Легендарният оперен директор Рудолф Бинг, роден на днешния ден преди 120 години
Драги приятели на оперната музика, днес на 9 януари 2022 г. се навършват точно 120 години от рождението на тази дата през 1902 г. на легендарния директор на Метрополитън Опера в Ню Йорк – сър Рудолф Бинг, за когото и до сега се разказват какви ли не истории – както поучителни, така и твърде трагични за този изключително успял в живота си музикален мениджър, ръководил редица години прочути оперни театри и фестивали, но най-вече цели 22 години бих казал „Империята МЕТ“ в Ню Йорк – от 1950 до 1972 г. Той се помина на 2 септември 1992 г. на възраст от 90 години.
Не трябва да се забравя, че именно при неговото ръководство през 60-те години в МЕТ започват да играят артисти с афроамерикански корени, като знаменитите Мериан Андерсън, Леонтин Прайс, Грейс Бъмбри, Шърли Верет, Мартина Аройо, Джеси Норман, Барбара Хендрикс и много други, понеже той е против всякакво расово разграничаване.
Жалко че днес не мога да пиша мои лични впечатления за него – през последните 8 години, в които пиша моите „оперни истории“, срещах десетки пъти името му – най-често свързано с внезапни негови решения за уволнения на артисти, които са нарушили известни норми или правила, но също и така за подкрепа на започващи кариерата си млади таланти. Не искам в никакъв случай да правя изводи, фактът, че Рудолф Бинг издигна реномето на МЕТ в този период от 1950 до 1972 г. толкова високо, така че не би трябвало да се правят доводи относно негови грешки и своеволни решения – в много случаи това е било плод на силно развитото му чувство за дисциплина и строгост. Ето защо името му ще остане в историята на МЕТ за вечни времена.
По-долу в тази обзорна статия ще цитирам в оригинал различни сведения за Рудолф Бинг на немски, английски и руски езици – някои неща се повтарят, но нека да бъде така. После ще дам и преводи на български език:
Първо на немски език:
Sir Rudolf Bing (* 9. Jänner 1902 in Wien; † 2. September 1997 in Yonkers, New York) war ein österreichisch-britischer Operndirektor und langjähriger Leiter der New Yorker Metropolitan Opera.
Bing stammte aus einer alteingesessenen jüdischen Wiener Industriellenfamilie, in der u.a. auch Hugo von Hofmannsthal verkehrte. Er absolvierte eine Buchhändlerlehre bei den Wiener Firmen Gilhofer & Ranschburg sowie Hugo Heller, der auch eine Konzertagentur führte, und studierte Musik und Kunstgeschichte in Wien. Er begann seine Karriere als Sänger, bis ihn Carl Ebert 1928 als Assistent an das Landestheater Darmstadt holte. Beide wechselten 1931 an die Städtische Oper in Berlin. 1933 musste er aufgrund seiner sozialdemokratischen Überzeugung und der Gefahr der Verfolgung durch die Nazis nach Großbritannien in die Emigration gehen. Dort gründete er 1934 zusammen mit Carl Ebert, Fritz Busch und John Christie das Festival von Glyndebourne und führte es als Generalmanager (1936–49) zu Weltruhm. Besonderen Wert legte er dabei auf den Vorrang des Szenischen gegenüber den sängerischen Leistungen.
Diesem Grundsatz blieb er auch treu, als er 1950, nach einem zweijährigen Zwischenspiel beim Edinburgh Festival, an die Metropolitan Opera (Met) von New York berufen wurde – ein Amt, das er bis 1972 innehatte. Dort war er dafür bekannt, dass er auch schwierige Besetzungsentscheidungen durchsetzte, etwa die Berufung der Schwarzen Leontyne Price und Marian Anderson oder die Kündigung der Opern-Diva Maria Callas (1958), die er allerdings 1965 für Tosca erneut verpflichten konnte. Zugleich wehrte er sich gegen das Ansinnen, in dem traditionsbewussten Haus auch moderne Stücke aufzuführen, da ihm an vollen Zuschauerrängen gelegen war. Vom Charakter her war er ein korrekter Gewohnheitsmensch und Grandseigneur. 1946 wurde Bing britischer Staatsbürger.
1971 wurde er geadelt, ein Jahr darauf zog er sich aus Altersgründen ins Privatleben zurück. In den ersten Jahren seiner Pensionierung war er noch als Gastprofessor am Brooklyn College und an der Universität von New York tätig, dann arbeitete er für Columbia Artists Management. Nach dem Tod seiner Frau 1983, der russischen Tänzerin Nina Schelemskaja-Schlesnaja, erkrankte er an Alzheimer. Auf Betreiben des mit ihm befreundeten Vermögensverwalters wurde seine an seinem 85. Geburtstag geschlossene Ehe mit der 38 Jahre jüngeren Carroll Douglas annulliert, jedoch zu spät. Die Misswirtschaft seiner neuen Lebensgefährtin hatte ihn bereits ruiniert, so dass nicht einmal mehr das Geld für Krankenhausrechnungen vorhanden war. Bing lebte zuletzt in einem jüdischen Altersheim (Hebrew Home for the Aged at Riverdale) im New Yorker Stadtteil Bronx und starb im St. Joseph’s Hospital in Yonkers.
(край на цитата)
Превод: Сър Рудолф Бинг (роден на 9 януари 1902 г. във Виена, починал на 2 септември 1997 г. в Йонкърс, Ню Йорк) е австро-британски оперен директор и дългогодишен ръководител на Нюйоркската Метрополитън опера.
