Австрийският диригент, челист, музиколог и музикален писател Николаус Арнонкур, роден преди 95 години
Драги приятели на оперната и симфонична музика, вчера на 6 декември 2024 г. се навършиха кръглите 95 години от рождението на един от последните велики диригенти от генерацията си – Николаус Арнонкур (Nikolaus Harnoncourt), роден през 1929 година, починал на 5 март 2016 г. Понеже вчера писах статия за сопраното от Русия Юлия Лежнева, отложих статията си за Арнонкур за днес – 7 декември.
Не пиша за пръв път за този забележителен диригент, роден в Берлин на 6 декември 1929 г. и записан с името „Johannes Nicolaus Graf de la Fontaine“ и „d’Harnoncourt-Unverzagt“), който независимо че е роден в Германия има френски корени в произхода си, а е австрийски диригент, челист, музиколог, музикален писател и един от пионерите на историческото поднасяне на музикалните произведения.
Писах за последен път за него през 2019 г., когато се навършиха 90 години от рождението му, преди това също и на 6 март 2016 г., когато той неочаквано напусна предния ден земния живот. Тогава започнах статията си така:
„На 6 март 2016 г. съвсем нe допусках, че ще науча за смъртта на един от последните велики диригенти от генерацията си – Николаус Арнонкур (Nikolaus Harnoncourt), роден през 1929 г., който е починал на 5 март. Съобщиха също и за кончината на Нанси Рейгън – съпругата на бившия президент на САЩ Роналд Рейгън“.
(край на цитата).
На 6 декември 2015 г. аз написах тук статия за Николаус Арнонкур – за пръв път и се радвах, че му отделих внимание, макар че той беше вече решил да се откаже от активна диригентска практика. Сигурно е имал причини за това. Но ето че само 3 месеца след рождения му ден тогава дойде и краят на земния му път. Вечна му памет!
Днес на 7 декември 2024 г. наново пиша за Николаус Арнонкур във връзка с вчерашната 95-а годишнина от рождението му. Цитирам без промени статията ми от 6 декември 2019 г., като накрая ще направя нови добавки:
„Драги приятели на оперната и симфонична музика, днес на светлия празник Никулден, на който си спомняме за Свети Николай Чудотворец, е роден през 1929 година един от най-големите диригенти на съвременноста – Николаус Арнонкур (или Харнонкур) (на немски Nikolaus Harnoncourt), който е един интегрален артист – диригент, челист, музиколог, музикален писател и един от пионерите на историческото поднасяне на музикалните произведения (на немски език – „Pionier der historischen Aufführungspraxis“.
Какво съвпадение, този празник винаги е бил в западните страни на 6 декември и затова малкият Николаус е получил това име. А че действително в днешно време той е считан за един от най-известните диригенти и то през всички епохи, има сериозно доказателство. През 2010 г. британското списание за класическа музика „BBC Music Magazine»провежда допитване до 100 прочути диригенти от различни държави, които да класират според тяхното мнение най-добрите диригенти за всички времена. Между избраните да гласуват в това допитване са сър Колин Дейвис от Великобритания, Валери Гергиев от Русия, Густаво Дудамел от Венецуела, Марис Янсонс от Латвия е десетки други. В резултат се оказва, че Николаус Арнонкур е класиран на ПЕТО място в списъка на най-добрите двадесет диригенти за всички времена.
В различните печатни и електронни медии има стотици материали за живота и дейността му, само в Уикипедия има страници за него, някои много подробни, на 38 различни езика (за съжаление, на български език няма, а има на турски, унгарски, румънски, португалски и десетки други езици). Поради това ще се спра накратко върху биографията му и на известна част от дейността му в областта на оперното изкуство.
НиколаусХарнонкур (Nikolaus Harnoncourt) е роден на 6 декември 1929 г. в Берлин (роден като „Johannes Nicolaus Graf de la Fontaine“ и „d’Harnoncourt-Unverzagt“) и е австрийски диригент, челист, музиколог, музикален писател и един от пионерите на историческото поднасяне на музикалните произведения.
