1949 г. съм бил и на оперни представления в новосъздадената Русенска опера. Тези дни през 2014 г. научих и за нещо, което особено ме зарадва, четейки горните мисли на г-н Стамболиев по отношение на „русенската оперна тройка“. Цитирам от един русенски вестник (издание през декември 2011 г.) :
„Звездната тройка” на Русенската опера – Пенка Маринова, Николай Здравков и Кирил Кръстев ще бъдат увековечени в мемориал. Той ще бъде открит днес от 14 ч. между сградата на Операта и катедралния храм “Св. Троица”. Паметникът е дело на Георги Радулов и арх. Венелина Бучуковска. По време на тържественото откриване ще звучи запис на певческо изпълнение от тримата знаменити русенски оперни певци. Пенка Маринова е родена през 1929 г. и е първата певческа прима на Русе. Тя пее на сцената на Русенската опера още от самото й създаване през 1949 г., без да има съответното образование. Заради таланта си бързо се издига до първо лирично сопрано в състава на Операта. Николай Здравков (1923-1990) започва работа в Русе като стажант-солист през 1953 г. Тогава печели и лауреатско звание и златен медал от младежкия фестивал в Букурещ, а през 1954 г. – втора награда на конкурса “Ема Дестинова – Карел Буриан” в Прага. Следват още международни отличия, с които певецът се утвърждава като част от певците на Русе. Кирил Кръстев е роден през 1921 г. в Петрич, но 30 години от живота си посвещава на Русенската опера. Той е сред най-добрите български баритони. И тримата “звездни” певци на Русенската опера са родени извън големия дунавски град, но годините, през които се изявяват на неговата сцена, са им отредили място в историята като най-добри русенски певци“.
(край на цитата)
Какво може да се коментира, освен да „свалим шапка“ пред инициативното русенско ръководство, което показва как трябва да се тачи миналото на един музикален град, който уважава най-видните дейци в началото на оперната история на града. Бих поздравил и моите Фейсбук-приятели Стефка Евстатиева, Дарина Такова, Иван Консулов и Любомир Дяковски, също и други, чиято оперна кариера е започнала или е траела известно време на сцената на Русенската опера.
Сега конкретно за Пенка Маринова (по статията на г-н Стамболиев): тя е родена на 9 януари 1929 година, под знака на упорития и самотен Козирог, в малкото северно градче Нови Пазар, в много бедно семейство. Пее от дете и от ученическата самодейност попада почти случайно в новооснованото след 1944 г. (първото извън София) музикално училище “Добри Христов” във Варна. Там има шанса да се срещне с една чудесна педагожка – Веселина Зафирова. С нея ще работи и по-късно, когато г-жа Зафирова ще преподава в Русенското музикално училище, в което след нея, за съжаление, вече няма да се появи вокален педагог от нейната класа. “Госпожа Зафирова ме научи не само да пея, но и да правя музика. С нея подготвих един огромен репертоар, още когато бях в Музикалното училище във Варна. Тя ме въведе не само в света на операта, но и в невероятния свят на песента, на Шуберт, Шуман, Малер. Под нейното ръководство подготвих почти целия си концертен репертоар. Страшно съм й задължена!…”. По-късно, през сезона 1960-1961 година Пенка Маринова специализира при именитата румънска певица и педагожка проф. Арта Флореску, едно световно име, с която усъвършенства трудната и сложна роля на Мадам Бътерфлай.
През 1949 г. в Русе се открива Държавната опера – тогава Русенска народна опера. Едва навършила двайсет години, Пенка пристига в крайдунавския град, за да се яви за хористка (г-жа Зафирова счита, че гласовите й данни не са от това качество, че да стане солистка!). Но комисията, водена от младите Константин Илиев и Добрин Петков, с участието на композитора Любомир Пипков, решава, че “това слабичко и накуцващо момиче, въпреки крехкия си лиричен глас, притежава голям артистичен заряд”, и веднага я назначава за стажант-солистка, въпреки че не е завършила Консерваторията и няма никакъв сценичен опит.
