Sonja Nemirova

Певицата, вокален педагог и оперен ко-режисьор Соня Немирова се помина във Варна през август 2021 г.

Драги приятели на оперната музика, след дългата пауза от средата на юни до средата на септември 2021 г., радвам се днес на 20 септември да уважа в първата си нова статия една голяма българска оперна певица, която съвсем скоро ни напусна за винаги и за която пиша за пръв път – незабравимата Соня Немирова …

Колко е голяма радостта ми и заедно с това възторга ми да пиша за един от членовете на едно голямо артистично семейство, корените на което са поставени от големия български писател Добри Немиров, с чиито трудове съм се запознал още като ученик в гимназията през 40-те години на миналия век, а негов син беше великолепният режисьор Евгени Немиров, чиито оперни постановки се помнят и до днес. Именно Соня Немирова е негова съпруга и двамата са оставили светли спомени с дейността си в България и в редица други държави, а сега тяхната дъщеря Вера Немирова продължава да носи факела на тази знаменита артистична фамилия, като режисира с огромен успех десетки оперни постановки в цяла Европа, включително и в България.

Браво на Вера за това, че от доста години тя работи заедно с майка си – почти до нейната кончина през август 2021 г. и двете са един изключителен артистичен тандем, който е голяма световна рядкост в тази насока. Нека още сега цитирам два абзаца за тази съвместна дейност:

„ (…) От 2006 г. Соня Немирова работи с дъщеря си – световно известния оперен режисьор Вера Немирова, като драматург и ко-режисьор. Заедно творческият тандем реализира над 30 постановки, между които „Сватбата на Фигаро“ в Рига 2006, „Дама Пика“ във Виена 2007, „Лулу“ в Залцбург 2010, „Лоенгрин“ в Базел 2013, „Травиата“ в Майнц 2014, „Африканката“ от Майербеер в „Дойче Опер Берлин“ 2015, „Валкюра“ в Залцбург и в Пекин 2017, „Вилхелм Тел“ в Сеул и „Русалка“ в Сент Гален 2019. В тежката година на Ковид 2020/21 въпреки специалната обстановка Соня и Вера Немирови реализират заедно: оперетата „Влюбеният братовчед“ от Кюнеке в Нюрнберг, подготовката на „Дон Карлос“ за Великденския фестивал в Залцбург в копродукция със „Земперопер Дрезден“ и звезден състав: Анна Нетребко и Юсиф Ейвазов, Екатерина Семенчук и Илдар Абдразаков. Тази постановка ще преживее нейната премиера на 22 октомври 2021 г. в „Земперопер Дрезден“, с нов състав в основните роли. През април 2021 г. Вера и Соня Немирови изработват операта „Хитрата лисичка“ от Леош Яначек за Рощокския театър с блестящи отзиви във FAZ (Франкфуртер Алгемайне Цайтунг). През май 2021 г. Соня празнува 50-годишен сценичен юбилей с оперетата „Графиня Марица“ във Варненската опера. През юли 2021 г. приключва работата по предрепетиционния период на „Кармен“ от Бизе в Нюрнберг. Репетициите за настоящата премиера на „Кармен“ текат в момента за премиерата на 2 октомври 2021 г., която нюрнбергският ансамбъл посвещава на паметта на безценната сътрудничка, незабравима певица и голяма артистка Соня Немирова (…)“.

(край на цитата)

И вторият абзац (извадка от интервю на Вера Немирова с българска медия):

„ (…) Когато идвате тук, сте винаги с майка си. Така ли е и в Германия?

Да. Тя много ми помага. Работим с нея през цялото време, тя ми е драматург. Тъй като е оперна певица и има изключителен опит – 40 г. на сцената. Тя също е и моят най-голям критик. Когато дойде да ми гледа последните репетиции, има да ми каже доста работи, които другите не виждат. На певците също много им помага, защото е певица и има пряка връзка с тях. Те малко се страхуват от мен, режисьорът. Докато чрез нея си достигат до тяхната истина.

Какви спомени имате от баща си?

Той живее сред нас. Защото ние с майка ми по всякакъв начин се опитваме да го включваме в нашия живот. Няма ден, в който да не сме говорили за него. Той ми е толкова ярък, че все едно никога не ни е напускал. Баща ми беше един изключителен интелектуалец, всестранно развит човек – той си правеше декорите сам, беше художник, автор и режисьор, беше балетмайстор също. Той беше ходеща енциклопедия. И за онова доста тежко и непоетично време – абсолютна рядкост. Просто колкото повече време минава, толкова повече негови страни откривам, тъй като имам неговата професия. Скоро открих кореспонденция между него и майка му от русенския му период и установих, че се е занимавал със същите заглавия, които аз работя в момента, и преди 50 г. е имал същите проблеми (…)“.

(край на цитата)

Не мога да пиша днес направо за певицата и вокален педагог Соня Немирова в деня на нейното рождение – 22 септември, преди да кажа нещо и за първостроителите на този артистичен род Немирови, като дам кратки бележки за писателя Добри Немиров и сина му Евгени Немиров:

Добри Харалампиев Зарафов е български писател, известен под псевдонима Добри Немиров. Председател е на Съюза на българските писатели в периода 1937–1940 г. 

Роден е на 3 февруари 1882 г. в Тутракан, но веднага след раждането му, семейството му се установява в Русе. Впоследствие Русе е отбелязван като родно място на писателя от неговите биографи.

През 1902 г. започва да публикува в периодичния печат разкази с псевдонима Добри Немиров. Публикува в сп. „Учителска мисъл“ (1903 г.) и „Народен живот“ (1904 г.). След преместването си в София (1905 г.) сътрудничи на сп. „Демократически преглед“, „Из нов път“, „Българска сбирка“, „Съвременна илюстрация“, „Листопад“„Везни“„Хиперион“ и др. През 1912 г. издава първата си книга „Разкази“, с която бързо си печели славата на талантлив белетрист. По време на Първата световна война Немиров служи във военните редакции на списание „Отечество“ и „Военни известия“, вследствие на което издава книги с военни разкази – „Нови дни“ и „Разкази на редника“, в които рисува душевния потрес у българския войник от материалната и духовна разруха на страната.

Добри Немиров става „един от ратниците“ за установяване на добросъседски отношения между българския и румънския народ на почвата на културата. „Моята мисия е да извърша нещо за взаимното опознаване между румънския и българския народ, което е мисия, продиктувана от въпиющата нужда да се разчисти пътят към доброто и светлото. Аз не съм политик и не съм свикнал да се ползвам от средствата на политиката, но аз съм човек и знам колко ценни са добродетелите и честния и самоотвержен културоносител“. В трудните дни на изпитание за южнодобруджанци, в началото на 1930 г. той посещава ДобричБалчикКаварна и Кюстенджа и изнася беседи на теми, чийто общ характер ги прави общодостъпни и полезни. Немиров става посланик на българската култура в поробена Добруджа.

Работи като библиотекар в Българско книжовно дружество до 1918 г. и Министерство на благоустройството. От 1929 г. е член на Управителния съвет, а в периода 1937 – 1940 и председател на Съюза на българските писатели.

След освобождението на Южна Добруджа през 1940 г., писателят посещава родното си място на 3 ноември 1941 г. и възкликва „Ах, Тутракан, Тутракан! Да имах тайнствената власт на чудодеец, ще замахна с ръка и ще те преобразя, както аз те желая. О, ти ще получиш онова сияние, което ти отреждат и животът и историята.“ На пристанището той е посрещнат от кмета на града Петър Друмев и от хиляди тутраканци с цветя. Същия ден Добри Немиров е провъзгласен за почетен гражданин на Тутракан:

„Славният в историята и красив в родните прелести Тутракан се гордее с недостижимите успехи, в сферата на поетично-литературните висини на своя син, обществеността му пожелава дълголетие, за да може още дълго да звънят златните струни на неговата лира, за да довърши всички недопети песни за неговия, за нашия прескъп Тутракан (Протокол № 8 от 3 ноември 1941 г.)“.

След посещението на родния си град ДобриНемиров за втори път посещава добруджанските градове СилистраДобричКаварна и Балчик. Новите впечатления и преживявания на писателя в освободена Добруджа намират израз във вълнуващо написаните пътеписни разкази от цикъла „След свободата“, които заедно с тези от първото му посещение в 1930 г. биват издадени под надслов „По равната земя. Из Добруджа“ (1942 г.). Книгата е един затрогващ разказ за националната трагедия на Добруджанския край.

Сега за Евгени Немиров:

Евгени Немиров е роден на 3 юни 1916 г. в София, като втори син на писателя Добри Немиров и съпругата му Вера Немирова. Майка му е учителка, основател в училището за слепи в Требич. Завършва гимназия в Сливен и се записва да следва право в Софийския университет „Климент Охридски“. По късно става ученик на скулптура Андрей Николов и същевременно постъпва в школата на Николай Масалитинов за театрална режисура. В обкръжение на художници, скулптори и писатели като Илия Петров, Иван Мандов, Иван Фунев, Павлето, Емилиян Станев и други Евгени Немиров се изгражда като творческа личност.

През 1954 г. той става оперен режисьор в Народна опера Русе, като получава звание „режисьор по чл. 9 за изключително дарование“. В Народна опера Русе става автор на десетки успешни и първи по рода си постановки в България, между които „Момичето от златния запад“ от Пучини, „Джоконда“ от Понкиели, „Лакме“ от Делиб, „Цар Калоян“ от Панчо Владигеров и влязлата в историята на българския оперен театър постановка на операта „Катерина Измайлова“ от Дмитри Шостакович в съвместна работа с композитора през 1965 г. През 1967 г. пише либрето в стихове по музика на 11-та симфония на Шостакович „Поема за Революцията“, което е първи опит за създаване на театър на симфоничната музика.

През 1969 г. се премества на работа като режисьор в Народна опера Варна. След две години във Варна се завръща в София и работи като режисьор в Комитета по Туризма. Създава мащабни спектакли и шоу програми в комплексите за отдих, между които и спектакли на открито в стила на „Комедия дел арте“.

По-късно работи в Народна опера Пловдив и Народна опера Плевен, където създава последните си постановки: „Мадам Бътерфлай“ от Пучини, „Прилепът“ от Йохан Щраус и „Продадена невеста“ от Сметана. От 1976 до 1980 г. е главен специалист в комисията по естетическо възпитание към Министерство на културата, където работи по създавнето на уникални програми за естетическо възпитание, между които програмата „Николай Рьорих“, 1978 и „Леонардо да Винчи“, 1979.

Умира на 7 октомври 1981 г. в София.

Евгени Немиров е автор на много трудове за развитието и пътя на българския оперен театър, режисьорски концепции, непубликувани поеми, либрети за оперни произведения. Скулптурни работи участвали в изложби, десетки сценографски скици и скици за костюми към неговите постановки оформят творческия лик на този всестранен европейски българин.

За неговата дейност като цяло е носител на награда орден „Кирил и Методий“ първа степен. Със своите постановки гостува в София, Германия („Бохеми“ в Ерфурт), Румъния (Тимишоара). Участия в международни конгреси и журита са го водили в Букурещ, Прага, Берлин, Москва, САЩ.