Бинг произхожда от дълго утвърдено еврейско индустриално семейство във Виена, което Хуго фон Хофманстал също е посещавал. Той завършва специално образование за търговия с книги във виенските компании „Gilhofer & Ranschburg“ и „Hugo Heller“, като втората фирма също ръководи концертна агенция. После Рудолф Бинг учи музика и история на изкуството във Виена. Започва кариерата си като певец, докато Карл Еберт не го довежда в Градския театър в Дармщадт като свой асистент през 1928 г. И двамата се преместват в Градската опера на Берлин през 1931 г.
През 1933 г. Рудолф Бинг трябва да емигрира във Великобритания поради социалдемократическите си убеждения и опасността за преследване от нацистите. Там той основава през 1934 г. прочутия Музикален фестивал в Глайндбърн заедно с Карл Еберт, Фриц Буш и Джон Кристи и прави този фестивал световно известен като негов генерален мениджър (1936-1949). Бинг отдава особено значение на приоритета на сценичните пред вокалните изпълнения.
Рудолф Бинг остава верен на този принцип, когато вече е назначен в Метрополитън опера (MЕТ) в Ню Йорк през 1950 г., след двугодишна дейност като шеф на Фестивала в Единбург. Като генерален мениджър на МЕТ Бинг остава на тази позиция до 1972 г. Там той е известен с прокарването на трудни решения като назначаването на тъмнокожите Леонтин Прайс и Мериан Андерсън или уволнението на оперната дива Мария Калас (1958), която успява да подпише отново договор за „Тоска“ през 1965 г. В същото време той се противопоставя на идеята да изпълнява модерни опери в традиционния оперен театър, тъй като иска да има пълни салони с публика. По характер той е коректен човек със свои навици и типичен „Grandseigneur“.
През 1946 г. Бинг получава британско гражданство. През 1971 г. му е присвоена почетната титла „сър“, а година по-късно се оттегля от професионалния живот поради напреднала възраст.
В първите години на пенсионирането си той е гост-професор в Бруклинския колеж и Нюйоркския университет, след това работи за „Columbia Artists Management“. След смъртта на съпругата му, руската танцьорка Нина Шелемская-Шлесная, през 1983 г. Бинг се разболява от Алцхаймер.
На 85-ия рожден ден на Рудолф Бинг, по инициатива на негов приятел – мениджър на фирма за управление на парични активи, втория му брак с Карол Дъглас, която е с 38 години по-млада от Бинг, е анулиран, но твърде късно. Лошото управление на новата му партньорка вече го е съсипало, така че Рудолф Бинг е нямал средства дори за болничните си сметки. Той в последните години на живота си живее в еврейски дом за възрастни хора („Hebrew Home for the Aged at Riverdale“) в нюйоркския квартал Бронкс и умира в болницата „Свети Джоузеф“ в Йонкърс.
(край на превода)
Каква трагедия се е случила на този голям оперен деец и дългогодишен шеф на МЕТ – не е за вярване!
През 1973 г. Рудолф Бинг получава високо отличие от Австрия – „Großes Goldenes Ehrenzeichen für Verdienste um die Republik Österreich“ (Голям почетен златен знак за заслуги към Република Австрия).
Сега ще дам информация за Рудолф Бинг на английски език, която няма да превеждам:
Sir Rudolf Bing (January 9, 1902 – September 2, 1997) was an Austrian-born opera impresario who worked in Germany, the United Kingdom and the United States, most notably being General Manager of the Metropolitan Opera in New York City from 1950 to 1972. He became a British citizen in 1946 and was knighted in 1971.
Born Rudolf Franz Joseph Bing in Vienna, Austria-Hungary to a well-to-do Jewish family (his father was an industrialist). Bing was an apprentice to a bookseller at the prestigious Viennese shop of Gilhofer & Ranschburg before moving on to Hugo Heller, who also ran a theatrical and concert agency. He then studied music and art history at the University of Vienna. In 1927, he went to Berlin, Germany and subsequently served as general manager of opera houses in that city and in Darmstadt.
While in Berlin he married a Russian ballerina, but in 1934, with the rise of Nazi Germany, the Bings moved to the United Kingdom where in 1946, he became a naturalised British subject. There he helped to found the Glyndebourne Festival Opera. After the war in 1947, he co-founded and was the first director of the Edinburgh International Festival in Scotland.
In 1949 he moved to the United States, and became General Manager of the Metropolitan Opera the following year, a post he held for 22 years. During the 1960s, he supervised the move of the old Metropolitan on Broadway and 39th Street, to its new quarters in Lincoln Center and presided over one of the most prominent eras of the Met. It was summed up in 1990 by James Oestreich in the New York Times as follows:
“Wielding his powerful position at the Metropolitan Opera with intense personal charisma over two decades, Sir Rudolf Bing ruled much of the operatic universe in autocratic fashion, nurturing young artists and cutting superstars down to size with equal enthusiasm. He oversaw the abandonment in 1966 of the stately but somewhat dilapidated old Metropolitan Opera House [which he then had razed] and the construction of a grand monument to his regime, the building the company now occupies, which dominates Lincoln Center. His conservative musical and dramatic bent, preference for Italian opera and concern for theatrical values yielded an identifiable artistic legacy”.
