Оперетната и филмова артистка Мара Чуклева, родена днес преди 125 години

„ (…) Около 1959–1960 г. Мара Чуклева получава разрешение от властите в България да замине за Италия, но и там не получава пенсия. И в този тежък момент идва реванша на тази забележителна жена. Докарана до ужасна мизерия, Мара Чуклева проси пред църква в Рим. Пред входа е забелязана от Федерико Фелини, който открива в лицето на 74-годишната жена търсения типаж и й дава роля във филма си „Градът на жените“ („La citta delle donne“), в който играе старицата в оранжерията. Според оценката на критиката за италианския неореализъм Мара Чуклева изиграва блестящо тази последна роля в своя живот и отново доказва, че е голяма актриса …“

„ (…) Ала Мара Чуклева едва ли се интересувала кой знае колко от всичките препирни около творбата на гения Федерико Фелини: може да го е осъзнавала, а може би не, но е факт, че в края на дните си тя се снима във филм на един от най-великите режисьори на ХХ век и макар ролята ѝ да е епизодична, едва няколко минути екранно време, тези няколко минути стигат за вечността…“

(цитати от статии за Мара Чуклева)

Драги приятели, днес на 14 октомври 2021 г. се навършват кръглите 125 години от рождението през 1896 г. на една от най-драматичните фигури в историята на българското оперетно и филмово изкуство – малко познатата днес актриса Мара Чуклева, за която става въпрос в горния цитат. До миналата 2020 г. аз лично не бях чувал за нея, но в края на декември получих от моя приятелка в Пловдив една статия за известна в миналото актриса и красавица от Пловдив, чиято жизнена история ми направи особено впечатление. Както ще видим, такава преживелица не се случва всеки ден и тя е колкото поучителна за всички ни, толкова и трагична с края си – как една блестяща оперетна и филмова световна кариера стига до пълно фиаско и лично нещастие.

В началото на днешната ми статия цитирам тази публикация от Пловдив:

Мара Чуклева – красавицата от Пловдив, покорила Холивуд с таланта си

Тя е обявена за най-красивата жена на 1919 година

Пловдив TrafficNews

24.12.2020

Мара Чуклева е филмова актриса и оперетна певица. Родена е на 14.10.1896 г. в Пловдив. Тя е първата българска актриса, участвала в чуждестранен филм.

От 1912 до 1915 г. учи пеене при Иван Вулпе. Пее в хора на Народната опера и същевременно като ученичка в драматична школа изпълнява малки роли в Народния театър. Тя е един от пионерите на българската оперета. Заедно с Ангел Сладкаров участва в „Маркиз Бонели“ – първата оперета поставена в България. По-късно заедно с Асен Русков, Матю Македонски и други са привлечени в „Свободен театър“ – първият постоянен оперетен театър в България.

В този период знаменателни за нея ще останат думите на Патриарха на българската литература Иван Вазов за нея през 1918 г. след изпълнението й в „Царицата на чардаша“: „По-добра Силва и по-красива артистка не мога да си представя, че има на света“ и целува ръката й.

И наистина стройна и атлетична, тя е обявена за най-красивата жена на 1919 г. Поради голямо напрежение и преумора губи временно гласа си и заминава да се лекува в Италия. В същото време „Свободен театър“ я командирова там да специализира сценично изкуство и пеене. Лекува се в Сан Ремо. Там е ангажирана от италианската филмова къща „Вай филм“ за главните роли в „Дъщерята на Елиза“ („La fille Elisa), „Фреските на Помпей“ („L,affresco di Pompei), „Месалина“.

Вестник „Темпо“ я определя като „примадоната на Свободния театър“ и пише за нея: „Напоследък тая българска актриса се появи в един филм „La fille Elisa“ („Дъщерята на Елиза“), в който учудва с блестяща интерпретация и с голяма дарба. Тя се издига като крупна кинематографическа звезда“.

Мара Чуклева участва в третата серия на мистичната драма „La Sacra Bibbia“ („Светата Библия“). Известният руски филмов режисьор от началото на миналия век А. Уралски снима в Италия филма „В хватката на вината“ („Nella morsa, della colpa“) по романа на Достоевски „Бесове“ (1921) и кани Мара Чуклева за ролята на Вероника. По това време стотици се надпреварват за автографа й.

След двегодишен престой в Рим и след като покорява италианската филмова студия „Чинечитá“, благодарение на големия ѝ талант и блестящата интерпретация, тя е ангажирана от известната немска филмова къща „Емелка“ и заминава за Берлин и Мюнхен, където играе главните роли във филмите „Черното лице“ („Das schwarze Gesicht“), „Дездемона“, в четири серии на „Зелената Мануела“, „Книгата на сънищата“ и други.

Последният филм едва не й струва живота. След премиерата му в Северна Африка, корабът с който актрисата пътува се преобръща и потъва. За щастие тя е от малцината спасени, но филмът остава завинаги на морското дъно.