Първата постановка, с която през есента на същата година тържествено се открива Операта, е Вердиевата “Травиата”. Диригент е Константин Илиев, режисьор проф. Драган Кърджиев, а художник Асен Попов. Първият Жорж Жермон е Кирил Кръстев, а в теноровата партия се представя Косю Лунгов. Основните изпълнителки на трудната главна роля са две: достолепната столична примадона Елисавета Йовович, възпитаничка на Римската академия “Санта Чечилия”, командирована по политически причини от вожда Г. Димитров в Стара Загора и Русе, и младата и гласовита Брилянта Кеворкян, току-що завършила Консерваторията. И двете са много добри, певчески изрядни, музикални, елегантни, сценични, но въпреки това отстъпват на младата и неопитна Пенка – тя е чаровна, спонтанна и по-ярка актьорски от тях, а нашата публика винаги е предпочитала по-ярките артисти пред съвършените, но хладни вокалисти. Затова и нейната Виолета Валери веднага бива оценена високо от русенци, които започват да я следят във всяка нейна изява и скоро тя се превръща в любимка, в звезда.
“Първата Виолета, която през 1950 година правих, бях съвсем млада. Мисля, че е била просто хубавичка, жизнена, но не и истинска. После, в зрелостта си правех Виолета, като че ли всяка сцена е последна за нея. Тя бърза да живее, не се знае колко й остава. Правех я необуздано еуфорична още от първо действие. Но не и разюздана. В това се състои, според мен, магнетизмът на Виолета Валери от първите сцени. Срещата с бащата на Алфред – Жорж Жермон търсех без всякаква демонстрация на достойнство. Виолета, или Маргарита Готие, както я описва в литературния първоизточник Александър Дюма-син, е била жена, достойна за уважение, заради ума и държанието си. Репликата: “Господине, аз съм жена и това е моят дом” пеех едва доловимо, тихо, равно, почти стеснявайки се, че се налага да изговарям подобни самохвални думи…”. Като малка Пенка боледува от детски паралич и това тежко заболяване уврежда единия й крак. През целия си живот тя куцаше, но излезеше ли на сцената, този дефект изчезваше като по чудо. “С много мъки и усилия на волята успях да преодолея куцането си на сцената“, ще сподели по-късно тя. – Моята майка не вярваше, че от мен ще стане артистка. “Ти с твоя куц крак искаш да излезеш на сцената?! Абсурд!”, казваше тя.
След “Травиата” Пенка Маринова се утвърждава бързо като първо лирично сопрано в състава. Последвалите Розина в “Севилският бръснар”, Норина в “Дон Паскуале”, Адина в “Любовен еликсир”, Блонда в “Отвличане от Сарая”, Пепита от “Волният вятър”, я разкриват пред публиката като очарователна лиричка и субретка, на която не липсват остроумие, кокетство и дори пикантна предизвикателност и закачливост. Но тя копнее за по-други роли – на трагични, белязани от съдбата героини. В един наш разговор през 1979 г., по повод моя юбилейна статия за нея, тя сподели, че години наред е мечтаела за ролите на Тоска, Джоконда, Аида, Лучия. Те, разбира се, не бяха за нейния тип глас – нежен лиричен сопран, не особено мощен и голям, но със сладък, чист и звънлив тембър. Но яркият й драматичен темперамент нерядко я караше да посяга и към партии, не твърде подходящи за гласа й – Мини от “Момичето от Златния Запад” (Пучини), Наташа от “В бурята” (Хренников), Дездемона в “Отело” на Верди, Албена от операта на Хаджиев… И може да се каже, че особено в сценично отношение тя беше по-добра от драматичките в тях, а и публиката я предпочиташе, защото бе по-добрата и по-чаровната артистка. Като драматург на оперите в Русе и Благоевград, имах щастието да работя и отблизо да общувам с Пенка. Мога да кажа, че тя бе родена за сцената. А и невероятната й упоритост, интелигентност и работоспособност я отделяха от нейните колеги, а се знае, че Русенската опера притежаваше ансамбъл от звезди на сцената…
