Плакат за премиерата в Италия на операта “Лястовичката” (La rondine) от Джакомо Пучини на 2 юни 1917 година в Болоня. Истинската премиера е била на 27 март 1917 г. в Монте Карло.
Драги приятели на оперната музика, днес на 27 март 2026 г. празнува рожден ден не някоя оперна личност, а цяла опера, чиято премиера е била днес на 27 март 1917 г. в Монте Карло. Това е операта „Лястовичката“ („La rondine“ на италиански език) от Джакомо Пучини – една от най-малко играните негови опери в последно време, макар че тя е един бисер, който трябва да намери своето място по световните оперни сцени.
Много и най-различни са причините за този парадокс, може би една от тях е заради това, че историята с написването й е доста мъчителна – Пучини възлага писането на либретото на автори от Австрия за разлика от неговите традиционни италиански либретисти Илика и Джакоза. За другите причини ще стане дума по-долу в моята статия за тази чудесна опера. Нека още в началото кажа, че „Лястовичката“ е играна и в България, но не в Софийската опера и балет, а в Стара Загора през 2015 г. и в Русенската опера през 2022 г. В края на тази статия ще дам повече подробности за тези две постановки в България.
„Лястовичката“ (на италиански: „La rondine”) е опера в три действия от Джакомо Пучини. Либретото на италиански език е на Джузепе Адами по текст на австрийските либретисти Алфред Вилнер и Хайнц Райхерт.
Световната премиера е на 27 март 1917 г. в „Théâtre de l’Opéra“, Монте Карло. Италианската премиера е на 2 юни 1917 г. в „Teatro Comunale“, Болоня. Двете премиери се посрещат с ентузиазъм, но операта не се радва на популярност и дълги години отсъства от репертоара на оперните театри. Интересът към нея се възражда през 21-и век.
История
След успеха с операта „Момичето от златния Запад“ Пучини много пътува, за да присъства на нейните премиерни представления. Същевременно търси сюжет за следващото си произведение. През есента на 1913 г., докато е във Виена, там се среща с Франц Лехар, с когото са взаимни почитатели и имат приятелски отношения. Лехар представя Пучини на директорите на виенския театър „Carltheater“, известен с оперетните си постановки. Те предлагат на Пучини да създаде творба по текст, написан от Алфред Вилнер, драматурга на оперетите на Лехар. Условията са много изгодни и Пучини проявява интерес към предложението, но оперетният жанр не привлича Пучини – по това време в италианските музикални среди се смята, че той е под достойнството на един оперен композитор. Пучини е съгласен да напише комическа опера.
В края на 1913 г. Алфред Вилнер представя първата версия на либретото. Пучини е недоволен от оперетната му форма. Към работата над текста се присъединява друг австрийски специалист по оперети, Хайнц Райхерт. След много преговори се стига до съглашение, според което подготвеното от двамата австрийци либрето ще се използва като основа за преработване в стихове на италиански език. Създаването на италианския текст се възлага на драматурга Джузепе Адами. В края на март 1914 г. Пучини получава първото действие на новото либрето. То е за комическа опера, и с това многомесечните преговори, водени от виенския представител на Пучини, завършват. Договорът между композитора и дирекцията на „Carltheater“ се сключва на 18 април 1914 г. Дългогодишният партньор на композитора, италианската издателска къща „Рикорди“, не участва в сделката. Причината е, че по това време Пучини има разногласия с Тито Рикорди, новия собственик на компанията, наследил починалия през 1912 г. Джулио Рикорди.
Пучини пристъпва към работата над операта през май 1914 г., през декември е готов с първите два акта. Плановете обаче се осуетяват поради започването на Първата световна война. Когато през 1915 г. Италия обявява война на Австро-Унгария, става ясно, че предназначената за виенския театър „Лястовичка“ няма да може да се постави там. В Италия се ширят националистически настроения, Пучини е критикуван, че създава произведения за чужда публика, упрекван е в недостатъчен патриотизъм. Композиторът започва преговори с австрийците за представяне на премиерата на неутрална територия. Той се опитва да включи в тях Рикорди, но няма успех. Рикорди, който от самото начало не е искал да дели правата върху операта с австрийците, се отказва с аргумент, че тя е „лош Лехар“. Италианската част на правата получава неговият конкурент Лоренцо Сонзоньо.
Партитурата на „Лястовичката“ е завършена през април 1916 г. Премиерата е през 1917 г., изнася се извън Австрия, в неутралния Монте Карло. Пучини продължава своята работа над операта и след премиерата. През 1918 г. внася първите поправки, като променя теситурите на Пруние и Лизета – теноровата партия се понижава до баритонова, сопрановата малко се повишава. По-късно Пучини добавя в първото действие романса на Руджеро „Parigi è la città dei desideri“, адаптирайки за целта своята песен „Morire!“. Песента е по стиховете на Адами, създадена е през 1917 г. и е публикувана в специалното издание на „Рикорди“, предназначено за подпомагане на Италианския червен кръст. Преработва се и третото действие.
Втората версия на операта се поставя на 10 април 1920 г. в Палермо („Teatro Massimo“) и на 20 октомври същата година във Виена („Volksoper“).
Няколко седмици след представлението във Виена Пучини отново се връща към последното действие и създава трети вариант на операта. От писмата на Пучини се знае, че партията на Пруние става отново тенорова и се възстановяват първите две действия на първоначалната редакция. Няма сигурни данни за осъществяването на постановката на тази последна версия на операта. Не са известни и промените в самия музикален текст, тъй като материалите на операта, съхранявани в архива на Сонзоньо, се унищожават по време на съюзническите бомбардировки по време на Втората световна война.
Премиерни представления
Първото представление на „Лястовичката“ се изнася на 27 март 1917 г. в Оперния театър („Théâtre de l’Opéra“) на Монте Карло. Изпълнителският състав е почти изцяло италиански. Диригент е Джино Маринуци, в главните роли са Джилда дела Рица като Магда, младият лиричен тенор Тито Скипа като Руджеро, френският бас-баритон Гюстав Хюбердо като Рамбалдо, Инес Мария Ферарис като Лизета и Франческо Доминичи като Пруние. Представлението е с благотворителна цел в полза на ранените във войната французи. Билетите са напълно разпродадени, като публиката бурно аплодира композитора и изпълнителите, особено младия певец Тито Скипа.
