Petar Petrov

Басът Петър Петров навършва днес 76 години

„Спомням си един събор в Земен на свети Пантелеймон. Бяло свинче ми извади късметче. Не можех да чета, та майка го прочете: „Писано ти е, че ще обиколиш целия свят и все ще пътуваш”. Така се случи. Още пътувам. Сега бях на турне в Австрия, Германия и Швеция“.

(думи на днешния юбиляр – басът Петър Петров)

Драги приятели на оперната музика, днес на 14 август 2020 г. имам повод да отбележа рождения ден на българския оперен певец – прочутият в родината си и в чужбина бас Петър Петров, роден на 14 август 1944 г. в град Земен, който днес навършва 76 години.

Интересна е житейската съдба и професионален път на този българин, тръгнал от съвсем друга професия, нямаща нищо общо с музиката, но по-късно разбрал, че тя е истинското му призвание в живота, по-точно – певческото изкуство. Това не трябва да ни изненадва, познавам десетки примери за такива българи, които започват от друга професия и по-късно се отдават до края на кариерата си на вокалното изкуство. Нека си спомним за баса Антон Дяков (Бог да го прости!), работил доста години като архитект, за Никола Гюзелев, следвал първо в Художествената академия, за Михаил Светлев, завършил Духовна семинария, после станал международно известен оперен певец, за Борис Христов, Михаил Попов и Спас Венков, които следват и завършват правни науки, а след това се отдават на вокалното изкуство (Борис Христов става певец от световен мащаб, Михаил Попов заедно с това става един от най-изтъкнатите български вокални педагози, а Спас Венков работи 5 години като адвокат и след това започва с вокална кариера, която развива в международен мащаб).

Така става и с Петър Петров – учи във Висшия химикотехнологичен итститут в София, след завършването му през 1968 г. работи като инженер в Металургичния комбинат „Кремиковци“ (1970-1972) и като научен сътрудник в Института по електропромишленост в София (1972-1974). Но Петър Петров съзнава още в началото, че вокалното изкуство го интересува наред с пряката му професия и продължава да работи и в тази област заедно с техническата си професия. За това ще пиша по-късно при биографичните му данни.

За мен е важен факта, че идва един момент (така е при всички подобни случаи), когато такъв човек осъзнава окончателно къде е истинското му призвание. Това не е български феномен, историята на вокалното изкуство показва (за разлика от инструменталистите, където подготовката започва най-често от малки деца), че в много страни по света такива неща се случват и то не рядко. В моите „оперни истории“, които пиша вече 6 години, срещнах до сега поне 15-20 подобни случаи. Подбудите са обаче различни – има личности, които по своя инициатива правят тази смяна на професията в полза на музиката, други са подтикнати от близки, познати или от специалисти да преминат в света на певческото изкуство, често след като са работили преди това в друг музикален жанр, и трети – работили в други професии по липса на средства, после започнали с музикалното образование. В крайна сметка намирам, че общото за такива личности е решението да се отдадат на музиката и да бъдат доволни от това решение, независимо дали това ще им донесе материално обезпечение. Винаги съм считал, че за истински привързани към света на изкуствата лица никога материалните облаги не са били претекса да се започне кариера в съответната област. Често обаче финалът е благоприятен, а също и точно обратното.

Петър Петров е роден на 14 август 1944 г. в Земен (сега град). Той е ученик по пиано и солфеж на композитора и музикален педадог Драгия Тумангелов, който пръв открива неговите гласови и музикални възможности. След завършване на гимназията учи във Висшия химикотехнологичен институт в София, като в същото време продължава музикалната си подготовка при Гизела Бернщайн. След завършването (1968) на ВХТИ и спечелен конкурс, е солист в Операта в Стара Загора (1968-1969). Дебютира като Монахът от “Дон Карлос” и Върховният жрец от “Набуко” на Верди. Работи по разпределение като инженер в Металургичния комбинат „Кремиковци” и като научен сътрудник в Института по електропромишленост в София. Успоредно учи като извънреден студент в класа на проф. Илия Йосифов и е солист на известния мъжки хор “Гусла”. Тук проличават неговите отлични качества на певец и солист. В архивите на хор „Гусла“ е отбелязано:

На 27 март 1973 година хор „Гусла” изнася голям оперен концерт съвместно със Симфоничния оркестър на Българското Радио под диригентството на Васил Стефанов. Участието на Ст. Попов, Св. Котленко, на К. Дюлгеров, на младия солист-гуслар инж. ПЕТЪР ПЕТРОВ беше един хубав пример, последван и от други софийски хорове. На 17 април 1973 година в зала „България” се състоя съвместният концерт с женския хор „Христина Морфова”. Последва едно голямо турна в Западна Европа. В продължение на месец гусларите пяха в Австрия, ГФР, Холандия, Белгия, Люксембург, Швейцария, Италия, Югославия. Във Виена солист беше отново Тодор Мазаров. Под девиза „Българо-немско певческо приятелство” преминаха концертите в Кьолн, Солинген, Веселинг, Зигбург, Леверкузен. В прочутата зала „Гюрцених” се почувства силата на прочутия „гусларски” стил. Проф. Рьобен споделя в Златната книга на хора: „За „Гусла” мога да кажа, че е надарен с божествени гласове, с възможности, по-големи от нормалните.” Концертите се дирижират от  Васил Стефанов и Любен Пинтев, а солисти са М. Димчевска, Стоян Попов и ПЕТЪР ПЕТРОВ. Концертът в Хага, състоял се на 11 май 1973 г. в Залата на Конгресите, бе посветен на Светите Братя Кирил и Методий. Слушателите от Дипломатическия корпус са приятно изненадани и очаровани. Още една културна мисия е изпълнена достойно…“

(край на цитата)

На това място искам да направя една важна забележка: аз съм от няколко години ФБ-приятел с Петър Петров. Често при различни поводи той ми пише постове във Фейсбук – припомня неща от миналото, свързани с оперни певци, за които пиша статии, с които той е имал съвместни изяви или общи спомени. Често ми прави комплименти за неща, които засягам в статиите си. Изобщо – Петър Петров е един откровен и мил човек, който открито и пряко излага мислите си. Много се трогвам от редовете му, понеже въобще не се познаваме – само през 2017 г. можах да се запозная с неговата дъщеря Вера Петрова, която е режисьор в Софийската народна опера. През май бях на една открита репетиция на операта „Парсифал“ от Вагнер, където тя присъства и там се запознахме. Предадох сърдечни поздрави на баща й.

