Alma (BGR, Opera) – operastars

На 18 март 2025 г. ще бъде премиерата на операта “Алма” от Любомир Денев на сцената на Русенската държавна опера

Драги приятели на оперната музика, днес на 10 март 2025 г. пиша за новата българска опера „Алма“ на композитора Любомир Денев – баща, която ще бъде изнесена в Русе премиерно на 18 март 2025 г. при фестивала „Мартенски музикални дни“.

Такова събитие не се случва в последно време често – премиера на българска опера, при това на сцена извън София, с тема извън България, но много интересна, поради което искам да дам информация относно сюжета, авторите на операта и изпълнителите (всъщност това е моноопера само с една певица, при това чужденка).

Ето как се стигна до това интересно събитие:

На 28 февруари 2025 г. режисьорката Вера Немирова написа във ФБ, като приложи и плакат за операта „АЛМА“:

„Скъпи приятели и колеги! Не пропускайте световната премиера на „АЛМА“ от Любомир Денев! В ролята на Алма ще преживеете немската певица-актриса Мария Хелгат, заради която определено си струва да пътувате до Русе. Премиерата на 18.03. вече е изцяло продадена, но поради големия интерес Русенска Опера помести в репертоара втора дата: 19.03.! За нея още има билети, ЗАПОВЯДАЙТЕ!“

РS: Сцена и костюми: Youlian Tabakov

(край на цитата)

През следващите дни аз се заинтересувах, влязох в сайта на Русенската опера и прочетох основни данни за предстоящата премиера. Цитирам:

Портал „Държавна опера Русе“

На 18 март от 19.00 ч. на Сцена Опера, в рамките на 64. МФ “Мартенски музикални дни”, Държавна опера – Русе представя:

“АЛМА”

Световна премиера

Монодрама от ЛЮБОМИР ДЕНЕВ
Либрето – ГЕРГАН ЦЕНОВ
Музикален постановчик – ЛЮБОМИР ДЕНЕВ – баща
Режисьор – ВЕРА НЕМИРОВА
Диригент – ВЕЛИСЛАВА СКРИЛЬОВА
Художник – ЮЛИЯН ТАБАКОВ

Ансамбъл от Оркестъра на Държавна опера-Русе

В ролята на Алма Малер – МАРИЯ ХЕЛГАТ
С участието на Ася Русева и деца от Русенска детска опера

Композиторът Любомир ДЕНЕВ – баща създава музикално-сценично произведение по либретото на Герган ЦЕНОВ, предназначено за изпълнение от певица – драматично сопрано, със съпровод на пиано.

Текстът (на английски език) интерпретира драматичния живот на Алма Малер – интересна и противоречива личност, спътница на известни хора от артистичния свят в Европа между двете Световни войни: композитора Густав Малер, архитекта Валтер Гропиус, художника Оскар Кокошка и писателя Франц Верфел.

Алма – дъщеря на художник, жена с богата душевност, самата тя надарена с композиторски талант, е принудена да потиска своите артистични наклонности в името на любовта и да посвети личния си живот на мъжете до нея. Спектакълът е замислен като моно-опера, в която героинята, вгледана навътре в себе си, в една реминисценция анализира преживяванията си, потапя се в дълбочините на собственото си подсъзнание и разкрива с раздираща безпощадност мотивите на своите най-съкровени емоционални преживявания. В поредица от възходи и падения, от вихъра на висшето виенско общество до съкрушителни сътресения в личния ѝ живот – ранна смърт на бащата, поредица от загуби на децата ѝ, на съпрузите, Алма преживява бурно време на световни обществени катаклизми – Първата световна война, надигането на нацизма, Втората световна война, бягство в Америка… тя е сякаш струна, резонираща на събитията, отчаян звук, подгонен във времето и пространството – и в преносен, и в буквален смисъл.

Музикалните средства – силно драматични, разгърнати арии, наред със затрогващи лирични епизоди, задъхани, откровени речитативи, динамични контрасти в партията на пианото и вокала, приглушени или дисонатни хармонии, в съчетание със силно актьорско присъствие и подходящо театрално решение ще допринесат за цялостното емоционално разкриване и пълното музикално-драматично въздействие на творбата.

Събитието се реализира с финансовата подкрепа на Министерството на културата.

….

Синопсис

Алма е обзета от мъчителния спомен за смъртта на своя любим баща – героят от детството ѝ, който е разкрил пред нея чудния свят на изкуството и литературата. След неговата смърт, животът ѝ е изпълнен с непоносима самота и чувство на безизходица. Майката на Алма бързо се омъжва повторно, което в очите на малката ѝ дъщеря е грозно предателство към паметта на баща ѝ. Алма намира утеха в музиката и литературата, но дълбоката ѝ връзка с баща ѝ и артистичния свят, в който той я въвежда, не спира да я преследва. Тя копнее за спасител под формата на страстен любовник, който да я освободи от потискащата сива действителност и да я понесе върху Мефистофелова колесница, както това се случва с нейния любим Фауст.

Първата любов в живота на Алма е пианото, пред което тя денонощно излива своята поетична душа. Виена – градът, в който тя е родена и живее – е в нейните очи приказен град, в който тя е възхвалявана като „най-красивото момиче във Виена“. Но един ден, съвсем неочаквано, младата Алма е споходена от тайнствен мъж, който чрез една единствена страстна целувка променя завинаги нейното сърце и душа. Въпреки тази първа мимолетна любов, дълбоките съмнения на Алма по отношение на света около нея и по отношения на самата нея, все повече се задълбочават и възпаляват.

Съдбата я подтиква към брак с прочутия композитор Густав Малер. Още от самото начало на тяхната връзка, чувствата на Алма към нейния съпруг са белязани от дълбока неприязън, тъй като техният съвместен живот много скоро разкрива огромната и непреодолима бездна между техните две напълно различни души. Густав, въпреки своя музикален гений, остава дълбоко предубеден към творческите стремежи на своята много по-млада съпруга, и така още през първите години на техния брак всички мечти на Алма увяхват под непосилната тежест на съпружеските задължения, наложени ѝ от Густав. Неутешимата скръб на Алма се задълбочава особено силно след трагичната смърт на първото им дете, като в същото време тя започва да прозира в творбите на своя съпруг странно, почти свръхестествено предчувствие за дълбоката трагедия, която я очаква занапред.

Алма започва търпеливо да чака. Тя чака следващия „спасител“, който да я изведе от безизходицата на нейния безрадостен семеен живот, и този нов спасител се явява в лицето на младия и талантлив архитект Валтер Гропиус. Любовта между него и Алма пламва мигновено и Алма се чувства освободена от тежестта на миналото си; тя вече не се идентифицира единствено като съпруга или дъщеря, а като самата себе си. Нощите с Валтер са изпълнени с дива екстатика, която помага на Алма поне за кратко да се откъсне от тежките окови на семейния живот. Алма бясно и неудържимо препуска върху летящата колесница на Мефистофел – през деня тя е послушна съпруга, отдадена на своя гениален съпруг, а през нощта тя се превръща в страстна любовница на своя млад спасител. В условията на това свое двойно съществуване, Алма все още не може да се освободи напълно от потискащото усещането за предателство – не само към своя съпруг, но и към самата себе си. Това усещане е подсилено, когато една сутрин Густав ѝ представя писмо от Валтер, в което последният описва тяхната тайна изневяра. Шокът от това разкритие е колкото опустошителен за самата Алма, толкова и за Густав и неговото крехко сърце. През следващите месеци тя с ужас наблюдава как здравето му се влошава с всеки изминал ден, докато в една буреносна нощ сърцето му най-сетне спира. Алма, наведена над спокойното лице на мъртвия Густав, си спомня думите от една от неговите песни: „Аз почивам в тихи селения! Живея самотен в своя Рай, в своята любов, в своята песен!“

Алма се хвърля в шеметния живот на музиката, танците и шампанското. Колесницата препуска по-бързо от всякога. „Най-красивото момиче във Виена“ се е превърнало в „най-привлекателната вдовица във Виена“, заобиколена от нови ухажори и обожатели. В този вихрен момент, в живота ѝ се появява младият художник Оскар Кокошка. Скандален и непримирим гений, Оскар е нейният най-сладостен сън и най-мрачен кошмар. Неговата страст към Алма не познава граници – той заплашва да убие всеки мъж, който се осмели да я погледне, и дори заплашва да убие самата нея, ако тя откаже да се омъжи за него. Нощите им заедно са ураган от страстни наслади, граничещи с безумие и хаос.

Избухва Първата световна война. Алма е обзета от вихъра на опустошението – не само на бойното поле, но и в нейната душа. И двамата мъже, които обича, Оскар и Валтер, са тежко ранени. В разгара на войната Алма и Валтер се оженват. Ражда им се дъщеря, Манон, и Алма се врича да направи всичко възможно, за да ѝ осигури живота и свободата, които тя никога не е имала. Майчинската преданост на Алма се превръща за нея в ярка светлина в един мрачен и разкъсван от ударите на войната свят.

Животът на Алма претърпява драматичен обрат, когато тя среща поета Франц Верфел – харизматичен и обсебващ почитател, чието спонтанно обяснение в любов преобръща живота на Алма с главата надолу. Алма е раздвоена между спомена за покойния ѝ съпруг и неукротимата страст на тялото ѝ. В тази поредна бурна връзка Алма се чувства едновременно извисена и принизена. За пореден път в живота си тя е муза, принесла в жертва своите собствени творчески амбиции. Връзката на Алма с Франц е споходена от драматичен обрат, когато тя забременява от него, докато все още е омъжена за Валтер. Все още в седмия месец от бременността, тя и Франц прекарват заедно една дива нощ, в която, след непоносима болка и силно кървене, Алма претърпява спонтанен аборт, в резултат на който дава живот на преждевременно родения им син Мартин – крехко, болнаво дете, което от една страна се превръща в нейна най-голяма надежда, но от друга, в повод за дълбока вина. Алма мечтае малкият Мартин един ден да композира симфонии, да проектира сгради или да пише романи. Но вместо това той умира, обричайки своята майка на безпределна мъка.

Светът около Алма се разпада пред очите ѝ. Европа е залята от насилие и политически хаос. Пламъкът на революционните вълнения обхваща Германия и Австрия и Алма трескаво наблюдава надигащата се вълна от национализъм и културно пречистване. Въпреки всеобщия ужас, Алма намира странна привлекателност в националистическия плам, който в нейните очи изглежда като една несекваща и необуздана Валпургиева нощ. На фона на тази апокалиптична картина се разразява нова трагедия в личния живот на Алма – нейната дъщеря от брака ѝ с Валтер, Манон, започва да боледува и това някога лъчезарно дете много бързо се е превръща в бледа, болнава млада дама. Манон се затваря в себе си, отказва да яде и да говори, а някога безгрижният ѝ дух сега е погълнат от бързо напредващата болест. Скоро цялото ѝ тяло е обхванато от тежка и неизлечима парализа. Въпреки всички усилия да я спаси, Алма остава безпомощна пред неумолимата болест. Манон умира в адски мъки.