Бащата на Николаус Харнонкур – Eberhard de la Fontaine Graf d’Harnoncourt-Unverzagt има техническо образование и работи в Берлин като строителен инженер. От първия си брак има две деца, Николаус и две години родения след него Филип са от втория брак на бащата. Скоро фамилията напуска Берлин и заминава за Грац, където бащата прави докторат и след това получава работа в правителството на провинция Грац. Там се раждат още две деца – момчетата Франц и Карл. По време на началното си образование Николаус учи чело и пиано. Всички членове на тази голяма фамилия са музикално надарени. Бащата се занимава в свободното си време с композиране. Последната година от Втората световна война фамилията прекарва в град Грундлзее в Австрия, където Николаус продължава със заниманията си по виолончело при Паул Грюмер – член на квартета с име „Буш-квартет“.
Николаус още не е решил в каква насока ще бъде професионалния му живот. През 1947 г. като 18-годишен решава, че това ще бъде музиката. През есента на 1948 г. заминава за Виена, където продължава обучението си по чело при Emanuel Brabec. Чрез други педагози като Едуард Мелкус и професор Йозеф Мертин, Николаус Харнонкур насочва вниманието си към жанра на „старата музика (Alte Musik)“. В този период той се запознава и с бъдещата си съпруга – цигуларката Алисе Хофелнер, както и с обоиста Юрг Шефтлайн. С тия личности Харнонкур по-късно работи дълги години в „Concentus Musicus Wien“. През 1952 г. той е назначен за челист при Виенските симфоници, които по това време имат за диригент Херберт фон Караян. Харнонкур работи дълги години при този първокласен оркестър – чак до 1969 година, което е една чудесна основа за бъдещата му работа като диригент.
През 1953 г. той се оженва за Алисе Хофелнер. От брака се раждат четири деца, като две от тях имат подчертана връзка с изкуствата – дъщерята Elisabeth von Magnus е мецосопран, а Philipp Harnoncourt , роден през 1955 г., е режисьор.
За работата на Харнонкур по-късно в „Concentus Musicus Wien“ тук няма да пиша. Ще се спра само на оперната му диригентска дейност. Като особено начало на тази дейност може да се счита поканата през 1972 г. от Миланската Скала, той да поеме музикалната продукция на операта от Клаудио Монтеверди „Il ritorno d’Ulisse in patria“. През 1975 г. Харнонкур започва особено значителна дейност в Оперния театър в Цюрих заедно с режисьора Жан-Пиер Понел в работата им по проекта относно оперите от Клаудио Монтеверди „Орфей“ (декември 1975), „Попеа“ (януари 1977), „Улиса“ (ноември 1977). През юни 1979 следва една сценична продукция на „Осмата Мадригална книга („Dаs achte Madrigalbuch“). Този цикъл се ползва и до днес с особено внимание. В заключение на тази съвместна дейност двамата поставят и един цикъл от творби на Моцарт: „Идоменей“ (1980), „Лучио Сила“ (февруари 1981), „Митридате“ (май 1983), „Отвличане от сарая“ (февруари 1985), „Така правят всички“ (февруари 1986), „Вълшебната флейта“ (ноември 1986), „Дон Жуан“ (ноември 1987), „Сватбата на Фигаро“ (февруари 1989, след смъртта на Жан-Пиер Понел в неговата постановка за Фестивала в Залцбург през 1972 г., съответно за Виенската държавна опера през 1977). Допълнително Николаус Харнонкур се изявява многократно като диригент при „Празничните седмици на Старата музика“ в Инсбрук („Innsbrucker Festwochen der Alten Musik“.)
След смъртта на Жан-Пиер Понел през август 1988 г. Харнонкур продължава своята дейност в Оперния театър в Цюрих до края на 2011 г., като работи с различни режисьори: Юрген Флим („Фиделио“ от Бетовен през 1992), Рут Бергхаус („Вълшебният стрелец“ от Вебер през 1993), Хелмут Лонер („Хубавата Елена“ от Жак Офенбах през 1994). Заедно с Юрген Флим от 1990 г. Харнонкур работи също и на други места – Амстердам, Виена, Грац, Залцбург.