(край на бележките за Добри и Евгени Немирови

На това място искам да кажа нещо по отношение на знаменитата постановка на Евгени Немиров на операта „Катерина Измайлова“ от Дмитри Шостакович в Русе в съвместна работа с композитора през 1965 г. По това време аз работех в Габрово и макар като математика да имах съвсем други профаесдионални интереси, живо се интересувах от класическа музика и следях всичко ново и интересно – главно чрез списания, вестници и друга музикална литература, на първо място в. „Народна култура“ и сп. „Българска музика“, за които бях абониран. Не си спомням точно как, но знаех за тази знаменита постановка на „Катерина Измайлова“ и големите дискусии, които се водеха по това време в тогавашните печатни медии. Нека не се забравя, че дълго време след написването й през 1932 г. тази опера има „доста нещастна съдба“: Дмитри Шостакович написва операта „Лейди Макбет от Мценска губерния“ на 26 години. Тя е поставена на сцената на Малий Театър в Ленинград (Санкт Петербург) на 22 януари 1934 г. Сюжетът на операта е върху произведение на руския писател Николай Лесков.  Заглавието „Катерина Измайлова” започва да битува за улеснение, много преди драматичните събития около творбата. До 1936 г. операта има огромен успех не само в Ленинград (83 представления) и Москва (97), но също така в Цюрих, Любляна, Пресбург (Братислава), Копенхаген, Стокхолм, Буенос Айрес, Метрополитън опера, Ню Йорк, Кливланд. Тази изключителна оперна драма изглежда орисана с рядко щастлива съдба до 28 януари 1936 г., когато Сталин лично гледа спектакъла в Болшой театър с членове на Политбюро – Молотов, Микоян и Жданов и след това забранява музикалното произведение – вестник „Правда” публикува печално известната статия „Хаос вместо музика”. И съдбата на операта е решена. Мълчанието около нея продължава близо четвърт век. Следва втора авторска версия; едва от началото на 60-те години на миналия век операта възкръсва като „Катерина Измайлова” – в 4 действия, 9 картини с оркестрови антракти между първа и втора, втора и трета, четвърта и пета, шеста и седма, седма и осма картини.

„Катерина Измайлова“ и днес минава за скандална опера. На съветска сцена тя се появява отново едва след смъртта на Сталин. Оригиналното заглавие е заменено с „Катерина Измайлова“ и с новата редакция на Шостакович се изпълнява през 1962 г. в музикалния театър „Станиславски и Немирович-Данченко“ в Москва.

Така че 3 години по-късно Евгени Немиров посяга към постановката на тази опера и това – от днешна гледна точка – лично аз оценявам като голям творчески подвиг, освен това и като се има предвид, че лично Дмитри Шостакович гостува в Русе. Защо това не е станало в София? Нямам отговор, но имам мои предположения – липса на кураж и смелост при културтрегерите в София. Сега имам чувството, че именно Русе в тия години (а и по-късно) притежава особено добра атмосфера за по-модерни и непознати творби на изкуството. Не трябва да се забравя и голямата роля на тогавашния главен диригент в Русе маестро Ромео Райчев, който поставя през 1965 г. музикално „Катерина Измайлова“. За маестро Райчев съм писал статии, тук искам да цитирам малко биографични данни:

Ромео Райчев е роден на 26 януари 1913 г. в Лом, в семейство, в което са родени трима големи музиканти – Александър, Виктор и Ромео Райчеви, всеки от тях със значителен принос за нашата музикална култура. Той завършва Музикалната академия като учи вокална подготовка при Христина Морфова и Елена Ангелова Орукин, а по-късно специализира дирижиране при Едмондо де Веки. Една година пее в оперния хор и в хор „Гусла“, после заминава за Стара Загора, където е учител по музика в Девическата гимназия. Още през 1942 г. е привлечен като диригент в Общинската опера на Стара Загора, където прави първите си постановки на оперите “Ако бях цар“, “Фауст“, “Травиата“, “Севилският бръснар“, “Тоска и „Мадам Бътерфлай“. След одържавяването на оперния театър на Стара Загора, Райчев поема поста на главен диригент и остава там до 30 март 1954 година. Общо прави 17 постановки на 14 различни заглавия. От 1954 г. до края на 70-те години Ромео Райчев е главен диригент на Русенската опера. Дебютира с постановка на „Селска чест“ от Маскани, а през 1956 г., за откриването на новата сграда на операта, дирижира операта “Евгений Онегин“. За близо четвърт век на русенска сцена той поставя 30 опери и 2 оперети, дирижира и 10 чужди постановки – активна творческа дейност, допринесла за професионалното израстване на Русенския оперен театър. Той бе и първият, който дирижира у нас операта на Дмитри Шостакович “Катерина Измайлова“ през 1965 г. в присъствието на автора, който високо оцени работата му.

Ромео Райчев умира на 27 декември 1986 г. в София.

Спомням си, когато през 2015 г. в Русе беше поставена за втори път операта „Катерина Измайлова“ от Дмитри Шостакович с режисьор Вера Немирова – дъщеря на първия постановчик на операта Евгени Немиров през 1965 г., стана въпрос в медиите, че тогава е била припомнена огромната работа на Ромео Райчев преди 50 години за музикалното изграждане на тази силно драматична и комплицирана творба. Тогава имаше и обща снимка от 1965 г. на Шостакович и Ромео Райчев, публикувана в медия от Русе. Аз имам тази снимка и съм я публикуевал при мои статии.

На 25 януари 2018 г. моят приятел от София Жоро Стефанов (мир на праха му!) ми изпрати едно видео от постановката на „Катерина Измайлова“ от Шостакович в Русе през 1965 г. с диригент Ромео Райчев. Тогава Жоро е имал също участие в тази опера. Давам линк към видеото – един исторически документ от тази епоха. Добре, че има запазено копие от тогава:

https://www.facebook.com/georgi.stefanov.355/posts/1456463731033359

В началото на видеото четем думите: „Представяне на операта “Катерина Измайлова” (“Леди Макбет Мценского уезда”) в Русе, април 1965 г. Дирижирал е големият български диригент Ромео Райчев. Тогава самият Шостакович в продължение на 10 дни е бил в Русе и е работил със състава на операта за репетиции и представяне на своето произведение“.

(край на цитата)

А ето още един спомен от тази постановка:

Постановката на „Катерина Измайлова” от Шостакович в Русе, в рамките на фестивала „Мартенски музикални дни”, намери широк отзвук не само сред русенската общественост. Тази постановка става 50 години след първата българска постановка на операта на великия руски композитор (втора версия) пак в Русе, но в присъствието на Шостакович. И тук има личен мотив. Режисьор на постановката от 1965 г. е Евгени Немиров, който по това време работи в Русенската опера, а 50 години по-късно дъщеря му, Вера Немирова, също оперен режисьор (живее в Германия и е много известна там), се заема да продължи историята на творбата на същата сцена, в същата редакция. Този емоционален порив среща разбирането и съдействието на директора на операта, диригента Найден Тодоров, който открива в нототеката партитурата, от която преди 50 години е дирижирал Ромео Райчев и в която Шостакович е нанесъл допълнително някои свои бележки и поправки. Тази партитура прозвуча в Русе отново на 25 март благодарение на постановъчния екип: диригент Найден Тодоров, режисьор Вера Немирова, диригент на хора Стелияна Димитрова (дъщеря на Атанас Димитров, диригент на хора през 1965), сценография и костюми Димана Латева, консултант сценична пластика Силвия Томова, драматург Соня Немирова. На генералната репетиция бе дошъл да снима австрийски телевизионен екип на телевизия „Сервус”, ръководен от много известния импресарио и оперен директор (на Виенската Щаатсопер до 2010) Йоан Холендер, който има предаване, наречено “Kultour”.

Премиерата започна с 5-минутен филм от архива на БНТ. Кадрите припомнят посещението на Шостакович в Русе, участието му в последния етап от работата върху операта заедно с диригента Ромео Райчев и режисьора Евгени Немиров, както и откъси от премиерата на 7 април 1965 с участието на Евелина Стоицева, Иван Димов и Михаил Петров в главните роли.

(край на цитата)

Преди 2 години четем в Интернет нещо във връзка с друга постановка на тази опера, този път в Пловдив:

„ (…) Постановката на „Катерина Измайлова“ в Пловдивската опера гостува в Народния театър “Иван Вазов” на 22 февруари 2019 г. Диригент на творбата е Диан Чобанов, а за реализацията на спектакъла се е погрижила Вера Немирова. За първи път операта „Катерина Измайлова“ е поставена на наша сцена в Русе през 1965 г. За премиерата в България пристига лично Шостакович. Произведението е поставено в Русенската народна опера от Евгени Немиров, а сегашната постановка на Държавна опера Пловдив е дело на неговата дъщеря – режисьорката Вера Немирова. Драматург на проекта е нейната майка – Соня Немирова, солистка на пловдивската опера. Операта изглежда скандална не само заради сцените на сексуално привличане на героите и насилието. Режисьорката Вера Немирова не е спестила нищо от характера на героите, тя е оставила на публиката да прецени доброто и злото в любовта, изневярата, страстта, ревността, убийството, така, както самият Шостакович не си е позволил да сложи героите си и самата Катерина в общоприетите морални рамки. Това е и причината Сталин да забрани тази опера – в нея той не открил положителни герои. Може би и вие няма да можете да направите своя избор. В музикалния филм „Лейди Макбет от Мценска губерния“ през 1966 г. играе Галина Вишневская, солистка на Болшой театър, съпруга на не по-малко известния виолончелист и диригент Мстислав Ростропович. Двамата световно известни музиканти и дисиденти са лишени от съветско гражданство“.

(край на цитата)

И в края на тия мои бележки за операта „Катерина Измайлова“ искам да цитирам нещо от моя добър приятел в Русе – певецът и оперен режисьор Пламен Бейков, чиито таланти високо ценя:

Пламен Бейков

Русе, юни 2016 година

Евгени Немиров заслужено се вписва в историята на българския оперен театър с авангардната си постановка на операта „Катерина Измайлова“ от Шостакович, върху която работи заедно с композитора през 1965 г. През 1967 г., вдъхновен от изкуството на великия композитор, Немиров замисля оригинален спектакъл със свое авторско либрето в стихове по музиката на 11-та симфония на Шостакович, с което той се превръща в първият български творец, създал театрален спектакъл върху основата на симфонична музика.