През 1923 г. директорът на „Свободен театър“ Петър Стойчев пристига в Германия, за да уреди гастролите ѝ в театъра. Тя се представя с голям успех в оперетите „Мадам Помпадур“, „Баядерка“, „Розата на Стамбул“ и др. По това време е смятана за най-добрата българска оперетна актриса. През есента на 1923 г. заминава за Франция по покана на Парижкото студио „Гомон“, което я ангажира за главната роля във филма „Мария Антоанета“. Театрите на Шанз-Елизе също отварят вратите си за нея и тя играе с голям успех оперетни и драматични роли в някои театри като „Фемина“ на Шанз-Елизе. По-късно е ангажирана от театър „Шоф Сури“, основан от Никита Балиев. С пътуващия театър на Балиев изнася концерти в Париж, Лондон, Ню Йорк, Вашингтон, Бостън, Филаделфия, Детройт, Сейнт Луис, Индианаполис, Лос Анджелис, Сан Франциско. Гастролите им включват и Канада – Торонто, Монреал, Ванкувър и др.

След това Мара Чуклева се установява в Ню Йорк, където получава ангажименти за концерти и филми от Морис Гед. Нейните изпълнения са отбелязани от американската и от българската емигрантска преса. Ангажирана още от 1925 г. от „Метро Голдуин Майер“, тя се снима в Холивуд в продължение на 14 години. По това време филмовите мюзикъли са на гребена на вълната. Мара Чуклева жъне голям успех в музикалните филми на „Метро Голдуин Майер“. След това изгрява звездата на Джуди Гарланд и Чуклева постепенно е изтласкана да участва в епизодични роли, но пък има постоянна работа като помощник-режисьор.

С филмови продукции пътува из Северна и Южна Африка, стига дори до китайския Шанхай. Българските емигранти я канят в Аржентина, Канада и САЩ. Някои от по-известните ѝ филми от този период са: „Възкресение“, „Пустинно цвете“, „Керванът“, „Кармен“ и др. Повечето от ролите ѝ в американското, както по-късно и в италианското кино, не са централни.

Мара Чуклева престоява в Холивуд до 1939 г., след което се завръща в Италия. Опитва да си върне старата слава, пак снима, но вече в незначителни роли. От италианските ѝ филми в този период по-значими са „Желязната корона“, „Търговецът на рубини“ („Il mercante di schiave“), в който играе циганката Марта и „Пиратите на Малайзия“, прожектиран и у нас.

През 1943 г. се завръща в България. Прави опит да поеме пътя на оперетна актриса, но ѝ е отказана работа в съществуващите тогава два оперетни театъра. През 1945 и 1946 години изнася концерти в София и други градове и по Българското радио. В книгата си „Младостта на Багряна“ Блага Димитрова пише как след Девети септември 1944 г. се е подписала под молбата й за пенсия заедно с Илка Попова, Ружа Делчева, Марта Попова. В България Мара Чуклева не получава пенсия и изпада в дълбока мизерия, моли МВР да я пуснат в Италия, където предполага, че ще получи пенсия заради дългогодишната си игра в студията на „Чинечитá“. По-късно здравословното ѝ състояние се влошава и тя живее при тежки битови условия.

Около 1959–1960 г. получава разрешение от властите да замине за Италия, но и там не получава пенсия. И в този тежък момент идва реванша на тази забележителна жена. Докарана до ужасна мизерия, Мара Чуклева проси пред църква в Рим. Пред входа е забелязана от Федерико Фелини, който открива в лицето на 74-годишната жена търсения типаж и й дава роля във филма си „Градът на жените“ („La citta delle donne“), в който играе старицата в оранжерията. Според оценката на критиката за италианския неореализъм Мара Чуклева изиграва блестящо тази последна роля в своя живот и отново доказва, че е голяма актриса.

Последните си дни Мара Чуклева изживява самотна в италиански манастир.

Ето и част от репертоара й в оперетата: Силва от „Царицата на Чардаша“, Коджа Гюл от „Розата на Стамбул“, Марози от „Есенни маневри“, Мадам Помпадур и Баядерка от едноименните оперети, главни роли в „Кралица на киното“, „Веселата вдовица“, „Граф фон Люксембург“ и др.

Източник: “Енциклопедия на Пловдив”, Божидар Тотев

(край на цитата)

След като се запознах с тази история проверих дали в Интернет има и други материали за Мара Чуклева. Действително за нея има малка Уикипедия-страница, в която са цитирани данни, които се съдържат в горната статия, както и някои снимки на актрисата. Няма да цитирам тази Уикипедия-страница, но в края има една важна забележка, както и репертоара на Мара Чуклева, които са следните:

„ (…) Личният ѝ архив се съхранява във фонд 1995К в Централен държавен архив. Той се състои от 30 архивни единици от периода 1918 – 1994 г. Голяма част от архива ѝ е унищожен по време на бомбардировките над София през 1943 – 1944 г. Запазените документи са предадени на Централния държавен архив през 1989 и 1993 г. от племенницата ѝ Елена Чуклева.

Репертоар

Репертоарът ѝ е богат:

• Силва от „Царицата на Чардаша“
• Коджа Гюл от „Розата на Стамбул“
• Марози от „Есенни маневри“
• Мадам Помпадур и Баядерка от едноименните оперети
• главна роля в „Кралица на киното“
• главна роля във „Веселата вдовица“
• главна роля в ”Граф фон Люксембург“.

