Днес се навършват 90 години от рождението на композитора Борис Карадимчев
“Чувствам се като в приказките за комунизма, когато се казваше, че всичко върви по мед и масло. Защото съм жив и здрав, имам добри приятели, работа, карам хубава кола със 150 коня, имам собствен апартамент, вила на морето и си пия питието”, шегува се композиторът Борис Карадимчев.
(негови думи малко след навършване на 80 години през март 2013 година)
Драги приятели на музиката, днес на 30 март 2023 г. се навършват кръглите 90 години от рождението на големия български песенен композитор и автор на филмова музика Борис Карадимчев, роден на този ден през 1933 година.
Жалко, една година след този кръгъл рожден ден, на 12 април 2014 г. Борис Карадимчев почина внезапно, покосен от сърдечен инфаркт. Аз научих това от медиите и понеже вече пишех в моя профил тук във ФБ статии на оперни теми, написах следното траурно съобщение:
„Драги приятели на музиката, днес научих случайно, че един от ветераните на българската музика – забавна, естрадна, филмова и друга, се е поминал на 12 април 2014 г. Поклон пред светлата му памет!
Аз имам далечни спомени от този мил и весел човек, почти на моята възраст. Когато бях студент в Софийския университет през 1951-1956 г., той следваше в Музикалната академия. Един семестър се хранех през 1952 г. в стола на академията на ул. „Московска“ и там се запознах с доста студенти, разменяйки мисли по време на обеда. Между тях беше и моят адаш Борис Карадимчев – винаги засмян и весел, с бърза походка и малко припрян, но любезен и готов да води разговор на различни теми. После до 1974 г. съм го срещал рядко, преди всичко при негови посещения в Габрово. В нашия град имаше голям биг-бенд състав „Културен отдих“, в който свиреха мои приятели и при техни репетиции сме се виждали за кратко. В репертоара им имаше творби и от Борис Карадимчев.
Знаех за неговото музикално творчество, на после пътищата ни се разделиха и сега смъртта му ме върна в ония хубави години около 1952-1970.
Прилагам към тази печална новина откъс от страницата му в Уикипедия.
| Борис Карадимчев | |
| Рождено име | Борис Климентов Карадимчев |
|---|---|
| Роден | 30 март 1933 г.(1933-03-30) Ямбол, България |
| Починал | 12 април 2014 г. (на 81 г.) София, България |
| Стил | естрада |
| Професии | композитор |
| Свързани изпълнители | Георги Минчев, Тангра |
Борис Климентов Карадимчев е известен български композитор, дългогодишен художествен ръководител на детски хор “Пим-Пам”, професор в НАТФИЗ.
Биография
Произхожда от големия охридски род Карадимчеви. Дядо му Димитър Карадимчев е кмет на Охрид в 1912-1913 година. Борис е роден през 1933 година в град Ямбол – по това време баща му Климент Карадимчев, военен летец, служи в ямболското летище. Завършва Консерваторията, три години учи композиция при Панчо Владигеров.
Автор на някои от вечните хитове на българската музика — над 300 популярни песни, сред които заглавия като “Бяла тишина”, “Робинзон Крузо”, “Хора и улици”, “Нашият град” и “Циркът” на група „Тангра“ и др. Композира и музиката за над 40 игрални филма като: “Сватбите на Йоан Асен”, “Момчето си отива”, “Селянинът с колелото”, “Матриархат”, “Оркестър без име”.
Умира внезапно на 12 април 2014 година.
(край на данните от Уикипедия)
Сега в началото на моята статия през 2023 г. прилагам една информация за Борис Карадимчев от преди две години:
30 март 2021 г.
88 години от рождението на незабравимия композитор на филмова и поп музика Борис Карадимчев (30 март 1933 – 12 април 2014)!…
Светъл човек! Много обичаше морето. От 1978 бе ръководител на детската вокална група “Пим-пам”, от 1999 – професор по музика в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”.
Произхожда от големия охридски род Карадимчеви. Дядо му Димитър Карадимчев е кмет на Охрид в периода 1912 – 1913. Борис Карадимчев е роден в Ямбол, където по това време баща му Климент Карадимчев – военен летец – служи в летището.
Зад вратата на стаята си офицерът има цигулка и когато се връща от небето, свири на нея. На момчето му хрумва, че също „може да удари един лък” на тази цигулка. И започва да взема уроци при капелмайстора на полка. Когато семейството се премества в София, той продължава с музиката. Но като ученик в елитната Първа мъжка гимназия се запалва и по магията на химията. На тавана на къщата оборудва цяла лаборатория. Негов роднина, професор по химия, му помага не само с епруветки и колби, но и го снабдява с много елементи от Менделеевата таблица. Веднъж Борис слага в чаша с вода парче натрий. Той се оксидира много силно и пръщи с искри. Борис покрива чашата с едно стъкло и след миг се чува силен гръм. Младият химик се отървава само с уплаха. И тогава баща му произнася сакралната реплика: „Виж какво, моето момче. Наблегни повече на цигулката, защото от фалшиви тонове никой не е умрял. А от несполучливи химически опити има и по-трагични случаи”.
През 1961 Борис Карадимчев завършва Консерваторията, където учи дирижиране при проф. Асен Димитров и композиция при проф. Панчо Владигеров.
Написал е изключителната музика за 120 анимационни филма, много от които имат успех из целия свят, както и за над 40 игрални, сред които „Момчето си отива”, „Козият рог”, „Селянинът с колелото”, „Сватбите на Йоан Асен”, „Матриархат”, „Оркестър без име”.
„Още като студент написах едни пиески за цигулка, която беше любимият ми инструмент. Те се казваха „Шест музикални картини за животни”. Това са първите ми професионални композиции. Имах визуално усещане за музиката. Понякога тя може да изразява образи и дори да прави илюстративни неща – например, да подскаже един галоп, как препуска кон. Или да „показва” гръмотевици, буря, река, море… Добрата филмова музика трябва да е в услуга на разказа и на драматургията, да дообогатява филма. Да не се чува, както казваме ние, и да се „лепи” на кадъра. Да обогатява действието емоционално. Големият майсторлък е не само да илюстрираш филмовото
действие. Има втори план. Представете си следното – влизате в една стая, в която има легло и закачалка с една шапка на нея. Не знаем кой е човекът, който спи в леглото, както и нищо за шапката. Музиката може да подскаже какъв е този човек – весел ли е, тъжен ли е? Може да е човек от село, може да е стар, но може и да е млад. Всичко това може да се подскаже с музиката.”