В разработката на своята режисьорска концепция Немиров пише: () Оперното изкуство днес включва в себе си едновременно въпросите за съвременната музика и театър с еднаква сила и значимост. Онези форми, които дават на операта новия облик, идват в следствие на една музикална драматургия, далеч различна по строеж и съдържание от тази на миналото. Ярък пример за това е операта „Катерина Измайлова“ от Д. Шостакович. …Операта „Катерина Измайлова“ е дълбока, потресающа драма на безизходността на едно пълно с конфликти и противоречия ретроградно време. В лицето на главната героиня виждаме неудържимия порив към живота, чиито светли хоризонти биват сменени от бездушното и античовешко начало на тогавашните жестоки нрави. Светлите чувства се разрастват в гигантска трагика. Катерина тръгва по пътя на престъплението не като престъпник!… А като ЧОВЕК с цялото си мъжество в живота, за да изпита докрай смъртоносните му удари и страдания, в стремежа си към утвърждаване на елементарното и НЕОТМЕНИМО човешко право на свобода! …Изкуственият оперен патос, буквалната формулировка на образи и събития, тематичният схематизъм на операта от вчера – тук са окончателно ликвидирани! Цялата нова обстановка в „Катерина Измайлова“ създава вече задължението за НОВО сценично мислене, за нови, съвременни проблеми пред оперната режисура. Оперният инсценирунг (станал класически със своята криворазбрана условност) тук е неприложим. Защото музикалните форми не са цел, а средство за едно дълбоко-психологично, реалистично мислене. От тук следва и мисълта за равностойната значимост на оперната музика и естетика на съвременния театър…

… Някои казват, че за да се пее добре в операта, сцената трябва да се пожертва… И затова правят от оперния спектакъл костюмирани концерти без никаква логика!… А в „Катерина Измайлова“  Шостакович ни задължава към обратното. Като живеем на сцената, да пеем добре, т.е. да мислим с мозъка на театъра! Без този мозък музиката на това произведение ще се изпразни от съдържанието си, защото тя е ТЕАТЪР И НИЩО ДРУГО! … По същия начин и сценографското решение трябва да намери нов подходящ език от пластични и колоритни форми в унисон с композиционната архитектоника на произведението и режисьорската му насока. Философската музикална мисъл на композитора не може да се свърже само с един декор, който ще разреши само мястото на действието. Такова чисто и буквално решение, колкото и произведението да носи битов характер (а той е само външно битов) ще доведе режисьорската насока до опростителство, до елементарна разказвателност. Новият съвременен театър е присъщ със своя философски синтез и всяка негова форма трябва да олицетворява съдържанието му!”

През 70-те години Евгени Немиров работи в оперните театри във Варна, Плевен и Пловдив, а по-късно работи и в София като експерт за Комитета за изкуство и култура по изграждането и реализацията на културни програми – форми на работа в областта на културата все още непознати и нетрадиционни за годините на социализма, където той отново проявява новаторския си дух. 

(край на цитата)

Така с горните отклонения за Добри и Евгени Немирови и операта „Катерина Измайлова“ идвам някак естествено до особената атмосфера на днешната ми героиня в статията – незабравимата Соня Немирова, която напусна нашия реален свят на 13 август 2021 г. и то в България. Имах щастието преди около година да говоря с нея по телефон в Берлин, когато тази връзка беше първа и последна в живота ми…Никога не можах да посетя нейна изява – в годините на нейната оперна кариера тук в Германия аз работех в съвсем друг сектор като компютърен специалист и бях далеч от оперното изкуство. Едва в началото на 90-те години, когато започнах да се интересувам живо от оперно изкуство и четях редовно в Университетската библиотека в Дармщадт оперна литература, дойдох до имената на Соня и Вера Немирови и се запознах особено добре с дейността на Вера Немирова като оперен режисьор. Бях дълбоко впечатлен от нейните постановки в цяла Европа – тя беше още толкова млада, а имаше огромни успехи. Чак по-късно научих за генетичната й връзка със Соня и Евгени Немирови. Но нека цитирам данни от моя архив (на немски език) относно постановки на Вера Немирова в началото на новия век:

BASEL / SCHWEIZ (THEATER BASEL)

Nemirova, Vera (Regie) 2012/2013; insgesamt 24 Regiesseure (z.B. Calixto Bieito, Christof Loy)

Info für Vera Nemirova:

Nemirova, Vera Regisseurin mit Festvertrag in :

Deutsche Oper Berlin – 2005/06/07 (Team von 23 Festregisseure)

Oper Bremen – 2011/12

Oper Frankfurt – 2006/07 (Team von 25 Festregisseure) /…………./ 2011/12

Oper Hamburg – 2001/02 (Mitarbeit mit Peter Konwitschny)

Oper Dresden – 2005/06/07

Oper Magdeburg – 2006/07

Staatstheater Mainz GmbH – 2011/12

Wiener Staatsoper – 2011/12

Nemirova, Vera Regisseurin mit Gastvertrag in :

Theater Eisenach – 2005/06/07

(край на цитата)

Прави впечатление, че например в Базел – при 24 режисьори в щата на театъра Вера Немирова е между тях, както и в Дойче Опер Берлин (23 щатни режисьори), във Франкфуртската опера (25 щатни режисьори) – едно изключително голямо признание за нея!

По-късно, особено през миналата и настоящата 2021 г. връзките ми с Вера Немирова се засилиха – станахме ФБ-приятели, започнах основно да следя последните й постановки в България, особено при тази на „Африканката“ от Джакомо Майербеер в Стара Загора и сега през лятото на 2021 г. имахме и телефонна връзка с нея, когато бях в Габрово повече от 2 месеца. Там научих и за смъртта на 13 август на обичната й майка и постоянна сътрудничка Соня Немирова.

Нека започна с траурната вест, публикувана в сайта на Софийската опера:

16 август 2021 г.

СОФИЙСКА ОПЕРА И БАЛЕТ

ОТ НАС СИ ТРЪГНА ОПЕРНАТА ПЕВИЦА СОНЯ НЕМИРОВА

Софийската опера изказва своите съболезнования на нейната дъщеря и на нейните близки.

Соня Немирова е сред водещите имена на българския оперен театър. Тя дебютира на сцената на Варненската опера на 15 март 1970 г. в ролята на графиня Марица от оперетата „Графиня Марица“ от Имре Калман. Там се запознава и с бъдещия си съпруг – оперния режисьор Евгени Немиров, син на писателя Добри Немиров. Певицата е щатен солист в оперните театри в Плевен, Пловдив и Варна. Тя е драматичен сопран, с огромен репертоар във всички Вердиеви опери. Соня Немирова е пяла Сента – „Летящият холандец“, 1983 г., Брюнхилдe във „Валкюра“ в Магдебург, Венера – „Танхойзер“, 1990 г., участвала е и в постановка на стадион „Магдебург“ – Брюнхилдe.
Соня Немирова е ангажирана през 1982 г. в Операта на Рощок и заедно с дъщеря си Вера Немирова заминават за Германия.

След 1989 г. Соня Немирова преподава пеене в Берлинската консерватория. През последните години Соня Немирова работи в подкрепа на творческите проекти на дъщеря си – оперната режисьорка Вера Немирова, която от 1998 г. започва самостоятелна режисьорска дейност с постановки в Германия, Австрия, Швейцария, Латвия, Румъния и България.

Поклон пред паметта на Соня Немирова! Опелото на певицата ще бъде в църквата „Света София“ на 19 август, от 11 часа. Поклонението пред светлата памет на Соня Немирова е във фоайето на Софийската опера на 19.08 от 11:30 часа.

(край на цитата)

Ето още няколко траурни съобщения в български медии:

БНТ 1

15 август 2021 г.

Напусна ни известната оперна певица Соня Немирова

Дълги години тя гради солидна оперна кариера в Германия.

Соня Немирова е съпруга на известния оперен режисьор Евгени Немиров и майка на най-успешната жена оперен режисьор в света Вера Немирова.

В последните години Соня Немирова работи в подкрепа на творческите проекти на своята дъщеря и е драматург на много от тях. Поклонението ще се състои на 19 август от 11.00 ч. в църквата “Света София”.

(край на цитата)

15 август 2021 г.

Телевизия NOVA

Отиде си оперната певица Соня Немирова

Почина оперната певица Соня Немирова. Това съобщиха нейни колеги.

Соня Немирова е сред водещите имена на българския оперен театър. Тя дебютира на сцената на Варненската опера на 15 март 1970 г. в ролята на графиня Марица от оперетата “Графиня Марица” от Имре Калман. Там се запознава и с бъдещия си съпруг – оперния режисьор Евгени Немиров, син на писателя Добри Немиров.

След смъртта на Евгени Немиров на 7 октомври 1981 г. Соня Немирова е ангажирана през 1982 г. в Операта на Рощок и заедно с дъщеря си Вера Немирова заминават за Германия. След 1989 г. Соня Немирова преподава пеене в Берлинската консерватория. През последните години Соня Немирова работи в подкрепа на творческите проекти на дъщеря си и е драматург на много от тях – оперната режисьорка Вера Немирова, която от 1998 г. започва самостоятелна режисьорска дейност с постановки в Германия, Австрия, Швейцария, Латвия, Румъния и България.

Екипът на NOVA изказва съболезнования на близките и семейството й. Поклонението ще се състои на 19 август в църквата “Света София” от 11.00 часа.

(край на цитата)

Траурни съобщения за Соня Немирова са поместени и в чужди медии, главно на немски език. Особено важна е статията от 19 август 2021 г. в авторитетния ежедневник „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“, която ще цитирам в оригинал и в мой превод на български език:

Frankfurter Allgemeine Zeitung

ZUM TOD VON SONJA NEMIROVA

: Eine singende Atomphysikerin

VON JAN BRACHMANN

AKTUALISIERT AM 19.08.2021

Als dramatische Sopranistin beherrschte sie die Bühne, als Regie-Assistentin brachte sie an der Seite ihrer Tochter das Musiktheater voran: Zum Tod von Sonja Nemirova.

Am Abend des 9. November 1989 stand Sonja Nemirova auf der Bühne des Volkstheaters in Rostock. Sie sang die Titelpartie in Richard Strauss Oper „Ariadne auf Naxos“. Bacchus kam und entführte sie aus der Welt des sicheren Todes in ein neues Leben. „Gibt es kein Hinüber? Sind wir schon dort?“, sang sie ungläubig. Im Saal waren kaum noch Leute. Es hatte sich herumgesprochen, dass in Berlin die Mauer gefallen war.

Ihre Tochter Vera Nemirova, heute eine der führenden Opernregisseurinnen Europas, hat diese Erinnerung in einem ihrer literarischen Texte festgehalten. Damals war sie noch Schülerin in Rostock. Mutter und Tochter waren 1982 aus Bulgarien in die DDR gekommen, die vor allem Pfirsiche und Sänger aus dem „sozialistischen Bruderland“ zu importieren pflegte. Sonja Nemirova sang in Rostock die großen dramatischen Sopranpartien wie Puccinis Tosca oder aber Beethovens Leonore in der schon damals gepflegten Urfassung von dessen „Fidelio“. Und sie ging international mit dem Ensemble auf Tournee.

Doch Sonja Nemirova war weit mehr als eine ausdrucksstarke, bühnenbeherrschende Sängerin. Die studierte Atomphysikerin, 1942 in Sofia geboren, war Ehefrau und Inspirationsquelle für den bulgarischen Autor und Regisseur Jewgeni Nemirov gewesen; sie war eine unermüdliche Gesangspädagogin mit reichem Erfahrungsschatz und theatralischem Mut an der Berliner Hochschule für Musik „Hanns Eisler“ in Berlin und zunehmend eine wichtige Assistentin ihrer Tochter bei den europaweiten Regiearbeiten in Oper und Schauspiel. Noch im April war sie nach Rostock zurückgekehrt, um dort an der Seite von Vera Nemirova „Das schlaue Füchslein“ mit dem Ensemble zu erarbeiten. Von dort ging es weiter nach Nürnberg, wo Vera und Sonja Nemirova Eduard Künnekes Operette „Der Vetter aus Dingsda“ ein erfrischendes Update verpassten. Danach brachen sie auf nach Bulgarien.

