Сопраното от Италия Мария Драгони днес навършва 65 години
Драги приятели на оперната музика, днес на 22 декември 2023 г. пиша за втори път след 2015 г. статия за една певица от Италия, която е оставила голямо музикално наследство както в света на операта, така и чрез участията си в симфонично-ораториалния жанр. Това е сопраното Мария Драгони (Maria Dragoni),родена на 22 декември 1958 г. в Прочида / Южна Италия. Днес се навършват 65 години от рождението й.
Лично аз не съм слушал на живо изпълнения на Мария Драгони, но отдавна я имам в моята картотека, може би от едно нейно участие на Музикалния фестивал през 1985 г. във Висбаден – столицата на нашата провинция Хесен. Тогава бях по работа в този град за 3 дни, посетих някои концерти и други изяви и имах програмата на фестивала.
Днес ще напиша статия за нея, тъй като тя е имала голяма международна кариера до преди няколко години и заслужава да запозная читателите си с нейната дейност. Както ще видим, оперния й репертоар е особено голям – повече от 40 главни роли във всички стилове и от най-различни композитори – от Перголези, Спонтини и Моцарт до Пучини и Верди, от Белини и Доницети до Росини и Маскани. Участията й в ораториалния жанр също са впечатлителни – солови партии в творби от Бокерини, Моцарт, Росини, Верди.
През 1987 г. Мария Драгони има обща изява в Неапол с Гена Димитрова в операта „Норма“ от Белини, където тя пее в ролята на Адалджиза, а Гена Димитрова е Норма. Мария Драгони има изяви в Миланската Скала заедно с българското мецосопрано Мариана Пенчева в операта „Весталката“ от Спонтини през декември 1993 година.
В едно свое интервю пред медия в Германия през последните години Мария Драгони споделя следните интересни мисли:
„ (…) Операта е древна, класическа форма на изкуство. Точно както Мона Лиза на Леонардо се пази в музей, операта се нуждае от изпълнители, които са еднакво трудолюбиви, сериозни и съвестни. Аз самата израснах в мисленето на майка ми и културата, която ме заобикаляше като дете и тийнейджър. За да имате виртуозен глас, трябва да започнете да учите пеене от ранна възраст, около 17-годишна възраст – и в правилната традиция, с изпитаните стари упражнения на музикалния учител Мануел Гарсия. След осем години обучение вие сте готови и се надяваме добре подготвени да направите своя дебют. Бях млада като Калас в началото на нейната кариера. Удивих Джулиета Симионато, която седеше в журито, вече изпях ариите на Имогене в „Пиратът“ и на Норма и спечелих първата от много други конкурсни награди. Станах известна за една вечер. Но не исках да полудея и въпреки че пях в „Полиуто“ ст Доницети, „Сомнамбула“ и „Турандот“ заедно с „Пиратът“ и „Норма“ от самото начало, не исках да се увличам с роли, които не бяха подходящи за гласа ми – защото тогава едва започвах. Все още не съм напълно валиден драматичен сопран, а по-скоро „soprano d’agilità“ (сопрано на ловкостта), което е огромна разлика (…) „Норма“ е върхът на „canto di bravura“ (бравурно пеене). Тя е любимата ми роля. Пяла съм я сто пъти, като започнах, когато бях на 27 години, а най-трогателната и красива режисура беше тази на великия Вернер Херцог. Норма се нуждае, както казва самият Белини, с „a voce di carattere encyclopedico“ (с енциклопедичен глас) – това е единствената наистина драматична роля на Белини. Има финал, който ми напомня на Вагнер, просто прекрасно!“
(край на цитата)
Ето какво казва Мария Драгони в едно свое интервю относно изкуството на Гена Димитрова“:
„ (…) Аз съм единственият наследник на Мария Калас, защото аз бях единствената, която инициира дискусията за възможността да се пее „сопрано леджеро“ с драматичен глас, като пях в „Сомнамбула“ след Едита Груберова в „Театро Сан Карло“ като крещящ пример и постигнах триумф – на практика сринах театъра и причината за това беше, че пеех като Калас. Бях едно „soprano d’agilità“ (сопрано на ловкостта) с меланхоличен тембър, който може да изпее всички орнаменти и който всъщност е комбинация от Гена Димитрова и Мариела Девия. Тази способност е съществувала през 19-ти век, след това е изчезнала и е открита отново едва от Калас (…)“.
(край на цитата)
За самата среща на Мария Драгони с Гена Димитрова на оперната сцена става дума в нейната биография:
„ (…) През 1986 г. Мария Драгони пее в „Норма“ от Белини в Сасари (вторият по големина град на остров Сардиния, около 130 000 жители), после в „Пиратът“ в „Teatro Massimo“ в Палермо на остров Сицилия. През 1987 г. постига големи успехи в Неапол в ролята на Адалджиза, където Гена Димитрова е Норма в операта от Белини. Там играе и в ролята на Имогене в операта „Пиратът“ от Белини (…).
(край на цитата)
Сега ще се спра на биографията и творческия път на певицата.
Мария Драгони е родена на 22 декември 1958 г. в Procida – остров и община в Южна Италия, провинция Неапол. Със същото име се нарича административният и главен център на острова – град Прочида. Разположен е на Тиренско море, между остров Иския и кампанийския бряг. Населението на общината е около 10 500 души. Произхожда от семейство, в което майката е италианка, бащата е от Ирландия. От малка проявява музикални интереси и учи от 16-годишна възраст вокално изкуство в консерваторията „Licinio Refice“ във Фрозино̀не (на италиански Frosinone – община и главен град на едноименната италианска провинция в регион Лацио, Централна Италия. Той е на 86 км. югоизточно от Рим. Нейни учители там са Maria Alòs – съпруга на пианиста Arnaldo Graziosi, Melina Pignatelli, Raffaele Passaro, Rachele Maragliano Mori. По-късно в Рим тя специализира вокалното си изкуство при Rodolfo Celletti и Gina Cigna.
През 1977 г. Мария Драгони постъпва в хора на радиопредавателя RAI в Рим, а на следващата година пее с Esther Casas песни от Брамс при директно предаване по радио RAI от залата на „Foro Italico“. През 1981 г. под диригентството на Ottavio Ziino тя пее „Casta Diva“ в конкурса ”Винченцо Белини”, където получава специалната награда на името на Мария Калас. На 11 ноември 1983 г. Мария Драгони спечелва наградата на Евровизия при конкурса “Мария Калас”, обявен от RAI, където се представя с арии от оперите „Пиратът“ и „Норма“ от Белини.
Оперният дебют на Мария Драгони е на 4 октомври 1984 г. на сцената на театър „Перголези“ в града Йези (град в провинция Анкона в областта Марке. Разположен е в долината на река Езино, на 16 км. от брега на Адриатическо море, с около 40 000 жители). Тя играе в ролята на Имогене в операта „Пиратът“ от Белини с диригент Rockwell Blake. През следващата година гастролира вече на сцената на театър „San Carlo“ в Неапол в операта „Сомнамбула“ от Белини, като продължава традицията, която е оставила Едита Груберова в тази опера. Нейната кариера получава бързо развитие, още повече след изявата й в главната роля в позабравената опера „Il Flaminio” от Перголези. Заедно с ансамбъла на тази опера тя гостува през 1985 г. на Музикалния фестивал във Висбаден.
През 1986 г. Мария Драгони пее в „Норма“ от Белини в Сасари (вторият по големина град на остров Сардиния, около 130 000 жители), после в „Пиратът“ в „Teatro Massimo“ в Палермо на остров Сицилия. През 1987 г. постига големи успехи в Неапол в ролята на Адалджиза, където Гена Димитрова е Норма в операта от Белини. Там играе и в ролята на Имогене в операта „Пиратът“ от Белини.
През 1988 г. Мария Драгони дебютира в Миланската Скала в ролята на Фенена в „Набуко“ от Верди и е първата италианска певица след шейсет години (след Bianca Scacciati и Tina Poli-Randaccio), която играе в ролята на Турандот в операта от Пучини – първо на Музикалния фестивал в Равена / Италия, после в Нанси / Франция.