(край на цитата – мисли на Борис Карадимчев за филмовата музика)
Първите му опити в популярната музика са през 50-те, когато работи с “Джаза на младите”. През 60-те започва да пише песни, дебютът му е “Аз оставам при морето” (изпълнява Емил Димитров). Той е един от първите композитори, които подават ръка на рок-групите от края на 60-те: “Щурците”, “Сребърните гривни” и др. Песента му “Бяла тишина” печели първа награда на фестивала “Златният Орфей” (1967) и се превръща вевъргрийн. В края на 70-те и през 80-те особено плодотворно е сътрудничеството му с групата “Тангра”. Сред най-популярните песни от 90-те са: “Времето е наше”, “Отново е Коледа”, “Рождество”, “Алилуя” (Коледна пиеса).
Борис Карадимчев е носител е на редица награди: Сочи (1967), фестивала “Златният Орфей” (1967, 77, 79, Награда за цялостно творчество през 1997) и др. Сред вечните му хитове са още „Робинзон Крузо“, „Хора и улици“, „Нашият град“…
(край на цитата от 2021 г.)
В медиите има различни статии за Борис Карадимчев, както от периода на дейността му преди промените в България през 1989 г., така и после, а също и такива, свързани с впезапната му смърт през 2014 г. и последвалото погребение в София. Особено ценни са неговите разговори с журналисти, които са отразени в различни медии. Ще се спра на такива, но първо ще цитирам информацията за него, която се намира в Съюза на българските композитори:
Портал „Съюз на българските композитори“
Борис Карадимчев
композитор, педагог
30.03.1933 г. – 12.04.2014 г.
Ямбол – България
Борис Карадимчев завършва дирижиране при проф. Ас. Димитров и композиция при проф. П. Владигеров в БДК (дн. НМА “проф. П. Владигеров”) през 1961 г. Работи в Българска концертна дирекция като отговорен редактор в БНТ. Преподава хармония в Средно сержантско военно музикално училище, в Естрадния отдел на НМА. Професор по музика в НАТФИЗ “Кр. Сарафов” (от 1999 г.).
От 1978 г. Борис Карадимчев е художествен ръководител на Детска вокална група “Пим-пам”, за която пише десетки детски песни, добили широка популярност. Пише произведения в различни музикални жанрове. Най-голяма популярност имат неговата филмова, детска и забавна музика. Той е автор на музика към 120 анимационни филма, много от които имат успех из целия свят и към повече от 40 игрални филма. Създал е над 200 забавни песни. Написал е симфонични и камерни произведения и др.
Първите опити в популярната музика на Борис Карадимчев са през 50-те години, когато работи с “Джаза на младите”. През 60-те години започва да пише песни, първата е “Аз оставам при морето” (изп. Емил Димитров). Той е един от първите композитори, които подават ръка на бийт-групите от края на 60-те : “Щурците”, “Сребърните гривни” и др. Песента му “Бяла тишина” печели първа награда на фестивала “Златният Орфей” (1967 г.) и се превръща в евъргрийн. В края на 70-те и през 80-те години особено плодотворно е сътрудничеството му с групата “Тангра”. Сред най-популярните песни от 90-те са: “Времето е наше”, “Отново е Коледа”, “Рождество”, “Алилуя” (Коледна пиеса). Носител е на редица награди: Сочи (1967 г.), фестивала “Златният Орфей” (1967, 77, 79, Награда за цялостно творчество през 1997) и др.
Творчество
Произведения за симфоничен оркестър:
Концерт за валдхорна и оркестър (1961 г.).
Adagio & Fuga по „Yesterday“ и „Let it Be“ на “Бийтълс”.
Камерна музика:
Струнен квартет;
Рондо за кларинет и пиано;
Три пиеси за кларинет;
Виртуозни вариации за соло цигулка;
Прелюд и фуга за контрабас и пиано и др.
За пиано:
Сонатина (1960 г.).
Наградени забавни песни:
Сочи:
“Човекът, който не подписа” (II-ра награда, 1967 г.).
“Златният Орфей”:
“Бяла тишина”, т. Б. Гудев, изп. Г. Минчев, група “Щурците” и струнен квартет (I-ва награда, 1967 г.);
“Земя звезда” (II-ра награда, 1977 г.);
“Бразда в небето” (II-ра награда 1979 г.).
“Бургас и морето”:
“Малка песен за Бургас”, т. Н. Йорданов, изп. Г. Калоянчев (I-ва награда 1976 г.).
Музика към анимационни филми:
“Женитба”, реж. С. Бакалов и Р. Петков (Награда на фестивала в Кан за късометражен филм);
“Десетият кръг”, реж. А. Харалампиева (Златен “Никелди” на фестивала за анимационни и късометражни филми в Билбао, Испания, 1998 г.).
Музика към игрални филми:
“Шведски крале”, реж. Л. Кирков (1967);
“Краят на песента”, реж. М. Николов (1970);
“Няма нищо по-хубаво от лошото време”, реж. М. Андонов,
“Гневно пътуване”, реж. Н. Корабов,
“Момчето си отива”, реж. Л. Кирков,
“Автостоп”, реж. Н. Петков (1971);
“Като песен”, реж. И Акташева, Хр. Писков (1973);
“От нищо нещо”, реж. Н. Рударов (1979);
“Оркестър без име”, реж. Л. Кирков (1981) и др.
(край на цитата)
Сега ще цитирам една статия за Борис Карадимчев, от която ще научим редица подробности за живота, работата и редица други неща, които характеризират неговата любов към музиката от различните й жанрове. Статията е от ноември 2013 г., когато той навършва 80 години и по случая е организиран голям концерт в негова чест в столичната зала „България“:
Портал „24 часа“
30 ноември 2013
Николай Москов
Борис Карадимчев: Живея като в приказката за комунизма, всичко ми е по мед и масло
Ще срещнем името му в един от най-култовите български филми – “Оркестър без име” със заветните думи на песента “Оставаме, оставаме”, която написва. Негови са “Бяла тишина”, изпята от Георги Минчев, “Хора и улици” с гласовете на Мими Иванова и Борис Годжунов преди 40 години, а актуална и днес. Автор е на “45 години стигат” и “Времето е наше”, които стават химни на демокрацията.