Докато светът около Алма е обхванат от пъклените пламъци на нацизма и докато по площадите на Германия и Австрия са изгаряни творбите на Густав и Франц, Алма решава, че единственият изход от тази кошмарна действителност е бягството. След като прекосяват по-голямата част от Южна Европа, Алма и семейството ѝ достигат бреговете на Америка. Семейството се установява в Ню Йорк, където Алма и Франц са посрещнати от многобройни почитатели и стари приятели. Но дори и тук сянката на загиващата Европа тегне над Алма и много скоро тя и семейството ѝ заменят бликащия от живот Ню Йорк с тихата и спокойна Калифорния. Там тя отново отваря своите пищни салони, изпълнени с музика, танци и шампанско, в отчаян опит да забрави за разрушението отвъд океана.

В средата на калифорнийския рай, Алма си спомня как по време на бягството им от Европа, един ден тя и нейните спътници се озовават в малко планинско селце, в което една местна старица ѝ разказва легендата за сестра Бернадет – младо момиче, което според легендата получило видения на Дева Мария. Историята за невинността и вярата на младата Бернадет разпалва искра на надежда в сърцето на бягащата Алма. През същата нощ, в това забравено от бога селце, Алма сънува тъмен силует, изправен пред олтара на сестра Бернадет. Когато се приближава към тайнствената сянка, Алма с ужас разпознава в нея чертите на своята скъпа Манон. Алма споделя този сън с Франц и в момент на възобновена надежда той ѝ обещава, че ако успеят да се измъкнат невредими от този кошмар, той ще напише книга за святото момиче. Вече в Калифорния, Франц изпълнява своето обещание и написва романа „Песента на Бернадет“, който се радва на огромен успех. Франц продължава да пише, създавайки книга след книга, докато един ден умира на бюрото си, изтощен и погълнат от работата си, оставяйки Алма отново съвсем сама.

Алма се обръща назад към своя дълъг и изпълнен с болка и страдание живот. Тя си спомня за музиката, която някога е композирала и за мечтите, които е имала, но разбира, че този свят на мечти и илюзии се е изплъзнал като пясък между пръстите ѝ. Тя е напълно сама. И тъкмо когато понечва да промълви фаталните думи на Гьотевия Фауст, Алма чува странен глас, който ѝ напомня за договора, който е подписала с коварния Мефистофел. Чува и самия глас на лукавия дявол, който се надсмива над наивната ѝ вяра, че щастието и насладите в живота ѝ могат да продължат вечно. Алма чува около себе си гласовете на мъжете, които е загубила – нейния баща, Густав, Валтер, Оскар, Франц… Наред с техните имена, тя чува и едно последно име – Алма.

(край на цитата)

Всичко това дълбоко ме развълнува – още преди години съм чел много за композитора Густав Малер, за неговия кратък живот, изпълнен с много труд и оставил едно велико музикално наследство, преди всичко с великолепните си десет симфонии (последната е недовършена), както и с трудния си житейски път. В тия описания често се срещаше името на съпругата му Алма Малер, значително по-млада от него, но също с аристични наклонности, както и за нейните широки връзки с лица от различните изкуства, като художници, писатели и други. Знаех и за нейните следващи съпрузи след смъртта на Густав Малер през 1911 г.

Така че идеята на композитора Любомир Денев е великолепна, той е попаднал на отличен либретист в лицето на диригента и писател Герган Ценов (той и неговият баща Ангел Ценов са отдавна мои ФБ-приятели).

Герган Ценов е роден през 1974 г. в Монтана, но е израсъл в Пазарджик. Завършил е НУМТИ „Добрин Петков“ в Пловдив и НМА „Проф. Панчо Владигеров“ в София със специалност оперно и оркестрово дирижиране, а в САЩ, където от над 22 години живее и работи, е завършил „Джулиард Скул“ в Ню Йорк и университета „Монтклер“ в Ню Джърси, съответно със специалностите „Оркестрово дирижиране“ и „Пиано“. Бил е последователно диригент на „NYU Symphony Orchestra“, „New Amsterdam Symphony Orchestra“ и „Hofstra University Chamber Orchestra“, а през 2015 г. създава в Ню Йорк Камерен ансамбъл „Ценов“, с който изпълнява приоритетно произведения от български композитори. По-късно в днешната ми статия ще пиша още други информации за Герган Ценов.

Зарадва ме и факта, че режисьор на постановката на „Алма“ е великолепната Вера Немирова, с която от години сме близки приятели и сме се срещали многократно в София при нейни оперни постановки там.

Понеже в момента тя е в Берлин, преди няколко дни аз й се обадих по телефона да ми напише някои подробности относно операта „Алма“ и как се стигна до това решение за написването й. Казах й, че имам намерение да напиша статия по този повод. Вера беше любезна и в неделя на 9 март 2025 г. получих нейния отговор. Цитирам го:

„Здравей Боре, ето интересни факти свързани с операта “Алма”. Запознах се с композитора Любомир Денев през лятото на 2024 г. на Международния клуб на журналистите във Варна, където и двамата бяхме едновременно на почивка – той с неговата съпруга, пък аз бях на гости на нашата близка обща позната – доктор Олга Маркова – известен кинокритик. Тя ни събра и каза, че би било интересно да се видим с Любомир Денев, който пише в момента нова опера със сюжет живота на Алма Малер – голямата муза на 20-ти век: неин съпруг е композиторът Густав Малер, после след смъртта му има съпрузи архитекта Валтер Гропиус и писателя Франц Верфел, има връзки с художници като Густав Климт, Оскар Кокошка и други.

Когато наново се срещнахме с Любо Денев и той ми изсвири няколко мотива от неговия проект за тази опера, нещо проработи в мен, аз вече имах някои картини и въображения в главата ми относно този сюжет и решихме да работим в тази насока за сценична реализация на операта. Аз не исках обаче това да стане на свободен принцип, да търсим средства от фонд „Култура“ и гостуване на свободни начала, а желаех партньорство с някой държавен оперен театър. Обърнах се към Русенската опера в лицето на директора Пламен Бейков и към г-жа Ива Чавдарова, която отговаря за фестивала „Мартенски музикални дни“ в Русе. И двамата прегърнаха тази идея по интересния сюжет, където ще се ползват дневниците на Алма Малер, при което либертист ще е диригента и писател Герган Ценов.

После започнахме да търсим изпълнителка, защото е много важно кой ще пее главната роля на Алма Малер в България. Тук Алма, там Алма, не намерихме такава певица и аз се свързах с немската певица Мария Хелгат – интересно съвпадение, понеже тя е рядко попадение, защото е и австрийка. Нейните умения са в много различни аспекти: тя е както драматична актриса, също и мюзикъл-певица, има класическо музикално образование и като оперна певица, така че има много голяма култура в тази област и е един изключително интересен човек. При това за пръв път тя ще бъде в България да пее – там много ѝ харесва.

Ние всички взаимно гледаме напред към една изключително интересна нова форма, защото художникът Юлиян Табаков, който ще бъде дизайнер на постановката, прави това от нова гледна точка. Той ще предложи нестандартно решение – публиката да стои на сцената с поглед към залата, една панорамна перспектива.

Много се радвам и гледам с големи очаквания на нашата премиера на 18 март 2025 г. и се надявам на голям успех, както и че ти ще отразиш това събитие в твоя оперен блог в Интернет и в профила ти във Фейсбук. Сърдечен поздрав от Берлин“.

(край на цитата)

В хода на тази статия по-късно ще дам още сведения за работата на Вера Немирова като оперен режисьор.

Сега ще изложа биографични бележки и данни за творчеството на Любомир Денев – композитор на операта „Алма“:

Любомир Марков Денев е български композитор, диригент и джаз-пианист.

Биография

Роден е на 12 септември 1951 г. във Видин. От ранно детство взема уроци по цигулка и акордеон. Завършва през 1971 г. Софийското музикално училище в класа по ударни инструменти на проф. Добри Палиев. Като ученик свири във филхармония „Пионер“. Прави първите си композиции в полето на джаза и поп-музиката.

През 1979 г. завършва композиция в Национална музикална академия в София при проф. Цветан Цветанов и проф. Парашкев Хаджиев и оркестров диригент в класа на проф. Константин Илиев. Още като студент участва със своето джаз-трио на няколко международни фестивали в Чехия, Полша, Югославия, Унгария, Румъния, Куба и др. Две години преди дипломирането си спечелва конкурса за стажант-диригент в Държавния музикален театър „Стефан Македонски“, където работи до 1986 г. Прави музикални постановка на редица класически оперети и съвременни мюзикъли. Специализира диригентско майсторство на международните курсове в Сиена при Франко Ферара (1980) и в Холандия при Едуард Даунс (1981), и композиция при проф. Анатол Виеру (1995, Русе). През 1983 – 1984 г. пътува в САЩ по Програмата за културен обмен.

След 1986 г. е композитор и диригент на свободна практика и е гост на симфонични оркестри в Русе, Бургас, Варна, Пловдив и др. Със Симфоничния оркестър на БНР прави записи на редица нови български творби. Има записи със Симфоничния оркестър на Гръцкото радио и телевизия и два компактдиска за американската компания „Конкорд-Рекърдс“ (1996 и 1998). Прави солови джаз-рецитали в Париж, в Германия, Словакия, Унгария и др. В периода 2008 – 2009 г. по покана на Министерството на културата на Бавария гостува в Международния културен център Вила Конкордия, където изнася лекции и дава концерти.

Като композитор твори камерна, симфонична и филмова музика, поп и джаз, както и за театъра и телевизията. Мюзикълът му „Напразни усилия на любовта“ гостува в Кайро (1989) с постановката на Камерна опера – Благоевград, мюзикълът „Законът на джунглата“ (носител на наградата София, 1989) има премиера в превод на френски в Париж (1993), а мюзикълът „Алис в страната на сънищата“ е поставен на гръцки език в Никозия и Ларнака – Кипър, декември 2012 г.

Освен наградите, присъдени му в България – АСКЕЕР (2001) и Кристална лира за джаз (2006) и др.), той е удостоен и с няколко престижни международни отличия: за хорова композиция („При извора“) в Ихлава – Чехия, за камерна музика на Фестивала Интерсонанцен в Потсдам – Германия (за „Игра с вятъра“), Наградата на конкурса Бьозендорфер („Химни на Слънцето“ за пиано), Златната ракла 2006 за музиката към филма „Врабците през октомври“, Втора награда на конкурса „СОФИЯ 2009“ („Кончерто носталджико“ за ансамбъл „Софийски солисти“) и др.

БНТ заснема два филма, посветени на творчеството на Л. Денев: „Музиката, която правя“ (2000) и „Умно село – Клубът на тишината“ (2005). Член е на Съюза на българските композитори и на Българската секция на Международното дружество за нова музика (ISCM).

(край на цитата)

Що се отнася до Герган Ценов – либретист на операта „Алма“, цитирам една хубава обзорна статия за него от 2021 г.:

в. „Култура“, брой 5 (2978), май 2021 г.

26 май 2021 г.

От Марта Монева

Между музиката и литературата. Разговор с Герган Ценов

Бил е последователно диригент на NYU Symphony Orchestra, New Amsterdam Symphony Orchestra и Hofstra University Chamber Orchestra, а през 2015 г. създава в Ню Йорк Камерен ансамбъл „Ценов“, с който изпълнява приоритетно произведения от български композитори.

Неотдавна излезе сборникът му с разкази и новели „Накрая авторът умира“ (изд. „Фама“).

С Герган Ценов разговаря Марта Монева

– Честита първа книга. Защо я написахте?

