Boucoureshliev, Andre (BGR / FRA, Pianist & Komponist)

Днес е годишнина от рожднеието на пианиста и композитор Андрей Букурещлиев

Драги приятели на оперната и инструментална музика, днес на 28 юли 2025 г. правя едно изключение – пиша статия не за оперен деец, а за двама френски музиканти с българско потекло: пианистът и комопозитор Андрей (Андре) Букурещлиев (на френски: André Boucourechliev), роден на днешния ден преди 100 години, и пианистът и диригент Мишел Бероф (на френски Michel Béroff) – световно известен и особено ценен във Франция артист, роден на 9 май 1950 г. в Епинал, Франция. В този ден през настоящата 2025 г. той навърши кръглите 75 години и все още продължава дейността си.

За Андрей Букурещлиев, роден на 28 юли 1925 г. в София, починал на 13 ноември 1997 г. в Париж, пиша статия за първи път във връзка с кръглите 100 години от рождението му, които се навършват днес. Нека още в началото отбележа, че той има и вокални произведения, както и една опера – „Името на Едип“ („Le nom d’Œdipe“) по либрето на Елен Сиксу, чиято премиера е на 26 юли 1978 г. на фестивала в Авиньон. За тази опера е дадена следната подробност в една енциклопедия на немски език:

„Le Nom d’Œdipe mit einem Libretto von Hélène Cixous (1978), uraufgeführt beim Festival d’Avignon, öffnet der Stimme die Breite der Oper, ebenso wie Le Miroir auf einen Text von Jean-Pierre Burgart (1987) für Mezzosopran und Orchester mit dem Untertitel „Sieben Antworten für eine mögliche Oper“.

(край на цитата)

Превод:

„Le Nom d’Œdipe“ с либрето от Елен Сиксу (1978), премиерно представена на Фестивала в Авиньон, отваря широтата на операта за гласа, както прави и „Le Miroir“ по текст от Жан-Пиер Бургарт (1987) за мецосопран и оркестър с подзаглавие „Седем отговора за една възможна опера“.

(край на превода)

Андрей Букурещлиев е автор на вокалните произведения „Легло от сняг“ (1984) и „Огледало“ за глас и оркестър (1987). Цитирам негови вокални творби (оригинал на френски език):

„Grodek“ (1963), pour soprano, flûte et trois percussions (Op. 5) d’après Georg Trakl

„Lit de Neige“ (1984), pour soprano et dix-neuf instruments (Op. 26)

„Le Miroir, Sept répliques pour un opéra possible“ (1987), pour mezzo-soprano et orchestre (Op. 27)

„Trois fragments de Michel-Ange“, pour soprano, flûte (et flûte en sol) et piano (Op. 31)

(край на цитата)

„Lit de neige“, базирана на стихотворение от Пол Целан (1984) за сопран и 19 инструмента, се състои от две части: оригиналния немски текст и френския му превод от поета Андре дю Буше. Букурещлиев е замислил партитурата да отрази много различните прозодии на двата езика. Накрая, „Trois Fragments de Michel-Ange“ (1995) за сопран, флейта/алтова флейта и пиано, последното произведение на композитора, е забележително.

Букурещлиев е автор както на книги за Шуман, Бетовен, Стравински, Шопен и Дебюси, които са преведени на няколко езика, така и на книгата „Музикалният език“ (издателство „Fayard“, 1993) – синтез на неговите изследвания в областта на музикалния език. Много от неговите статии са хроника на музикалния живот по онова време. Някои от тях са издадени в последно време и в България в превод на български език. Ето малка справка:

„Поглед към Шопен“ е първата издадена на български език книга на Андре Букурещлиев в превод от френски на Павлина Рибарова (2010), след което същото издателство публикува „Шуман“ в превод от френски на Зорница Китинска и „Музикалният език“ в превод на Павлина Рибарова.

(край на цитата)

За Мишел Бероф писах кратка статия на 9 май 2020 г., когато той навърши кръглите 70 години (роден е през 1950 г. във Франция). Днес ще пиша малко за него, специално заради това, че именно в неговата биография ставаше дума за Андрей Букурещлиев, творби от които Мишел Бероф е изпълнявал при свои концерти.

Ако желаете да прочетете цялата статия за Мишел Бероф, тя е внесена в моя оперен блог „operastars.de“ и може да се чете там с помощта на следния линк:

https://www.operastars.de/category/beroff-michel/

Цитирам основни сведения за Мишел Бероф – една световно известна личност, за която по мое мнение до политическите промени през 1989 г. името му в България не е било почти известно. В някои информации за Мишел Бероф в източници на различни езици се отбелязва, че е син на български емигранти във Франция, където е роден през 1950 г. Аз лично не знаех нищо за него до преди 10 години – научих името му тук през 2015 г., когато в една статия за големия немски диригент Курт Мазур, който се помина през 2015 г., срещнах името Michel Béroff в голямата дискография на този световно известен диригент. Презимето „Béroff“ нещо ми звучеше като българско (в Габрово има редица фамилии с презиме „Берови“. Тогава се заинтересувах и научих, че Мишел Бероф има български корени. Цитирам данните за него в дискографията на Курт Мазур:

Liszt: Konzert für Klavier und Orchester Nr. 1 und 2 – MICHEL BÉROFF; Gewandhausorchester, 1980

Prokofjew: Klavierkonzerte 1–5 – MICHEL BÉROFF; Gewandhausorchester, 1974.

(край на цитата)

Това е дълбоко впечатлително: диригентът Курт Мазур избира за солист при своите записи на всички клавирни концерти от Лист и от Прокофиев, направени със световно прочутия „Гевандхаус-оркестър“ в Лайпциг имено Мишел Бероф!

Ето кратки данни за Бероф:

Мишел Беров (на френски: Michel Béroff) е френски пианист и диригент от български произход.

Биография

Роден е на 9 май 1950 г. в Епинал, Франция. Завършва Консерваторията в Нанси, печелейки първа награда през 1962 г. и награда за отличие през 1963 г. През 1966 г. завършва Консерваторията в Париж при Ивон Лорио, печелейки първа награда.

Кариера

Дебютира през 1967 г. в Париж и печели първа награда в конкурса „Оливие Месиен“ в рамките на фестивала „Роян“ (моя бележка Б. К.: фестивала е във френския град Роая̀н. Освен това редно е да се пише презимето на артиста с „ф“ накрая, т.е., Бероф. Аз ще го пиша в моята статия така). Роая̀н (на френски: Royan) е морски курортен град в Югозападна Франция, департамент Шарант Маритим на регион Поату-Шарант.