Учил е композиция при класиците Панчо Владигеров, Парашкев Хаджиев и Марин Големинов, а става доайен на българската популярна музика. Написал е нотите на около 40 филмови мелодии, над 120 анимационни филма и над 300 популярни песни. А единствената голяма награда получи едва онзи ден, когато стана на 80. Културният министър Петър Стоянович изми срама на 14 правителства от демокрацията насам и му връчи ордена “Златен век”. За правителствата през комунизма да не говорим – те срам нямат.
У Борис Карадимчев няма горчилка. Животът му е урок по възпитание – с всеопрощаваща усмивка, зряло творчество и позитивно настроение към живота и дори към хората, които не го долюбват. Едва ли самият той знае колко деца е възпитал в такъв дух и в НАТФИЗ, където професорът е преподавал 20 години филмова музика, и в детската формация “Пим-Пам”, която ръководи над 30 години. Цялата тази любов на хората преля на юбилейния му концерт преди две седмици. Миг под прожекторите и пак работа. Сякаш не го вълнува, че е на 80 и трябва да смени ритъма. Сега снове между радиото и зала “България”, където реди програмата за 18 декември с коледни песни на “Пим-Пам”, Оркестъра на Класик ФМ и американска певица.
Тази дълга кариера започва по детски.
“Тате, купи ми цигулка”, казал 7-годишният Борис през 1940 г. на баща си, като го слушал вкъщи как изтеглял с лъка звуците на своя инструмент. Баща му Климент, зарадван, дал своята. Борис поискал и учител.
Първите свои пиески за цигулка написва вече като студент в консерваторията. Нарича ги “Шест музикални картини”. Всяка картинка илюстрира с музиката на циулка и акомпанимент на пиано едно животно – славей, лъв, кукувичка, бръмбар и др. Предлага ги на държавното музикално издателство и комисия от мастити имена ги одобрява.
Борис Карадимчев израства в няколко града. Семейството е от София, но докато баща му е военен летец в Ямбол, се ражда и синът му. После живеят и в Казанлък, а като се прибират в столицата, новата власт ги интернира в Ловеч, тъй като бащата бил военен летец и семейството произхождало от “нездрави среди”. Освен митарствата из страната, характера на бъдещия композитор кове и македонският ген на двата рода – единият е от Охрид, другият от Неврокоп.
Завършва класическа музика, композира камерна, но естрадната го привлича. Режисьорът Зако Хеския го кани през 1966 г. да напише музиката на “Началото на една легенда”. Това е първото му влизане в киното и Карадимчев се чувства неподготвен. После обаче го вика и Людмил Кирков за музиката на “Шведски крале”. С него сътрудничеството в киното е най-дълго и плодотворно. Последният им филм е “Оркестър без име”. В естрадата тръгва от високо – първата си песен дава на Емил Димитров. Казва се “Следи по брега”, но не става известна, тъй като певецът изпълнява повече свои композиции.
И Лили Иванова не е изпяла негова песен. “Уважаваме се, но сме много различни с нея и като стил, и като характери, а и като творчество и душевност може би. Опитахме веднъж, направих песен за нея, първоначално я хареса, но не я изпя. Остана в нейното чекмедже”, разказва Карадимчев. Той става известен, когато започва да пише за Георги Минчев, а после и за “Тангра” (“Нашият град”), Цочо Владовски, Мими Иванова, Борис Годжунов, Маргарита Хранова…
Днес песните му са като пазители на времето и извори на спомени на поколения българи. За да се получи това, човек трябва много да е учил, смята композиторът: “Човек трябва да има познанията, но и таланта да преживява нещата. Днес гледаме млади хора с една китара да правят музика. Но тя е на базата на това, което слушат да върви по радиото, те не познават сериозната музика, нямат и сериозната класическа подготовка. Така музика не се прави. Тя няма душа, защото в голямата си част е резултат на техниката. Електрониката колкото и да носи новото, до голяма степен изсушава емоционалността на хората. Тя е като програмиран метроном да отмерва 60 импулса в минута. Но това премерване на времето прилича на скулптура, правена с мерене по сантиметър. И музиката, и скулптурата ще бъдат навярно много технични, но и много бездуховни, защото ще им липсва емоционалността”, разсъждва Карадимчев.
И в киното е бягал от лесните клишета. “Често днес филмовата музика е илюстративна – бърза, когато някой тича, и обратното, когато е тъжна картината, и музиката е такава. А не е само това – има по-сложни взаимоотношения между музика и кадър. Представете си, става убийство на ул. “Раковски” до ресторант “Хепи”, а се свири весела музика, каквато е характерна за този ресторант. Или пък на лентата върви весела и жизнена картина, а музиката – тъжна. Оправдано е, ако в момента тази картина гледа човек с тежка съдба…”
Карадимчев не е настроен добре към соцсистемата.
“Бяхме изселени принудително в Ловеч през 1949 г. Тогава започнаха масови изселвания на т.нар. нездрави елементи. Баща ми го смятаха за такъв, като бивш царски офицер.” Трябва за два дни да се изнесат от столичния си апартамент, за да се нанесат партийни функционери. В Ловеч остават над 10 години, после възстановява жителството си в София. През това време учи в Първа мъжка гимназия в София и живее на квартира. И в консерваторията кандидатства като жител на провинциален град.
Като зрял композитор вече соцвластта се сеща за него. Поводът е излитането на първия български космонавт през април 1979 г. На Карадимчев му звънят от националното радио дни преди старта, за да напише музика по случая. Имало подготвени вече няколко текста. Дават му стихотворение на Георги Константинов и маестрото написва музиката за браздата, която ракетата цепи в небесата.