През 1958 г., една щастлива година за Русенската опера, Пенка Маринова участва в първата постановка извън столицата, на “Манон” от Жул Масне, дело на режисьора Стефан Трифонов и на диригента Руслан Райчев. Това бе един вълнуващ спектакъл, еталон за интепретацията на трудния и не особено познат у нас френски оперен стил. Нейната Манон бе изумителна – прелестна, кокетна, грациозна, капризна, променлива в първите три действия и злочеста, дълбоко нещастна, трагична на финала. Малко след това тази великолепна лирична опера се представи и в София с прочутата Катя Попова, но мисля, че сравнението бе в полза на Пенка Маринова. Манон на Пенка Маринова бе по-многопланова и цялостна. По същото време тя изпълняваше и една съвсем различна роля – Татяна от “Евгений Онегин” на Чайковски (реж. Илия Иванов, дир. Ромео Райчев). Мечтателната и романтична героиня на Пушкин и Чайковски намери в нейно лице един истински, вдъхновен тълкувател. Колко различна, и колко убедителна и вълнуваща бе тя като Татяна Ларина в първите картини, а след това и като Татяна Гремина от последното действие! Поредицата от Пучиниеви “малки жени” – Мими от “Бохеми”, Лиу от “Турандот”, Мини от “Момичето от Златния запад” и особено Чо-Чо Сан от “Мадам Бътерфлай” – бе връх на сценичното творчество на П. Маринова. Тези роли заедно с Микаела (“Кармен”), Лейла (“Ловци на бисери”) и Маргарита (“Фауст”) се оказаха по-привлекателни за актрисата и певицата. В тях тя вложи всичко, на което бе способна. Бих казал, че Пенка гореше на сцената, винаги даваше максимума на своите възможности и това не можеше да не се усети от публиката. За нейните спектакли билети се продаваха седмици напред, оперните любители я предпочитаха, въпреки че по нейно време Русенската опера разполагаше с немалко първокласни и дори по-гласовити певици, които застъпваха и нейния репертоар (Надя Харитонова, Маргарита Начева, Евдокия Здравкова, Евелина Стоицева, Мария Бохачек и др.).
Тази интензивност на преживяванията, това пълно себеотдаване Пенка Маринова заплати в по-зряла възраст със здравето си. Всъщност сценичната й кариера беше кратка. Пя пълноценно 16-17 години – от 1950 до 1967 г. Превъплъти се в 38 различни роли – от Моцарт и Верди до Парашкев Хаджиев, Любомир Пипков и Сергей Прокофиев, с превес на италианската и френската опера. Мисля, че върховата й роля бе в “Мадам Бътерфлай”. Драма на сърцето, в която излъганото доверие се заплаща с цената на един човешки живот…Интересни са думите на самата певица за тази героиня: “Главното е съпротивата. Бътерфлай не дава воля на чувствата си. Тя е истинска японка, учена и възпитавана да се владее, да не се издава. В един-единствен момент аз й позволявам да рухне – след репликата й към Кейт Пинкертон: “Елате след половин час да вземете детето”. Бътерфлай вярва във всички. Когато във второ действие е с детето си и нарежда как ще тръгнат да просят, тя не се оплаква, не страда. Тя би съумяла с достойнство да изживее живота си така, но отказва, защото не вярва, че подобно нещо може да се случи…Тогавашният директор-градител на Русенската опера (подчертавам “градител”, защото след него, и особено в наше време ще се явят и рушители!) Георги Чендов (той я лансираше със завидна последователност!) ни е оставил ценен спомен за Пенка Маринова в “Бътерфлай”. През 1965 година в Русе гостува великият руски пианист Святослав Рихтер. Чендов му задава следния въпрос: “С какво ще запомните нашия град?” – “С интелигентната и сърдечна публика”, отговаря музикантът. После се замисля и прибавя: “И с изкуството на една може би не толкова известна на музикалния свят, но много голяма изпълнителка на Бътерфлай…”
Пенка Маринова живя и твори на сцената много интензивно. Може би заради това и кариерата й беше кратка – от края на 1949 до 1970, след което изявите й намаляха и постепенно прекъснаха. Крехкият й лиричен сопран, често пъти натоварван и с неподходящи за нея драматични роли, изгуби силата и еластичността си. Репертоара й поеха нови, млади и по-гласовити певици (Роза Митова, Стефка Евстатиева, Анамари Папазян, Виолета Шаханова). Но споменът за една от първите оперни примадони в годините след войната ще остане задълго в паметта на публиката.
