Сопраното от Мексико Джилда Крус-Ромо днес празнува рожден ден
Драги приятели на оперната музика, днес на 12 февруари 2025 година пиша за пръв път статия за една оперна певица от Мексико, която навършва днес кръглите 85 години. Тя се нарича Джилда Крус-Ромо (Gilda Cruz-Romo) и е родена на този ден през 1940 година в Мексико.
През изминалите 12 години съм писал стотици разнообразни статии за оперни дейци от цял свят, но си спомням, че тези които са били от Мексико са съвсем малко (помня имената на тенорите Роландо Вийасон, Рамон Варгас и Франсиско Арайса, за които писах статии). Те не са повече от 5-6, но веднага трябва да добавя, че по отношение на оперното изкуство държавата Мексико е дала редица световно известни артисти.
Преди да започна с конкретни данни за Джилда Крус-Ромо, искам да обърна внимание, че един от най-известните в момента оперни певци и диригенти е прочутият в цял свят Пласидо Доминго, който макар и да е испански поданик, заедно с родителите си е прекарал много години от детството си именно в Мексико, където е получил и основното си музикално обучение, а родителите му са били артисти главно в жанра сарсуела. За Доминго годините в Мексико са един много важен период, в който се оформят неговите артистични наклонности. Днес ще направя едно малко отклонение и ще дам кратко описание на живота му в тия години, когато е бил в Мексико.
Преди това обаче искам да кажа по няколко думи за други певци и певици, които са родени в Мексико и оттам са започнали кариерата си, като много от тях имат световни постижения, например тенорите Роландо Вийасон, Рамон Варгас и Франсиско Арайса. Ще дам съвсем кратки бележки за няколко такива певици и певци, а след това ще се спра малко по обстойно на данните за Пласидо Доминго.
Оралия Домингес, родена на 15 октомври 1925 г. в Сан Луис Потоси, починала на 25 ноември 2013 г. в Милано, е прочута мексиканска оперна певица (мецосопран, алт) с международна дейност. Домингес учи пеене в Мексиканската национална консерватория в Мексико Сити. По време на обучението си тя се запознава с композитора Карлос Чавес Рамирес, който насърчава нейната кариера. Още в първата си година пее солова партия в кантатата за женски хор и солисти „La Damoiselle élue“ от Клод Дебюси. През юни 1948 г. тя играе в ролята на Мадалена в „Риголето“ от Верди в Оперния театър на Мексико Сити по време на гостуване на Миланската Скала. Нейни партньори са Джузепе ди Стефано (като Дукът от Мантуа) и Джузепе Валденго (главна роля като Риголето). Тя е една от родните певици в актьорския състав; по-малките роли играят национални певци, в съответствие с кастинг-практиката на времето. Запис на живо на това изпълнение е запазен и се счита за най-старият оцелял аудиодокумент от Оралия Домингес. През октомври 1948 г. тя пее главната роля в премиерата на операта „La Mulata de Córdoba“ в „Palacio de Bellas Artes“ в Мексико Сити с автор мексиканският композитор Хосе Пабло Монкайо Гарсия. Домингес прави своя успешен дебют в Миланската Скала – тя играе в ролята на Принцесата на Буйон в операта „Адриана Лекуврьор“. През 1955 г. тя пее в ролята на гадателката Улрика в операта „Бал с маски“ от Верди в Римската опера. През 1956 г. играе ролята на Марина в „Борис Годунов“ в Миланската Скала, а през 1958 г. повтаря там ролята си на Принцесата на Буйон. През следващите десетилетия Оралия Домингес изгражда знаменита международна кариера.
´´´´
Ребека Олвера, родена в Пуебла, Мексико е мексиканска оперна певица, сопрано.
Олвера завършва обучението си по пеене в „Conservatorio Nacional de Música“ при Лилиана Гомес и дебютира като Мари в „Дъщерята на полка“ от Доницети в „Palacio de Bellas Artes“ в Мексико Сити. В Мексико тя също играе като Адина в „Любовен еликсир“, както и в ролите на Памина и Блондхен в оперите от Моцарт. От 2005 г. до 2007 г. е член на Международното оперно студио в Цюрих и впоследствие е постоянно ангажирана в Цюрихската опера. Там тя успява да развие широк репертоар и оттогава пее – наред с други роли – Розина в „Севилският бръснар“ от Паизиело, ролите на Блондхен, Папагена и Барбарина в оперите от Моцарт, Ксения в „Борис Годунов“, Ирис в „Семела“, Жулиет Вермонт, граф на Люксембург, пажа Изоли в „Граф Ори“ и „Garçon de cuisine“ в „Русалка“, както и Наташа в нова постановка на „Трите сестри“ на Петер Йотвьош. В Цюрих Олвера работи с известни диригенти като Ралф Вайкерт, Владимир Федосеев, Уилям Кристи, Марк Минковски, Нело Санти и Франц Велзер-Мьост. През 2006 г. печели наградата на публиката на международния певчески конкурс „Ханс Габор Белведере“ във Виена.
´´´´
Роландо Вийасон, роден на 22 февруари 1972 г. в Мексико Сити, е мексиканско-френски оперен певец, тенор, режисьор и писател с австрийски произход. През 2007 г. получава френско гражданство. Той привлича особено внимание през 2005 г. с ролята си на Алфред Жермон заедно с Анна Нетребко в изпълнение на „Травиата“ от Джузепе Верди на фестивала в Залцбург. Роландо Вийасон е културен посланик на Мексико от 2010 г. Освен това певецът е назначен за артистичен директор на Залцбургската седмица на Моцарт през 2017 г.
´´´´
Рамон Варгас, роден на 11 септември 1960 г. в Мексико Сити, е мексикански оперен певец, тенор. Варгас пее като оперен певец в известни оперни театри: Държавните опери в Мюнхен и Виена, „Ковънт Гардън“ в Лондон, Миланската Скала, „Театро Колон“ в Буенос Айрес, Метрополитън опера в Ню Йорк, „Лирик Опера“ Чикаго, „Гранд Опера“ в Хюстън, Оперния театър в Лос Анджелис и много други. Става известен преди всичко с интерпретацията си на роли от опери на Верди, Пучини, Масне, Гуно, Чайковски, Стравински, Росини, Белини, Доницети.
´´´´
Франсиско Арайса, роден на 4 октомври 1950 г. в Мексико Сити, е мексикански оперен певец, тенор. Той е един от лиричните тенори, които определят стандарти предимно в тенорови роли от опери на Моцарт и Росини, но също и като певец на песни. Франсиско Арайса се радва на успех от средата на 80-те години нататък, като разширява своя репертоар в по-драматичен лирико-спинтов репертоар с роли от опери на Верди, Пучини, Масне, Гуно и накрая Вагнер.
´´´´
Рафаел Рохас, роден на 15 септември 1962 г. в Гуадалахара, Мексико, починал на 18 януари 2022 г., е мексикански оперен певец, тенор. Той пожънва успехи в Европа, Северна Америка и Австралия – особено като изпълнител на произведения от Верди и Пучини.