Като оперен диригент Николаус Харнонкур се изявява още от ранните години на декадата 1970, като редовно участва при „Виенските празнични седмици“ („Wiener Festwochen“), в последно време през 2005 г. с операта „Лучио Сила“ от Моцарт на сцената на „Theater an der Wien“ (режисьор Клаус Гут). Два пъти той дирижира постановки на сцената на Държавната опера във Франкфурт – през 1978 г. на операта „Юлий Цезар в Египет“ от Георг Фридрих Хендел и през 1980 г. – „Кастор и Полукс“ (Castor et Pollux) от Жан-Филип Рамо. През годините 1987 до 1991 Харнонкур дирижира четири нови продукции на опери от Моцарт на сцената на Виенската държавна опера: „Идоменей“ (1987, режисьор Йоханес Шааф), „Вълшебната флейта“ (1988, режисьор Ото Шенк), „Отвличане от сарая“ (1989, режисьори Урсел и Карл-Ернст Херман), „Така правят всички“ (през същата 1989 г., режисьор Йоханес Шааф).
След като през 1991 г. директорът на Виенската държавна опера Claus Helmut Drese (1922-2011) напуска поста си, Николаус Харнонкур не вижда смисъл да продължи дейността си на тази оперна сцена. Новите директори, между които Еберхард Ваехтер и Йоан Холендер имат други творчески концепции. Все пак, той ръководи музикално продукцията на операта „Идоменей“ от Моцарт. Като причина за раздялата му с Виенската държавна опера Харнонкур счита факта, че „има липса на ясни драматургични контекси в евентуалните му изяви по-късно“.
Цитирам всички участия на Николаус Харнонкур във Виенската държавна опера:
Vorstellungen mit Nikolaus Harnoncourt
| Titel des Werks | Rolle/Funktion der Person | Datum der ersten/letzten Vorstellung | Anzahl der Vorstellungen | |
|---|---|---|---|---|
| Così fan tutte | Dirigent | 15.12.1989–06.06.1991 | 11 mal | |
| Die Entführung aus dem Serail | Dirigent | 12.05.1989–23.05.1989 | 6 mal | |
| Die Zauberflöte | Dirigent | 19.03.1988–08.06.1990 | 25 mal | |
| Idomeneo | Dirigent | 21.02.1987–03.06.1991 | 17 mal |
(край на цитата)
Дебюта на Николаус Харнонкур във Виена е на 21 февруари 1987 г. като диригент на операта „Идоменей“ от Моцарт. Цитирам състава на ансамбъла при този дебют:
Besetzung | 21.02.1987
| Dirigent | Nikolaus Harnoncourt |
|---|---|
| Inszenierung | Johannes Schaaf |
| Bühnenbild | David Fielding |
| Kostüme | Tobias Hoheisel |
| Lichtregie | Wolfgang Göbbel |
| Choreinstudierung | Karl Kamper |
| Choreographie | Jochen Ulrich |
| Idomeneo | Peter Schreier |
| Idamante | Delores Ziegler |
| Ilia | Marie McLaughlin |
| Elettra | Suzanne Murphy |
| Oberpriester des Neptun | Werner Hollweg |
| Arbace | Thomas Moser |
| Stimme des Orakels | Goran Simić |
| Zwei Kreterinnen | Silvana Dussmann, Heidrun Götz |
| Zwei Trojaner | Adolf Tomaschek, Wilhelm Eyberg-Wertenegg |
| Ein Bote | Wolfgang Holzherr |
(край на цитата)
Последната изява на Николаус Харнонкур във Виена е на 6 юни 1991 г. като диригент на операта „Така правят всички“ от Моцарт. Цитирам състава на ансамбъла при тази последна изява:
Besetzung | 06.06.1991
| Dirigent | Nikolaus Harnoncourt |
|---|---|
| Inszenierung | Johannes Schaaf |
| Bühnenbild | Hans Schavernoch |
| Kostüme | Lore Haas |
| Lichtregie | Robert Bryan |
| Choreinstudierung | Harald Goertz |
| Fiordiligi | Charlotte Margiono |
| Dorabella | Susanne Mentzer |
| Ferrando | Gösta Winbergh |
| Guglielmo | Hakan Hagegard |
| Despina | Julia Hamari |
| Don Alfonso | Rolando Panerai |
(край на цитата)
Тук трябва да отбележа, че години по-късно – през 2006 г. Харнонкур е поканен от ръководството на Виенската държавна опера да дирижира на 26 октомври 2006 г. в театъра симфоничен концерт на Виенските филхармоници под надслов „Концерт за Австрия“, който включва симфонии от Моцарт и Бетовен. Цитирам подробности:
Besetzung | 26.10.2006
| Dirigent | Nikolaus Harnoncourt |
|---|---|
| Orchester | Wiener Philharmoniker |
| Werke | Wolfgang Amadeus Mozart (1), Ludwig van Beethoven (2) |
Anmerkungen
(1) Symphonie Nr. 40, g-Moll, KV 550
(2) Symphonie Nr. 7, A-Dur, op. 92
(край на цитата)
Както писах преди, на други дейности днес няма да се спирам. Харнонкур има редица важни изяви на Музикалните фестивали в Залцбург и другаде като оперен диригент, във виенския „Theater an der Wien“ редица години след 2006 г. до сега и на много други места.