Пиша тези редове, защото през 2018 г. Петър Петров ми написа следните редове, свързани именно с концерта през 1973 г., за който става въпрос в горния цитат. Ето редовете му до мен (Петър Петров на 5 август 2018 г.):

„Уважаеми Борисе, искам да споделя нещо приятелски с теб. Вече зная колко много обичаш родния си Габрово, но и аз храня най-добри чувства към него, защото там през 1973 г. за първи път на фестивала за мъжките хорове изпълних „Масленицата“ на Серов под диригентството на Васил Стефанов с хор „Гусла“ и акомпанимента на габровчанина Тотьо Лазаров. Изпълнението ми беше бурно аплодирано, а председателят на журито – композиторът Петко Стайнов ме извика при себе си (той беше сляп), прегърна ме и каза: “Браво момче, от твоя красив глас зазвъня голямия полюлей в залата”. Това реши дилемата в мен – инженерство или музика! Дали сега от годините на половин вековна отдаденост на музиката съм избрал правилния път по габровски, не мога още да определя? Извинявай приятелю, че те занимах сьс себе си, Петьо“.

(край на цитата)

Какви хубави редове! Пълни с носталгия и чувство за удовлетвореност от добре изминат творчески път в полето на музикалното изкуство. Веднага аз му отговорих, като написах следното:

„Благодаря Петьо за хубавите редове. Аз имам спомени от този фестивал, защото до 1974 г. (тогава заминах за Германия) дълги години бях баритон в Хора на запасните офицери в Габрово с диригент проф. Христо Арищиров. Положително сме се срещали с теб, но не сме се знаели. Проф. Стайнов познавам лично, той беше често гост на Габрово и го водеше винаги из града г-н Иван Бонев, баща на художничката Дора Бонева, съпругата на Любомир Левчев. А Тотю Лазаров е близък наш познат, с когото съм имал контакти преди много години. Знам, че живее в София. Баща му Димитър Лазаров е бил дълги години учител по музика в Габрово и бяха приятели с моя баща – също известен габровски певец-любител. Така че светът е малък! Сърдечни поздрави и пожелания за здраве!“

(край на цитата)

Но това не е единствения пример: на 25 януари 2019 г. Петър Петров ми написа хубави редове за един негов колега, за който на 24 януари аз бях написал статия във връзка с годишнина от рождения му ден – известният в миналото бас Георги Енев – солист в Старозагорска опера. Ето подробности:

„Борисе, отново ме активизира с името на баса Георги Енев. През 1968 г. се явих на прослушване в Старазагорската опера и бях приет за солист! Там се запознах с един забележителен певец и човек – бай Георги Енев! Той притежаваше изумителен глас, напомнящ мраморен блок, дълбок – с изравнен диапазон, огромна сила, забележителен тембър! Аз разбира се, като млад артист все още нямах оформен критерий, но чувах от другите артисти, че в България, а може би и в света няма такова гласово дарование! За мое щастие той много ме хареса и стана като мой попечител! Слушах неговия Захария, Филип II, Фиеско! Аз имах късмета да изпея Монаха от „Дон Карлос“ и Върховният жрец от „Набуко“. Това бяха моите първи оперни стъпки и с диригента Димитър Димитров!

Слушах всички репетиции и спектакли с бай Георги, но в края на годината получих писмо от държавната комисия за разпределение като инженер с условие, че ако не се явя трябва да върна на държавата огромната сума тогава от 10000 лв. Това беше непосилно за мен и трябваше за наказание да бъда разпределен в Кремиковци. Аз се завърнах в София и прекратих моята кариера в Стара Загора. Но винаги ще си спомням за този забележителен певец и човек, който тогавашното време захвърли в „бездната на забравата”.

Вечна му памет и добре, че има все още хора като теб, поне за малко да получи признанието на любителите на операта! Дано не те отекчих? Петьо.

(край на писмото)

На тези хубави редове аз отговорих:

Петьо, ти си “злато-човек”! (Нали си при това и минен специалист) … Как може да ме отегчиш!!! Пишеш такива интересни неща – и без това за Георги Енев има малко информации. Той е роден вчера на 24 януари, но поради другите рождени дати, ще пиша за него вероятно утре. Ще ползвам твоите спомени – много са ценни, защото са автентични, разказани от друг голям артист като теб. Аз събирам отделно твоите мисли, които ми пишеш, за да не се загубят. Все може един ден да потрябват за бъдещите генерации оперни любители. Бъди здрав и ще се радвам при случай да ми споделяш и други твои спомени. Както ти пиша, имаш при мен “отделна папка” в архива ми … Приятна вечер ..

(край на писмото ми)

През последните три години нашата кореспонденция с Петър Петров се засили – аз знаех отдавна, че през 2019 г. той навършва кръглите 75 години и го замолих още през месец юли 2019 г. да ми изпрати повече подробности за живота и вокалната си кариера, както и снимки от негови оперни и концертни изяви. Той бе любезен и в течение на две седмици ми изпрати последователно редици интересни детайли от дейността си, както и много снимки, в които видях с какви големи оперни величия е имал съвместни изяви, както в България, така и в чужбина. Именно тук ще изложа неговите описания, независимо че някои факти ще се дублират с мои данни, които съм показал в тази статия на различни места. Ето неговите думи, които аз преразказвам с малки изменения:

Творческа биография на Петър Петров – бас, солист на Софийската опера:

Петър Петров започва да учи пиано и солфеж при Драгия Тумангелов (1886-1961), композитор и педагог. Той пръв открива гласовите и музикални заложби на бъдещия оперен певец. Петър Петров продължава през 1964 г. вокалната и музикалната си подготовка при Гизела Бернщайн – вокална педагожка на Ансамбъла на Българската Народна Армия, когато е студент в ВХТИ София по специалност „Технология на полупроводниците“. В годината на завършване на инженерното си обучение – 1968 г., той се явява на конкурс за солисти в Старозагорската опера и е приет за солист. Първите роли, с които дебютира там са Монахът от „Дон Карлос“ и Върховният жрец в „Набуко“ от Верди. През 1970 г. е изпратен като инженер по разпределение в МК Кремиковци, а през 1972-74 г. с конкурс е назначен за научен сътрудник в Института по електропроизводство (НИПКИЕП) София. През тези години той учи като извънреден студент при проф. Илия Йосифов и става солист на хор „Гусла“. През 1974 г. става лауреат на Четвъртия Републикански Фестивал на художествената самодейност и получава златен медал. Председателят на журито проф. Георги Димитров написва върху протокола: “Изключително гласово дарование. Да се изпрати незабавно в Италия на специализация!“. Държавна комисия с председател проф. Христо Бръмбаров прослушва Петър Петров отново и потвърждава стипендията и специализацията му в Италия. Там той записва съкратен курс в Академия “Санта Чечилия” в Рим в класа на проф. Йоланта Каньони за периода 1975-76 г. През 1975 г. Петър Петров става лауреат на конкурса “Джузепе Верди” в Бусето и на конкурса „Антонио Салиери“ във Верона.

През 1976 г. след успешното завършване на обучението си в Рим Петър Петров се явява в София на Международния конкурс за млади оперни певци в ролята на Филип II от „Дон Карлос“ и след успешното му представяне е назначен за солист на Софийската опера. През същата година следват покани и пее Филип II на сцената на Будапещенската опера и Болшой театър, прави записи за RAI Италия. През 1978 г. той става постоянен гост на Оперния театър в Любляна / Словения. Тук той пее в „Набуко“ (Закария), „Дон Карлос“ (Филип), „Симоне Боканегра“ (Фиеско), „Риголето“ (Спарафучиле), „Хофманови разкази“ (Линдорф, Копелиус, Дапертуто, Д-р Миракъл), „Евгений Онегин“ (Гремин), „Борис Годунов“ (Борис), „Севилският бръснар“ (Базилио).