От тогава редовно музицира с повечето от големите световни оркестри, а също така и като солист. През 1972 и 1975 г. прави изключително успешни турнета в Южна Африка. Участва в множество записи за „EMI“ с произведения от Лист, Прокофиев, Стравински, Й. С. Бах, Дебюси, Барток, Месиен. Също така и дирижира. През 1972 г. постига голям успех при концерт в „Роял Албърт Хол“ в Лондон, съпроводен от симфоничен оркестър с диригент Ленард Бърнстейн. Следва гостуване през 1974 г. в САЩ. В програмата му при концерта в САЩ, изнесен в „Карнеги Хол“ в Ню Йорк е включен Втория клавирен концерт на Сергей Прокофиев, в съпровод на симфоничния оркестър на Романска Швейцария под диригентството на Волфганг Савалиш (1923-2013) – знаменит немски диригент в тия години. През 1996 г. следва концертно турне в Япония, през 2017 г. Мишел Бероф гостува в Русия.

От 1989 г. Мишел Бероф е професор по клавирна музика в Парижката консерватория. Той води майсторски класове в целия свят, в това число през 2006 г. в Япония. Член е на журито при 14-и 15-и конкурси на името на Чайковски в Москва съответно през 2011 и 2015 г.

Негови записи са награждавани със специални премии, като примерно премията на Националната академия за музикални записи “Grand Prix du Disque», която е получил 5 пъти.

По отношение на личния си живот Мишел Бероф е съпруг на пианистката Мари-Жозеф Жюд (фр. Marie-Josèphe Jude), родена през 1968 г. Тя е сестра на танцьора и балетмайстор Шарл Жюд.

(край на цитата)

Продължавам с моите допълнения за фестивала в Роая̀н:

В програмата на конкурса срещаме през някои начални години (1967, 1969 и 1970) произведения на френския композитор с български корени Андрей Букурещлиев (André Boucourechliev). Цитирам откъс:

Publishing and principal creations:

1967

Archipelago I by André Boucourechliev
On the opera travel by Betsy Jolas
Dans le deuil des vagues I by Gérard Masson

1969

Sinfonia by Berio
Archipelago II by Boucourechliev
Polychrome Reliefs by Jean-Pierre Guézec
Quadrivium by Bruno Maderna
Nomos Gamma by Xenakis

1970

Cette étoile enseigne à s’incliner by Gilbert Amy
Archipelago IV by André Boucourechliev
Fourteen Stations by Marius Constant
Ceremony II by Pierre Henry
Holidays Symphony by Charles Ives
The Ceremony by Paul Méfano

(край на цитата за Мишел Бероф)

След тези уводни бележки ще се спра подробно на биографията и дейността на днешния юбиляр Андрей Букурещлиев, роден преди 100 години, който се помина на 13 ноември 1997 г. в Париж. Именно по този повод в България се отбелязва тази траурна вест – в портал „Култура“ е поместена кратка, но съдържателна статия, чрез която много българи научават за делото на този емигрирал български музикант във Франция преди много години. Цитирам въпросната статия:

Портал „Култура“, брой 46 (2270), 21 ноември 1997 г.

In memoriam

Андрей (Андре) Букурещлиев (1925-1997) почти половин век се нареждаше сред най-представителните фигури на световния музикален авангард, но беше непознат за нашата музикална общественост, а името му фигурираше в авторитетните лексикони като “известен френски композитор от български произход”.

Почти половин век неговите връстници пазят в съзнанието си ярък спомена за талантливия млад пианист, лауреат на Първото общобългарско състезание за певци и инструменталисти през 1948 г., принуден да остане десетилетия наред далеч от родината си.

Париж му дава и перфектното професионално образование, и признанието като творец, педагог, публицист. Пиер Булез дирижира негови творби в концертите на “Domaine Musical”, произведенията му се изпълняват в световните музикални центрове – само цикълът “Архипелаг” прозвучава над 200 пъти в Париж, Лондон, Мадрид, Женева, Барселона, Мексико и др. Години наред той е професор по музикознание в Екс
ан Прованс, асистент на Оливие Месиен в класа по композиция на Парижката консерватория, лектор в “Екол Нормал супериор”.

С успех се издават книгите му за Шуман (1956), Стравински (1982), двете книги за Бетовен (1957 и 1991), а капиталният му труд “Музикалният език” (1993) е приет като един от най-стойностните образци на съвременната музикално-естетическа мисъл.

Андрей Букурещлиев става носител на Музикалната премия на Париж (1975) и Френската национална награда за музика (1984).

За първи път българската публика се докосна до музиката на Андрей Букурещлиев през пролетта на 1991 г. на първия концерт на Дружеството за нова музика в България. А в програмата на създадения от Дружеството Първи международен фестивал на съвременната музика в България – “Musica Nova”, беше включен негов авторски концерт със световноизвестните му произведения “Архипелаг”, “Гродек”, “Амерс”, “Снежна постеля”.

И едва през 1993 г. по покана на фестивала Андрей Букурещлиев за първи път след 44-годишно отсъствие дойде отново в България – за да се срещне с обичта на старите приятели и колеги, с възторга и пиетета на новия кръг от негови изпълнители, слушатели, почитатели.

Твърде скоро се разделяме отново, завинаги с Андрей Букурещлиев – талантливия творец, обаятелната личност, далечния приятел, с болка за неизживените мигове на контакти с неговата музика, за неизменимо пропуснатото му присъствие в нашата културна действителност.

Дружество за нова музика в България

(край на цитата)

Цитирам първо неговата Уикипедия-страница на български език (някъде малкото му име е писано Андре, а някъде Андрей):

Андрей Атанасов Букурещлиев (на френски: André Boucourechliev) е френски композитор от български произход.

Биография

Роден е на 28 юли 1925 г. в София. Син е на юриста Атанас Букурещлиев и внук на офицера Андрей Букурещлиев (1857-1925). Роден е в семейство, почитащо музикалното изкуство. Докато учи френски в началното училище „Сестрите на майка Тереза“, взима уроци при леля си Дора, преподавателка по пиано, учила в Дрезден, която била очарована от своя ученик. Никой обаче нямал амбицията да го превръща в дете-чудо, поради което той се посвещава на музиката едва след като завършва френския колеж в София и се дипломира в българска реална гимназия.

След първата голяма бомбардировка на американците над София през януари 1944 г. (втората разрушава къщата на дядото на Андре, където самият той живеел), жителите на града са евакуирани и бъдещият пианист заминава за Чамкория, заедно с група приятели. Това е щастливо време за младежите, прекарано в творческа, задушевна среда и посветено на четене, спорт, музика – слушат плочи на Бах, германските романтици, Малер.

След войната в София идват да свирят някои от великите пианисти на онова време. Андре и приятелите му посещават рециталите на Артуро Бенедети Микеланджели, Моник дьо ла Брюшолери и Дину Липати, чието „перлено“ свирене Андре си поставя за цел да имитира и говори за него непрестанно.