Но на следващия ден за маестро Пучини започват проблеми. Сънародниците на композитора и френските съюзници не могат да му простят миналото му сътрудничество с виенското издателство. Във вестниците се разгръща публична кампания срещу Пучини, като се разпространяват слухове, че има връзки с врага. Композиторът дори е принуден да публикува изявление, в което разказва цялата история на създаването на „Лястовицата“.
Италианската премиера е на 2 юни 1917 г. в Болоня. Първата постановка в Рим е на 10 януари 1918 г. Извън Италия операта се представя в Буенос Айрес и Рио де Жанейро (1917 г.), във Виена (1920 г.), в Ню Йорк (1928 г.)
Операта се възприема ентусиазирано от публиката, музикалната критика е по-сдържана. Забележките ѝ се отнасят преди всичко към сюжетните прилики с „Травиата“ на Верди и „Прилепът“ на Йохан Щраус. Изказват се също мнения, че и в музикално отношение няма нови мелодични находки, за разлика от предишните опери на Пучини.
Съдържание
Действащи лица
| Роля | Партия | |
|---|---|---|
| Магда де Сиври | сопран | |
| Лизет, нейна камериерка | сопран | |
| Руджеро Ластук | тенор | |
| Пруние, поет | тенор | |
| Рамбалдо Фернандес, банкир | баритон | |
| Ивет | сопран | |
| Бианка | сопран | |
| Сузи | мецосопран | |
| Перишо | бас/баритон | |
| Гобен | тенор | |
| Кребийон | тенор | |
| Иконом | бас | |
| Елегантна публика, студенти, гризетки, цветарки и др. |
Първо действие
Магда посреща гости в своя салон в дома на нейния покровител банкира Рамбалдо. Поетът Пруние обсъжда с гостите своето разбиране на любовта – сантиментално и романтично. Присъстващите дами му се присмиват и само Магда го подкрепя. Пруние започва да пее своята последна песен за Дорета, която отхвърля ухажването на богат поклонник, защото цени истинската любов. Той прекъсва песента, но Магда я продължава с романтичен завършек за любов между Дорета и студент. Гостите са във възторг от това изпълнение, но приятелките на Магда ѝ се присмиват за нейния идеализъм. Рамбалдо се намесва в разговора и демонстративно подарява на Магда перлена огърлица. Магда я приема, но настоява на своите романтически възгледи. Влиза Лизета и съобщава за пристигането на един млад мъж от провинция, който иска да се види с Рамбалдо. Магда се съгласява той да влезе и Рамбалдо нарежда да го поканят.
Магда остава сама със своите приятелки. Те хвалят щедростта на Рамбалдо, но за Магда парите не са всичко. Тя разказва, как като съвсем младо момиче е танцувала в балната зала на ресторанта „Булие“. Там за първи път се е влюбила в един младеж, но оттогава никога повече не го е срещала. Приятелките, разочаровани от края на историята, предлагат я на Пруние като тема за стихотворение. Беседата се отклонява на тема хиромантия и Пруние демонстрира своите умения. Той гледа на ръка на Магда и казва, че тя, като лястовичка, мечтае да отлети към слънцето и щастието.
Междувременно Лизета въвежда в салона Руджеро. Той носи за Рамбалдо писмо от баща си, който е стар приятел на банкира. Магда от пръв поглед харесва младежа. Той е съвсем различен от хората, които я обкръжават. Гостите започват да обсъждат, къде е най-добре Руджеро да прекара първата си вечер в Париж, и решават заедно с него да отидат в ресторан „Булие“.
Отначало Магда смята да остане вкъщи и казва на Лизета, че тя е свободна и може да прекара вечерта, както пожелае. После се замисля за предсказанието на Пруние и решава да го последва. Излиза, за да се преоблече.
Пруние се връща, за да заведе Лизета в „Булие“. Лизета се облича, взема шапката на Магда, и те излизат.
Появява се Магда, дегизирана като гризетка. Пеейки песента за Дорета тя тръгва към „Булие“ с желание за приключение.
Второ действие
Ресторант „Булие“
Ресторантът е пълен със студенти, художници, гризетки и цветарки. Те флиртуват, пеят и танцуват. Влиза Руджеро, той е смутен от фриволната атмосфера и бърза да седне на по-отдалечена маса. Появява се Магда, тя забелязва самотния Руджеро. Отклонявайки закачките на пийналите младежи, тя тръгва към неговата маса. Изинява се на Руджеро и казва, че иска да се откъсне от своите поклонници. Руджеро ѝ предлага да остане на неговата маса, той не разпознава дегизираната Магда. Те разговарят, Руджеро е очарован от скромното и възпитано поведение на Магда и я кани на танц. Докато Магда и Руджеро танцуват в ресторанта, влизат Лизета и Пруние. Те се препират, защото Пруние иска Лизета да се държи като дама. След завършването на валса Магда и Руджеро се връщат на масата си, валсът напомня на Магда за първото ѝ любовно увлечение. Руджеро пита Магда за името ѝ, тя се представя като Полет. Пруние и Лизета минават покрай тях и Лизета разпознава Магда. Магда прави знак на Пруние да не я издават и той убеждава Лизета, че се е припознала. За да бъде по-убедителен, той представя Лизета на Магда. Лизета е объркана от вида на Магда. Двете двойки заедно изпиват тост за любовта.
В ресторанта влиза Рамбалдо и вижда Магда и Руджеро. Пруние забелязва това, нарежда на Лизета да заприказва Руджеро и да го отдалечи от Магда, а сам се опитва да забавлява Рамбалдо. Но Рамбалдо не е настроен да слуша шеги и игнорира Пруние. Той иска от Магда обяснение за нейния външен вид. Тя му казва, че няма какво да добави към това, което той вижда. Рамбалдо иска тя да тръгне с него, но Магда му отказва, заявявайки, че обича Руджеро и съжалява, че причинява болка на Рамбалдо. Рамбалдо излиза и Магда остава сама.
Вече е сутрин. Руджеро се връща в балната зала при Магда. Тя споделя своите страхове за бъдещото. Руджеро я прегръща, те решават да напуснат Париж и да започнат нов живот. Излизат заедно от ресторанта, но Магда се тревожи, че мами Руджеро.