(край на цитата)

Интересна е документацията в този архив, поради което ще я поместя:

Характеристика на документите в архива на Мара Чуклева:

Декларация за пребиваване в САЩ, Холивуд на Мара Чуклева. (1940) Разрешение от Българската легация в Рим на Мара Чуклева за транзитно пътуване за България; (1943) заявление до СГС за даване на квартира; (1943) преписка на Мара Чуклева с МСП и МФ за осигуряване пиано за концертната дейност; бележка за финансово задължение от пребиваването й в Ню Йорк към МВнИ и др. сметко-разписки.(1935-1946) Статии-отзиви за актрисата: “Мара Чуклева в Ню Йорк. Първата българска артистка на американска сцена“, във в. “Народен глас”; отзив за участието й в театър “Вилич плеърс”, Бирмингам, Англия; “В “България-страната на богато надарените гласове. Оперни артисти и артистки с международна известност“ от Петко Тихолов във в. “Отечествен фронт“; “Страдания тежки, защо сте дошли?“ от Ася Дертлиева в сп.“Театър“ (1925-1994) Удостоверение от Дирекцията на Свободен театър за командироването й в Италия за специализация по сценично изкуство и пеене; (1919) преписка на Мара Чуклева с министерство на информацията и изкуствата във връзка с утвърждаване и разрешаване на програма за концерти в София и провинцията, приложена програма от концерт в театър “Балкан“ (1945-1946) Снимки от филм на режисьора Д. Колетти “Търговецът на робини“ с участието на Мара Чуклева; (1942) циркулярно писмо от съюз на филмовите дейци със съобщение за общо събрание; (1945) преписка с Главна дирекция по кинематография за пускане за разпространение филм с Мара Чуклева. (1947) Писма от Мара Чуклева: до майка й във връзка с положението в София след бомбардировките, за бъдещите й творчески планове и др. новини от Рим; (1941) част от писмо до Валкаро с благодарност за оказана помощ, с лични бележки. (1949) Писма до Мара Чуклева: от Иван Борисов за желанието да напише роман за живота и творчеството й; (1950) от Милка Билчева за желанието да бъдат приятели; (1944) от Делчева с отзив за неин концерт за запознанството с майка й и др. (1945) Репродукция на “Залез“ Франц Скарбина с посвещение на Мара Чуклева. (1918) Покана от ГК на ОФ до Мара Чуклева за концерт на самодейци в театър “Балкан“. (1945) Програми за оперета на Фред Раймонд “Синята маска“, поставена в Художествен оперетен театър през сезон 1944/1945 г. и други концерти на Държавната софийска филхармония, на Държавния симфоничен театър и др. (1944-1947) Снимки на Мара Чуклева в Холивуд, САЩ, в София с приятели. (1925-1950)

(край на цитата)

След като реших днес да напиша статия за Мара Чуклева във връзка със 125 години от рождението й, тия дни потърсих в Интернет повече материали за нея и попаднах на една много интересна публикация от ноември 2020 г., в която твърде подробно са разгледани редица от въпросите, които са засегнати в горната статия от Пловдив. Повод е именно факта, че писателите Блага Димитрова и Йордан Василев са посветили бележка за Мара Чуклева в книгата си „Младостта на Багряна и нейните спътници“ (Издателство на БАН, 1993), за което също стана въпрос по-горе. Цитирам въпросната публикация:

„Култура“ (Портал за култура, изкуство и общество)

Митко Новков

20.11.2020

ЖИВОТ В КИАРОСКУРО

Светлина и сянка, възхождение и низхождение, величие и падение, нагоре и надолу, високо и ниско, настъпление и отстъпление, напред и назад… Колелото на Фортуна се върти с неумолим ход за всекиго от нас, с прогресии и регресии, но спрямо героинята на настоящия разказ то е било особено поврътливо. Направо пияно-заляно. Животът ѝ е низ от сполуки и несполуки, от успехи и неуспехи, от „Vivat!“ и „Ууууу!“ Изобщо поредица от зигзаги, достойни за истински роман. Или за филм. Романът още не е написан (въпреки че някой си Иван Борисов е имал желание: в архива на Мара Чуклева в ДАА е запазено писмо от 1949 г., в което той заявява, че иска да напише роман за живота ѝ), нито филмът заснет, но – нека се надяваме – някому може да се стори интересна настоящата история и да се заеме. Струва ми се, че си струва…

Нашата приключенка се нарича Мара Чуклева. За нея ме подсетиха о Боже почившите Блага Димитрова и Йордан Василев с посветена ѝ бележка в книгата им „Младостта на Багряна и нейните спътници“ (Издателство на БАН, 1993). Ето я бележката:

„Отдавна забравената любимка на оперетната публика изживява на старини, когато е смятала, че я дебнат единствено самота и нищета, неочаквано най-възторженият си миг. След разни митарства тя се озовава в Рим и мизерствува полулуда, проси пред една църква, когато Федерико Фелини открива в нейно лице един от своите търсени типове и поверява на Чуклева малка характерна роля във филма си „Джулиета и духовете“, която тя изиграва блестящо, и малко преди смъртта си показа, че е била наистина родена актриса“ (Блага Димитрова и Йордан Василев грешат за филма на Фелини, но за това по-късно). Пропаст и после полет – характерен обрат в съдбата на Мара Чуклева, изтърпяван от нея по протежение на целия ѝ живот.