During Bing’s tenure the Met’s artist roster became integrated for the first time. Marian Anderson became the first African American to sing a leading role in 1955. She was soon followed by Reri Grist, Robert McFerrin, Shirley Verrett, and many others. He was noted for his preference for European singers and an apparent lack of interest in some leading American performers. Beverly Sills had to wait until after Bing’s retirement to make her Met debut in 1975, although Bing later said that not using Sills earlier was a mistake. He fostered the careers of many American artists. Roberta Peters, Leontyne Price, Anna Moffo, Sherrill Milnes, and Jess Thomas are just a few that flourished during his time.
Bing is also remembered for his stormy relationship with the era’s most famous soprano, Maria Callas. After hiring her for the Met with a debut as Norma on opening night in 1956, he famously canceled her contract in 1958 when they could not come to terms regarding the roles she would sing. Bing invited Callas to return to the Met for two performances of Tosca in 1965, the year that turned out to be her final season in opera.
After leaving the Met, Bing wrote two books of memoirs, 5000 Nights at the Opera (1972) and A Knight at the Opera (1981).
While living in Berlin, Bing married the Russian ballerina Nina Schelemskaya-Schlesnaya in 1928. They remained together until her death in 1983. They had no children.
In January 1987, he married again, to Carroll Douglass, a 45-year-old woman who then took him with her to an island in the Caribbean. After Bing’s departure, it was revealed that Douglass had a history of mental illness. Due to this reason, and the fact that Bing himself had been suffering for some years from Alzheimer’s disease, an American court eventually declared him incompetent to enter into a marriage contract and annulled the union.
In 1989, Roberta Peters and Teresa Stratas arranged for Bing to be admitted to The Hebrew Home for the Aged in Riverdale, The Bronx, New York, where he resided until his death. Bing died from respiratory failure as a complication of Alzheimer’s disease on September 2, 1997, aged 95, at St. Joseph’s Hospital in Yonkers, New York. He is buried in Woodlawn Cemetery in The Bronx, New York City.
Bing received a knighthood from Queen Elizabeth II in 1971 for his services to the arts, becoming Sir Rudolf Bing. Throughout his years in America, Bing had remained a British subject. In 1973, Bing received the Grand Decoration of Honour in Gold for Services to the Republic of Austria.
Publications
- Bing, Rudolf, 5000 Nights at the Opera: The Memoirs of Sir Rudolf Bing, New York: Doubleday, 1972. ISBN 0-385-09259-8
- Bing, Rudolf, A Knight at the Opera, New York: Putnam, 1981. ISBN 0-399-12653-8
(край на цитата)
Honors
Bing received a knighthood from Queen Elizabeth II in 1971 for his services to the arts, becoming Sir Rudolf Bing. Throughout his years in America, Bing had remained a British subject. In 1973, Bing received the Grand Decoration of Honour in Gold for Services to the Republic of Austria.
Ето и информация на руски език (също без превод):
Рудольф Франц Йозеф Бинг (нем. Rudolf Franz Joseph Bing, 9 января 1902, Вена — 2 сентября 1997, Нью-Йорк) — оперный импресарио. Работал в Германии, Великобритании, США. Генеральный менеджер Метрополитен-опера в 1950—1972 годах. Рыцарь-командор Ордена Британской империи (1971).
Рудольф Бинг родился в Вене в 1902 году, был младшим ребёнком в семье с тремя детьми. Юношей обладал баритоном и учился пению. После окончания школы поступил на работу в концертное агентство и с 1921 года занимался организацией концертов, оперным и театральным кастингом. В 1928 году стал помощником нового интенданта театра Гессе в Дармштадте. До 1933 года работал в Берлине и Дармштадте. Эмигрировал в Великобританию после прихода к власти национал-социалистов. В 1935—1948 годах занимал пост генерального директора Фестивальной оперы в Глайндборне.
После войны был одним из основателей Эдинбургского международного фестиваля исполнительских искусств (1947) и в период с 1947 по 1949 — его директором.
Получив в 1946 году британское гражданство, Бинг оставался британским подданным и в период жизни в США. За развитие англо-американских отношений Бинг был пожалован в рыцари ордена Британской империи (1971).
Рудольф Бинг возглавил Метрополитен-опера в Нью-Йорке в 1950 году и занимал этот пост больше двух десятилетий, до 1972 года. Бинг был одним из самых влиятельных руководителей театра и крупным реформатором. В качестве генерального менеджера одного из известнейших оперных театров мира прославился требовательностью к качеству спектаклей. Не склонный потакать капризам звёзд, Бинг, тем не менее, вывел на сцену Метрополитен-опера крупнейших исполнителей своего времени. При нём дебютировали Тебальди, Сазерленд, Шварцкопф, Кабалье, Паваротти, Френи, Сьепи, Дель Монако, Гедда, Бергонци, Корелли. А его и последующий многолетний конфликт с Каллас широко освещались в прессе и мемуарах: в 1968 году Бинг получил прозвище «человек, который уволил Каллас».
Бинг активно выступил против расовой сегрегации, заявив, что Метрополитен-опера будет выступать только перед смешанным залом (1961). В период его руководства на сцене Метрополитен-опера впервые появились афро-американцы Андерсон, Прайс, Грейс Бамбри, Ширли Верретт и другие.
В период руководства Бинга Метрополитен-опера переехала из старого здания на Бродвее в новое, просторное и отлично оснащённое помещение в Линкольн-центре на Манхэттене (1966). Подход Бинга к созданию оперных спектаклей существенно отличался от того, как поступали его предшественники и большинство других театров, для своего времени это было новаторство. К созданию оперных спектаклей Бинг привлекал настоящих театральных режиссёров и художников, обеспечивал серьёзную музыкальную подготовку и постоянный состав исполнителей в течение всего сезона.