– Благодаря! Повечето ми приятели останаха изненадани, че пиша художествена литература, очакваха статии и есета. В един момент езикът на музиката като че ли става недостатъчен и човек има необходимост от една по-конкретна медия, с по-точно и установено послание към определен тип аудитория. Така че за мен писането е просто друг начин да изразя това, което изразявам и като диригент или пианист.

– А защо ви се иска да пишете като Балзак?

– Проф. Хаим Цемах от Ню Йорк запали в мен любовта към Оноре дьо Балзак и френската литература на XIX в. Моята голяма страст към Балзак, Флобер и към така наречените реалисти на XIX в. е свързана с това, че безкрайно уважавам способността им да изградят цялостен и завършен свят. Те може би не се интересуват колко красиво е това, което създават, а колко истинно е то. Това за мен е много голям идеал.

– Голямо място в книгата ви заема новелата за Йоханес Винкелман. Защо?

– Мисля, че експериментът в нея е сполучлив, ако съдя по отзивите на хората, които я почетоха първи. Всички бяха влизали в Уикипедия да прочетат за Йоханес Винкелман, но не бяха намерили нищо за него. Някои читатели не можеха да повярват, че този герой не съществува. Всъщност амбицията ми в този новела беше да поставя един измислен герой в обкръжение, което е исторически вярно. В тази новела всичко освен Винкелман и неговото семейство е абсолютна историческа истина.

– Нека прекрачим в музиката. Може да се каже, че съвременната музиката е ваша кауза. Защо?

– Вкусът на обикновената неподготвена публика е базиран на стилове и произведения отпреди 100–200 години, което аз намирам за изключително неестествено. Може да бъде сравнено с човек, който ходи само в археологически музеи. Той иска да вижда само находки на няколко хилядолетия или столетия. И затова моята мисия е да работя в сферата на съвременната музика, за да мога да държа публиката в такт със съвременното, както винаги е било всъщност. По времето на Толстой са се четели негови съвременници, по времето на Бетовен се е слушала музиката на Бетовен.

– Как се чувствате, когато дирижирате български произведения в Америка? Чисто музикално ли подхождате, или има емоционална компонента?

– Разбира се, когато изпълняваме произведение на Васил Казанджиев в Ню Йорк, а след това българи от публиката дойдат при мен разплакани и казват, че се чувстват изключително горди, това преживяване неминуемо носи голямо удовлетворение. За мен обаче неудобният момент настъпва, когато се опитвам да обясня, че желанието ми да изпълнявам Васил Казанджиев, Лазар Николов и Иван Спасов не е продиктувано от патриотични цели, а единствено от факта, че това е много голяма музика, която заслужава да получи равностоен шанс с музиката на Пиер Булез, Карл-Хайнц Щокхаузен или Кшищоф Пендерецки.

– Каква роля играе проф. Казанджиев във вашия живот?

– Аз така и не свикнах да го наричам професор Казанджиев, той винаги е бил маестро Казанджиев за мен. Всеки, който е посещавал неговите класове, всички негови студенти ще се съгласят, че той беше за нас много повече от преподавател. Той е нашият духовен наставник, човекът, който не само ни е преподавал, но и ни е провокирал. Към него се обръщам винаги, когато трябва да сверя часовника си по отношение на моя музикален вкус, на моите музикални предпочитания.

– Нека се върнем в детството, кой ви даде музикалната основа?

– Баща ми ме насочи към музиката и всичко протече под неговото ръководство през първите години. Имал съм моменти, в които съм се питал, особено след като издадох книга, ако вместо на пиано ме беше записал на интензивни курсове по български език, дали нямаше днес да съм предимно писател, който в свободното си време свири на пиано или дирижира. Също така си давам сметка, че може би нямаше да пиша тези разкази, ако по принцип не съм музикант. Тези неща са диалектически свързани.

– Ангажирате се с ранното музикално обучение. Как точно помагате?

– През последните две години и половина със съпругата ми живеем във Флорида. Ако в Ню Йорк публиката търси винаги новото, предизвикателното, във Флорида климатът е съвсем различен, хората са с много по-консервативни разбирания и по отношение на политиката, и по отношение на музиката. Трябваше до известна степен да нагодя насоката на моя ансамбъл, но във Флорида получихме възможността да направим общообразователен концерт в едно училище, което е само за деца от социално неравностойни семейства, толкова бедни, че ако нямат безплатен обяд в училище, родителите им наистина не биха могли да ги изхранят. Става въпрос за деца на бежанци от Централна Америка. Това преживяване ми отвори очите. Дадох си сметка, че в продължение на десетилетия съм се опитвал да строя седмия и осмия етаж на една сграда, на която липсват първите шест етажа – подготовката на децата от най-ранна възраст, така че когато влязат в концертната зала, да не се чувстват неловко, че не знаят кога да ръкопляскат и каква е разликата между обой и цигулка. Когато в това училище попитах колко деца са ходили на концерт с класическа музика, само две от общо 150 вдигнаха ръце. Това за мен беше шок, който ме накара да се замисля не просто за моята образователна дейност, а за този цинизъм, който ние всички проповядваме. Как изпълняваме музика пред една богата публика, която, след като чуе произведенията на Лазар Николов и Константин Илиев, отива в отсрещния ресторант, за да пие чаша шардоне и да си говори за данъци, вместо да се погрижим за тези деца, които никога през живота си не са били на концерт? Това преживяване ме накара да се замисля за проблемите на планетата Земя – за това, че има един цял континент, където умират деца под петгодишна възраст поради липсата на елементарни санитарни условия. Тъй че образователната дейност за мен е въпрос на живот и смърт.

– Кой ви помага в тези дела?

– На първо място съпругата ми, която също е музикант и преподавател, тя е концертмайстор на ансамбъла и изключително прагматично ми посочва преки пътища към целите, които си поставям. Нейна е идеята през лятото в Ню Йорк да направим концерт за деца на открито. Моите родители, естествено, също ми помагат. И имам няколко съветници на няколко континента, с които винаги споделям новите си хрумвания. Опитвам се да държа ансамбъла на самодейна основа в добрия смисъл на думата, да не се превръща в поредния „Макдоналдс“, а да бъде нещо уникално, което се развива на локално ниво.

– Съгласна съм, работата на локално ниво е изключително важна, макар да не носи особен престиж.

– Ние обичаме да говорим за демокрация, но не си даваме сметка, че „власт на народа“ не означава единствено да се възползваш, а да създаваш на локално ниво цели, стратегии и изисквания към хората, които са горе. Ноам Чомски казва: „Нека не забравяме, че политиците са тези, които в края на един много дълъг процес само слагат подписа си някъде“. Ние долу сме тези, които в продължение на десетилетия воюват жените да могат да гласуват, расите да имат равни права и най-накрая някой друг слага подпис или получава Нобеловата награда.

– Ленард Бърнстейн е организирал училищни концерти с цел да надгради образованието и да обогати музикалния живот на децата, а вие споделяте, че 70 години по-късно почти навсякъде по света образователните концерти са сведени до лесен начин да се усвоят държавни или частни средства.

– И в Щатите, и в България музиката все повече минава на заден план в основното образование. Когато бях в трети клас, можех да запиша музикална диктовка, записваха я и всички останали мои съученици, които не бяха пианисти. Днес децата практически не могат да разпознаят началото на Бетовеновата Пета симфония. И когато говорим за общообразователни концерти, каквито правят Софийската филхармония и Нюйоркската филхармония, това всъщност е едно късче лед без айсберга отдолу.

– Прескачаме училището и отиваме направо в консерваторията. Защо там са по-важни предмети като шенкеровия анализ и контрапункта, отколкото музикалният мениджмънт, както пишете в една статия?

– Тези специалности – бизнес администрация и музикален мениджмънт – са много важни. Те подготвят хората, които координират и създават финансовата, икономическата среда за развитието на талантите, но ние не можем да мислим само за хората, които организират музикалния живот, а да не мислим за израстването на самите таланти. Когато бях в Академията в София, учех дисциплини, които днешното поколение смята за напълно ненужни. „За какво ми е контрапункт?“, ме питат. Това е един полифоничен стил, в който, най-грубо казано, имаме няколко гласа, които текат паралелно, и много комплексна структура. Как да обясня на един млад музикант, че изучаването на полифоничната структура развива в него качества, които дори нямат нищо общо с музиката. Те ще му помогнат утре да бъде по-продуктивен на своето място в офиса на една финансова структура. Тоест фокусът се измества от неща, които ще дадат плод след 20 години, към неща, които ще дадат плод утре.

– Критикувате и начина, по който днес се формират младите диригенти.

– Някъде в средата на XX в. предприемчиви и богати хора установяват, че могат да продават не само обувки и шапки, но и изкуство, наука, всички тези материи, които през XIX в. са били в сферата на непродаваемото. През ХХ в. някои хора си помислиха, че музикантът може да храни къща. Ако създадем консерватории, в които да раздаваме дипломи на хора, започнали току-що да се занимават с композиции и дирижиране. И така започва масовото създаване на художествени училища, а критериите за успял музикант вече не са годините на опит и постижения, а този кетап, тази хартия, с която имам по-солидно доказателство, че съм музикант, отколкото Бетовен, който не е завършил консерватория. В основата на всичко това стоят финансови интереси. „Джулиард“, училището, което завърших, има фонд от 1 млрд. долара, това е външният дълг на една малка африканска държава! Нека не забравяме, че тези училища са все повече корпорации, отколкото музикално-образователни институции.

– Кой и какво продължава да храни вашата душа?

– Ако преди двайсет години ме бяха попитали, най-вероятно щях да посоча романите на Толстой и квартетите на Бетховен, но в момента наистина най-голямо значение имат хората около мен. Хората остават най-важният фактор в нашия живот. С татко си говорехме наскоро: ние сме като прилепите, изпращаме сигнали към хората около себе си в разговори, срещи, във взаимни проекти и от това, което постигаме в тези разговори и проекти, разбираме къде се намираме в координатната система. Без хората около мен аз не мога да пиша, нито да дирижирам, нито да свиря на пиано и да преподавам.

– С кои музиканти ви се иска да работите?

– Нямам абсолютно никакви предпочитания за конкретни фигури, изпитвам удоволствие да работя с хора, които са максимално отдадени на това, което правят. С еднакво удоволствие бих дирижирал Берлинската филхармония и Пазарджишкия симфоничен оркестър, ако пред себе си имам музиканти, които са настроени да постигнат 100 % от капацитета си.

– Какво ви даде и отне последната година?

– Това за мен е един много неловък въпрос, защото последната година ми даде уединение и изолация, само така беше възможно да издам тази книга и да се насоча към проекти, които много дълго време съм отлагал. Казвам го с ясното съзнание, че COVID-19 беше опустошителен за целия свят. Не искам да звуча цинично, ала сякаш имах нужда да насоча взора си към самия себе си и да се опитам да открия неща, за които да пиша, да говоря. Тази година ми даде много ясни посоки и отговори.

– А какво ви предстои?

– Бих искал да обърна повече внимание на образователната дейност, да се срещна с повече деца, в повече училища. Например утре ни предстои мероприятие, за което камерен ансамбъл „Ценов“ е избран за втора поредна година от Асоциацията на музикалните преподаватели на окръг Палм Бийч да приеме годишна награда, която се дава, за да бъде използвана в образованието. Набраните средства от това мероприятие ще бъдат дадени на камерен ансамбъл „Ценов“ за образователни концерти.