Карадимчев често говори за втория си брак. Първият е бил студентска му работа и продължава само 3 години. Виновник за него е Парашкев Хаджиев. “Шестият брак на професора бе със студентка от нашия курс. И в трети курс той предложи да ни ожени с моята приятелка. Не можех да му откажа да ни бъде кум и в един четвъртък се оженихме.”
Вторият брак с Теменужка изкарва 13 г. Те пък от своя страна кумуват веднъж на Стефан Димитров и втори път на Богдана Карадочева, преди двамата да се съберат в семейство. “Стефан като студент идваше у нас почти всяка вечер с първата си жена Радостина. И предложих да ги оженим. По това време Богдана ходеше със Здравко Радоев, и решихме да оженим и тях. По-късно и Стефан и Богдана се разведоха и се срещнаха в живота”, разказва композиторът.
Дъщеря му е на 12 години, когато жена му умира. След средното образование Карадимчев я изпраща да следва приложно изкуство в Париж. Помага и сестра му, която живее в Стокхолм. Сега 43-годишната му щерка е омъжена за французин, а двете им момчета обичат през лятото да ходят с дядо си на вилата им в Царево и да плуват навътре в морето. И на 80 години Карадимчев още плува около половин километър. А през зимата кара ски и до днес. Обяснява жизнеността с гена си. “Живея нормално и естествено, не спазвам диети, храня се с това, което ми харесва, обичам движението.”
Композиторът младее и заради музиката, която прави все още за детската формация “Пим-Пам”. Спомня си от ранните години на групата как дядо води внука си, който свири на перкусиите. Малкият е с гипсирана ръка и плаче, че няма да свири на представителния годишен концерт. “Хващай със здравата дайрето и почвай”, казва Карадимчев. Калин Вельов засиява. На концерта се справя блестящо с маракасите. “Пазя снимка от тогава, Калин беше най-снимания, защото не се случва често музикант със счупена ръка на сцената. От “Пим-Пам” е и първата флейта в оркестъра на БНР Христо Павлов, както и тимпаните и вибрафонът в радиооркестъра. Има и наша цигуларка в оркестъра на Женева, наскоро се обади да й изпратя мои коледни песни и бивша хористка, която има хор в САЩ, иска да ги пеят българо-американчетата…
В зората на демокрацията Борис Карадимчев написва и химна на българската демокрация. “През 1990 г. в първия брой на в. “Демокрация” видях каре с думите: “45 години стигат, времето е наше”. Исках да се включа в промяната. Взех тези думи за рефрен и се обадих на Сашо Петров да напише другия текст. Събрахме певци от “Синьото кафене”, където ходеха музиканти. Дойдоха Гошо Минчев, Богдана, Марги Хранова, наехме студио и спонтанно, без хонорари, влязохме и записахме песента, която тръгна по митингите. Днес приятелите искат да променя малко текста, защото излезе, че времето не е много наше. И се шегуваме, че трябва да променим песента или всъщност трябваше да променим времето, но не успяхме”, разказва Карадимчев.
За юбилея му Сашо Петров завърта текста “80 години Боре времето е твое”. И с тази песен завърши концертът.
“Чувствам се като в приказките за комунизма, когато се казваше, че всичко върви по мед и масло. Защото съм жив и здрав, имам добри приятели, работа, карам хубава кола със 150 коня, имам собствен апартамент, вила на морето и си пия питието”, шегува се Борис Карадимчев.
Вкъщи до пианото пази и старата цигулка на баща си. Тя е облегната на стената до счупено наполовина самолетно витло. То е спомен от баща му, който се приземява аварийно, самолетът се премята, но той оцелява.
(край на цитата)
Друга хубава статия-интервю с Борис Карадимчев е публикувана през декември 2013 г., в която също откриваме негови интересни мисли и схващания по отношение на важни неща от живота и изкуствата. Цитирам:
Портал „Dnes.bg“
24 декември 2013
Петя Славова
Борис Карадимчев: Пазил съм се да не се повторя със себе си
Стремял съм се каквото и да пиша да е с български аромат, споделя композиторът
Въпреки че е завършил две специалности в Музикалната академия – дирижиране и композиция, Борис Карадимчев така и не преподава в никое музикално учебно заведение. Започва работа в цирка като главен композитор, а по-късно преподава във Филмовата академия – сега „НАТФИЗ „Кр. Сарафов”. Негови ученици са бъдещите кинаджии. Всъщност и голяма част от музиката му е филмова. „Хора и улици“, „Оставаме“ са част от дългото му сътрудничество с режисьора Людмил Кирков. Той е и автор на „Бяла тишина“, изпята от Георги Минчев, както и на площадната песен „Времето е наше“. През ноември тази година Борис Карадимчев отбеляза и 80-годишния си юбилей с голям концерт в Зала „България“.
– Автор сте на „Времето е наше“. Кога времето е било наше?
– Направих песента „45 години стигат“ по времето, когато ставаха големите промени на социално-политическия ни живот. Имаше доволни, недоволни. Изведнъж системата се срина без революции, както в други страни. Тогава бях от страната на тези, които бяха много доволни от случващото се. Семейството ми не бе в тон с развития социализъм. Така или иначе дойде 10-и ноември 1989 г. Имах желание да съм съпричастен със събитията. Това, което направих, бе да взема от карето на първия брой на вестник „Демокрация“ изписаното „45 години стигат. Времето е наше“. Реших да напиша от тези няколко думички нещо. Трудно бе от толкова оскъдни фрази да се измисли музикален мотив. Затова идва и повторното „стигат“, което да викат хората. И от слабостта – дефектът се превърна в ефект. Потърсих Александър Петров, който да напише няколко куплета. Това е историята на тази песен. Тя е булевардна, площадна. Не се е пускала по радиостанции освен документално. Не е самостоятелен шлагер. Имайки предвид този кадър, който снима хората на „Орлов мост“ с огромния митинг с десетки хиляди хора, имам и закачка. Казвам я на някой от нашумелите композитори като Тончо Русев например: „Ти имал ли си толкова публика на концерта, колкото аз на този мой?“
– Днес като че ли нещата се повтарят…
– За съжаление, тогавашният ентусиазъм не се сбъдна в нашите желания в годините до днес. Мислихме, че в скоро време ще заприличаме на някои от най-развитите страни като Германия, Англия или Франция. Но нещата се развиват доста бавно. А и много млади хора отиват да учат в чужбина. Критично съм настроен към това явление, защото бих искал вместо да ходим в уредените страни, където нещата са подредени, да оправим нашите къщи. Преди социализма да навлезе в нашата страна, България след Освобождението е имала динамично развитие. Много българи навремето, които са ходили да следват инженерни и други специалности, са се завръщали у нас и са помогнали на българската икономика. Днешните протести от една страна ме радват, тъй като младите трябва да имат мнение и да знаят как искат да живеят. От друга страна, нещата трябва да са в някакви норми. По принцип хората си казват мнението, когато има избори. Бих попитал тези протестиращи – на последните избори гласуваха ли, казаха ли какво искат? Сега ще гласуват ли? Единствено оправдавам младите за това, че не са гласували, защото може би не са имали доверие в кого да гласуват. Но тогава какво да правим?