Wie das Volkstheater Rostock jetzt mitteilt, ist Sonja Nemirova, die seit längerem an den Rollstuhl gefesselt war, am 13. August in Sofia, kurz vor der Premiere der Inszenierung „Warten auf Mozart“ gestorben.

(край на цитата)

Превод:

Frankfurter Allgemeine Zeitung

КЪМ СМЪРТТА НА СОНЯ НЕМИРОВА

Пеещ атомен физик

От Ян Брахман

Актуализирано 19.08.2021

Като драматичен сопран тя доминира на сцената, като асистент на режисьора популяризира музикалния театър по отношение на дъщеря си:

Към смъртта на Соня Немирова

Вечерта на 9 ноември 1989 г. Соня Немирова застава на сцената на Народния театър в Рощок. Тя пее главната роля в операта на Рихард Щраус „Aриадна на Наксос“. Бакхус дойде и я отнесе от света на сигурната смърт в един нов живот. „Няма ли преминаване? Там ли сме вече?“ – пееше тя с недоверие. В залата почти нямаше хора. Разчу се, че Берлинската стена е паднала.

Дъщеря й Вера Немирова, днес един от водещите оперни режисьори в Европа, улови този спомен в един от своите литературни текстове. По това време тя все още беше студентка в Рощок. Майка и дъщеря бяха пристигнали в ГДР от България през 1982 г., която внасяше главно праскови и певци от „социалистическата братска държава“. Соня Немирова пее в Рощок велики драматични сопранови партии като „Тоска“ на Пучини или „Леонора“ на Бетовен в оригиналната версия на неговия „Фиделио“, който там се култивира особено. И тя участва при международно турне с ансамбъла.

Но Соня Немирова беше много повече от изразителна, доминираща на сцената певица. Ядрената физичка, завършила атомна физика и родена в София през 1942 г., е съпруга и източник на вдъхновение за българския автор и режисьор Евгени Немиров; тя беше неуморен учител по вокално изкуство с богат опит и театрална смелост в Берлинския музикален университет „Ханс Айслер“ и все по-важен асистент на дъщеря си в общоевропейската режисура в операта и драмата.

През април тя се завръща в Рощок, за да работи върху „Хитрата лисичка“ с ансамбъла заедно с Вера Немирова. Оттам нататък дейността им продължава към Нюрнберг, където Вера и Соня Немирови освежават оперетата на Едуард Кюнеке „Der Vetter aus Dingsda“. След това двете заминават за България.

Както Народният театър в Рощок сега съобщава, Соня Немирова, която беше прикована за дълго време в инвалидна количка, почина на 13 август в София, малко преди премиерата на продукцията „В очакване на Моцарт“.

(край на цитата)

И още три статии в български и чужди медии на немски език (без превод):

Портал „Klassik.com“

Sängerin wurde 79 Jahre alt

Sopranistin Sonja Nemirova verstorben

Sofia, 20.08.2021. Die Sopranistin und Musikpädagogin Sonja Nemirova ist tot. Die Musikerin wurde 79 Jahre alt.

Sonja Nemirova, geboren 1942, stammte aus Bulgarien. In ihrer Heimatstadt Sofia studierte sie zunächst Physik, später dann Gesang in Sofia, Bukarest und Wien. Neben Engagements in Warna, Plowdiw, Plewen und an der Nationaloper in Sofia ging es für sie auch nach Prag, Berlin und Tokio. 1982 zog sie nach Deutschland und sang zehn Jahre lang am Volkstheater Rostock. Ab 1993 arbeitete sie als freischaffende Künstlerin in Berlin, wo sie unter anderem als Dozentin an der Hochschule für Musik Hanns Eisler lehrte. Ab 2006 arbeitete sie außerdem als künstlerische Beraterin für Regisseure, unter anderem bei den Salzburger Festspielen, der Deutschen Oper Berlin, den Theatern in Mainz, Bremen und Weimar sowie an der Korean National Opera in Seoul. Ihre Tochter ist die Opernregisseurin Vera Nemirova. Sonja Nemirova starb am 13. August 2021 in Sofia.

(край на цитата)

Semperoper Dresden

Sonja Nemirova

Mitarbeit Regie

Die Sopranistin und Gesangspädagogin Sonja Nemirova studierte in ihrer Heimatstadt Sofia. Nach Engagements an den wichtigsten Opernhäusern Bulgariens folgten Einladungen nach Wien, Prag, Berlin und Tokyo. 1982 übersiedelte sie nach Deutschland, wo sie am Volkstheater Rostock engagiert war. Hier sang sie u. a. Partien wie Senta (»Der fliegende Holländer«), Leonore (»Fidelio«), Leonora (»Der Troubadour«), Venus (»Tannhäuser«) und die Titelpartien in »Aida«, »Turandot«, »Tosca« und »Ariadne auf Naxos«.

Seit 1993 lebt sie als freischaffende Künstlerin in Berlin und war u. a. Dozentin an der Hochschule für Musik Hanns Eisler Berlin. Seit 2006 wirkt Sonja Nemirova als künstlerische Beraterin im Bereich Regiemitarbeit und Dramaturgie, u.a. für »Lulu« bei den Salzburger Festspielen, »Tosca« am Theater Bremen, »Idomeneo« und »La traviata« am Staatstheater Mainz und »Der Rosenkavalier« am Deutschen Nationaltheater Weimar sowie »Vasco da Gama« an der Deutschen Oper Berlin, »Die Walküre« bei den Osterfestspielen Salzburg und »Wilhelm Tell« an der Korean National Opera Seoul. Sonja Nemirova verstarb im August 2021.

(край на цитата)

Hochschule für Musik „Hanns Eisler“ Berlin

Nachruf auf Sonja Nemirova

07.09.2021

Sonja Nemirova
20. September 1942 – 13. August 2021

Der Tod der Sopranistin und Gesangspädagogin Sonja Nemirova macht uns sehr betroffen.

Im Studiengang Regie hat Frau Nemirova viele Jahre bis zur neuen Studienreform Bachelor/Master engagiert das Fach Gesang unterrichtet. Zahlreiche Regiestudierende haben von ihrer praktischen Erfahrung als Sängerin profitiert und durch den Unterricht erfahren können, was es bedeutet, musikalisch und szenisch auf einer Bühne zu stehen und die unterschiedlichsten Partien zu verkörpern.


Mit ihrer starken Persönlichkeit hat sie ganze Generationen geprägt und ihnen dadurch insbesondere die Achtung vor den „Gesangsmenschen” gelehrt. „Gesangsmensch” war sie selbst durch und durch: eine herausragende Sängerin mit einem ganz großen Herz.

Lehrende und Absolventen des Studiengangs Regie werden sie immer in Erinnerung behalten.

Prof. Claus Unzen
Studiengangsleitung Musiktheaterregie

(край на цитата)

След тези траурни съобщения ще се спра на биографични бележки и дейност на Соня Немирова, за да научим повече подробности за цялостната й дейност в България и извън нея. Първо сведения от медии в Интернет (на немски език с мой превод на български език):

Sonja Nemirova

Sonja Nemirova wurde in Sofia, Bulgarien geboren. Nach einem abgeschlossenen Physikstudium begann sie 1959 eine Gesangsausbildung am Sofioter Konservatorium, welches sie 1964 abschloss. In den folgenden Jahren nahm sie Unterricht und besuchte Meisterkurse bei Prof. Christo Brambarov, Prof. Emilia Petrescou, Prof. Franz Schuch-Tovini und Prof. Pavel Lissizian in Sofia, Bukarest, Wien und Rostock.

Stationen ihres weiteren künstlerischen Werdegangs waren solistische Engagements an der Staatsoper Varna, Staatsoper Plovdiv, Nationaltheater Pleven, Nationaloper Sofia. Ihre Konzerttätigkeit erstreckte sich über Prag, Wien, Berlin, Tokio. 1982 übersiedelte sie nach Deutschland, wo sie von 1982 – 1992 Ensemblemitglied am Volkstheater Rostock war. Hier sang sie Partien wie Aida, Leonora / DER TROUBADOUR, Turandot, Tosca, Senta / DER FLIEGENDE HOLLÄNDER, Venus / TANNHÄUSER und Ariadne / ARIADNE AUF NAXOS. Zudem übernahm sie Gastengagements in Magdeburg (Turandot), am Meininger Theater (Senta), am Anhaltinischen Theater Dessau (Senta und Venus), an der Oper Liberec (Amelia / EIN MASKENBALL), in Ústí nad Labem (Tosca) sowie an der Nationaloper Sofia (Tosca und Elisabeth / TANNHÄUSER).

Sonja Nemirova ist seit 1992 freischaffende Künstlerin. Von 1991 bis 1993 war sie Lehrbeauftragte im Fach Gesang an der Universität Rostock sowie am Konservatorium der Stadt Rostock, seit 1994 Gesangspädagogin am Theater Freie Kammerspiele Magdeburg, von 1998 bis 2001 Gesangspädagogin an der Jugend-Musikschule Beeskow und Fürstenwalde. Zwischen 1994 und 1997 übernahm sie am Theater Magdeburg Rollen in „Die Nibelungen“ (Volker Braun), „Die große Freiheit“ und „Pariser Leben“ (Jaques Offenbach). Seit 1991 singt sie bundesweit im Bereich Kammermusik; seit 2006 ist sie zudem als künstlerische Beraterin tätig – u.a. an der Nationaloper Riga bei der Produktion DIE HOCHZEIT DES FIGARO. Sonja Nemirova ist seit 1993 Dozentin im Fach Gesang an der Hochschule für Musik „Hanns Eisler“ Berlin. Seit 2008 betätigt sie sich im Bereich Dramaturgie und Regiemitarbeit, so z. B. 2010 bei der Produktion LULU bei den Salzburger Festspielen, 2011 IDOMENEO am Staatstheater Mainz, 2012 TOSCA am Theater Bremen sowie 2015 VASCO DA GAMA an der Deutschen Oper Berlin.

(край на цитата)

Превод:

Соня Немирова е родена в София. След като завършва висше образование по физика, през 1959 г. тя започва обучение по вокално изкуство в Софийската музикална академия, което завършва с диплом през 1964 г. През следващите години тя продължава вокалното си обучение чрез допълнителни уроци и като посещава майсторски класове при професорите Христо Бръмбаров, Емилия Петреску, Франц Шух-Товини и Павел Лисициан в София, Букурещ, Виена и Рощок.

По отношение на нейната артистична дейност важни пунктове в кариерата й са солови ангажименти в държавните опери във Варна, София, Пловдив и Плевен. Концертните й изяви се проявяват на сцени в Прага, Виена, Берлин, Токио.

През 1982 г. Вера Немирова се установява в Германия, където през периода 1982-1992 е член на оперния ансамбъл на Народния театър в Рощок / Германия. Тук тя пее роли като Аида и Леонора („Трубадур“) от Верди, Тоска в едноименната опера от Пучини, Сента („Летящият холандец“) и Венера („Танхойзер“) от Вагнер, Ариадна („Ариадна на Наксос“) от Рихард Щраус. Заедно с това тя предприема и гостувания в други оперни театри: Турандот в „Турандот“ от Пучини в Магдебург, Сента в „Летящият холандец“ от Вагнер в Театъра в Майнинген, Сента и Венера в оперите от Вагнер в Театъра в Десау, Амелия в „Бал с маски“ от Верди в Либерец и Тоска в Усти над Лабем в Чешката република, както и ролите на Тоска и Елизабет („Танхойзер“) в Народната опера в София.