На софийска сцена Петър Петров има многобройни превъплъщения: Филип II, Закария, Атила, Прочида, Падре Гуардиано, Оровезо, Базилио, Командорът от „Дон Жуан“, Борис, Пимен и Досифей в „Борис Годунов“, Кончак, Руслан в „Руслан и Людмила“. Има роли и в български опери: „Мария Десислава“ (Султан Мурат), „Арко Ирис“, „Макс и Мориц“ (Хлебарят).

Петър Петров пее в спектакли с големите наши певци: Жена Димитрова, Райна Кабаиванска, АнаТомова-Синтова, Юлия Винер, Никола Николов. Работи под диригентството на изтъкнатите диригенти: Маурицио Арена, Антонио Гуардиано, Роберто Абадо, Оку Каму, Одон Алонсо, Бонаволонта и българските диригенти: Асен Найденов, Иван Маринов, Руслан Райчев, Борис Хинчев, Михаил Ангелов, Борислав Иванов, Георги Димитров, Васил Стефанов, Михаил Милков, Валентин Бобевски, Димитър Манолов.

Многобройни са и неговите превъплъщения в чужбина. Партнира в „Норма“ от Белини като Оровезо на Розалин Плауайт – британска певица, както и на Мара Дзампиери. Пее в различни градове на Италия в оперите „Ернани“, „Атила“, „Трубадур“, „Аида“ – заедно със Сета Дел Гранде, Бруна Балкони, Матео Манагуера, Джанфранко Чекеле, Хуан Понс. Има щастието да работи освен със споменатите по-горе световни певци и със легендарния шведски тенор Николай Гедда, с Евгений Нестеренко, Монсерат Кабайе.

През последното десетилетие, благодарение на опита и италианската си школовка той се изявява и в комичния оперен репертоар. Софийската опера се радва на неговия д-р Бартоло в „Севилският бръснар“, а публиката в чужбина съответно в „Дон Паскуале“ (Паскуале) на Доницети, Дон Манифико от „Пепеляшка“ на Росини, Лечителят от „Дон Жуан“ на Моцарт.

През всичките години на своята дейност до днес Петър Петров продължава да сътрудничи на всички по-изтъкнати наши хорове като „Гусла“, „Кавал“, „Радиохорът“, „Академичният хор“, Хорът при „Света София“, „Дунавски звуци“ (Русе), „Хоровата капела“.

През 1978 г. в Белгия Петър Петров става лауреат на конкурса “Опера и Белканто”. За участието му в конкурса в-к “Газета ван Антверпен” пише: “Още първата вечер се открои българският бас Петър Петров с арията на Гомес да Силва от „Ернани“ на Верди. Неговият звучен и благороден глас, отлично изравнен във всички регистри на неговото изпълнение, освободен от външни ефекти и яркото сценично присъствие му осигуряват перспективно бъдеще в големите оперни театри”.

През 1980-81 г. в град Тревизо / Италия Петър Петров участва в конкурса за централни роли в “Ернани” на Верди. Там той се класира първи измежду 70 участника и кандидати. По този повод в-к „Кориере де ла Сера” пише: „Наистина България е страната на басите. Изглежда трябва да се съгласим с тази оценка, защото Петър Петров го доказа по базспорен начин”. Успехът на този конкурс му отваря вратите на италианските и немските театри. Следват покани от много театри за ролите на Филип, Закария, Базилио, Фиеско, Борис, както и гастроли в Италия: Тревизо, Бреша, Ровиго, Падуа под диригентството на Маурицио Арена в ролята на Гомес да Силва и отново „Ернани“ през май и юни в различни театри. Например в театър „Масимо Палермо“ под диригентството на Роберто Абадо – 12 спектакъла.

Други изяви: през 1984 г. във Франция – в Париж в оперния театър на „Шанзелизе“ Петър Петров пее в ролята на Закария от „Набуко“. Списание “Музикални хоризонти” пише голяма статия, съдържаща ласкави критики от наши и европейски критици. Статията започва така: „Сезонът 1986-87 г. е особено богат на международни изяви и успехи за база на Софийската опера. Още през септември 1986 г. Петър Петров е поканен на концертни турнета в Турку, Шахти и Хелзинки. Участва в откриване на сезона на Хелзинкската филхармония в прочутата зала „Финландия“ като солист в 13-та симфония на Шостакович, посветена на 80-годишнината му“.

По-надолу списанието публикува критиките на известни европейски критици: Музикалният критик Олави Канко във вестник “Хелзинки Саномат“ от 20.09.1986 г. пише: „Солистът Петър Петров изпълни елегантно партията си в 13-та симфония на Шостакович. Той претвори сериозните – с небивало въздействие – трагични чувства, вложени в нея. Можем само да мечтаем за такава интерпретация – тя подчерта епичния характер на творбата”.

Известният критик Оси Ойликенен пише преди споменатия концерт във в-к “Илта Саномат”: „Участието на Петър Петров на 19.09.1986 в концерта в залата на Филхармонията се ограничи само с едно произведение, но той многократно бе викан на сцената. Петър Петров е сред най-представителните певчески таланти”.

Месец по-късно той се представя блестящо на Международния фестивал в Братислава в ролята на Филип от „Дон Карлос“. Критикът Мартин Лезл отбелязва във в-к “Семена” от 05.11.1986 г.: “Участието на Петър Петров разкрива големите възможности на певеца. Демоничният му поглед напомня прочутия Шаляпин. Певецът притежава голям закръглен глас, обагрен от тъмни багри, а с изпълнението си подчерта драматизма на произведението.”

В статията в списание “Музикални хоризонти” пише: „През следващата 1987 г. през месец февруари Петър Петров гостува в Румъния с голям успех в ролите на Закария („Набуко“) и Борис („Борис Годунов“)“.

През същата година той е поканен за участие във възпоменателните тържества в Билбао / Испания по случай 50-годишнината от бомбардировката на Герника. Освен многобройната публика присъстват и много официални лица от цял свят. Петър Петров пее на баски-език ролята на Кралят на баските в последното произведение на композитора Франциско Ескудеро “Герника”. За великолепното изпълнение на певеца се съди по автографа на автора: “За най-добрия крал в Герника и крал в пеенето”.