Бинг пришёл в театр, находившийся в застое, и превратил его в процветающий, едва ли не лучший оперный театр в мире. Метрополитен-опера проводила генерального менеджера грандиозным гала-концертом 22 апреля 1972 года в его честь.
После выхода в отставку Бинг читал лекции в Бруклинском колледже, выпустил две книги мемуаров. Его жена, русская балерина Нина Шелемская-Шлесная, на которой Бинг заключил брак в 1928 году, умерла от инсульта в 1983. В 85-летнем возрасте Рудольф Бинг женился на 47-летней Кэррол Дуглас, подозревавшейся в брачных аферах; впоследствии брак был аннулирован. Последние годы жизни страдал болезнью Альцгеймера и жил в еврейском доме для престарелых в Бронксе.
Библиография
- 5000 Nights at the Opera: The Memoirs of Sir Rudolf Bing. — New York, London: Doubleday, 1972. — P. 360. — ISBN 978-0385092593., русский перевод: За кулисами “Метрополитен Опера” / перевод И. Прусс. — М.: Аграф, 2001. — 368 с. — (Волшебная флейта. Из кладовой истории). — 3000 экз. — ISBN 5-7784-0175-2.
- A Knight at the Opera. — New York: Putnam, 1981. — P. 287. — ISBN 978-0399126536.
(край на цитата)
Неприятна е тази история с неговия втори брак през 1987 г., когато е бил на 85 години и е страдал от болестта на Алцхаймер. Аз си спомням тук в Германия медиите отразиха широко различни подробности по случая, но не искам да правя коментари. Само ще забележа, че авторитетният седмичник „Дер Шпигел“ посвети през 1987 г. специална статия по тази т.н. „Афера“ (тя е действително такава!). За тези мои читатели, които се интересуват, ще цитирам в оригинал статията на немски език, после ще дам мой превод на български език:
Der Spiegel 9/1987
23.02.1987
AFFÄREN
Träume voller Musik
Sir Rudolf Bing, einst gefeierter Opernchef, verlor sein Gedächtnis und heiratete – eine finanziell entmündigte Frau.
Die alte Geschichte. Ehrgeizige Frau in mittleren Jahren drängt sich in die Bekanntschaft eines reichen Witwers, dem in fortgeschrittenem Alter die Sinne schwinden. Wenig später folgen Hochzeit, Testamentsänderung und die Entführung der greisen Beute auf eine tropische Insel, wo die Dinge nun zwangsläufig ihre angemessene Fortsetzung finden werden: Der Sarg klappt zu, die Witwe kichert.
Das jedenfalls befürchteten, breit aufgemacht, die Klatschspalten amerikanischer Zeitungen Sir Rudolf Bing, 85, von 1950 bis 1972 umjubelter und gefürchteter Chef der New Yorker Metropolitan Opera hatte eine Unbekannte namens Carroll Douglass geheiratet und war mit ihr auf die Karibikinsel Anguilla entschwunden.
Doch so einfach und grausam, wie es den New Yorker Freunden des legendären Theatermanagers schwante, ist die Geschichte nicht: Sie verlief vielmehr nach dem Motto, daß nicht sein kann, was nicht sein darf:
Zwei Menschen, beide wohlhabend, aber finanziell entmündigt, sind dem ihnen zugedachten Schicksal unauffälligen Dahindämmerns entwischt und zu späten “Flitterwochen” ausgebüxt- “total verliebt”, wie “Lady Bing”, die diesen Titel seit ihrer Hochzeit im vergangenen Monat tragt, jedem erzählt, der sie danach fragt.
Ihr Mann, einer der erfolgreichsten Theatermanager, hatte der New Yorker Metropolitan Opera zu nie gekannter Ausstrahlung verholfen – durch eine glückliche Mischung aus Kunstverstand, organisatorischem Talent und kommerziellen Fähigkeiten. In seiner 22jährigen Amtszeit mußte sich der gebürtige Wiener mit britischem Paß, den die Königin 1971 adelte, immer wieder als Diven-Bändiger betätigen, launische Opern-Heroinen wie Maria Callas oder empfindsame Startenöre wie Franco Corelli zu ihrem Auftritt bewegen – oder sie mitunter auch feuern.
Nach dem Ausscheiden aus der Met schrieb Sir Rudolf seine Memoiren (“5000 Abende in der Oper”), las an der Universität über Theater-Management und lebte zurückgezogen am New Yorker Central Park – mit einem Jahreseinkommen von fast einer Viertelmillion Mark und im Besitze eines 1,6-Millionen-Vermögens.
Seit 1983 – in jenem Jahr starb seine Frau Nina – leidet Sir Rudolf an der Alzheimer-Krankheit, einem Verfall des Gehirns. Sie macht die Affäre mit Carroll Douglass für Bings Freunde und Vermögensverwalter so bedrohlich. Ihre Sorge: Der wohlhabende Bing werde von der resoluten Carroll ausgenommen.
Sir Rudolf hatte die 47jährige Ende vergangenen Jahres kennengelernt. Das Paar zog alsbald nach Washington, wo es an Opernaufführungen und Empfängen teilnahm – eine willkommene Auffrischung für die etwas dröge Washingtoner Society.
Einen knappen Monat und rund 30000 Dollar darauf war die späte Liebe gefährdet. Bings New Yorker Anwalt ging rechtlich gegen das Paar vor. Dessen Antwort: eine eilige Hochzeit am 9. Januar, Bings 85. Geburtstag. Drei Tage später erklärte ein New Yorker Richter Sir Rudolf, auf Antrag seines Anwalts für nicht voll geschäftsfähig, da er keine “vernünftige Entscheidung” mehr fällen könne.