През 1989 г. гастролира на Музикалния фестивал в Мачерата в ролята на Аида от операта на Верди (наново там се връща на следващата година в „Трубадур“ от Верди), през сезона 1988/1989 играе в оперния театър в Ница. През 1989 г. в ролята на Матилде в операта „Вилхелм Тел“ от Росини Мария Драгони постига огромен успех в Париж – в Théâtre des Champs-Élysées.
През 1990 г. пее в „Teatro Regio“ в Торино, през 1991 г. е Донна Анна в операта „Дон Жуан“ от Моцарт, през същата година играе в главната роля в операта „Семирамида“ от Росини на сцената на „Opéra du Rhin“ в Страсбург. През 1992 г. участва на Музикалния фестивал във Верона в ролята на Кралица Елизабет в „Дон Карлос“ от Верди. През същата година играе и като Мими в „Бохеми“ от Пучини в „Teatro San Carlo“ в Неапол. Там играе и през 1993 г. – като Норма в операта от Белини, която роля изпълнява в същата година в „Teatro Fenice“ във Венеция. В ролята на Норма тя гастролира и през следните години – през 1994 в „Teatro Carlo Felice“ в Генуа и на Музикалния фестивал във Верона, през 1995 – в Държавната опера в Цюрих.
През 1996 г. Мария Драгони играе наново в Страсбург – в ролята на Елвира в „Ернани“ от Верди и в ролята на Gulnara в операта „Il Corsaro“ също от Верди на сцената на „Teatro Regio“ в Торино. През следващите години Мария Драгони играе трудни главни роли от италианската оперна литература в драматичния колоратурен жанр, като Paolina в операта „Poliuto“ от Доницети, както и главната роля в „Анна Болейн“ от същия композитор. Други нейни роли са тези на Джоконда в операта от Понкиели, Леонора в „Трубадур“ и Елена в „Ломбардци“ от Верди, също така и Мадам Бътерфлай в операта от Пучини. През 1999 г. Мария Драгони играе в Ливорно в операта „Турандот“ от Пучини зеедно с гръцката певица – сопраното Dimitra Theodossiou , както и в театър „Перголези“ в града Йези в една модерна постановка на операта „Ines de Castro” от Giuseppe Persiani (1799-1869). Главната роля в тази опера е била написана специално за легендарната певица – мецосопраното Мария Малибран (1808-1830).
В тази статия няма да се спирам на ролите на Мария Драгони от началото на новия век. Ще дам цитат на италиански език от този период – превод не е необходим:
“Nel 2000 canta La Gioconda e Turandot a Tokyo, l’anno successivo – per festeggiare il bicentenario della nascita di Vincenzo Bellini – è Norma a Savona, Catania e Sassari e torna all’Arena di Verona nei panni di Aida accanto all’Amneris di Bruna Baglioni.
Nel 2002 canta Tosca a Toronto e Taormina.
Nel 2003 debutta a Torre del Lago nel ruolo di Turandot, che ripropone nel 2004, ed è Lady Macbeth a Linz.
Nel 2005 esegue in concerto nella sala Glinka-Kappella a San Pietroburgo le arie di Farinelli, così come erano state scritte dal fratello Riccardo Broschi per le capacità leggendarie del celebre castrato.
Nel 2006, in diretta in mondovisione, esegue l’oratorio Petros enì di Antonio Pappalardo per festeggiare i cinquecento anni del Vaticano.
Nel 2007 canta Aida a Damasco, Turandot a Toulon e Sofia e debutta al Teatro Quirino di Roma nello Schauspieldirektor di Mozart (Madame Herz), dove ha la possibilità di sfoggiare nuovamente il fa sovracuto tenuto.
Nel 2008 debutta Cavalleria rusticana, riprende Turandot a Torre del Lago (l’evento è stato inciso su disco per celebrare i centocinquant’anni della nascita di Giacomo Puccini) e canta in anteprima mondiale a Lampedusa nella Trabaccara di Pappalardo.
Nel 2009 festeggia i venticinque anni di carriera con concerti e una serie di Norme in Romania e in Italia.
Nel 2011, per ricordare i duecentodieci anni della nascita di Vincenzo Bellini, canta Norma in tournée in Sicilia diretta dal maestro Alberto Veronesi.
Nel 2012 debutta al Teatro Carlo Felice di Genova nel ruolo di Laura Spoto in un’opera contemporanea di Marco Betta, Che fine ha fatto la piccola Irene?, tratta da un romanzo di Andrea Camilleri, ed è Turandot a Varna.
Il 28 luglio 2013, per il bicentenario della nascita di Giuseppe Verdi, debutta in Traviata, che riprende al Teatro romano di Benevento il 7 agosto: la recita è stata registrata su DVD per la casa discografica Kikko Music.
Nel 2015, partecipa al video “Non avrò paura” di Pino Marcucci, insieme a Roberto Cresca, Alessio Quaresima Escobar, Sharon Crisera, Andrea Raiti, distribuito in edicola con il Libro dedicato al Giuileo. Nel 2016 incarna di nuovo il ruolo di Abigaille nel Nabucco di Giuseppe Verdi al Teatro Serpente aureo di Offida
Nel 2018 Torna al Festival Puccini con un concerto alla Villa Paolina di Viareggio e canta in una serata di beneficenza alla mostra evento HumaCoo organizzata alla Biblioteca Angelica. Esegue Habanera dalla Carmen di Georges Bizet La seconda aria della Regina della notte dal Flauto magico di Mozart e Summertime da Porgy and Bess di George Gershwin.
Nel 2019 ritira il Premio alla Carriera Al Premio letterario città di Cattolica Pegasus E canta Nessun dorma dalla Turandot di Giacomo Puccini.
Nel 2022 durante l’anno di Procida, Capitale della cultura si esibisce nell’isola in un Concerto con Al dolce guidami e Habanera. Viene presentato il libro biografico “Maria Dragoni la sirena di Procida, raccontata da Alice Mechelli. Lo stesso anno presenta il libro anche a Forte dei Marmi dove canta Vissi d’arte in presenza di Andrea Bocelli.
Ha cantato fin dai primi anni di carriera nei principali teatri del mondo tra i quali la Scala di Milano, il San Carlo di Napoli, l’Arena di Verona, Coven Garden di Londra, Royal Albert Hall, Erode Attico di Atene, collaborando con i maggiori direttori come Carlo Maria Giulini, Riccardo Muti, Lorin Maazel, Zubin Mehta, Bruno Bartoletti, e con registi di prestigio come Liliana Cavani, Pier Luigi Pizzi, Mauro Bolognini, Dante Ferretti, Gabriella Pescucci, Marisa Fabbri, Werner Herzog, Aldo Reggiani, Enrico Stinchelli.”
(край на цитата)
Какта се вижда, нейните изяви са не само в Италия, но и във Франция, Австрия, Германия, Швейцария, Русия (Санкт Петербург), Великобритания, Гърция, Румъния, Сирия, Япония, Канада, също и в България (през 2007 г. в София и през 2012 г. във Варна в операта „Турандот“ от Пучини).
На сцената на Виенската държавна опера Мария Драгони е имала само две изяви през 1993 г. в операта „Аида“ от Верди. Ето цитат:
| Titel des Werks | Rolle/Funktion der Person | Datum der ersten/letzten Vorstellung | Anzahl der Vorstellungen | |
|---|---|---|---|---|
| Aida | Aida | 18.04.1993–22.04.1993 | 2 mal |
Музикалните критици определят така изкуството на Мария Драгони (цитат на италиански език):
“Dotata di una voce morbida, duttile, agile, di straordinaria ampiezza ed estensione (dal re grave del contralto profondo al fa sovracuto tenuto) e sorretta da un’eccellente preparazione tecnica, si è imposta come soprano drammatico d’agilità dallo stile misurato e aulico.”
Превод:
„Надарена с мек, пластичен, пъргав глас с необикновена широчина и разширение (от ниското D на дълбокия контратон до продължително високо F) и подкрепена от отлична техническа подготовка, тя се утвърди като пъргаво драматично сопрано с премерено и придворно пеене”.