От 1992 г. Соня Немирова е певица на свободна практика. От 1991 до 1993 г. тя е учебен пълномощник („Lehrbeauftragte“) по вокално изкуство към Университета в Рощок, както и към Консерваторията на същия град, от 1994 г. е вокален педагог в Театъра за Свободни камерни представления в Магдебург, от 1998 до 2001 – вокален педагог в Музикалното училище за младежи в Беесков и Фюрстенвалде (Beeskow и Fürstenwalde).

През годините от 1994 до 1997 Соня Немирова играе роли в Театър Магдебург: „Нибелунгите“ от Фолкер Браун, „Голямата свобода“ и „Парижки живот“ от Жак Офенбах. От 1991 г. тя пее камерна музика при концерти в цяла Германия. От 2006 г. тя е при това и художествен съветник в Националната опера в Рига при продукцията на операта „Сватбата на Фигаро“ от Моцарт.

От 1993 г. Соня Немирова доцент по вокално изкуство във Висшето училище по музика „Ханс Айслер“ в Берлин. От 2008 г. тя има дейност и като драматург и режисура, например при продукциите на оперите „Лулу“ от Албан Берг при Музикалния фестивал в Залцбург през 2010 г., „Идоменей“ от Моцарт“ в Държавния театър в Майнц през 2011 г., „Тоска“ от Пучини“ в Театър Бремен през 2012 г., както и „Васко да Гама“ от Джакомо Майербер в Дойче Опер Берлин през 2015 г.

(край на превода)

Тук трябва да добавя, че голяма помощ в написване на повече конкретни данни за дейността на Соня Немирова ми оказа дъщеря й Вера, която тия дни ми изпрати ценни

биографични данни – една част на немски език, друга – на български език. Първо тия на немски език (в мой превод):

„ (…) Die Sopranistin und Gesangspädagogin studierte in ihrer Heimatstadt Sofia. Nach Engagements an den wichtigsten Opernhäusern Bulgariens folgten Einladungen nach Wien, Prag, Berlin und Tokyo. 1982 übersiedelte sie nach Deutschland, wo sie am Volkstheater Rostock engagiert war. Hier sang sie u. a. Partien wie Senta / DER FLIEGENDE HOLLÄNDER, Leonore / FIDELIO, Leonora / DER TROUBADOUR, Venus / TANNHÄUSER und die Titelpartien in AIDA, TURANDOT, TOSCA und ARIADNE AUF NAXOS. Seit 1993 lebt sie als freischaffende Künstlerin in Berlin und war u. a. Dozentin an der HfM Hanns Eisler Berlin. Seit 2006 wirkt Sonja Nemirova als künstlerische Beraterin im Bereich Regiemitarbeit und Dramaturgie, so z. B. für DIE HOCHZEIT DES FIGARO an der Lettischen Nationaloper Riga, BORIS GODUNOW am Theater Magdeburg, LULU bei den Salzburger Festspielen, TOSCA am Theater Bremen, IDOMENEO und LA TRAVIATA am Staatstheater Mainz und DER ROSENKAVALIER am Deutschen Nationaltheater Weimar“.

(край на цитата)

Превод:

Сопранът и вокален педагог Соня Немирова учи в родния си град София. След ангажименти в най-важните оперни театри в България следват покани за Виена, Прага, Берлин и Токио. През 1982 г. Вера Немирова се установява в Германия, където е член на оперния ансамбъл на Народния театър в Рощок / Германия. Тук тя пее роли като Сента („Летящият холандец“) и Венера („Танхойзер“) от Вагнер, Аида и Леонора („Трубадур“) от Верди, Тоска и Турандот в едноименните опери от Пучини, Ариадна („Ариадна на Наксос“) от Рихард Щраус. От 1993 г. тя живее като артистка на свободна практика в Берлин и заедно с вокалната й дейност е доцент във Висшето училище по музика „Ханс Айслер“ в Берлин. От 2006 г. тя има дейност и като художествен съветник в областта на режисура и драматургия например при оперите „Сватбата на Фигаро“ от Моцарт в Националната опера в Рига, „Борис Годунов“ от Мусоргски в Театър Магдебург, „Лулу“ от Албан Берг при Музикалния фестивал в Залцбург, „Тоска“ в Театър Бремен, „Идоменей“ от Моцарт“ и „Травиата“ от Верди в Държавния театър в Майнц и „Кавалерът на розата“ от Рихард Щраус в Националния театър във Ваймар.

(край на превода)

Сега данните на български език, които ми изпрати Вера Немирова:

„ (…) В България Соня Немирова учи при Лили Ракитска, после във вокалното студио на проф. Христо Бръмбаров при Рени Бръмбарова до 1969 г. Специализира в Румъния при Емилия Петреску и Арта Флореску. Следва специализация във Виена при проф. Франц Шух-Товини.

През годините 1969-70 са първите й ангажименти във Варненската опера като артист-солист. Дебютира с пълен успех в оперетата „Графиня Марица“ като Марица. В тази постановка се запознава с режисьора Евгени Немиров, чиято съпруга става през 1972 г.

Следва ангажимент в Пловдивската опера. Там пее с голям успех Леонора в „Трубадур“, Амелия в „Бал с маски“, Розалинда в „Прилепът“ и други централни партии.

След ангажимента в Пловдив е част от солистичния ансамбъл на Плевенската млада оперна трупа, заедно с Любомир Дяковски, Малина Павлова, Румен Кръсников, Мила Дюлгерова, Михаил Миланов, Роза Гръчка и др. Там от 1976-1979 пее между другото Фиордилиджи, Неда и първата си Тоска, която после пресъздаде на много европейски сцени с огромен успех.

През 1980-1982 е държавен артист към Концертна дирекция „Българска музика“ и реализира многобройни концертни програми с богат песенен и ариен репертоар. С Деветата симфония на Бетовен като сопран-соло гостува 1980 в Токио, Япония с японския диригент Тсуцуми, ученик на Сейджи Озава. В българския солистичен състав тогава пеят: Димитър Беров – тенор, Николай Кутин – бас и Весела Зорова – мецосопран. Гостува на концертните подиуми в Прага, Братислава, Виена, Берлин, Москва, Ростов на Дон и в много други градове.

Една година след смъртта на Евгени Немиров, през 1982 г. тя бива назначена като драматичен сопран с първи роли в театъра на град Рощок, ГДР. Там реализира нов, мечтан репертоар. През 1983 е Сента в „Летящият холандец“, през 1984 – Турандот в „Турандот“ и Леонора в „Леонора“ (първата и по-сложна версия на „Фиделио“ от Бетовен), през 1985 – Тоска в „Тоска“, през 1986 – Леонора в „Трубадур“, през 1987 – Мари във „Воцек“ от Албан Берг (концерна версия), през 1988 – Венера в „Танхойзер“, през 1989 – Ариадна в „Ариадна на Наксос“, през 1990 – Аида в „Аида“.

Vera Дебютът на Соня Немирова в София е през 1976 с Елизабет в „Дон Карлос“ под диригентската палка на маестро Асен Найденов. През 1979 пее Тоска на софийска сцена. В плевенския период влиза и ролята на Мими в „Бохеми“ в режисура на Кузман Попов.

През 1991 Соня Немирова става вокален педагог към Музикалната академия „Ханс Айслер“ Берлин, където работи до 2012 и обучава с голям успех голям брой студенти. Продължава активна концертна дейност, както и експериментални проекти с Драматичния театър „Freie Kammerspiele Magdeburg“. Там пее в „Пръстена на нибелунгите“ в ролята на Брюнхилда на стадиона „Ернст Грубе“ пред 10.000 зрители, реализира проекта “Голямата Свобода” на режисьора Клаус Ноак като солистка певица на старато пристанище на река Елба в Магдебург, един ангажиран спектакъл с дълбоки хуманистични послания, както и оперетата „Парижки живот“ от Офенбах в ролята на Метела в завода за машиностроене „Ернст Телман“ в Магдебург на открито, мащабен експериментален спектакъл с певци, актьори, каскадьори, танцьори, коне и тежка машинна техника. За реализацията на тези музикални проекти Соня Немирова отговаря и като вокален педагог на актьорския ансамбъл.

От 2006 г. тя работи с дъщеря си – световно известния оперен режисьор Вера Немирова, като драматург и ко-режисьор.

Заедно творческият тандем реализира над 30 постановки, между които „Сватбата на Фигаро“ в Рига 2006, „Дама Пика“ във Виена 2007, „Лулу“ в Залцбург 2010, „Лоенгрин“ в Базел 2013, „Травиата“ в Майнц 2014, „Африканката“ от Майербеер в „Дойче Опер Берлин“ 2015, „Валкюра“ в Залцбург и в Пекин 2017, „Вилхелм Тел“ в Сеул и „Русалка“ в Сент Гален 2019.

В тежката година на Ковид 2020/21 въпреки специалната обстановка Соня и Вера Немирови реализират заедно: „Влюбеният братовчед“ от Кюнеке в Нюрнберг, подготовката на „Дон Карлос“ за Великденския фестивал в Залцбург в копродукция със „Земперопер Дрезден“ и звезден състав: Анна Нетребко и Юсиф Ейвазов, Екатерина Семенчук и Илдар Абдразаков. Тази постановка ще преживее нейната премиера на 22.10.2021 г. в „Земперопер Дрезден“, с нов състав в основните роли. През април 2021 Вера и Соня Немирови изработват „Хитрата лисичка“ от Леош Яначек за Рощокския театър с блестящи отзиви във FAZ (Франкфуртер Алгемайне Цайтунг). През май 2021 Соня празнува 50-годишен сценичен юбилей с „Графиня Марица“ във Варненска опера.

През юли 2021 приключи работата по предрепетиционния период на „Кармен“ в Нюрнберг. Репетициите за настоящата премиера на „Кармен“ текат в момента за премиерата на 2.10.2021, която нюрнбергският ансамбъл посвещава на паметта на безценната сътрудничка, незабравима певица и голяма артистка Соня Немирова.

(край на цитата)

Мисля, че настоящата моя статия няма да изглежда напълно завършена, ако в края й не се спра и на последната издънка на тази забележителна фамилия Немирови, дъщерята на Соня и Евгени Немирови – забележителната режисьорка Вера Немирова, чието име е толкова тясно свързано особено в последните години от живота на Соня Немирова, която постоянно придружава като драматург оперните и оперетни постановки на дъщеря си. Ще се спра на кратки биографични бележки и извадки от различни статии, което напълно ще оформи картината за живота и дейността на това голямо артистично семейство. Освен това, малко след една седмица – на 29 септември Вера Немирова празнува рожден ден, и понеже до сега не съм писал статия за нея, тези данни за нея днес са едно заслужено внимание относно забележителната й дейност.

Портал „Theatre.art.bg“

Вера Немирова


ВЕРА НЕМИРОВА е родена в София, в семейство на артисти. Майка й – Соня Немирова е оперна певица, баща й е оперният режисьор Евгени Немиров, син на писателя Добри Немиров.