´´´´
Фернандо де ла Мора, роден на 7 юни 1958 г. в Мексико Сити, е мексикански оперен певец, тенор. Де ла Мора учи пеене при Летисия Веласкес де Буен Абад, Роза Римок и Емилио Перес Касас. През 1986 г. прави своя професионален дебют в „Palacio de Bellas Artes“ в родния си град. Това е последвано от изяви, наред с други като: Ромео в „Ромео и Жулиета“ от Шарл Гуно (1987), Алфред в „Травиата“ от Джузепе Верди във Виенската държавна опера (1988–89), Роберто в „Роберто Деверьо“ от Гаетано Доницети в Барселона (1990) и Неморино в „Любовен еликсир“ от Доницети в Берлинската държавна опера и в „Ковънт Гардън“ в Лондон (1991-1992).
´´´´´´
Алфредо Даса, роден на 7 декември 1976 г. в Пуебла, Мексико, е мексикански оперен певец, баритон. Алфредо Даса започва да учи пеене на дванадесет години в Консерваторията в Пуебла и се премества в Националната консерватория на Мексико Сити през 1994 г. От 1997 г. до 2000 г. е член на международната стипендия „San Francisco Adler Fellowship“, както и на „Merola Opera Program San Francisco“. През 1997 г. Алфредо Даса пее в ролята на Дон Жуан от операта на Моцарт в Мексико Сити. След като се премества в САЩ, той дебютира в различни северноамерикански и европейски оперни театри. През 1999 г. Алфредо Даза пее Шонар от „Бохеми“ в Оперния театър на Сан Франциско и в Канадската оперна компания в Торонто.
(край на извадките)
Сега ще се спра на Пласидо Доминго – неговите години в Мексико:
Пласидо Доминго е роден на 21 януари 1941 г. в мадридския квартал „Ретиро“. Майка му си спомня, че тя и съпругът й са знаели, че той ще стане музикант, когато е на пет години, защото можел да си тананика сложна музика след изпълнение на сарсуела.
През 1949 г., само дни преди осмия му рожден ден, той и семейството му се преместват в Мексико. Родителите му – и двамата певци, са решили да създадат група са изпълнение на сарсуели след успешно турне в Латинска Америка. Скоро след като пристигат в Мексико, Доминго спечелва певчески конкурс за момчета и родителите му от време на време назначават него и сестра му за детски роли в техните продукции на сарсуели. Доминго учи пиано от ранна възраст, първо частно, а по-късно в Националната музикална консерватория в Мексико Сити, в която постъпва на 14-годишна възраст. В консерваторията посещава курсове по дирижиране при Игор Маркевич и учи пеене при Карло Морели, брат на Ренато Занели. Двамата братя са известни певци – баритон и тенор. Обучението на Доминго в консерваторията включва цялостното му формално вокално обучение – той никога не е учил частно при вокален педагог.
През 1957 г. на 16-годишна възраст, Доминго прави първата си професионална изява, като акомпанира на майка си на пиано на концерт в Мерида (Юкатан). През същата година той прави своя основен дебют в сарсуелата „Gigantes y cabezudos“ от Manuel Fernández Caballero, където пее баритон. По това време той работи в компанията за сарсуели на родителите си, като в крайна сметка поема няколко роли на баритон и действа като корепетитор на други певци.
На следващата година основният тенор, участващ в продукцията на друга гастролираща компания на Луиза Фернанда, се разболява. При първата си изява като тенор Доминго замества болния певец, въпреки че се страхува, че теситурата на ролята е твърде висока за него. По-късно същата година той пее ролята за тенор на Рафаел в испанската опера „El gato montés“, демонстрирайки желанието си да се впусне в диапазона на тенор, въпреки че все още се смята за баритон. На 12 май 1959 г. той се изявява в „Teatro Degollado“ в Гуадалахара в баритоновата роля на Паскуал (понякога изпята от баси) в „Марина“ от Емилио Ариета. Подобно на „El gato montés“, „Марина“ е опера, композирана в стила на сарсуела, а не сарсуела в строгия смисъл, въпреки че и двете обикновено се изпълняват от ансамбли за сарсуела.
В допълнение към работата му със сарсуели, най-ранните изпълнения на Доминго включват поддържаща роля в първата латиноамериканска продукция на мюзикъла „My Fair Lady“, където той също е асоцииран диригент и помощник-режисьор. По време на неговото членство, ансамбълът изпълнява мюзикъла 185 пъти в различни градове в Мексико.
В същинска класическа опера Доминго дебютира през 1962 г. в операта „Отело“ от Верди в театър „Bellas Artes“ в ролята на Касио. Преди това – през 1959 г. той се явява на прослушване като баритон в Мексиканската национална опера в „Palacio de Béllas Artes“, но след това е помолен да изпее теноровата ария „Amor ti vieta“ в операта „Федора“ от Умберто Джордано. Приет е в Националната опера като компримарио тенор и като преподавател на други певци. При оперния си дебют Доминго пее поддържащата роля на Борса в „Риголето“ от Верди на 23 септември в „Palacio de Bellas Artes“ в постановка заедно с опитния американски баритон Корнел МакНийл и бас-баритона Норман Трейгъл. По-късно той се изявява като Padre Confessor в „Диалози на кармелитките“ от Пуленк, Император Алтум и Панг в „Турандот“, Нормано и Артуро в „Лучия ди Ламермур“ и в други малки роли. По време на престоя си в Националната опера той също участва в постановка на оперетата на Лехар „Веселата вдовица“, редувайки ролите на Камий дьо Росийон и граф Данило (и двете първоначално замислени като тенорови роли, въпреки че последната често се пее от баритони).
Доминго дебютира в „Отело“ от Верди в „Béllas Artes“ на 21-годишна възраст през лятото на 1962 г., но не в главната роля, с която е световно известен от десетилетия като един от най-великите интерпретатори на главната роля на Отело, а в малката компримарио роля на Касио.
За да допълни доходите си, младият Доминго свири на пиано за балетна компания и за програма на новосъздадената културна телевизионна станция в Мексико. Програмата включва откъси от сарсуели, оперети, опери и мюзикъли. По време на престоя си в театъра той изиграва няколко малки роли в пиеси на Федерико Гарсия Лорка, Луиджи Пирандело и Антон Чехов. В края на 50-те години той също аранжира песни и пее „backup vocals“ при формацията „Los Camisas Negras“ – рокендрол група, ръководена от César Costa.
В автобиографията си Пласидо Доминго отразява ползите от натоварената си и разнообразна кариера като тийнейджър:
„Когато хората ме питат днес как успявам да се справя с изключително тежкото си натоварване, отговарям, че свикнах с интензивните дейности много рано в живота си и че ги обичам точно толкова много сега, колкото и тогава“.
(край на цитата)
През 1961 г. Доминго прави своя оперен дебют в главната роля на Алфред в „Травиата“ от Верди в „Teatro de la Ciudad“ в Монтерей, Мексико. По-късно през същата година той дебютира в Съединените щати в „Dallas Civic Opera“, където пее ролята на Артуро в „Лучия ди Ламермур“ заедно с Джоан Съдърланд в главната роля и Еторе Бастианини като Енрико. През 1962 г. той се завръща в Тексас, за да пее ролята на Едгардо в същата опера с Лили Понс в операта на Форт Уърт. Това е последното оперно изпълнение на сопраното Лили Понс. През ноември Доминго пее за втори път тенорова роля на Касио в прочутия „Отело“ с Марио дел Монако в главната роля, в Хартфорд, Кънектикът. В края на 1962 г. той подписва шестмесечен договор с Израелската национална опера в Тел Авив, но по-късно го удължава и остава две години и половина, като изпява 280 представления в 12 различни роли.
