Певицата Бойка Константинова, родена на днешния ден преди 110 години
„ (…) На 19 септември 2006 г. по искане на Джордж Алън, сенатор, на Бойка Константинова-Живадинович е връчен флагът на САЩ, заедно с почетен плакет“.
(цитат от днашната ми статия за българската певица Бойка Константинова)
Драги приятели на оперната музика, днес на 25 април 2021 г. наново имаме рожден юбилей на българска оперна певица. За разлика от вчера – 24 април, когато показах само снимка на легендарната певица Христина Морфова, родена преди 134 години (не писах статия поради моя 90-ти рожден ден, което отне цялото ми време, а за „леля Христина“ съм писал статии всяка година на този ден поне 6-7 пъти), певицата Бойка Константинова е родена на днешния ден преди 110 години, през 1911 г. И нещо интересно – Христина Морфова е била вокален педагог на Бойка Константинова в София.
Голяма беше изненадата ми през 2016 година, когато съвсем случайно открих това име в Интернет, където „бродех“ със съвсем друга цел. Но вие знаете, че точно това се случва многократно при търсене на различни информации в този световен океан от знания. Попаднах случайно в блога на една българка – Диана Коларова, която пише интересни неща от различни области на българската история. Този път ставаше въпрос за една почти непозната певица, при което по време на написване на съответната информация тя е била на 98 години – статията беше с дата 24 януари 2010 година. Оставаше още да продължа търсенията си в тази област и накрая научих, че през 2013 г. уважаемата гранддама на оперното изкуство се е поминала в САЩ на 101-годишна възраст.
На днешния ден през 2016 г. написах за пръв път статия за Бойка Константинова, която повторих през 2017 г., а днес пак ще направя това след 4 години. Нека новите ми над 500 ФБ-читатели и приятели през тия 4 години научат нещо за една почти непозната българска певица.
Ето как започнах статията си през 2016 година:
„Как мога да пропусна тази възможност днес да не напиша статия за такъв човек, при това роден преди кръглите 105 години! При това от снимките, които ще приложа след статията виждаме една чудесна млада жена, с одухотворено от музиката лице – става въпрос за две снимки от нейни оперни изяви в „Лакме“ от Делиб и в „Лучия ди Ламермур“ от Доницети. Радостно е и това, че наскоро за Бойка Константинова е написана страница в Уикипедия на български език – малка, но поне съдържаща най-важното от живота й. Като четох някои неща при подготовката на тази моя статия, срещнах името на Васил Лолов – помня този известен български композитор, диригент и цигулар. Той е бил първи съпруг на Бойка Константинова и баща на нейния син Атанас Лолов – също известна личност в България и зад граница“.
(край на цитата от 2016 г.)
Сега ще продължа по-нататък – до края, нямам нови допълнения, така че това е фактически едно повторение на текста от 2017 г.
Нека тук припомня за по-младите читатели черти от биографията на Васил Лолов. Той е роден на 18 май 1913 г. в Ямбол, починал на 6 януари 1992 г. Завършва ДМА (днес ДМА “П. Владигеров”) с цигулка при проф. Н. Абаджиев (1935). Специализира в Берлинската консерватория цигулка при К. Фройнд и композиция при Х. Бунш (1939-1940). Основава и ръководи известния квартет “Лолов” (1943-1948). Концертмайстор в Софийската опера (1947-1948). Концертмайстор и стажант-диригент в Пловдивския симфоничен оркестър (1948-1949). Главен диригент на Бургаския симфоничен оркестър (1949-1955). Главен диригент на операта в Пловдив (1956-1961). Главен редактор на редакция “Музикални предавания” в Радио София (1962-1969). Директор (1973), заместник-генерален директор (1974) и генерален директор (1974-1977) на Главна дирекция “Българска музика”. През 1968 г. основава и ръководи до 1980 г. известния “Колегиум за камерна музика”, с който има активна концертна дейност и осъществява редица премиерни изпълнения на произведения от български композитори. Преподава камерна музика в БДК (от 1962). Доцент (от 1969).
(край на цитата)
Лично аз си спомням много добре този обаятелен музикант, особено като диригент на оперни постановки и симфонични концерти, които съм посещавал до 1974 г. Квартетът „Лолов“ е идвал многократно за концерти в Габрово.
Първо в моята статия днес ще цитирам кратката Уикипедия-страница на Бойка Константинова (последна промяна на 30 януари 2017 г.):
Бойка Константинова-Живадинович, родена на 25 април 1911 г. във Враца, починала на 1 февруари 2013 г. в Монтерей, Калифорния / САЩ, е българска оперна певица, сопран.