(край на цитата)

По-долу ще дам основни сведения за Вера Немирова – режисьор на новата опера „Алма“ с премиера в Русе на 18 март 2024 г.:

Вера Немирова е едно от най-ярките имена в съвременната оперна режисура в Европа. Родена в София, тя е потомка на рода Немирови – майка й е оперната певица и педагожка Соня Немирова, а баща й е оперният режисьор Евгени Немиров, син на писателя Добри Немиров. След смъртта на бащата, семейството заминава за Рощок в Източна Германия. През 1996 г. Вера Немирова завършва Музикалната академия „Ханс Айслер” в Берлин със специалност оперна режисура. През 1999 г. завършва второ висше образование със специалност музикална режисура в медиите – видео, телевизия и кино. От 1998 г. започва самостоятелна режисьорска дейност с постановки в Германия, Австрия, Швейцария, Латвия, Румъния, България.

Широк отзвук в международната преса намират нейните постановки:

2002 – „Графиня Марица” от Калман във „Фолксопер“ във Виена;
2003 – „Макбет” от Верди в „Опера Бон“;
2004 – „Момичето от златния запад” от Пучини в „Дойче Опер“, Берлин;
2005 – „Риголето” от Верди в Люцерн;
2006 – „Еврианта” от Вебер и „Отело” от Верди в „Земпер Опер“, Дрезден; „Сватбата на Фигаро” от Моцарт в Рига;
2007 – „Танхойзер” от Вагнер във Франкфурт на Майн;
„Дама Пика” от Чайковски в „Щатсопер Виена“, под диригентството на Сейджи Озава;
2009 – „Макбет” от Верди в „Щатсопер Виена“;
2010 – „Лулу” от Албан Берг, дебют с постановката на Залцбургския фестивал, с диригент Марк Албрехт;

От 2010 г. до 2012 г. Вера Немирова реализира цялата тетралогия на Вагнер „Пръстенът на нибелунга” във Франкфурт на Майн, под диригентството на Себастиян Вайгле.

2011 – „Антигона” от Томасо Траета, под диригентството на Рене Якобс в „Щатсопер Берлин“.
2015 – „Африканката“ от Майербер – копродукция с „Дойче Опер Берлин“ с Роберто Аланя в главната роля;
2017 – „Валкюра“ от Вагнер на „Великденския Фестивал“ в Залцбург под диригентството на Кристиан Тилеман в копродукция с „Музикалния фестивал Пекин“;
2019 – „Вилхелм Тел“ от Росини в Сеул, Южна Корея;
2020 – „Дон Карлос“ от Верди за „Великденския фестивал“ в Залцбург, копродукция с Дрезденската опера, който поради ковид пандемията се играе през 2021 г.
2022 – „Дама Пика“ от Чайковски в „Щатсопер Виена“ с диригент Валери Гергиев – възстановка на нейната постановка от 2007 г. на същата сцена, дирижирана от Сейджи Озава;

Вера Немирова в България

През 2008 г. за първи път работи в България. В Софийска опера и балет поставя „Момичето от златния запад” на Пучини с диригент Владимир Гяуров

2012 – „Любовен еликсир” от Доницети в Софийската опера с диригент Григор Паликаров

2015 – „Катерина Измайлова“ от Шостакович в Русенската опера с диригент Найден Тодоров

2017 – „Кавалерът на розата“ от Р. Щраус в Русе с диригент Найден Тодоров

2018 – „Катерина Измайлова“ от Шостакович в Пловдивската опера с диригент Диан Чобанов

2019 – „Африканката“ от Майербер в Стара Загора с диригент Ивайло Кринчев

2021 – „Графиня Марица“ от Калман в Държавна опера Варна, половин век след постановката на същата сцена на същото заглавие от нейния баща Евгени Немиров. Диригент Ералдо Салмиери

2022 – В партньорство с диригента Павел Балев реализира нова версия на „Дама Пика“ от Чайковски, която се превръща в кулминационно събитие за 75-годишния юбилей на оперния театър във Варна и на ММФ „Варненско лято“

2022 – „Ариадна на Наксос“ от Р. Щраус в Софийска опера и балет с диригент Евън Алексис Крист

2023 – за XIV фестивал на Държавна опера Варна „Опера в Летния театър“ поставя за пръв път във варненската оперна история „Хитрата лисичка“ от Яначек, отново с диригента Павел Балев, а за X фестивал на Държавна опера Пловдив – „Милосърдието на Тит“ от Моцарт, с диригент Диан Чобанов.

Награди

Вера Немирова е финалист на Втория международен конкурс за Оперна режисура в Грац, Австрия, 2000 г. В периода 2001-2002 е стипендиантка на Академията за изкуства в Берлин, която й присъжда своята награда в секция „Изпълнителско изкуство“. От 2001 до 2003 г. е член на Академията за съвременен музикален театър при културния фонд на „Дойче банк“, с награда за постановката й „Празникът на агнетата” от нобеловата лауреатка Елфриде Йелинек и Олга Нойвирт, осъществена в Хамбург.

Режисьорските прочити на Вера Немирова са многократно номинирани за най-добри постановки на годината в престижното международно списание „Opernwelt“. В мартенския брой от 2012 г. на същото списание, нейният спектакъл „Залезът на боговете”, четвърта част от тетралогията на Вагнер „Пръстенът на нибелунга”, получава изключително висока оценка. През 2021 г. Вера Немирова е номинирана за Режисьор на годината от списание „Opernwelt”, заради „чувствителната музикалност и респект към трансцендентността“ в нейния режисьорски прочит на операта „Дон Карлос“ от Дж. Верди в „Sepmeroper“ Дрезден.

Вера Немирова е гост-професор в Музикалната академия „Ханс Айслер” в Берлин, доцент във Виенския университет и постоянен гост-режисьор на Държавна опера Варна.

(край на цитата)

Следват данни за единствената героиня на новата опера „Алма“ – австрийката Алма Малер – съпруга на композитора Густав Малер, после след неговата смърт през 1911 г. – съпруга на архитекта Валтер Гропиус и после на писателя Франц Верфел:

Алма Малер-Верфел, родена на 31 август 1879 г. във Виена, починала на 11 декември 1964 г. в Ню Йорк, е писателка, композиторка и салониерка (салонна дама).

Биография

Алма Малер-Верфел, родена като Алма Мария Шиндлер, е дъщеря на пейзажиста Емил Якоб Шиндлер и съпругата му, певицата и актриса Анна Софи, родена Берген. Няколко години след смъртта на баща си, майка й се жени за Карл Мол, с когото Алма Шиндлер има обтегнати отношения.

Детство и младост

Алма Шиндлер израства в артистична среда. Тя не е получавала системни инструкции или обучение. Музикалният талант се появява рано и е насърчаван. Тя се учи да свири на пиано, заедно с други колежки, с пианистката и учител по музика Адел Радницки-Мандлик, но истинският й интерес е композицията. От 1895 г. тя учи контрапункт при Йозеф Лабор и прави първите си опити да композира. Около 1900/1901 г. неин учител става композиторът Александър фон Землински. Освен това Алма Шиндлер е смятана за много начетена и ерудирана личност. Множество интелектуалци и художници, като Макс Ойген Буркхард и Густав Климт, посещават къщата на родителите й и оказват влияние върху нейното разбиране за музика, изкуство и литература.

Бракове и връзки

В салона на семейство Цукеркандл Алма Шиндлер е близка приятелка на Берта Цукеркандл и се запознава с много по-възрастния Густав Малер, който по това време е директор на Придворната опера във Виена. През март 1902 г. двойката се жени в „Карлскирхе“. Въпреки че Малер е впечатлен от музикалния и композиторски талант на младата си съпруга, той дава да се разбере преди брака, че музикалното изкуство и композирането са негова работа, докато тя трябва да бъде негов спътник. Алма Малер се съобразява с това искане и спира собствените си композиции.

Отношението на Густав Малер към композициите на съпругата му се променя само малко преди смъртта му и във време, когато любовна афера между Алма Малер и берлинския архитект Валтер Гропиус го кара да се страхува за жена си. Около 1910 г. Густав Малер, който вече е в лошо здраве, оценява песните й, насърчава я да композира и я подкрепя да ги публикува. През 1910 г. четири песни от Алма Малер са представени премиерно в зала „Bösendorfer“ и малко след това са публикувани нейните „Пет песни“. Една от песните й е изпълнена и в Ню Йорк и получава бурни аплодисменти. От декември 1907 г. до май 1911 г. двойката прекарва много време в САЩ, тъй като Густав Малер е нает в Метрополитън опера, наред с други места.

Няколко дни след завръщането си от Америка, Густав Малер умира във Виена. Двойката има две деца заедно, от които дъщерята Анна Малер навършва пълнолетие.
След смъртта на Густав Малер, Алма Малер е ухажвана от няколко мъже. Сред тях е биологът Пол Камерер, който й се възхищава изключително много и дори я убеждава да работи в неговата лаборатория. От 1912 г. Алма Малер има тригодишна връзка с художника Оскар Кокошка. Той проектира корицата на изданието от 1915 г. на нейните „Четири песни“, публикувано от „Universal-Verlag“. През 1913 г. Алма Малер има къща, построена от Хартвиг Фишел и Рудолф Бредл върху парче земя, придобито от Густав Малер през 1910 г. на хребета „Кройцберг“ в община Брайтенщайн ам Земеринг (Долна Австрия). Стенната фреска над камината в тази къща също е от Оскар Кокошка.

През август 1915 г. Алма Малер се омъжва за архитекта Валтер Гропиус, с когото е в контакт от аферата през 1910 г. Тъй като Гропиус е изпратен на фронта малко след сватбата, бракът е белязан от раздяла от самото начало. През 1916 г. се ражда дъщеря им Манон Алма Анна Джустин Каролина Гропиус (умира през 1935 г. след тежко боледуване). През август 1918 г. Алма Малер ражда сина си Мартин Карл Йоханес, който не е дете на нейния съпруг, а дете на Франц Верфел. Бебето умира няколко месеца по-късно през май 1919 г.

През есента на 1917 г. Алма Малер се запознава с поета Франц Верфел, чието стихотворение „Знаещият“ вече е наложила на музика през 1915 г. Докато е омъжена за Гропиус, тя започва връзка с поета, който е дванадесет години по-млад от нея. След развода си с Валтер Гропиус през 1920 г. тя живее с него. Въпреки това контактът с Валтер Гропиус остава, не на последно място заради дъщеря им Манон.

Алма Малер и Франц Верфел се женят през юли 1929 г. По време на брака им Алма Малер-Верфел управлява салон в своята вила в Дьоблинг, където двойката живее от 1931 г. нататък, която се превръща в магнит за артисти и интелектуалци. Къщата на Семеринг е не само лятно убежище и социален център за срещи. Посетителите включват семейните двойки Хелене и Албан Берг (прочут композитор модернист), Гертруд и Хуго фон Хофманстал (знаменит писател и либретист на много опери от Рихард Щраус), Герхарт Хауптман (известен немски писател) и Юлиус Тандлер (лекар и общественик). Къщата на Семеринг също така се превръща в място за концентрирана работа.

Емиграция

Поради еврейския произход на Франц Верфел, двойката Малер-Верфел емигрира първо във Франция през 1938 г. и след това в Ню Йорк, след като германските войски нахлуват в Париж през 1940 г. Те се установяват в Калифорния. Няколко години след смъртта на Верфел, Алма Малер-Верфел се завръща в Ню Йорк, където управлява музикалното наследство на Густав Малер и литературното имущество на Франц Верфел, публикува писма и мемоари на Малер и написва автобиографията си „И мостът е любов“ (1958).