Трето действие
Вила на Лазурния бряг
Минали са няколко месеца от съвместния живот на Магда и Руджеро на Лазурния бряг. Любовната идилия е омрачена само от бедността, в която се намират. Руджеро споделя с Магда мечтата си да има с нея семейство и дете. Той пише писмо на майка си, в което моли за нейна благословия за брак с Магда, а също за помощ с изплащането на дълговете. Магда е трогната, но и разтревожена. Руджеро не знае за нейното минало като метреса на Рамбалдо и тя не е сигурна, дали да му разкаже за това.
Пристигат Пруние и Лизета. Те както винаги се карат и препират. Този път темата е лошото изпълнение на Лизета на сцената на мюзикхол в Ница. Пруние разказва на Магда за неуспешното представяне на Лизета като певица. Лизета е отчаяна, тя иска да се скрие от хорските очи и моли Магда да я вземе обратно като прислужница. Магда се съгласява. Пруние изразява своята изненада, че Магда може да се чувства щастлива далече от Париж и споменава, че нейният покровител би искал Магда да се върне при него. След това Пруние се договаря за прекарването на вечерта с Лизета и напуска вилата.
Идва Руджеро с писмо от майка си. Тя пише, че ще се радва да благослови неговия брак, щом като избраницата му притежава добродетелите, които той ѝ е описал. Магда не може вече да крие от Руджеро истината. Тя му разказва за своето минало, Руджеро е готов да прости всичко. Но Магда казва, че не иска да причинява на неговите родители мъка и никога няма да бъде негова съпруга. Руджеро моли Магда да остане с него, тя решава да го напусне. Магда се връща към предишния си живот с Рамбалдо, Лизета я съпровожда.
Музика
„Лястовичката“ се оценява от някои музикални критици като образец на късния Пучини, на неговото майсторство на сложните и фини хармонии, на богатата и изискана оркестрация. Като цяло операта е изпълнена с музика в духа на модернистките тенденции на времето. В музикалното ѝ съдържание могат да се чуят цитати от „Саломе“ на Рихард Щраус, препратки към Дебюси, Лехар, Йохан Щраус, битоналността на Стравински.
Арията на Магда „Chi il bel Sogno di Doretta“ се смята за една от най-хубавите в целия репертоар на Пучини и се радва на голяма популярност.
Самият Пучини описва „Лястовичката“ като лека, сантиментална опера с елементи на комедия. Според него тя е приятна и ясна, и с нейните валсове и завладяващите мелодии е лесна за пеене.]
Арии
| Роля | Действие | Ария |
|---|---|---|
| Магда де Сиври | първо | Ore dolce e divine |
| Пруние | първо | Forse come la rondine |
| Магда де Сиври | второ | Figliuolo tu mi diei |
| Магда де Сиври | второ | Chi il bel sogno di Doretta |
| Руджеро Ластук | трето | Dimmi che vuoi seguirmi |
Инструментация
Оркестърът е със следните инструменти:
- Дървени духови – три флейти (едната пиколо), два обоя, английски рог, два кларинета, баскларинет, два фагота,
- Медни духови – четири валдхорни, три тромпета, три тромбона, басова туба,
- Ударни – тимпани, челеста, голям барабан, чинели, глокеншпил, триангел, малък барабан
- Арфа
- Лъкови струнни инструменти
На сцената свирят: флейта пиколо, камбана, пиано.
……
Исторически представяния
Южноамериканската премиера се състои на 24 май 1917 г. в театър „Колон“ в Буенос Айрес.
Първото италианско представление се състои в „Театро Комунале” в Болоня на 5 юни същата година, режисирано от Еторе Паница с Тоти Дал Монте , Аурелиано Пертиле и Франческо Доминичи .
На следващия 25 август се състои първото представление в театър „Доницети“ в Бергамо, дирижирано от Родолфо Ферари , с участието на Франческо Доминичи .
Премиерата в Рим се състои на 10 януари 1918 г. в „Teatro Costanzi“ в Рим, режисирана от Еторе Паница с Джилда Дала Рица , Бениамино Джили и Франческо Доминичи .
На следващия 26 февруари премиерата в Неапол се състои в театър „Сан Карло“ , дирижирана от Родолфо Ферари.
Премиерата в Палермо се състои на 9 април 1920 г. в театър „Масимо Виторио Емануеле“ , дирижирана от Виторио Гуи във втората версия.
Немската премиера се състои на 7 октомври същата година във „Фолксопер Виена”, с участието на Мигел Флета .
Премиерата във Венеция се състои през 1925 г. в театър „Ла Фениче “
В Съединените щати операта е премиерно представена през 1928 г. в Метрополитън опера в Ню Йорк, дирижирана от Винченцо Белеца с Лукреция Бори и Бениамино Джили , и е играна 33 пъти до 2013 г.
В операта на Сан Франциско е поставена през 1934 г. , дирижирана от Гаетано Мерола с Лукреция Бори .
„Лястовичката“ е поставена в Миланската Скала през 1940 г. , режисирана от Джино Маринуци с Мафалда Фаверо , Джовани Малипиеро , Джино Дел Синьоре и Анджело Меркуриали .
Успехът почти никога не липсва, но той никога не може да се счита за завършен, дори след последващите редакции на композитора на оригиналната партитура, която днес чуваме в първоначалната ѝ версия, единствената от която е запазена пълната партитура. След смъртта на Пучини „Лястовичката“ бързо изчезва от театралните билборди.
През 1958 г. „Лястовичката“ е поставена в театър „Сан Карло“ в Неапол, режисирана от Белеца с участието на Розана Картери , Джино Синимберги и Джузепе Валденго, за която съществува и видеозапис.
Във Великобритания премиерата се състои през 1965 г. в кметството на Фулъм в Лондон.
Тя е поставена в „Театро Верди” (Триест) през 1968 г. , режисирана от Оливиеро Де Фабритис с Вирджиния Зеани и Пиеро Де Палма .
През последните години възражданията на операта, които стават все по-чести, обаче не успяват да я приравнят с обществена подкрепа, редом с по-успешните ѝ сестри.
Изпълнена е в Чикагската опера през 1986 г. , дирижирана от Бруно Бартолети с Грегори Кунде и Илеана Котрубаш .
Поставена е в Авиньон през 1987 г.
През 1994 г. „Лястовичката“ е изпълнена в „Театро Реджио” в Торино, дирижиран от Донато Ренцети, с участието на Хосе Кура , Нели Миричоиу , Роберто Де Кандия , Матео Пейроне , в преработката и оркестрацията на липсващите части от трети акт, в най-новата версия (1921 г.), редактирана от Лоренцо Фереро .