– През ноември чествахте своя 80-годишен юбилей. При такава годишнина припомня ли си човек кога му е било по-трудно – в началото на започване на кариерата или след постигането на първия успех?
– Преди много години чух едно изказване на покойния вече Николай Гяуров. То бе по повод една голяма награда, която спечели като певец в Париж и светът чу за него. Гяуров сподели тогава, че с първия успех започва и тежкия път, тъй като един творец не бива да пада по-ниско от първото завоевание. Аз си мисля, че често пътят на автора може да протече постепенно, както се случи при мен. Бях студент, когато започнах да се появявам като автор в различните жанрове – класическа или популярна музика, а също така и в киното. Може би една от ярките ми изяви бе „Златният Орфей“ през 1967 г. с песента „Бяла тишина“. Не си спомням да съм имал някакви сътресения през творческия си път, но е естествено в кариерата да има спадове и не всичко да е равно.
– Какви съвети от преподавателите си следвахте?
– Имах шанс да бъда ученик на известни български композитори като Парашкев Хаджиев, Марин Големинов, Веселин Стоянов, Панчо Владигеров. От тях разбрах, че по отношение на композицията музиката е много сходна с литературата. И в двете има драматургия, разказ. А той трябва да съдържа своите отделни части. Да се усеща развитието и финалът му. Специфично е в различните жанрове – в една симфония важат същите правила като да се пише роман. В една по-кратка музикална форма правилата са като в кратките литературни творби. Важното е да се разказва плавно, без запъвания, да има интересни изненади, находки и да има поанта, финал.
– Какво е специфично по време на композиране?
– Стремял съм се каквото и да пиша да има някакъв български аромат. Колкото и да е лек, да се усеща родното. До голяма степен музиката ми се е получава от само себе си, но човек трябва и да се съобразява, да не се подвежда по някакви модни течения. В същото време трябва да си съвременен. Не може да повтаряш неща, които някой друг е казал. Това е трудно изискване, защото в популярната музика публиката възприема по-достъпното. Важно условие е и да не плагиатстваш. Тогава нещата, които композиторът прави, имат по-голям живот. Пазил съм се да не се повторя със себе си, но понякога човек се подвежда. Признавам, че и на мен ми се е случвало. Но съвсем скоро чух нещо от Чайковски и си припомних, че същия мотив е използвал и в друго свое произведение. Допадна ми идеята, че дори на гениален композитор му се е случвало. Е, може и да е нарочно. Не трябва да забравяме, че музиката е абстрактна. Тя се възприема чрез слуха, без да се вижда. В същото време действа конкретно на чувствителността ни в зависимост от това дали е тъжна или весела. Може да е скръбно потискаща, трогателна и постепенно да се извисява по стълбицата нагоре. Тук е майсторлъкът на автора, който работи в киното – да намери място в дадения кадър. Ако нещата са лирични, да не го направи прекалено скръбно. Или пък, ако е по-весело, до каква степен да го направи по-оживено. Музиката трябва да има дълбочина.
– Споменахте киното. Ставате част от него след покана от режисьора Зако Хеския.
– Това стана през 1966 година. Покани ме да напиша музиката към „Началото на една ваканция“. Този филм не остави голяма диря, Зако има по-добри творби. Но малко по-късно Людмил Кирков ме покани да работя за „Шведски крале“. Този филм бе доста по-шумно възприет. И днес се пуска при подходящи случаи. С много приятни актьори е. Людмил умее да разказва човешки истории, с желания за живот.
– А това желание присъства във всички негови филми, особено в тези, на които вие сте писали музиката.
– Даже бих допълнил: Людмил много умело намираше сценарии, в които главни бяха съдбите на хората. В „Шведски крале“ един млад човек иска да живее по-нашироко. И среща съответните неудачи. В почти всички негови филми присъстват тези човешки съдби. Да вземем „Селянинът с колелото“. Героя на Гец го тегли романтиката на живота към селото, но не може да стане това, което иска. И в „Оркестър без име“ е силно изявено желанието на музикантите – те искат да покажат своето майсторство, но срещат поредица от пречки. Установяват се в една кръчма на средно ниво, но пак не им провървява. След сватба по еснафски вкус се получава и скандал, тъй като е в противоречие с техните възгледи. Те си тръгват, но с песен на уста: „Оставаме“. Това е Людмил, успява доста умело да покаже сблъсъка на желание и реалност. И аз навсякъде съм търсил някаква нотка на носталгия, на вътрешно интимно преживяване. Пазил съм се от фойерверки. Пестил съм много тонове над петолинието и силни децибели. Когато направих песента „Хора и улици“ за „Момчето си отива“, реших да се изпълнява от Мими Иванова и Борис Годжунов. Повиках ги, показах им текст и им казах: „В тази песен много искам да изразим една приятна душевност, атмосфера без ефекти, без излишни преживявания и драматизъм”. Чувствам мелодията, която съм написал и текста. Силата й е в едно интимно преживяване.
– Какво се случва с музиката днес?