(край на статията на г-н Стамболиев)
Лично аз мога само да благодаря на автора за изчерпателните сведения и хубави описания от непосредствената близост, която е голямо преимущество при излагането на подобни спомени. Ето и конкретният източник:
© Огнян Стамболиев © Електронно списание LiterNet, 19.06.2009, № 6 (115).
Както стана въпрос по-горе, за артистичното издигане на Пенка Маринова голяма роля играе вокалният педагог Веселина Зафирова. Трябва да подчертая, че през тези почти 7 години, в които пиша моите „оперни истории“, много често срещам името на тази забележителна жена, създала и подкрепила десетки оперни величия на България. Няма да споменавам имена, само ще отбележа, че съвсем наскоро ми попадна една статия за нея, в която се дават редица подробности. Искам да цитирам началото на статията, защота още в него става въпрос както за Пенка Маринова, така и за редица изявени по-късно ученици на Веселина Зафирова:
Портал „Public Republic“
„ДНЕВНИЦИ“
21 март 2013 г., Анна-Мария Станоева
Имам една лична история, обагрена от преживелици и емоция, и тя е свързана с човек, който съм познавала в един дълъг период. Този човек е жена и се казва Веселина Зафирова. Реших да върна образа ѝ. Тръгнах да го правя с думи. Преди години пробвах с рисунка, после направих портрет. Тя беше още жива и тоя мой портрет много я зарадва. Не знам защо никой друг не се беше сетил да го стори. Ако трябва да съм честна, и аз нямаше да се сетя, но тя ме избра и подтикна. Милата, сладка, белокоса и дребна, стара дама.
Скоро разбрах, че е почетен гражданин на родния ми град Варна. Интересен образ беше госпожата – жива, ходеща история. Какво не бе видяла и преживяла. Малко са подобни личности. Тя е един от основателите на варненското музикално училище и също тъй на русенското. Тя има своя дълбок отпечатък върху алеята на славата от уникални български оперни гласове във Варна, в Русе и във всички градове на страната, от които идват учениците ѝ.
Когато се опитах да потърся повече подробности за нея, не открих нито една снимка. Публикациите също бяха оскъдни, както и моите изветрели, детски, пубертетски и младежки спомени. Причината да се влюбят моите родители и да станат по-късно семейство е нейният дискретен, елегантен подтик. Може да се каже,че е изпълнила ролята си на Амурче. Аз като последица на тази причинно-следствена завръзка съм била очакваният акцент на семейната картина. Дълги години мама е била нейна ученичка, по-късно сестра ми, която също стана оперна певица, беше също нейна възпитаница.
Но госпожа Зафирова бе много повече от обикновен преподавател. За всички тях, ТЯ е „майка Кураж”… Жената, която ги превръща от сиви и невзрачни птичета, проскубани врабчета, гарги, свраки или сойки във славеи и чучулиги, сияещи и греещи като истински звезди на Операта.
Някои от тях са от бедни и не особено образовани семейства. Често те нямат погледа и възпитанието, за да бъдат героите на своите партии и арии, какъвто е случаят с голямата оперна прима ПЕНКА МАРИНОВА (солистка на Русенската опера). Г-жа Зафирова ги учи не само на музика, но и на култура на поведение, на мислене и на отношение към всичко, което биха срещнали по пътя си като артисти.
Знам, че примерно моята майка издигаше Зафирова във култ. Възхищаваше се на всичко в нея. От начина ѝ на работа, до начина, по който тихо и достойно изпълваше смисъла на името си – Веселина.