За Кралската опера ” Ковънт Гардън“ в Лондон, премиерата е в концертна форма през 1998 г. , дирижи рана от Джанлуиджи Джелмети с Анджела Георгиу и Роберто Аланя в “Албърт Хол“ , а в сценична версия през 2002 г. , дирижирана от Джанлуиджи Джелмети с Анджела Георгиу , Чинция Форте и Роберто Аланя .
В Кралският театър в Абърдийн премиерата е през 2006 г. за „Opera North“.
През 2018 г. се открива сезонът на театър „Масимо Винченцо Белини“ в Катания, дирижиран от Джанлуиджи Джелмети в присъствието на президента на Италианската република Серджо Матарела .
През 2024 г., след 30-годишно отсъствие, „Лястовичката“ се завръща на сцената на Миланската Скала“ , дирижирана от Рикардо Шайи .
За спектакли на „Лястовичката“ в Русия четем информация в следната статия (превод от руски език):
18.01.2024
Мариинският театър ще представи рядката опера на Пучини „Лястовичката“
На 23 януари Концертната зала на Мариинския театър ще бъде домакин на рядкост в репертоара: операта на Джакомо Пучини „Лястовичката“. Тя ще бъде изпълнена в концертна версия. На сцената ще се качат солисти от операта, Академията за млади оперни певци и Симфоничния оркестър на Мариинския театър.
Обширната програма на Месеца на Пучини в Мариинския театър ви позволява не само да чуете известните опери на композитора, но и да се запознаете с рядко изпълнявани произведения. „Лястовичката“ рядко се появява в световните театрални репертоари и това ще бъде вторият път, когато се изпълнява в Мариинския театър. За първи път е изпълнена преди почти седем години, също в концертна версия.
Пучини е замислил „Лястовичката“ в стила на виенската оперета. Сюжетът ѝ е в много отношения подобен на „Травиата“ от Верди, но е по-малко трагичен, което я прави доста спокойна и безгрижна в сравнение с другите произведения на композитора.
Друго рядко изпълнявано произведение на Пучини – елегията „Хризантеми“ за струнен квартет – ще бъде забележителен подарък за ценителите на неговото творчество на 21 януари. Ансамбълът „Страдивариус“ на Мариинския театър, със солист и диригент Лоренц Настурика-Хершковичи, ще изпълни елегията. Концертната програма включва още сюитата на Стравински от балета „Пулчинела“, Девета симфония за струнен оркестър от Менделсон и „Румънски танци“ от Барток.
(край на цитата)
Записи на „Лястовичката“ (частична информация)
| Година | Актьорски състав (Магда, Руджеро, Рамбалдо, Пруние, Лизет) | Директор | Етикет |
|---|---|---|---|
| 1955 г. | Ева Де Лука , Джачинто Прандели , Владимиро Пагано , Лучано Дела Пергола и Орнела Роверо | Федерико Дел Куполо | Колумбия |
| 1958 г. | Розана Картери , Джузепе Гисмондо , Джузепе Валденго , Джино Синимберги , Орнела Роверо | Винченцо Белеца | GO MUSIC |
| 1966 г. | Анна Мофо , Даниеле Бариони , Марио Серени , Пиеро Де Палма и Грациела Скути | Франческо Молинари-Прадели | RCA |
| 1983 г. | Кири Те Канава , Пласидо Доминго , Лео Нучи , Дейвид Рендал , Мариана Николеско | Лорин Маазел | CBS |
| 1996 г. | Анджела Георгиу , Роберто Аланя , Алберто Риналди , Уилям Матеуци , Инва Мула | Антонио Папано | ЕМИ |
(край на цитата)
Цитирам доста подробна дискография за операта „Лястовичката“:
Discographie
- 1966 – Anna Moffo, Daniele Barioni, Graziella Sciutti, Piero de Palma, Mario Sereni – RCA Italiana Opera Chorus and Orchestra, Francesco Molinari-Pradelli (dir.), RCA
- 1971 – Jeannette Pilou, Cecilia Fusco, Piero de Palma, Aldo Bottion, Bologna Teatro Comunale Chorus, Francesco Molinari-Pradelli (dir.), Opera d’Oro
- 1981 – Cecilia Gasdia, Alberto Cupido, Alberto Rinaldi, Adelina Scarabelli, Max René Cosotti, Gianluigi Gelmetti (dir.), Fonit Cetra Records
- 1983 – Kiri Te Kanawa, Placido Domingo, David Rendall, Leo Nucci, Mariana Nicolesco, Lillian Watson, Gillian Knight, London Symphony Orchestra, Ambrosian Opera Chorus, Lorin Maazel (dir.), CBS Masterworks
- 1997 – Angela Gheorghiu, Roberto Alagna, William Matteuzzi, Inva Mula, Alberto Rinaldi, Patrizia Biccire, Patrizia Ciofi, Monica Bacelli, Toby Spence, Enrico Fissore, Antonio Pappano (dir.), EMI Classics
- 2007 – Svetla Vassileva, Maya Dashuk, Fabio Sartori, Emanuele Giannino, Marzio Giossi, Orchestra and Chorus of the Puccini Festival, Alberto Veronesi (dir.), Naxos
- 2012 – Giovanna Di Rocco, Leyla Bersiani, Franco Bonisoll, Manlio Rocchi, Chœur & Orchestre de l’Opéra de Rome, Vincenzo Bellezza (dir.), Myto Historical
(край на цитата)
Четем в горната дискография и едно българско име – това на сопраното Светла Василева в запис от 2007 г. на фирма „Naxos“:
- 2007 – Svetla Vassileva, Maya Dashuk, Fabio Sartori, Emanuele Giannino, Marzio Giossi, Orchestra and Chorus of the Puccini Festival, Alberto Veronesi (dir.), Naxos.
(край на цитата)
Ще дам кратки биографични бележки и дейност на Светла Василева. Аз съм писал статии за нея във ФБ, като една от тях е внесена в моя оперен блог в Интернет „operastars.de“, която може да се чете там чрез следния линк:
https://www.operastars.de/category/vassileva-svetla/
Светла Василева е българска оперна певица (сопран), работила през голяма част от кариерата си по световните сцени на оперните театри в Италия, Франция, Германия, Кралската опера в Лондон, Операта в Сидни, Австралия, Япония, Израел и други.
