La voix humaine (FRA, Opera)

Българската певица Виолета Шаханова в монооперата “Човешкият глас” от Франсис Пуленк – постановка в Русе през 2007 г.

Драги приятели на оперната музика, понеже по-долу става въпрос за операта “Човешкият глас” от Франсис Пуленк, която сега се изпълнява в Русе от тенор, нека ви припомня някои неща, които писах за тази опера и нейното изпълнение в мои статии преди 1-2 години. Цитирам някои извадки, които сега ще бъдат от интерес. При това днес на 19 юни 2016 г. нямам друга тема за статия, нека поговорим малко за “Човешкият глас”.

Знам със сигурност, че операта „Човешкият глас“ от Пуленк е играна и в България, мисля в София и в Русе, може и на други оперни сцени. Спомням си много добре за участие на Виолета Шаханова в Русе и тук ще дам малка информация за това забележително участие:

Спектакълът “Човешкият глас” – събитие в нашия културен живот
2 октомври 2007 г. (Автор Андрей Медникаров)

На сцената съм повече от половин век. Имах щастлива кариера, срещнах се с големи артисти и режисьори, бях оценен по достойнство. През тези години имах поглед и върху операта като артист в драматичните театри на Русе и Бургас. Помня много и добри наши певци и певици, диригенти и режисьори. Днес българската опера преживява криза, но спектакълът, който видях сега, на „Есенните дни на културата“ в Русе, организирани от неуморната Ива Чавдарова, е нещо съвсем различно. Първото представяне на моноопера от наш изпълнител, при това на такова високо певческо и актьорско ниво! Наистина, Виолета Шаханова, дългогодишната оперна прима, е явление, с което Русе и България трябва да се гордеят. Макар че и за нея важи латинската сентенция: „Никой не е пророк в собствения си град”… Така е, но не бива да е така. Защото постижението й в тази толкова трудна и проблемна роля – във всяко отношение: музикално, сценично, вокално е постижение от национален мащаб, което първо трябва да се оцени в родния й Русе.

Постановката, дело на талантливия й син, младият режисьор Теодор Стамболиев, възпитаник на Държавната консерватория в София (разбрах, че вече не бил в нашата опера и това много ме учуди!), е достойна за творбата на Жан Кокто и Франсис Пуленк. Операта „Човешкият глас” е създадена през 1959 година от Пуленк по едноименната пиеса на Кокто от 1935 г., и вече се счита за класика в жанра и за една от най-силните моноопери, писани досега. Към нея посягат само зрели певици и актриси, които могат да понесат това огромно психофизическо натоварване, което изисква тя. Да бъдеш цял час сам на сцената, без партньори, без почивки и паузи, при това да не говориш или рецитираш, както е при нас, в театъра, а да играеш и да пееш, да преживяваш една силна, разтърсваща драма – това е наистина неимоверно трудно. Малко певици у нас, а и не само у нас, мисля, че могат да издържат подобно изпитание. Виолета Шаханова го издържа с успех. Беше изключително изразителна, музикална, стилна, въздействаща. Трудната роля бе изпята на френски език и въпреки липсата на устройство с надписи (имаше програма с пълния български текст), многобройната публика почувства и разбра всяка нейна реплика, всяка фраза. Нейната безименна героиня преживя една изключително богата гама от чувства и настроения, които разтърсиха публиката. И това бе третото представление на тази постановка – доколкото разбрах, продукция на нашия прекрасен и стилен фестивал „Мартенски музикални дни” – била е показана с много голям успех и на Оперния фестивал в Стара Загора през лятото.

Съпроводът беше също изключителен – Евгени Димитров, редовен партньор на Виолета Шаханова в камерните й програми, свири с вдъхновение и я следва неотклонно. Партията на пианото е също доста трудна, на моменти атонална, в духа на Равел и Дебюси. Между двамата артисти имаше пълен синхрон.