Сред нейните ученици са безчетен брой
големи български гласове като: Станка
Николова, Пенка Маринова, Иван Димов,
Тодор Дачев, Люба Вълкова, Пенка Димова,
Калуди Калудов, Стефка Евстатиева, Бисер
Костадинов, Бисер Николов, Марчо
Апостолов, Гео Чобанов… Едва ли могат
стриктно да се проследят всички поколения
певци, нейни чеда и възпитаници.
Световноизвестният български тенор
Калуди Калудов, който е признат за един
от 10-та най-големи съвременни оперни
тенори на планетата, е нейният най-известен
ученик. Роденият във Варна певец е делил
една сцена със звезди като Пласидо
Доминго, Лучано Павароти, Хосе Карерас.
До неговото име се нареждат още много
и все така стойностни имена на българската
сцена.
Когато тя идваше да ни гостува,
обожавах да си говорим и да я разпитвам
за дните на нейната младост.
Родена на 27 юни през далечната 1916-та година, тя получава подходящо за времето си, добро възпитание и образование. Обучава се не само на обноски и етикет, но и на немски, френски, пиано и солфеж и техника на вокално изпълнение. Отначало е ученичка на Найден Найденов (1897–1976) – пианист-педагог, концертиращ артист, акомпанятор, публицист, музикант-общественик. Сподвижник, съратник на друг бляскав просветител и апостол на музикалното дело – Юрдан Тодоров, както и на Добри Христов – един от първите композитори, патриарси на българската музика и българската традиция в нея, част от основата на музикалната ни култура (…)
(край на цитата)
Чудесни изказвания! Както научих по-късно, в края на 2016 г. във Варненската опера е бил изнесен тържествен концерт от нейни ученици във връзка със 100 години от рождението на Веселина Зафирова. В Интернет има редица линкове по този случай. Аз също бях впечатлен от нейната дейност и на 27 юни 2018 г. – на нейния рожден ден написах статия за нея. Цитирам началото на статията:
„Драги приятели на оперната музика, днес на 27 юни 2018 г. пиша за първи път статия, посветена на един изключително заслужил вокален педагог на България, чийто творчески път е бил през изминалите 40-80 години, но е оставил такава светла диря в развитието на българското вокално изкуство, която се забелязва днес в постиженията на редица изтъкнати певици и певци, които славят България в родината си и по света. Става въпрос за изключителната Веселина Зафирова, родена на 22 юни през 1916 година“.
(край на цитата)
Ето
някои конкретни участия на Пенка Маринова
в Русе, специално в опери от Моцарт (по
данни на г-н Стамболиев): В “Отвличане
от сарая” правят първите си стъпки в
трудния Моцартов репертоар младите
тогава ПЕНКА
МАРИНОВА
и Цветана Тодорова /Блонда/, Надя
Харитонова /Констанце/, Николай Здравков
и Стефан Георгиев-Ернани /Белмонте/,
Густав Арнолд /Педрило/. Ще изминат цели
6 години без нов Моцарт в Русе, докато
излезе първата русенска постановка на
“Дон Жуан”, почти едновременно със
софийската, която е оценена много високо
от критиката.
Премиерата е на 11 юни
1963 година, постановката е на гост-
режисьора Михаил Хаджимишев, музикалното
ръководство на главния диригент Ромео
Райчев, а сценографията и костюмите на
Ани Хаджимишева, хормайстор Николай
Николаев.
В ролите: Добрин Маников
/Дон Жуан/, Мими Николова и Маргарита
Радулова /Дона Ана/, ПЕНКА
МАРИНОВА
и Евдокия Здравкова /Дона Елвира/, Спас
Венков и Никола Абаджимаринов /Дон
Отавио/, Лепорело /Неделчо Павлов/, Надя
Харитонова и Лиляна Донева /Церлина/,
Валентин Григоров /Командора/ и Неделчо
Деянов /Мазето/.
На
14 май 1973 година беше премиерата на “Така
правят всички”. “Опера на всемогъщата
чувственост, на елинския култ към Ерос”,
както сполучливо я определя големият
руски Моцартовед Григорий Чичерин в
книгата си за композитора.