Тя е родена в Добрич. Завършила е Държавната музикална академия в София със специалност „Пеене“. През сезон 1996-1997 г. Светла Василева дебютира в Европа, прави турне в Баден-Баден. Във Великобритания пее в „Covent Garden“ и в „Royal Albert Hall“, а през 1997/98 г. прави оперния си дебют в САЩ.
Още на 4-годишна възраст учителката й по музика казвана родителите й, че детето е надарено с глас, който може да я направи голяма звезда, но не в хора в Добрич, а в големите оперни зали из мегаполисите по света. След кратка начална подготовка в родния си град тя се отправя към варненската музикална школа. Там дразни съучениците си неистово, защото се скъсва да пее от душа и сърце и то с пълно гърло. После обаче търси късмета си в София. И не щеш ли я скъсват на приемния изпит в академията. Като причина ѝ посочват, че не е ходила на уроци при тамошните преподаватели. Заради нуждата да прави нещо и да се издържа сама, става учителка в село край Добрич. Скоро обаче усеща че не я свърта на едно място и не може да се задоволи с това „амплоа“. Връща се в София, посещава всички възможни уроци и консултации и доказва на преподавателите, че мястото и е именно там – сред големите. Завършва академията и заминава в Италия. Там отива на няколко прослушвания и веднага ѝ дават стипендия.
Активна кариера
Нейният дебют е през 1998 г. на оперната сцена във Вашингтон. В последния момент я канят да замести болната титулярна певица в ролята на Адина в „Любовен еликсир“ от Доницети. Прожекторите светват в лицето на Светла Василева, а гласът и предизвиква възторга на публиката и на критиката. Музикалните авторитети я обявяват за „чудо”.
През лятото на 1998 г. тя се явява на фестивала в Равена заедно с Пласидо Доминго под диригентството Рикардо Мути.
Светла Василева е любимото сопрано на Андреа Бочели и Пласидо Доминго. Андреа Бочели посещава неин спектакъл в Тоскана. След изпълнението той отива в гримьорната и, за да се представи. Така започва приятелството между тях и партньорството им под прожекторите. Пяла е в дует с Пласидо Доминго и Андреа Бочели арии на Пучини, Масне и Верди. Пее за публиката в Англия, Япония, Австралия, Америка и Париж. Пяла е и в САЩ на откриването на „San Francisco Opera“ сезон 1998/99 година.
Следват множество ангажименти в най-добрите опери в света. През 2000 г. Светла Василева печели конкурса „Traviata“ във Виена. През 2006 г. българското сопрано Светла Василева впечатлява публиката с изпълнението си в ролята на Виолета от „Травиата“, постановка на големия Франко Дзефирели на 55-ят Международен фестивал в Сантандер.
(край на данните за Светла Василева и за основните данни относно операта „Лястовичката“ от Пучини)
Сега ще се спра на допълнителна информация за Пучини и за операта „Лястовичката“
Широко рекламиран като един от най-популярните оперни композитори в историята, Джакомо Пучини не е често смятан за модернист по начина, по който мислим за Рихард Щраус, Стравински, Шьонберг, Дебюси или Албан Берг. Но от 12-те опери на Пучини (третирайки „Триптихът“ – „Мантията“, „Сестра Анджелика“ и „Джани Скики“ като три опери, а не като една), 8 датират след 1900 г., а последните 6 – след премиерата на „Саломе“ през 1905 г. Пучини присъства на първото представление на „Саломе“ във Виена през 1906 г. – заедно с Малер и Дебюси – и би било безсмислено да се предположи, че революцията, предизвикана от Виенската школа в тоналността и от Дебюси в хармонията и оркестрацията, не би повлияла дълбоко на Пучини.
Следователно не е изненадващо, че „Момичето от Златния запад“ – представена за първи път в Метрополитън опера в Ню Йорк в края на 1910 г. и дирижирана от Тосканини – е много различна от „Бохеми“ , „Мадам Бътерфлай“ и „Тоска“ , трите опери, които са я предшествали, и не би било изненадващо, че „Лястовичката“ през 2017 г. е още по-различна. Всъщност, въпреки че „Момичето от Златния запад“ е постигнала голям успех на премиерата си, тя не е запазила този успех и същото може да се каже за „Лястовичката“: премиерно представена в неутралния Монте Карло през 1917 г. по време на Първата световна война. „Лястовичката“ е може би най-слабо изпълняваната и най-слабо разбирана опера от зрялата фаза на Пучини, критикувана по различен начин като „Лош Лехар“ (от собствения издател на Пучини – Тито Рикорди); „Липсваща мелодична инвенция на предишните му опери“ (от неговия биограф Моско Карнер, „Критична биография“ [1959]); и производна на музиката на предишните му произведения и сюжетите на „Травиата“ , „Веселата вдовица “ и „Прилепът“ .
В много отношения критиките са несправедливи. Макар никой да не може да отрече приликите в сюжета, ние не критикуваме Пучини за приликите между „Манон“ на Масне и по-късната „Манон Леско“ на Пучини , нито критикуваме Моцарт за „Идоменей “ (производна на „Метастазио“) или Верди за приликите на неговата „Отело“ с тази на Росини. Всъщност, приликите в сюжета с „Травиата“ , заедно с музикалните препратки към основата във виенската оперета, могат да се разглеждат в много отношения като опит на Пучини да поведе италианската опера в нова посока – посока, предложена за първи път от последните шедьоври на Верди „Отело“ и „Фалстаф“ и от веристичните произведения на Маскани, Леонкавало и дори на самия Пучини, както ще видим.
Предистория
Може би изненадващо за случайните фенове, „Парсифал“ е една от любимите опери на Пучини. Алегорията на Вагнер за духовната загуба и крайното изкупление резонира с Пучини, особено по време на писането на „Лястовичката“ . Семейството му наскоро претърпява серия от неуспехи и трагедии, когато прислужницата Дория се самоубива след много месеци тормоз от Елвира – съпругата на Пучини, която я подозира (погрешно), че е съблазнила съпруга й. Скандалът довежда до наказателни обвинения срещу Елвира и в крайна сметка до гражданско споразумение с роднините на Дория.