Дъщеря на гимназиален учител, едва 5-годишна остава без баща си, който загива на фронта. След това събитие Бойка заедно с майка си и брат си решават да се преместят в София, където тя открива операта. Печели конкурс при Музикалното училище заедно с други двама участници; вече като ученичка е канена да пее в Радио София, където получава псевдонима „момичето със сребърния глас“.
През 2009 г. Бойка Константинова получава плакет и американския флаг по препоръка на американския сенатор Джордж Алън.
(край на цитата)
Както виждаме, съвсем кратка и накъсана информация, но все пак я има за разлика от много други български оперни артисти, за които и до сега няма нито дума в тази електронна медия. Далеч по-обширни са информациите, които пише Диана Коларова в нейния блог. Цитирам този източник:
Диана Коларова, неделя – 24 януари 2010 г.
Бойка Константинова-Живадинович
„ … Най-добрата царица на нощта, която някога съм чувал …”
Тези думи са произнесени през 1939 г. от сър Джозеф Крипс за Бойка Константинова – Живадинович по повод нейното участие във „Вълшебната флейта” от Моцарт на сцената на Белградската опера (б.а. Б.К.: името на диригента е написано като Джозеф, което не е правилно – той е австриец и се казва Йозеф. Запазвам оригиналното Джозеф, както може би са го наричали в англосаксонските страни. Ето няколко думи от неговата биография: Josef Alois Krips (* 8. April 1902 in Wien; † 13. Oktober 1974 in Genf) war ein österreichischer Dirigent und Violinist. Превод: Йозеф Алоис Крипс, роден на 8 април 1902 г. във Виена, починал на 13 октомври 1974 г. в Женева, е австрийски диригент и цигулар).
(край на моята забележка)
Сър Джозеф Крипс е австрийски диригент във Виенската държавна опера, главен диригент на Лондонския симфоничен оркестър, главен диригент на симфоничния оркестър в Сан Франциско, главен диригент на Виенския симфоничен оркестър, работил в Ковънт Гардън и Метрополитен опера. Определението за Бойка Константинова изказано от него е вече признание за световна слава. Днес оперната дива живее в своя дом в Калифорния. В нейния дом има български кът. На стената е закачен чипровски килим, късче от България пренесено през океана.
Бойка Константинова е родена на 25 април 1911 г. във Враца, в семейството на Михаил и Мария Константинови. Баща й е гимназиален учител, който ако не държи книга, в ръцете му се намира цигулка. Той е нейният учител за всичко, което е ценно, хубаво и истинско в света. Тя е само на четири години, когато баща й е мобилизиран през 1915 г. Една година по-късно пристига ужасното известие за неговата смърт.
Бойка заедно с майка си и брат си Асен се преместват в София и тя за първи път открива магията на оперното изкуство. На конкурса в Музикалното училище тя е един от тримата най-добре представили се участници. Още като ученичка е канена в Радио София, където става известна с прозвището „момичето със сребърния глас”. Пет години по-късно става студентка в Държавната музикална академия, в класа на Мара Маринова Цибулка. Последната година в академията работи с Христина Морфова – известна примадона от Пражката народна опера. След смъртта на Морфова, Бойка продължава обучението си при Людмила Прокопова. Според нея те разширяват нейния колоратурен диапазон в обсега на горно „сол” над високото „до”.
Години по-късно директорът на Белградската опера, Лавро фон Матачич казва: „Високият регистър е дома и естествената обител на Бойка”.
Бойка Константинова завършва Академията през 1937 г. с отличие. Тя е на 26 години и току-що омъжена за Васил Лолов – цигулар в оркестъра на Народната опера в София. Това е годината в която се ражда синът й Атанас.
През следващата година тя се явява на прослушване в Белградската опера. Известният белградски музикален критик д-р Миловоевич пише в най-тиражирания вестник на Белград следното: „Гласът на Бойка Константинова се носи във висотите с лекота на птици в полет”.
Професионалният дебют на оперната дива се състои на 12 декември 1938 г. в България, в ролята на Джилда от „Риголето” на Верди. Същата година тя заминава за Белград, където става примадона на Белградската опера в периода 1939-1941 години.
Бойка Константинова разказва: „Голямото предизвикателство дойде за мен през 1940 г. – „Лучия ди Ламермур” от Доницети. Работих с Мирко Полич – диригент от Словения – добре запознат с италианското белканто. Неговото насърчение и въодушевление спомогна за драматичната ми интерпретация в тази роля и разшири моите гласови способности. Една нощ прочутата руска актриса Вера Греч беше сред публиката. След представлението ме обсипа с прегръдки и целувки. Никога няма да забравя как ме погледна, с премрежени от сълзи очи: „Мила, мила, – повтаряше тя – ти не съзнаваш колко си велика”. С тази опера мисля, че бях достигнала върха на моята кариера. Трагичните оперни роли се бяха превърнали в личен триумф”.