Идеята за
тази постановка бе на младата, току-що
дипломирала се режисьорка Веселина
Манолова. Чешка възпитаничка, учила при
същия този Васербауер, при когото бе
завършила и Цветана Андреева Прохазка
/по това време тя вече работеше в операта
на Хавана/, Веселина имаше амбицията да
направи един съвременен и автентичен
прочит на Моцарт с нашите вече привикнали
към този стил певци.
Нашите певци се
справиха безпроблемно с вокалните си
партии – изпяха ги красиво, пълноценно,
показаха и усет към стила, бяха изрядни
музикално.Високи бяха постиженията на
всеки един от тях: Ана Ангелова /Дорабела/,
след нея и Пенка Дилова, Мими Николова
и Надя Харитонова /Фиордилиджи/, ПЕНКА
МАРИНОВА,
Виолета Шаханова, Цветана Тодорова
/Деспина/, а също и: Добрин Маников /Дон
Алфонсо/, Иван Добрев и Иван
Консулов
/Гулиелмо/, Любомир
Дяковски
и Кольо Абаджимаринов /Ферандо/. Звучен
и артистичен бе хорът /хормайстор Томина
Сидова/. Режисьорката и артистите успяха
да представят четирите типа любов от
текста на Лоренцо Да Понте и музиката
на Моцарт: Фиордилиджи – любовта страст
и гордост, Дорабела – непосредствената
нетърпеливост, бързото и лесно променящо
се чувство, Ферандо – любовта-съновидение,
Гулиелмо – веселият хедонизъм и оптимизъм,
Дон Алфонсо – старият циник и изкусител,
един комичен Мефисто, и не на последно
място – Деспина, двигателят на действието
и очарователното лекомислие и примитивната
женственост… Постановката се задържа
за четири сезона в афиша на театъра,
което за Моцарт, при нашите условия и
традиции, може да се отчете като успех,
при все че слезе от сцената при пълни
салони и разполагаше с два добри състава.
Критиката я прие ласкаво, особено
режисурата на младата Манолова, която
бе оценена сред най-добрите Моцартови
постановки в съвременния български
оперен театър (край на цитатите).
След тия изложения мога само да съжалявам, че не мога нищо повече да прибавя. След като Владимир Попов ни съобщи за кончината на Пенка Маринова през есента на 1998 г., нещата се изясниха почти напълно.
И накрая нещо оптимистично – една малка награда за Пенка Маринова (в. Култура – Брой 20 (2029), 22 май 1998 г.) : В чест на 24 май – Деня на българската просвета и култура и на славянската писменост, Министерството на културата удостои на 21 май с почетни грамоти: (извадка)
(…) Крум Янков – Държавно хореографско училище – София; Жечка Димитрова – Средно музикално училище “П. Пипков” – Плевен; Илиян Илиев – Средно художествено училище за приложни изкуства – Троян; Росица Иванчева – Средно музикално училище “Д. Петков” – Пловдив; ПЕНКА МАРИНОВА – ОПЕРНА ПЕВИЦА; Асен Гаврилов – балетист и хореограф; Руска Стоименова – певица; Ваня Миланова – цигуларка; Стефка Съботинова – певица; и т.н.
Дълги години в медиите нямаше новини за Пенка Маринова. Едва на 19 януари 2019 г. след последната ми статия за нея на 9 януари с.г. Радио София посвети специално предаване за Пенка Маринова, заедно с нейни записи. Цитирам текста на това предаване на Радиото:
БНР
Пенка Маринова: Винаги съм била най-безкомпромисния си съдник…
публикувано на 19.01.2019
Автор: Ивета Грънчарова
БНР Новини
В съботната вечер ще възкресим спомена за сопраното Пенка Маринова. Наричат я най-популярната и обичана русенска примадона. Публиката я въздига на този пиедестал! Нейната публика, останала ѝ вярна до последния спектакъл. „Винаги съм била най-безкомпромисния си съдник“, признава Пенка Маринова. „Преценявала съм реално собствените си възможности. Най-ценната награда е признанието на публиката. Публиката, когато бурно ръкопляска и вика от възторг или пък искрено развълнувана, вглъбена и не чак толкова „креслива“ – еднакво скъпа ми е нейната реакция! Тогава знам, усещам го с цялото си същество, че съм успяла“, споделя Пенка Маринова.