Този успех на българския бас е последван и от още един. Събитието е откриване на първото издание на фестивала “Перелада” Барселона под егидата на кралица София. За неговата реализация в операта на Римски-Корсаков “Моцарт и Салиери” в-к “Ел Периодико” от 20.07.1987 пише: “Вместо бляскави ефекти – стегната, красива музика, свързана дълбоко с поезията на Пушкин. Петър Петров успя да насити с много живот, с напрежение и драматизъм ролята си и ни застави да я почувстваме и преживеем”. А в-к “Ла Вангуардия” пише: „Що се отнася до вокалните партии, имахме много добър Салиери в лицето на баса Петър Петров. Гласът му е голям, с широк диапазон, благозвучен, много гъвкав във фразирането, а тенорът Петер Хайфес от Англия представи един по-дискретен Моцарт. Двамата пяха заедно с Монсерат Кабайе и Алисия Нафе в Реквием от Моцарт. Чудесна, добре нюансирана версия, в която блеснаха и хорът и оркестърът на театър “Лицео” под диригентството на маестро Романо Гандолфи”.

Годината е 1989. Петър Петров е поканен във Франция по случай 200 години от. Великата френска революция в повече от 20 френски градове, включително и в Париж да пее в Реквием от Верди и 9-та симфония на Бетовен. От 1989 г. насетне Петър Петров е редовен гост на редица фестивали в Швеция. Ето отзивите от първия концерт в гр. Юребро (първата столица на Швеция). В-к “Стрегнес Тидинг” от 26.07.1989 г. пише: “Очаровани и голямо преживяване! Думите са недостатъчни, за да отразят неделният концерт на Петър Петров – един от големите баси на нашето време, заедно с винаги изисканата Мариана Фелд. Може само да констатираме, че Петър Петров със своя невероятен глас, с вродена титанична сила, голям тембър и чувство за артистичност се е изградил като голям певец. Казано веднаж – по-нататъшните рецензии стават излишни!“ (Думи на Даг Лундин – пианист и критик).

Годината е 1992 в Истанбул – 5 спектакъла на „Борис Годунов“, заедно с хора на Българското Национално Радио с диригент Михаил Милков на Фестивала на изкуствата в Истанбул.

1994 година – Петър Петров е във Франция: Дижон, Авиньон, Безансон. Гостува в ролята на Оровезо от „Норма“ на Белини.

През 1997 г. е в Италия – в Палермо: при „Mеждународния конкурс за млади оперни певци “Жорж Бизе” е поканен за председател на журито.

2000 година – неговите певчески изяви са многобройни. Тук той участва в повече от 70 спектакъла в: „Аида“ (Рамфис), „Набуко“ (Закария), „Трубадур“ (Фернандо), „Риголето“ (Спарафучиле), „Норма“ (Оровезо).

2000 година – Испания: „Мадридска филхармония“ – концертно изпълнение на операта „Свети Франциск от Асизи“ на френския композитор Оливие Месиен. 2001 г.: Гастрол във Варшава в театър “Виелки” с Филип в „Дон Карлос“. От 2002-2007 г. Петър Петров е редовен гост на театъра в Днепропетровск (Украйна) в следните роли: Борис („Борис Годунов“), Кончак („Княз Игор“), Закария (Набуко), Оровезо (Норма), Ескамилио (Кармен), Реквием от Верди, „Аида“ (Рамфис).

2003 година – Гърция: Петър Петров е поканен да пее в 9-та симфония на Бетовен по случай откриване на Фестивала “Св. Димитър” в Солун. 2003 г. – Израел:.По случай 100 години от рождението и 50 години от смъртта на композитора Курт Вайл, той пее басовата роля в операта „Възход и падение на град Махагони“. 2003 г. – Сърбия. В Белград той пее при премиерата на операта „Фауст“ от Гуно в ролята на Мефистофел.

2003 година – Русия: Санкт Петербург – в радиото “Ехото на Петербург“ в рубриката “Концерт за една мелодия” с участието на професионално жури провежда анкета сред милионите свои слушатели. Целта на анкетата е да излъчи най-добрият изпълнител от Русия и чужбина на популярната песен „Легенда за дванадесетте разбойника“. В продължение на 12 седмици радиото излъчва най-добрите изпълнители на песента. За наша гордост количеството на най-високи оценки бе дадено за изпълнението на Петър Петров с прочутия български хор „Гусла“ и диригент Валентин Бобевски. Този запис се намира и в YouTube.

2003-2005 г. Тези години Петър Петров сътрудничи на италиано-испанските оперни театри – 2001 г. в оперите „Набуко“, „Аида“, „Риголето“, „Севилският бръснар“. 2004 г. в Швеция той участва във Фестивала „Руска есен“ със самостоятелни концерти. 2004 г. пее в „Дон Паскуале“ на Доницети като Дон Паскуале в Кипър в градовете Никозия, Лимасол и Ларнака. 2006 г. представя Дон Бартоло от „Севилският бръснар“ на сцената на Марибор в Словения и Хърватия. 2007 г. в Минск / Беларус е поканен по-късно по случай 70-годишнината на Беларуската филхармония да пее в 9-та симфония на Бетовен. 2012 г. в Япония през м. ноември участва в турнето на Софийската опера в 8 спектакъла на операта „Тоска“ от Пучини в ролята на Монахът.

И ако мислим, че това е краят на вокалната дейност на Петър Петров – лъжем се. В едно писмо до мен в началото на 2019 г. той ми писа: „Драги приятелю, Бог ми даде дълга кариера и здрав балкански глас.Това ми го предрече публично Сета дел Гранде – една отлична сопранистка, която заедно с Мария Киара носеха репетроара през 80-те години в Италия и в Европа. А може би и че започнах вокалната си дейност по-късно, но вече 50 години служа на операта! Но да не те знимавам със себе си! От 10 години пея в един секстет от Залцбург – казва се „Zarewiçh Don Kozaken“, за да допълня нашите “големи” пенсии“ …

(край на описанието)

Трудно е в рамките на тези страници да се опише богатия и продължаващ и днес творчески път на солиста на Софийската опера Петър Петров.

Не случайно отговорните лица в неговия роден Земен са отбелязали това в официалната Интернет-страница на управлението на града, където по отношение на заслужилите в областта на културата и образованието техни земляци е отбелязано за Петър Петров:

(…) Велчев от Земен, писателят Борис Михалков от с. Дивля и редица обществени дейци и хора на изкуството и културата. Сред тези бележити земенчани присъства и именитият български оперен певец (бас) ПЕТЪР ПЕТРОВ, удостоен с международно признание. Той е пял в оперните театри из всички краища на света, заедно с легенди като Монсерат Кабайе, Мара Дзанпиери, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска и др. Изключителната красота и мекота на басовия му глас и блестящото му актьорско майсторство, го нареждат сред доайените на оперното изкуство: Борис Христов, Николай Гяуров, Никола Гюзелев и др…..“

(край на цитата)

През 2009 г. Българското национално радио отбелязва чрез специално предаване 40 години сценична дейност на Петър Петров. На 19 ноември 2009 г. се излъчва предаване, посветено на този юбилей, в което между другото се отбелязва:

БНР

Басът ПЕТЪР ПЕТРОВ празнува 40 години на сцената

Басът Петър Петров ще празнува 40 години на сцената в ролята на Доктор Бартоло в операта “Севилският бръснар” от Росини тази вечер в Националната опера и балет. Гост на юбилейния спектакъл – в партията на Розина, е румънското мецосопрано Оана Андра, солистка на Букурещката опера, лауреат на Международния конкурс за млади оперни певци “Борис Христов” в София и на други престижни конкурси, съобщиха от операта. Николай Моцов, Петър Бучков, Станислава Иванова, Светозар Рангелов са сред солистите в постановката на проф. Пламен Карталов. Диригент е Борис Спасов, художник – Йоанна Маноледаки. (Генералната репетиция – с възможност за снимки от фоторепортерите – е на 18 ноември от 18.00 ч.)