С тези ангажименти извън Мексико започва огромната световна кариера на Доминго, която продължава и до днешни дни. Но основата на тази кариера, както четем, е поставена в Мексико.
(край на цитата)
След този голям увод към днешната ми статия, ще изложа биографични бележки и дейност на днешната юбилярка Джилда Крус-Ромо (добавката „Ромо“ към фамилното й име идва от фамилното име на съпруга й – Боб Ромо).
Джилда Крус-Ромо, по баща Джилда Крус, родена на 12 февруари 1940 г., е мексиканско оперно сопрано, свързано с драматични роли в италианския репертоар, особено Аида и Тоска.
Джилда Крус-Ромо несъмнено е най-важното сопрано, което Мексико е дало на света, с брилянтна кариера на изпълнител от най-високо ниво на всички големи международни сцени и имаща повече от тридесет години професионална дейност.
От дебюта й през 1962 г. в Двореца на изящните изкуства в Мексико Сити до прощалния й рецитал през 1999 г. нейният великолепен сопранов глас, нейният голям регистър и отличителен тембър, нейното безупречно музикално майсторство, нейните изразителни способности и физическа красота я поставят на видно място сред певците от нейната генерация.
В своя репертоар от над 40 оперни роли от различни епохи и стилове, ролите в опери от Верди винаги са заемали видно място и Крус-Ромо скоро се утвърждава като една от водещите представителки в опери на Верди през 70-те и 80-те години. Крус-Ромо е поканена от всички големи оперни театри в света, било то „Пале Гарние“ в Париж, „Ла Фениче“ във Венеция, „Театро Колон“ в Буенос Айрес или „Лисеу“ в Барселона, да пее Елвира („Ернани“), Одабела („Атила“), Лейди Макбет и Луиза Милер в едноименните опери, Леонора („Трубадур“), Виолета („Травиата“), Амелия („Бал с маски“), Леонора ди Варгас („Силата на съдбата“), Eлизабет („Дон Карлос“), Аида („Аида“) и Дездемона („Отело“), и разбира се да пее сопрановото соло в Реквием от Верди. Тя е истинско бижу от компилация при исторически записи на живо.
Джилда Крус-Ромо е родена 12 февруари 1940 г., в Гуадалахара, Халиско, и е учила в Консерваторията в Мексико Сити при Анхел Ескивел. Дебютира в Мексико Сити през 1962 г. като Отрлинде във „Валкюра“ от Вагнер.
Международната й кариера започва с дебюта й през 1969 г. в Нюйоркската опера в ролята на Маргерите в „Мефистофел“ от Ариго Бойто заедно с Норман Трейгъл. На следващата година, на 18 декември 1970 г., тя дебютира в Метрополитън опера в Ню Йорк като Чо Чо Сан в „Мадам Бътерфлай“ и остава в Метрополитън до 1984 г. Нейните роли там включват Неда, Виолета, Манон Леско, Сестра Анджелика, Тоска, Аида, Елизабет дьо Валоа, Дездемона, Амелия и двете Леонори от Верди – в „Трубадур“ и в „Силата на съдбата“. Играла е в оперните театри на Чикаго, Хюстън, Далас, Сан Франциско, Ню Орлиънс, Бостън, Филаделфия, Балтимор и др.
Тя също така пее и в Европа, като дебютира в Кралската опера в Лондон през 1972 г. и в Миланската Скала през 1973 г., и двата пъти като Аида. През 1974 г. Крус-Ромо празнува триумф като Луиза Милер в изпълнение на живо с „RAI“ Торино, заедно с Лучано Павароти и под диригентството на Петер Мааг. Пяла е в „Арена ди Верона“, Римската опера, „Театро Ла Фениче“ във Венеция, „Маджо Музикале Фиорентино“ във Флоренция и др.
През 1973 г. Крус-Ромо дебютира във Виенската държавна опера като Чо Чо Сан в „Мадам Бътерфлай“ от Пучини и също така пее в „Силата на съдбата“, „Луиза Милер“, „Тоска“ и „Аида“. Тя също така е играла в „Болшой“-театър в Москва, „Liceu“ в Барселона, „Teatro Nacional Sao Carlos“ в Лисабон и „Palais Garnier“ в Париж. Нейната Дездемона се появява през 1979 г. в предаването „На живо от МЕТ“ в „Отело“ от Верди, с Пласидо Доминго в главната роля на Отело.
През сезон 1988–1989 г. тя разширява репертоара си, за да включи ролята на Медея от Керубини и пее ролята на Матилда в американската премиера на операта „Силвано“ от Пиетро Маскани в Ню Джърси с „Ars Musica“ и диригент Итало Марчини.
Крус-Ромо е много активна в концертни изяви. Въпреки че не е правила никакви комерсиални записи, може да се слушат в „Ю Тюб“ някои записи „на живо“.
(край на цитата за биография и дейност)
Ще дам подробности за изявите на Джилда Крус-Ромо във Виенската държавна опера и в Метрополитън опера в Ню Йорк:
Първо във Виена:
Vorstellungen mit Gilda Cruz-Romo in Wiener Staatsoper:
Aida
Aida | 1 Vorstellung | 06.06.1976
Il trovatore
Leonora | 1 Vorstellung | 09.10.1973
La forza del destino
Leonora de Vargas | 9 Vorstellungen | 29.09.1974–28.06.1976
Luisa Miller
Luisa | 1 Vorstellung | 11.06.1976
Madama Butterfly
Cio-Cio-San | 1 Vorstellung | 03.10.1973
Tosca
Floria Tosca | 1 Vorstellung | 07.09.1974
(край на цитата)
Дебюта на Джилда Крус-Ромо във Виенската държавна опера е на 3 октомври 1973 г. в ролята на Чо Чо Сан в „Мадам Бътерфлай“ от Пучини. Цитирам състава на ансамбъла при този неин дебют:
Besetzung | 03.10.1973
| Dirigent | Anton Guadagno |
|---|---|
| Inszenierung | Josef Gielen |
| Bühnenbild und Kostüme | Tsugouharu Foujita |
| Chorleitung | Norbert Balatsch |
| Cio-Cio-San | Gilda Cruz-Romo |
| Suzuki | Rohangiz Yachmi |
| Kate Pinkerton | Olga Warla |
| B.F. Pinkerton | Juan Oncina |
| Sharpless | Kostas Paskalis |
| Goro | Horst Nitsche |
| Der Fürst Yamadori | Siegfried Rudolf Frese |
| Onkel Bonze | Alois Pernerstorfer |
| Der kaiserliche Kommissär | Harald Pröglhöf |
| Der Standesbeamte | Fritz Sperlbauer |
| Mutter Cio-Cio-Sans | Johanna Herndl |
| Cousine Cio-Cio-Sans | Maria Schreitl |
(край на цитата)
Последната изява на Джилда Крус-Ромо във Виенската държавна опера е на 28 юни 1976 г. в ролята на Леонора де Варгас в „Силата на съдбата“ от Верди. Цитирам състава на ансамбъла при тази нейна последна изява:
Besetzung | 28.06.1976
| Dirigent | Berislav Klobučar |
|---|---|
| Inszenierung | Luigi Squarzina |
| Bühnenbild und Kostüme | Pier Luigi Pizzi |
| Choreographie | Luciana Novaro |
| Chorleitung | Norbert Balatsch |
| Marchese di Calatrava | Manfred Jungwirth |
| Leonora de Vargas | Gilda Cruz-Romo |
| Don Carlos de Vargas | Matteo Manuguerra |
| Don Alvaro | Franco Bonisolli |
| Pater Guardian | Tugomir Franc |
| Fra Melitone | Reid Bunger |
| Preziosilla | Rohangiz Yachmi |
| Mastro Trabuco | Kurt Equiluz |
| Alcalde | Alois Pernerstorfer |
| Chirurgus | Georg Tichy |
| Curra | Axelle Gall |
(край на цитата)
Следват данни за изявите на Джилда Крус-Ромо в МЕТ Ню Йорк. Тя има там общо 163 изяви, за които цитирам подробности:
Дебюта на Джилда Крус-Ромо в МЕТ е на концерт на 5 април 1970 г., при който тя изпълнява две арии – първо арията „La Mamma morta“ от операта „Андре Шение“ на Умберто Джордано, второ – арията „Mira d’acerbe lagrime“ от „Трубадур“ на Верди, заедно с Fernando Barabino. Съпровождат на пиано John Ryan (при първата ария) и Louise Sherman (при втората ария).