През 1996 г. Вера Немирова завършва Музикалната академия „Ханс Айслер” в Берлин със специалност оперна режисура. През 1999 г. завършва второ висше образование със специалност музикална режисура в медиите – видео, телевизия и кино.


От 1998 г. започва самостоятелна режисьорска дейност с постановки в Германия, Австрия, Швейцария, Латвия, Румъния и България.


По-важни нейни постановки с широк отзвук в международната преса са:


2002 г. „Графиня Марица” от Калман, Фолксопер, Виена
2003 г. „Макбет” от Верди, Опера Бон
2004 г. „Момичето от златния запад” от Пучини, Дойче Опер, Берлин, под диригентството на Кристиян Тилеман
2005 г. „Риголето” от Верди, Люцерн
2006 г. „Еврианта” от Вебер и „Отело” от Верди, Земпер Опер, Дрезден, „Сватбата на Фигаро” от Моцарт, Рига
2007 г. „Танхойзер” от Вагнер, Франкфурт на Майн, „Дама Пика” от Чайковски, Щатсопер Виена, под диригентството на Сейджи Озава
2009 г. „Макбет” от Верди, Щатсопер Виена
2010 г. дебютира с постановката на „Лулу” от Албан Берг в Залцбургския фестивал, с диригент Марк Албрехт
2011 г. поставя операта „Антигона” от Томасо Траета, под диригентството на Рене Якобс в Щатсопер, Берлин
От 2010 г. до 2012 г. Вера Немирова реализира цялата тетралогия на Вагнер „Пръстенът на нибелунга” във Франкфурт на Майн, под диригентството на Себастиян Вайгле.


Вера Немирова е финалист на Втория международен конкурс за Оперна режисура в Грац, Австрия, 2000 г.
2001-2002 г. режисьорката е стипендиантка на Академията за изкуства в Берлин,  където й се присъжда награда на Академията за изкуства, Берлин, секция изпълнителско изкуство.
От 2001 до 2003 г. е член на Академията за съвременен музикален театър при културния фонд на Дойче банк, с награда за постановката й на „Празникът на агнетата” от Елфриде Йелинек и Олга Нойвирт, осъществена в Хамбург.
Нейните спектакли са многократно номинирани за най-добри постановки на годината в престижното международно списание „Opernwelt“. Пак в мартенския брой (2012 г.) на същото списание, нейният спектакъл „Залезът на боговете”, четвърта част от тетралогията на Вагнер „Пръстенът на нибелунга” получава изключително висока оценка.


Вера Немирова е гост-професор в Музикалната Академия „Ханс Айслер” в Берлин и доцент във Виенския университет.


През 2008 г., за първи път работи в България, в Софийска опера и балет и реализира „Момичето от златния запад” от Пучини.


Операта „Любовен еликсир” от Доницети (март 2012 г.) е нейната втора поява на Сцената на Софийска опера и балет.

В тази кратка справка са дадени нейните постановки до 2012 г.

(край на цитата)

Независимо от това, че в настоящата статия писах доста за постановките на операта „Катерина Измайлова“ в България, искам да се спра на едно интересно интервю от 2015 г., проведено между Вера Немирова и музикалната редакторка в БНТ Татяна Иванова, свързано с постановката на тази опера в Русе:

БНР

22.04.2015

Да намеря пътя към истината на произведението

Вера Немирова в операта в Русе

Режисьорката Вера Немирова за операта „Катерина Измайлова“, която постави в Русе, за баща й Евгени Немиров, за творческия й път, отвел я до най-известните европейски сцени, за образа на съвременния оперен режисьор. С нея разговаря Татяна Иванова.

Вера Немирова е оперен режисьор със забележителна кариера и признание в Европа. Родена в България, тя израства в Германия, получава своето образование в Музикалната академия „Ханс Айслер” в Берлин, където днес е гостуващ професор. Вера Немирова има зад гърба си постановки в най-престижните оперни театри в Европа – Фолксопер и Държавната опера във Виена, Дойче опер в Берлин, операта в Бон. Била е гост на Залцбургския фестивал, реализирала е мечтата на всеки оперен режисьор – тетралогията на Рихард Вагнер „Пръстенът на нибелунга“ във Франкфурт на Майн. Работила е със световноизвестни диригенти като Рене Якобс, Кристиан Тилеман и Сейджи Озава.

За щастие Вера Немирова си идва и в България. През 2008 г. тя постави „Момичето от златния Запад от Пучини на сцената на Софийската опера, а 4 години по-късно – „Любовен еликсир“ от Доницети, също там. Тази година тя дойде за трети път, този път в Русе, града на нейния дядо – писателя Добри Немиров, и на баща й – оперния режисьор Евгени Немиров. Там тя постави през март едно много специално за нея и за оперния театър в Русе заглавие – „Катерина Измайлова“[1] от Дмитрий Шостакович – 50 години, след като баща й е осъществил в същия театър премиерното изпълнение на творбата, при това в присъствието и с активното съдействие на самия Шостакович.

И този път постановката беше реализирана изцяло от състава на Русенската опера – солистите Мария Цветкова, Петър Костов, Пламен Бейков и др.; хор и оркестър под диригентството на Найден Тодоров. Премиерата на операта „Катерина Измайлова“ на 25 март 2015 г. се превърна в събитие, предизвикало огромен интерес не само у нас, но и в Европа. За него в Русе пристигнаха авторитети в операта от чужбина, снима се филм за австрийската телевизия.

Намирам Ви в Русе, където представянето на операта „Катерина Измайлова“ беше необикновено преживяване за всички. А за вас какво беше то?

Изключително емоционално преживяване. За първи път съм в Русенската опера, за първи път съм за толкова дълго време в Русе, град, с който съм свързана лично, като семейни корени. За първи път ми се случи да дойда преди две години. На път за Букурещ, където ме очакваше моята постановка „Отело“на фестивала „Джордже Енеску”, спряхме в Русе, преди да минем по Дунав мост, за да посетя някои места, които отдавна исках да видя. Това е родната къща на дядо ми, писателя Добри Немиров, вписан в историята на българската литература с 30 тома съчинения и голяма значимост като класик между двете войни, председател на писателския съюз, общественик, много интересна личност. Аз като негова внучка за първи път видях паметната плоча на родната му къща на улица „Добри Немиров”. Баща ми пък, Евгени Немиров, е бил дълги години режисьор в Русенската опера. Между 1954 и 1968 г. е поставил доста нестандартен репертоар. Сред заглавията са: „Джоконда“ от Понкиели през 1958 г., „Момичето от златния Запад“ от Пучини през 1959 г…

Което вие също поставихте в Софийската опера.

Да, освен това го правих и в Дойче опер – Берлин, на 13 март беше възстановката на моята постановка от 2004 г., играе се отново. Но да продължим със заглавията, реализирани от моя баща: „Лакме“ от Делиб; „Цар Калоян“ от Панчо Владигеров за първи път в България – през 1962 г., след премиерата, която е била през 30-те години на миналия век; „Дон Карлос“; „Дама Пика“. Един връх в неговата дейност и в стремежа му да прави нестандартен оперен репертоар е била премиерата на „Катерина Измайлова“ от Шостакович, без съмнение върховен момент на „Мартенски музикални дни” тогава. Премиерата е била на 7 април 1965 г., диригент е Ромео Райчев, режисьор – Евгени Немиров. Шостакович присъства на премиерата, но 10 дни преди нея солистите, оркестърът и хорът, както и творческият екип са имали шанса да работят с Шостакович.

Намерихме в архивите на Русенската опера партитурите, от които се е работило тогава, с лични ремарки на композитора.

Предполагам, че да отвориш такива ноти е като да попаднеш на съкровище. Как се почувствахте? Държал ги е в ръцете си и вашият баща.

Беше много вълнуващ момент за мен, както и за диригента Найден Тодоров, когато за първи път прелиствахме и четохме ремарките на Шостакович. С каква енергия неговата ръка е вписвала забележки между тактовете. Даже има някои скъсани нотни листа – толкова бързо и енергично ги е обръщал. Той е бил хиперактивна, много емоционална личност. Влизаш по някакъв начин в допир с човешкия гений.

Били сте на 9 години, когато баща ви си е отишъл от този свят. Какво знаете за постановката му?

Той е бил изключително напредничава творческа личност. Специално в тази постановка е търсил нови форми, нови изразни средства за оперния театър. Имал е желание коренно да го реформира, да няма нищо общо с операта от миналото. Той винаги е казвал, че тази опера е театър, нищо друго, т.е. когато живеем в музиката на „Катерина Измайлова“, трябва да мислим театрално, а не да бъркаме операта с костюмиран концерт. Бил е много заинтересован да намери нова естетическа линия, освен натурализма и реализма, които са властвали тогава. И това изключително ме впечатлява.

В нашия архив имаме снимки от тази постановка. Изложбата, която направихме с тях, много ме радва. Намерихме два костюма в богатия гардероб, дизайнер на костюмите е бил също моят баща. Изложихме ги, както и снимки на негови бележки, снимки с Шостакович и с певците, които са били звезди на Русенска опера. Ивелина Стоицева е била Катерина Измайлова, Иван Димов – Сергей… Крондев, Мъников, Попов, които знам само от разказите на майка ми и баща ми.

Разбира се, аз съм била много малка, когато баща ми си отиде от този свят, но мога да кажа, че оттогава непрекъснато го търся по някакъв начин. И възкресението на тази постановка тук, след толкова години, е и моя заслуга в известен смисъл, защото исках да се извикат в съзнанието на хората тези традиции.

Вашата Катерина Измайлова каква е?

Аз съм много близка до концепцията на автора за нейния образ. Самият Шостакович е казвал, че иска максимално да я оневини, въпреки че на пръв поглед тя е отрицателен герой. Извършва три убийства – първо убива своя свекър, после съпруга си и най-накрая новата любовница на Сергей, своя втори мъж. Въпреки това той с такива драстични средства показва грозното и бруталното в света, който я заобикаля, и средата, в която тя се мъчи да просъществува под натиска на своя свекър и съпруг, че по някакъв начин оправдава нейните деяния. Човек вижда в нейния образ единствения слънчев лъч в този мрак, в тази разтурила се вече мелница – пропадналото предприятие на Борис Измайлов, където тя живее.

Парадоксално.

Абсолютно, да. Обаче има логика, както и в музикалната структура. В контра са поставени тези два аспекта – чистотата на Катерина, нейният порив за живот, желанието й да бъде обичана, нейният копнеж дори за сексуална реализация, защото тя никога не е усетила истинска любов. Шостакович постига това с много драстични средства и с противопоставяне на бруталното общество – грозно, садистично. Друг положителен образ, освен този на Катерина няма.

Работихте по редакция на втората редакция, която Шостакович прави специално за Русе. Защо държите точно на тази версия.