През последните години, опирайки се на опита и на италианската си школовка, Петър Петров се изявява в комичния оперен репертоар. Публиката у нас се радва на неговия Доктор Бартоло от “Севилският бръснар”, а в чужбина – на Дон Паскуале от Доницети, Лепорело от “Дон Жуан” на Моцарт, Дон Манифико от “Пепеляшка” на Росини. Миналата и тази година той представи своя Доктор Бартоло и пред словенската публика. В своята сравнително дълга и интензивна кариера Петър Петров има щастието да работи с именити певци като Николай Геда, Евгений Нестеренко, Гена Димитрова, Райна Кабаиванска, Анна Томова-Синтов, с диригентите Маурицио Арена, Роберто Абадо, Оку Каму, Одон Алонсо, Бонаволонта и с всички видни български диригенти.

(край на цитата)

Цитирам линк към горното предаване на БНР:

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/100224620/basyt-petyr-petrov-praznuva-40-godini-na-scenata

На това място ще добавя, че Петър Петров има дъщеря – оперната режисьорка Вера Петрова (за нея ще пиша по-подробно по-долу в тази статия), която в едно интервю от 2014 г. отговаря на следния въпрос така:

– Дъщеря сте на оперния ас Петър Петров, кой негов герой най ви е впечатлил?

– Труден въпрос, защото в толкова много представления съм го гледала. До днес обаче “Сицилиански вечерни” остава сред любимите ми. Ролята на баща ми бе на Джовани да Прочида. Много ми липсва тази опера и когато набера достатъчно смелост, бих я поставила. За да си възвърна в известен смисъл странната носталгия по годините, най-силни за българското оперно изкуство. Ще кажете, че тогава държавата даваше пари за културата. Така е, но имаше и великолепни певци. И те правеха оперното изкуство златно не само у нас, а и по света.

(край на отговора)

В медиите на български език има доста сведения за Петър Петров, някои се повтарят, особено в електронните медии. Що се отнася до Уикипедия, за него има кратка страница на български език, в която са дадени съвсем малко сведения, повтарящи се мисли от изложените по-горе цитати. Но както почти винаги (имам вече значителен опит, който винаги подчертавам за българските артисти) и една груба грешка, която е можело да се избегне – рождената му дата е дадена като 13 април 1947 година, а не 14 август 1944 г. Такива неща не бива да се допускат, никъде в толкова много четени от мен Уикипедия-страници на различни езици не съм срещал такова безотговорно отношение към данни, направени в някои статии.

Последният източник за Петър Петров, който познавам е от 2013 г. Той е направил интервю в електронния портал „Viaranews“ на 14 ноември 2013 г., като в първата част на статията се повтарят сведения от живота и кариерата му, които няма да пиша. Цитирам направо въпросите и отговорите му:

Световноизвестният бас Петър Петров от Земен: С жена ми Елена имаме 5000 тома литература в семейната библиотека, обичам да чета Чехов, в Дупница има истински фенове на операта

Подкрепям студентския протест, те винаги са усещали пулсацията на новото време.  Проф. Георги Димитров ме изпрати със стипендия в Италия с оценката: Изключително гласово дарование.

Г-н Петров, Вие сте един от най-известните оперни певци – баси, както в България, така и в чужбина. Разкажете за себе си?

– Роден съм на 14.08.1944 г. в гр. Земен. След гимназията завърших Висшия химикотехнологичен институт в София. След завършването (1968) на ВХТИ работих по разпределение като инженер в Металургичния комбинат „Кремиковци” (1970-1972) и като научен сътрудник в Института по електропромишленост в София (1972-1974).

– Кои са Вашите първи учители в оперното изкуство?

– Първият ми учител по пиано и солфеж е известният композитор и музикален педадог Драгия Тумангелов. А след това – Гизела Бернщайн. Друг мой учител е проф. Илия Йосифов, както и проф. Йоланда Маньони, дългогодишна солистка на театър „Ла Скала” и много други. Цял живот съм се учил от най-добрите.

– През 1968 г. печелите конкурс за солист-артист в операта в Стара Загора. С коя роля дебютирахте на сцената?

– През далечната 1968 г. спечелих конкурс за солист-артист в операта в Стара Загора. Дебютирах в ролята на монаха в „Дон Карлос” и изпълних ролята на върховния жрец в „Набуко” на Джузепе Верди.

  • Как продължава Вашето музикално развитие след този дебют?

(бел.авт.: Б.К.: не разлолагам с останалите въпроси и отговори, понеже в съответния линк в Интернет е отбелязано: „Подробности в печатното издание“). Изглежда има такъв печатен орган, с който аз не разполагам.

В тази статия са дадени и две хубави снимки, които аз копирах и ще приложа като допълнение към тази статия. Надписите са следните:

Първа снимка – Петър Петров на  Четвъртия  фестивал  на  мъжките  хорове „Св. Иван Рилски“ в Дупница,  до  него акад. Бобевски.


Втора снимка – Петър Петров на  сцената  на  Четвъртия фестивал на  мъжките  хорове „Св. Иван  Рилски“ в Дупница, до  него г-н Чавеев – идеологът на хоровото изкуство в Дупница.

В края на тази юбилейна статия за Петър Петров искам да добавя, че корените на любовта му към операта и пеенето са наследени от дъщеря му Вера Петрова, която е известна оперна режисьорка след солидно специално образование. Ще добавя някои информации за нея:

Вера Петрова е израснала в семейството на музиканти. Музикалната й подготовка започва от ранна детска възраст. Учи пиано, вокална техника и актьорско майсторство.
Завършва режисура и арт мениджмънт в „Нов български университет“. Основна роля в професионалното й израстване има режисьорът Пламен Карталов. През 2006 г. тя печели престижната стипендия за творчески обмен на известния Вагнеров фестивал в Байройт, Германия, а през сезон 2007-2008 специализира в „Ковънт Гардън“ в Лондон като стажант-режисьор. Още от периода на обучение в НБУ започват ангажиментите й на професионална сцена – в Националния музикален театър „Стефан Македонски” е асистент-режисьор на постановките „Веселата вдовица” от Лехар и „Отвличане от сарая” от Моцарт.