Оперният дебют на Крус-Ромо в МЕТ е на 8 май 1970 г. при гостуване в Атланта, където тя пее в ролята на Мадалена заедно с Ричард Тъкър в ролята на Андре Шение.
След това на 18 юли 1970 г. тя играе в ролята на Неда в „Палячи“ от Леонкавало, през декември 1970 и януари 1971 г. следва нова роля като Чо Чо Сан в „Мадам Бътерфлай“ от Пучини и през следващите години тя има изяви в редица опери, докато броят на спектаклите с нейно участие расте до цифрата 163 през годината 1984.
Последната изява на Джилда Крус-Ромо в МЕТ е на 15 май 1984 г. в ролята на Тоска от операта на Пучини, заедно с Мауро Ермани като Каварадоси и Шерил Милнс като Скарпия.
В края на тази справка за изяви на Крус-Ромо в МЕТ ще дам имената на композиторите и оперите, в които тя има участия на тази сцена:
Умберто Джордано – „Андре Шение (Мадалена),
Руджеро Леонкавало – „Палячи“ (Неда),
Джакомо Пучини – „Мадам Бътерфлай“ (Чо Чо Сан), „Тоска“ (Тоска), „Манон Леско“ (Манон Леско), „Сестра Анджелика“ (Анджелика),
Джузепе Верди – „Силата на съдбата“ (Леонора, в ролята на Дон Карло играе Робърт Мерил при първата изява на 7 декември 1971 г.), „Травиата“ (Виолета), „Бал с маски“ (Амелия, в ролята на Рикардо играе Робърт Мерил при първата изява на 23 януари 1973 г.), „Аида“ (Аида, при първата изява на 14 февруари 1973 г. играят още: Ричард Касили (Радамес), Грейс Бъмбри (Амнерис) и Корнел МакНийл (Амонасро), „Трубадур“ (Леонора, в ролята на Манрико играе Карло Бергонци при първата изява на 11 юни 1977 г. ), „Отело“ (Дездемона, в ролята на Отело играе Джон Викърс при първата изява на 17 април 1979 г.), „Дон Карлос“ (Елизабет, при първата изява на 20 април 1979 г. играят още: Василе Молдовеану (Дон Карлос), Шерил Милнс (Родриго), Надин Денис (Принцеса Еболи), Пол Плишка (Филип Втори).
(край на цитата)
Цитирам данни за Джилда Крус-Ромо от други източници (може да има повторения):
Кариера
Сопраното Джилда Крус-Ромо е родена в Гуадалахара, Халиско, и учи в Консерваторията в Мексико Сити при Анхел Ескивел. Прави своя дебют в мексиканската столица през 1962 г. като Ортлинде във „Валкюра“ от Вагнер.
Международната й кариера започва с дебюта й в „NYCO“ (Нюйоркската градска опера) през 1969 г. като Маргерите в „Мефистофел“ с бас-баритона Норман Трейгъл. На следващата година, на 18 декември 1970 г., тя дебютира в Метрополитън опера в Ню Йорк в ролята на Чо Чо Сан в „Мадам Бътерфлай“ и пее с компанията в 163 представления в главната зала в Ню Йорк и при турнета. Последната й изява в МЕТ е през 1984 г. Други нейни роли в MЕТ включват Неда, Виолета, Манон Леско, Сестра Анджелика, Тоска, Аида, Елизабет дьо Валоа, Амелия и двете Леонори на Верди в „Трубадур“ и в „Силата на съдбата“, както и Дездемона в „Отело“ при дебюта на Пласидо Доминго в главната роля в МЕТ през 1979 г.
Тя също така пее в Чикаго, Хюстън, Далас, Сан Франциско, Ню Орлиънс, Бостън, Филаделфия, Балтимор и в цяла Европа, като прави своя дебют в Кралската опера в Лондон през 1972 г. и като Аида в Ла Скала в Милано през 1973 г. През същата година тя играе Леонора в „Силата на съдбата“, Чо Чо Сан в „Мадам Бътерфлай“ и прочутата си Луиза Милер във Виенската опера. Итрае в „Болшой“-театър в Москва, „Liceu“ в Барселона, Националния театър „Сао Карлос“ в Лисабон и „Palais Garnier“ в Париж.
Един от най-големите й успехи на Стария континент обаче е изпълнението на живо на „Луиза Милер“ през 1974 г. за „RAI“ в Торино, където тя споделя сцената с тенора Лучано Павароти и Петер Мааг като диригент. Има също забележителни изпълнения на „Арена ди Верона“, Римската опера, „Театро Ла Фениче“ във Венеция, „Маджо Музикале Фиорентино“ във Флоренция и през 1978 г. като Тоска в „Театро Колон“ в Буенос Айрес, наред с други изяви.
През сезон 1988–1989 г. тя разширява репертоара си, за да включи ролята на Медея от Керубини и пее ролята на Матилда в американската премиера на операта „Силвано“ от Маскани в Ню Джърси с „Ars Musica“.
Крус-Ромо е много активна в концертни изяви. Въпреки че не е правила никакви комерсиални записи, някои нейни изяви са заснети на живо.
(край на превода)
Сега ще цитирам в мой превод на български език данни за певицата Джилда Крус-Ромо, взети от прочутия речник на певците с автори Kutsch & Riemens (изданието през 1997 година):
Сопраното Джилда Крус-Ромо е родена на 12 февруари 1940 г. в Гуадалахара, Халиско, Мексико. Тя получава своето музикално образование в Консерваторията в Мексико сити, където Анхел Ескивел е нейният главен учител. През 1962 г. тя дебютира в Мексико сити като Ортлинде във „Валкюра“ от Рихард Вагнер.
След първи успехи в нейната родина Джилда Крус-Ромо спечелва оперния конкурс в Метрополитън опера в Ню Йорк и постига по тоя начин една блестяща международна кариера. През 1969 г. тя има изяви в Градската опера в Ню Йорк (New York City Opera) в ролята на Маргерите от„Мефистофел“ на Ариго Бойто. През 1970 г. тя е поканена след издържания конкурс в Метрополитън опера в Ню Йорк и има своя дебют в ролята на Чо Чо Сам в „Мадам Бътерфлай“ от Пучини. Там тя пее още ролите на Неда в „Палячи“ от Леонкавало, Леонора в оперите на Верди „Трубадур“ и „Силата на съдбата“. Играе още ролите на Елизабет в „Дон Карлос“, Амелия в „Бал с маски“, Виолета в „Травиата“, Дездемона в „Отело“, Аида в едноименната опера от Верди, Тоска, Манон Леско и сестра Анджелика в оперите на Джакомо Пучини. Изобщо Джилда Крус-Ромо играе до 1984 г. в 13 различни роли общо в 162 спектакъла на МЕТ.