– Всичко се променя и няма връщане назад. Цивилизацията се развива. Историята е претърпявала големи върхове и спадове в културата. Един Рим се изгубва на картата, за да дойде ред на варварските племена, които го покоряват. Питам се: дали следващите народи поемат от културата на развитите, или започват от някакво друго стъпало своето развитие? Преди време бях на екскурзия в Египет и видях върху някакви египетски развалини джамия. Зачудих се коя цивилизация е по-голямата – една върху друга са. Що се отнася до музиката, често ходя в зала “България” на концерти на филхармонията и забелязвам, че публиката предпочита класическите автори отпреди 100-200 години – класиците Хайдн, Моцарт, Брамс, романтиците като Чайковски. По-новите автори по-трудно се възприемат, тъй като нямат същата емоционалност. Едно противоречие има в популярната музика – обратно на това, което говорим за класиката. Като преподавам на студентите, ги питам за някоя песен или изпълнител, които харесват. Някой от тях споделя: „Скоро чух една певица…- и допълва – има много интересен клип“. Това ми подсказва, че младите обичат да следят новото, но до голяма степен вече музиката се гледа. Днешните концерти са с много екшън, стремят да са атрактивни. Имат задължително танц, игра, светлинни ефекти. Правят някакъв театър. Много малко като Стинг или Елтън Джон са певците, които разчитат само на себе си. Така, връщайки се към развитието – не е ясно дали музиката върви нагоре или има криза. Важното е, че се движи.
– Правите ли си равносметка с наближаването на коледните и новогодишни празници?
– Около празниците на нас, музикантите, ни престои доста работа. Дните са наситени. Без да иска, човек малко поглежда назад и вижда какво ще остане за догодина. Постепенно идва и въпросът дали само за тази година сме довършили-недовършили нещата или са останали недовършени желания от миналите години. Едва ли всеки си задава така въпроса, но хора на моята възраст се позамислят какво са направили. Дали са живели на повърхността на живота, или са оставили нещо на другите. Замислих се кой искам да ме оцени. Един път като пътувах, на една гара чух как някой си изтананика моя песен. Беше ми приятно. От друга страна, пак ми бе хубаво, когато Валери Петров каза, че много е харесал една моя песен. На кое да се радвам повече? Може би и на двете.
– Може би и на внуците?
– Да, имам една история с тях. Пътувах за морето с двамата. Бях пуснал радио „Христо Ботев“, където прозвуча моя песен. След нея водещият казва, че тя е на композитора Борис Карадимчев. Те като започнаха да се радват, да се закачат. Стана им много интересно да чуят името ми по радиото. Та сега да довърша за равносметката – какво прави човек, за кого го прави? Когато са казали по радиото, че композитор е Карадимчев, слушателите би трябвало да дадат оценка дали съм си свършил добре работата. Това е отговорност.
(край на цитата)
Както стана дума в началото на тази юбилейна статия, съвсем неочаквано на 12 април 2014 г. композиторът Борис Карадимчев умира, покосен от сърдечен инфаркт. Това траурно събитие е отразено широко в различни медии и предизвиква печал и съжаление сред неговите приятели, фенове и всички, които го познават или знаят за него от голямото му музикално творчество.
Цитирам няколко траурни съобщения от това време:
Портал „Dnes.bg“
12 април 2014
Елка Василева
Почина композиторът Борис Карадимчев
Остават неговите песни като “Бяла тишина”, “Хора и улици“
Днес внезапно ни напусна известният композитор Борис Карадимчев, съобщи БНТ.
Борис Карадимчев е автор на някои от вечните хитове на българската музика – над 300 популярни песни, сред които заглавия като “Бяла тишина”, “Робинзон Крузо”, “Хора и улици”, “Нашият град” и “Циркът” на група „Тангра“ и др. Композира и музиката за над 40 игрални филма като “Сватбите на Йоан Асен”, “Момчето си отива”, “Селянинът с колелото”, “Матриархат”, “Оркестър без име”.
Борис Карадимчев посвещава на музиката целия си живот. Първите си пиеси за цигулка написва като студент в консерваторията. Нарича ги “Шест музикални картини”. Той възпитава любовта към музиката у децата като художествен ръководител на детски хор “Пим-Пам”, 20 години преподава филмова музика в НАТФИЗ.
В края на 70-те и през 80-те години особено плодотворно е сътрудничеството на маестрото с групата “Тангра”. Сред най-популярните му песни от 90-те години са “Времето е наше”, “Отново е Коледа”, “Рождество”, “Алилуя” (Коледна пиеса).
Носител е на много престижни отличия, между които от фестивала в Сочи (1967), “Златният Орфей” – 1967, 1977, 1979, награда за цялостно творчество – 1997 година.
(край на цитата)
БНР Радио България
Прощаваме се с композитора Борис Карадимчев
публикувано на 14.04.2014
България загуби един от най-талантливите си композитори на популярна музика Борис Карадимчев. Автор е на повече от 300 песни и мелодии, сред които вечни хитове като „Бяла тишина”, „Хора и улици”, „Любовта, без която не можем”. Композира музиката за над 40 игрални филма като „Сватбите на Йоан Асен”, „Момчето си отива”, „Селянинът с колелото”, „Матриархат” и „Оркестър без име”. Автор е на музиката към 120 анимационни филма, някои от които с престижни международни награди като „Женитба”, отличен със „Златна палма” в Кан, и „Десетият кръг”, спечелил награда на фестивала в Билбао, Испания, 1998 г.
В продължение на много години е художествен ръководител на хор „Пим-Пам”, както и професор в Националната академия за театрално и филмово изкуство. Носител е на много престижни отличия, между които от фестивала в Сочи (1967), „Златният Орфей” – 1967, 1977, 1979, награда за цялостно творчество – 1997 година.
Отиде си не само един от най-талантливите и обичани композитори в България, но и един лъчезарен и позитивен човек, в чието творчество разпознават живота си поколения наред.
(край на цитата)
Цитирам линк към горното предаване на БНР, в което има и песни от Борис Карадимчев:
https://bnr.bg/radiobulgaria/post/100397084/proshtavame-se-s-kompozitora-boris-karadimchev
……..
Портал „Dnes.bg“
16 април 2014
Арександър Попов
Приятели и почитатели изпратиха Борис Карадимчев
Близки, колеги, приятели и почитатели изпратиха днес Борис Карадимчев в последния му път. Поклонението бе в църквата “Св. Седмочисленици” в София.