Durch die Ehe mit dem berühmten Impresario will die resolute Carroll offensichtlich einen Traum erzwingen, den ihr frühere Ehen nicht erfüllt hatten: berühmt zu werden. Ihr erster Mann, ein Regisseur, hat sie nicht zu einem Hollywood-Star gemacht; ihr zweiter, Sohn eines amerikanischen Flieger-Asses aus dem Ersten Weltkrieg, nicht zu einer Pilotin.
Carroll wollte unbedingt Hubschrauber-Pilotin bei der Army werden. Um ihr Ziel durchzusetzen, fälschte sie sogar ihren Namen und ihr Alter, was sie immerhin für kurze Zeit bis in ein Ausbildungslager der US-Armee brachte.
Ein weiterer Traum führte dann zu ihrer finanziellen Entmündigung, die ihre Geschwister im Jahre 1982 durchsetzten. Sie fürchteten wohl um das gemeinsam geerbte, einträgliche Appartmenthaus und legten dem Gericht dar, daß Carroll “eine romantische und unvernünftige Fixierung auf die Person des Papstes und auf die Leiden des polnischen Volkes entwickelt” habe.
Dem obskuren römischen Objekt ihrer Begierde wollte sie, nacheinander, einen Rolls-Royce, einen 70000-Dollar-Scheck, ausgestellt auf “Seine Heiligkeit für das Polnische Projekt”, und, klar doch, einen Hubschrauber zukommen lassen.
All dies kam erst ans Licht, als das ungleiche Paar mit den 750 Dollar, die der Richter den beiden als Taschengeld zugestanden hatte, längst im Überlandbus nach Florida ausgerückt war. Dort verweilte es vorübergehend im vornehmen Palm Beach und entwischte dem Zugriff der bösartigen Welt auf die Karibikinsel Anguilla.
In ihrem eher bescheidenen Bungalow am Strand empfangen sie jetzt Reporter. (Am Strand von Anguilla.)
Daß sie es auf das Geld von Sir Rudolf abgesehen habe, beleidigt die Lady. Erstens werde sie von ihren Geschwistern unterstützt, und zweitens tue ihrem Mann “ein hoher Lebensstandard gut”.
Denn “Sir Rudolf hat ein solch hohes Niveau, daß es nur angemessen ist, wenn er sich an standesgemäßen Orten aufhält, in die er gehört”.
Sir Rudolf jedenfalls scheint in seinem Gagaismus an Eheglück und paradiesischem Strandexil nichts auszusetzen zu haben. Er nennt seine Frau zärtlich “Carroll, sweetheart” und versinkt in Träume voller Musik, zu der er, berichtet Lady Bing, noch nachts den Takt schlägt.
Am Strand von Anguilla.
(край на цитата)
Превод:
АФЕРА
Мечти пълни с музика
Сър Рудолф Бинг, някога прочут оперен бос, загуби паметта си и се ожени за финансово неспособна жена.
Старата история: Амбициозна жена на средна възраст се натрапва в познанството на богат вдовец, чиито сетива избледняват в напреднала възраст. Малко по-късно идва сватбата, смяната на волята и отвличането на застарялата плячка в тропически остров, където нещата неминуемо ще намерят своето подходящо продължение: ковчегът се затваря, вдовицата се кикоти.
Във всеки случай от това се страхуват клюкарските колонки на американските вестници, най-общо казано. Сър Рудолф Бинг, 85 годишен, известният и страховит шеф на Нюйоркската Метрополитън Опера от 1950 до 1972 г., се е оженил за непозната дама на име Карол Дъглас и е изчезнал с нея на карибския остров Ангила.
Но историята не е толкова проста и жестока, колкото си представят нюйоркските приятели на легендарния оперен мениджър: по-скоро се основава на мотото, че „това, което не може да бъде, не трябва и да стане“:
Двама души, и двамата богати, но финансово неспособни, са избягали от предвидената им съдба на незабележими и са изчезнали в късен “меден месец” – “напълно влюбени”, както разказва “Lady Bing”, която носи тази титла от сватбата си миналия месец и всички я питат за това. Съпругът й, един от най-успешните оперни мениджъри, е дал на Метрополитън опера в Ню Йорк безпрецедентна харизма – чрез щастлива смесица от артистичност, организационен талант и търговски умения. По време на 22-годишния си мандат, роденият виенчанин с британски паспорт, на който кралицата дава титлата „сър“ през 1971 г., трябва многократно да действа като укротител на оперни диви, да убеждава капризни героини като Мария Калас или чувствителни звездни певци като Франко Корели да изпълняват задълженията си – или понякога дори да ги уволни.
След напускането на MЕТ, сър Рудолф Бинг написва мемоарите си („5000 вечери в операта“), преподава лекции по „управление на театри“ в университети и живее уединено в Сентрал парк в Ню Йорк – с годишен доход от почти четвърт милион марки и притежава едно състояние от 1,6 милиона.
От 1983 г. (през тази година умира съпругата му Нина) сър Рудолф започва да страда от болестта на Алцхаймер – влошаване на мозъчната дейност. Тази болест прави аферата му с Карол Дъглас толкова заплашителна за приятелите на Бинг и за мениджърите, които управляват парите му. Тяхната грижа: богатият Бинг ще бъде използван от решителната Карол.