Все пак трябва да кажа на читателите, че само преди два дни (става въпрос за годината 2015) в медиите се появиха съобщения, че Николаус Харнонкур се отказва от диригентска дейност в бъдеще. Конкретно се казва: „На 4 декември 2015 г. Николаус Харнонкур обяви в едно публично писмо до своята публика, че той няма да дирижира в бъдеще поради здравословни проблеми“. Аз лично прочетох това решение вчера в един линк тук във Фейсбук. Даже имаше факсимиле от писмото, написано лично от него. Предполагам, че той ще продължи с други дейности, например като педагог и музикален писател. Ето няколко думи за неговата педагогическа работа до сега:
От 1972 до 1992 г. Николаус Харнонкур преподава в „Моцартеума“ в Залцбург дисциплините „Постановъчна практика (Aufführungspraxis)“ и „Историческо инструментознание (Нistorische Instrumentenkunde), също и в Института за музикална наука към Университета в Залцбург – от зимния семестър на 1973 г. Редица прочути музиканти – певци и инструменталисти са преминали през неговите лекции, като световно известната певица Барбара Боней (Barbara Bonney, писал съм статия за нея, лично я познавам от началото на кариерата й в Оперния театър в Дармщадт) и обоиста Давид Райхенберг (David Reichenberg).
Сега ще цитирам още наградите и отличията, които Николаус Харнонкур е получил за дейността си, списък на публикациите му и някои други неща (на немски език):
- 1980: Erasmuspreis
- 1982: Joseph Marx–Musikpreis des Landes Steiermark
- 1992: Ehrenmitgliedschaft der Gesellschaft der Musikfreunde in Wien
- 1993: Léonie-Sonning-Musikpreis
- 1994: Polar Music Prize
- 1995: Ehrenmitgliedschaft der Kunstuniversität Graz
- 1997: Robert-Schumann-Preis
- 2000: Ehrengastdirigent des Concertgebouw-Orchester in Amsterdam
- 2001: Grammy
- 2002: Ernst von Siemens Musikpreis
- 2002: Bremer Musikfest-Preis
- 2004: Georg-Philipp-Telemann-Preis der Landeshauptstadt Magdeburg
- 2005: Kyoto-Preis für sein Lebenswerk
- 2005: Großes Goldenes Ehrenzeichen des Landes Steiermark mit dem Stern
- 2007: Bach-Medaille der Stadt Leipzig
- 2008: Österreichisches Ehrenzeichen für Wissenschaft und Kunst
- 2008: Ehrendoktorat der Universität Mozarteum Salzburg
- 2009: Ehrenbürgerschaft der Marktgemeinde St. Georgen im Attergau
- 2009: Gramophone Lifetime Achievement Award
- 2011: Ehrendoktorat der Hochschule für Musik und Tanz Köln
- 2011: Goldenes Ehrenzeichen für Verdienste um das Land Wien
- 2012: Goldmedaille der Royal Philharmonic Society
- 2012: Romano-Guardini-Preis
- 2014 ECHO Klassik in Würdigung des Lebenswerkes
(край на цитата)
Nikolaus Harnoncourt ist Mitglied in der Royal Swedish Academy of Music, Ehrendoktor der Universität Edinburgh und Träger des Ordens Pour le Mérite für Wissenschaft und Künste.