Едва през 1946 г., на двадесет и една години Андре постъпва в Консерваторията в София, в класа по пиано на Панка Пелишек, получила образованието си в Прага. По това време младият пианист изнася първите си концерти и още тогава свири виртуозен репертоар: Бах, Шуман („Пеперуди“, „Детски сцени“), сонатите на Бетовен, Голяма брилянтна полонеза от Шопен, Лист и дори „Картини от една изложба“ от Мусоргски, както Равел и Де Файа. В рамките на два рецитала изпълнява последните четири сонати от Бетовен и неговите „Вариации по Диабели“.

Заедно с няколко свои колеги, той създава концертна бригада, която свири за работниците във фабриките – тази инициатива му спечелва медал „ударник първа степен“. Разбира се, както толкова други, мечтае да продължи следването си в чужбина.

През 1948 г. правителството организира конкурс за музикални изпълнители. В рамките на културна конвенция, която изтича на следващата година и така и не бива подновена, Френското посолство отпуска на лауреата от конкурса стипендия за обучение в Париж.

Андре се представя на конкурса с първа и последна части (Синфония и Капричио) из Втора Партита в до минор от Бах, „Свети Франциск ходи по вълните“ от Лист, както и Соната опус 31 № 2 в ре минор от Бетовен; на финала, заедно със Софийската филхармония изпълнява Концерт в ми-бемол мажор от Лист. С всеобщ ентусиазъм е обявен за победител в конкурса. Свирил и спечелил, след което заминава да учи при Ив Нат в Париж.

Когато слиза от „Ориент Експрес“, той взима автобуса и се озовава лице в лице с Ромен Гари, по това време консул на Франция в София, с когото били добри познати. Първата седмица в Париж Андре прекарва именно като гост на писателя, на площад „Сен Сюлпис“.

В „Екол нормал дьо мюзик“ Андре работи не с Ив Нат, а с Рейн Джаноли, в чийто клас по пиано постъпва през есента на 1949 г. През 1951 г. взима блестящо степента „диплом за концертно майсторство“ с председател на журито Алфред Корто. Тогава Андре свири Фантазия оп. 17 от Шуман, Реминисценции по тема от Дон Жуан от Лист и Соната оп. 110 от Бетовен.

За Андре това връщане към учението било необходимо, но същевременно „френското“ обучение – дистанцирано, сухо и консервативно, пречупило в него устрема, въодушевлението в контакта му с инструмента и публиката. Той подновява концертната си кариера и през март 1955 г. изнася рецитал в зала „Гаво“. От тази епоха съществуват записи, издадени на компактдиск, които днес дават представа за Андре като пианист.

Същевременно дейностите му се разнообразяват като израз на неговата широка култура, интереси към литературата, живописта, отличното познаване на няколко езика. В международния културен център „Роайомон“, където прекарва доста време, той завързва близки приятелства, среща плодотворни влияния, особено това на Борис дьо Шлозер, които го подтикват да навлезе още по-дълбоко в музикалните познания и най-вече, го насърчават в желанието му да композира. Неговата първа творба, датираща от 1956 г. е и най-първото му електронно произведение, останало извън каталозите, композирано в „Студио ди фонология“ в Милано. През същата година излиза и първата книга на Андре, посветена на Шуман.

Андре посещава майсторския клас на Валтер Гизекинг в Саарбрюкен. Силната личност на големия майстор подклажда, по думите на самия Андре, пианистичния импулс у него, за да се усети свободен едва след смъртта на Гизекинг – да „смени кожата си“ и да стане композитор.

Андре просто спира да свири. Едва години по-късно, откъслечно и спорадично ще се връща към някогашния си репертоар. Известно време се увлича по елизабетинската музика, но тогава избира клавикорда, по-близък до лютнята. Вече възрастен, той отново се заема и дори разработва Прелюдии на Дебюси, които преди е учил с Гизекинг. Особено удоволствие му доставя камерната музика, било акомпанирайки приятелка, пееща произведения на големите романтици, било свирейки на едното от двете пиана в някой почитащ музиката дом.

В своите книги и статии той често засяга проблемите на музикалния език и форма именно чрез произведенията за пиано. Например, в последната си недовършена книга за Дебюси, издадена след смъртта му, той изследва „творбата като сонорен модел“, имайки предвид Прелюдиите, подканяйки читателя да седне пред клавиатурата.

Като преподавател Букурещлиев става наследник на Оливие Месиен в Парижката консерватория, след което става лектор по съвременно музикознание в университета в Екс ан Прованс (1978–1985). Води семинари в „École Normale Supérieure de Paris“ (1985-1987).

Живее в Париж до смъртта си на 13 ноември 1997 г.

Творчество

След като няколко негови електроакустични и инструментални творби прозвучават на „Domaine Musical“, Букурещлиев придобива известност като композитор със серията от пет „Архипелази“, „отворени“ форми за различни инструментални състави (1967–1970). Следват „Сенки“ за струнен оркестър, „Лица“, клавирен концерт (1970– 1975).

Композира операта „Името на Едип“, следвана от „Легло от сняг“ (1984) и „Огледало“ за глас и оркестър (1987). Автор е на произведения за пиано, включително „Шест етюда по Пиранезе“ (1975), както и камерни произведения, между които и три струнни квартета. В областта на електроакустичната музика работи в Студио по фонология на Италианското радио в Милано и в „GRM“ в Париж, където сътворява „Thrène“ (1974), по недовършената поема на Стефан Маларме.

Букурещлиев е автор както на книги за Шуман, Бетовен, Стравински, Шопен и Дебюси, които са преведени на няколко езика, така и на „Музикалният език“ (издателство „Fayard“, 1993) – синтез на неговите изследвания в областта на музикалния език. Много от неговите статии са хроника на музикалния живот по онова време.

Родословие

Атанас Букурещлиев – прадядо, негови деца са: Андрей Букурещлиев (1857–1925), Ангел Букурещлиев (1870–1950) и Сава Букурещлиев (? – 1876).

Андрей Букурещлиев има син – Атанас Букурещлиев (1888–?), който се оженва за Дора Букурещлиева (1889–1974) и от този брак се ражда Андрей Букурещлиев (1925 – 1997).

Източници

(край наУикипедия-страница на български език)

Специално за книгата „Поглед към Шопен“ давам следните допълнения:

Андрей Букурещлиев – „Поглед към Шопен“

Автор: Андрей Букурещлиев
Раздел: Музика
Издателство: Orange Factory
Народност: френска
Преводач: Павлина Рибарова
ISBN: 9789549223347
трето издание, 2017 год.
меки корици, 192 стр.

Описание

Българският читател държи в ръцете си първата книга от Андрей Букурещлиев (1925-1997) на български език. Хронологически последната, издадена приживе, книга на автора. Еднакво известен като композитор и писател главно във Франция, Андре Букурещлиев (както е познат извън пределите на България) е водещ музикален авангардист, един от създателите на отворената музикална форма, авторитетен парижки интелектуалец, в чийто приятелски кръг са били Ролан Барт, Умберто Еко, Бруно Мадерна, Лучано Берио, Джон Кейдж, Мърс Кънингам, и десетки известни музиканти, писатели, философи с водещо значение за европейската и световната култура, оценили както творчеството му на композитор и писател, така и огромния му талант на музикален комуникатор.