Не е голямо преувеличение да видим Магда в „Лястовичката“ като Дория, а първоначалната ѝ ария („Chil il bel Sogno di Doretta“) като възхвала на мечтите на Дория, които умират заедно с нея. По подобен начин духовната скука, която пронизва първи акт на „Лястовичката“, цинизмът на гостите на Магда и изкуството на Пруние, е подобен на началото на „Парсифал“ и всъщност на разочарованието и желанието за изкупление и обновление, изобразени в модернистичното изкуство като „Воцек“ , „ Пустотата“ и „Пруфрок“ на Елиът и „Второто пришествие“ на Йейтс. Магда като Мария Магдалена и Лястовичката несъмнено представлява плодородието и възможността за обновление: завръщането на лястовиците и настъпването на пролетта е метафора, използвана от писатели и художници още от Стария завет („Птица на свободата“ от Псалмите), а лястовицата е важен символ в модернистичната литература, изкуство и музика, както например в „ Пустотата“. За Елиът „април е най-жестокият месец …“;
„Лястовичката“ започва през април по време на финансова криза и на фона на духовната деградация на буржоазията в Париж по време на Втората империя; в трети акт се премества на Лазурния бряг и завръщане към раят и невинността; Но мечтата на Магда – подобно на тази на Дория – е разбита, когато писмото от майката на Руджеро ѝ напомня, че невинността не може да бъде възвърната, опитът не може да бъде загубен. Когато Пруние ѝ казва, че Рамбалдо – финансистът, който държи Магда, примамва я със злато и бижута (подобно на владетеля в „Сънят на Дорета“) и не се интересува от финансовата криза и нещастието, което тя ще донесе на трудещите се – е готов да я приеме обратно, Магда и Лизета тръгват към Париж, като завръщащите се лястовици носят не невинност, а опит.
Че Пучини и неговият либретист Адами са били наясно и умишлено са използвали тези теми, е ясно както от текста, така и от музиката. Магда в ролята на Мария Магдалена, „Тринадесетият апостол“, е била вдъхновение за множество култове към плодородието през цялата история. Пруние, поетът, действа като вид гръцки хор в операта и е загубил своята креативност, която трябва да бъде възродена от Магда, когато Пруние не може да завърши поемата си за съня на Дорета. Руджеро е също толкова селянин, (tabula rasa), колкото и Парсифал , и е интересно, че той приема псевдонима на Магда „Полет“ без съмнение, въпреки че я е срещнал като Магда само часове по-рано в първо действие и никога не я нарича Магда до края на операта. Сцените в „Бюлие“ във второ действие, следващи отблизо скуката и лишенията от първо действие, напомнят за жените на Пруфрок на Елиът, които „идват и си отиват, говорейки за Микаланджело, което следва „непреодолимия въпрос“ и антикулимактичното решение „О, не питай какво е; нека отидем да направим нашето посещение“. Пучини иронично кима на Рихард Щраус с няколко препратки в текста към „ Саломе“ и музикални цитати от операта на Щраус (включително облигато на кларинета, което е лайтмотивът на „Саломе“ в по-ранната опера). Тежката оркестрация на „Парсифал“ , „Пръстенът на нибелунга“ и „Тристан и Изолда“ може да се чуе във второ действие, заедно с намаления септакорд на Тристан, който започва в операта на Вагнер с гръм и трясък.
Подобни музикални препратки към Дебюси (използване на пентатонични гами/мелодии, предвещаващи втори акт на „Турандот“), Лехар и Йохан Щраус (валс), и дори ритъм на танц хабенера, напомнящ за Кармен, могат да се чуят в цялата опера. Битоналността на Стравински, по-специално началото на „Пулчинела“ , прониква във втори акт. Интересното е, че голяма част от музиката на Лизета граничи с атоналността, с резки промени в тоналността, неразрешени каденции и гами, популяризирани от Скрябин и неговите руски сънародници: цели тонове, полутонови, цели тонове и малки терци. Лизета в много отношения е пародия на традиционната втора сопранова роля във виенската оперета: нейният хумор, закачките „parlando“ с Пруние и неуспешната ѝ кариера на сцената в Ница са паралели със загубата, понесена от Магда – и Дория – и за разлика от щастливия край, типичен за оперетата, съдбата на Лизета е да се завърне в Париж и в ролята си на прислужница на Магда, а Магда – в своята на държанка на Рамбалдо.
Разбира се, слонът в салона на Магда и в цялата опера е Първата световна война. Пучини е дълбоко повлиян от войната и обвинява неспособността си да се съсредоточи върху работата си и забавянията в завършването на „Лястовичката“ за ужаса на Ипр и клането на цяло поколение млади мъже в окопите, кръстосващи Европа. Когато операта е завършена и поставена за първи път в неутрален Монако през 1917 г., войната продължава да бушува и никой от присъстващите на премиерата в операта в Монте Карло не би имал предвид образите на съвременната война. Рамбалдо би бил разпознаваем за тях като един от банкерите, печелещи пари от войната, а оставката на Магда и Лизета в края на трети акт, изгубеното вдъхновение на Пруние, и неуспешните мечти на Магда, Дорета и Лизета биха резонирали с публиката на Пучини. Правителствата, независимо дали са демократични или кралства, и техните политици са предали своите граждани, изпращайки ги на смърт с милиони и причинявайки касапница и разрушения, невиждани преди и немислими.
Краят на трети акт на „Лястовичката“, подобно на края на „Воцек“ на Албан Берг и Пруфрок на Елиът, е показателен за настроението на един свят, намиращ се в разгара на психотичен епизод, който ще приключи едва след Втората световна война, около 30 години по-късно.
„Лястовичката“ като автобиография
В допълнение към модернистичните си тенденции, „Лястовичката“ може да се разглежда като първият опит на Пучини за автобиография. В много отношения Пруние е подобен на самия Пучини и композиторът несъмнено се е забавлявал по време на посещенията си в Париж в ресторантите на Бол Бюлие и Алфред Пруние на улица „Дюфо“ (последният е бил посещаван от Оскар Уайлд и Сара Бернар). В допълнение към Дория и скандала около смъртта ѝ, връзката между Магда и Пруние напомня за много от женските „музи“ на Пучини през годините. За разлика от Верди, който може да създаде три шедьовъра („ Травиата“, „Риголето“ и „Трубадур“ ) за малко повече от година, Пучини работи върху оперите си и му отнема почти седем години, за да напише „Лястовичката“, след като завършва „Момвичето от Златния запад“ . Пруние също страда от писателски/композиторски блок и музата му Магда е необходима, за да завърши великата ария в началото на първо действие. Пучини често се е обръщал към своите Магди, включително англичанката Сибил Селигман през годините, когато е имал нужда от вдъхновение. Може би спасяването на Магда и Лизета от Пруние в края на „Лястовичката“ е опитът на Пучини да се извини за неспособността си да спаси Дория от преследването на съпругата си.