Алма Малер-Верфел се завръща след края на Втората световна война за кратко във Виена през 1947 г., за да отстоява претенциите си за собственост, наред с други неща. Правейки това, тя срещна огромна съпротива. Започнати са различни реституционни производства, някои от които – продължени от нейната внучка – не са приключили до 2006 г.

Алма Малер-Верфел умира през декември 1964 г. в Ню Йорк. Тленните й останки са прехвърлени във Виена и погребани в гробището „Гринзингер“ на 8 февруари 1965 г.

Рецепция

Още приживе Алма Малер-Верфел е възприемана като поляризираща личност. Многобройни биографии се занимават с тази жена, която се определя преди всичко от връзката й с (известни) мъже и – в зависимост от гледната точка – е стилизирана като муза, съпруга, любовница или фатална жена. Но не само нейните бракове, афери и връзки с мъже привличат вниманието. Противоречията стават видими и в други области на живота. Алма Малер-Верфел привлича вниманието чрез своите антисемитски изявления, въпреки че двама от тримата й съпрузи са от еврейски произход. Тя е била приятелка с много еврейски художници и накрая отива в изгнание заедно с Франц Верфел през 1938 г. През 30-те години тя развива и известна религиозна амбиция. Алма Малер-Верфел, която се обръща към протестантството в младостта си, преминава обратно към католицизма през 1932 г. и поддържа интензивна връзка с Йоханес Холнщайнер, канон на манастира „Св. Флориан“ и изповедник на Курт Шушниг. Не може да се отрече близостта на двойката Малер-Верфел с „корпоративната държава“. Връзката на Алма Малер-Верфел с националсоциализма е по-амбивалентна. От една страна, тя вижда в това голяма опасност, но в същото време не й попречва да се заобиколи с известни изкачвания като Антон Ринтелен. Части от семейството й, с които тя има много трудни отношения, са отявлени националсоциалисти: вторият й баща Карл Мол, полусестра й Мария и съпругът й Ричард Еберщалер.

Фигурата на Алма Малер-Верфел служи и продължава да служи като вдъхновение за множество художествени адаптации. Спектърът варира от пиеси до романи, филми и готварски книги. Пиесата „Alma – A Show Biz ans Ende“ (книга: Джошуа Собол; режисьор: Паулус Манкер) се играе редовно на три континента от премиерата си на фестивала във Виена през 1996 г.

Виенската библиотека в кметството притежава някои части от кореспонденцията на Алма Малер-Верфел, както и нотен ръкопис на нейните „Пет песни“.

(край на цитата)

За Алма Малер-Верфел съвсем наскоро – през февруари 2025 г. стана въпрос в медия тук в Германия. Цитирам в оригинал, после в превод на български:

Портал „Museum Folkwang Essen“

07.02.2025

Doppelbildnisse – Alma Mahler-Werfel im Spiegel der Wiener Moderne

Aalto Musiktheater, Alte Synagoge, Essener Philharmoniker, Folkwang Universität der Künste, Museum Folkwang und Philharmonie Essen veranstalten ein Festival zu Alma Mahler-Werfel vom 20. März bis 22. Juni 2025.

Die sechs Essener Kulturinstitutionen schließen sich auf kreative Weise zusammen und widmen sich einer der faszinierendsten und zugleich umstrittensten Persönlichkeiten des frühen 20. Jahrhunderts: Mit dem Festival DOPPELBILDNISSE. Alma Mahler-Werfel im Spiegel der Wiener Moderne beleuchten die beteiligten Institutionen Leben und Wirken der Künstlerin Alma Mahler-Werfel.

(край на цитата)

Превод:

Портал “Музей Фолкванг Есен”
7 февруари 2025 г

Двойни портрети – Алма Малер-Верфел в огледалото на виенския модернизъм

Музикалният театър „Аалто“, Старата синагога, Есенската филхармония, Университетът по изкуствата „Фолкванг“, Музеят „Фолкванг“ и Филхармонията в Есен организират фестивал, посветен на Алма Малер-Верфел от 20 март до 22 юни 2025 г.

Шестте културни институции в Есен обединяват сили по креативен начин, за да се посветят на една от най-очарователните и същевременно противоречиви личности от началото на 20-ти век: с фестивала „DOPPELBILDNISSE“ (Двойни портрети). В изложбата „Алма Малер-Верфел в огледалото на виенския модернизъм“ участващите институции хвърлят светлина върху живота и творчеството на Алма Малер-Верфел.

(край на превода)

Сега ще изложа основни данни за певицата Мария Хелгат, която играе ролята на Алма Малер в новата опера „Алма“:

Портал „Държавна опера Русе“

февруари 2025 г.

Мария Хелгат в ролята на Алма Малер в “АЛМА” – СВЕТОВНА ПРЕМИЕРА 2025 на Държавна опера-Русе

На 18 март от 19.00 ч. на Сцена Опера, в рамките на 64. МФ “Мартенски музикални дни”, Държавна опера – Русе представя: “АЛМА” Световна премиера. Монодрама от ЛЮБОМИР ДЕНЕВ, Либрето – ГЕРГАН ЦЕНОВ, Режисьор – ВЕРА НЕМИРОВА, Диригент – ЛЮБОМИР ДЕНЕВ – баща, Художник – ЮЛИЯН ТАБАКОВ, Ансамбъл от Оркестъра на Държавна опера-Русе. В ролята на Алма Малер – МАРИЯ ХЕЛГАТ ‪@mariahelgath6411‬.

С участието на Ася Русева и деца от Русенска детска опера

Композиторът Любомир Денев-баща създава музикално-сценично произведение по либретото на Герган Ценов, предназначено за изпълнение от певица – драматично сопрано, със съпровод на пиано.

Събитието се реализира с финансовата подкрепа на Министерството на културата ‪@Министерствонакултурата-и7л‬

Билети на каса “Опера” и онлайн на www.ruseopera.com web: www.ruseopera.com FB: @stateoperaruse Instagram: @ruseopera

…..

Следва кратка биография и дейност на Мария Хелгат:

Мария Хелгат (на немски: Maria Helgath) е мецосопран и актриса, чийто артистизъм надхвърля граници и очаквания, завладявайки публиката с еднаква лекота както на международните оперни и концертни сцени, така и в театъра и киното. Нейният изключителен вокален и драматичен диапазон ѝ позволява безпроблемно да се ориентира както в традиционния, така и в съвременния музикален и драматичен репертоар.

Като артист с огромен диапазон, Мария Хелгат работи като певица и актриса в различни жанрове – опера, концерт, говорим театър и филм/телевизия. Уникалната гъвкавост на мецосопраното се отразява в нейния широк репертоар, който включва подходящи роли в нейната област, като Дона Елвира („Дон Жуан“), Сесто („Юлий Цезар в Египет“), Орест („Хубавата Елена“), Дорабела („Така правят всички“), Октавиан („Кавалерът на розата“), Шарлота („Вертер“) и Хензел („Хензел и Гретел“), но също и оперетни роли като Йозефа Фогелхубер („Im weissen Rössl“).

Като актриса тя играе роли като Дорота („Dekalog“), Хермина („Der Steppenwolf“), Креатура („Frankenstein“) или във филмови роли като Анита („Im Winter ein Jahr“), Ева („Wenn sie erwachen“) или Софи („Ich, er, sie und meine Mutter“).

Мария Хелгат работи с режисьори като Каролин Линк, Томас Ненстил, Хервиг Фишер, Дирк Регел, Юрг Шлахтер, Фалко Бломе и Клаудия Бауер. Мецосопраното и актриса е била ангажирана в „Театър Инголщат“ и е изнасяла представления на различни места като „Камершпиле“ в Мюнхен, „Театър Фрайбург“, „Театър Дортмунд“, „Театър Зиген“, „Принцрегентентеатър“ в Мюнхен и „Държавен театър Висбаден“.

Нейният репертоар варира от Ренесанса до модерната епоха. Вече е участвала няколко пъти в кръстосани продукции и представления като „Сътворението“ (режисьор: Клаудия Бауер), „Етюд за спешен случай“ (режисьор: Флорентина Холцингер) или „Баркод“ (режисьор: Нилуфар Мюнцинг), интерпретира съвременни пиеси като “Fabricca illuminata” (Луиджи Ноно) и се утвърждава като концертна солистка с оркестри като Мюнхенската филхармония или „L’arpa festante“ под ръководството на известни диригенти като Денис Ръсел Дейвис или Иван Фишер. Песенни рецитали и концерти я отвеждат до Мюнхенската филхармония, Националната концертна зала на Тайван, фестивала „Kurt Weill“ в Десау, Майският фестивал във Висбаден и Клуба по изкуствата в Единбург.

Мария Хелгат получава обучението си по пеене в Университета за музика и театър при Силия Джефрис и учи актьорско майсторство в театралната академия на Август Евердинг в Мюнхен. Освен това тя получава вдъхновение от майсторски класове, водени от Еда Мозер, Ингер Дам-Йенсен, Елизабет Глаузер и Сибила Рубенс. Тя е стипендиант на „Yehudi Menuhin Live Music Now“ и носител на награда от Националния певчески конкурс в Берлин.

(край на цитата)

Следва информация за композитора Густав Малер – първи съпруг на Алма Малер-Верфел:

Густав Малер (на немски: Gustav Mahler) е австрийски композитор, диригент и оперен режисьор, един от големите симфоници от края на XIX и началото на XX век.

Биография

Произход и младежки години (1860–1880)

Произход

Семейството на Малер произхожда от източната част на Чехия, където баба му по бащина линия се издържа от амбулантна търговия с галантерийни стоки. Семейството е еврейско, но изглежда не е особено религиозно. То е част от австрийското немскоезично малцинство, непопулярно в намиращата се под властта на Австрийската империя Чехия, както и от еврейската общност, непопулярна сред австрийците.

Бернхард Малер, бащата на композитора, успява да се самообразова и да подобри общественото си положение, като става кочияш, а след това и кръчмар. Тридесетгодишен, той купува скромна къща в селцето Калище и през 1857 година се жени за Мари Франк, деветнадесетгодишната дъщеря на местен производител на сапун. Бракът е прибързан и се оказва несполучлив. Самият Густав Малер по-късно казва, че би било по-добре, ако майка му се е омъжила за друг мъж, когото обича. Въпреки това година след сватбата Мари ражда първото от четиринадесетте деца в семейството. Две години по-късно, на 7 юли 1860 г. се ражда и второто им дете, Густав.

Детство

Бащата на Густав Малер, Бернхард Малер, е търговец на спиртни напитки, захар и домашни изделия, но е музикален човек, който въпреки недоброто си финансово положение се стреми да даде на децата си възможно най-високото образование. Именно той насочва сина си към голямото изкуство.

Малко след раждането на Густав семейството се мести в малкия промишлен град Ихлава – остров на немската култура в Южна Моравия, където Бернхард Малер открива бирария. В града бъдещият композитор заобиква народните танци, народните песни, звучащи наоколо (а те са на представителите на всякакви народи в Австрийската империя – австрийски, немски, еврейски, чешки, унгарски, цигански, словашки), чува сигналите на рог и маршовете на местния военен оркестър – всички онези звукове, които по-късно стават част от неговата музикална палитра.