Автор е на книги за Шуман, Стравински, две книги за Бетовен, Дебюси, „Музикалният език“, ключови статии за авангардната музика през 70-те и 80-те години на ХХ-ти век в Европа и Америка. Напуска България на 24-годишна възраст и прекарва живота си в Париж. Посещава един единствен път България през 1993 г. Получава престижни награди за творчеството си и приноса си към световното авангардно изкуство: Голямата музикална награда на Париж (1976), Голямата Национална награда за музика на Франция (1984). Носител е на титлите Командир на изкуствата и словото и Кавалер на Почетния легион.

„Поглед към Шопен“ (1996) не е музикално-теоретично изследване, а експониране на гледната точка на авангарден композитор от края на XX век, за един от най-значимите композитори-романтици. В тази книга читателят, независимо доколко е свързан с музиката на Шопен, ще открие точно толкова информация, споделени естетически възгледи за изпълнителското изкуство, колкото му е необходима, за да получи най-точна представа за твореца и човека Шопен, от гледна точка както на неговото време, така и от днешна, основана на обединени от голяма ерудиция документални източници.

(край на цитата)

От Уикипедия-страницата на Андрей Букурещлиев на френски език цитирам в оригинал само творчеството му, а биографията – в превод на български:

Андре Букурещлиев, роден на 28 юли 1925 г. в София (България) и починал на 13 ноември 1997 г. в Булон-Бианкур, е композитор, критик и музикограф от български произход, който става натурализиран френски гражданин.

Биография

Учи пиано и композиция в София, след това в „École Normale de Musique“ в Париж. След престой в „Domaine Musical“ на Пиер Булез, работи в Милано, след което се завръща в Париж с „Groupe de Recherches Musicales“ (Пиер Шефер). Преподава и в Националната консерватория в Париж, като заместник на Оливие Месиан, и в Университета в Екс ан Прованс.

Започва да композира с няколко електроакустични произведения. Неговата работа често се характеризира със свободата, дадена на изпълнителите да използват предварително дефинирани последователности, което изисква взаимно слушане (например, „Архипелс“, който обединява „Архипел“ (1967-70) и „Анархипел“ (1970), или „Сенки“ (1970), произведение, чийто материал се състои от откъси от квартетите на Бетовен). Той също така работи с гласа и неговите изкривени модулации по време на миксирането на лентата (Трен).

Той е композирал и музиката за операта „Le nom d’Œdipe“ по либрето на Елен Сиксу, чиято премиера е на 26 юли 1978 г. на фестивала в Авиньон.

Андре Букурещлиев е автор на няколко музикологични труда, по-специално върху Шуман, Дебюси, Бетовен, Стравински и Шопен. Той е съпруг на Жан Байе, дъщеря на Жан Байе, латинист, член на Академията за надписи и художествена литература, и сестра на Клер Саломон-Байе, философ и историк на науката.

……

В Уикипедия-страницата на френски език е дадено подробно описание на творчеството на Андрей Букурещлиев, както и неговата дискография. Цитирам в оригинал:

Списък на неговото творчество и дискография (оригинал на френски език):

Compositions

Son catalogue comprend 31 opus :

Musique à trois (1957-58), pour flûte (aussi piccolo), clarinette (Op. 1)

Texte I (1958), pour bande magnétique (2 pistes) (Op. 2)

Sonate (1959), pour piano (Op. 3)

Texte II (1959), pour bande magnétique (2 pistes) (Op. 4)

Grodek (1963), pour soprano, flûte et trois percussions (Op. 5) d’après Georg Trakl

Musiques Nocturnes (1965), pour clarinette, harpe et piano (Op.6)

Archipel 1 (1967), pour deux pianos et deux percussions (ou deux pianos seuls) (Op. 7)

Archipel 2 (1968), pour quatuor à cordes (op. 8)

Archipel 3 (1969), pour piano et six percussions (Op. 9)

Archipel 4 (1970), pour piano (Op. 10)

Anarchipel/Archipel 5 (1972), pour ensemble instrumental (Op. 11)

Ombres (Hommage à Beethoven) (1970), pour douze (ou vingt-quatre) cordes (Op. 12)

Tombeau (1971), pour clarinette en la et percussion ou piano (Op. 13)

Faces (1972), pour deux orchestres (Op. 14)

Amers (1973), pour dix-neuf instruments (Op. 15), d’après l’œuvre homonyme et dédiée à Saint-John Perse

Thrène (1974), pour bande magnétique (Op. 16)

Concerto (1975), pour piano et orchestre (Op. 17)

Six Études d’après Piranèse (1975), pour piano (Op. 18)

Le nom d’Œdipe (1978), opéra (Op. 19)

Trois extraits du “Nom d’Œdipe”, (1978) pour soprano, piano, 2 gongs (joués par le pianiste) et bande magnétique (Op. 20)

Orion I (1979), pour piano (Op. 21)

Ulysse (1980), pour flûte et percussion (ou flûte d’accompagnement) (Op. 22)

Orion II (1982), pour piano (Op. 23)

Orion III (1982), pour piano (Op. 24)

Nocturnes (1984), pour clarinette (en la et si bémol) et piano (Op. 25)

Lit de Neige (1984), pour soprano et dix-neuf instruments (Op. 26)

Le Miroir, Sept répliques pour un opéra possible (1987), pour mezzo-soprano et orchestre (Op. 27)

La chevelure de Bérénice (1987), pour ensemble instrumental (20 instrumentistes) (Op. 28)

Miroir 2 (Cinq pièces pour quatuor à cordes) (1989), pour quatuor à cordes (Op. 29)

Quatuor III (1994), pour quatuor à cordes (Op. 30)

Trois fragments de Michel-Ange, pour soprano, flûte (et flûte en sol) et piano (Op. 31)

…….

Livres

Schumann, Paris, Éditions du Seuil, coll. « Microcosme, Solfèges », 1956, 191 p.

Beethoven, Paris, Éditions du Seuil, coll. « Microcosme, Solfèges », 1963, 191 p.

Igor Stravinsky, Paris, Fayard, coll. « Les Indispensables de la Musique », 1982, 427 p.

Essai sur Beethoven, Actes Sud, 1991, 158 p.

Le langage musical, Paris, Fayard, coll. « Les Chemins de la Musique », 1993, 186 p.

Dire la musique, Paris, Minerve, coll. « Musique Ouverte », 1995, 206 p.

Regard sur Chopin, Paris, Fayard, coll. « Les Chemins de la Musique », 1996, 182 p.