Тя e сред тези, които наричаме основатели
на Русенската опера. Певицата пази като
ценна реликва протокола с дата 23.06.1949
г., подписан от Константин Илиев,
Константин Казанджиев и Елисавета
Йовович, с който Пенка Маринова е
назначена като солистка на новооткритата
Русенска опера. „В лирико-драматичния
ѝ талант имаше нещо чисто и съкровено“,
спомня си Никола Боздуганов. „Тя не
можеше да се пести. Играеше с пълна
всеотдайност и бликаща искреност.
Притежаваше усет за развитие на образа,
за мястото му в драматургията на
спектакъла…“
Съдбата предоставя
на Пенка Маринова изключителната
възможност да се усъвършенства под
зоркия поглед на Константин Илиев и
Добрин Петков, на режисьорите Драган
Кърджиев и Михаил Хаджимишев. Много
скоро за радост на публиката се оформя
и знаменитото русенско трио: Пенка
Маринова, Николай Здравков и Кирил
Кръстев. „Голяма част от успехите си
дължа на перфектното ни сценично
разбирателство“, категорична е певицата.
След неочаквания и шумен дебют като
Виолета в „Травиата“ – постановката
на Драган Кърджиев и Константин Илиев,
с която през 1949 година започва летоброенето
на Русенската опера, Пенка Маринова си
извоюва по категоричен начин правото
да бъде сред солистите на новосъздадената
трупа. Постепенно набъбва и списъкът
с роли: Розина, Норина, Адина, Марженка,
Джилда, Мими, Бътерфлай, Манон, Маргарита…
„Пенка подготвяше всяка роля с
професионална задълбоченост“, разказва
Никола Боздуганов – „Преравяше купища
материали и без страх се изправяше пред
режисьорите като ревностен опонент.
Бе ревнива към своите виждания, отстояваше
ги, не бягаше от острия спор. Понякога
капризна и заядлива, но по-често
великодушна и сговорчива. Изключителната
музикалност на Пенка Маринова бе толкова
очевидна, че не се забелязваше! Никакво
напрежение в певческата линия – тя бе
така спонтанна, както и актьорското ѝ
обаяние…“
Очевидци твърдят, че за
спектаклите с участието на Пенка
Маринова билетите се разпродавали като
топъл хляб за седмици напред. А за нея
досегът с публиката бил жизнено
необходим. Един вид спонтанен, интимен
диалог, в който ролята на примадона е
абсолютно чужда на Пенка Маринова.
Казват, че това е най-силната страна на
щедрия ѝ талант!
В съботната вечер
ще си припомним някой от най-впечатляващите
ѝ роли: Джилда, Маргарита във „Фауст“
от Гуно, Бътерфлай, с която омагьосала
не кой да е, а Святослав Рихтер и разбира
се Манон от едноименната опера на Жюл
Масне. В записа от 1958 година, съхранен
в „Златния фонд“ на БНР, партньори на
Пенка Маринова са Николай Здравков,
Асен Селимски, Неделчо Павлов, Стефан
Димитров, Ана Ангелова, хора и оркестъра
на Русенската опера, обединени от
диригентската палка на Руслан
Райчев.
Съдържание на „Манон“
от Жюл Масне
събота, 19 януари,
от 20 часа
(край на цитата)
Ето линк към това предаване на БНР:
https://www.bnr.bg/post/101070347
Нека днес на 9 януари 2020 г. си спомним за Пенка Маринова по случай 91 години от рождението й, като не забравяме, че тя е направила извънредно много за възхода на Русенската народна опера и благодарните русенци са издигнали този внушителен мемориал в памет на прочутата русенска „звездна тройка“.
………….