Да се простят с него пристигнаха бившият вътрешен министър Йордан Соколов, Маргарита Хранова, Васил Петров, Богдана Карадочева, Развигор Попов, Мими Иванова, Бисер Киров, Веселин Маринов, децата от Пим-Пам, шефът на БНР Радослав Янкулов, композиторът Александър Бразицов и др.
Големият композитор почина внезапно на 12 април, покосен от инфаркт.
(край на цитата)
Портал „24 часа“
16 април 2014
Вижте снимки и видео от погребението на Борис Карадимчев
Днес колеги, приятели, почитатели изпратиха Борис Карадимчев в последния му път, след като великия композитор почина внезапно от инфаркт на 12 април.
Черквата „Свети Седмочисленици“ в столицата се препълни от хората, дошли на поклонението. Всички те търпеливо чакаха въпреки дъжда, за да се сбогуват с композитора на “Бяла тишина”, “Нашият град” и много други български песни.
Да се простят с Карадимчев бяха дошли Чавдар Шинов, Етиен Леви, Маргарита Хранова, Богдана Карадочева, Стефан Димитров, Веселин Маринов, Бисер Киров, Мими Иванова, Развигор Попов, Маргарита Хранова и много други творци, работили с него.
„Той беше пример за достойно изживян живот“, пише в некролога издаден от семейството.
Съболезнования приемаше съпругата му Магдалена, която беше негов помощник в работата му с детския хор „Пим Пам“. „Ще продължа да работя с децата в негова памет“, каза тя.
Карадимчев беше погребан в алеята на достойните българи на централните гробища.
(край на цитата)
Портал „24 часа“
16 април 2014
Карадимчев се чувствал зле преди инфаркта, но отишъл да работи
Борис Карадимчев се е почувствал зле преди да получи инфаркт на 12 април. Това разкри Мими Иванова в ефира на БНТ. Големият композитор, автор на “Бяла тишина”, “Хора и улици”, “Оставаме” и много други, се качил в колата и отишъл да работи, въпреки че не се чувствал съвсем добре.
Освен Мими Иванова пред камерата застанаха Маргарита Хранова и Васил Петров, които си спомниха за Борис Карадимчев, чиито песни пеят.
“Работи в студиото до последно. Така си и отиде – спокойно, тихо”, споделиха те.
(край на цитата)
Ще завърша днешната юбилейна статия за композитора Борис Карадимчев във връзка с 90 години от неговото рождение на днешната дата през 1933 г. с една статия от април 2020 г., в която се дават редица подробности за неговия живот и творчество:
Портал „24 часа“ Спомени
9 април 2020
Пенчо Ковачев
Борис Карадимчев учил 11 години в консерваторията
Две магически сили се борят в душата на десетгодишния Борис Карадимчев – на музиката и на химията. И един взрив разрешава спора им. Семейство Карадимчеви вече живее в Казанлък, където бащата е летец, а малкият Борис расте като всички нормални деца със случайни мечти и спонтанни желания.
Зад вратата на стаята си офицерът Климент Карадимчев има цигулка и когато се връща от небето и облаците, свири на нея. За удоволствие, а може би и за да прогони стреса и успокои нервите си след полета. На момчето му хрумва, че също “може да удари един лък” на тази цигулка. И започва да взима уроци при капелмайстора на полка.
Когато семейството се премества в София, той продължава с музиката. Но като ученик в елитната Първа мъжка гимназия се запалва и по магията на химията.
На тавана на къщата оборудва цяла лаборатория. Негов роднина, професор по химия, му помага не само с епруветки и колби, но и го снабдява с много елементи от Менделеевата таблица: литий, натрий, калий. Има и сяра и още какво ли не. Веднъж Борис слага в чаша с вода парче натрий. Той се оксидира много силно и пращи с искри. Борис покрива чашата с едно стъкло и след миг се чува силен гръм. Младият химик се отървава само с уплаха.
И тогава баща му произнася сакралната реплика: “Виж какво, моето момче. Наблегни повече на цигулката, защото от фалшиви тонове никой не е умрял. А от несполучливи химически опити има и по-трагични случаи…”
Така химията е изоставена, а младежът Борис Карадимчев се записва в консерваторията. И учи в нея цели 11 години! Нормалния курс на обучение той завършва с две дипломи: по диригентство и по композиция. Проф. Парашкев Хаджиев обаче му дава съвет да изкара още един курс на обучение и да усъвършенства композиране при проф. Панчо Владигеров. “Ти свириш по заведенията, значи ще можеш да се издържаш и ще станеш професионален композитор”, аргументира се проф. Хаджиев.
Но дори и той не може да предвиди инцидента, който струва на Борис Карадимчев отстраняване от консерваторията. Като отличен студент и трето дете в семейство с ниски доходи (бащата вече е пенсионер) младежът получава стипендия. Но се оказва, че не може хем да получава стипендия, хем да заработва пари като музикант по заведения.
Добри другари казват където трябва, че колегата им забогатява незаконно, и Борис е изключен от консерваторията. Губи една година, но в последна сметка се дипломира втори път. Обаче има парадокс: оценката му по дирижиране е отличен, а оценката от втората диплома по композиране е тройка.
“Вече бях започнал да се проявявам в така наречената естрадна музика. А това не беше добър тон за моите професори, при които изучавах класическа музика – симфонична и камерна”, обяснява парадокса Карадимчев. Той никога не дирижира въпреки шестицата, но цял живот си изкарва хляба с композиране напук на тройката.
С три дипломи Борис Карадимчев постъпва на работа в… Главна дирекция “Български цирк”. Тогава в страната има пет държавни цирка и младият специалист трябва да определя музиката на всички номера в тях. Освен това е началник на петте оркестъра под шатрите, включително и на прословутия състав “Оптимистите”. За три години под купола на цирка Борис Карадимчев научава не само някои от фокусите на фокусниците, но и от фокусите на живота.
После постъпва в БНТ като музикален редактор. Доволен е от новата си работа, обаче след погрома над “Пражката пролет” през 1968 г. настъпва здраво затягане на идеологическата дисциплина. След негово нетактично изказване е поканен да напусне телевизията. Иначе казано – става жертва на свирепата чистка във всички медии – БНТ, БНР, БТА, вестниците.