Пруние като Пучини придобива допълнителен интерес с препратките към „Саломе“ в първо и второ действие. Пучини и неговият либретист работят върху възможна интерпретация на собствената си версия на „Саломе“ от Уайлд/Щраус , може би толкова скандална, колкото операта на Щраус и „Лулу“ на Албан Берг. Това е била интерпретация на „Жената и куклата “ от Пиер Луи, на която било дадено името „Кончита“ като незавършена творба, преди да бъде изоставена от Пучини. Кончита би била Саломе на Пучини; следователно препратката на Магда към Лизета във второ действие като Саломе на Пруние и смутеният отговор на Пруние „Sieste pietosa“ („Бъди милостив“) могат да се разглеждат като препратка към неуспешния план за композиране на музика върху „Кончита и куклата“. След като Пучини се отказва от проекта, неговият издател Рикорди го възлага на Рикардо Дзандонай, чиято „Кончита“ е премиерно представена в Милано през 1911 г., но оттогава е рядко чувана.
Въпреки че е пълна с прекрасна музика и резонира с модернистичните тенденции на времето, „Лястовичката“ е до голяма степен игнорирана през последните 100 години. Сопраното Анджела Георгиу помогна за възраждането на интереса преди няколко години с трансцендентни изпълнения в Ню Йорк в Метрополитън и в Сан Франциско, и разбира се, Айлънд Сити Опера напомни на района на залива в началото на 2019 г. колко прекрасна опера е тя, но за съжаление по-широката публика и дори почитателите на Пучини бавно възприемат операта. „Chi il bel Sogno di Doretta“ („Сънят на Дорета“) в първи акт е една от великите сопранови арии в целия Пучини, може би в целия репертоар. Само това е достатъчна причина да запазим „Лястовичката“ в ротацията. Може би липсата на подобни велики арии за тенорите, може би трудността на ролята на Магда (многобройни високи „до“, участие и пеене във всяка сцена и т.н.), са причини операта да не получава толкова ефирно време, колкото другите шедьоври на Пучини.
Съществува и хибридният произход на операта: първоначално замислена като виенска оперета по подобие на Лехар и Йохан Щраус, Пучини и Адами я променят в пълноценна, композирана опера, включваща елементи от оперета, водевил, английска и американска баладна опера и дори Гилбърт и Съливан. За австрийците „Лястовичката“ е твърде далеч от оперетата, за да бъде привлекателна; за италианците операта е била твърде силно повлияна от германците, за да бъде приемлива. Пучини е бил критикуван от някои от съвременниците си, че е „продал“ италианското си наследство и се е поддал на модерната хармония и германското влияние. Първоначалните критики никога не са забравени и дори толкова съчувствен биограф като Моско Карнер нарича „Лястовичката“ като „неуспешната птица на Пучини“.
Но дори и само по исторически причини, „Лястовичката“ заслужава своето място в музикалния канон. Оперите на Пучини след „Мадам Бътерфлай“ – всички от които са написани след „Саломе “ – могат да се разглеждат като последното, голямо ура на италианската оперна традиция, започваща с флорентинската „Камерата“ през 1580-те и продължаваща през Монтеверди, Метастазио, Росини, Белини, Доницети, Верди и композиторите на веризма, включително Пучини. Никоя опера, написана от италианец след „Турандот“ – последната на Пучини – не продължава да се държи на сцената. Може да се твърди, че сливането, представено в „Лястовичката“, на оперета, водевил, Вагнер, Щраус и Верди, е разтегнало формата на изкуството до нейните граници, оставяйки място за по-нататъшен растеж, освен ако „Threepenney Opera“ на Курт Вайл и бродуейските мюзикъли на Гершуин и Коул Портър, както и кинематографичната им интерпретация от Бъзби Бъркли, Фред Астер, Джинджър Роджърс и Джийн Кели не са потомци. Не е преувеличение да си представим „Порги и Бес“ – написана само няколко години след „Лястовичката“ – като наследник на традиция в музикалния театър, датираща от почти 400 години. Когато Бес пее „Обичам те, Порги“, човек може да си представи Пучини – и Белини, и дори Верди – да се усмихват в гробовете си, докато публиката плаче неконтролируемо и скача на крака, изисквайки бис, точно както публиката, когато за първи път чу „Vesti la guibba“ на Палячи , „Un bel di“ при „Мадам Бътерфлай и „Chi il bel Sogno di Doretta“.
(край на цитата)
В края на тази статия за операта „Лястовичката“ от Пучини искам да дам и малко информация за „българската следа“ в операта.
На първо място ще спомена името на отличния български тенор с арменски корени Арман Токатян (1894-1960), който е играл в чужбина често двете тенорови роли в „Лястовичката“ – тия на Руджеро и на Пруние, заедно с Бениамино Джили главно на сцената на МЕТ в Ню Йорк.
Първо ще дам кратки биографични бележки за тенора Арман Токатян (за него съм писал няколко пъти статии във ФБ. Тази от 2020 г. е внесена в Интернет в моя оперен блог „operаstars.de“ и може да се чете там чрез следния линк:
https://www.operastars.de/category/tokatyan-armand/
Арман Токатиян (Токатян) е един от най-известните оперни певци и оперни педогози в САЩ. Роден е в Пловдив, България през 1894 г. в семейството на арменски бежанци от Турция. Оригиналното име на фамилията е „Токатлиян“ и произхожда от името Токат (Tokat) – малък град на север от Истанбул.
Габриел и Виржини Токатлиян пристигат в Пловдив заедно с малката си дъщеря Евгения. В България се раждат синовете им – Леон, Арман и Люсиен – последният през 1899 г. Бащата е аптекар и в Пловдив отваря аптека. Около 1910 г. решават да се върнат в Турция, но безуспешно. Заминават за Александрия в Египет. В Александрия бащата отваря аптека в центъра – „La pharmacie du Phare“. Семейството е много добре финансово, децата учат в частно френско училище. Евгения свири на пиано, Люсиен на флейта, Арман пее.