Пестелив, но изразителен бе мизансценът на режисьора Теодор Стамболиев, усетил дълбоко драматургията на тази доста особена творба. На ниво бе и сценографията на Виолета Радкова, „легнала” много добре в театрално-концертната зала „Русе”. Мултимедията на Димитър Липовански и Николай Василев допълва по един деликатен, ненатрапчив начин мизансцена и допринася за атмосферата на този неповторим, новаторски спектакъл, от каквито се нуждае нашия културен живот“

(край на цитата)

В хода на заниманията ми относно тази опера научих и за друго изпълнение на “Човешкият глас” от Франсис Пуленк, две години по-късно, този път край Варна. В един електронен портал четем следното съобщение на Мариана Първанова от 21 август 2009 г.:

„Една от най-успешните български оперни прими по света Дарина Такова пристига специално у нас, за да даде закрити представления в курорта “Евксиноград”, научи “Монитор”. Солистката на Миланската скала ще пее пред отбрана публика в едноактната опера “Човешкият глас” от Франсис Пуленк по либрето на Жан Кокто в два последователни дни – на 29 и 30 август. На 31 август ще я замести младата певица Рада Тотева. На рояла ще свири Вяра Шуперлиева. Режисьор на постановката е британецът Тим Хопкинс, работил в “Ковънт Гардън”. Изискан коктейл и дегустация на новa линия бели, червени и розе вина очаква публиката след края на операта. За втори път “Евксиноград” става домакин на подобна елитна проява, която се прави в рамките на фестивала “Опероса”.

Специално за представлението ще бъде издигната сцена под открито небе в най-красивия парк по нашето Черноморие в непосредствена близост до замъка, построен още от княз Александър Батенберг. Кувертът се движи между 50 и 75 евро и обикновено събира ВИП-персони от родния хай-лайф. Затова се очертава като едно от най-бляскавите светски събития в края на лятото. Всички приходи от спектаклите ще бъдат предоставени за лечението на български деца, болни от рак“.

(край на цитата)

Това съобщение много ме впечатли, тъй като Дарина Такова е моя близка ФБ-приятелка, която преди 3 години високо оцени инициативата за моите „оперни истории“ във ФБ и винаги ме подкрепя със съвети и предложения. Много се радвам за тази нейна изява в трудната моноопера на Франсис Пуленк.

Още през 2000 г. Райна Кабаиванска е пяла тази роля в Италия. В едно интервю пред в. „Култура“ от октомври 2000 г. тя споделя между другото:

„Какво след “Тоска”? “Човешкият глас” от Франсис Пуленк и “Йенуфа” от Леош Яначек са оперите, които се изпълняват, когато човек започва да слиза по пътя, оперите на старите певици. Парадоксално е, че преди 2-3 години, когато ми предложиха да пея в “Човешкият глас” на Пуленк, отказах. Не можех да си представя, че пеейки все още “Мадам Бътерфлай”, мога да се превъплътя в образа на една възрастна жена. Тази година съвсем спокойно я изпях. Това е едно много голямо произведение, един свят, който ми беше много чужд, който изглежда малко остарял, но всъщност не е. Остарял е само текстът на Жан Кокто, в наше време е много трудно човек да си представи жена – жертва на любовта. Героинята ми се опитва да започне интимна връзка, музиката е пълна с истина, с човешко страдание и именно това ме покори“.

(край на цитата)

Хубави думи на една велика певица, само малко се изненадах на заключенията „когато човек започва да слиза по пътя, оперите на старите певици“ и също „пеейки все още “Мадам Бътерфлай”, мога да се превъплътя в образа на една възрастна жена“. Защо „стари певици“, въпрос на интерпретация и вътрешна нагласа, та Дарина Такова през 2009 г. все още не е навършила 50 години? Действието се развива в Париж, където отчаяна жена на средна възраст говори по телефона с любовника си от последните 5 години. На следващия ден той ще се жени за друга. Монологът проследява душевното сломяване на жената.

По пиесата на Кокто има телевизионна адаптация на „ABC Stage 67“, в която през 1966 г. участва Ингрид Бергман. Съгласно сюжета на Жан Кокто героинята в края на операта се обесва с телефонния шнур. Изобщо през последните две десетилетия тази моноопера се играе с голям успех в целия свят.