През 1972-73 г. тя има гастроли в Лондонската опера „Ковънт Гардън“ в ролята на Аида, която е една от нейните коронни роли. През 1973 г. дебютира в Миланската Скала, където постига големи успехи. Също през 1973 г. тя гостува в оперния театър в Бостън в САЩ в ролята на Елизабет в „Дон Карлос“ от Верди. Гостувания има също във Виенската държавната опера през годините от 1973 до 1976 в ролите на Леонора в „Силата на съдбата“ от Верди, Чо Чо Сам в „Мадам Бътерфлай“ от Пучини и в „Луиза Милер“ от Верди.
Други гостувания отвеждат Джилда Крус-Ромо в „Болшой“-театър в Москва, в театър „Сан Карло“ в Лисабон, в парижката „Гранд опера“, в Барселона, Рим, Венеция, Торино, Чикаго, Ню Орлиънс (през 1984 година като Аида), Далас, Балтимор, Филаделфия и при Музикалния фестивал във Верона през 1974 г.
По този начин Джилда Крус-Ромо се оформя като един от най-големите сопранови оперни гласове на своята генерация. През сезона 1988-89 тя има изяви в оперния театър на Ню Джърси в ролята на Медея в класическата опера от Керубини и в ролята на Матилда в американската премиера на операта „Силвано“ от Пиетро Маскани.
Освен всички тези оперни изяви Джилда Крус-Ромо се оформя като много успешна концертна певица. Нейният богат и изразителен глас е записан върху плочи на марките „RAI“ и „Angelicum“ („Стабат Матер“ от Росини). Тя има записи също за фирма „HRE“ (ролята на Леонора от „Трубадур“), а за фирмата „Lévon“ – главната роля в „Аида“.
(край на цитата)
Цитирам в оригинал на немски език (без превод) данни за записи на Джилда Крус-Ромо:
Ausgewählte Aufnahmen (без превод)
- Verdi – Luisa Miller – Gilda Cruz-Romo, Luciano Pavarotti , Cristina Angelakova, Matteo Manuguerra , Raffaele Arié , Ferruccio Mazzoli – Coro e Orchestra della Rai Torino, Peter Maag.
- Verdi – Il trovatore – Carlo Cossutta , Gilda Cruz-Romo, Fiorenza Cossotto , Matteo Manuguerra , Agostino Ferrin [ Wikidata ] – Coro e Orchestra del Maggio Musicale Fiorentino, Riccardo Muti.
(край на цитата)
При първия запис четем имената на български певци – мецосопраното Христина Ангелакова и на баса Рафаел Арие.
Цитирам в оригинал на немски език и в мой превод на български една статия от 2008 г. с автор, който е бил лично запознат с певицата Джилда Крус-Ромо, бил е на редица нейни изяви и споделя впечатленията си от нейното изкуство. Една много интересна статия:
Портал „Oberon’s Grove“
31. Juli 2008
Gilda Cruz-Romo
Im Herbst 1969 beschloss ich, nach New York City zu ziehen. Ich hob mein gesamtes Erspartes von der Bank ab und reservierte mir ein Zimmer im Empire Hotel zu einem Monatspreis. Der Plan, den ich meinen Eltern verkaufte, war, dass ich mir einen Job und dann eine Wohnung suchen würde. In Wirklichkeit wollte ich nur jeden Abend in die Oper gehen. Und genau das tat ich. Ich vergaß die Jobsuche, bis mein Geld aufgebraucht war und ich nach ein paar Wochen nach Hause zurückkehrte.
Unglücklicherweise für mich war das das Jahr des Streiks des Met-Orchesters. Aber ich ließ mich nicht abschrecken: Ich ging zu jeder einzelnen Vorstellung der Herbstsaison der New York City Opera. Stehplätze kosteten so gut wie nichts und ich hatte dort bereits einige Lieblingssänger – Leute wie Beverly Sills , Maralin Niska , Patricia Brooks , Enrico di Giuseppe, Dominic Cossa und Norman Treigle. Treigle stand in der Tat im Mittelpunkt dieser Herbstsaison, da das NYCO eine Produktion von Boitos MEFISTOFELE für ihn auf die Beine stellte. Carol Neblett sang die Doppelrolle der Margherita und Helena von Troja; aber für die letzte Vorstellung der Reihe wurde ein Debüt angekündigt: eine mexikanische Sopranistin namens Gilda Cruz-Romo.
Man weiß nie, was man von einem Debüt erwarten kann, und das galt besonders damals, als es noch keinen Internet-Rummel, YouTube oder Facebook gab, die einen Hinweis oder eine echte Kostprobe der Arbeit einer neuen Sängerin hätten liefern können. In den Wochen vor ihrem Debüt hatte ich Gilda und ihren Ehemann Bob Romo tatsächlich mehrere Male in der Nähe des Lincoln Center und im Footlights Cafe gesehen; ich hatte sie sogar gegrüßt, und als junge, unbekannte Sängerin schien sie wirklich begeistert zu sein, anerkannt zu werden. Aber wie – so fragte ich mich immer wieder – klingt sie wohl ?
Ihr Auftritt war eine Art Offenbarung: Sie hatte eine große, warme, lyrische Stimme, die an Spinto grenzte. Ihr Ton hatte eine ungewöhnliche Frische und Klarheit, mit einer geschmeidigen Technik und einem strahlenden oberen Register und der Art von stimmlicher Offenheit, die man bei einer neuen Sängerin findet, die einfach singt, ohne sich auf Künstlichkeit zu verlassen. Das Publikum mochte sie sofort – die Fans spürten, dass hier eine italienisch anmutende Stimme vorlag, die im Repertoire von Verdi und Puccini echtes Potenzial hatte. Nach der großartigen Arie „L’altra notte“ erhielt Cruz-Romo herzlichen Applaus, aber es war die Szene mit der Helena von Troja, in der sie ihren Erfolg krönte: Im großartigen Concertato „Amore mistero!“ segelte die Stimme mit einer strahlenden Qualität über das Ensemble hinweg, und als die Stimme zu ihrem klimatischen hohen B aufstieg, schien der Klang aufzublühen – und Cruz-Romo stürmte zum Triumph.
Am nächsten Nachmittag traf sich eine kleine Gruppe von Fans im Footlights und wir spielten unsere Hauskassetten der Aufführung immer und immer wieder ab; wir müssen dieses Ensemble ungefähr zwanzig Mal gehört haben. Die Leute an den Nachbartischen waren vom Klang ihrer Stimme angezogen. Damals war die New York City Opera ein echtes Ensemble : Wenn man ein erfolgreiches Debüt gab, wurde man wieder eingeladen, wurde Teil der Familie und bekam so viel Repertoire in seinem Fach, wie verfügbar war. Offensichtlich erkannte Julius Rudel eine besondere Stimme, wenn er sie hörte, also sang Gilda – wie wir sie inzwischen alle nannten – dort die nächsten zwei oder drei Jahre, bis die Met sie wegschnappte.