2008 wurde ihm das Ehrendoktorat der Universität Mozarteum Salzburg verliehen; aus diesem Anlass veranstaltete das Institut für Musikalische Rezeptions- und Interpretationsgeschichte erstmals ein Symposion unter dem Titel Ereignis Klangrede.
Превод на последния абзац:
Николаус Харнонкур е член на Шведската кралска музикална академия, почетен доктор от Университета в Единбург и носител на Ордена „Pour le Mérite“ за наука и изкуства.
През 2008 г. е удостоен с почетна докторска степен от университета „Моцартеум“ в Залцбург; По този повод Институтът за история на музикалната рецепция и интерпретация организира за първи път симпозиум под надслов „Събитие Музикално слово“.
(край на превода)
Schriften
- Musik als Klangrede. Residenz, Salzburg 1982 (Erstauflage), ISBN 3-7017-1379-0 (als Taschenbuch ISBN 3-7618-1098-9)
- Der musikalische Dialog. Residenz, Salzburg 1984, ISBN 3-7017-0372-8 (als Taschenbuch ISBN 3-7618-1216-7)
- Was ist Wahrheit? Zwei Reden. Residenz, Salzburg/Wien 1995, ISBN 3-7017-0889-4 [darin: Rede zur Eröffnung der Salzburger Festspiele 1995]
- Töne sind höhere Worte. Residenz, Salzburg 2007, ISBN 978-3-7017-3055-1
……
Ausstellungen
- Das Stadtmuseum Graz zeigte eine Ausstellung mit dem Titel Being Nikolaus Harnoncourt bis zum 28. Februar 2010.
……
Genealogie
- Nikolaus Harnoncourt ist der Sohn von Eberhard de la Fontaine Graf d’Harnoncourt-Unverzagt (1896–1970) und dessen zweiter Frau Ladislaja Gräfin von Meran und Freiin Brandhofen (1899–1997).
- Väterlicherseits stammt er aus der Familie De La Fontaine von Marville (Meuse) / Lothringen. Die Familie zog nach Harnoncourt (die Stadt gehört heute zu Belgien, zu der Zeit gehörte sie zu Lothringen). D’Harnoncourt wurde zu dieser Zeit dem Familiennamen beigefügt. Joseph Louis Matthieu de La Fontaine d’Harnoncourt (1736–1816) trat in den Dienst der Habsburger, während ein Lothringer, Franz III. von Lothringen, die Erzherzogin Maria Theresia von Österreich heiratete und dadurch die Dynastie Habsburg-Lothringen gründete. Franz von Lothringen wurde später als Franz I. Stefan zum Kaiser des Heiligen Römischen Reiches gewählt. Joseph Louis Matthieu de La Fontaine d’Harnoncourt heiratete Gräfin Unverzagt, gründete die „de La Fontaine d’Harnoncourt-Unverzagt“–Familie und kehrte nach seiner österreichischen Karriere nach Frankreich zurück und starb in Harnoncourt (1816).
- Durch seine Mutter ist Nikolaus Harnoncourt direkter Nachfahre von Franz I. Kaiser des Heiligen Römischen Reiches, weil sie dessen Ur-Ur-Ur-Enkelin war. Er ist auch der Ur-Ur-Enkel von Erzherzog Johann (1782–1859) und der Ur-Enkel von Franz von Meran.
(край на цитатите)
Превод на последната част – Генеалогия (много интересна е):
Генеалогия
Николаус Арнонкур е син на Еберхард дьо ла Фонтен граф д’Арнонкур-Унферцагт (1896–1970) и втората му съпруга Ладислая графиня на Меран и баронеса Брандхофен (1899–1997).
От страна на баща си той произлиза от фамилията Де Ла Фонтен от Марвил (Маас) / Лотарингия. Семейството се премества в Арнонкур (сега градът е част от Белгия, по това време е част от Лотарингия). Д’Арнонкур е добавен към фамилното име по това време. Жозеф Луи Матийо дьо Ла Фонтен д’Арнонкур (1736–1816) постъпва на служба при Хабсбургите, докато лотарингецът Франсис III. от Лотарингия, който се жени за ерцхерцогиня Мария Тереза Австрийска и по този начин основава династията Хабсбург-Лотарингия. Франциск от Лотарингия по-късно е избран за император на Свещената Римска империя като Франциск I Стефан. Жозеф Луи Матийо дьо Ла Фонтен д’Арнонкур се жени за графиня Унферцаг, основава фамилията “de La Fontaine d’Arnoncourt-Unverzagt” и се завръща във Франция след австрийската си кариера и умира в Арнонкур (1816 г.).