Отново в България през 1941 г. за два специални гастрола – Розина в „Севилският бръснар” и солистка на Софийския симфоничен оркестър. Сред публиката е царица Йоанна, която изпраща огромен букет от жълти хризантеми. Напуска София, без да знае, че никога повече няма да види Родината.
През зимата на 1943-1944 г. е поканена да гостува във „Фолскопера” и Виенската държавна опера. Пее в „Риголето”, „Отвличане от сарая” и „Вълшебната флейта”.
Вторият съпруг на Бойка е Джордже Живадинович, чаровен и весел човек – адвокат и банкер, който обича театъра и самият той е добър пианист. Произхожда от богато и влиятелно сръбско семейство. Неговият дядо е бил югославски посланик във Ватикана. След войната, желязната завеса започва да се спуска. Милиони хора от Източна Европа, изтощени от войната, но все пак оцелели се намират в капана на следвоенна параноя, подозрения, отмъщения и примитивно правосъдие. Джордже и Бойка решават да напуснат Югославия. Пристигат в Италия и остават там четири години. През 1949 г. те емигрират в САЩ. Там Бойка ражда второто си дете, кръстено на баща й Михаил.
Оперната й кариера е приключила, но тя е твърде енергична, за да остане в къщи. Започва отново работа, този път като говорител и преводач в радио „Гласът на Америка”, в радио „Свободна Европа” в Ню Йорк и Мюнхен, в администрацията на американските ветерани в столицата на САЩ – Вашингтон. Придружава съпруга си по време на неговата работа в Лаос и работи като учител по музика в американското училище. Години наред работи като инструктор по български език в Института за езици към Въоржените сили в Калифорния, Католическия университет във Вашингтон, Външно-политическият институт във Вашингтон, Световното училище за преводи и езиково обучение във Вирджиния, езиковото училище Кроуел и Колиър, езиковото училиище „Дюпон съркъл” във Вашингтон.
На 19 септември 2006 г. по искане на Джордж Алън, сенатор, на Бойка Константинова- Живадинович е връчен флагът на САЩ, заедно с почетен плакет.
Днес тя е на 98 години и казва, че през целия този дълъг живот сърцето й никога не е спирало да тупти с любов за България.
(край на цитата)
Два дни по-късно – на 26 януари Диана Коларова пише подобна статия във в. „Труд“. Цитирам и тази статия – това са единствените източници за тази певица:
98-годишна българка получи американския флаг за заслуги
в. „Труд“, 26.01.2010 | Култура
Днес 98-годишната прима поддържа в дома си в Калифорния български кът. На стената има закачен чипровски килим.
Оперната певица Бойка Константинова-Живадинович, която от дълги години живее в САЩ, получи плакет и американския флаг по препоръка на сенатор Джордж Алън. 98-годишната дама, която днес има дом в Калифорния, казва, че никога сърцето й не е преставало да тупти с любов за България.
Бойка Константинова е родена през 1911 г. във Враца. Баща й Михаил бил гимназиален учител, който ако не държал книга, свирел на цигулка. Тя била само на 4 г., когато таткото е мобилизиран през 1915 г., а година по-късно загива на фронта. Бойка, майката и брат й се местят в София и тя за първи път открива операта. На конкурса в музикалното училище е един от тримата най-добре представили се участници. Още като ученичка я канят в радио “София”, където й дават прозвището “момичето със сребърния глас”. 5 г. по-късно вече е в Държавната музикална академия, а последната година там работи с Христина Морфова. Бойка завършва през 1937 г. с отличие. Тя е на 26 години и току-що омъжена за Васил Лолов – цигулар в оркестъра на Народната опера в София. През следващата година се явява на прослушване в Белградската опера, а известният тамошен музикален критик д-р Миловоевич пише в най-тиражния вестник: “Гласът на Бойка Константинова се носи във висотите с лекота на птици в полет.”
Днес примата си спомня: “Голямото предизвикателство дойде за мен през 1940 г. с “Лучия ди Ламермур” на Доницети. Една нощ прочутата руска актриса Вера Греч беше сред публиката. След представлението ме обсипа с прегръдки и целувки. Няма да забравя как ме погледна, с премрежени от сълзи очи: Мила, мила, ти не съзнаваш колко си велика! С тази опера мисля, че бях достигнала върха на моята кариера. Трагичните оперни роли се бяха превърнали в личен триумф.”