(край на превода)
Цитирам пълния репертоар на Мария Драгони, сведения за дискографията й и наградите и отличията, които е получила до сега (източници на италиански език):
Repertorio
Operistico
Repertorio operistico
| Ruolo | Titolo | Autore |
|---|---|---|
| Amina | La sonnambula | Bellini |
| Elvira | I Puritani | Bellini |
| Imogene | Il pirata | Bellini |
| Norma Adalgisa | Norma | Bellini |
| Laura Spoto | Che fine ha fatto la piccola Irene? | Betta |
| Lucia Ashton | Lucia di Lammermoor | Donizetti |
| Paolina | Poliuto | Donizetti |
| Santuzza | Cavalleria rusticana | Mascagni |
| Donna Anna | Don Giovanni | Mozart |
| Madame Herz | Der Schauspieldirektor | Mozart |
| Madonna di Porto Salvo | La trabaccara | Pappalardo |
| Flaminio | Il Flaminio | Pergolesi |
| Ines de Castro | Ines de Castro | Persiani |
| Gioconda | La Gioconda | Ponchielli |
| Angelica | Suor Angelica | Puccini |
| Cio-Cio-San | Madama Butterfly | Puccini |
| Floria Tosca | Tosca | Puccini |
| Mimì | La bohème | Puccini |
| Turandot | Turandot | Puccini |
| Mathilde | Guillaume Tell | Rossini |
| Semiramide | Semiramide | Rossini |
| Julia | La Vestale | Spontini |
| Abigaille Fenena | Nabucco | Verdi |
| Aida | Aida | Verdi |
| Elisabetta di Valois | Don Carlo | Verdi |
| Elvira | Ernani | Verdi |
| Gulnara | Il corsaro | Verdi |
| Hélène | Jérusalem | Verdi |
| Violetta Valéry | La traviata | Verdi |
| Lady Macbeth | Macbeth | Verdi |
| Leonora | Il trovatore | Verdi |
´´´´´´
Sinfonico
Repertorio sinfonico
| Ruolo | Titolo | Autore |
|---|---|---|
| Soprano | Stabat Mater | Boccherini |
| Soprano | Exsultate, jubilate | Mozart |
| Soprano | Messa di requiem | Mozart |
| Soprano | Petros enì | Pappalardo |
| Soprano | Stabat Mater | Rossini |
| Soprano | Messa di requiem | Verdi |
´´´´
Discografia
Opere complete
- 2000 Ines de Castro (ed. Bongiovanni)
- 2001 Norma (ed. Kiccomusic)
- 2002 Aida (ed. Naxos)
- 2006 Petros enì (ed. Pan Dream)
- 2007 L’impresario teatrale (ed. Pan Dream)
- 2008 Turandot (ed. Fenice)
- 2014 Traviata (ed. Kiccomusic)
Arie
- 1997 Bel canto, famous opera arias (ed. Orfeo)
- 1997 “Maria Callas memorial” (ed. Pan Dream)
- 2000 Best of Opera Vol. 4 (ed. Naxos)
- 2006 Very Best of Verdi (ed. Naxos)
- 2006 Verdi Opera gala (ed. Pan Dream)
- 2008 Puccini opera gala
- 2008 Arie d’Opera (ed. Bongiovanni)
Premi
- 1981 Premio speciale Maria Callas al concorso Vincenzo Bellini di Caltanissetta
- 1983 Premio Maria Callas al concorso in Eurovisione RAI
- 1984 Via Giulia assegnato precedentemente a Goffredo Petrassi, Anita Cerquetti
- 1985 Medaglia d’oro Croce Rossa Nocera Inferiore
- 1986 Premio Carpi” Circolo Luciano Pavarotti
- 1987 Diego Fabbri su RAI 1
- 1988 Mario Del Monaco” O.I.P.E.C.
- 1989 Beniamino Gigli O.I.P.E.C.
- 1990 Maria Callas O.I.P.E.C.
- 1991 Sagra del mare a Procida
- 1992 Amici di Emmanuel associazione benefica a Lecce
- 1992 A.S.A.P.R.O. associazione scientifica
- 1993 Navicella d’oro su Rai 1 assegnato per il cinema a Pupi Avati
- 1994 Ariccia lirica premio istituito da Teddy Reno
- 1995 Giacomo Lauri Volpi O.I.P.E.C
- 1998 Premio solidarietà associazione San Crispino di Viterbo
- 2001 Premio Giuseppe Verdi a Fiorenzuola D’Arda
- 2001 Premio Vincenzo Bellini a Caltanissetta
- 2002 Mario Tiberini d’oro
- 2006 Premio civitas a Pozzuoli assegnato in precedenza a Sophia Loren
- 2009 Premio Mascagni–Cerignola
- 2010 Premio Lanari, Primadonna assoluta 2010
- 2011 Premio Rosa Ponselle
- 2013 Premio Tullio Serafin
- 2014 Premio Concetta Barra
- 2017 Premio Tito Schipa
- 2017 Premio Vincenzo Bellini del
´´´´´´
Mythos Opera Festival
- 2018 Premio Giuseppe Di Stefano
- 2018 Premio Donna dell’anno 2018
- 2019 Premio Comunicare l’Europa
- 2019 Premio alla carriera nel premio letterario Città di Cattolica
- 2021 Premio alla carriera Fontana Liri ca Accademia di belle arti di Frosinone
- 2021 Prima edizione Premio Fontana Liri ca Marcello Mastroianni.
- 2021 Premio alla Carriera Ariccia lirica
- 2022 Prima edizione del Premio Fair Play for Life presso il Salone d’onore del Coni a Roma
- 2023 Premio Una vita per la cultura a Procida, assegnato anche a Maria Rosaria Capobianchi è alla memoria di Massimo Troisi.
(край на цитатите)
В един портал за оперна музика в Германия открих тия дни голяма статия за Мария Драгони, която ще цитирам тук. За да не направя моята статия извънредно дълга, ще дам само началото и края на тази публикация в оригинал на немски език, после всичко в превод на български език:
Портал „Opera Lounge“
(без дата)
GEERD HEINSEN: BEGEGNUNGEN MIT DER ITALIENISCHEN SOPRANISTIN
MARIA DRAGONI
Meine uneingeschränkte Bewunderung und Liebe zur Stimme von Maria Dragoni stammt von dem Mitschnitt einer Norma mit ihr in der Titelrolle, den mir Freunde zukommen ließen („Hör doch mal!“). Und ich machte mich danach mehrfach auf nach Italien, nach Jesi, nach Rom oder vor allem für eine Live-Norma nach Genua (als Dokument bei Kicco optisch), wo ich sie absolut sprachlos (ich) und furchtlos (sie) erlebte. Ich stehe nich an sie in die Nachfolge der Großen, wie die Cerquetti oder auch Callas zu stellen (so wie ich die Millo für eine würdige Nachfolgerin der Tebaldi und Milanov halte). Ihre Norma hatte Würde und Pathos und ruhte in der Wirkung auf dem absolut unglaublich phrasierten Rezitativ. Diese gewisse Gaumigkeit (in fiasca, wie die Italiener sagen) ist ein Teil ihrer Stimm-Timbres und nichts hinzu Erfundenes, darin der Kollegin M.C. auch sehr ähnlich, was ihr ungerechter Weise angekreidet wird. Ich habe sie dann in Folge recht oft gehört, auch als Norma in Sizilien, Semiramide in Strasbourg und in Jesi als Persianis Ines de Castro (die bei Bongiovanni erschienen ist), als Giulia Spontinis an der Scala, in Turin als Gulnara (Il Corsaro), zudem in Berlin zweimal im Konzert: immer außerordentlich beeindruckend. Nach eben dieser fulminanten Gulnara am Abend zuvor trafen wir uns im antiken und nach Gebäck (köstlich) und exzellentem Caffé duftenden Ambiente in den Kolonaden der Piazza di Castallo. Elegant erschien sie sehr pünktlich. Baci baci. Dann gings los.
(….)