Чрез майка си Николаус Арнонкур е пряк потомък на Франциск I, император на Свещената Римска империя, тъй като тя е негова пра-пра-правнучка. Освен това е пра-правнук на ерцхерцог Йохан (1782–1859) и правнук на Франц фон Мерано.
(край на превода)
Не случайно дадох това описание на родословното дърво на Николаус Харнонкур. Прави впечатление наличието на редица исторически личности и такива, които носят благороднически титли. По отношение фамилното име Харнонкур виждаме, че то има белгийски произход от името на град в тогавашна Лотарингия (сега в Белгия) и затова може би е правилно диригентът да се нарича Арнонкур (във френския език звука „Х“ в началото не се чете, както е при композитора Артур Онегер – Arthur Honegger или при бившия президент на Франция Франсоа Оланд – François Hollande). Аз приех да пиша „Х“ в началото, защото в редица публикации на български език в разни медии така се пише, въпреки че в източници на руски език фамилното име са дава като Арнонкур.
В един източник на руски език се казва още нещо за „артистичните“ интереси на Николаус Харнонкур. Ето оригинален цитат:
«Сыграл роль Леопольда, князя Анхальтского в фильме Штрауба Хроника Анны Магдалены Бах (1967)».
(край на цитата)
Както писах още в началото, Николаус Харнонкур се помина на 5 март 2016 г. В късната вечер на 6 март 2016 г. имаше тук в Германия телевизионно предаване, посветено на Николаус Харнонкур във връзка с кончината му. Края на предаването завърши с къс репортаж от снимки – тези които добре познават този диригент знаят, че той дирижира винаги без диригентска палка, че е крайно взискателен към оркестранти и към самия себе си, че никога не е доволен от онова, което е постигнал в дадена творба.
Все си го спомням от телевизионно предаване при една оперна продукция преди 15-20 години, когато работеше с Веселина Кацарова и тя постигна завидни резултати – забравил съм името на операта, беше творба от предкласиката.
А на другия ден с голямо удоволствие прочетох в Интернет хубава статия в портал „Гласове“ в памет на Николаус Харнонкур от френски автор. Искам да я цитирам тук:
От „Гласове“ – 7.03.2016
IN MEMORIAM
Николаус Харнонкур: Когато сърцето го няма, вече няма нищо
Автор: lexpress.fr
07.03.2016
“Без изкуството човек, разбира се, е ефикасен, но в същността си не е по-добър от едно шимпанзе, което си служи с камък, за да счупи орех”.
Австрийският диригент почина в събота на 86-годишна възраст. Този пионер в “автентичното” изпълнение на класическата музика даде голямо интервю за „L’Express“ в началото на 2007 г. В памет на Николаус Харнонкур то бе публикувано отново, поместваме го и ние.
– Ще дирижирате в Париж „La Betulia liberata“, една почти неизвестна творба на Моцарт от младежките му години. Това вашият начин да приключите честванията за Моцарт ли е?
– Ах! “Годината на Моцарт”… Тези чествания ме смущават, защото нямат нищо общо с посланието, което композиторът се е опитал да ни предаде. Моцарт вълнува нашите сетива, пита ни, разтърсва ни. Той призовава към самоанализ. Тази строгост е точно обратното на прекаляването с комерсиални прояви, които характеризираха Годината на Моцарт. Ние не излизаме пораснали от нея. Моцарт също.
– Не е ли това шанс да слушаме повече неговата музика?
– Да, разбира се. Но както всички големи артисти, той остава загадка точно когато си мислим, че го познаваме. Животът му е бил много кратък и въпреки това този млад човек е съумял да ни предаде най-силните тайни на живота и на смъртта, на чувството за вина или на щастието.
– Как да възприемем това послание? Често чуваме, че класическата музика е “елитарна”?