Und so sah ich sie in weiteren Aufführungen von MEFISTOFELE, als Butterfly mit leuchtender Stimme und als Mimi mit goldener Stimme (besonders bewegend) und – in einem ihrer ersten Ausflüge in die schwerste Rolle – als Amelia in BALLO IN MASCHERA. Von ihren Aufführungen in der City Opera war ihre Tosca im Jahr 1971 meine allerliebste:
“…Gilda übertraf als Tosca meine höchsten Erwartungen. Selten hatte diese Rolle eine so ausgewogene Kombination aus: einem schönen Gesicht, großartiger Bühnenpräsenz, aufrichtigem Schauspiel, großartiger Diktion und HERRLICHEM Spinto-Gesang. Im ersten Akt viele Phrasen von großer Schönheit. Sie sah lieblich, jung und aufgeregt aus. Im zweiten Akt sang sie hervorragend, ihre hohen Cs groß und leuchtend. Die dramatischen Äußerungen wurden alle überzeugend vorgetragen. Als sie sich dem Ende ihres wunderbar formulierten „Vissi d’arte“ näherte, stiegen ihr die Tränen in die Augen: ein Schluchzen am Ende, direkt aus dem Herzen, war ein perfekter Effekt. Sie meisterte den Mord und die schauspielerischen Anforderungen des Schlusses des zweiten Aktes mit hervorragender Kontrolle. Gilda hielt ihr hohes Niveau im dritten Akt aufrecht, beendete die Oper mit einem stentorischen hohen B und machte einen todesmutigen Sprung von drei Metern! Sie erhielt einen stürmischen Applaus, den sie durchaus verdient hatte. Hinter der Bühne wurde sie buchstäblich belagert – eine so große Menschenmenge, wie ich sie noch nie beim NYCO gesehen habe. Nach Ich bahnte mir einen Weg durch die Menge, wir umarmten uns und sie küsste mich so oft. Es dauerte ein paar Augenblicke, bis einer von uns sprechen konnte …“
Als sich die Lage beruhigte und wir über die Vorstellung sprechen konnten, erzählte sie mir, wie sehr sie sich vor dem letzten Sprung gefürchtet hatte. Die Inszenierung war so angelegt, dass Toscas selbstmörderischer Sprung für das Publikum sichtbar war, als sie etwa drei Meter in die Tiefe stürzte, bevor eine Brüstung ihre Landematten verdeckte. Sie hatte keine Bühnenprobe gehabt und sagte, sie sei an den Rand der Bühne gekommen und habe in Sekundenbruchteilen gemerkt, wie gefährlich ihr Absprung sein würde; sie habe sich bekreuzigt und den Sprung gewagt.
Es war unvermeidlich, dass eine Stimme wie die von Gilda an der Met sowohl gefragt als auch gefragt war. 1970 nahm sie an den Met National Auditions teil und war Finalistin mit „La mamma morta“ aus ANDREA CHENIER. Am 8. Mai 1970 debütierte sie mit der Company auf Tournee in Atlanta mit derselben Oper. Im Dezember desselben Jahres debütierte sie an der Met als Butterfly und begann dort eine Karriere, die sich bis Mitte der 1980er Jahre erstreckte und über 160 Aufführungen umfasste.
Ich sah sie zum ersten Mal an der Met als Nedda in PAGLIACCCI neben dem beängstigend intensiven Canio von James McCracken. Gilda sang so schön, besonders im sinnlichen Duett mit Silvio (Dominic Cossa): „… große Crescendos aus winzigen Pianissimos …“ Nach dieser Vorstellung wurden sie und ich zusammen hinter der Bühne fotografiert. (OK, keine Kommentare zu meiner Krawatte … oder meinen Haaren! Denken Sie daran, das waren die 70er).
Dann kam eine Pause: Ich zog für eine Weile nach Houston und verfolgte sie nur über die Sendungen. Aber nach einer Weile lockte es mich zurück in den Nordwesten und wir hatten ein schönes Wiedersehen bei einer Matinee von AIDA, wo sie neben Franco Corelli sang:
„ …Gilda hatte diese schwierige Rolle auf Schritt und Tritt perfekt im Griff…es gab Phrase um Phrase goldenen Verdi-Gesangs: ihr tiefempfundenes Gebet am Ende von ‚Ritorna vincitor‘ und die wunderbar gesponnenen hohen Pianissimi in ‚O patria mia‘ und noch unglaublicher in ‚Fuggiam, fuggiam…‘, als sie Corelli in ihren Fluchtplan lockte. Sie war in der Lage, die großen Ensembles gesund zu dominieren und dann im zarten ‚O terra addio…‘ mühelos einen Schwebeflug zu drehen. Wirklich erstklassiger Verdi-Gesang!“
Gilda sang auch in einer Wiederaufnahme von MANON LESCAUT und klang wunderschön, obwohl ihr ein sehr mittelmäßiger Tenor gegenüberstand. Ihr „In quelle trine morbide“ war ergreifend formuliert und spiegelte Manons Sehnsucht nach der einfachen, wahren Liebe ihres Chevalier des Grieux wider. (Foto: Bill Hendrickson).
Dann passierten mehrere Dinge, die mich davon abhielten, sie auf der Bühne der Met zu sehen. Ich zog mit TJ nach Hartford und ein paar Jahre lang waren wir praktisch pleite. Reisen nach New York waren selten und die meiste Zeit war das Ballett wichtiger als die Oper. Damals blühte Gildas internationale Karriere auf. Es schien, als würde sie überall singen und das anspruchsvollste Repertoire singen – ich glaube, ich habe einmal gelesen, dass sie Aida fünfhundert Mal sang! Immer wenn ich an der Met war, schien sie woanders zu sein.
Daher war es eine besondere Freude, als sie nach Hartford kam und Desdemona in OTELLO (Foto oben) sang, eine ihrer attraktivsten Rollen. 1979 sang sie Desdemona in einer Met-Übertragung neben Placido Domingo und Sherrill Milnes und sie verdienten eine Hirschfeld-Hommage:
1987 sah ich Gilda zum letzten Mal auf der Bühne, als Cherubinis Medea in Bridgeport, Connecticut. Der deklamatorische Stil vieler Äußerungen der Figur passte nicht so gut zu ihr – sie war immer eine melodische Sängerin – aber die Stimme war immer noch kraftvoll und ausdrucksstark.
Ich traf sie vor ein paar Jahren wieder, als sie von der Puccini Foundation geehrt wurde. Ich gab ihr das Foto von uns beiden und sie brauchte nur eine halbe Sekunde, um zu erkennen, wer ich war … ich habe mich VIEL MEHR verändert als sie! Wir bleiben jetzt in Kontakt; sie lebt in San Antonio und ich war erfreut, als ich kürzlich las, dass sie weiterhin Hochseefischerei betreibt und auch in einer lokalen texanischen Gruppe aktiv ist, die Senioren mit Hunden zusammenbringt:
Es ist lange her seit jenem Tag in Footlights kurz nach ihrem Debüt in New York, als ich sie mit einer Million Fragen löcherte und sie unglaublich freundlich und geduldig war. Einmal schrieb ich ihr, nachdem sie die Titelrolle in ANNA BOLENA in Dallas gesungen hatte, und drückte meine Bestürzung darüber aus, dass ich nicht dabei sein konnte; ein paar Tage später war ich erstaunt, als ich den Briefkasten öffnete und feststellte, dass sie mir eine Aufnahme der Aufführung geschickt hatte. Das ist die Großzügigkeit, die Gilda immer zeigt. Also habe ich jetzt voller Liebe und Dankbarkeit versucht, meine Bewunderung für sie in Worte zu fassen.