След като публикувах тази статия на 9 януари 2015 г., получиха се доста коментари, допълнения и бележки за Пенка Маринова, част от които ще добавя сега:
Светлана Иванова: Още една прекрасна българска оперна звезда – Пенка Маринова е заслужила наистина внимание. Борис, споделям с теб нещо, което не пише никъде – тя е била съученичка на моя баща (двамата са от първия випуск, от основаването на музикалното училище във Варна – 1947 г.). Той с тромпет, тя пеене. Тогава госпожица (още) Веселина Зафирова им е преподавала солфеж, а по-късно става вокален педагог. После в Русе в операта е била вокален педагог и са продължили работата си заедно. Прекрасен лиричен сопран и невероятна артистка е била Пенка. Дори лекото накуцване с единия крак така умело го е прикривала, че никой не обръщал внимание на това. Блестяща Бътефлай!!! По здравословни причини баща ми не продължава с тромпета, но пък съдбата си знае работата и 1970 г. г-жа (вече) Зафирова стана моя вокален педагог в музикалната гимназия “Добри Христов” във Варна… Моята скромна персона изигра много роли в оперетната класика у нас и цяла немско говоряща Европа.Ти знаеш, че няма по-трудно от това изкуство и някои оперети са си направо опери – (Цигански барон, Паганини, Фраскита и т.н.).
Veneta Petrova : Прекрасната Пенка Маринова! Щастлива съм, че имах възможността да не пропускам нито едно нейно изпълнение на главна роля в различните опери! В годините ми преживяни в Русе тя беше на върха. Жалко,че с лека ръка е свалена от сцената!
Stefka Evstatieva : О, никой не я е свалил от сцената. Тя на 44 мисля години вече беше изпяла много, много роли и на ред с коронните й „Травиата“ и „Бътерфлай“ тя е изпяла и роли, които не са за нейния глас, като “Момичето от златния запад”, роля на Гена Димитрова.. Пенчето вече нямаше глас за съжаление, затова беше суфльор и ми стана много жал, като разбрах, че е пенсионирана с мноооооого малка пенсия. Нямаше образованието, но беше голям професионалист.
Ivan Konsulov : Mnogo mladi Hora Pevzi za Sajalenie ne znajat koja besche Penka Marinova. Kakto gore Stefka raskazva taka besche. Goljama Artistka. Prisastvie i Ogromen Operen Moral. Moeto parvo peene s Germont – Penka mi pokaza vsi4ko Aktörski za Szenata i raboti vseki den s men. Koi go pravi tova.I mahme Kasmet da peem v Russe kadeto imasche strahoten Repertuar i Debütirvahme i se u4ihme. Bez Russe nisto njamasche da stane. Poklon pred Penka.
Elena Chouchkova : Като ученичка в русенското музикално училище не пропусках неин спектакъл. Извън гласовите качества беше много артистична и чаровна. Беше ненадмината Виолета.
Boyanka Arnaoudova : Разбира се, че сезони наред тя бе примадоната на Русенската опера и както пише Стефка, има много роли и изобщо не е свалена рано от сцената. Изпя над 100 пъти само Травиата, прекрасна Манон, Микаела, Лейла и т.н. Мир на душата й.
Boris Kontohow : Искам да се извиня за израза ми “след не дълга кариера слиза от сцената….”, но това не би трябвало да се разбира, че “е свалена от сцената”. Самата Стефка казва “… Пенчето вече нямаше глас …”. Самият автор Огнян Стамболиев, от когото цитирам много пасажи в статията ми казва: “Пенка Маринова живя и твори на сцената много интензивно. Може би заради това и кариерата й беше кратка – от края на 1949 до 1970, след което изявите й намаляха и постепенно прекъснаха. Крехкият й лиричен сопран, често пъти натоварван и с неподходящи за нея драматични роли, изгуби силата и еластичността си. Репертоара й поеха нови, млади и по-гласовити певици ……”. Ако съм имал някаква критика към ръководителите, то е било заради натоварването с неподходящи роли и може би за това, че е станала суфльор. Самата Стефка казва, че Пенка Маринова е пенсионирана с много малка пенсия. Именно това е парадокса – след толкова основни роли и такова голямо натоварване, да не бъде оценен тогава огромния й принос за Русенската опера, като получи съответното възнаграждение.
(край на допълнения и коментари)
…………..