Тя е родена на 14.Х.1896 г. в Пловдив (по други източници годината е 1891-ва). Под знака на Везни, така че не е за учудване защо земният ѝ път е така лъкатушещ, отчаяно сякаш опитващ се да намери равновесие и устойчивост. Първите ѝ години не са твърде обещаващи: семейството е бедно, така че още от дете работи във филибелийските тютюневи складове. Да нижеш тютюн е тежък труд, трябва някак да се разнообразява. Как най-лесно? С песен. В складовете Мара Чуклева със сигурност е пяла, което вероятно е накарало колежките ѝ да ѝ пуснат мухата, че би могла да се измъкне от мизерията и ангарията благодарение на гласа си.

Отива стажантка в Народния театър през 1910 г., където я открива Иван Вульпе, бесарабският българин, положил на 18.Х.1908 г. заедно с друг свой земляк – Константин Михайлов–Стоян, и със съпругата си Богдана Гюзелева–Вульпе, възпитаничка на Дрезденската консерватория и автор на една от първите български оперети, „Съюзници“, – основите на оперното изкуство у нас. Тримата създават Българското оперно дружество, първият им концерт включва арии от „Фауст“ на Гуно и „Трубадур“ на Верди. А още следващата година е и първото цялостно представление – „Палячо“ на Леонкавало (не е зле да помним и да припомняме този факт – операта в България е творение на българи от Бесарабия). Иван Вульпе освен всичко друго е и музикален педагог, отново първият в България, най-личен, който поставя темелите на дисциплината. Мара Чуклева в случая е късметлийка – учи при най-добрия. Започва през 1912 г., а през 1918 г. вече блести в първото оперетно произведение на Свободния театър – „Царицата на чардаша“ на Имре Калман. Преди това, на 10.II.1918 г., участва и в изобщо първото оперетно представление в България – в кинотеатър „Одеон“ се играе творбата на берлинския композитор Рудолф Делингер „Маркиз Бонели“. Впрочем оригиналното заглавие на произведението е „Шансонетката“, но Ангел Сладкаров, основателят на първата столична професионална оперетна трупа, предвидливо го променя заради все още доста патриархалните и не твърде освободени български нрави. „Царицата“ има нечуван успех както заради Мара, така и заради другата изпълнителка на ролята на Силва – Пепча (Жозефина) Шмаха-Огнянова, която (за разлика от Мара Чуклева) може да се похвали с много по-благороден произход – дъщеря е на първия директор на Народния театър, чеха Йозеф Шмаха, и съпруга на един от най-талантливите български актьори от онова време, Сава Огнянов. Ролята на Едвин съответно поемат Стефан Македонски и Генчо Марков, а Щаси са съответно Донка Палазова и Люба Филипова. Оперетата излиза над 500 пъти на сцената, а Мара Чуклева се превръща в звезда, в „сензация на столицата тогава“, както отбелязва Тодор Боров в библиографските си бележки за публикациите на Христо Смирненски. Толкова е популярна, че е ангажирана и за ролята на Гергана в едноименната опера на маестро Георги Атанасов, написана по поемата „Изворът на белоногата“ от Петко Славейков с либретист Любомир Бобевски. Да, тя е горе на самия връх, нищо сякаш не може да я свали оттам…

Не може, ама може. Орисницата с вретеното се намесва и Мара Чуклева за известен период трябва да прекъсне шеметната си кариера. Предава я гласът ѝ, вероятно заради постоянното сценично напрежение, което определено го/я изтощава. Тогавашният директор на Свободен театър Петър Стойчев (Петър Константинов) полага завидни грижи за примадоната на трупата и я изпраща да се лекува в Италия, в Сан Ремо. Лечението е успешно, а съдбата благосклонна, защото младата и красива българка е забелязана от италианската киностудия Vay-Film и през 1920 г. се снима във филма „Фреската на Помпей“ с една от звездите на тогавашното италианско нямо кино Феручио Бианчини. Следват още три филма: „След шест дни“, епизод от мегапродукцията „Библията“ (1920), където играе жената на Потифар; „Девойката Елиза“ (1921) отново с Феручио Бианчини, за изпълнението ѝ вестник „Темпо“ пише: „Напоследък тая българска актриса се появи в един филм ,„Девойката Елиза“, в който учудва с блестяща интерпретация и с голямата си дарба се издига като крупна кинематографическа звезда“; „В ноктите на собствената си вина“ по Достоевски под режисурата на Александър Уралски.

Вероятно дължи на Петър Стойчев снимки още същата година и в Германия, ангажира я баварската студия Münchner Lichtspielkunst AG (Emelka). Заглавието е „Черното лице“ (Das schwarze Gesicht). В Уикипедия пише, че била участвала и в други немски филми – „Дездемона“, „Книгата на сънищата“, в четири серии на „Зелената Мануела“, световната интернет енциклопедия за киноизкуство обаче мълчи по този въпрос; не предоставя търсачката такива сведения, следователно тук малко нашите интернет възхвалители са попресилили нещата. В Германия и Австрия обаче – отново благодарение на Петър Стойчев, се изявява триумфално в различни оперетни спектакли. Но че в Италия жъне кинослава, това е сигурно.