(край на цитата)
Превод:
Портал „Oberon’s Grove“
31 юли 2008 г
Джилда Крус-Ромо
През есента на 1969 г. реших да се преместя в Ню Йорк. Изтеглих всичките си спестявания от банката и запазих стая в хотел „Empire“ срещу месечна цена. Планът, който споделих на родителите си, беше да си намеря работа там и след това апартамент. В действителност всичко, което исках да направя, беше да ходя на опера всяка вечер. И точно това направих. Забравих за търсенето на работа, докато парите ми не свършиха и се върнах у дома след няколко седмици.
За мое съжаление това беше годината на стачката на оркестъра на Meтрополитън опера. Но не позволих това да ме възспре: отидох на всяко едно представление от есенния сезон на Нюйоркската градска опера – „New York City Opera“ („NYCO“). Правостоящи места бяха почти винаги свободни и вече имах някои любими певци там – артисти като Бевърли Силс, Мерилин Ниска, Патриша Брукс, Енрико ди Джузепе, Доминик Коса и Норман Трейгъл. Именно Трейгъл наистина беше фокусът на този есенен сезон, тъй като „NYCO“ направи продукцията на „Мефистофел“ от Ариго Бойто специално за него. Карол Неблет изпя двойната роля на Маргерите и на Елена от Троя. За последното представление от поредицата беше обявен дебют: мексиканско сопрано на име Джлда Крус-Ромо.
Никога не знаеш какво да очакваш от един дебют и това беше особено вярно тогава, когато нямаше шум в „Интернет“, „Ю Тюб“ или „Фейсбук“, които да дадат намек или истински вкус на работата на нов певец. В седмиците преди нейния дебют всъщност бях виждал Джилда и нейният съпруг Боб Ромо няколко пъти близо до „Линкълн Сентър“ и в кафенето „Footlights“. Дори я поздравих и като млада, неизвестна певица, тя изглеждаше искрено развълнувана от разпознаването. Но какво – все се питах – как ли звучи тя?
Изпълнението й беше нещо като откровение: тя имаше голям, топъл, лиричен глас, който граничеше със спинто. Нейният тон имаше необичайна свежест и яснота, с гъвкава техника, лъчист горен регистър и вокална яснота, която се открива в нов певец, който пее просто, без да разчита на изкуственост. Публиката веднага я хареса – феновете усетиха, че това е глас с италианско звучене, който има истински потенциал в репертоара си от опери на Верди и Пучини. След великолепната ария „L’altra notte“, Крус-Ромо получи горещи аплодисменти, но това беше сцената с Елена от Троя, където тя увенча успеха си: във великолепната ария „Amore mistero!“ гласът плаваше над ансамбъла със сияещо качество и когато гласът се издигна до кулминационното си високо „си“, звукът сякаш разцъфтя – и Крус-Ромо се втурна към триумф.
На следващия следобед малка група фенове се събрахме във „Footlights“ и пуснахме нашите домашни касети от представлението отново и отново; трябва да сме слушали този ансамбъл около двадесет пъти. Хората от съседните маси бяха привлечени от звука на нейния глас. Тогава Нюйоркската градска опера беше истински ансамбъл: ако направиш успешен дебют, те поканват обратно. Тя стана част от това семейство и получи толкова репертоар в нейната област, колкото беше наличен. Очевидно Джулиус Рудел е познал специален глас, когато го е чул, така че Джилда – както всички я наричахме дотогава – пееше там през следващите две или три години, докато Meтрополитън опера не я грабна.
И така я видях в по-нататъшни изпълнения на „Мефистофел“, като Чо Чо Сан в „Мадам Бътерфлай“ със светещ глас и като Мими в „Бохеми“ със златен глас (особено вълнуващ) и – в един от първите й набези в най-трудната роля – като Амелия в „Бал с маски“. От нейните изпълнения в Градската опера нейната Тоска през 1971 г. ми беше любима:
“Джилда надхвърли най-високите ми очаквания като Тоска. Рядко тази роля имаше такава балансирана комбинация от красиво лице, страхотно сценично присъствие, искрено актьорско майсторство, прекрасна дикция и великолепна пеене на спинто. В първо действие тя изпя редица фрази с особена красота. Крус-Ромо изглеждаше прекрасно, млада и развълнувана. Във второ действие тя пя великолепно, високите й „до“-ноти бяха блестящи. Всички драматични изявления бяха представени убедително. Докато наближаваше края на нейното красиво формулирано „Vissi d’arte“, сълзи бликнаха в очите й: едно ридание в края, направо от сърцето, беше перфектно показано. Тя се справи с убийството на Скарпия и действащите изисквания на заключението на второ действие с превъзходен контрол. Джилда поддържаше високото си ниво в трето действие, като сложи край на операта с мощното високо „си“ и направи един страхотен скок от три метра! Зад кулисите тя беше буквално обсадена от тълпа, по-голяма от тази, която някога съм виждал в „NYCO“. След като си проправих път през тълпата, ние се прегърнахме и тя ме целуна толкова много пъти. Минаха няколко минути, преди някой от нас да може да говори…”
(край на цитата за „Тоска“)
Когато нещата се успокоиха и успяхме да говорим за представянето, тя ми каза колко уплашена е била преди последния скок. Продукцията е проектирана така, че самоубийственият скок на Тоска да е видим за публиката, докато тя пада от около три метра, преди парапет да скрие нейните меки постелки при падането. Тя не беше имала сценична репетиция и каза, че стигнала до ръба на сцената и осъзнала за част от секундата колко опасен е бил скокът й; тя се прекръстила и скочила.
Беше неизбежно глас като този на Джилда да бъде както търсен, така и ангажиран в MЕТ. През 1970 г. тя участва в Националните прослушвания на MЕТ и стана финалистка с „La mamma morta“ от „Андре Шение“. На 8 май 1970 г. Крус-Ромо направи своя дебют с компанията на турне в Атланта със същата опера. През декември същата година тя дебютира в MЕТ като Чо Чо Сан в „Мадам Бътерфлай“, започвайки кариера, която продължава до средата на 80-те и включва над 160 представления.
За първи път я видях в MЕТ като Неда в „Палячи“ заедно с плашещо напрегнатия Канио на Джеймс МакКракен. Джилда пееше толкова красиво, особено в чувствения дует със Силвио (Доминик Коса): ” (…) големи кресчендо от малки пианисими (…)” След това изпълнение тя и аз бяхме снимани заедно зад кулисите. (Добре, без коментари за вратовръзката ми… или косата ми! Не забравяйте, че това бяха 70-те години).
След това имаше прекъсване: преместих се в Хюстън за известно време и я последвах само в предаванията. Но след известно време бях привлечен обратно на северозапад и имахме прекрасна среща при едно матине на „Аида“, където тя пееше заедно с Франко Корели:
„ (…) Джилда контролираше перфектно тази трудна роля на всяка крачка… имаше фраза след фраза от златното пеене на Верди: нейната прочувствена молитва в края на „Ritorna vincitor“ и красиво завъртените високи пианисими в „O patria mia“ и, още по-невероятно, във „Fuggiam, fuggiam…“, докато примамваше Корели в своя план за бягство. Тя успя да доминира в големите ансамбли и след това без усилие да се извиси в деликатната „O terra addio…“. Наистина първокласно Верди пеене!“.