Debussy. La révolution subtile, Paris, Fayard, coll. « Les Chemins de la Musique », 1998, 123 p. (ISBN 5-243-60030-X)

…….

Discographie

Archipel 4 – Catherine Collard, piano – 1972, Philips [6521 005]

Les Archipels (Archipel 1 à 5) – Roland Auzet, Jean-Pierre Drouet, percussion ; Håkon Austbø, François-Frédéric Guy, Claude Helffer, Georges Pludermacher, piano ; Elisabeth Chojnacka, clavecin ; Françoise Rieunier, orgue ; Brigitte Sylvestre, harpe ; Ensemble de percussions Les Pléïades – 1995, MFA Radio France [MFA 216001]

Quatuor III, Miroir 2, Archipel II – Quatuor Ysaÿe – 2001, aeon, [AECD 0102]

Orion II, Orion III, Trois fragments de Michel-Ange, Grodek – Ensemble Télémaque – 2003, Lyrinx, [LYR 2209]

Thrène, Texte I, Texte II, Concerto pour piano – Claude Helffer, piano; Orches

(край на цитата)

В музикалната енциклопедия „Durand Salabert Eschig“ е дадено подробно описание на немски език на биографията и дейността на Андрей Букурещлиев. Цитирам в оригинал и в превод на български език:

Портал „Durand Salabert Eschig“

(без дата)

Boucourechliev, André

Ein französischer Komponist, geboren am 28. Juli 1925 in Sofia (Bulgarien). Er starb am 13. November 1997 in Paris.

Ausbildung

Boucourechlievs allgemeine Studien am Französischen Kolleg in Sofia wurden durch Klavierstudien ergänzt, bevor er 1946 an die Musikakademie Sofia eintrat. Er begann eine Karriere als Klaviervirtuose und gewann 1948 den Grand Prix beim Nationalen Wettbewerb für Musikinterpretation, was ihm ein Stipendium der französischen Regierung einbrachte. Nach seiner Ankunft in Paris im Jahr 1949 ließ er sich nieder und nahm die französische Staatsbürgerschaft an.

An der École Normale de Musique unter der Leitung von Alfred Cortot arbeitete Boucourechliev mit Reine Gianoli (Klavier) und Georges Dandelot (Harmonie) sowie unabhängig davon mit Andrée Vaurabourg-Honegger (Kontrapunkt). 1951 schloss er sein Konzertdiplom an der École Normale de Musique ab, wo er bis 1958 unterrichtete. 1955 besuchte er die Meisterkurse von Walter Gieseking in Saarbrücken.

Der Komponist

Boucourechliev hatte jedoch bereits mit dem Komponieren begonnen und beschrieb dies als „autodidaktisch und rückwärts durch die Geschichte“. Er schrieb sowohl für Instrumente ( Musique à trois , 1957, Klaviersonate, 1959) als auch für Tonband, letzteres im Laufe zweier Reisen nach Mailand, zum Studio di Fonologia der RAI, und später mit der Groupe de Recherche Musicale der ORTF ( Texte 1 , 1958, Texte 2 , 1959).

Auf Geheiß von Pierre Boulez wurden Boucourechlievs erste Werke im Domaine Musical uraufgeführt, wo er seine ersten Erfolge feierte ( Signes , 1961, Grodek , von Georg Trakl, 1963). Diese Werke wurden auch bei den Darmstädter Sommerkonzerten gespielt. „Wir fühlten uns wie Akteure der Geschichte im Wandel“, erklärte er, auch wenn er seinerseits „niemals die geringsten Reihen verwendet“ habe.

Boucourechliev tat sich in dieser Bewegung vor allem mit seinen offenen Werken hervor, darunter eine Reihe von „Archipel“ für verschiedene Besetzungen, die ihm internationale Anerkennung verschafften ( Archipel I – IV , 1967–1970). Es handelt sich um bewegliche Werke, die sich von Aufführung zu Aufführung je nach den spontanen, freien Entscheidungen der Interpreten verändern – keineswegs aleatorische Kompositionen. Die Sequenzen, die vollständig notiert sind, auch wenn die Parameter getrennt gehalten werden, sind stark charakterisiert und dennoch vielfältig kombinierbar. In Anarchipel (1970) wird dieses Kompositionsprinzip auf die Spitze getrieben, da es das Risiko eingeht, dass Anarchie den musikalischen Fluss unterbricht. Die Inspiration für diese Werke geht zurück auf die literarischen Experimente des frühen 20. Jahrhunderts (Proust, Mallarmé, Joyce) und nicht zuletzt auf die Erfahrungen amerikanischer Künstler aller Disziplinen, die der Komponist während einer sechsmonatigen USA-Reise 1964 kennenlernte.

Zwei weitere Werke teilen diesen ästhetischen Ansatz, Werke, mit denen sich Boucourechliev an das Sinfonieorchester heranwagte: Faces (1972) für ein in zwei Instrumentengruppen aufgeteiltes Orchester unter der Leitung zweier Dirigenten und das Klavierkonzert (1975), das „in mehr als einer Hinsicht einen sechsten Archipel darstellt“ (Francis Bayer), sowie Amers (1973) für 19 Instrumente.

Im Gegensatz dazu ist Ombres, hommage à Beethoven (1970) für Streichorchester als durchgehendes Stück notiert. Das Werk enthält dennoch einen Abschnitt, in dem die Instrumentalisten unabhängig voneinander aus der Partitur die Anklänge an Beethoven-Quartette auswählen – wörtlich oder deformiert, klar oder maskiert –, die den roten Faden dieser Hommage bilden.

Thrène (1974) für Tonband eröffnete eine Werkreihe, die die Möglichkeiten von Stimme und Sprache in der Musik erforschte. Ein gemischter Chor und Rezitatoren liefern das gesamte Material, ausgehend von einigen Bruchstücken eines unvollendeten Gedichts von Mallarmé. Die dynamische Modulation des Chorgesangs durch die Wortpulsation erzeugt „gleichsam Wortschatten, eingebettet in den Gesang … (ein) eingeschnittenes Wort“.

Le Nom d’Œdipe mit einem Libretto von Hélène Cixous (1978), uraufgeführt beim Festival d’Avignon, öffnet der Stimme die Breite der Oper, ebenso wie Le Miroir auf einen Text von Jean-Pierre Burgart (1987) für Mezzosopran und Orchester mit dem Untertitel „Sieben Antworten für eine mögliche Oper“.

Lit de neige nach einem Gedicht von Paul Celan (1984) für Sopran und 19 Instrumente besteht aus zwei Teilen: dem deutschen Originaltext und seiner französischen Übersetzung des Dichters André du Bouchet. Boucourechliev wollte in der Partitur die sehr unterschiedlichen Prosodien der beiden Sprachen darstellen. Bemerkenswert sind schließlich Trois Fragments de Michel-Ange (1995) für Sopran, Flöte/Altflöte und Klavier, das letzte Werk des Komponisten.