– Това е напълно невярно! Ето именно къде почива лудостта на нашата епоха. Всичко е въпрос на образование. Така както едно дете се учи да говори, да ходи или да танцува в контакт със своите родители, братя и сестри, то трябва също да се научи да пее. И следователно да се отвори за музиката.
Някога във всяко абатство всички са го умеели: от 4 или 5-годишна възраст децата са получавали музикално образование. Вие ще ми кажете, че от хиляда само едно или две наистина са били надарени, а останалите не са имали музикален слух. Съгласен съм. Но отговорността на държавите, които, за съжаление, вземат решения за образователната система, е още по-голяма: музиката, както изкуството като цяло, заема твърде ограничено място. Това е жалко, защото отнема от човека част от човечността.
– По-важно ли е изкуството от математиката?
– Не бих поставил въпроса в тези термини. Изкуството е от областта на въображението и ни е било дадено като контрапункт на материалния свят. В наши дни преживяваме триумфа на утилитарното: колкото повече притежава човек, толкова повече вярва, че е щастлив. Така че е съвсем естествено да се стигне до убеждението, че изкуството и следователно неговото изучаване в училище не служи за нищо. Като че ли не разбираме, че така създаваме само хедонисти и рискуваме да изгубим онова измерение, което различава човека от животното. Без изкуството човек, разбира се, е ефикасен, но в същността си не е по-добър от едно шимпанзе, което си служи с камък, за да счупи орех.
– Какво място може да заеме изкуството и в частност музиката в живота на човека от ХХI век?
– От 200 г. изкуството вече не е част от живота. То вече не е нищо повече от естетика и същевременно е станало нормално… Представете си броя на хората, които днес ходят на концерт в един голям град. Виена например има 2 млн. жители и има само 40 хиляди, които отиват да слушат музика – не говоря за рок, а за, да речем, “сложна” музика. През ХVII век всяка неделя 40 църкви в града са отслужвали литургия с оркестър! Независимо дали е ставало дума за човек от улицата, перачка, аристократ или професор по философия, всички слоеве от населението извън убедените атеисти са можели да отидат там. Безплатно. Целият град е бил подхранван и напояван с култура. Съществуването е било немислимо без нея. Тук се крие разликата. Буржоазният музикален живот – купуваш си билет, отиваш на концерт, слушаш един час музика и после се прибираш у дома – е започнал след Наполеон. Несъмнено този живот е бил историческа необходимост, но днес той е станал напълно анемичен.
– Какъв песимизъм!
– Аз съм песимист, който таи надежда. Без много основания впрочем. Но големият пламък, който изкуството е запалило на Запад, не бива да угасва.
– Вашите интерпретации често са шокирали с новаторството, с оригиналността си. Това умишлено ли беше?
– Не, но мога да го обясня. В наши дни музиката поставя на преден план англосаксонския подход, който набляга на инструменталното представяне. Всичко трябва да бъде “изсвирено добре”. За съжаление имам впечатлението, че повечето хора се задоволяват с това положение. Но къде е съдържанието? В това е болката. Изуството не може да бъде свеждано до технически параметри. Музиката вече не е занимание през свободното време, отдих; тя се намесва в живота ни и може да пречи. Най-просто, разбира се, е да се откажем от конфронтацията и да потърсим само една форма на красота, която може да развлича във всекидневието. Изкуството се превръща просто в украшение. Впрочем колкото повече се опитваме да разберем музиката, толкова повече виждаме, че тя отива отвъд красотата. Днес доминира философията на сигурността: музикантите искат да произведат красив звук без риск. Но свирейки така, страхувайки се от неуспеха, вие губите смисъла на музиката.
Когато изпълнявам една творба, аз трябва да одобрявам нейното съдържание. Не мога да се задоволя с красива естетика и да запазя дистанция. Ако става дума за литургия, аз трябва да държа сметка за това. И да съм способен да приема в продължение на един част религиозната литургия. Ако ли не, трябва да кажа: “Това не е моя работа”, и да не свиря.
– Не смятате ли, че подобно духовно отношение е необходимо и за нерелигиозната музика?
– Да, естествено. Изкуството само по себе си е религиозно проявление. Дори леката или танцувалната музика според мен са много свързани с религиозното и духовното съдържание.