От 1996 г. работи в Националната опера и балет. Първоначално е асистент-режисьор на Пламен Карталов в едни от най-успешните му постановки от този период – „Севилският бръснар” от Росини, „Дон Карлос” от Верди, „Турандот” от Пучини, „Джоконда” от Понкели и мащабната продукция на открито на „Княз Игор” от Бородин. От 2002 г. е щатен режисьор с привличащи вниманието оригинални решения на оперни концерти, адаптирани версии на постановки за престижни гостувания на театъра както в България, така и в чужбина – Швейцария (Летен фестивал, Солотурн) и Япония. През този период реализира и първите си самостоятелни спектакли – „Слугинята господарка” от Перголези (Бургас и Сливен) и „Отвличане от сарая” от Моцарт (Румъния, Констанца). Следват ангажиментите й като асистент-режисьор в международни оперни копродукции – „Клеопатра” от Чимароза и „Едип цар” от Стравински на Мариинския театър в Санкт Петербург и Оперния театър в Грац с режисьор Джонатан Милър и диригент Валери Гергиев, както и „Сватбата на Фигаро” от Моцарт на Кипърското оперно дружество и Университета за изящни изкуства – Окинава, Япония, с режисьор Рикия Хирао. В Кипър поставя като гост-режисьор операта „Дидона и Еней” от Пърсел и „Сватбата на Фигаро” от Моцарт на открито в замъка на Ларнака. През 2006 г. в Античния театър в Пловдив осъществява с диригента Георги Димитров операта „Отело” от Верди. През сезона 2008-2009 осъществява и първата самостоятелна постановка на сцената на Софийска опера и балет – „Алеко” от Рахманинов. Съвместно с Християна Михалева (художник на костюмите) и Боряна Ангелова (сценограф) осъществява „Страната на усмивките” от Лехар във МДТ „Константин Кисимов” Велико Търново – постановка, която гостува и на сцената на Музикалния театър в София през този сезон.


От ноември 2008 г. Вера Петрова е заместник директор на Софийската опера и балет.

(край на цитата)

Очеведно Вера Петрова изгражда една постепенно възходяща кариера като оперен режисьор и подобно на Вера Немирова, която от десетина години прави оперни постановки по целия свят с огромен успех, признат от най-добрите специалисти (тя отделя време и за такива в България), тази кариера неминуемо ще я нареди между най-добрите европейски оперни постановчици от средната генерация артисти в тази област. Нека й пожелаем успех в тази дейност.

Нека днес добавя, че при мое гостуване в София през май 2017 г. бях на открита репетиция на операта „Парсифал“ в Софийската опера и можах лично да се запозная с Вера Петрова, която дойде до мен и се представи. Много се зарадвах на този жест.

И накрая едно нейно интервю с журналистката Мария Пейчева, публикувано на 4 април 2014 г. в печатна медия в София:

Вера Петрова: Ако имам власт и пари, ще ги вложа в култура

„Бездуховните люде нямат богата обща култура, морал, принципи и не могат да създават висококачествени икономически продукти“, убедена е талантливата оперна режисьорка.

Продължителните аплодисменти се оказаха частица от възхищението в премиерната вечер на Росиниевата “Пепеляшка” (чиито следващи представления са на 6, 12, 13 април и 28 май). Пореден връх след Вердиевите премиери в началото на сезона – “Аида” и “Травиата”. Голямото “БРАВО!” сега заслужиха диригентът Григор Паликаров, режисьорката Вера Петрова, художничките на декорите и костюмите Боряна Ангелова и Християна Михалева-Зорбалиева – постановъчен екип, за пореден път защитил завидния си професионализъм наред с оркестъра, хора и преди всичко всепризнатите и в чужбина солисти, Пепеляшките от Румъния Оана Андра, Мария Джинга, нашата Петя Петрова, принцът дон Рамиро от Сърбия – Милош Булажич, търсещ истинската любов, “невинността и добротата”. Малко театри по света могат да си позволят великолепни певци-артисти в три състава в толкова трудна опера.

Световната премиера на “Пепеляшка” е в Рим на 25.01.1817 г. Джоакино Росини и либретистът Джакопо Ферети са преработили приказката на вълшебника разказвач Шарл Перо и са ни дарили изящна музика, забавно действие, “Триумф на добродушието”, както е подзаглавието на комичната творба. Режисьорката Вера Петрова едва намира минути в премиерния ден, за да разговаряме. “Пепеляшка” е третата й самостоятелна работа в Националния театър за опера и балет. Завършила е режисура и арт мениджмънт в НБУ. Първите й постановки са през студентските години в ДМТ “Ст. Македонски”. От 1996 г. е в Софийската опера. Шегува се, че там е отраснала покрай репетициите, спектаклите на баща си – именития певец Петър Петров. Не една и две са премиерите й тук като асистент на режисьора акад. Пламен Карталов. Оригиналността й познават и в Бургас, Пловдив, Сливен, Велико Търново и повече в чужбина – в Австрия, Швейцария, Кипър, Япония, Румъния, Лондон. “Различни неща съм правила – обобщава тя. – Някои са лабораторни, експериментални, други класически постановки.”