Parallel dazu bereicherte Boucourechliev sein Klavier- und Kammermusikschaffen ( Tombeau , Nocturnes , Ulysse, Orion I und III ) weiter und kehrte manchmal zu offenen Formen zurück, wie in den Six Études d’après Piranèse (1975) für Klavier. Jede dieser Etüden hat einen bestimmten strukturellen und technischen Charakter, ganz in der Lisztschen Tradition der Transzendentalen Etüden . Jede ist jedoch ein „absolutes Mobile“: Der Pianist spielt sie in beliebiger Reihenfolge oder als einzige großangelegte Form und kann von einer zur anderen wechseln. Auch im zweiten Quartett, Miroir II (1989), ist die Kommunikation offen, dem 1994 ein drittes folgte.

Schließlich sind noch Orion II (1982) für fünf Blechbläser, Klavier und zwei Schlagzeuger sowie La Chevelure de Bérénice (1987) für Instrumentalensemble zu erwähnen .

Der „Musikautor“

Boucourechliev bezog sich selbst mit diesem Begriff und lehnte die Bezeichnung Musikwissenschaftler ab. Er beschäftigte sich mit klassischer und zeitgenössischer Musik, ausgestattet mit der Erfahrung, dem konzeptionellen Rüstzeug und dem forschenden Geist eines Komponisten. Er beschrieb seinen Ansatz in einer direkten, verständlichen Sprache, die es ihm ermöglichte, seine Leser, auch Nichtmusiker, zu subtilsten Analysen und Ideen zu führen.

Ab 1956 war er für die Musikberichterstattung des NRF zuständig und schrieb bis 1970 zahlreiche Artikel für Preuves , in denen er einen umfassenden Überblick über das musikalische Schaffen in Frankreich und im Ausland gab.

Er veröffentlichte in der Sammlung „Solfège“ von Le Seuil ein Buch über Schumann (1956) und eines über Beethoven (1963), die noch immer Klassiker sind, sowie wichtige Beiträge zu Sammelwerken (Schumann, Strawinsky, Debussy, Wagner), von denen einige im Artikelalbum Dire la Musique nachgedruckt wurden .

Es folgten eine ausführliche Monographie über Strawinsky (1982), ein Essai sur Beethoven (1991), Regard sur Chopin (1996) und Debussy, la révolution subtile , das nach seinem Tod erschien. Boucourechliev hatte seine Forschungen und Gedanken zur musikalischen Ästhetik in Le Language musical (Fayard, 1993) zusammengefasst .

Der Lehrer, der Medienmann

Ab 1974 war Boucourechliev Stellvertreter von Olivier Messiaen am Pariser Konservatorium. Bis 1985 war er Assistenzdozent (1976), dann außerordentlicher Dozent für zeitgenössische Musikwissenschaft (1978) an der Universität Aix-en-Provence und lehrte anschließend an der École Normale Supérieure (1985–1987). Darüber hinaus gab er gerne Seminare und Arbeitstreffen für professionelle und nicht-professionelle Musiker: in La Sainte Baume, an der Amerikanischen Universität Fontainebleau und im Centre Acanthes.

Diese Rolle des „Erweckers“, zugleich zugänglich und ehrgeizig, machte ihn zu einem hochgeschätzten Radio- und Fernsehmoderator in Frankreich (France-Musique, France Culture, Arte) sowie in der Schweiz und Kanada. Seine Sendungsreihen über Beethovens Quartette, über die Rolle der Variation in der Musik oder über Strawinsky werden regelmäßig wiederholt.

Boucourechliev wurde 1984 mit dem Grand Prix National de Musique ausgezeichnet. Er war „Chevalier“ der Ehrenlegion und „Kommandeur“ des Ordre des Arts et Lettres.

(край на цитата)

Превод:

Портал “Дюран Салабер Ешиг”
(без дати)

Букурещлиев, Андрей

Френски композитор, роден на 28 юли 1925 г. в София, България. Починал на 13 ноември 1997 г. в Париж.

Образование

Общото обучение на Букурещлиев във Френския колеж в София е допълнено от обучение по пиано, преди да постъпи в Софийската музикална академия през 1946 г. Започва кариера като виртуоз на пиано и печели Голямата награда на Националния конкурс за музикална интерпретация през 1948 г., което му носи стипендия от френското правителство. След като пристига в Париж през 1949 г., той се установява и става френски гражданин.

В „École Normale de Musique“ под ръководството на Алфред Корто, Букурещлиев работи с Рейн Джаноли (пиано) и Жорж Данделот (хармония), и самостоятелно с Андре Ворабур-Онегер (контрапункт). През 1951 г. получава концертна диплома от „École Normale de Musique“, където преподава до 1958 г. През 1955 г. посещава майсторски класове при Валтер Гизекинг в Саарбрюкен.

Композиторът

Букурещлиев обаче вече е започнал да композира, описвайки го като „самоук и работещ назад през историята“. Той пише както за инструменти („Musique à trois“, 1957 г., „Piano Sonata“, 1959 г.), така и за касета, последното по време на две пътувания до Милано, в „RAI Studio di Fonologia“, а по-късно с „Groupe de Recherche Musicale“ на „ORTF“ („Texte 1“, 1958 г., Texte 2, 1959 г.).

По молба на Пиер Булез, първите произведения на Букурещлиев са премиерно изпълнени в „Domaine Musical“, където той се радва на първите си успехи („Signes“, 1961 г., „Grodek“ от Георг Тракл, 1963 г.). Тези произведения са изпълнени и на Летните концерти в Дармщат. „Чувствахме се като актьори в история в преход“, обяснява той, въпреки че самият той „никога не използваше и най-малкия шум“.

Букурещлиев се отличава в рамките на това движение предимно с отворените си произведения, включително серия от пиеси „Архипел“ за различни ансамбли, които му носят международно признание („Архипел I–IV“, 1967–1970). Това са флуидни произведения, които се променят от изпълнение на изпълнение според спонтанните, свободни решения на изпълнителите – в никакъв случай алеаторични композиции. Последователностите, които са напълно нотирани, дори ако параметрите са отделни, са силно характеризирани, но отворени за разнообразни комбинации.

В „Анархипел“ (1970) този композиционен принцип е доведен до крайност, тъй като рискува да позволи на анархията да прекъсне музикалния поток. Вдъхновението за тези произведения се връща към литературните експерименти от началото на 20-ти век (Пруст, Маларме, Джойс) и, не на последно място, към опита на американски творци от всички дисциплини, с които композиторът се запознава по време на шестмесечно пътуване до САЩ през 1964 г. Две други произведения споделят този естетически подход, произведения, с които Букурещлиев се осмелява да се впусне в симфоничния оркестър: „Лица“ (1972), за оркестър, разделен на две инструментални групи под ръководството на двама диригенти, и „Концерт за пиано“ (1975), който „представлява в повече от един смисъл шести архипелаг“ (Франсис Байер), както и „Амерс“ (1973) за 19 инструмента.