На 6-годишна възраст Густав започва да учи пиано, а на 10 вече има своя първи публичен концерт в Ихлава.

През 1874 г. умира по-малкият му брат Ернст, а бъдещият композитор се опитва да изрази чувствата си на мъка и печал в недостигналата до нас опера „Херцог Ернст Швабски“.

На 15-годишна възраст баща му го завежда във Виена.

Студентски години

Начало на музикална кариера (1880–1888)

От малък Малер проявява силен интерес към музиката, особено към изпълняваната от народните певци в пределите на тогавашната Австрийска империя, из която семейството му пътува често. Този интерес обаче не остава само на повърхността – 15-годишен младият Густав вече е редовен студент във Виенската консерватория, а на 25 вече е поканен за диригент на Пражката опера. Там той така и не работи поради лични конфликти с другите водещи музиканти. Основната си кариера като диригент започва в Лайпцигската опера през 1886 г. В Лайпциг Малер пише първите си значителни творби.

Будапеща и Хамбург (1888–1897)

След успеха в Лайпциг славата застига Малер и той става широко известен не само в Германия, но и из Австрийската империя. Работи като диригент на Кралската опера в Будапеща (1888–1891) и като такъв популяризира късните оперни произведения на Рихард Вагнер. След Будапеща Малер се изявява в Хамбург (1891–1897) и за кратко в други градове.

Виена (1897–1907)

Малер продължава кариерата си във Виена (1897–1907) като диригент на Виенския имперски оперен театър. Под ръководството на Малер там се поставят – освен традиционните дотогава произведения на класици като Моцарт и Вагнер – творби и на по-непознати за виенската публика автори като Чайковски, Сметана и други.

Ню Йорк (1907–1911)

За композитора 1907 година в много отношения е съдбоносна. Той е принуден да напусне директорското място във Виенската опера заради конфликти с музикантите, които са недоволни от авторитарния му стил. Малер има вече подписан договор с операта в Ню Йорк, когато през юли умира от дифтерит по-голямата от двете му дъщери. Съвсем скоро научава, че самият той страда от неизлечимо сърдечно заболяване. Бракът му с Алма Малер (Алма Шиндлер) е в криза. На 21 февруари 1911 г. той дирижира в Ню Йорк за последен път. Съдбоносна за Малер става стрептококова инфекция, която предизвиква бактериален ендокардит.

Последни дни

Американските лекари се оказват безсилни; през април Малер пристига в Париж за лечение с кръвна плазма в института „Пастьор“. Тук обаче само потвърждават диагнозата: медицината по това време не разполага с ефикасни средства за лечение на неговата болест. Състоянието на Малер продължава да се влошава, и, когато то става безнадеждно, той пожелава да се върне във Виена.

На 12 май 1911 година Малер е закаран във виенска болница, и в течение на 6 дни името му не слиза от страниците на виенската преса, ежедневно печатаща сведения за състоянието му и състезаваща се във възхвала на умиращия композитор.

Малер умира на 18 май, малко преди полунощ. На 22 май е погребан на Гринцингското гробище, редом с любимата му дъщеря.

Желанието на Малер било погребението да е без речи и песнопения и приятелите му изпълняват неговата воля – прощаването е безмълвно.

Творчество

Творчеството на Малер е дефинирано противоречиво от различните музиковеди. Някои наблягат на мащабите на неговия симфонизъм, други се спират на съдържанието му, обозначавано като „песимистично“, „скръбно“ или „задълбочено философско“. Последните определения обаче не са критика, а определение, тъй като според всички коментатори Малер бележи връх в музикалното развитие.

Особено важно място в дейността на Малер като композитор заемат неговите десет симфонии (десетата му симфония е недовършена) – грандиозни творби, написани донякъде под идейното (но не и музикално) влияние на Антон Брукнер. В последната част на своята Втора симфония Малер за първи път след Бетовен използва хор и – в това той е пръв – тук хорът не доминира над оркестъра, а е част от общата музикална картина. В Третата симфония вече е вкарана и тематичност – написана за смесен и детски хор и соло сопран (по текст на Фридрих Ницше от знаменитата „Тъй рече Заратустра“), творбата дава начало на истинското новаторство на Малер, намерило пълна изява в по-късните му симфонии. Обявена от някои за грандоманска, най-мащабна е неговата Осма симфония – „Симфония за хиляда изпълнители“ (за 8 солисти, два големи смесени хора, детски хор и оркестър в удвоен състав).

Извън симфонизма Малер пише и множество произведения с акцент върху вокалната музика – огромната кантата за хор, солисти и оркестър „Тъжна песен“ и множество песенни цикли, сред които „Песни на странстващия калфа“, „Чудният рог на момчето“, „Песни за умрелите деца“, „Песни по поеми на Рюкерт“.

През 1905 г. Малер прави записи на няколко свои творби – три песни от изброените цикли и на транскрипцията за пиано на „Траурен марш“ от своята Пета симфония.

Традиция и новаторство

Музиката на Малер има за корени немската традиция и музиката на Йохан Себастиан Бах, виенския класицизъм на Хайдн, Моцарт, Бетовен, както и романтичната традиция на Шуберт, Шуман и Менделсон. Но най-голямо влияние върху неговото творчество оказва Рихард Вагнер – единственият според Малер, чиято музика е „музика в развитие“.

Малер е бил обсебен от творчеството на Бетовен. Бил е ужасен от мисълта да напише симфония под номер девет, твърди, че всяка една от неговите симфонии е своеобразна девета, със същото значение, както „Одата на радостта“. Малко композитори смесват до такава степен личния си живот със своето творчество. Малер е имал натрапчиви мисли за Бог, за композитора се е казвало: „той често говори с Господ по телефона“. Поради тези характерни черти на неговото творчество то е било възприемано, дори след смъртта му, като прекалено приповдигнато, дори надуто. Дебюси предизвикателно напуска залата по време на премиерата на Втора симфония в Париж с думите: „Нека отворим очите си и затворим ушите си!“.

Малер има важна роля за прехода от епохата на романтизма към модерното време. Неговата музика оказва съществено влияние върху композиторите Рихард Щраус, Арнолд Шьонберг, Албан Берг и Антон Веберн, както и на диригентите Бруно Валтер, Ото Клемперер, чиято кариера той подпомага. Характерни са неговите мелодии, стигащи почти до руптура, вкусът му за дългите експресивни интервали, острите модулации, използването на дисонантни интервали в ключовите моменти, които понякага нарушават класическата полифония и спомагат за преминаването към т.нар. „додекафонична“ атонална музика. Неговото влияние се отразява силно на Нововиенската школа.

Бракът с Алма Шиндлер

Малер има доста консервативни идеи за брака. Преди той и Алма Шиндлер (родена през 1879 г.) да се оженят на 9 март 1902 г. във виенската църква “Карпскирхе”, той й написва писмо от двадесет страници през декември 1901 г., обяснявайки какво очаква от нея. Той й дава избор да спре собственото си композиране или да се въздържи от брак с него. Той не можеше да си представи да се ожени за колега съперник. Алма се съгласява, но не е толкова впечатлена от творбите му, докато още е много млада. Самата тя изобщо не е сигурна в таланта си на композитор.

Алма Шиндлер израства сред множество артисти. Баща й Емил Якоб Шиндлер и вторият й баща Карл Мол са художници. В дома на родителите си тя се запознава с Макс Клингер, Густав Климт, Александър фон Землински (от когото взема уроци по композиция) и други. Тя се включва в разговорите, обичана и възхищавана заради красотата си. Тя и Малер се запознават в литературния салон на Берта Цукеркандл. Алма е очарована от Малер като личност и диригент. Тя обаче не харесва много музиката му и много й липсва в брака си с него мъж, който е с 19 години по-възрастен от нея. Малер я обича страстно и дълбоко, но поради огромната си натовареност той няма много време за вечерни посещения и други удоволствия и по време на ваканциите си е изцяло потопен в музиката си в къщата за композиране, построена специално за него през годините 1893–1896 в Щайнбах на Аттерзее.

Алма има чувства за Малер все едно че той е неин „учител” по мироглед и живот. Самият Малер често пише в писма, че иска тя да има повече „зрялост“. Двамата имат две дъщери, Мария Анна, родена през ноември 1902 г., починала на 11 юли 1907 г. и Анна Юстин, родена през юни 1904 г., което прави Малер много щастлив. Смъртта на Мария Анна (“Пуци”), която все още не е навършила пет години, в резултат на нейното заболяване от скарлатина и дифтерия, кара семейството да избяга от „Вила Малер“ в Майерниг на езерото „Вьортерзее“. Пуци, която първоначално е погребана в близкото гробище „Койчах“ през 1907 г., е ексхумирана и погребана на 1 юли 1909 г. в гробището „Гринцинг“ във Виена, тъй като самият Густав Малер иска един ден да бъде погребан заедно с нея.

Алма Малер не можеше да разбере защо съпругът й Густав – щастливият баща на Мария Анна (“Пуци”) завърши своите песни „Kindertotenlieder“ (Траурни детски песни) през 1904 г. докато двете му дъщери щастливо си играеха в градината. Тия песни са въз основа на текстове от Фридрих Рюкерт, които Рюкерт беше написал след смъртта на дъщеря си Луиза и сина си Ернст.

След смъртта на Густав Малер през май 1911 г., Алма се омъжва за архитекта Валтер Гропиус (1915), а по-късно – през 1929 г., след развода си с Гропиус, за поета Франц Верфел.

Дъщерята Анна от този брак първо заминава с майка си за Калифорния и по-късно живее като скулптор в Сполето. Умира през 1988 г., докато посещава дъщеря си Марина в Лондон, където е и погребана.

(край на бележките за Густав Малер)

Следват бележки за художника Оскар Кокошка, който след смъртта на Густав Малер е имал няколко години интимни отношения с нея, без да се стигне до женитба:

Оскар Кокошка (на немски Oskar Kokoschka), е роден на 1 март 1886 г. в Пьохларн, Австро-Унгария, починал на 22 февруари 1980 г. във Вилньов, Швейцария, е австрийски художник и писател от чешки произход, основна фигура в австрийския експресионизъм.

Биография и творчество

От страна на баща си той принадлежи към семейство на известни пражки бижутери. От 1903 до 1909 г. учи във Виенското училище за изкуства и занаяти, където негови учители са Густав Климт и Карл Ото Чешка. През 1908 г. произведенията на Кокошка правят скандален дебют на художествена изложба, организирана във Виена от сътрудниците на Климт. Постановката на виенска сцена на драмата на Кокошка „Убиецът, надеждата на жените“ (1907) предизвиква скандал (през 1921 г. Паул Хиндемит написва опера по нея).

Кокошка е покровителстван от известния виенски архитект Адолф Лоос (чийто портрет той рисува); От този период датират и портрети на виенски знаменитости (Карл Краус и др.). През 1910 г. се сближава с експресионистичната група „Щурм” в Берлин и се запознава с Кандински.

През 1911-1913 г. Кокошка има бурна афера с известната виенска красавица Алма Малер, по това време вдовица на известния композитор и диригент Густав Малер (по-късно тя е омъжена за архитекта Валтер Гропиус, а след това за писателя Франц Верфел). Неспособен да се отърси от болезнените спомени за Алма Малер, през 1919 г. Кокошка поръчва женска кукла в реален размер на занаятчия в Щутгарт, която по-късно описва в книгата си „Фетиш“ (1925). Той посвещава една от най-добрите си картини „Булката на вятъра” на Алма. През 2001 г. Брус Бересфорд създава игрален филм със същото заглавие „Булката на вятъра“, който отразява връзката им.