Вторият брак на Бойка е с Джордже Живадинович, чаровен адвокат и банкер, който обича театъра, а и самият той е добър пианист. Джордже е от богато и влиятелно сръбско семейство. След Втората световна двамата решават да напуснат Югославия. Пристигат в Италия, където остават 4 г., а през 1949 г. емигрират в САЩ. Там Бойка ражда второто си дете, кръстено на баща й Михаил. Оперната й кариера е приключила, но тя е твърде енергична, за да остане вкъщи. Работи като говорител и преводач в “Гласът на Америка” и “Свободна Европа”, в администрацията на американските ветерани във Вашингтон. Придружава съпруга си по време на неговата работа в Лаос и е учителка по музика в американското училище. Години наред работи и като инструктор по български в Института за езици към Въоржените сили в Калифорния, Католическия университет и Външнополитическия институт във Вашингтон, световно училище за преводи и много други.
Диана КОЛАРОВА
(край на цитата)
Похвално е, че Диана Коларова е дала по-широка гласност чрез статията си в печатна медия, която се чете от стотици хиляди хора.
През септември 2010 г. в София тържествено бе чествана 120-годишнината на „Българската опера“. По този повод редица медии отбелязаха със статии това събитие. В една от тях става въпрос за редица имена от Софийската народна опера, които се споменават заедно с етапите от развието на този оперен театър. След статията има коментари, в един от които се споменава и името на Бойка Константинова. Цитирам:
Мария каза: 2010-10-18 09:50:22 (коментар)
(повод 120 години „Българска опера“ – честване в София през септември 2010 г.)
„Радвам се, когато се говори за опера, направено е много, но остават много забравени имена на оперни певци, прославили България по света – Милкана Николова, Женя Стефанова, БОЙКА КОНСТАНТИНОВА-ЖИВАДИНОВИЧ, Иван Цачев, Енрико ди Мазей и др.“
(край на коментара)
Радвам се за този коментар, защото научих имената на някои ЗБГ (по моята терминология „Забравени Български Гласове“). За Милкана Николова, Енрико ди Мазей и за днешната юбилярка вече съм писал статии, но ще проуча информации за Женя Стефанова и Иван Цачев и при подходящ случай ще напиша статии и за тях.
Това е и последният пряк източник за днешната юбилярка Бойка Константинова на кирилица. За нея има източници на латиница в електронните медии. Един такъв е сравнително нов – от март 2016 г. и го цитирам по долу в оригинал на английски език:
By Staff Writer on March 21, 2016
by Kimberly Horg-Webb
Living through the reign of the Nazi regime and having your first born stolen is more than most people could bear. The life and journey of Monterey resident and Opera singer BOYKA KONSTANTINOVA ZIVADINOVICH is a triumph that is hard to image.
She was born in 1911 in Vratza, Bulgaria the younger of two children to Michail and Maria Konstantinov. Her father was a teacher who loved to play the violin. The entire family loved music and would sing folk songs together. And although the last memory of her father is from when she was four, leaving to go to war; his passion for music stayed with her.
Her voice began developing when she was three. She would follow her mother around the house singing. Even as a toddler there was something unique about her strong voice that drew crowds of admiring neighbors. She was 15 when she won a music school competition that was open to the public. Soon after, she sang on the radio where she became known as “the girl with the silver voice.” Her formal voice education began after receiving a state-funded grant to music school.
After marrying a violinist, Vasil Lolov, in 1937 and having her first born son, Athanas, shortly after she had her debut and first starring role as Gilda in her hometown. The following year, she appeared again in the role of Gilda. At the final curtain, the audience and the orchestra awarded her a standing ovation.
Her impressive vocal display of hitting not only the hard-to-reach F note but also low notes caught the curiosity of composers who asked to look in her mouth. It was discovered that her palette was deep, which allowed her to reach certain notes. “I could hit notes that only birds could sing. It came natural so I allowed myself to go high,” she explains. Everyone in the audience that night stood up except for one person, her husband. A few days later he disappeared with no warning with their son.
“He was jealous of my success,” she says. “This was a very hard time for me.” She returned to Belgrade and took various roles. She speaks seven languages so she can sing in different languages, constantly hitting “money notes.” Boyka met her second husband, George Zivadinovich, a charming lawyer and pianist who also loved the theater. The two married and later on she would have her second son, Michailo.
Much of the land was occupied by Nazi informers. After summoned to perform in Austria, she decided to leave everything (including her only recordings) and head back to Belgrade just as allied bombs fell on Vienna destroying the Vienna Opera, where she was set to perform. “I had to hide. If I was caught I would have been arrested or worse and if I stayed I would have been killed by the bombs,” she explains. “War ruined my career.”