– Вера, с какво ви привлече комичната опера, непоставяна у нас от 1968 г.?
– Предизвикателството на Росини е, че премахва всички фантазни елементи от любимата приказка. Няма вълшебства, показвани в анимациите на Уолт Дисни. Вместо бална сцена на финала героите се разпознават, а Пепеляшка става Анжелина. А това, което великият руски композитор П. И. Чайковски е казал за творчеството на знаменития си италиански колега, важи и за “Пепеляшка”: “Няма нищо по-привлекателно, непринудено от увлекателната веселост на Росиниевата музика. Тя е така кокетно мила, така изящна и така искрена, както никоя друга от този жанр.” Росини поднася по невероятен, земен, човешки начин действието, очертавайки седем различни характера.
– Операта, театърът, концертният подиум днес Пепеляшка на обществото ли са? Без подкрепа за българската култура и традиции закъде сме?
– Ако кажем, че културата е сложена в ъгъла на живота, да, така е в известен смисъл. Но това поставя предизвикателството ние, пепеляшковците, да открием себе си и да направим така, че изкуството да заблести, както Пепеляшка става Анжелина. Неслучайно големите развити страни са открили, че културата води икономиката, не икономиката – културата. Бездуховните люде нямат богата обща култура, морал, принципи. Не могат да създават висококачествени икономически продукти.
– Родена сте в Рим, връщате ли се понякога във Вечния град?
– Рим не ми е любим град. С Италия съм свързана само с раждането ми в един последен майски ден. Голямата любов между майка ми и баща ми пламва там. В Рим бях на два пъти почти като транзитен пътник. Планираме със съпруга ми и дъщеря ни голяма римска екскурзия. Любими градове са ми Виена и Лондон – истинските културни столици на Европа. Виена е музикалната столица, но не поставям по-ниско Лондон, европейски музикален и театрален център.
– Единствен български режисьор сте, специализирал в прочутия кралски театър „Ковънт Гардън“. Как попаднахте там, имахте ли самостоятелни постановки?
– Явихме се на конкурс 300 кандидати от цял свят. „Ковънт Гардън“ се слави с жестока конкуренция за всяко работно място. Обявата бе за стажант-режисьор, а всъщност официалният ми договор с театъра бе на асистент-режисьор на знакови постановки, излезли за година и половина. Големият ми късмет се оказа за първи път в живота си да се срещна на сцената с Вагнер, по-точно с цикъла “Пръстенът на нибелунга” и “Парсифал”, с Вердиевия “Симоне Боканегра”, с “Вълшебната флейта” на Моцарт. За “Лоенгрин” (Вагнер) се върнах по личната покана на колегите, с които работих. За мен най-сигурното, най-хубавото място остава оперната сцена и усещането навред е едно и също. Част ли си от колектива на „Ковънт Гардън“, разбираш, че големите звезди са хора като нас. Земни, спокойни, лесно се служи с тях в храма на музиката, без излишни капризи. Удоволствие бе възможността да работя така, както бях научена в нашата опера от акад. Карталов – да търся максимума в изкуството, в себе си и във всички колеги. В Лондон надградих наученото в София.
– С нагласата на режисьор или зрител влизате в други зали?
– Ох, независимо дали съм в театрална или оперна зала, за съжаление винаги гледам с очите на режисьор. Отчитам грешките, не успявам да се отпусна, да се разнообразя с представлението. Отмора търся в разходките, четенето на художествена литература, даже и икономическа. За релакс слушам инструментални пиеси на Моцарт, Бетовен, Чайковски. Почитателка съм и на рокоперите, мюзикъла, правен от Ендрю Лойд Уебър. Мечтая да поставя нещо от него. В Лондон успях да видя неговите “Котките”, но и “Фантомът на операта”. Покрай конференцията на оперното изкуство в Лондон наскоро там гледах и продължението на “Фантомът” – “Любовта никога не умира”. Потопих се и във високата английска театрална традиция, гледах доста неща, включително и от Чехов.
– Класически или модерни спектакли ви привличат?
– Изпитвам голям вътрешен разнобой как да реша дадена премиера. По света има най-различни версии на класически оперни заглавия. Например Кенет Брана пренася действието на “Вълшебната флейта” от Моцарт по времето на Първата световна война. Въпрос е как се чете музиката и либретото. Стига да ме убеди дадено режисьорско решение, вярно е. Самоцелно правени постановки, без да е търсена вътрешната идея на авторите композитор и либретист, е служене на егото. Имам немалко терзания, непрекъснато залитам от най-класическото до модерното. Мисля си, че трябва да направя чисто класическа премиера, за да се потопя (а и зрителите) в средата на отминалото време. “Пепеляшка” не е решена напълно в класически стил, героите не са с одежди от улицата. Моята и на художничките и Андрей Хайденяк (художествено осветление) провокация е именно във въздействието на костюмите, цветовото потопяване сред оригиналния декор. Често ползвам мултимедията, макар че за “Пепеляшка” не помислих да я включа. Съвременен вариант на операта за мен е близко до киното.
– Споменавате мултимедията, след Лондон я използвахте в “Алеко” и “Аладин”. В нея ли е бъдещето на музикално-сценичното изкуство?
– Да. “Алеко” бе първият опит да търсим мултимедийния ефект. Лично аз бих отишла по-далеч, към холограмата, използвана вече в драматичния театър. Доближаване до 3D киното. Именно това трябва да търсим, защото сцената се съревновава със сложните изразни средства на киното. Предимството ни е в работата на артистите на живо, пред публиката в залата. Съвременните технологии, използвани в спектаклите, са предизвикателство за изпълнители и зрители.
– Дъщеря сте на оперния ас Петър Петров, кой негов герой най ви е впечатлил?
– Труден въпрос, защото в толкова много представления съм го гледала. До днес обаче “Сицилиански вечерни” остава сред любимите ми. Ролята на баща ми бе на Джовани да Прочида. Много ми липсва тази опера и когато набера достатъчно смелост, бих я поставила. За да си възвърна в известен смисъл странната носталгия по годините, най-силни за българското оперно изкуство. Ще кажете, че тогава държавата даваше пари за културата. Така е, но имаше и великолепни певци. И те правеха оперното изкуство златно не само у нас, а и по света.
– Подчертахте уроците на акад. Карталов.
– Защото другата ми сбъдната мечта е да служа на музиката именно с него. Съвместната работа е трудна, предизвикателна и същевременно изключителна необходимост, искаш ли да вървиш напред в професионалното си развитие.
– Влюбен в операта е и съпругът ви.
– Събра ни именно неговото хоби. Дъщеря ни Галя е почти родена на сцената. Вече е в четвърти клас и засега я вълнуват други неща – актьорско майсторство, модерните ритми, спорт, чужди езици. Изповядвам, че най-важното в живота е семейството ми. Уви, най-често нямам време за Галя и съпруга ми Ненко. Вплетена в преследване на професионалните си мечти, почти не успявам да се видя с обичаните близки, приятелите, съмишлениците.
– Ако имате власт и пари, какво ще сторите?
– Естествено ще ги вложа в културата. За развитието на възможностите на хората да търсят своето Аз, да са в максимално съгласие със себе си. Научаваме се да приемаме другите, когато ние се открием. И в “Пепеляшка” накрая героите разбират кой кой е, води ги любовта.
– Понякога “изскача” ли ново режисьорско решение в съня ви?
– Случва се често. По-точно е сънуване с отворени очи. Много са оперите, които ме интересуват. След Росиниевата класика ми се иска да се потопя в нещо различно, провокативно, защо не авангардно. Покрай интересните ви въпроси ще споделя, че безкрайно много въпроси аз самата си задавам. И отговорите трудно намирам.
– Попитат ли ви млади хора трябва ли да влизат в оперен театър, как ще ги посъветвате?
– Струва си, задължително е да опитат. Нали чрез опита откриваме какво обичаме. По-младата, а и по-възрастната публика има достъп до огромен медиен свят – телевизии, интернет, и така се образова. Интересуват ли се къде, какво, как е направено, кликват с мишката и гледат безброй постановки. Предизвикателството е по-скоро пред нас, артистите, да търсим максимума в себе си и в това, на което с любов сме се посветили.

(край на интервюто)

Много хубави разсъждения на Вера Петрова, с които мислех да завърша днешната си статия за баща й, но снощи реших да проверя в Интернет за нещо ново относно Петър Петров, което да включа в статията днес. Не се излъгах, едно чудесно интервю-статия от Ема Иванова с дата 22 май 2017 г. Цитирам:

БАСЪТ ПЕТЪР ПЕТРОВ – БЯЛО СВИНЧЕ НА СЪБОРА В ЗЕМЕН ПОСОЧИЛО ПЪТЯ МУ ПО СВЕТОВНИТЕ СЦЕНИ

Понеделник, 22 май 2017  

Месеци след 70-ия рожден ден на Петър Петров се уговаряме за интервю. Гласът му е смайващ и по телефона. Ненапразно е сравняван с баса на Борис Христов, а италианският в. „Кориере дела сера” пише „България – страна на басите”. „Гласът му е голям, с широк диапазон, благозвучен, много гъвкав във фразирането”, пише испанският в. „Ла Вангуардия”. Шведският в. „Стрегнес Тидинг” определя изпълнението му: „Очароващо и голямо. Думите са недостатъчни да отразят концерта на Петър Петров – един от големите баси на нашето време.” През 2003 г. радио „Ехото на Петербург” в рубриката „Концерт за една мелодия” определя Петров и хор „Гусла” за номер едно в анкетата си.