(Die Gespräche führte Geerd Heinsen; Übersetzungen Ingrid Wanja/ Foto obern Maria Dragoni als Giulia/La Vestale/ Lelli e Masotti © Teatro alla Scala)
……
Poi non è interessante sentire che non sono annoverata nel solco delle grandi xome Callas e Ponselle
Invece la Millo lo sarebbe in quello di Tebaldi e Millo
Io sono felice di essere considerata da Gualerzi e Stinchelli la più grande di tutte
Non credo di essere provinciale, minimamente sono stata sempre molto elegante
É ridicolo esordire dicendo che si ha un ampre incondizionato per poi denigrare…
Ricordo che mi furono chiesti dei soldi per avere articoli, ma mi sono rifiutata sempre, perché dovrebbe essere il contrario, i soldi dovremmo averli noi artisti importanti come fanno in tv che ogni volta per un ospitata pagano
Sono sempre stata diretta e schietta
Queste interviste non aggiungono nulla alla mia grandezza
P. S. Non ho mai cantato se non in concerto, la Regina della notte ed é la foto della Norma a Verona con la regia del grande Herzog Questo dimostra il libello dilettantesco nel fare gli articoli, purtroppo Ossequi
Maria Dragoni
ANTWORTEN
che lettera all’editore! perche non un email a me stesso? ma se Lei cerca una pubblicita dubbiosa – eccola! che auto-sopravvalutazioneLei a avuto l´intervista propria due settimane prima della pubblicazione – ci sarebbe stato tutto il tempo per correggere gli errori. Non ho mai ricevuto una lettera all’editore in questa forma. Mi dispiace di aver iniziato questo. non dovresti essere coinvolto con persone colla carriera quasi spenta, questo porta solo guai. ma l’articolo, basato solo sulle vostre risposte (che ho in italiano davanti a me), voleva essere un omaggio. peccato, ma non troppo. g. h./ google-translator
…..
Превод:
Портал „Opera Lounge“.
(без данни)
ГЕРД ХАЙНСЕН: СРЕЩИ С ИТАЛИАНСКОТО СОПРАНО МАРИЯ ДРАГОНИ
Моето безусловно възхищение и любов към гласа на Мария Драгони идва от запис на „Норма“ с нея в главната роля, който приятели ми изпратиха със забележката „Слушай я моля!“. След това отидох няколко пъти в Италия, в Йези, в Рим или преди всичко за „Норма“ на живо в Генуа (като оптичен документ в „Kicco“), където я прецених като „абсолютно добра“ и „безстрашна“. Не вярвам в поставянето й като наследница на велики певици като Черкуети или Калас (точно както смятам Mило за достойна наследница на Рената Тебалди и Зинка Миланов). Нейната Норма имаше достойнство и патос и се основаваше на абсолютно невероятното фразиране на речитативите. Тази известна вкусовост („in fiasca“, както казват италианците) е част от вокалните й тембри, а не нещо измислено, като колежката й M.C. също много подобно на това, което несправедливо се обвинява върху нея. Впоследствие я чувах доста често, включително като Норма в Сицилия, Семирамида в Страсбург и в Йези като Инес де Кастро на Персиани (която беше публикувана при „Bongiovanni“), като Джулия в операта на Спонтини в Миланската Скала, в Торино като Гулнара („Корсарят“), също в концерт два пъти в Берлин: винаги изключително впечатляваща. След тази брилянтна Гулнара предната вечер се срещнахме в антична атмосфера, миришеща на сладкиши (вкусни) и отлично кафе в колонадите на „Piazza di Castallo“. Тя пристигна елегантна и много точна. Целувка, целувка. Тогава започнахме.
Говорим за техниката на Гарсия, на която тя е посветена и която е разработена от известния белкантов тенор Мануел Гарсия, баща на Малибран и Виардо. Тази техника също така определя широчината на нейния репертоар, който се простира от Дона Анна („Моцарт не е наистина за мен, дори и да го обичам!“) до „Семирамида“ на Росини през белкантовите героини до фигурите на Верди и Пучини, които тя притежава в репертоара си и пее в Италия и в международен план с известни и водещи диригенти (Мути, Кун, Маазел и др.). Неразумно й загатвам за Турандот и питам съмнително дали си е направила услуга с тази роля. Това води до порой от отговори и пред задъханата слушаща публика, държаща чашите си кафе във въздуха в нашето почтено кафене на „Пиаца ди Кастело“, тя ми демонстрира акустични проби от гореспоменатата техника на Гарсия, докато впечатляващо изпраща звука от задната част на гърлото през лицето до предната част на челото – в тези моменти не идва звук от никого освен от нея. Чашите за еспресо на посетителите все още се носят във въздуха. Напълно съсредоточена, без да обръща внимание на обкръжението си, тя се опитва да ми изясни (което в моя северноевропейски скептицизъм почива на определена тематична класификация), че широтата на репертоара и партиите не зависят от дребна класификация, а върху здравата техника и онази контролирана позиция на гласа й, която тя определено вижда (в този момент) в Сантуца, Джоконда, Бътерфлай или Мадалена при „Андре Шение“.
Което ни води до нейните записи, които тя нарича „нещастни“ и които тя мрази! „Това не съм аз, гласът ми е бял там горе и просто не е мой!“ Липсата на време и подготовка от диригенти или продуценти винаги са били виновни. „Моят рецитал при лейбъл „Орфео“! Възхищавам се и обичам Густав Кун и му дължа много. Но имах само четири дни за тези арии от Росини до Пучини, всички парчета. И не мога да запиша Aида за толкова кратко време, когато толкова малко части в записа са правилни. Други го могат, но аз не мога. Трябва да мога да се организирам, трябва да съм сигурна, че се движа по здрава почва и че познавам всички компоненти.” И всъщност – в случая с нейната Гулнара от „Корсарят“ в Торино всичко беше точно както трябва, гласът звучеше през цялото тяло, винаги оставаше покрит, винаги мистериозен и тъмен, изключително ясен и отдаден на артикулацията, думите носеха тона по много безпогрешен начин.
Това, което особено ме изненада в разговора с нея, бяха тези ясни, точни изказвания на една млада жена, която не се смята точно за интелектуалка в Италия. Външният вид е измамен. Зад доста компактния, почти провинциален външен вид се крие поразителна чувствителност, бдителност и интелигентност, които се изразяват точно толкова в дискусията за техниката на пеене, колкото и в коментарите за политическа или социална среда. Тази известна здравина също крие чувствителност и уязвимост, които човек винаги може само да усети, но които се съобщават на сцената в чувствителни моменти, в почти частни движения, в много личен тип представяне. И във време на анонимност човек с благодарност признава такава голяма, силна и здрава личност. В Мария Драгони няма нищо изкуствено, няма показна примадона. Тя не е заобиколена от никакъв „хип“ на преувеличен индустриален блясък.
Тя владее занаята си, отдава се на изкуството си, не разделя личния и професионалния си живот и дава всичко от себе си, за да изобрази на сцената една правдоподобна фигура, жив човек. Тя също е забавна млада жена, която обича езика на тялото, докосва другия човек, за да подсили аргументите си, дори ги разтърсва и забравя заобикалящата я среда. И големите й кафяви очи се приковават в човека, с когото говори. Тя обича споровете с цялата страст на централна Италия (Прочида!). И фактът, че тази черта на характера е част от семейството, се потвърждава, когато се озовах въвлечен в дискусия с нейната също толкова страхотна майка пред вратата на гардеробната за разликите между католицизма и протестантството и за комплекса за вина в християнската религия – не точно обичайния разговор по време на почивките, би си помислил човек.
Аида, Норма, също Адалджиза (заедно с Гена Димитрова), Леонора в „Трубадур“, Елизабета в „Дон Карлос“, дори Мими и Сомнамбула, Имогене и Гулнара, Семирамида и Бътерфлай – спектърът от роли на Драгони е забележителен. Записите не могат да уловят въздействието, драматичната сила и „белканто“-ловкоста на този изключителен глас или все още не. Тя нарича себе си – правилно – „soprano d’agilita“ (сопрано на ловкостта), въпреки че гласът й сега става по-тежък и може би по-среден и в този момент се насочва повече към средния репертоар на Верди (а тя, както вече споменахме, има твърдо око на Мадалена и Сантуца). Разбира се, тя е подложена на изкушенията на пазара и агенциите и всеки има право на грешка (Тоска), мисля. Но в най-добрите й моменти можете да се къпете в този почти старомоден глас и да оставите асоциациите за знаменити предшественици да резонират в ума ви, без да отнемате нейната изключително индивидуална независимост. Във всеки случай в драматичното белканто тя няма равна на себе си, а за кого може да се каже това?