Boyka spent four years in Italy mostly sick to her stomach and living in poverty, waiting for legal documents to move to the United States. “I thought I would never open my mouth again to sing,” she declares. In 1949, she arrived in New York. Her relative spotted her son and managed to give him a letter from his mother. Over the next decade, the two exchanged letters anticipating their 20-year reunion in Belgium.
She moved to Virginia where she taught Slavic languages and later on interviewed for a job in Monterey. Dr. Robert Brockmann hired her to teach at the Defense Language Institute (and became a pen-pal still to this day). “She was the quite the singer and quite the bomb-shell in her day,” says Boyka’s caretaker Gina Broderick.
Athanas lives in Bulgaria and her youngest child resides in Southern California so Broderick has become an integral part of the European icon’s life. The 101-year-old diva was recently awarded a plaque stating her contribution to Bulgarian culture.
(край на цитата)
При моите проучвания попаднах и на една интересна информация, дадена от синът на Бойка Константинова и на диригента и композитор Васил Лолов – Атанас Лолов, за когото стана въпрос по-горе. Той е роден през 1937 г., живял в България и в САЩ.
В тази статия има много интересни неща от общ характер. Ще я цитирам изцяло, сигурно ще предизвика опеределен интерес сред моите читатели:
10 май 2004 Портал „Още.инфо“
Атанас Лолов: Всичко се свежда до свободата
Интервюто на Васил Пекунов е отпечатано в два последователни броя на “Про & Анти”
Атанас Лолов е българин и американец. Роден е през 1937. Живял е тук, после 40 години – там, а от 2000 е отново у нас. Служил е и в българската, и в американската армия. Родителите му се развеждат, когато е бил на година и половина. Остава при баща си Васил Лолов, музикален деец, диригент, композитор. Майка му, по баща Бойка Константинова, емигрира в Щатите с втория си съпруг. Атанас копнее да я види, да се запознаят. Оттук и започва странната му необикновена съдба.
Г-н Лолов, да започнем с няколко думи за вас. Как успяхте да напуснете България?
– За всички нас, които излязохме от България по онова време, виси съмнението защо и как сме се измъкнали. Тогава бе почти невъзможно да напуснеш страната.
Направо са ме питали: “Кой те изпрати там?” Никой не ме е изпратил. Просто имах голямо желание да се срещна с майка си.
Тя вече отдавна е била в Америка?
– Да. Първо в Сърбия, после четири години в Италия, а оттам с втория си съпруг отива в САЩ. Та това е причината, поради която ми бе позволено да изляза от България. Дори онези от Държавна сигурност са ходили при баща ми и са го питали ребром той какво мисли – дали да ме пуснат, дали ще се върна. Баща ми отвърнал, че според него няма да се върна. Пуснаха ме обаче – все пак там бе майка ми.
Извадили сте късмет.
– Е, викаха ме, разбира се, на “Лъвов мост”. Внушаваха ми, ако срещна българин в чужбина, да му кажа, че тук е рай, нали знаете? Което аз обещах естествено. Трябваше да се измъкна оттук.
Кога стана това?
– През ноември 1959. Отидох първо в Белгия, където изчаках майка ми да дойде от Щатите. Тя работеше тогава в “Свободна Европа” и си бе издействала командировка в централата в Мюнхен, за да ме посрещне. Аз се позабавих малко в Брюксел, уредих статута си на бежанец.
Вече бяхте отслужил службата си в България?
– Да, дори бях завършил една година английска филология тук. Ако мога да отворя малка скобка – от 16-годишна възраст учех самостоятелно английски като бесен: без никакви уроци, само слушайки “Свободна Европа” и “Гласът на Америка”. И с малки книжлета с по хиляда думи. Като се явих на приемните изпити, от 300 души се класирах на четвърто място.
Къде служихте?
– По една година в Оряхово и Пловдив. В противохимическа защита.
Да се прехвърлим пак в Белгия. Оттам отивате в Щатите?
– Първо в Германия при майка ми. Предстоеше дълъг процес: за да емигрирам в Америка, трябваше да използвам статута на някаква преференция, т.е. кръвна връзка с хора, живеещи в Щатите. Но не бе просто юридически да докажа, че съм син на майка ми: нямах документи, кръщелно, така че свидетелстваха хора, които я познаваха и от България, и от чужбина – в Мюнхен имаше много такива. Накратко, получих виза и на 14 юли 1960, навръх годишнината от падането на Бастилията, пристигнах в Ню Йорк. Не мога да опиша с думи впечатлението си – то бе по-голямо от мен. Започнах работа, следвах една година и архитектура, но не ми допадна. Аз съм потомствен музикант, там ми е сърцето. Междувременно се получи и покана да служа във войската.