Джилда също пееше във възстановка на „Манон Леско“ и звучеше красиво, въпреки че се противопоставяше на много посредствен тенор. Нейното „In quelle trine morbide“ беше трогателно формулирано и отразяваше копнежа на Манон за простата, истинска любов на нейния Шевалие де Грийо.
Тогава се случиха няколко неща, които ми попречиха да я видя на сцената на MЕТ. Преместих се в Хартфорд с TJ и за няколко години бяхме практически разорени. Пътуванията до Ню Йорк бяха редки и през повечето време балетът беше по-важен от операта. По това време международната кариера на Джилда процъфтява. Сякаш пееше навсякъде и пееше най-взискателния репертоар – мисля, че веднъж прочетох, че е пяла Аида петстотин пъти! Винаги, когато бях в MЕТ, тя сякаш беше някъде другаде.
Затова беше особена радост, когато дойде в Хартфорд и изпя Дездемона в „Отело“, една от най-атрактивните й роли. През 1979 г. тя пя Дездемона в предаване на MЕТ заедно с Пласидо Доминго и Шерил Милнс и те заслужават почит към Хиршфелд.
Последният път, когато видях Джилда на сцената, беше през 1987 г. като Медея от операта на Керубини в Бриджпорт, Кънектикът. Декламационният стил на много от изказванията на героинята не й отиваше добре – тя винаги беше мелодична певица – но гласът все още беше мощен и изразителен.
Срещнах я отново преди няколко години, когато беше отличена от фондация „Пучини“. Дадох й снимката на двама ни и й трябваше само половин секунда, за да разбере кой съм… Промених се МНОГО ПОВЕЧЕ от нея! Сега поддържаме връзка; тя живее в Сан Антонио и с удоволствие прочетох наскоро, че продължава да лови дълбоководна риба и също така е активна в местна група в Тексас, която свързва възрастни хора с кучета.
Мина много време от онзи ден във „Footlights“, малко след нейния дебют в Ню Йорк, когато я бомбардирах с милиони въпроси и тя беше невероятно мила и търпелива. Веднъж й писах, след като тя изпя главната роля в „Анна Болейн“ от Доницети в Далас, и изразих ужаса си, че не мога да присъствам. Няколко дни по-късно с учудване отворих пощенската кутия и открих, че тя ми е изпратила запис на представлението. Това е щедростта, която Джилда винаги показва. Така че сега, изпълнен с любов и благодарност, се опитах да изразя възхищението си към нея с думи.
(край на превода)
Ще завърша днешната юбилейна статия за Джилда Крус-Ромо с една публикация от 2019 г., която дава обща информация за тази мексиканска певица (оригинал на немски език и мой превод на български):
Портал „OPERA WIRE“
12. Februar 2019
Künstlerprofil: Gilda Cruz-Romo, renommierte mexikanische Sopranistin
Von David Salazar
Die Sopranistin Gilda Cruz-Romo ist eine der großen mexikanischen Opernsängerinnen mit internationaler Karriere.
Cruz-Romo wurde am 12. Februar 1940 geboren und studierte am Konservatorium von Mexiko-Stadt, bevor sie 1962 ihr Debüt in Mexiko-Stadt gab. Sieben Jahre später trat sie am New Yorker Konservatorium auf, was ihr ein Jahr später ihr Debüt an der Met einbrachte. Sie spielte 168 Hauptrollen mit der Truppe, ihr letzter Auftritt war 1984.
Ihre Debüts an der Wiener Staatsoper und im Teatro alla Scala gab sie 1973, ein Jahr nach ihrem Debüt am Royal Opera House in London; bei ihren Debüts in London und Mailand sang sie „Aida“.
Signaturrollen
Die Sopranistin war für ihre Arbeit im italienischen Repertoire bekannt, insbesondere in den Opern von Verdi und Puccini. Mit Ausnahme der Aufführungen von „Andrea Chénier“ und „Cavalleria Rusticana / Pagliacci“, die insgesamt sechs Vorstellungen umfassten, war jede ihrer 155 Aufführungen an der Met Opera entweder eine Oper von Verdi oder Puccini. An der Met spielte sie die Rolle der „Aida“ 27 Mal, während sie weitere 31 Mal als „Madama Butterfly“ auftrat.
Ihre wichtigsten Debüts auf der ganzen Welt gab sie in Opern dieser großen Komponisten.
Sehen und Hören
Hier ist ein Album mit Arien von Verdi.
(край на цитата)
Превод:
Портал “OPERA WIRE”
12 февруари 2019 г.
Профил на изпълнител: Джилда Крус-Ромо, известен мексикански сопран
От Дейвид Салазар
Сопраното Джилда Крус-Ромо е една от големите мексикански оперни певици с международна кариера.
Крус-Ромо е родена на 12 февруари 1940 г. и учи в Консерваторията в Мексико Сити, преди да направи своя дебют в Мексико Сити през 1962 г. Седем години по-късно тя пее в Нюйоркската консерватория, което довежда до нейния дебют в MЕТ година по-късно. Тя изиграва в 168 спектакъла главни роли в трупата, като последното й участие е през 1984 г.
Дебютира във Виенската държавна опера и Миланската Скала през 1973 г., една година след дебюта си в Кралската опера в Лондон; На дебютите си в Лондон и Милано пее в „Аида”.
Значителни роли
Сопраното е известно с дейността си в италианския репертоар, особено в оперите на Верди и Пучини. С изключение на изпълненията на „Андре Шение“ и „Селска чест / Палячи“, които са общо шест представления, всяко от нейните 155 представления в Mетрополитън опера е било в опера от Верди или Пучини. В MЕТ тя играе ролята на Аида 27 пъти, като се изявява още 31 пъти като Чо Чо Сан в „Мадам Бътерфлай“.
Най-важните й дебюти по света са в опери от тези велики композитори.
Виждане и слушане
Ето албум с арии на Верди.
(край на превода)
Цитирам линк към горната статия, чрез който могат да се слушат редица записи на Джилда Крус-Ромо:
Нека днес на 12 февруари 2025 г. поздравим мексиканската оперна певица Джилда Крус-Ромо с навършване на 85 години, като й пожелаем много здраве, лично щастие и да се радва на резултатите от дългогодишната си вокална дейност.
За много години сенора Джилда Крус-Ромо!
…..
Записи:
Gilda Cruz-Romo; “Vissi d’arte”; TOSCA; Giacomo Puccini
…..
Gilda Cruz-Romo sings Spanish songs – LIVE!
´´´´
Gilda Cruz-Romo: “D’amor sull’ali rosee” (Verdi’s “Il trovatore”)
…..
Giuseppe Giacomini and Gilda Cruz Romo sing the final duet “Don Carlo“
…..
Gilda Cruz Romo – Piangete voi? – Al dolce guidami – Anna Bolena 1968.
…..
PUCCINI – MADAMA BUTTERFLY. Gilda Cruz-Romo, Creed …
…..
Montserrat Caballé; Bernabé Martí; Gilda Cruz-Romo; “LA BOHEME“
…