След това опреснихме нашите срещи. В по-късен разговор тя казва, също толкова твърдо, колкото и преди: Операта е древна, класическа форма на изкуство. Точно както Мона Лиза на Леонардо се пази в музей, операта се нуждае от изпълнители, които са еднакво трудолюбиви, сериозни и съвестни. Аз самата израснах в мисленето на майка ми и културата, която ме заобикаляше като дете и тийнейджър. За да имате виртуозен глас, трябва да започнете да учите пеене от ранна възраст, около 17-годишна възраст – и в правилната традиция, с изпитаните стари упражнения на музикалния учител Мануел Гарсия. След осем години обучение вие сте готови и се надяваме добре подготвени да направите своя дебют. Бях млада като Калас в началото на нейната кариера. Удивих Симионато, която седеше в журито, вече изпях ариите на Имогене в „Пиратът“ и на Норма и спечелих първата от много други конкурсни награди. Станах известна за една вечер. Но не исках да полудея и въпреки че пях в „Полиуто“, „Сомнамбула“ и „Турандот“ заедно с „Пиратът“ и „Норма“ от самото начало, не исках да се увличам с роли, които не бяха подходящи за гласа ми – защото тогава едва започвах. Все още не съм напълно валиден драматичен сопран, а по-скоро „сопрано на ловкостта“, което е огромна разлика (…)
„Норма“ е върхът на „canto di bravura“ (бравурно пеене). Тя е любимата ми роля. Пяла съм я сто пъти, като започнах, когато бях на 27 години, а най-трогателната и красива режисура беше тази на великия Вернер Херцог. Норма се нуждае, както казва самият Белини, с „a voce di carattere encyclopedico“ (с енциклопедичен глас) – това е единствената наистина драматична роля на Белини. Има финал, който ми напомня на Вагнер, просто прекрасно! Но моята абсолютна мечта е да ми плащат (смее се).
И ние подновихме нашите контакти по имейл – „modi moderni in tempi extremi“ (модерни начини в екстремни времена). Тя пише: „Кариерата ми в никакъв случай не е приключила и никога няма да приключи, докато гласът ми съществува. И за щастие все още имам гласа си. Много неща се случиха от 1997 г. насам. След „Корсарят“, в която пеех в Торино през 1996 г. и което беше важна изява, се случиха прекрасни неща, като „Реквием на Верди“ в „Mondovision“ с Карло Мария Джулини и „Набуко“ през 1998 г. Имам особено щастлив, силен характер, така че въпреки здравословните проблеми никога не съм хвърлял кърпата и съм във форма, така че ако „Корона“-пандемията го позволи, ще има много повече да се чуе от мен. Следващото в програмата е представянето на моята биография, която е написана от млад, много талантлив писател. Изненадан съм, че толкова малко се знае за мен в Германия, след като съм известна по целия свят.
Една карта „Асо“ в ръкава ми е записът на „Инес де Кастро“ от композитора Джузепе Персиани, която само аз съм пяла през този век, защото партията е толкова трудна. Беше написана за Мария Малибран и тя имаше огромен успех с него в театър „Сан Карло“ в Неапол. Горда съм, че успях да изпълня тази задача и да запозная слушателите с партия, която обхваща три октави. Когато изпях ролята в „Teatro Pergolesi“ в Йези през 1999 г., 60 журналисти (аз също бях френетичен / G.H.) от цял свят дойдоха и ми благодариха, че им дадох представа за това какво са истинско сопрано „drammatico d’agilità“ и „a canto di bravura“. Тези термини се свързват с Мария Калас, но едва след като тя се е доказала в ролите на „сопрано леджеро“ и „сопрано драматико“, тя поема „Пуритани“ от Маргерита Карозио през 1949 г. и се показва в цялото си великолепие.
Аз съм единственият наследник на Мария Калас, защото аз бях единствената, която инициира дискусията за възможността да се пее „сопрано леджеро“ с драматичен глас, като пях в „Сомнамбула“ след Едита Груберова в „Театро Сан Карло“ като крещящ пример и постигнах триумф – на практика сринах театъра и причината за това беше, че пеех като Калас. Бях едно „soprano d’agilità“ с меланхоличен тембър, който може да изпее всички орнаменти и който всъщност е комбинация от Гена Димитрова и Мариела Девия. Тази способност е съществувала през 19-ти век, след това е изчезнала и е открита отново едва от Калас.
Биографията ми ще излезе през лятото, още не мога да дам заглавието. Родена съм в Прочида, която ще бъде столица на културата през 2022 г., за което имах много планове, които не могат да бъдат реализирани в момента. След двата концерта в Германия пеех много и не спирах. След това направих своя дебют като Виолета, изнесох много концерти, изпях Абигайл и добавих Сантуца обратно в репертоара, за което спечелих „Premio Mascagni“, също „Норма“, която съм изпяла триста пъти и която е една от моите „Cavalli di Battaglia“ (бойни коне).
През 2013 г. я пях в седем сицилиански града и винаги беше триумф. След това направих своя дебют в Генуа в красива модерна опера, наречена „Che fine ha fatto la piccola Irene“ (Какъв е краят на малката Ирен), базирана на роман на великия Андреа Каммилери.
Пях Тоска в Торе дел Лаго. През 2005 г. бях Гулнара в „Корсарят“ в Ню Йорк, през 2007 г. дебютирах със Сантуца, а във Франция като Турандот. Пях непрекъснато до 2019 г. Когато отново стане възможно, ще пея Норма в „Театро дел Антико“ в Таормина. Режисьор от „RAI“ иска да направи документален филм за мен. На Разпети петък 2020 г. Реквиемът на Верди отново беше излъчен по телевизията под ръководството на Джулини. Значи все още съм тук!
(Дискусиите бяха проведени от Geerd Heinsen; преводи Ingrid Wanja / снимка на Мария Драгони в началото на статиата като Джулия във „Весталката“: Lelli e Masotti © Teatro alla Scala)
……
МАРИЯ ДРАГОНИ пише мейл на автора на статията Геерд Хайнсен на 29.05.2021 г. в 12:35 ч.
„Има някои неща, които не са разбираеми, преведени на италиански, като белия глас, който сънува ? Тогава не е ли интересно да чуя, че не съм включена в редиците на великите певици Калас и Понсел … Вместо това Мило щеше да бъде в това на Тебалди и Мило. Щастлива съм, че Гуалерци и Стинчели ме смятат за най-великата от всички. Не мисля, че съм провинциалка, поне винаги съм била много елегантна.
Смешно е да започнете, като казвате, че имате безусловна любов и след това да я очерните …
Спомням си, че ми искаха пари, за да имам статии, но аз винаги отказвах, защото трябва да е обратното, ние, важните артисти, трябва да имаме парите, както имат по телевизията, които плащат всеки път за гост.
Винаги съм бил директна и откровена. Тези интервюта не добавят нищо към моето величие“.
(край на писмото на Мария Драгони)
ГЕЕРД ХАЙНСЕН, авторът на статията, отговаря на 29.05.2021 г. в 13:56 ч.
„Какво писмо до редактора! Какво ще кажете за същото? Но ако търсите съмнителна реклама – ето я! Самонадценяването. Имахте собствено интервю до две седмици преди публикуването – щеше да има достатъчно време за коригиране на грешките. Никога досега не съм получавал писмо до редактора. Не забравяйте това. Не бива да се забърквате с хора без почти никаква кариера, това носи само неприятности. но статията, базирана само на вашите отговори (които имам на италиански език пред мен), беше замислена като почит. Жалко е, но не прекалено (ползвам Гугъл – преводач)“.
(край на писмото на Геерд Хайнсен до Мария Драгони)
(край на моя превод на статията с автор Геерд Хайнсен, също с помощта на Гугъл-преводач при текста на италиански език)
Твърде интересно интервю – първо при пряка среща на певицата с автора на интервюто, после продължение с помощта на електронна поща. Не вземам мнение по съдържанието, но ясно е, че певицата Мария Драгони има много високо самочувствие за себе си, може и да има право, не мога аз да давам преценка. При всички случаи тя е една забележителна певица със световна кариера.