Ще обясните ли по-подробно? Вие сте били войник в България, а пък още не сте и американски гражданин?
– Бях много разстроен. Напуснах работа, явих се в армията. Можех да откажа, но се консултирах с хора, познаващи живота там. Те ме посъветваха да приема: един ден, когато кандидатствам за гражданство, можеха да ме попитат защо съм отказал.
На какво основание можехте да откажете?
– Защото не бях американски гражданин. Американец не можеше да откаже; аз можех, но като изтърпя евентуалните последствия.
И вие приехте?
– С голямо нежелание, но после се оказа, че абсолютно не съм бил прав. Изкарах два месеца общовойскова подготовка във форт Дикс, щат Ню Джърси: огромен подготвителен център, който сега е закрит.
Като какъв служихте?
– Определиха ме за шофьор на тежки и леки автомобили. Изкарах още два месеца в школа за шофьори, след което – за щастие – ме изпратиха във форт Орд, Калифорния, който сега също е закрит. Пристигайки в Калифорния, реших, че това е мястото, където ми се ще да умра – все едно бях попаднал в рая.
Така смята и Джон Стайнбек.
– Наистина е забавно, защото форд Орд е тъкмо в Монтерей. През отпуските ходехме и до Кармел. Причислиха ме към поделение, което експериментираше нова техника. Година и половина изпитвахме някакъв френски малък самолет. Бях шофьор на линейка. Останах в Кармел, ожених се, там се роди и синът ми. Учих и две години в музикалния колеж в Монтерей.
Нека се върнем за малко в армията. Как бихте обобщили престоя си там?
– Да, аз галопирам през събитията в живота ми… За мен е важно читателите ви да разберат следното, което до ден днешен, а и до края на живота ми ще ме вълнува: както бях тръгнал да служа насила, принуден едва ли не, оказа се, че тези две години са едно от най-хубавите неща, с които съдбата ме е възнаграждавала.
Може би сравнението с нашата казарма е повлияло на впечатленията ви?
– Не, не е така. Вярно е, че нагласата ми бе да очаквам подобен на войнишкия живот у нас. Нищо такова обаче не се случи. Живях в една извънредно хуманна обстановка, където дори сержантите, които виждаме да крещят по филмите, са най-обикновени и добри хора. Това, което ме поразява и до днес, е, че вамериканската армия едно от най-важните неща, които тя възпитава у хоратаим, е почтеността. За мен почтеността е най-висшето човешко благо. Тя няма необходимостта да се захранва от някаква способност, развит интелект или особена култура: и на последния човек е достъпна житейската реализация на почтеността. Това е присъща черта на американците. Обикновеният американец, тези, които са душата и тялото на Америка, са почтени. Без почтеността не може да се съгради такъв живот. А пък богатството, на което им се възхищават…
И им завиждат злонамерено…
– …заради което ги мразят дори, е функция на свободата. Свободата ражда богатството. Свободният човек твори. Несвободният не твори. Свободният освен това е зрял и отговорен. Несвободният човек не може да се доразвие напълно.
Ех, ако можеха да ви разберат и повярват повече хора у нас!
– Дай Боже да ме разберат. Несвободният човек остава цял живот дете, той не може да се доразвие.
И чака, вместо да прави собствените си избори.
– Това е другото нещо, което чувам тук. То ме стряска, отвращава ме. Хората казват: “Ама те ще дадат!” Кой ще ви го даде? Държавата никога не дава! Тя може да ти върне нещо съвсем малко от това, което вече ти е взела или откраднала, но то е твое! Ти си го произвел, ти си го създал!
Разкажете за живота си в Америка.
– Ще спомена нещо за Джордж Буш-младши, когото някои толкова ненавиждат и подценяват. Този човек вече трети път намалява данъците. Лично аз имам специална категория като частен пенсионер и вече почти не плащам данъци.
Бихте ли пояснили: у нас е непривично да се чуе, че има данък върху пенсия.
– Пенсиите там са държавни и частни. Някои имат само държавна и не плащат данъци. Аз получавам и двете и плащам данък върху частната си пенсия. Работил съм в различни компании, седем години преподавах като музиколог. Докторатът ми е по теория и композиция. Мел съм улици, мил съм чинии, всичко съм работил. В Америка се уважава способността, моженето, а не титлите или типа образование. Случва се президент на банка да е бакалавър по химия. У нас се прекланят пред висшето образование, дори и най-големият глупак да седи зад тази диплома, а там ценят личната способност. И още нещо, което малцина знаят: няма американски генерал, който да няма докторат или поне магистратура.