След известно време започва работа във ВИТИЗ, където преподава филмова музика.
Институтът се оказва точното място за точния човек. Карадимчев вече е натрупал опит като композитор в различни филмови продукции. След години става професор, там се пенсионира, но и сега от НАТФИЗ го канят за някои курсове. Преподава и в НБУ.
Любимият композитор на няколко поколения Борис Карадимчев почина на 12 април 2014 г. на 81-годишна възраст.. Написал е музиката на около 40 игрални филма и над 120 анимационни.
Как се влюбихте във филмовата музика, маестро?
– Още като студент написах едни пиески за цигулка, която беше любимият ми инструмент. Те се казваха “Шест музикални картини за животни”. Това са първите ми професионални композиции. Имах визуално усещане за музиката. Понякога тя може да изразява образи и дори да прави илюстративни неща – например да подскаже един галоп, как препуска кон. Или да “показва” гръмотевици, буря, река, море…
Вероятно това мое усещане накара някои режисьори да ме поканят за филмите си. Първи беше Людмил Кирков за “Шведски крале”. После за “Момчето си отива”, за който написах мелодията на песента “Хора и улици”, изпълнена от Мими Иванова и Борис Годжунов. След това за “Като песен” на Пискови, “Сватбите на Йоан Асен” на Вили Цанков”, “Матриархат” и “Селянинът с колелето” на Людмил Кирков, “Куче в чекмедже” на Митко Петров. И така дълги години, чак до “Оркестър без име”.
Добрата филмова музика трябва да е в услуга на разказа и на драматургията, да дообогатява филма. Да не се чува, както казваме ние, и да се “лепи” на кадъра. Да обогатява действието емоционално.
Големият майсторлък е не само да илюстрираш филмовото действие. Има втори план. Представете си следното – влизате в една стая, в която има легло и закачалка с една шапка на нея. Не знаем кой е човекът, който спи в леглото, както и нищо за шапката. Музиката може да подскаже какъв е този човек – весел ли е, тъжен ли е? Може да е човек от село, може да е стар, но може и да е млад. Всичко това може да се подскаже с музиката.
Навремето подходих много амбициозно към “Сватбите на Йоан Асен” – филм, който беше труден и сложен за музика. Много исках да съм верен на епохата, което всъщност беше невъзможно, защото за музиката и инструментите от ХIII век нищо не се знае. Написах музика, която да изглежда по-първична, архаична и същевременно да е емоционална, хармонична и мелодична.
Имаше един епизод с Анета Сотирова и Лъчезар Стоянов. Вили Цанков ми каза, че този епизод му е много важен и иска да напиша музика за него. Обаче да няма цигулки! “Вили, – викам му – аз тъкмо мислех да вкарам цял симфоничен оркестър, защо да няма?” “Не обичам цигулки”, отвръща ми Вили.
Въпреки това направих музиката с оркестър, нямаше как да бъде с две гайди, записах я и я нося в Киноцентъра. Трепери ми душицата какво ще каже Вили. Подложихме я на кадъра, той я изслуша и каза: “Благодаря ти, Боре, точно това исках!”
С Методи Андонов имах следния случай с “Козият рог”. Бях по време на снимките и вече в края им Методи с огромно неудобство ми каза, че поради еди-какви си причини е принуден да поръча музиката на друг.
Колегата я направи, но Методи не я хареса. А музиката беше записана със симфоничен оркестър, пари бяха дадени. Един ден в Киноцентъра Методи ми пусна една музикална тема на Мария Нейкова и ме попита пасва ли на филма. Казах му – Мето, щом на теб ти харесва, слагай я.
Веднъж с няколко джаз музиканти, страхотни импровизатори, трябваше да направим музика за наш игрален филм. Върви някакъв епизод – бавно, тежко, страшно, загадъчно. Викам – момчета, тука няма ноти. Банане, имаш един модел: ту-ду-ду-ду, накъсано. На Тошко басиста казвам: тум,тум,тум, ааа.
Така на всеки поотделно и всеки си има някакъв модел. Изпълнява го и става страхотно. Обаче кадърът дълъг, може би към 4-5 минути. Ние свирим, свирим, но вече се изчерпваме. И тогава Пепи барабанистът взе една от кутиите за микрофони и я пусна върху клавишите на пианото – даннн! Стана страхотно, обаче ние се разсмяхме и оакахме записа. Започнахме пак отначало…
(край на цитата)
Какви весели „филмови“ истории разказва Борис Карадимчев! Жалко, него вече го няма почти 10 години, но мястото му в българската забавна и филмова музика е празно…
Нека днес на 30 март 2023 г. почетем 90 години от неговото рождение на този ден през 1933 година.
Мир на праха му!
…..
БНР
“Бяла тишина” – визитна картичка на композитора Борис Карадимчев
публикувано на 30.03.2023 в 07:15
Автор: Диляна Трачева
Мелодикът на българската забавна музика – такъв остава образът на композитора Борис Карадимчев, роден на 30 март, преди точно 90 години (1933). Като автор на стотици песни, филмова и поп музика, дългогодишен художествен ръководител на детския хор “Пим-Пам”, професор в НАТФИЗ, той затвърждава таланта си в различни жанрове и поприща.
(…)
Цитирам линк към това предаване на БНР от днес 30 юли 2023 г.:
…
Борис Карадимчев – За какво не стигат осемдесет години?
…
Музика от Борис Карадимчев:
Хора и улици // Момчето си отива(1972)
……
Музика от Борис Карадимчев:
Тангра – Богатство
……
Музика от Борис Карадимчев:
Сурвакари – Борис Карадимчев – караоке
…..
Музика от Борис Карадимчев:
Шаба-даба-да – музика Борис Карадимчев – караоке
“Шаба-даба-да” – музика Борис Карадимчев, текст Матей Стоянов. Песента е включена в учебника по музика за 5 клас, автори Вяра Сотирова и колектив, издателство “Просвета”.
…..
Музика от Борис Карадимчев:
Подготвителна формация хор Дунавски Вълни – Песен за ..
……