Сър Рудолф Бинг се запознава с 47-годишната Карол в края на миналата година. Скоро след това двойката се премества във Вашингтон, където присъства на оперни представления и приеми – добре дошло освежаване за малко мрачното вашингтонско общество.
За малко по-малко от месец с около 30 000 долара намаляват авоарите на Бинг в резултат на тяхната закъсняла любов. Адвокатът на Бинг в Ню Йорк предприема съдебни действия срещу двойката. Мотивът му е: прибързана сватба на 9 януари, 85-ия рожден ден на Бинг. Три дни по-късно съдия от Ню Йорк обявява сър Рудолф, по искане на неговия адвокат, че не е напълно компетентен, тъй като вече не може да взема „разумни решения“.
Омъжвайки се за известния импресарио, буйната Карол очевидно се опитва да наложи мечта, която предишните й бракове не са се осъществили: да стане известна. Първият й съпруг, режисьор, не я направил холивудска звезда; вторият й, син на американски летец, ас от Първата световна война, да я направи пилот.
Карол наистина иска да бъде пилот на хеликоптер в армията. За да постигне целта си, тя дори фалшифицира името си и възрастта си, което поне я довежда за кратко време до тренировъчен лагер на американската армия.
След това друга мечта довежда до нейната финансова недееспособност, която нейните братя и сестри налагат през 1982 г. Те се страхуват за доходната жилищна къща, която са наследили, и обясняват пред съда, че Карол е „развила романтична и неразумна фиксация върху личността на Римския папа и върху страданията на полския народ“.
Тя иска да изпрати един след друг подаръци на „неясния римски обект на своето желание“, именно един „Rolls-Royce“, после чек от 70 000 долара, издаден на името
на „Негово Светейшество за полския проект“ и, разбира се, още един хеликоптер.
Всичко това излиза наяве едва след като толкова различната на възраст двойка със 750-те долара, които съдията им е дал като джобни пари, отдавна е тръгнала с междуградския автобус за Флорида. Там двойката остава временно в луксозния Палм Бийч и избягва от атаката на злия свят на карибския остров Ангила. Сега те приемат репортери в скромното си бунгало на плажа. (На плажа на Ангила.)
Това, че е обвинена, че е следила парите на сър Рудолф, обижда дамата. Първо, тя е била издържана от своите братя и сестри, и второ, съпругът й „се ползва от висок стандарт на живот“. Защото „Сър Рудолф има толкова висок стандарт, че за него е подходящо само да бъде на място, съизмеримо с неговата класа, към която принадлежи“.
Във всеки случай сър Рудолф изглежда няма от какво да се оплаче в гагаизма си в семейното щастие и райското плажно изгнание. Той нарича жена си нежно „Карол, скъпа“ и потъва в сънища, пълни с музика, на която, съобщава Lady Bing, той все още чувства ритъма през нощта.
На плажа в Ангуила.
(край на превода)
Неприятно, много неприятно, но такъв е животът!
Ще завърша днешната си юбилейна статия за сър Рудолф Бинг с една обобщаваща статия за него, публикувана в медия на английски език, после ще дам мой превод на български език:
Портал „Interlude“
by Philip Eisenbeiss | June 18th, 2016
Standard Movers and Shakers of Music World
Sir Rudolf Bing
June 18, 2016
The opera stars of the1950s to 1970s have become household names: Maria Callas, Renata Tebaldi, Richard Tucker, Robert Merrill, Joan Sutherland and Franco Corelli. The names of the great impresarios of that time, however, remain largely in the dark. With one exception. Rudolf Bing. Correction, Sir Rudolf Bing.
The Austrian born impresario (1902) rose to fame on the back of his two decade reign of the Metropolitan Opera of New York. He gained global recognition beyond the opera world with his two memoirs, the unforgettable classic “5000 Nights at the Opera” and the slightly more forgettable “A Knight at the Opera.” He twice made the cover of Time magazine.
At the core, Bing was a micromanaging technocrat. He understood opera and its precarious finances better than anybody. From his beginnings as an operatic and theatrical agent in Vienna, he worked his way up the theatrical ladder through Darmstadt, Berlin and Vienna. Moving to England in 1934 to escape rising anti-Semitism in Germany and Austria, Bing joined Glyndebourne, the festival he led until 1949 with only some interruptions caused by the war. He also was one of the founders of the Edinburgh Festival. Bing then moved to the United States where he would preside over both the Old and New Met at a time of fundamental change in the way opera companies were run.
Taking over the Metropolitan Opera in 1950 (after a one year preparatory season in which he just observed), Bing started in an era of grand opera, when everything America did was on a Grand scale indeed. Not content with a full opera season at their Manhattan home, the entire opera company went on a seven week summer tour to the American heartlands. It was a massive exercise involving dozens of train wagons of costumes and equipment and over 300 staff including many disgruntled prima donnas. No wonder Bing likened the tour to the “the biggest thing after Barnum & Bailey, except that giraffes don’t get hoarse.” The Met also had the tradition of decamping the entire company to Philadelphia on selected Tuesday nights.
He soon set out to raise the artistic standards of the house, turn around its finances, and above all instil discipline to the formerly lackadaisically run theatre. He gave short shrift to singers who tried to pressure him, such as the popular Danish-American Heldentenor Lauritz Melchior, or those he considered artistically over the hill, such as soprano Helen Traubel. He replaced the latter with Kirsten Flagstad, in spite of her tainted political affiliations. So shortly after the war, he often needed to walk a fine line on his musical appointments, famously saying he would only consider “a mediocre Nazi who is an outstanding conductor,” but not the opposite. Nevertheless he hosted the politically controversial yet musically brilliant conductors Wilhelm Furtwängler, Karl Böhm and Herbert von Karajan.