Арман заминава за Париж да учи за моден шивач по настояване на бащата. Младежът започва да пее в кафенета в Латинския квартал и става известен като певец с голям талант. През 1919 г. вече учи пеене в Милано, където се обучава и друг роден в България оперен певец – Енрико ди Мазей (Enrico di Mazzei). Дебюта му в Италия е през 1921 г. в „Манон Леско“ от Пучини в „Teatro Dal Verme“, а две години по-късно има договор в Метрополитен опера в Ню Йорк, където пее с великия Енрико Карузо. Дон Хосе в „Кармен“ и граф Алмавива в „Севилският бръснар“ изправят на крака неговите почитатели.
По време на дългата си кариера той прави много успешни турнета в Европа. Става любимец на публиката в европейските столици. След Втората световна война изнася благотворителни концерти за набиране на средства, които да помогнат на арменски семейства да емигрират в САЩ. Първата му телевизионна изява е през 1940 г. в ролята на Канио от „Палячи“. Участва с голям успех и във филми. В плочата „Italian popular songs“, наред с имената на Бениамино Джили, Тито Скипа, Марио дел Монако, са имената на Арман Токатян и Енрико ди Мазей, двамата са родени в Пловдив, България. Плочата излиза през 1926 г. Продава се в цял свят с огромен успех, у нас също. Българската преса по това време винаги е отразявала изявите на личности, свързани с България. Любителите на оперното изкуство ще запомнят изпълненията му в „Турандот“, „Кармен“, „Лакме“, „Бохеми“, „Мадам Бътерфлай“, „Селска чест“ и др.
Основните оперни роли на Арман Токатян в МЕТ са: Родолфо в „Бохеми“ от Пучини, Алфредо в „Травиата“ от Верди, Граф Алмавива в „Севилският бръснар“ от Росини, Дон Хосе в „Кармен“ от Бизе, Хофман в „Хофманови разкази“ от Офенбах, Фауст в едноименнатана опера и Ромео в „Ромео и Жулиета“ от Шарл Гуно, Енцо в „Джоконда“ от Понкиели. В МЕТ той играе при редица важни премиери, като: през 1924 г. в „La habanéra“ от Raoul Laparra, през 1926 г. в „La vida breve“ от Мануел де Файа, през 1928 г. в „Лястовичката (La rondine)“ от Пучини, през 1932 г. в „Signor Bruschino“ от Росини. Арман Токатян пее в МЕТ в редица концерти, т.н. „Sundy Night Concerts“.
Особен успех имат изявите му в „Лястовичката“ от Пучини, където играе едната главна тенорова роля, а в другата има изяви легендарният Бениамино Джили. Цитирам състава при премиерата на тази опера в САЩ на 10 март 1928 г.:
Metropolitan Opera House
March 10, 1928 MatineeUnited States PremiereLA RONDINE {1}
Puccini-Adami
Magda...................Lucrezia Bori
Ruggero.................Beniamino Gigli
Lisette.................Editha Fleischer
Prunier.................Armand Tokatyan
Rambaldo................Pavel Ludikar
Yvette..................Charlotte Ryan
Bianca..................Philine Falco
Suzy....................Dorothea Flexer
Perichaud...............Millo Picco
Crebillon...............James Wolfe
Gobin...................Giordano Paltrinieri
Georgette...............Mildred Parisette
Gabrielle...............Phradie Wells
Lolette.................Dorothea Flexer
Conductor...............Vincenzo Bellezza
(край на цитата)
От тази опера имам редица снимки при изяви на Арман Токатян в МЕТ, които ще поместя след статията.
(край на данните за тенора Арман Токатян)
Втората ми забележка за „българската следа“ в операта „Лястовичката“ от Пучини се отнася и за две постановки на тази опера в България, и то не в София, а в Старозагорската и Русенската опера.
Първата постановка е през декември 2015 г. по време на ФОБИ (Фестивал на Оперно и Балетно Изкуство) в Стара Загора. Ето подробности:
3 декември 2015 – „Лястовичката“ от Пучини
Фондация “Дарина Такова”
„ЛЯСТОВИЧКАТА“, опера от Джакомо Пучини. Режисьор Явор Гърдев, сценография Чавдар Гюзелев, Видео мапинг Владислав Илиев.
Участват: Гонце Богоромова (Северна Македония), Яни Николов, Елина Райкова, Александър Баранов, Пламен Бейков, Румяна Костова, Сребрина Минева, Йоана Кадийска. Акомпанимент на пиано Милен Станев.
Цитирам линк за тази постановка:
Втората постановка е през ноември 2022 г. в Русенската опера, поставена по идея на директора Пламен Бейков. Режисьор на постановката е Татяна Соколова, в главните роли играят Нели Петкова в ролята на Магда, Георгиус Филаделфиос в ролята на поета Пруние, Борис Луков в ролята на Руджеро и други. Дирижира Велиана Вълчева.
Цитирам линк към предаване на БНТ относно тази постановка в Русе:
Браво на старозагорци и русенци за тези смели решения. В Софийската опера и балет до сега няма постановки на „Лястовичката“ …
Нека днес на 27 март 2026 г. почетем 109 години от световната премиера на операта „Лястовичката“ от Пучини, състояла се на този ден през 1917 г. в Оперния театър в Монте Карло.
…..
Записи:
Puccini: La Rondine “Chi il bel sogno di Doretta” (Ermonela Jaho)
Ermonela Jaho performs “Chi il bel sogno di Doretta” from “La Rondine” (The Swallow) by Giacomo Puccini in this live recording with the French symphony orchestra, conducted by Dominique Hindoyan.
……
Chi il bel sogno di Doretta“ от La rondine
……
Chi il bel sogno di Doretta («La Rondine», Puccini) — Olga Peretyatko
Olga Peretyatko performing «Chi il bel sogno» from Giacomo Puccini’s «La Rondine». Gala concert in Festspielhaus, Baden Baden
…..
Angela Gheorghiu – Chi il bel sogno di Doretta (La rondine)
Angela Gheorghiu · Paolo Olmi · Radio Filharmonisch Orkest Gala concert for the Silver Jubilee of Queen Beatrix Dam Square, Amsterdam, The Netherlands
…..
Best video record (ever ?) of La Rondine by young R Fleming singing the Puccini aria as an “encore”
https://www.youtube.com/watch?v=45dBprCcfs0&list=RD45dBprCcfs0&start_radio=1
…..
Puccini – La Rondine – Chi il bel sogno di Doretta – Montserrat Caballé (Barcelona, 1975)
….
Angela Gheorghiu – La Rondine Puccini Chi il bel sogno di Doretta, San Francisco
……
Leontyne Price “Chi il bel sogno di Doretta” La Rondine
…..