В първата си редакция – „Лейди Макбет от Мценска околия“, операта шества в момента из всички оперни театри в Европа. Тя има изключителен успех и се изпълнява непрекъснато. Наскоро имаше премиера в Копенхаген… В Осло, в Берлин, в Дойче опер. Но втората редакция на операта – „Катерина Измайлова“, се изпълнява рядко. За мен беше много важно тук да прозвучи същата музика, която е прозвучала тогава. Първо, защото я свързвам с това място, и второ, защото разполагаме с нотния материал, който лично Шостакович по чисто практични причини е обработил така, че да може да бъде поставена в Русе в тогавашните условия. Например в първата версия е имало духов оркестър, който тук го няма. Имало е някои инструменти, които са сменени с други. Някои неща той самият е дообработил по лично усмотрение. Усъвършенствал ги е дори. И това от музикална гледна точна е много интересно и би трябвало да се забележи като исторически факт, да се работи по реализацията, както е била. Говоря за музикалния образ. Разбира се, постановката си е съвременна и естетиката й отговаря на театъра на нашите дни.

Разкажете за вашия път от София до Берлин, който допреди две години не е включвал Русе.

Как да ви кажа, искам да спомена тук моята майка, Соня Немирова, която е оперна певица. Навремето музиканти и певци можеха да работят в ГДР, тя е изпратена от бившата Импресарска дирекция като солист на оперния театър в Рощок. Там съм израснала. Бях на 9 години, когато отидохме там, непосредствено след смъртта на моя баща. От една гледна точка това беше добре за нас и за моето развитие, защото можахме малко да се дистанцираме от случилото се. Беше изключително лечебно. Моята майка успя да реализира там мечтани партии. В Германия тя дебютира като Сента в „Летящият холандец“, пя Елизабет и Венера в „Танхойзер“, Брунхилда и т.н. Разви се като вагнерова изпълнителка, което по това време (началото на 80-те години) тук не беше възможно. Успя да реализира други мечтани партии като Турандот, Леонора във „Фиделио“. Аз я следвах в нейния творчески път. Доста малка бях, когато реших да изуча най-интересната работа в театъра, режисьорската. Защото в тази професия ти имаш шанса да сътвориш един собствен свят. Това винаги ми е харесвало. Занимавало ме е още от 11-годишна.

Попаднах доста млада, на 17 години, във Висшето училище по музика „Ханс Айслер” в Берлин. Там има отдел по оперна режисура, който завърших през 1996 г. с премиера в берлинската Щатсопер. Като студенти имахме шанса да работим в коопродукции с Щатсопер. В малката камерна зала „Аполо” поставих една много рядка опера от Рихард Щраус – „Магарешката сянка“. Трябва накратко да разкажа историята, защото е много весела и абсурдна. Вървят двама през пустинята. Единият е магаретар, а другият – зъболекар. Понеже слънцето е палещо, няма никъде нито дърво, нито сянка, зъболекарят, наел магарето, сяда в неговата сянка. Тогава магаретарят иска пари за сянката, защото онзи е наел магарето, но не и сянката му… Една много актуална тема за това как всичко може да се обърне в пари и да се печели дори от най-естественото нещо – една сянка. Това е политическа сатира, написана от Щраус през 1946 г., непосредствено след Втората световна война, под впечатлението от разрухата. Щраус е бил доста огорчен, макар че знаем неговата позиция по време на войната, той е бил на почит и уважение, но все пак се е дистанцирал от всичко, пишейки „Алпийска симфония“. Най-накрая е направил резюме на своя творчески живот с една политическа сатира за абсурда.

Имате много бляскав път в режисьорската работа. За по-малко от 20 години след завършването си сте работили в много реномирани театри в Европа. Сред постановките ви е и мечтаният от всеки режисьор „Пръстен на нибелунга”.

Да, във Франкфурт на Майн. Това беше изключително събитие в моя живот, една много важна стъпка. Поставих го от 2010 г. до 2012 г., почти паралелно с първата постановка тук на „Пръстена на нибелунга“, в Софийската опера, на академик Карталов. Бяхме непрекъснато в контакт, разменяхме си разни мисли. Беше много интересно време. Стана така, че той е първият български режисьор, който прави в България „Пръстенът на нибелунга“, а аз съм първият български режисьор, който го прави зад граница.

В младежка възраст имате постановки във Виенската държавна опера, в Дойче опер, на Залцбургския фестивал… Как се отключи пътят ви?

Имах шанса да срещна правилните учители и може би имах късмета да бъда в правилния момент на правилното място. Режисьорът Петер Конвични бе моят „майстор”, бях негова студентка по време на дипломната ми работа, той беше моят ментор. Много съм научила от него като методика, работа с хора, с целия апарат, като начин на мислене, че трябва да имаш послание, трябва да имаш идея и идеали, за които да се бориш. Не само да разказваш история, да я опаковаш в бляскава и шикарна опаковка и да я хвърлиш на публиката като някаква сензация. Тук не става дума за това. Тук става дума за съдържателни неща, за много по-дълбоки теми, свързани с нашия живот, които са в центъра на всяко оперно произведение. За любовта, страстите, омразата, насилието.

Много обичам да работя с хорове – в постановката функцията на хора е много важна, като ролята на едно общество. В Русе срещнах един изключително добре подготвен музикално хор от хормайстора Стиляна Димитрова, дъщеря на хормайстора, който преди 50 години е бил хормайстор в постановката на баща ми. С огромна енергия и желание всички те се хвърлиха в своите сценични задачи. Не става дума за това къде се намираш – дали си във Виенската Щатсопер, или в Берлин, в Люцерн, Базел или Русе. Тези произведения ни задължават да бъдем професионални, да бъдем точни, да дадем всичко от себе си. А това го определя значимостта не на мястото, а на произведението, с което се занимаваме.

В Германия, а и в цяла Европа е разпространена тенденция режисьорите сякаш да забравят, че са в оперен театър и че певците трябва да пеят, докато играят. Докъде може да стигне един оперен режисьор? Вие търсите ли скандалното в постановката?

Това е обширна тема и мисля, че човек трябва да има повече време за разговор по нея. Мога да говоря за моята работа, без да правя сравнения с работата на други колеги. За мен е важно да намеря пътя към същественото, към истината на едно произведение. Вече с какви средства го постигам – дали те са умерени или радикални, това е оставено да го реши творческият екип, но мисля, че все пак колкото е по-ясен сценичният език, по-решителен, толкова по-голям шанс ще имаш да бъдеш разбран от публиката. Макар и това да провокира у някого в публиката отрицателни реакции. Защо ги провокира? Защото понякога истината не е приятна. Истината е, че животът ни преминава под знаменателя на алчност, насилие и грозни неща. Това, разбира се, изисква съответния сценичен език. В „Катерина Измайлова“ не можеш да пипаш с кадифени ръкавици. Трябва да бъдеш автентичен, директен, без заобиколки. И тогава се получава нещо много интересно, защото музиката остава като остров на утопията, на стремежа към красивото. Ако започнеш да наслагваш една партитура като „Момичето от златния Запад“, която е изключително пищна на цветове, да я наслагваш в тези цветове, виждайки някакви  ефекти, а не я оставиш да бъде в едно съвсем сиво място, някъде в последния зарязан бар, в последното село в Америка, където бедни хора живеят в контейнери, но се стремят към достойно място, борят се за работа, емигрират… Колко хора поемат този път, особено днес? Милиони по целия свят. И няма нужда да го показваме по някакъв начин красиво, защото красиво то не е. Красива е музиката, тя е утопия. И поради този контраст между това, което виждаме, и изключителната красота на музиката ние проникваме в душата на нашите герои. И тогава става наистина интересно. Тогава зрителят вижда, че това, което е там, на сцената, не е някакъв изкуствен свят, а има нещо общо с нашия, с неговия живот. Понеже „Момичето от златния Запад“ беше представено тук в моя постановка през 2008 г., предполагам, че хората, които са я гледали тогава, знаят за какво говоря.

Срещали ли сте някога съпротива от актьорите, които не искат да изпълнят нещо. Как ги убеждавате?

Аз вървя наистина по пътя на убеждението. Не насилвам никого да прави нещо, което не иска да направи, защото тогава то не става, както трябва, стои изкуствено. Мисля, че образът на режисьора доста се промени. Вече не е такъв диктатор, както в миналото, а на първо място приятел на певеца. Иска да му помогне да стигне до своите максимални изразни средства, да разкрие своята същност, да покаже какво има в него, дори и тъмните страни. Трябва да имаш смелост да покажеш и тъмната страна на своя характер, която я има във всеки от нас.

Артистите разказаха преди премиерата, че с вас се работи доста лесно и нещата се постигат леко. Много рядко съм чувала подобно нещо и съм виждала толкова светнали очи.

Да, тук ентусиазмът е огромен и това ми дава много енергия. Още като вляза в театъра, всичко ме зарежда. Желанието, с което хората работят. Но по принцип като си помисли човек, колко малко хората имат шанса да се занимават с това, което наистина обичат… Това да бъдеш музикант, да стоиш на сцената и да имаш възможност да правиш театър е една сбъдната мечта. Ние всички можем да бъдем щастливи, че имаме възможност да правим това, което най-обичаме – изкуство. И когато го правим заедно, е още по-хубаво, защото го правим всички, целият екип.

Стана дума вече, че имате постановки в най-големите театри в Европа. Вие коя приемате като свой най-голям успех? Коя ви е донесла най-голяма радост досега?

Голям успех, разбира се, е „Пръстенът на Нибелунга“ или „Тристан и Изолда“, която реализирах в Бон. Това са върховни моменти, но има и други. „Макбет“ във Виенската опера предизвика много противоречиви реакции. За мен това е една от най-сполучливите ми и най-добри режисьорски работи. Понякога има такъв парадокс – това, което се харесва най-много на публиката или на критиката и пресата, не е непременно това, с което ти се идентифицираш като режисьор.

Много интересен ефект се получи сега, когато направих в Дойче опер, Берлин възстановката на „Момичето от златния Запад“. Реших да не променям нищо, защото както съм я направила през 2004 г., тази творба отговаря на един етап от развитието на един човек, който тогава е бил едва на 30 години, – младежка работа. Ефектът беше, че всички колеги, които я гледаха сега, споделиха, че е доста актуална и не е изгубила значимостта си в тези 10 години. Това беше изключително интересно за мен. Макар че някои детайли не ми харесват, аз не бих я променила, защото искам да съм честна към себе си и към публиката.

В различните театри по света се срещате с български артисти. Как приемате тези контакти?

Естествено, длъжна съм да приемам всеки равностойно, обаче между нас, българите, има някакъв контакт, който винаги е много топъл, сърдечен. Много се радваме един на друг.

Ние пък се радваме на вашите гостувания и не мога да не ви попитам: имате ли следващ проект за България?

Имам планове със Софийската опера, още не искам да споделя какви, за едно ново заглавие. Но засега ми предстои работа в чужбина. На първо място една нова постановка в театъра в Базел на съвременния композитор Петер Ружичка. Тя ще бъде в края на май. И после ще правя „Африканката“, една много рядка опера от Майербер за Дойче опер – Берлин. Сега в най-новата редакция, която „Рикорди” издаде, тя ще се нарича „Вашку да Гама“. Премиерата ще е на 4 октомври 2015 г.

Интервюто е излъчено в ефира на програма „Хоризонт” на БНР.