Върви даже легенда, че успехът ѝ там амбицирал една от любовите на Димчо Дебелянов, Маня Цачева, да се впусне в шеметната кариера на филмова актриса. Нейна позната била ѝ разказала, че българка покорявала салоните на Апенините и Маня решила – защо не и аз?! Заминала за Германия, тъй като най-добре знаела немски, и там наистина си извоювала забележителна популярност. Е, затова спомогнал и успешният ѝ брак с кинорежисьора Манфред Ноа. Сестра ѝ Цвета Цачева също хипнотизира немските екрани, а неин съпруг е отново известно филмово име в Германия – актьорът и режисьор Георг Александър. Братът на Маня Цачева Иван от своя страна се подвизава победоносно на сцената на Дрезденската опера като тенор под псевдонима Марио Парио. Той, между другото, е първият съпруг на изключителната певица Мими Балканска; това семейство, изглежда, е имало непогрешим усет за перспективни в кариерно отношение бракове.

В немскоезичния свят обаче на Мара Чуклева или не ѝ провървява чак толкова, или не ѝ харесва особено, защото през 1923 г. я откриваме вече в Париж. Там се включва в известната трупа на емигранта от Русия Никита Балиев (Мкртич Балян) „Летучая мышь“, във Франция изнасяща спектакли под името La Chauve-Souris compagnie théâtrale в театър „Фемина“. „Летучая мышь“ възниква от пародийно-хумористичните скечове на актьорите от МХАТ, за да се превърне впоследствие в първата руска камерна театрална сцена. Името на български може да се преведе като „летяща мишка“, с други думи прилеп. Във Франция трупата изнася множество представления с голям успех, постоянно ангажирайки нови и нови изпълнители, сред които и нашата дива Мара Чуклева. Тъкмо с „Летучая мышь“ тя заминава за Съединените щати, където участва в сума ти представления, включително на Бродуей. Америка ѝ допада и тя с удоволствие се задържа там, играейки в екип с руските „скоморохи“, но когато турнето на „Летучая мышь“ отвъд Атлантика приключва, тя не се връща в Европа, а остава в Ню Йорк, наета от известния продуцент Морис Гест (Мойше Гершовиц) – и той емигрант от Русия (роден е близо до Вилнюс, тогава Вилно, в пределите на империята), но доста отпреди революцията, през 1890 г. Негов братовчед е прочутият изкуствовед, ерудит и експерт по италианското Възраждане Бернард Беренсон (с рождено име Бернхард Валвроженски). Гест има стабилни връзки с нашия континент и води в Северна Америка не само театъра на Балиев, но и МХАТ на Константин Станиславски, а през 1924 г. организира представления на Макс Райнхард.

Вероятно благодарение на него Мара Чуклева си намира работа в Холивуд, в „Метро Голдуин Майер“. Информацията в интернет обаче, според която тя била първата българка, снимала в Меката на киното, изглежда не е вярна – в цитираната вече глобална филмова търсачка няма продукции с името ѝ като актриса, а в екипа на посочените като продукции, в които уж участвала: „Възкресение“, „Пустинно цвете“, „Керванът“, „Кармен“, сред изпълнителите фигурата ѝ в списъците не може да се открие. (Потребителите в мрежата може би са се заблудили от дописка в българския емигрантски вестник „Народен глас“, издаван в Гранит сити, окръг Мадисън, щата Илинойс, озаглавена: „Мара Чуклева в Ню Йорк. Първата българска артистка на американска сцена“; но сцената е театрална, не е филмова площадка.) Твърде е възможно в киностудията да е работила като помощник режисьор, тоест все пак има известна истина в твърдението, макар и хлабава: може да се рече, че тя е първата българка, изкарвала хляба си в Холивуд. Има интересна дописка в списание „Върайъти“ (Variety) от октомври 1937 г., свързана с нея: „Мара Чуклева, бивша изпълнителка от La Chauve-Souris, е подала молба за развод в Ню-Йоркския съд. Според думите ѝ тя се оженила, за да избегне депортирането, и добавя, че не била виждала мъж от пет години. Очаквала да се възнесе като Енох“.

Но не се възнася, връща се в Европа. Да играе пред камерата изглежда ѝ е липсвало, защото през 1942 г. отново я откриваме в италианска продукция – „Търговецът на роби“. Режисьор на лентата е Дуилио Колети, Мара Чуклева изпълнява ролята на циганката Марта. Критиката не е във възторг от филма: „Първата част ви напомня за филмите от пустинята на Рудолф Валентино и е най-раздвижена и колоритна, макар и фатално конвенционална. След това филмът става прекалено мелодраматичен и многословен и създава впечатлението, че няма да свърши никога. Посредствена интерпретация…“, пише някой си С. Де Фео в „Ил месаджеро“ (2.IV.1942).

Дали заради тази остра критика, дали защото повече никой не я ангажира, през 1943 г. Мара се връща в България. За съжаление – може би защото вече са я позабравили – двата налични оперетни театри отказват да я приемат. След преврата на 9.IX.1944 г., когато новата власт търси артисти, за да се утвърди като едва ли не меценат на културата, тя изнася концерти в провинцията (1945–1946), пее и по Българското национално радио. Но здравето ѝ се влошава, спират да я търсят и тя изпада в крайна оскъдица. Блага Димитрова и Йордан Василев привеждат в книгата си спомен на Багряна: „А Чуклева я знам още от театъра, бяхме драматични ученички. Гримирали сме се в една стая. Пееше в хора на операта. След много години, чак след Девети септември, се подписах заедно с редица други под молбата да ѝ се отпусне пенсия“. Пенсията едва ли ще е голяма, бившата дива май едва е свързвала двата края, пък и не е виждала за себе си някаква надежда в социалистическа България, затова непрекъснато пуска молби да ѝ разрешат да замине за Италия. Настоятелността ѝ е възнаградена – в края на 50-те получава заветния параф и си тръгва, за да не се върне никога.