По-добре да не сравняваме с равнището на нашия генералитет.
– О, да не говорим за това! Или че български генерали си позволяват да правят политически изявления.
Г-н Лолов, в предишния брой стигнахме до равнището на нашия генералитет, до българските генерали, които си позволяват да правят политически изявления. Как ще коментирате, че шефът на Генералния ни щаб не може да се свърже с министъра на отбраната дни наред, докато в Кербала бе най-напечено?
– Освен очевидния абсурд, тук нагазваме и в нещо друго. В Кербала е повече от тревожно, а командирите ни там не могат да реагират, докато не получат указания отгоре. Всеки взвод в американската армия си знае, че при дадено обстоятелства няма да чакаш никаква заповед от никого и ще реагираш, ще си спасиш хората, ще направиш каквото е необходимо. Ти си откъснат, тези хора зависят от теб, зависят и един от друг. Там в главата на новобранеца постоянно се набива: “Виж човека до себе си, грижи се за него, защото някой ден може да се наложи той да се грижи за теб! И тогава ще бъдеш абсолютно сигурен, че той ще го направи за теб.”
Явно още пазите спомените от онази армия. А от нашата? Служили сте преди повече от 40 години.
– Няма да сравнявам. Да оставим “гонката” на новобранците от старите войници, мръсотията, лошата храна, политическите идиотщини. Ще подчертая друго нещо, за което тук не се мисли изобщо: отношението между индивида и държавата. Европейският етатизъм общо взето не се интересува много от индивида. Точно обратното е в Америка. Всичко е заложено още в преамбюла на конституцията им: нищо не може да ограничава основните им права! Това се прелива и в армията, макар и донякъде. Войникът, разбира се, е ограничен, той изпълнява заповеди, но свободата на словото се запазва, на асоциациите, всички свободи се запазват. С една дума: принципите на договора между държавата и индивида там се преливат и във войската; липсата пък на този договор в България преди години означаваше, че в казармата можеха да правят с нас каквото си искат – да се гаврят, да ни тормозят по всякакъв начин.
Нямаш права вън от казармата, нямаш и вътре.
– Точно така. Там казват: ”Ако не ти харесва нещо, оплачи се на конгресмена си.” Има голяма разлика. В Америка хората са отговорни. Ще ви разкажа за мой приятел, сержанта ми Richard F. Burlingame. Отгледа и възпита две прекрасни деца, спартанско възпитание, има чудесна жена. Изобщо модел на американски сержант. Та там по обяд звучи специален сигнал с тръбата, всички спират, млъкват, отдават чест на загиналите американски войници. Бяхме в неговата канцелария, той се опъна като струна, а аз казах няколко изречения, преди да свърши сигналът. И той ми заявява: “Извинявай, приятели сме, но трябва да те накажа. Знаеш защо свири тръбата, а ти приказваш. И предполагаш, че като сме приятели и никой не ни вижда, може да се обаждаш.” И ми даде единственото наказание, което съм получавал там: 15 дни с два часа допълнителна работа по усмотрение на дежурните сержанти. Миех тоалетните, лъсках прозорци…
Да идем пак в Кербала. Как мислите, ще се изживеят ли бързо недомислията и бъркотията около първите ни контингенти от професионални войници? Така ли беше и в Щатите, като въведоха доброволната служба?
– Когато по телевизията гледах упражненията на първите американски доброволци, на първата “реколта”, бях напълно ужасен. Ругаех ги от сърце, това не бе войска, а сбирщина. Когато войската е наборна, вземат всякакви хора – и философи, и овчари. Смятах, че тази смес е по-добрият вариант. Оказа се, че професионалната армия е по-далновидно начинание. Сега идват хора с всякакви специалности, обучават ги по един превъзходен начин, което е невъзможно да стане за две години, както бе по-рано. И тези хора доказват, че само професионалната армия може да има такова качество.
А как бихте коментирали заиграването с роднините на нашите професионалсти?
– Хората се безпокоят, страдат, разбираемо е. Но манипулацията с тях е възмутителна.
Наши български журналисти стигнаха дотам да наричат българските войници окупатори. И никой не реагира, понятието получава публичност. Излиза, че президентът посещава и окуражава окупатори!
– Коренът е в един феномен, който съществува и тук, и в цяла Европа, дори и в самата Америка го има: антиамериканизма. Той е плод на работата на световната левица. Цялата световна левица е против Америка, защото е против свободата. Свободата създава хора, които левицата не може да манипулира. Може би прекалявам, но у нас според мен не само не може да се говори за свобода, тук няма въздух. Човекът е третиран като говедо. Затова и може да се пише за нашите “окупатори”, за американските “петролни апетити” и всякакви други глупости, които напълно противоречат на обективната истина. И планът “Маршал” след войната едва ли не целял да зароби Европа. Виждаме как я зароби. Америка не цели да зароби света. Тя иска светът да стане като нея – свободен.