Какво ми казва музиката? Тя ми предава физически чисто духовни съдържания, които е абсолютно невъзможно да се формулират с думи. Много често, когато преживяваме напрегнат момент, установяваме, че словото по никакъв начин не помага. Музиката в почти всяка ситуация е емоционално силна, може да достигне душата. Защо? Защото тя е божествен знак.
– Днес вие сте признат диригент. Работите с най-престижните оркестри, дирижирали сте дори два новогодишни концерта. Но преди да стигнете дотук, пътят е бил труден…
– Наистина. В края на 40-те години бях студент във Виена, в Консерваторията, и от 18-годишна възраст започнах да се интересувам от старата музика, която тогава беше напълно непозната. Тази липса на интерес ме смайваше: аз не разбирах защо се възхищават толкова много на фламандската живопис от ХV век например или от архитектурата, скулптурата, поезията от тази епоха, но не и от нейната музика. Тогава започнах да търся. Партитурите бяха в библиотеките, трябваше да се научим да ги разчитаме правилно. И да имаме възможността да ги свирим с инструментите, за които са били написани. Във Виена, в Музея на изящните изкуства, съществуваше уникална колекция от инструменти от времето на Хабсбургите. Един нов свят се разкриваше пред мен.
– Тогава сте сформирали малък ансамбъл, „Concentus Musicus Wien“?
– Да. Но по онова време аз нямах абсолютно никакви пари и трябваше доста да работя. През 1952 г. Херберт фон Караян ме нае като виолончелист във Виенския симфоничен оркестър. Взех две решения: първо, да спестя достатъчно пари, за да си купя хубав инструмент; след това да се оженя. Много скоро с жена ми, която е цигуларка, и други музиканти от оркестъра започнахме да прекарваме свободното си време в репетиции у дома. От 1953 до 1958 г. ходехме в библиотеката, за да копираме партитурите. След репетициите канехме двайсетина души у дома на частни концерти. Те ни накараха да излезем навън. Тогава наехме една зала в двореца Шварценберг във Виена. Сами продавахме билетите, отпечатвахме афишите… Вечерта имаше ефекта на бомба. От този момент всяка година един или двама музиканти се присъединяваха към нас. Когато намирахме инструмент, търсехме инструменталист.
В крайна сметка, през 1969 г. напуснах Виенския симфоничен оркестър и се посветих на 100 процента на „Concentus Musicus“.
– Свирейки стара музика на инструменти от онази епоха и според техниките от миналото, вие сте се опитали да възстановите определена автентичност. Докъде може да се стигне в това търсене?
– Нито един момент не бих използвал един инструмент, само защото е стар. Избирам го, защото ми позволява да изразя най-добре моята визия за една творба. Никога не можем да възпроизведем миналото. За това биха били нужни музикантите от епохата, светлината от епохата, зрителите от епохата – които не познават, за разлика от нас, музиката от следващите векове.
Харесвам Шекспир, Микеланджело или Монтеверди не заради тяхната епоха, а заради шедьоврите им, които надхвърлят времето. Несъмнено човек се променя. Но една голяма част от него ще остане завинаги идентична. Ето защо опитът на нашите предци е толкова достъпен за нас. Ако четете Паскал, вие научавате, че съществуват два начина да се мисли: един, който е свързан с аритметичния разум, и друг, свързан с разума на сърцето. Аз съм съгласен. И когато сърцето го няма, вече няма нищо.
Превод от френски: Галя Дачкова
(край на статията)
Наистина прекрасно четиво!
Нека днес на 7 декември 2024 г. да почетем Николаус Харнонкур във връзка с 95 години от рождението му вчера на 6 декември. Нека му благодарим за цялата огромна дейност, която е имал през живота си в областта на музикалното изкуство. Не случайно като диригент е поставен на ПЕТО място между световните диригенти за всички времена“.
…….
Записи:
Nikolaus Harnoncourt: Eröffnungskonzert Salzburger
´´´´´´
Nikolaus Harnoncourt probt Beethovens “Missa solemnis”
´´´´
Harnoncourt probt Mozart!!!
´´´´
Nikolaus Harnoncourt – Die Musik meines Lebens
´´´´´´
Nikolaus Harnoncourt über Haydn, Schubert, Schumann und …
……