He developed the still young art of opera telecasts, radio broadcasts and LP recordings (Columbia Records), and didn’t shy away from sprucing up performances, notably operettas, with a little help from the American musical theatre, accepting that the ‘Metropolitan Opera has a Broadway address.’ Indeed, the massive theatre occupied an entire city block on Broadway between 39th and 40th Street.
Apart from the many battles he waged with unsympathetic critics, claqueurs and unions, he successfully faced off against a far more insidious and deep-seated enemy: racism. Announcing early he would run the opera house without racial prejudice, it took him five years to cast the first African-American in a major role, Marian Anderson as Ulrica in Verdi’s Ballo in Maschera. Once that line was breached, the flow of black talent on the Met stage seemed unstoppable. Leontyne Price became one of the most popular sopranos of the century after her debut as Leonora in a 1961 Trovatore. Martina Arroyo and Grace Bumbry became stalwarts of the Met.
But the Old Met was a house with tremendous technical and structural challenges, and completely inadequate backstage facilities. The board had decided to move to the newly developed Lincoln Center, and the Old Met had its final curtain in April 1966, with a roll-call of the greatest voices of the time: Giovanni Martinelli, Zinka Milanov, Robert Merrill, Nicolai Gedda, Jon Vickers, Renata Tebaldi and Birgit Nilsson were among the 57 artists chosen.
Glaringly absent was arguably the biggest name of the opera world, Maria Callas. In a much publicised spat, Bing had fired the diva in 1958 for breach of contract after she reneged on her obligations of alternating Lady Macbeth and Violetta in a short period of time. His terse commentary was classic Bing: “Madame Callas is constitutionally unable to fit into any organisation not tailored to her own personality.” Relations remained ice-cold for years, but Callas did make a triumphant return in 1965 in two sold-out performances of Tosca opposite Franco Corelli. But the spat made it clear: this was an era where the impresario dictated the terms, not the singers, no matter how famous they were.
´´´´
Превод:
Портал „Interlude“
от Филип Айзенбайс | 18 юни 2016 г.
Standard Movers and Shakers of Music World Сър Рудолф Бинг
18 юни 2016 г.
Оперните звезди от 50-те до 70-те години на миналия век станаха известни имена: Мария Калас, Рената Тебалди, Ричард Тъкър, Робърт Мерил, Джоан Съдърланд и Франко Корели. Имената на големите импресарии от онова време обаче остават до голяма степен в неведение. С едно изключение – Рудолф Бинг. Поправка, сър Рудолф Бинг.
Роденият в Австрия импресарио (1902 г.) става известен след две десетилетия управление на Метрополитън опера в Ню Йорк. Той спечелва световно признание отвъд оперния свят с двете си мемоарни книги, незабравимата класика „5000 нощи в операта“ и малко по-забравената „Рицар в операта“. Рудолф Бинг стои два пъти на корицата на списание „Time“.
В основата си сър Рудолф Бинг е технократ за микромениджмънт. Той разбира оперното изкуство и неговите несигурни финанси по-добре от всеки друг. От началото си като оперен и театрален агент във Виена, той си проправя път нагоре по театралната стълбица през Дармщадт, Берлин и Виена. Премествайки се във Великобритания през 1934 г., за да избяга от нарастващия антисемитизъм в Германия и Австрия, Бинг се присъединява към Музикалния фестивал в Глайндбърн, който ръководи до 1949 г. само с някои прекъсвания, причинени от войната. Той също така е един от основателите на Единбургския фестивал. След това Бинг се премества в Съединените щати, където ще ръководи както Стария, така и Новия МЕТ в момент на фундаментална промяна в начина на управление на оперните компании.
Поемайки Метрополитън опера през 1950 г. (след едногодишен подготвителен сезон, в който той само наблюдава), Бинг започва работа в една епоха на „голяма опера“, когато всичко, което прави Америка, наистина е в огромен мащаб. Недоволен от не напълно заети места в салона на театъра в Манхатън, цялата оперна трупа отива на седемседмично лятно турне до американската провинция. Това е мащабно упражнение, включващо десетки влакови вагони с костюми и оборудване и над 300 служители, включително много недоволни примадони. Нищо чудно, че Бинг оприличава турнето за „най-голямото нещо след Barnum & Bailey, с изключение на това, че жирафите не стават дрезгави“. МЕТ също има традицията да закарва цялата компания във Филаделфия в избрани вечери в деня вторник.
(моя бележка Б.К.: тук искам да кажа нещо за тия имена „Barnum & Bailey“, които стоят по-горе в текста. Цитирам кратка справка на немски език, която после ще преведа):
„Ringling Bros. and Barnum & Bailey Circus“ war ein amerikanisches Zirkusunternehmen, das sich selbst The Greatest Show on Earth (dt. „Die größte Schau der Welt“) nannte. Es war unter neuen Eigentümern in abgewandelter Form bis Mai 2017 aktiv. Das Unternehmen wurde 1919 gegründet, als der von James Anthony Bailey und P. T. Barnum gegründete Zirkus Barnum & Bailey Circus mit dem Ringling Brothers Circus fusionierte. Die Ringling Brothers kauften den Barnum & Bailey Circus 1907, betrieben ihn jedoch bis 1919 eigenständig. Die Brüder im einzelnen: Al Albrecht C. Ringling 1852–1916; Otto (William Henry Ringling, 1858–1911); Alf T. (Alfred Theodore Ringling, 1863–1919); Charles (Carl Edward Ringling, 1864–1926); John (John Nicholas Ringling, 1866–1936); Gus (Augustus Albert Ringling, 1854–1907); Henry (Henry William George Ringling, 1868–1918). 1957 veranlasste John Ringling North, dass statt der bisher verwendeten Zelte nun feste Spielstätten wie Sportarenen als Gastspielorte genutzt wurden. 1967 kaufte Irvin Feld den Zirkus, veräußerte ihn jedoch 1971 an Mattel weiter. 1982 kauften Irvin Feld und sein Sohn Kenneth Feld ihn zurück“.