Мен лично ме ужасява каква огромна част от обществото ни не разбира, че освен всичко друго ние се включваме – щем не щем – и в борбата срещу институализираното зло. Зло бяха режимите на Милошевич, на талибаните, на Саддам; зло са и определени среди у нас, сеещи мрак, злоба, униние, страх от живота.
– Нека дори се окаже, че в Ирак няма оръжие за масово унищожение. Защо светованата левица трябва да ликува? За каква законност говорят тези господа? Законността трябва да отразява и морала. Ако един народ, макар и да не го разбира в момента, е загубил около два милиона души, убити от Саддам, как да обвинявам САЩ и съюзниците, че са го освободили от диктатора? Че какво по-голямо оръжие за масово унищожение ще търсим от самия диктатор убиец! Лъжата обаче е по-организирана от истината. Тя има нужда да манипулира, да плете мрежи.
Добре, как според вас ще се впише България в НАТО, в Европейския съюз при цялата тази манипулативна атмосфера у нас, при днешните обществени нагласи? Ние сме страна, която вече поема ангажименти. Как виждате бъдещето на България?
– Бих искал да бъда голям оптимист, както в началото на прехода. Когато се върнах за първи път, хора ме питаха кога ще се оправим. Пет години, отвръщах, за пет години един кадърен мениджър отива и кара пак да цъфти и най-пропадналата американска компания. Не си давах сметка, че това тук е театър, разигран куклен театър. Нямахме истинска опозиция. Няма как да си достигнал до върховете на политическата изява тук, без да имаш порочно минало. Поне според мен. Няколкото изключения само потвърждават правилото.
Така смятат и повечето мислещи хора у нас.
– Що се отнася до перспективите на България, много хора разсъждават така: “Сега влизаме в НАТО и Европа, те ще ни оправят.” Не, никой няма да ни оправи! Ето, Италия дълго е член на НАТО, а едва напоследък пречупиха гръбнака на тяхната мафия. И то с триста мъки! Имаха желание обаче.
У нас няма воля да се преборим с наследството от комунизма. Както и с голямата престъпност, която е пряка рожба на същото това наследство.
– Ние сами трябва да започнем на чисто. Само трябва да направим първите стъпки.
Те ще ни подкрепят, ако действаме.
– Това е, това е американският “агресор”! Той няма да дойде тук да беси и да коли, той ще ти предложи цялата подкрепа, от която имаш нужда. Но ти сам трябва да направиш избора си. Така че става въпрос за избора на обикновения българин. Разбирам, че националната генетична повреда тук е огромна. Тази прословута антиномия на българина, вътрешната му съпротива срещу законите, е факт. Но не е ли вярно, че ставаме едва ли не безконтролна пасмина по принуда? Кажете ми един български закон, който уважава индивида. Това е държава хищник, която постоянно обижда гражданите си, малтретира ги, ограничава ги, обеднява ги! Защо те да бъдат по-просветлени от правителството си?
Или по-коректни.
– И пак опираме до европейския етатизъм: държавата на първо място, над всичко. Не е така, не бива така. Аз бих се осмелил да кажа, че преамбюлът на американската конституция е основният блок, върху който се крепи цялото понятие за държавността.
Може би затова и държавата е много по-силна, когато се опира на личните свободи на гражданите си, а не когато самата тя е по-силна от тях.
– Именно! Всичко се свежда до свободата, а тази свобода се свежда до отношенията между индивида и държавата. Няма други социално-политически решения. Бих казал, че Америка е един успешен европейски експеримент, който е дал добри резултати, а сега Европа, вместо да вземе всичко положително от своя експеримент, понякога плюе по собственото си лице и напада Америка.
Ревност?
– Вероятно и това. Там също е имало и има поругаване на човешките права – въпреки конституцията. Само че тази нация е имала волята да се отърси от всичко това, защото е непродуктивно. Това следва да е и нашият път: да се отърсим от всичко, което не е продуктивно, което не е от полза на индивида, на гражданина.
Благодаря ви. Може би е добре да завършим с такова светло послание.
(край на статията)
Нека днес на 25 април 2021 г. да почетем кръглите 110 години от рождението на певицата Бойка Константинова, която е оставила трайни следи в оперната история не само на България, но и на Югославия и на други европейски държави, както и в далечна Америка.
Мир на праха й – живяла е почти до 102-годишна възраст.
……..