Какво е правила цели 20 години, когато Федерико Фелини я намира пред църквата в Рим – просеща милостиня и полуобезумяла, не е известно. Без съмнение, няма как, със сигурност се е опитала да открие някои от предишните си познати, снимали я във филмите си: французина Едмон Епардо (Edmond Épardaud), италианците Пиер Антонио Гариацо (Pier Antonio Gariazzo) и Дуилио Колети (Duilio Coletti), руснака Александър Уралски. От тях би могла да се свърже с Гариацо, върнал се към попрището си на художник (но той умира през 1964 г.), и Колети, който живее дълго, до 1999 г., ала последният му филм е заснет още през 1968 г. – военната епопея „Битката за Анцио“. Другите са си отишли от този свят.

Мара Чуклева е вече стара, красотата ѝ е увехнала, не е потребна никому; злобните орисници се смеят ехидно – победили са я, съкрушили са я, смазали са я. Злорадството им обаче е преждевременно, славата тепърва има планове за нея. Великият италианец, жонгльорът на Чинечита с невероятния си усет за типажи открива в Мара старицата, която грижливо, смирено и отдадено ще покрива с пухена завивка Марчело Мастрояни във филма „Градът на жените“ (а не в „Джулиета и духовете“, както съобщават Блага Димитрова и Йордан Василев). Филмът (1980) е полуфантастична гротеска, разказваща странното пътешествие на леко разглезения и доста неверния Марчело Снапораз на феминистки конгрес, където жени крещят почти пролетарски лозунги („Всички жени са млади, всички жени са красиви, всички жени са на двайсет!“), в бляскава къща, където точно се появява героинята на Мара Чуклева, а след това бягащ от разюздани „женски“, преследващи го лудешки с нечисти намерения…

Лентата е посрещната на нож от феминистките кръгове, дюдюкания и освирквания я съпътстват при първата ѝ прожекция на 33-ия фестивал „Златната палма“ в Кан. Отзивите са противоречиви. Едни го приветстват: „След като достигна прага на старостта, Фелини като режисьор навлезе в прекрасната възраст, когато успява да разгърне съкровищата на своя талант само заради удоволствието, че може да го направи. Увлечени сте от кавалкадата изобретателност и заедно с това успявате да се удивите (също като дете, съвсем наскоро открило киното) на всяка сцена, на всеки кадър“, пише Джорджо Карбоне в много популярния милански вестник La Notte (29.III.1980). Други са унищожителни: „най-лошият филм на Фелини“. Трети са по средата: „Бурлеска и феминистко торнадо, „Градът на жените“ стои като несъвършен, но омайващ реквием за мачото мъж“.

Ала Мара Чуклева едва ли се интересувала кой знае колко от всичките препирни около творбата на гения: може да го е осъзнавала, а може би не, но е факт, че в края на дните си тя се снима във филм на един от най-великите режисьори на ХХ век и макар ролята ѝ да е епизодична, едва няколко минути екранно време, тези няколко минути стигат за вечността…

„Актрисата на Фелини“. Мисля, че е добро заглавие за книга. А защо не и за филм… 

(край на цитата)

Цитирам кратка информация за автора на горната статия Митко Новков:

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, община Берковица. Завършва Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

(край на цитата)

Позволих си да предам целия текст на Митко Новков, защото наред с данните за Мара Чуклева, на редица места се говори и за други български артисти и певци, които са имали по това време голяма кариера извън България и днес са почти неизвестни имена за съвременния български читател. Говоря за Маня и Цвета Цачеви, както и за брат им Иван Цачев, които се споменават в този текст. Ето съответния абзац:

„ (…) Върви даже легенда, че успехът ѝ там амбицирал една от любовите на Димчо Дебелянов, Маня Цачева, да се впусне в шеметната кариера на филмова актриса. Нейна позната била ѝ разказала, че българка покорявала салоните на Апенините и Маня решила – защо не и аз?! Заминала за Германия, тъй като най-добре знаела немски, и там наистина си извоювала забележителна популярност. Е, затова спомогнал и успешният ѝ брак с кинорежисьора Манфред Ноа. Сестра ѝ Цвета Цачева също хипнотизира немските екрани, а неин съпруг е отново известно филмово име в Германия – актьорът и режисьор Георг Александър. Братът на Маня Цачева Иван от своя страна се подвизава победоносно на сцената на Дрезденската опера като тенор под псевдонима Марио Парио. Той, между другото, е първият съпруг на изключителната певица Мими Балканска; това семейство, изглежда, е имало непогрешим усет за перспективни в кариерно отношение бракове (…)“.

(край на цитата)

В края на тази статия искам да напиша нещо и за двете сестри Маня и Цвета Цачеви, за които има кратки Уикипедия-страници на български и немски езици, също и снимки, които ще публикувам след статията. Цитирам:

Маня Цачева

Маня Цачева е германска филмова актриса от български произход. Родена като Мария Трифонова Цачева на 10 февруари 1897 г. в Ловеч в семейството на лесничея Трифон Цачев. Дебютира през 1917 г. във филма „Die sterbenden Perlen“ („Мъртвите перли“) на Рудолф Майнертс. По-късно играе във филми на Лупу Пик, Рихард Освалд и Евалд Андре Дюпон.