Ще завърша моята обзорна статия за Мария Драгони във връзка с нейната 65-годишнина с една друга интересна публикация от последно време – през 2022 г. Оригиналът е на италиански език, ще го цитирам изцяло, после ще дам мой превод (с помощта на Гугъл-преводач) на български език:
Портал „La Voce di New York“
The First Italian English Digital Daily in the US
January 2, 2022
Lisa Bernardini
Maria Dragoni, il soprano più moderno per quel suo ritorno all’antico
Intervista a Roma alla grande cantante d’opera in occasione dell’uscita del libro “La sirena di Procida”: “Non ho mai voluto assoggettarmi allo star system”
All’anagrafe il suo nome completo è Maria Bianca Anna Dragoni. Per tutti, è semplicemente Maria Dragoni: voce soprano tra le più belle sulla scena mondiale. Una vita professionale strepitosa; poi, negli anni, l’incubo della malattia, ma anche la gioia della rinascita. Adesso è il turno della sua biografia, appena uscita per Pegasus Edition e raccontata da Alice Mechelli. Il titolo? La sirena di Procida, ed è proprio grazie alla prima presentazione pubblica di questo volume, a Roma, che siamo riusciti ad incontrarla.
Nata a Procida nel 1958, Maria Dragoni ha portato in alto il nome della lirica italiana in tutto il globo attraverso una carriera internazionale lunga e di grande successo. Incline alla pittura ed al canto sin da piccola, si diploma al Liceo Artistico di Frosinone e nel 1972, a soli 14 anni, inizia ad esibirsi in un complesso e con il repertorio dei Platters. Subito dopo, inizia lo studio del canto lirico. E’ all’età di 16 anni che si iscrive al Conservatorio Licinio Refice di Frosinone, allieva della spagnola Maria Alos (moglie del pianista Arnaldo Graziosi). In seguito, compie studi di ulteriore perfezionamento, e nel 1977, a 19 anni, dopo aver vinto un concorso, entra nel coro RAI di Roma.
“Sapendo quanto ero brava, mi proposero di fare subito un concerto, in diretta radio, di Lieder di Johannes Brahms. Io accettai, perché ero già piena di entusiasmo. Poi furono gli stessi colleghi a chiedermi: Ma tu che ci fai nel coro??!!, e a spingermi ad intraprendere una carriera da solista”.
La nostra chiacchierata comincia così, con naturalezza ed empatia, evidenziando uno dei tanti lati di luce di questo immenso talento musicale, orgoglio del made in Italy nel mondo: la modestia professionale unita ad una singolare generosità umana nel condividere angoli di vita privata.
“Io ero pigra, e mi sembrava già tanto esserci entrata nel coro, quindi ero molto riluttante. Poi mi diedero il bando del primo concorso della RAI, e quando vidi che da esso i dipendenti RAI erano esclusi, mi sentii quasi sollevata. Poi vinsi un concorso al coro del San Carlo di Napoli, e quando uscì in RAI il bando del secondo concorso Maria Callas, decisi stavolta di partecipare, ma quasi per sfizio”.
Nel 1981 Maria Dragoni canta Casta Diva al concorso Vincenzo Bellini di Caltanissetta, ed è il primo soprano a ricevere il premio speciale Maria Callas. Poi, l’undici Novembre 1983, vince, in Eurovisione dall’Auditorium RAI del Foro Italico, il concorso Maria Callas-RAI, dove presenta arie dal Pirata e dalla Norma. E’ questo il vero inizio della sua carriera da soprano.
“Dici bene: fu questo l’inizio. A soli 25 anni mi videro in tanti in televisione, e subito fui contattata da vari agenti e teatri. Permettimi di anticipare questo: la mia famiglia – madre procidana e padre viterbese – è stata eterogenea e, in qualche modo, molto formativa. Mi ha dato versatilità. Non sono una di quei napoletani che, quando vanno all’estero, vogliono per forza trovare i cibi napoletani, altrimenti non mangiano. Mi sento fortunata ad essere vissuta in un ambiente nel quale sono confluite differenti culture. Uno dei segreti della mia carriera è stato sicuramente questo, sin dagli esordi: ho una duttilità a 360 gradi, che mi permette di andare, con sicurezza, da una algida Turandot ad una calda, passionale Santuzza, perché ho in me sia il lato nordico che il lato passionale del Mediterraneo”.
Cosa ha significato vincere un concorso intitolato a colei che, probabilmente, viene considerata la migliore soprano di sempre?
“Senza il probabilmente: Maria Callas è la pietra miliare della lirica, soprattutto perché ha ripescato, con intuito geniale, la vocalità ottocentesca, che non si usava più per l’avvento del Verismo. Io avevo studiato quella particolare vocalità grazie all’intuito di mia madre, che voleva imparassi a fare i ‘’sovracuti’. Questo mi ha permesso di avere una vocalità molto simile a quella della Callas. Quando vinsi il concorso, il presidente dello stesso mi disse che ero la ‘Callas rediviva’, proprio perché rimase sorpreso che avessi una vocalità come la sua, ma senza imitarla. Io ero emozionatissima, perché mi sentii investita di una responsabilità pesante: essere l’erede ufficiale della più grande di sempre. Una emozione, quasi un peso, che ho affrontato però con coraggio”.
Quante soprano italiane hanno vinto il Concorso Maria Callas-RAI?
“La prima – nella prima edizione quando c’erano 5 primi premi – fu la Cecilia Gasdia. La seconda fui io, ma nella mia edizione c’era un solo primo premio. Poi, da allora, nessuna altra italiana lo ha vinto”.
Quale debutto ricorda con particolare emozione, tra i tanti che ha fatto in carriera?
“Fui veramente sorpresa dall’enorme successo che ebbi, un anno dopo il debutto, con la Sonnambula, quando il pubblico iniziò ad applaudire senza voler più smettere, quasi impedendomi di riprendere il canto. La cosa mi sorprese perché cantavo un ruolo da soprano leggero con una voce da soprano drammatico, esperimento che non ho più voluto ripetere, ma devo dire sinceramente che io ho amato tutti i ruoli che ho fatto”.
Quante volte è stata sul palco della Scala, il più arduo e severo al mondo con i cantanti?
“Per un decennio circa, dal 1986 al 1994. La prima volta a 26 anni, con una cantata di Respighi. Poi, grazie al Maestro Riccardo Muti, che mi faceva provare tutti i ruoli, ho fatto le Nozze di Figaro di Mozart, con la regia di Giorgio Strehler. Come opere effettive, ho fatto La Vestale di Gaspare Spontini. E’ un’opera che somiglia alla Norma e che la Callas fece in omaggio ad una delle sue muse inspiratrici, una soprano napoletana, la Rosa Ponselle, considerata da molti la Caruso ‘in gonnella’. Feci quest’opera con grande successo. Poi il requiem di Giuseppe Verdi, con Muti, e il Nabucco sempre di Verdi, dove ho cantato da mezzo-soprano e non da soprano, facendo il ruolo di Fenena”.
Il compositore d’opera che lei considera il più geniale?
“Ammetto di avere un amore particolare per Vincenzo Bellini, da sempre. Una volta mi chiesero perché non mi avessero mai conferito il Premio Bellini ed io risposi: Me lo ha dato Dio! Intendo che ho avuto il talento per esprimere al massimo il messaggio musicale di Bellini, e sono i critici stessi a considerarmi il iù grande soprano belliniano di sempre. Sonnambula, Norma, Il Pirata…non ho bisogno di targhe per onorare il grande Maestro”.
Nel 2009 lei ha festeggiato i 25 di carriera con tanti concerti, anche all’estero. Quale è il suo bilancio di questa carriera straordinaria?
“Il bilancio è ciò di cui sono ancora convinta e che insegno sempre ai miei studenti: non badate allo star system; quello che rimane nel tempo è ciò che avete costruito con pazienza, devozione… e con storia. Diceva Verdi: E’ moderno tornare all’antico. Io sono soddisfatta e convinta di tutto quello che ho fatto; non ho mai voluto assoggettarmi allo star system. Se lo si fa, si rischia di essere manipolati e di finire a fare cose che non si desiderano”.