На сцената големият бас работи с Гена Димитрова, Райна Кабаиванска, Ана Томова-Синтова, с Николай Геда и Евгени Несторенко, с Монсерат Кабайе и Алисия Нефе, под диригентството на Маурицио Арена, Роберто Абадо, Оку Каму, Одон Алонсо, Бонавалонта и всички големи български диригенти. Никога не оставя работата в България и контактите си с големите хорове.

– Любопитно е, че по образование сте инженер химик.

– Завършил съм полупроводникови елементи и бях разпределен в Завод 10 в София. До връчване на дипломите имаше 8 месеца и с първата си педагожка Гизела Бернщайн отидохме в Стара Загора. След конкурс ме назначиха в операта – за роли в „Набуко” и „Дон Карлос”. С писмо образователното министерство настоя да върна стипендията, щом не работя по специалността. Нямах парите и ме пратиха за наказание в Кремиковци. Бях началник-смяна в производство – горещо валцуване на блуминг. Нищо не разбирах от деформация на металите, но за 2 години се научих. Един ден имаше проблем с чешкия заготовъчен стан. Хванах се на бас, че за 30 минути ще го поправим с един колега, а в замяна ще ме освободят от разпределението. Свършихме работа, но за благодарност взеха, че ме направиха шеф на два стана. А по това време ходех в Консерваторията да уча като извънреден студент при проф. Илия Йосифов. В ума ми – само пеенето. Оказа се, че единственият начин да се освободя е да стана научен сътрудник. Спечелих конкурс и заработих в Института по електропромишленост в София.

– Как стигнахте до голямата сцена?

– От 50 години пея в хор „Гусла”. През 1974 г. участвахме на фестивал и спечелихме златен медал. Председателят на журито проф. Георги Димитров даде следната оценка: „Изключително гласово дарование. Да се изпрати незабавно на специализация в Италия.” Държавна комисия с председател проф. Христо Бръмбаров ми даде нужната стипендия за академия „Санта Чечилия” в Рим в класа на проф. Йоланда Маньони, дългогодишна солистка на театър „Ла Скала”.

– Познавате ли Борис Христов?

– Имах кратка среща с него в Рим, когато му занесох коледни снимки и писмо препоръка от „Гусла” за мен. Истина е, че от двата големи колоса Борис Христов и Шаляпин съм се учил на всичко – начина на звукоизвличане, отношение към фразата и текста. Моят път в големите театри в Италия обаче се прекърши заради атентата срещу папата. В Палермо моят импресарио ми каза за нападките срещу българите и ме препоръча на немските театри. В Италия ходех на концерти, но в театър не ме пуснаха. Чак през 2000 г. започнах да пея в спектакли. Но това ми позволи да обиколя Франция, Германия, Испания, Холандия, Белгия, Алжир, Швеция, Австрия, Унгария, Израел, Словения, СССР, Чехословакия…

– А сте тръгнали от Земен.

– Да. Това е родното място на майка ми. Тя беше домакиня, а баща ми – счетоводител. Дядо ми беше музикален. Спомням си един събор в Земен на св. Пантелеймон. Бяло свинче ми извади късметче. Не можех да чета, та майка го прочете: „Писано ти е, че ще обиколиш целия свят и все ще пътуваш”. Така се случи. Още пътувам. Сега бях на турне в Австрия, Германия и Швеция.

Животът ми даде всичко, което исках – семейство, учих в чужбина и пях. Закъснях в обучението си, но не съжалявам. Инженерството дава друга култура.

– Къде е най-възторжената публика?

– Когато много харесат изпълнението, германците стават на крака и аплодират. Американците свирят, тропат, създават атмосфера. Тогава още повече даваш. У нас публиката на хоровете е по-емоционална – още с първото си излизане в зала „България” с „Гусла” три пъти ме викаха на бис. В операта публиката е по-въздържана, някак стъписана, не знае кога да ръкопляска.

– Кой проблем, свързан с музиката, ви притеснява?

– Това, че в училищата не се пее. Когато бях млад артист, ходехме пред учениците с камерен оркестър, показвахме им инструментите, изпълнявахме леки пиеси. В училищата имаше хор, духова музика, пееше се. А сега са мъртви. Разбрах, че естрадните певци в Консерваторията не пеят на български! Аз пея на три езика, но за да ги владееш, трябва да знаеш прекрасно своя. Как ще се обърнеш към сърцето на своя народ? Не може без култура – все едно да изтръгнеш корена си!

Никога не сме били богати. На гара „Пионер” съм разтоварвал въглища като студент. Беше недоимък, но отношенията бяха по-чисти. Днес хората са озлобени. Имаме много неща, но нямаме човещина – това ни избяга. Сега някой, дори да има качества или да успява, пак го оплюват. Това пречи да вървим напред. И още нещо – при капитализма не убиват вола, който ги храни, а ние го одираме.

Интервюто взе Ема ИВАНОВА

(край на цитата)

Чудесни мисли на Петър Петров, които трябва да бъдат чути от повече хора. И нещо да се направи, за да настъпи коренна промяна в училищното обучение по музика.

Нека днес на 14 август 2020 г. да поздравим Петър Петров за неговата 76-а годишнина и да му пожелаем добро здраве и дълъг живот за радост на семейството му и приятелите на музикалното изкуство.

За много години!

………………

След статията ми през 2019 г. Петър Петров ми написа следните думи:

„Ех, драги Борисе, ти ме разстрои до сълзи, не очаквах, че ще напишеш чак новела за мен! Трогателно, нямам думи с които да ти благодаря за всичко, за труда, който си положил! Твойта оценка е най-големият ми дар, че живота ми е имал смисъл. Дълбок поклон пред теб! Господ да те пази – теб и семейството ти! Твой приятел до гроб Петьо.

А това ми написа дъщеря му Вера Петрова:

„Благодаря Ви!!!! Родила съм се с невероятния късмет да имам майка и баща Ерудити, Интелектуалци и Творци в истинския смисъл на тези слова, аз съм Джудже в сравнение с тяхното мислене и взискателност!“

И още: „Благодаря Ви за изключителните публикации. Много малко хора познават в дълбочина оперната ни история! Чета и други Ваши материали! Трябва да търсим повече публичност, иначе скоро българите съвсем ще забравят какво са “дали на света” като таланти и творчество. Поклон пред това, което пишете!“

……….

Schreibe einen Kommentar

Deine E-Mail-Adresse wird nicht veröffentlicht.