Първата ѝ главна роля е в „Die Perle des Orients“ („Перлата на Ориента“) на Карл Хайнц Мартин. Била е съпруга на режисьора Манфред Ноа (Manfred Noa 1893 – 1930) и през 1920 – 1921 г. участва в повечето от филмите му.

Умира във Франция през 1966 г.

Филмография

1926 Annemarie und ihr Ulan

1925 – 1926 Der Rebell von Valencia

1925 Briefe, die ihn nicht erreichten

1924 Der Mönch von Santarem

1922 Man soll es nicht für möglich halten oder Maciste und die Javanerin

1922 Die Fürstin der Ozeanwerft

1921 Der schwere Junge

1921 Söhne der Nacht. 2. Die Macht der Liebe

1921 Der Schatten der Gaby Leed

1921 Die Perle des Orients

1921 Söhne der Nacht. 1. Die Verbrecher-GmbH

1920 – 1921 Der Sprung über den Schatten

1920 – 1921 Der Mann mit den eisernen Nerven

1920 – 1921 Die goldene Flut

1920 – 1921 Gelbe Bestien

1920 – 1921 Der Kaiser der Sahara

1920 – 1921 Der Millionendieb

1920 – 1921 Schieber

1920 Berlin W

1920 Die sieben Todsünden

1920 Frauenliebe. Mosaik, aus drei Steinbildern zusammengesetzt

1920 Götzendämmerung. Opfer der Keuschheit

1919 – 1920 Die Menschen nennen es Liebe

1919 – 1920 Haß

1919 Opfer der Schmach (Die rote Laterne)

1919 Moderne Töchter

1919 Liebe

1918 – 1919 Die Japanerin

1918 – 1919 Mein Wille ist Gesetz

1918 Der Teufel

1918 Madame d’Ora

1918 Mr. Wu

1918 Der lebende Leichnam

1918 Die seltsame Geschichte des Baron Torelli

1917 – 1918 Die sterbenden Perlen

(край на цитата)

В Уикипедия-страницата за Маня Цачева на немски език са дадени повече подробности. Цитирам ги в мой превод на български език:

„ (…) Маня Цачева е родена в Ловеч като дъщеря на Трифон Цачев и съпругата му Лала, родена Кивалова. Скоро след това семейството й се премества първо в Пещера, а след това в София, където баща й отговаря за управлението на горите в българското Министерство на земеделието. Завършила е училище и професионално обучение в Швейцария, Париж и Берлин. Там тя посещава драматичното училище на немския театър. Въпреки младата си възраст за нея се казва, че е била „Българска царска придворна актриса през 1918 г.“

След като за пръв път се изявява като танцьорка, тя дебютира във филма „Умиращите перли“ на Рудолф Майнерт през 1917 г. След това играе под ръководството на Лупу Пик, Ричард Осуалд ​​и Евалд Андре Дюпон. През 1920/1921 г. Цачева може да бъде видяна в няколко филма на Манфред Ноа, с когото се казва, че по това време е била женена. През следващите години тя участва в някои комерсиално успешни сериални филми като „Човекът без име“ на Георг Якоби. Цачева има последната си документирана филмова изява през 1926 г. в комедията на Ерих Ериксен „Анемари и нейният Улан“.

През 1926 г. Маня Цачева се омъжва за адвоката и застрахователен брокер Карл Фридрих Швайцер. Възможно е тя да е емигрирала с него около 1934 г. заради еврейския му произход.

По-малката й сестра Цвета Цачева също се появява пред камерата в няколко продукции на неми филми. Техният брат Иван Цачев работи (понякога под сценичното име Mario Parlo) като тенор в Градския театър на Есен и в „Semperoper“ в Дрезден.

(край на цитата)

Сега за втората сестра Цвета Цачева – първо Уикипедия-страницата й на български език:

Цвета Цачева (Tzwetta Tzatschewa) е германска актриса от български произход. Родена е на 27 декември 1900 г. в Пещера, България. Тя е по-малка сестра на актрисата Маня Цачева (Manja Tzatschewa). (Цвета и Маня често са бъркани и представяни като една актриса от историографите на немското нямо кино).

Дебютната и всъщност най-значимата роля на Цвета Цачева е във филма „Марица“ (1920) на режисьора Фридрих Мурнау. Този филм понастоящем се смята за изгубен. Запазен е фрагмент от него с продължителност около 13 мин. (¼ от целия филм). Цвета Цачева е била съпруга на известния по онова време германски актьор и режисьор Георг Александър (Georg Alexander 1888 – 1945). През 1928 г. те се развеждат. Цвета Цачева умира във Франция през 1975 г.

Филмография

• 1926 Die Tragödie eines Verlorenen
• 1922 – 1923 Tingeltangel
• 1921 Der heilige Haß. 2. Die Flucht vor dem Tode
• 1921 Der heilige Haß. 1
• 1920 – 1921 Marizza, genannt die Schmuggler-Madonna

(край на цитата)

Цитирам Уикипедия-страницата на Цвета Цачева на немски език в мой превод на български език:

Tzwetta Tzatschewa (на български: Цвета Цачева), родена на 27 декември 1900 г. като Цвета Трифонова Цачева в Пещера, Княжество България е българска актриса. Работила е като актриса в няколко немски филма.