Кокошка участва в Първата световна война, ранен е през 1915 г. на Галисийския фронт, оцелява в плен и е признат от лекарите за психически нестабилен. През 1916 г. Кокошка се среща с Хофманстал и Рилке. Впечатления от войната са включени в драмата “Йов” (1917). През 1919-1924 г. Кокошка е професор в Дрезденската академия за изящни изкуства. Неговата драма „Орфей и Евридика“ (1919) е в основата на операта на Ернст Кршенек (1923).

През 1922 г. Кокошка рисува портрет на актрисата Мария Орская, която сега се съхранява под формата на литографии в няколко музея. През 1922 и 1932 г. творбите на художника са включени във Виенското биенале.

За художника се говори негативно от Мусолини, който е подкрепян от пронацистките власти във Виена. През 1937 г. картините на Кокошка са включени в известната пропагандна изложба „Изродено изкуство“, организирана от нацистите.

През 1934 г. Кокошка се премества в Прага, през 1938 г. след Мюнхенското споразумение – във Великобритания, а през 1946 г. получава британско гражданство. От 1947 г. живее в Швейцария.

След края на Втората световна война творбите му са представени през 1945 г. на изложба във Виена заедно с картини на Климт и Шиле, през 1947 г. изложбата му се провежда с успех в Берн, а през 1952 г. на Виенското биенале му е отделена отделна зала.

От 1952 до 1963 г. Кокошка преподава в Лятната академия за изящни изкуства в Залцбург. През 1955, 1959 и 1964 г. негови творби са представени на изложбата „Documenta“ в Касел, Германия.

През 60-те работи и като сценограф („Вълшебната флейта“ на Моцарт, 1964 г. и др.) и като телевизионен дизайнер („Розмерхолм“, по драмата на Ибсен, 1961 г.). През 1960 г. Оскар Кокошка става лауреат на наградата „Еразъм“.

През 1981 г. се провеждат големи ретроспективни изложби на творчеството на Кокошка в Лондон и Ню Йорк, а през 1986 г. в музея „Соломон Р. Гугенхайм“ в Ню Йорк.

(край на цитата)

Следва информация за архитекта Валтер Гропиус – втори съпруг на Алма Малер, с когото тя по-късно се развежда:

Валтер Адолф Георг Гропиус, роден на 18 май 1883 г. в Берлин, починала на 5 юли 1969 г. в Бостън, Масачузетс) е немски (от 1944 г. американски) архитект и основател на архитектурното движение „Баухаус“. Заедно с Лудвиг Мис ван дер Рое, Франк Лойд Райт и Льо Корбюзие, той се смята за пионер на международната модернистична архитектура.

Семейство

Валтер Гропиус принадлежи към семейство Гропиус. Той е пра-племенник на архитекта Мартин Гропиус, ученик на Карл Фридрих Шинкел, с когото дядото на Валтер Гропиус – Карл Гропиус, споделя апартамент като ерген в Берлин. Родителите на Валтер са частният съветник по строителство Валтер Гропиус и Манон Шарнвебер, дъщерята на пруския политик Георг Шарнвебер.

През 1910 г. Валтер Гропиус среща Алма Малер, съпругата на композитора Густав Малер, и започва извънбрачна връзка с нея. През 1915 г. – четири години след смъртта на Густав Малер – те се женят. След ранната смърт на дъщеря им Манон (1916–1935) тя получава музикален мемориал под формата на концерта за цигулка на Албан Берг „В памет на един ангел“ и литературен мемориал под формата на Франц Верфел.

Бракът завършва с развод през 1920 г. През 1918/1919 Валтер Гропиус среща Лили Хилдебранд, с която започва любовна връзка. Любовната връзка прераства в приятелство, когато през 1922 г. среща журналистката Исе Франк, за която се жени през 1923 г. Приятелството с Лили Хилдебрант продължава до смъртта му. Исе Гропиус (1897–1983) вероятно е написала голяма част от текстовете на Гропиус. С нея той осиновява Беате Форберг, наречена Ати, дъщеря на починалата сестра на Исе. Сестрата на Валтер – Манон Бурхард, родена Гропиус, е прабаба на немските актриси Мари Бурхард и Бетина Бурхард и историка на изкуството Волф Бурхард.

Между 1919 и 1932 г. семейството често отсяда във вилата си на „Strandallee“ в „Timmendorfer Strand“.

Професионална кариера

През 1903 г. Валтер Гропиус започва да учи архитектура в Техническия университет в Мюнхен, което продължава от 1906 г. в Техническия университет в Берлин, но напуска през 1908 г., без да получи диплома. Според собственото му признание той е бил особено претоварен от изискванията за рисуване и е зависим от подкрепата на асистенти от ранен етап. През същата година, чрез посредничеството на Карл Ернст Остхаус, той се присъединява към офиса на Петер Беренс, където други архитекти, които по-късно стават известни, са работили заедно с него, включително Лудвиг Мис ван дер Рое и Льо Корбюзие.

Във фипма „Behrens“ първоначално му е поверено управлението на строителството за проектите „Haus Cuno“ и „Haus Schröder“ в Хаген. След като работи за „Behrens“ в продължение на две години, Гропиус създава свой собствен бизнес като индустриален дизайнер и архитект през 1910 г., но остава зависим от подкрепата на колеги с умения за рисуване през целия си живот.

През 1912 г. той организира колекция от примерни дизайни за фабрични стоки за Германския музей за изкуство в търговията и промишлеността. Като дизайнер Гропиус проектира интериори, тапети, масово производство на мебели, каросерии и дизелов локомотив.

Първата му значителна архитектурна работа е „художественият дизайн на последната фабрика за обувки „Fagus“ в Алфелд ан дер Лайне въз основа на завършените (и частично вече реализирани) планове на Едуард Вернер“. Тази фабрична сграда със своята архитектура от стомана и стъкло се счита за новаторска творба на това, което по-късно е наречено „Модерна архитектура“, което се превърна в общ термин през 20-те години на миналия век под името „Нова сграда“ или „Нова обективност“. Фабриката „Fagus“ е обявена от ЮНЕСКО за обект на световното наследство през юни 2011 г.

За изложението на немския „Werkbund“ Кьолн през 1914 г. Гропиус и Майер построяват моделна фабрика, която по-късно също се оказва значителен принос към съвременната архитектура. Специалната характеристика на тази сграда са кръгли остъклени стълбищни кули, които по-късно, през 20-те години на миналия век, често се използват като нов мотив за дизайн от Ерих Менделсон в неговите универсални магазини.

По време на Първата световна война Гропиус служи като запасен подофицер. Той е тежко ранен по време на четиригодишното си разполагане на Западния фронт и е награден с „Железен кръст“.

По време на Ноемврийската революция от 1918 г. Гропиус е активен в Работническия съвет за изкуство, асоциация на революционни художници, основана на съветската демокрация. Групата вярва в „първенството на архитектурата“, изискваща разрушаването на всички военни паметници и вижда изкуството като средство за революционизиране на обществото. От март 1919 г. Гропиус е част от управленския екип от трима души, заедно с Адолф Бене и Сезар Клайн. Групата се разпада през 1921 г.

Участието на Гропиус в друго художествено движение става по-известно – той става основател на архитектурното движение „Баухаус“. През 1919 г., по предложение на Хенри ван де Велде, Гропиус е назначен за негов наследник като директор на Великата херцогска саксонска академия за изящни изкуства във Ваймар (Тюрингия) и дава на новото училище името „Държавен „Баухаус“ във Ваймар“. Той заема длъжността директор – първоначално до затварянето на училището на 26 декември 1924 г. във Ваймар и след като „Баухаус“ е преместен в Десау (сега Десау-Рослау в Саксония-Анхалт). Негов приемник през 1928 г. е швейцарският архитект Ханес Майер, който напуска през 1930 г. и премества полето си на дейност в Съветския съюз за следващите шест години. Лудвиг Мис ван дер Рое ръководи „Баухаус“ до затварянето му след идването на власт на нацистите през 1933 г.

От 1926 г. нататък Гропиус работи интензивно върху масовото жилищно строителство като решение на градоустройствените и социалните проблеми и се застъпва за рационализиране на строителната индустрия. Правейки това, той успява да черпи от предварителната работа на Мартин Вагнер, който вече е публикувал първоначални предложения за „приемане на американските методи за рационализация в германското строителство“ през 1918 г. С жилищния комплекс „Ам Линденбаум“ (1929/1930) Гропиус е и един от архитектите на проекта „Нов Франкфурт“. Той проектира множество жилищни проекти като жилищния комплекс „Dessau-Törten“ (1926–1931) с Леополд Фишер, „Dammerstock“ (1928/1929), жилищни блокове в „Siemensstadt“ в Берлин (1929/1930) и проекта „Wannsee-Uferbebauung“, също в Берлин (1930/1931).

През 1927 г. Валтер Гропиус, заедно с Ервин Пискатор, съосновават проекта за тотален театър, чиято цел е да премахне пространственото разделение между актьори и зрители. От 1928 г. работи като архитект на свободна практика в Берлин. През 1929 г. Мариан Бранд работи за кратко като интериорен дизайнер в неговия офис. През 1930 г., заедно с други „баухауслери“, той организира спонсорираната от държавата изложба „Werkbund“ на тема „Апартаментът“ в Париж. От 1929 до 1933 г. Валтер Гропиус работи с Ханс Дустман.

След като през 1934 г. националсоциалистите атакуват „Баухаус“ като “църква на марксизма”, Гропиус емигрира в Лондон. Там той работи в партньорство с Максуел Фрай. През 1937 г. заминава за Кеймбридж, САЩ, където работи като професор по архитектура във Висшето училище по дизайн към Харвардския университет. През 1938 г. той се премества в новопостроения си дом в Линкълн, Масачузетс, който сега е вписан като Национална историческа забележителност в Националния регистър на историческите места под името „Къщата на Гропиус“ и е отворен за обществеността като музей.

От 1941 до 1948 г. Гропиус работи в тясно сътрудничество с Конрад Вахсман, който отговаря за „Haus Dr. Естрих“. Освен всичко друго, те разработват и произвеждат добре познатата система „General Panel“.

През 1946 г. Гропиус основава „The Architects Collaborative“, Inc. (TAC) като асоциация на млади архитекти, която той възнамерява също да бъде манифест на вярата му във важността на работата в екип. Една работа на този екип е Центърът за висше образование на Харвардския университет в Кеймбридж (1949/1950). Неговата книга „Архитектура – пътища към една оптична култура“ е призив за креативност и работа в екип в услуга на обществото.

В последните си години Гропиус отново е често активен в Берлин, където, наред с други проекти, построява девететажен жилищен блок в „Hansaviertel“ през 1957 г. като част от изложението „Interbau“. Вдлъбнатият южен фронт и откритият приземен етаж на тази сграда се считат за типичен пример за „късен модернизъм“.

На 2 октомври 1955 г. Гропиус говори при откриването на Училището по дизайн в Улм: „И ако политическото развитие на времето е по-стабилно, отколкото по времето на „Баухаус“, тогава артистичната харизма на Училището по дизайн в Улм може да се простира отвъд границите на Улм и Германия и да убеди света в необходимостта и важността на артистичната личност за процъфтяването на истинската прогресивна демокрация.“

В началото на 60-те години Гропиус провежда кампания за запазването на бившия Берлински музей на декоративните изкуства, който неговият прачичо Мартин Гропиус е проектирал. Сградата е обявена за исторически паметник през 1966 г. Той не доживява по-късното преустройство и ново използване.