(край на цитата)
Превод: „Ringling Bros. and Barnum & Bailey Circus“ беше американска циркова компания, която се наричаше най-великото шоу на Земята. Тя беше активна при нови собственици в модифициран вид до май 2017 г. Компанията е основана през 1919 г., когато циркът Barnum & Bailey, основан от Джеймс Антъни Бейли и P. T. Barnum, се слива с цирка Ringling Brothers. Братя Ринглинг купуват Barnum & Bailey Circus през 1907 г., но го управляват самостоятелно до 1919 г. Братята в подробности: Ал Албрехт К. Ринглинг 1852–1916; Ото (Уилям Хенри Ринглинг, 1858-1911); Алф Т. (Алфред Теодор Ринглинг, 1863-1919); Чарлз (Карл Едуард Ринглинг, 1864-1926); Джон (John Nicholas Ringling, 1866-1936); Гус (Август Алберт Ринглинг, 1854-1907); Хенри (Хенри Уилям Джордж Ринглинг, 1868-1918). През 1957 г. Джон Ринглинг Норт организира постоянни места като спортни арени, които да се използват като места за гости вместо използваните преди това палатки. През 1967 г. Ървин Фелд купува цирка, но го продава на Mattel през 1971 г. През 1982 г. Ървин Фелд и синът му Кенет Фелд го купуват обратно.
(край на превода)
Продължавам:
Скоро Рудолф Бинг се заема да повиши художествените стандарти на театъра, да обърне внимание на финансите му и най-вече да наложи дисциплина в някогашния неадекватно управляван театър. Той подава „кратка ръка“ на певци, които се опитват да го притиснат, като популярния датско-американски героичен тенор Лауриц Мелхиор, или онези, които се смятат за „артистично над хълма“, като сопранът Хелън Траубел. Бинг заменя Траубел с Кирстен Флагстад, въпреки нейните опетнени политически пристрастия. Така малко след края на Втората световна война Бинг често трябва да върви по „тънка линия“ по отношение на музикалните си ангажименти, като казва, че би считал само за „посредствен нацист този, който е изключителен диригент“, но не и обратното. Въпреки това той е домакин на политически противоречивите, но музикално брилянтни диригенти Вилхелм Фуртвенглер, Карл Бьом и Херберт фон Караян.
Рудолф Бинг доразвива все още младото изкуство на оперни телевизионни предавания, радиопредавания и записи на дългосвирещи плочи („Columbia Records“) и не се свени да усъвършенства представления, особено оперетни, с малко помощ от американския музикален театър, приемайки, че „Метрополитън опера има адрес на Бродуей.“ Наистина огромният театър заема цял градски блок на Бродуей между 39-та и 40-та улица.
Освен многото битки, които той води с несимпатични критици, клакьори и синдикати, Бинг успешно се изправя срещу един много по-коварен и дълбоко вкоренен враг: расизма. След като обявява по-рано, че ще управлява театъра без расови предразсъдъци, цели пет години трябва да минат, за да избере първата афроамериканка в главна роля – Мериан Андерсън като Улрика в „Бал с маски“ от Верди.
След като тази линия е нарушена, потокът от тъмнокожи таланти на сцената на MЕТ изглежда неудържим. Леонтин Прайс става една от най-популярните сопрани на века след дебюта си като Леонора в „Трубадур“ през 1961 година. Мартина Аройо и Грейс Бъмбри стават солистки на МЕТ.
Но „старата МЕТ“ е сграда с огромни технически и структурни предизвикателства и напълно неадекватни задкулисни съоръжения. Управителният съвет решава оперният театър да се премести в новоразработения „Lincoln Center“, и така „старата МЕТ“ вдига последната си завеса през април 1966 г., с поименно повикване на най-великите гласове на времето: Джовани Мартинели, Зинка Миланов, Робърт Мерил, Николай Геда, Джон Викърс, Рената Тебалди и Биргит Нилсон са сред 57-те избрани артисти.
Явно отсъства вероятно най-голямото име на оперния свят – Мария Калас. В много разгласена в медиите разправия Бинг уволнява дивата през 1958 г. за нарушаване на договора, след като тя се отказва от задълженията си да редува ролите на лейди Макбет и Виолета за кратък период от време. Неговият лаконичен коментар е класическият Бинг: „Мадам Калас по нейните разбирания не може да се впише в никоя организация, която не е съобразена с нейната собствена личност“.
Отношенията остават леденостудени за години, но Калас се завръща триумфално през 1965 г. в две разпродадени изпълнения на „Тоска“ заедно с Франко Корели. Но спорът дава да се разбере: това е епоха, в която импресариото диктува условията, а не певците, без значение колко известни са били те.
(край на превода)
Нека днес на 9 януари 2022 г. почетем 120 години от рождението на сър Рудолф Бинг през 1902 г. и си спомним за онова, което е направил за оперното изкуство през миналия век.
Мир на праха му!
´´´´´´