[1] През 1932 г. Шостакович създава операта „Лейди Макбет от Мценска околия” по повестта на руския писател Н. С. Лесков (1831-1895). Премиерата е в ленинградския „Малий оперен театър” на 22 януари 1934 г. Тя шества и на сцените в Европа и Америка, преди съветската преса да я подложи на пълен разгром и авторът й да бъде осъден от ръководството на комунистическата партия. Операта е забранена, а 20 години по-късно авторът подготвя втората й редакция с ново заглавие „Катерина Измайлова”, чиято премиера е през 1962 г. Б.р.

(край на цитата)

И в края на статията ми – още едно интересно интервю от 2012 г.:

Вера Немирова, оперен режисьор: Не исках да стана немска актриса

28.03.2012 Елизабет Радкова

Вера Немирова е един от най-известните български оперни режисьори в чужбина.

Родена е в София в семейство на артисти. Майка й – Соня Немирова, е оперна певица, баща й е оперният режисьор Евгени Немиров, син на писателя Добри Немиров. След смъртта на съпруга си Соня заминава с дъщеря си за Източна Германия. През 1996 г. Вера Немирова завършва Музикалната академия „Ханс Айслер” в Берлин със специалност “Оперна режисура”, а през 1999 г. взема и специалност “Музикална режисура в медиите”. От 1998 г. започва самостоятелна режисьорска дейност в Германия, Австрия, Швейцария, Латвия, Румъния и България.

На 1 април в Софийската опера ще се играе последната за сезона постановка на “Любовен еликсир” на Гаетано Доницети, чийто режисьор е Вера Немирова.

– Г-жо Немирова, имали сте сложно детство. Разкажете за него. Къде израснахте?

– По оперите. Ние бяхме едно театрално семейство. Баща ми – оперен режисьор, майка ми – певица. Често се местехме. Първия си рожден ден съм го празнувала в Пловдивската опера. По-нататък дойдоха и Плевен, София. Но, след смъртта на баща ми през 1971 г. когато бях на 9 г., се преместихме в бившата ГДР. Майка ми беше на договор като драматичен сопран в операта на гр. Рощок – един много красив град край Балтийско море. Така че съм прекарала половината си детство в България, половината – в Германия. Но това, което в целия свят беше еднакво, беше този свят зад кулисите, операта – този поетичен и красив свят от музика и фантазия, който беше моят дом всъщност. И огромна игрална площадка.

– От дете сте в мрежите на илюзорния свят, правили ли сте опит да го напуснете?

– Не, би било странно, ако бях станала лекар или нещо такова. Още като дете правех разкошни куклени представления за цялата ни кооперация в задния двор. Заедно с моите приятели пишехме покани, правехме представления. Аз им разпределях ролите, тоест влизах си в “работата” на режисьор от най-ранна детска възраст.

– Къде се разиграваха тези “театрални представления”?

– Живеехме в центъра на София. Ние бяхме деца, които растат по задните дворове. Имах много хубаво и свободно детство. Може би поради това, че все още нямаше толкова силова телевизия, която ни засипва с по 50 канала, интернет, който привлича вниманието ни още от 4-годишна възраст и по-рано. Аз черпя от това детство в България до ден-днешен.

– Когато се преместихте в Германия, промени ли се този начин на живот?

– Много рязко. Първо там по-рано се стъмваше, децата си лягаха със Сънчо в 7, а не в полунощ. И трябваше да се адаптирам. Тъй като не намирах подобни съмишленици и приятели, аз ги търсех в театъра между колегите на майка ми. Играех във всички възможни представления, където има детски роли.

– Какви спомени имате от баща си?

– Той живее сред нас. Защото ние с майка ми по всякакъв начин се опитваме да го включваме в нашия живот. Няма ден, в който да не сме говорили за него. Той ми е толкова ярък, че все едно никога не ни е напускал. Баща ми беше един изключителен интелектуалец, всестранно развит човек – той си правеше декорите сам, беше художник, автор и режисьор, беше балетмайстор също. Той беше ходеща енциклопедия.

И за онова доста тежко и непоетично време – абсолютна рядкост. Просто колкото повече време минава, толкова повече негови страни откривам, тъй като имам неговата професия. Скоро открих кореспонденция между него и майка му от русенския му период и установих, че се е занимавал със същите заглавия, които аз работя в момента, и преди 50 г. е имал същите проблеми.

– Такава връзка с баща ви сигурно е много ценна. Затова ли станахте оперен режисьор?

– Да кажем може би, че ако не си беше отишъл от нас и не изпитвах това силно желание да се приближа до него, нямаше да се занимавам с тази професия.

– Каква друга професия щяхте да изберете?

– Ох, не знам. Пожарникар. (Смее се.) Имах желание, като бях на 3 годинки, да стана балерина, обаче беше много ясно, че няма да стане, тъй като бях много сладко и шишкаво дете.

После до 14 г. исках да стана актриса. Тук дойде и проблемът с езика. Когато си българче и живееш в чужбина, трябва да станеш немска актриса. А аз не бях сигурна, че искам да съм немска актриса.

– Живели сте само 9 г. в България, а българският ви е кристален.

– Благодаря ви много. Притеснявам се понякога, когато трябва да се изразявам, особено публично. Да почнеш да си търсиш думите, е срамна работа за един българин.

– Когато идвате тук, сте винаги с майка си. Така ли е и в Германия?

– Да. Тя много ми помага. Работим с нея през цялото време, тя ми е драматург. Тъй като е оперна певица и има изключителен опит – 40 г. на сцената. Тя също е и моят най-голям критик. Когато дойде да ми гледа последните репетиции, има да ми каже доста работи, които другите не виждат. На певците също много им помага, защото е певица и има пряка връзка с тях. Те малко се страхуват от мен, режисьорът. Докато чрез нея си достигат до тяхната истина.

– Поставихте в Софийската опера “Любовен еликсир” на Гаетано Доницети. Срещнахте ли отпор от артистите или техническия екип в някакъв момент?

– Обратното. Те доразвиха и прегърнаха идеите ми. Единственият проблем беше как да докараме камиона на Дулкамара (персонаж в операта – б. ред.) – истински кемпер мерцедес, който нямаше начин да се пренесе до България. Но не знам по какви пътища това нещо пристигна тук и Пламен Карталов (директорът на операта – б.а.) ми се обади един ден с думите: “Вера, твоят мерцедес е на нашия паркинг.”

– Жена оперен режисьор не е често срещано явление. Имали ли сте затруднения заради пола си?

– Ами, вижте, аз имах учителка оперен режисьор – г-жа Бергхаус, която също не правеше разлика между женска и мъжка професия. Има просто или годни режисьори, или некадърни режисьори. Никога не ми е пречило, че съм жена.

Освен един път може би с австрийско-немската критика, когато правих операта “Лулу” от Албан Берг за Залцбургския фестивал и някакъв критик, мъж, беше писал, че аз не съм му била дала “женския поглед” върху произведението. Странно как един 50-годишен мъж знае какъв точно е женският поглед…

– Наскоро в Германия сте имали голям успех с последната част на “Пръстенът на нибелунга”.

– Изобщо цялата тетралогия на Вагнер имаше огромен успех във Франкфурт. Билетите са разпродадени за 3 години напред. Предлагат ги на черната борса в Интернет на тройни цени. Окачестви се като много голямо постижение от пресата.

– Какво ви предстои?

– Цикълът на пълния “Пръстенът на нибелунга” във Франкфурт през юни, “Тоска” в Бремен, една дълготрайна до 2015 г. планирана съвместна работа с повече постановки в театъра в Базел. И така. За три години напред календарът ми е пълен.

– Почивате ли някога?

– О, трябва да почива човек. Понякога си вземам малко време да глътна въздух. Всяка година сме на почивка във Варна. Там са се запознали родителите ми и съм силно свързана с града. Когато имам шанс да пътувам в България, винаги го правя, защото това много ме зарежда.

– Възможно ли е след толкова години в Германия България все още да ви липсва?

– Естествено. Колкото по-дълго човек е извън България, толкова повече му липсва. Това прогресивно нараства, вместо да намалява.

(край на цитата)

Нека днес на 20 септември 2021 г. почетем годишнината от рождението на незабравимата Соня Немирова, а на 29 септември – на нейната забележителна дъщеря Вера Немирова, която в последните години много често прави оперни постановки в родната България, доказвайки правотата на твърдението си, което дава при последната точка на горното интервю.

……

Einführung Online – Carmen, Staatstheater Nürberg 2021

Regie: Vera Nemirova Mitarbeit Regie: Sonja Nemirova † Musikalische Leitung: Guido Johannes Rumstadt Bühne: Heike Scheele Kostüme: Marie Therese Jossen-Delnon Chorleitung: Tarmo Vaask / Philipp Roosz Dramaturgie: Georg Holzer Lichtdesign: Kai Luczak

´´´´´´

Einführung Online – Der Vetter aus Dingsda | Staatstheater Nürnberg 2021

Musikalische Leitung: Lutz de Veer | Inszenierung: Vera Nemirova | Mitarbeit Regie: Sonja Nemirova | Bühne, Kostüme: Pavlina Eusterhus | Choreografische Mitarbeit Yoko El Edrisi | Licht: Kai Luczak l Video: Stefan Witter, Boris Brinkmann | Dramaturgie: Georg Holzer | Kamera: Norbert Goldhammer, David Klumpp, Felix Reichart | Schnitt: David Klumpp

´´´´´´

Der fliegende Holländer, Theater Magdeburg 2017

Oper von Richard Wagner Musikalische Leitung GMD Kimbo Ishii Regie Vera Nemirova Co-Regie Sonja Nemirova Bühne/Kostüme Tom Musch Video Bahadir Hamdemir Dramaturgie Ulrike Schröder Choreinstudierung Martin Wagner Daland Johannes Stermann Senta Liine Carlsson Erik Timothy Richards Mary Lucia Cervoni Der Steuermann Jonathan Winell Der Holländer Vladimir Baykov Opernchor des Theaters Magdeburg Magdeburger Singakademie Mädchenchor des Opernkinderchores des Konservatoriums »Georg Philipp Telemann« Magdeburgische Philharmonie Premiere am 21. Januar 2017 Theater Magdeburg, Opernhaus

´´´´´´´´

Regisseurin und Librettistin Vera Nemirova über “Katze Ivanka”, Staatsoper Hamburg

Rot getigert, mit bernsteinfarbenen Augen, musikalisch begabt und ziemlich frech – Katze Ivanka ist der heimliche Star des Opernhauses und alles andere als eine gewöhnliche Katze: Mäuse jagen, durch die Gassen streunen oder in der Sonne räkeln mag sie nicht. Ihr Revier ist die Bühne. Dirigenten und Regisseure liegen ihr zu Füßen. Und die Primadonna platzt vor Eifersucht. Nachts, wenn alles ruht, lockt Ivanka mit der Ballettratte die kleinen Mäuse aus ihren Löchern hervor und zusammen erobern sie das Opernhaus. Du möchtest Mäuschen spielen? Dann folge den Katzenspuren … Gemeinsam mit Massimiliano Matesic bringt Vera Nemirova eine Geschichte aus ihrer Kindheit auf die Bühne, die schnurrend ins magische Reich der Oper einführt. Inszenierung: Vera Nemirova Co-Regie: Sonja Nemirova Bühnenbild und Kostüme: Pavlina Eusterhus Dramaturgie: Janina Zell

´´´´