Оценка

Не всички произведения на Гропиус са безспорни. Критиците се оплакват, че понякога е отивал твърде далеч в усилията си да индустриализира и стандартизира строителството: не нуждите на жителите определят етажните планове, а разположението на коловозите на строителните кранове. Между мивката и печката се поставят вани, прозорците не могат да бъдат отворени напълно; „Kupferhaussiedlung“ във Finow, например, не е нито естетически, нито функционално привлекателен.

С идеята си за „мащабния строителен комплект“ Гропиус полага основите на сглобяемите сгради в сателитните градове. От една страна, индустриалното масово производство прави възможно осигуряването на спешно необходими жилища, но от друга страна анонимизира жилищата и създава нови социални проблеми. Теодор У. Адорно критикува формализма на Новата сграда в есето си „Убежище за бездомните“.
В статията си „Създавайте художници, не говорете“, публикувана през 1953 г. в списанието за архитектура „Baukunst und Werkform“, Рудолф Шварц поставя под съмнение механичния функционализъм на стила „Баухаус“. Това довежда до открита конфронтация с Валтер Гропиус и предизвиква така наречения „Дебат за Баухаус“ в Западна Германия.

(край на цитата)

Ще завърша моята статия за операта „Алма“ с данни за писателя Франц Верфел – трети съпруг на Алма Малер, с когото тя живее заедно до неговата смърт през 1945 г.

Франц Виктор Верфел, роден на 10 септември 1890 г. в Прага, Австро-Унгария, починал на 26 август 1945 г. в Бевърли Хилс, САЩ, е австрийски писател от еврейско-немско-бохемски произход. Той бяга в изгнание, за да избяга от нацисткото управление и става гражданин на САЩ през 1941 г. Той е представител на лирическия експресионизъм.

Книгите му са бестселъри през 20-те и 30-те години на миналия век. Неговата популярност се основава главно на неговите разкази и пиеси, но самият Верфел добавя своя поезия към тях. С романа си „Верди – роман на операта“ (1924), Верфел става герой на ренесанса на Верди в Германия. Двутомният му исторически роман „Четиридесетте дни на Муса Даг” (1933/47) и „Песента на Бернадет” (1941) стават особено известни.

Живот

Франц Верфел е роден на 10 септември 1890 г. в Прага като син на богатия производител на ръкавици Рудолф Верфел и съпругата му Албине, родена Куси. Семейството принадлежи към немско-бохемския юдаизъм и редовно посещава синагогата „Майзел“. Католическата набожност на чешката му бавачка, на която по-късно посвещава автобиографичния роман „Барбара или благочестие“, посещението му в частното начално училище на пиаристите и бароковият католицизъм на родния му град оказват влияние върху младия Верфел. Той завършва зрелостния си изпит през 1909 г. в немската гимназия „Стефанс“ в Прага. Публикува стихове, докато е още в училище.

Верфел е в контакт с писателите на Пражкия кръг. Той е приятел през целия си живот с писателите Уили Хаас, Макс Брод и Франц Кафка, както и с актьора Ернст Дойч и литературния агент Ернст Полак, негов бивш съученик.

По-малката му сестра Хана Фукс-Робетин (1894–1964) влиза в историята на музиката като интимна приятелка на композитора Албан Берг, а най-малката му сестра Мариан Ризер (1899–1965) става известна като актриса.

Стажант и редактор

През 1910 г. Верфел завършва стаж в хамбургска корабна компания. През 1911/1912 г. отбива едногодишна доброволческа военна служба в Пражкия замък. От 1912 до 1915 г. е редактор в издателство „Kurt Wolff“ в Лайпциг. Той е отговорен за издаването на експресионистичната поредица „Последният ден“.

Верфел се запознава с Райнер Мария Рилке и става приятел с Валтер Хазенклевер и Карл Краус, с които по-късно се скарва. Той публикува между другото: също в унгарския немскоезичен вестник „Pester Lloyd“.

Първата световна война

От 1915 до 1917 г. Верфел служи на фронта в Източна Галиция. През 1917 г. е назначен в Щабът на военната преса във Виена. Верфел провежда кампания за превода на Силезийските песни на Пиотр Безруч на немски. Той написва предговора към превода на Рудолф Фукс през 1916 г.

Алма Малер

Верфел живее във Виена през следващите две десетилетия и се сприятелява с Алма Малер, вдовицата на Густав Малер и съпруга на Валтер Гропиус. Под влиянието на Алма Малер той до голяма степен се оттегля от обществения живот, но често пътува, например до Виена. Също до Брайтенщайн на Земеринг, Санта Маргерита Лигуре и Венеция. По време на второто си пътуване до Близкия изток в началото на 1930 г. той се среща с оцелели от арменския геноцид по време на Първата световна война в сиропиталище в Сирия. Тази среща го вдъхновява да напише своя роман „Четиридесетте дни на Муса Даги“, който описва съдбата на около 5000 арменци, избягали от османската армия към планината Муса Даги (Планината на Мойсей).

През 1918 г., докато все още е омъжена за Валтер Гропиус, Алма ражда предполагаемия син на Верфел – Мартин Карл Йоханес, който умира през 1919 г. На 7 август 1929 г. Верфел се жени за Алма Малер, която се развежда с Гропиус през 1920 г. Фридрих Торберг я описва в работата си така:

„Наследницата на леля Йолеш е жена с огромно артистично разбиране и артистичен инстинкт. Когато беше убедена в нечий талант, тя не оставяше на собственика друг открит път освен реализация – с енергия, която често граничеше с бруталност“.

(край на цитата)

Франц и Алма Верфел живеят във вила в „Хьое Варте“ във Виена. Пруската академия на изкуствата посочва Верфел като член на секцията за поезия. По инициатива на Готфрид Бен, Верфел е изгонен през пролетта на 1933 г. (скоро след идването на власт на нацисткия режим).

На върха на успеха си за своя американски бестселър, Франц Верфел казва на своя приятел Фридрих Торберг: „Ако не бях срещнал Алма, щях да напиша още стотици стихотворения и щях да загина блажено…“. Според Торберг Верфел „говори често и често за това колко невъобразим би бил за него животът без Алма“.

През април 1935 г. доведената му дъщеря Манон Гропиус умира от детски паралич. Албан Берг композира своя Концерт за цигулка и оркестър „В памет на един ангел“ за Манон.

Паметна плоча за германските и австрийските бежанци е поставена в туристическия офис в Санари-сюр-Мер (Лазурния бряг). Там е бивша резиденция на Франц Верфел и Алма Малер-Верфел в Санари-сюр-Мер, където е паметната плоча.

Емиграция

След анексирането на Австрия през 1938 г. Верфел, който вече е бил в чужбина със съпругата си през зимата на 1937/1938 г. и не се е върнал след анексията, се установява при Алма в Санари-сюр-Мер в Южна Франция, където живеят и други емигранти. През 1940 г., когато Вермахтът окупира големи части от Франция, той намира убежище в Лурд. Верфел се заклева, че ако бъде спасен, ще напише книга за Света Бернадет.

Пеша той прекосява Пиренеите в Испания със съпругата си Алма, Хайнрих, Нели и Голо Ман. Оттам двойката стига до Португалия и емигрира в САЩ през октомври 1940 г. на борда на гръцкия параход „Nea Hellas“, до Бевърли Хилс и Санта Барбара в Калифорния.

Верфел получава американско гражданство през 1941 г. През 1943 г. неговият роман „Песента на Бернадет“ е направен във филм с голям успех, с участието на Дженифър Джоунс в главната роля.

Смърт

През 1943 г. ангината пекторис на Верфел се влошава и той получава два инфаркта. На 26 август 1945 г. Верфел умира от инфаркт на 54-годишна възраст. Погребан е в Бевърли Хилс на гробището „Rosedale“.

През 1947 г. Теодор Кьорнер, тогава кмет на град Виена и по-късно федерален президент, запазва почетен гроб за Верфел в централното гробище на Виена, а гробното място в Бевърли Хилс е подобрено в почетен гроб. Въз основа на инициатива, стартирана от Службата за култура на град Виена и Австрийското литературно дружество през 1974 г., останките на Верфел са прехвърлени във Виена през 1975 г. и погребани на 21 юли 1975 г. в централното гробище на Виена (почетна гробна група 32 C, номер 39). Посмъртно Верфел е удостоен с почетно арменско гражданство през 2006 г.

(край на цитата за Франц Верфел)

Желая днес на 10 март 2025 г. да публикувам горната статия, и ще се радвам премиерата на операта „Алма“ на 18 март в Русе да има пълен успех!

………

Записи:

ЛЮБОМИР ДЕНЕВ за “АЛМА” – СВЕТОВНА ПРЕМИЕРА на …

https://www.google.de/search?q=%D1%80%D1%83%D1%81%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0+%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B0+%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B0+%D0%B0%D0%BB%D0%BC%D0%B0&sca_esv=248c1a1232d6ce85&source=hp&ei=Mn_NZ6rrMNm3xc8PwtOfwQU&iflsig=ACkRmUkAAAAAZ82NQhTP0T0Ik1iT7WoJujO8g0cYD-Lm&ved=0ahUKEwiqzJOR9vyLAxXZW_EDHcLpJ1gQ4dUDCBo&uact=5&oq=%D1%80%D1%83%D1%81%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0+%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B0+%D0%BE%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%B0+%D0%B0%D0%BB%D0%BC%D0%B0&gs_lp=Egdnd3Mtd2l6Ii_RgNGD0YHQtdC90YHQutCwINC-0L_QtdGA0LAg0L7Qv9C10YDQsCDQsNC70LzQsDIFECEYoAEyBBAhGBVI51RQAFjoS3AAeACQAQWYAacKoAH7XaoBDzIuMy4yLjEuMC4yLjQuNbgBA8gBAPgBAZgCDqAChD3CAgUQLhiABMICBRAAGIAEwgIEEAAYHsICBhAAGBYYHpgDAJIHDzIuMy4xLjEuMi4xLjEuM6AH0GI&sclient=gws-wiz#fpstate=ive&vld=cid:fcb5dd0c,vid:ipexO0-beCU,st:0

…..

Kategorie: Alma (BGR, Opera)

Alma (Oper)

Биография

Между музиката и литературата. Разговор с Герган Ценов

Мария Хелгат в ролята на Алма Малер в “АЛМА” – СВЕТОВНА ПРЕМИЕРА 2025 на Държавна опера-Русе

Биография

Произход и младежки години (1860–1880)

Произход

Детство

Студентски години

Будапеща и Хамбург (1888–1897)

Виена (1897–1907)

Ню Йорк (1907–1911)

Последни дни

Творчество

Традиция и новаторство

ЛЮБОМИР ДЕНЕВ за “АЛМА” – СВЕТОВНА ПРЕМИЕРА на …

ВЕРА НЕМИРОВА за “АЛМА” – СВЕТОВНА ПРЕМИЕРА на …

Мария Хелгат в ролята на Алма Малер в “АЛМА …

Мария Хелгат влиза в ролята на Алма Малер в СВЕТОВНАТА ПРЕМИЕРА на Държавна опера-Русе „АЛМА“