La critica l’ha sempre osannata: la sua voce è stata definita potente, ma morbida; duttile, agile e di straordinaria ampiezza ed estensione: dal re grave del contralto profondo al fa sovracuto tenuto. Cosa invece, secondo lei, i critici non hanno ancora conosciuto delle sue potenzialità?
“Della mia voce è stata sicuramente sottolineata la preparazione tecnica, che mi ha permesso di impormi come soprano drammatico di agilità. Sono stata molto fortunata, perché probabilmente del mio talento hanno riconosciuto più del dovuto. Una volta, ad inizio carriera, un regista esordì addirittura con Finalmente il genio riconosciuto! Non sempre è così; non capita a tutti gli artisti di essere visti nelle loro potenzialità piene. Mi ricordo che una volta Andrea Bocelli mi disse che, quando domandava alle mie colleghe chi considerassero la migliore tra loro, quasi sempre rispondevano Maria Dragoni. E’ strano, ma ovviamente molto gratificante, essere tanto amata anche dalle colleghe”.
La sirena di Procida, la sua biografia appena uscita, cosa rappresenta nella sua vita di artista? Possiamo considerarla una biografia ufficiale?
“Abbastanza; è una grande sintesi, pur in un libro breve, della mia esistenza e della mia carriera. Racconta vicissitudini e successi, ma soprattutto la volontà e l’ottimismo che ho messo in tutta la mia vicenda umana e professionale. Nella vita la capacità di trasformare anche il dolore in Arte mi ha aiutato tantissimo. L’Arte sublima la realtà”.
Ha detto tutta la verità in questo libro, o ancora le manca da dire qualcosa di importante?
“No, no…ritengo di aver detto proprio tutto, anche se sono solo 110 pagine: concise, perché se dovessi raccontare per esteso davvero la mia vita ci vorrebbero 12 volumi come per la Treccani. Sono tanto soddisfatta, e ringrazio l’editore Roberto Sarra, una persona di grande spiritualità ed umanità. L’ho conosciuto in un momento difficile della mia vita, quando mi hanno dato il premio Donna dell’Anno a Milano: avevo appena perso tutti i capelli a causa delle cure per la malattia, e quindi era un momento davvero triste per me”.
Ha girato tutto il mondo per lavoro. Quali posti ricorda di più? “Ho girato molto in Francia, per 20 anni; mi piace molto lo stile dei Francesi. Mi piace moltissimo pure New York”.
he ricordo ha dell’America, e quanto conosce New York in particolare? “Ci sono stata la prima volta con Riccardo Muti. Devo dire che mi chiamarono al Metropolitan quasi subito, agli inizi della carriera, ma io, nella mia ingenuità, risposi che credevo dovessi farmi le ossa prima alla Scala e solo in seguito pensare al Metropolitan. Ripensandoci, mi sono resa conto che la Scala è il palcoscenico più importante al mondo, e quindi il percorso più giusto da fare sarebbe stato forse prima il Metropolitan, e solo successivamente la Scala. Alla fine, a New York ci sono andata con Muti nel 1992 e ci sono tornata per fare il Corsaro nel 2004. Tra l’altro, nella Grande Mela ho conosciuto Pavarotti, che mi diede il suo numero di telefono, e con il quale sono sempre rimasta in contatto. Mi sono trovata bene a New York: sembrava che tutte le persone fossero dotate sempre di un travolgente entusiasmo, nel quale mi sono facilmente riconosciuta. Se dovessi ricominciare da capo la mia carriera, mi piacerebbe farlo proprio a New York”.
Procidarimarrà sempre che cosa per lei?
L’isola incantevole che è: magica, misteriosa, serena e splendida”.
´´´´
Lisa Bernardini – Toscana di nascita ma romana d’adozione; nasce nel 1970. Giornalista pubblicista iscritta all’Ordine dei Giornalisti del Lazio, Presidente dell’Associazione Culturale “Occhio dell’Arte
´´´´
Превод:
Портал „Гласът на Ню Йорк“
Първият италиански английски дигитален ежедневник в САЩ
2 януари 2022 г
Лиза Бернардини
Мария Драгони, най-модерното сопрано за завръщането си към древността
Интервю в Рим с голямата оперна певица по повод излизането на книгата “La sirena di Procida”:
“Никога не съм искала да се подчинявам на звездната система”
В службата по вписванията пълното й име е Мария Бианка Анна Драгони. За всички тя е просто Мария Драгони: един от най-красивите сопранови гласове на световната сцена. Невероятен професионален живот; после, през годините, кошмарът на болестта, но и радостта от прераждането. Сега е ред на нейната биография, току-що издадена от „Pegasus Edition“ и разказана от Alice Mechelli. Заглавието? „Русалката от Прочида“, и именно благодарение на първото публично представяне на този том в Рим успяхме да се срещнем с нея.
Родена в Прочида през 1958 г., Мария Драгони издигна името на италианската опера по целия свят чрез дълга и изключително успешна международна кариера. Склонна към рисуване и пеене от ранна възраст, тя завършва „Liceo Artistico“ във Фрозиноне и през 1972 г., едва на 14 години, започва да свири в група и с репертоара на „Platters“. Веднага след това започва да учи оперно пеене. На 16-годишна възраст се записва в консерваторията „Лицинио Рефиче“ във Фрозиноне, ученичка на испанката Мария Алос (съпруга на пианиста Арналдо Грациози). Впоследствие завършва допълнително обучение и през 1977 г., на 19-годишна възраст, след като печели конкурс, се присъединява към хор „RAI“ в Рим.
„Знаейки колко съм добър, те веднага предложиха да ми дадат концерт на живо по радиото на „Песни от Йоханес Брамс“. Приех, защото вече бях пълна с ентусиазъм. Тогава същите колеги ме попитаха: Какво правиш в хора??!!, и кой ме подтикна да предприема солова кариера“.
Нашият чат започва по този начин, с естественост и съпричастност, подчертавайки една от многото светли страни на този огромен музикален талант, гордост на „made in Italy“ в света: професионална скромност, съчетана с уникална човешка щедрост в споделянето на кътчета от личния живот.
„Бях мързелива и вече се чувствах сякаш съм се присъединила към хора, така че бях много неохотна. Тогава ми съобщиха за първото състезание на RAI и когато видях, че служителите на RAI са изключени от него, почувствах почти облекчение. Тогава спечелих конкурс в хора на „Сан Карло“ в Неапол и когато съобщението за втория конкурс „Мария Калас“ излезе по RAI, реших да участвам този път, но почти по прищявка.“
През 1981 г. Мария Драгони пее „Каста Дива“ на конкурса Винченцо Белини в Калтанисета и е първото сопрано, получило специалната награда „Мария Калас“. След това, на 11 ноември 1983 г., тя печели конкурса „Maria Callas-RAI“ в Евровизия на „Foro Italico“, където представя арии от „Пиратът“ и „Норма“. Това е истинското начало на нейната кариера като сопран.
„Права си: това беше началото. Само на 25 години много хора ме видяха по телевизията и с мен веднага се свързаха различни агенти и театри. Позволете ми да предвидя това: семейството ми – майка от Прочида и баща от Витербо – беше разнородно и в някои отношения много формиращо. Това ми даде гъвкавост. Не съм от онези неаполитанци, които, когато отидат в чужбина, непременно искат да намерят неаполитански храни, иначе няма да ядат. Чувствам се късметлия, че съм живяла в среда, в която са се слели различни култури. Една от тайните на кариерата ми със сигурност е следното: от самото начало имам 360-градусова гъвкавост, която ми позволява да премина с увереност от ледена Турандот до гореща, страстна Сантуца, защото имам и двете северни страни в мен, отколкото страстната страна на Средиземно море”.
Какво означаваше да спечелите конкурс, кръстен на някой, който вероятно се смята за най-доброто сопрано на всички времена?