Цвета Цачева е родена в Пещера като дъщеря на Трифон Цачев и съпругата му Лала, родена Кивалова. Скоро след това семейството й се премества в София, където баща й отговаря за управлението на горите в българското Министерство на земеделието. В края на 1910-те години тя последва по-голямата си сестра Маня Цачева до Берлин и също като нея започва да се появява в немски неми филми. Само след няколко филма тя спира да играе. Най-важната й роля е на главната героиня във филма на Фридрих Вилхелм Мурнау „Марица“, известен като „Мадоната на контрабандиста“.

През 1924 г. Цвета Цачева се омъжва за актьора Георг Александър, с когото се развежда през 1928 г. Нейният брат Иван Цачев (Iwan Tzatscheff) е бил тенор (понякога под сценичното име Mario Parlo) в Градския театър на Есен и в „Semperoper“ в Дрезден.

(край на цитата)

В хода на подготовка на настоящата статия попаднах на един интересен материал за двете сестри Маня и Цвета Цачеви, публикуван през 2019 г. в портал от град Пещера, където са живели известно време. Цитирам:

Портал „E-Peshtera.com“

25.04.2019

Рубрика “Пещерци” представя Цветана Цачева

Цветана (Цвета) Трифонова Цачева – родена в Пещера на 30.11.1899 (стар стил), в семейството на лесничея Трифон Цачев и съпругата му – домакинята Лала Цачева. Родителите й са родом от Ловеч, където са родени по-големите й сестра и брат. Неин кръстник е пещереца  Иван П. Стайков. Сестра й Маня Цачева е първата любовна муза на поета Димчо Дебелянов, а брат й Иван Цачев е първият съпруг на оперетната звезда Мими Балканска. Семейството живее в Пещера, след което се премества в София. По-голямата сестра на Цвета – Маня заминава за Германия, където става театрална и кино звезда. Получава множество роли в нямото кино. Цвета заминава при сестра си в Германия, където също става актриса. Заради екзотичната си хубост бързо е забелязана в театралните и кино среди и също става звезда в нямото кино.  

 Поради огромната  прилика със своята по-голяма сестра Маня, често ги грешат като една и съща личност с две имена. Първият филм с участието на Цвета  е заснет през 1922 г., когато тя е на 23 години. Името на филма е  „Марица – Мадоната на контрабандистите”, негов режисьор е Фридрих Мурнау – носител на Оскар за филма си „Изгрев”. Цвета участва в още няколко филма: „Трагедията на един изгубен”, „Светата омраза 1”, „Светата омраза 2 – Бягството от смъртта”.

Цвета е омъжена за големия немски актьор и режисьор Георг Александър (Georg Alexander, 1888-1945). Неговото фамилно име е Luddeckens, син на големия немски театрален режисьор Georg Luddeckens. През 1928 г. те се развеждат, Цвета прекратява театралната си дейност и става представител на известна марка кафе в Берлин. Тук се установява и по-големия й брат Иван Цачев, който е основател на „Кооперативния театър“ в България, заедно със съпругата си Мими Балканска. Той напуска страната, твърдо решен да се реализира като певец в Германия. Успява да стане първи тенор на операта в Берлин, въпреки че славата му в България е огромна – картички с неговия образ са се продавали по стрелбищата, а плакати с него и съпругата му са стояли разлепени из цялата страна.

Фамилията Цачеви се познават и с Георги Димитров. Връзката им с него е поради организирането на стачка на сценичните работници в България, в която дейно участие е взел и братът на Цвета – Иван. Мими Балканска не харесва живота в Германия и се връща в България. Развежда се с Иван твърде нетрадиционно – чрез Държавен вестник, но остават приятели до края на живота на Мими.

Сестрата на Цвета – Маня Цачева се сгодява за Манфред Ноа – също известен германски филмов режисьор и играе в почти всички негови филми. За съжаление той умира от перитонит едва 37-годишен.

Заради Втората световна война Маня, Цвета и Иван Цачеви се преместват и започват да живеят във Франция. Цвета умира на 12 декември 1975 г. И тримата не оставят поколение.

(край на цитата)

В общи линия това беше съдържанието на днешната ми статия. Нека я завърша с един цитат от биографията на големия български поет Димчо Дебелянов, за който стана въпрос и в някои от цитираните по-горе статии:

(…) Влюбчив по природа и трудно устояващ на женската прелест, за своя ужасно кратък живот от само 29 години, Димчо Дебелянов изживява няколко големи и краткотрайни любови. За някои от тях е писано много пъти, за други само е загатвано. Една от най-вълнуващите от тях е с киноактрисата Маня Цачева, която през 20-те години на миналия век прави световна кариера. Тя е от поколението красиви и много талантливи българки, които още в зората на киното участват с голям успех в европейски и холивудски продукции. Там блестят имената на Ива Ваня, Мара Чуклева, Катя Лова, Виора Есен, Надя Ножарова – графиня Дьо Наваро, Жана Гендова (…)

(край на цитата)

Какви по-хубави думи за тази генерация български артистки, много от които са оставили отлични спомени с дейността си …

Нека днес на 14 октомври 2021 г. почетем 125 години от рождението на малко познатата днес оперетна певица и филмова актриса Мара Чуклева, живота на която е почти за сюжет на филм!

Мир на праха й …

…..