За разлика от това, „Омбри, почит към Бетовен“ (1970), за струнен оркестър, е нотирана като непрекъсната пиеса. Въпреки това произведението съдържа раздел, в който инструменталистите независимо избират от партитурата ехото на квартетите на Бетовен – буквални или изкривени, ясни или маскирани – които формират общата нишка на този прочит.

„Thrène“ (1974), записана за касета, поставя началото на серия от произведения, изследващи възможностите на гласа и езика в музиката. Смесен хор и рецитатори осигуряват целия материал, започвайки с фрагменти от недовършена поема на Маларме. Динамичната модулация на хоровото пеене чрез пулсацията на думите създава „сенки на думите, сякаш вградени в песента… (една) врязана дума“.

„Le Nom d’Œdipe“, с либрето от Елен Сиксу (1978), премиерно представена на Фестивала в Авиньон, отваря широтата на операта за гласа, както и „Le Miroir“, базирана на текст от Жан-Пиер Бургарт (1987) за мецосопран и оркестър, със заглавие „Седем отговора за една възможна опера“.

„Lit de neige“, базирана на стихотворение от Пол Целан (1984) за сопран и 19 инструмента, се състои от две части: оригиналния немски текст и френския му превод от поета Андре дю Буше. Букурещлиев е замислил партитурата да отрази много различните прозодии на двата езика. Накрая, „Trois Fragments de Michel-Ange“ (1995) за сопран, флейта/алтова флейта и пиано, последното произведение на композитора, е забележително.

В същото време Букурещлиев продължава да обогатява творчеството си за пиано и камерна музика (Tombeau, Nocturnes, Ulysse, Orion I и III), понякога връщайки се към отворени форми, както в „Six Études d’après Piranèse“ (1975) за пиано. Всяко от тези етюди има специфичен структурен и технически характер, изцяло в листианската традиция на Трансценденталните етюди. Всяка от тях обаче е „абсолютен мобил“: пианистът ги свири в произволен ред или като единична форма в голям мащаб и може да превключва от едната към другата. Комуникацията е отворена и във втория квартет, „Miroir II“ (1989), последван от трети през 1994 г. Накрая, „Orion II“ (1982) за пет медни инструмента, пиано и двама перкусионисти, и „La Chevelure de Bérénice“ (1987) за инструментален ансамбъл също заслужават да се споменат.

„Музикален писател“

Букурещлиев се е определял сам с този термин и е отхвърлял етикета „музиколог“. Той е изучавал класическа и съвременна музика, въоръжен с опита, концептуалните инструменти и любознателния ум на композитор. Той е описвал подхода си с директен и достъпен език, който му е позволявал да насочва читателите си, дори немузиканти, към най-фините анализи и идеи.

От 1956 г. той е отговарял за музикалната журналистика за „NRF“ и до 1970 г. е написал множество статии за „Preuves“, предоставяйки цялостен преглед на музикалното творчество във Франция и чужбина.

Букурещлиев е публикувал книга за Шуман (1956 г.) и Бетовен (1963 г.) в сборника на Le Seuil „Solfège“, като и двата от тях остават класика, както и важен принос към сборници (Шуман, Стравински, Дебюси и Вагнер), някои от които са препечатани в албума със статии „Dire la Musique“.

Това е последвано от подробна монография за Стравински (1982), есе за Бетовен (1991), „Разглед за Шопен“ (1996) и „Дебюси, финната революция“, публикувана след смъртта му. Букурещлиев обобщава своите изследвания и мисли върху музикалната естетика в „Музикалният език“ („Fayard“, 1993).

Учителят, медийният човек

От 1974 г. Букурещлиев е заместник на Оливие Месиан в Парижката консерватория. До 1985 г. е асистент (1976 г.), след това доцент по съвременна музикология (1978 г.) в Университета в Екс ан Прованс, а впоследствие преподава в „École Normale Supérieure“ (1985–1987 г.). Той също така обича да води семинари и работилници за професионални и любители музиканти в „La Sainte Baume“, Американския университет във Фонтенбло и „Centre Acanthes“.

Тази роля на „будител“, едновременно достъпен и амбициозен, го прави високо уважаван радио и телевизионен водещ във Франция („France-Musique“, „France Culture“, „Arte“), както и в Швейцария и Канада. Неговата поредица за квартетите на Бетовен, ролята на вариациите в музиката и Стравински се повтаря редовно.

Букурещлиев е удостоен с Голямата национална награда за музика през 1984 г. Той е кавалер на Почетния легион и командир на Ордена на изкуствата и литературата.

(край на превода)

Ще приключа днешната статия за Андрей Букурещлиев с две предавания за него през 2021 година по БНР и Националната телевизия. Първо това на Българското Национално Радио:

БНР

“Бетовен” – изследванията на Андрей Букурещлиев в едно издание

публикувано на 22.01.2021

Автор: Татяна Иванова

На българския пазар излезе книгата “Бетовен”, събрала написаното за виенския класик (две книги и две статии) от Андрей Букурещлиев – българския пианист и композитор, който живя дълги години в Париж. Предговорът представлява пространна студия върху Бетовен и Букурещлиев от Лоран Фенейру – водещ съвременен френски музиколог, възпитаник и почитател на автора.

Повод за изданието стана Годината на Бетовен – изминалата 2020-а, в която целият свят отбеляза 250-годишнината от неговото рождение. Официалното представяне беше планирано за 16 декември, на самия рожден ден на Бетовен, но пандемичната обстановка не позволи това да се случи.

Заслугата за тази поредна книга с изследвания на Андрей Букурещлиев е на пианистката Анжела Тошева, която в продължение на години заедно с Михаил Големинов работи по издаването им. В това начинание се включиха и трима преводачи от френски език: Павлина Рибарова, Зорница Китинска и Райна Ковачева.

Анжела Тошева и Зорница Китинска разказаха в предаването “Алегро виваче” по “Хоризонт” за работата си по книгата “Бетовен”. Чуйте в звуковите файлове.

(край на цитата)

Цитирам линк към горното предаване:

https://bnr.bg/post/101409217/betoven-izsledvaniata-na-andrei-bukureshtliev-v-edno-izdanie

Следва информация за предаването на Българската Национална Телевизия:

БНТ

Предаване: Култура.БГ, 19.01.2021

Миналата година светът отбеляза 250 години от рождението на Бетовен. Анжела Тошева разказва за книгата на Андрей Букурещлиев, посветена на великия композитор. Вижте повече във видеото.