„Без това вероятно: Мария Калас е крайъгълният камък на операта, преди всичко защото тя възроди, с брилянтна интуиция, вокалността от деветнадесети век, която вече не се използва с появата на жанра „Веризмо“. Бях изучавала тази конкретна вокалност благодарение на интуицията на майка ми, която искаше да се науча да бъда „супер висок глас“. Това ми позволи да имам глас, много подобен на този на Калас. Когато спечелих състезанието, президентът на състезанието ми каза, че съм „rediviva Callas“, точно защото беше изненадан, че имам вокални качества като нейните, но без да я имитирам. Бях много развълнувана, защото се чувствах натоварена с голяма отговорност: да бъда официален наследник на най-великата досега. Емоция, почти бреме, на което се изправих смело.”
Колко италиански сопрани са спечелили конкурса Мария Калас-RAI?
„Първата – в първото издание, когато имаше 5 първи награди – беше Сесилия Гасдия. Бях втора, но в моето издание имаше само една първа награда. След това, оттогава, никой друг италианец не го е печелил.”
Кой дебют си спомняте с особена емоция от многото, които сте направили в кариерата си?
„Бях наистина изненадана от огромния успех, който постигнах година след дебюта си със „Сомнамбула“, когато публиката започна да ръкопляска, без да иска да спре, почти ми попречи да пея отново. Това ме изненада, защото пеех лека сопранова роля с драматичен сопранов глас, експеримент, който никога не исках да повторя, но трябва честно да кажа, че харесах всички роли, които изпълнявах.”
Колко пъти сте била на сцената на Скалата, най-трудната и тежка в света за певци?
„За около десетилетие, от 1986 до 1994 г. Първият път на 26, с кантата от Респиги. След това, благодарение на маестро Рикардо Мути, който ме накара да репетирам всички роли, направих „Сватбата на Фигаро“ от Моцарт, режисирана от Джорджо Стрелер. Като действителни творби направих „Весталката“ от Гаспаре Спонтини. Това е произведение, което наподобява „Норма“ и което Калас прави в знак на почит към една от нейните вдъхновяващи музи, неаполитанското сопрано Роза Понсел, смятана от мнозина за Карузо „в пола“. Свърших тази работа с голям успех. След това Реквием от Джузепе Верди, с Мути, и „Набуко“ също от Верди, където пеех като мецосопран, а не като сопран, изпълнявайки ролята на Фенена“.
Кой оперен композитор смятате за най-гениален?
„Признавам, че винаги съм изпитвала особена любов към Винченцо Белини. Веднъж ме попитаха защо никога не са ми присъдили наградата „Белини“ и аз отговорих: Бог ми я даде! Искам да кажа, че имах таланта да изразя най-пълно музикалното послание на Белини, а самите критици ме смятат за най-великото сопрано на Белини изобщо. „Сомнамбула“, „Норма“, „Пиратът“… Нямам нужда от плочи, за да почета великия Учител.“
През 2009 г. отпразнувахте 25 години от кариерата си с много концерти, включително в чужбина. Каква е вашата оценка за тази изключителна кариера?
„Равносметката е това, в което все още съм убедена и което винаги уча моите ученици: не обръщайте внимание на звездната система; това, което остава във времето, е това, което сте изградили с търпение, отдаденост… и с история. Верди е казал: „Модерно е да се върнем към древността. Доволна съм и убедена от всичко, което съм направила; Никога не съм искала да се подчинявам на звездната система. Ако го направите, рискувате да бъдете манипулирана и в крайна сметка да правите неща, които не искате.”
Критиците винаги са ви възхвалявали: гласът ви е определян като мощен, но мек; пластичен, пъргав и с необикновена широчина и разширение: от ниското „ре“ на дълбокия контралт до високото задържано „фа“. Какво мислите, че критиците все още не са научили за вашия потенциал?
„Техническата подготовка на моя глас със сигурност беше подчертана, което ми позволи да се утвърдя като драматичен сопран с ловкост. Имах голям късмет, защото те вероятно разпознаха повече от таланта ми, отколкото трябваше. Веднъж, в началото на кариерата си, един режисьор дори дебютира с „най-накрая признатият гений“! Това не винаги е така; не всички артисти се виждат в пълния им потенциал. Спомням си, че Андреа Бочели ми каза веднъж, че когато попитал моите колеги кой смятат за най-добрия сред тях, те почти винаги отговаряли за Мария Драгони. Странно е, но очевидно много радващо да бъда толкова обичана и от моите колеги.”
„Русалката от Прочида“, вашата наскоро издадена биография, какво представлява тя в живота ви като художник? Можем ли да го считаме за официална биография?
“Достатъчно; това е страхотно обобщение, дори в кратка книга, на моето съществуване и моята кариера. Разказва за перипетии и успехи, но най-вече за волята и оптимизма, които съм вложила в целия си човешки и професионален живот. В живота умението да трансформирам дори болката в изкуство ми помогна много. Изкуството сублимира реалността.”
Казана ли е цялата истина в тази книга или все още пропуска да каже нещо важно?
„Не, не… Мисля, че казах всичко, дори и да са само 110 страници: стегнато, защото ако наистина трябваше да разкажа живота си изцяло, това ще отнеме 12 тома като за „Treccani“. Много съм доволна и благодаря на издателя Роберто Сара, човек с голяма духовност и човечност. Срещнах го в труден момент от живота си, когато ми дадоха в Милано наградата „Жена на годината“: току-що бях загубила цялата си коса поради лечение на болестта и това беше наистина тъжен момент за мен.”
Пътувала сте из целия свят по работа. Кои места си спомняте най-много?
„Бях на много турнета във Франция в продължение на 20 години; Много харесвам френския стил. Аз също много харесвам Ню Йорк.”
Какви спомени имате от Америка и доколко познавате Ню Йорк по-специално?
„Отидох там за първи път с Рикардо Мути. Трябва да кажа, че ме извикаха в Метрополитън опера почти веднага, в началото на кариерата ми, но аз, в своята наивност, отговорих, че смятам, че първо трябва да натрупам опит в Миланската Скала и едва след това да мисля за Метрополитън. Мислейки за това, разбрах, че Скалата е най-важната сцена в света и следователно най-добрият маршрут, който може би щеше да бъде първо Метрополитън опера, и едва след Скалата. В крайна сметка отидох в Ню Йорк с Мути през 1992 г. и се върнах там в „Корсарят“ през 2004 г. Освен всичко друго, в „Голямата ябълка“ срещнах Павароти, който ми даде телефонния си номер и с когото винаги поддържах връзка. Прекарах си добре в Ню Йорк: изглеждаше, че всички хора винаги са имали непреодолим ентусиазъм, в който лесно се разпознах. Ако трябваше да започна кариерата си отначало, бих искал да го направя в Ню Йорк.”
Прочида винаги ще остане какво за вас?
„Очарователният остров, какъвто е: магически, мистериозен, спокоен и прекрасен“.
´´´´
Лиза Бернардини – тосканка по рождение, но римлянка по осиновяване; е родена през 1970 г. Журналист на свободна практика, регистриран в Ордена на журналистите на Лацио, президент на Културната асоциация „Occhio dell’Arte“
(край на превода)
Нека днес на 22 декември 2023 г. поздравим певицата Мария Драгони за кръглия й рожден ден – 65 години, като й пожелаем добро здраве и нови успехи в музикалното изкуство.
………….
Изпълнения на Мария Драгони:
MARIA DRAGONI Concorso MARIA CALLAS 1983
´´´´
MARIA DRAGONI “Ave Marie” Jérusalem di GIUSEPPE VERDI
´´´´
MARIA DRAGONI “Ah! Je veux vivre
´´´´
MARIA DRAGONI “Martern aller arten” Ratto dal serraglio …
´´´´
Maria Dragoni – Ah! bello a me ritorna – Norma – Bellini – 1994
´´´´´´
MARIA DRAGONI e MARIA CALLAS ” Amami Alfredo …
´´´´
MARIA DRAGONI “La Vergine degli Angeli” Forza del destino …
´´´´
MARIA DRAGONI AIDA G. VERDI ARENA DI VERONA 2001
´´´´
MARIA DRAGONI “Al dolce guidami” Anna Bolena di G …
´´´´