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване:

https://bnt.bg/news/knigata-betoven-na-andrei-bukureshtliev-v287082-290452news.html?page=4

Нека днес на 28 юли 2025 г. почетем 100 години от рождението на българо-френския пианист, композитор и музикален писател Андрей (Андре) Букурещлиев, починал през 1997 г., оставил голяма следа в развитието на съвременната музика и обогатил музикалната литература с редица книги за Шуман, Бетовен, Стравински, Шопен и Дебюси, така и на книгата „Музикалният език“ – синтез на неговите изследвания в областта на музикалния език. Много от неговите статии са хроника на музикалния живот по онова време.

Мир на праха му!

…..

Записи:

André Boucourechliev: Archipel I (1966/1967)

https://www.google.com/search? q=andre+boucourechliev&sca_esv=385330abf90c463d&source=hp&ei=JXSGaPWQJIWXxc8PnNaigAM&iflsig=AOw8s4IAAAAAaIaCNT24HXk3IdfEqMJgLsGgQuH4eCd3&oq=+andre+boucoure&gs_lp=Egdnd3Mtd2l6Ig8gYW5kcmUgYm91Y291cmUqAggAMgYQABgWGB4yBhAAGBYYHjIGEAAYFhgeMgYQABgWGB4yBhAAGBYYHjIFEAAY7wUyCBAAGKIEGIkFMgUQABjvBTIFEAAY7wUyBRAAGO8FSMryBFAAWILQBHABeACQAQCYAWugAZMJqgEEMTMuMbgBAcgBAPgBAZgCD6ACmAqoAgrCAgoQABgDGOoCGI8BwgIKEC4YAxjqAhiPAcICERAuGIAEGLEDGNEDGIMBGMcBwgILEAAYgAQYsQMYgwHCAggQABiABBixA8ICDhAuGIAEGLEDGNEDGMcBwgIFEAAYgATCAg4QLhiABBixAxiDARiKBcICCxAuGIAEGLEDGIMBwgIFEC4YgATCAggQLhiABBixA8ICBBAAGAPCAgoQLhiABBixAxgKwgIIEC4YgAQY1ALCAgcQLhiABBgKwgILEC4YgAQYxwEYrwHCAggQABgWGAoYHsICBxAuGIAEGBPCAggQABgTGBYYHsICCRAuGIAEGBMYDcICCBAAGBMYDRgewgIKEAAYExgFGA0YHsICCxAAGIAEGBMYChgNwgIJEAAYgAQYExgNwgIKEAAYExgKGA0YHpgDFPEFsrJgRprd_oiSBwQxMi4zoAfIuQGyBwQxMS4zuAeECsIHBTItOS42yAd2&sclient=gws-wiz#fpstate=ive&vld=cid:8bd51f10,vid:V1LJXr4CggE,st:0

….

André Boucourechliev: Anarchipel (1972)

https://www.google.com/search?q=andre+boucourechliev&sca_esv=385330abf90c463d&source=hp&ei=JXSGaPWQJIWXxc8PnNaigAM&iflsig=AOw8s4IAAAAAaIaCNT24HXk3IdfEqMJgLsGgQuH4eCd3&oq=+andre+boucoure&gs_lp=Egdnd3Mtd2l6Ig8gYW5kcmUgYm91Y291cmUqAggAMgYQABgWGB4yBhAAGBYYHjIGEAAYFhgeMgYQABgWGB4yBhAAGBYYHjIFEAAY7wUyCBAAGKIEGIkFMgUQABjvBTIFEAAY7wUyBRAAGO8FSMryBFAAWILQBHABeACQAQCYAWugAZMJqgEEMTMuMbgBAcgBAPgBAZgCD6ACmAqoAgrCAgoQABgDGOoCGI8BwgIKEC4YAxjqAhiPAcICERAuGIAEGLEDGNEDGIMBGMcBwgILEAAYgAQYsQMYgwHCAggQABiABBixA8ICDhAuGIAEGLEDGNEDGMcBwgIFEAAYgATCAg4QLhiABBixAxiDARiKBcICCxAuGIAEGLEDGIMBwgIFEC4YgATCAggQLhiABBixA8ICBBAAGAPCAgoQLhiABBixAxgKwgIIEC4YgAQY1ALCAgcQLhiABBgKwgILEC4YgAQYxwEYrwHCAggQABgWGAoYHsICBxAuGIAEGBPCAggQABgTGBYYHsICCRAuGIAEGBMYDcICCBAAGBMYDRgewgIKEAAYExgFGA0YHsICCxAAGIAEGBMYChgNwgIJEAAYgAQYExgNwgIKEAAYExgKGA0YHpgDFPEFsrJgRprd_oiSBwQxMi4zoAfIuQGyBwQxMS4zuAeECsIHBTItOS42yAd2&sclient=gws-wiz#fpstate=ive&vld=cid:cf2e557f,vid:uj_2-8by4Ws,st:0

…..

André Boucourechliev (1925-1997): Grodek (1963)

https://www.google.com/search?q=andre+boucourechliev&sca_esv=385330abf90c463d&source=hp&ei=JXSGaPWQJIWXxc8PnNaigAM&iflsig=AOw8s4IAAAAAaIaCNT24HXk3IdfEqMJgLsGgQuH4eCd3&oq=+andre+boucoure&gs_lp=Egdnd3Mtd2l6Ig8gYW5kcmUgYm91Y291cmUqAggAMgYQABgWGB4yBhAAGBYYHjIGEAAYFhgeMgYQABgWGB4yBhAAGBYYHjIFEAAY7wUyCBAAGKIEGIkFMgUQABjvBTIFEAAY7wUyBRAAGO8FSMryBFAAWILQBHABeACQAQCYAWugAZMJqgEEMTMuMbgBAcgBAPgBAZgCD6ACmAqoAgrCAgoQABgDGOoCGI8BwgIKEC4YAxjqAhiPAcICERAuGIAEGLEDGNEDGIMBGMcBwgILEAAYgAQYsQMYgwHCAggQABiABBixA8ICDhAuGIAEGLEDGNEDGMcBwgIFEAAYgATCAg4QLhiABBixAxiDARiKBcICCxAuGIAEGLEDGIMBwgIFEC4YgATCAggQLhiABBixA8ICBBAAGAPCAgoQLhiABBixAxgKwgIIEC4YgAQY1ALCAgcQLhiABBgKwgILEC4YgAQYxwEYrwHCAggQABgWGAoYHsICBxAuGIAEGBPCAggQABgTGBYYHsICCRAuGIAEGBMYDcICCBAAGBMYDRgewgIKEAAYExgFGA0YHsICCxAAGIAEGBMYChgNwgIJEAAYgAQYExgNwgIKEAAYExgKGA0YHpgDFPEFsrJgRprd_oiSBwQxMi4zoAfIuQGyBwQxMS4zuAeECsIHBTItOS42yAd2&sclient=gws-wiz#fpstate=ive&vld=cid:96c857a7,vid:5pEgdhYrJFg,st:0

…..