(край на бележките ми днес на 19 юни 2016 г.)

Да пожелаем пълен успех при тази нова постановка на Русенската опера – едно наистина смело и хубаво начинание в адаптация за тенор.

Цитирам малка информация за големия френски пианист и композитор Франсис Пуленк (1899-1963) и неговите сценични творби.

Наричат го „музикант на спонтанността”. Ярката му творческа индивидуалност се формира в годините на Първата световна война, когато Европа е обхваната от стремежа към нова естетика, а Париж е центърът, където отрицанието ражда новите идеи. През 1917 г. Пуленк става част от група млади композитори, влезли в историята под общото наименование „Le Six“ (Шесторката).

Те обединяват своите търсения в създаването на нов стил, дистанциран от музикалните течения на миналото и оплоден от свежестта на американския джаз, бразилските танци и френския водевил. Повлиян силно от ексцентричното новаторство на Ерик Сати и гения на Игор Стравински, Пуленк създава свой индивидуален творчески почерк, който може лесно да бъде разпознат чрез ярките багри, отчетливите и ясни ритми и изключително красивите диатонични хармонии. Той е по-топъл и по-малко интелектуален от Стравински, по-страстен и музикално по-фин от Сати. Всъщност, музиката на Пуленк е толкова индивидуална, че е трудно да си представим, че някой може да му е бил учител. Музиката му е изпълнена с мелодия – това е най-силната му страна.

Тези качества го доближават в пълна степен до формулирания от поета Жан Кокто – смятан за идеолог на „Шесторката” – стремеж към създаване на „музика земна, музика на ежедневието“, в която „връщането към ясния рисунък води неизбежно до връщане към мелодията”.

Франсис Пуленк учи с Шарл Кохлен през 1921 г., като по това време той вече се идентифицира със „Шесторката“ – шестте френски композитори от кръга на Жан Кокто, включващ Артур Онегер, Орик и Дариус Мийо. Първоначално видимо лекият му стил се променя в резултат на смъртта на близък приятел през 1936 г., което съвпада с началото на продължителното му сътрудничество с певеца Пиер Бернак.

Сценични творби

Пуленк постига значителен успех с комичната си опера „Гърдите на Тиресиас” (Les Mamelles de Tiresias) по текст на Гийом Аполинер, написана по време на последните дни на войната и представена в Париж през 1947 г. Трагичната опера „Диалози на кармелитките” по либрето на Жорж Бернанос, разказваща за екзекутирането на монахините-кармелитки по време на Френската революция по романа на Гертруд фон льо Форт „Последната на ешафода”, влиза в световния оперен репертоар. Други сценични творби, заедно с десетки инцидентно написани пиеси и филмова музика, включват балета „Кошутите”, поставен за първи път в Монте Карло през 1924 г.

Една от най-интересните сценични творби на Пуленк е едноактната опера за женски глас „Човешкият глас” по либрето на Жан Кокто, изпълнена за първи път в България на сцена от сопраното Виолета Шаханова на фестивала “Мартенски музикални дни”, Русе – 2007.

В края на тази статия за операта „Човешкият глас“ от Франсис Пуленк искам да дам информации за операта от оригинални източници на френски и немски езици, както и съответни дискографии с изпълнения във Франция и в Германия. Цитирам тия информации направо в превод съответно от френски и немски езици:

„Човешкият глас“ от Франсис Пуленк е едноактна лирична трагедия, композирана през 1958 г. след едноименен монолог, написан от Жан Кокто за театър през 1930 г. Премиерата на произведението на Пуленк е на 6 февруари 1959 г. в „Salle Favart“ в Париж със сопраното Дениз Дювал. Това, което се слуша, е болезнен телефонен монолог на изоставена любовница (подразбира се от разговора на двама невидими събеседници); Оркестърът редува акомпанимент на пеенето и части от говоримите реплики. Тогава „шедьовърът“ на модерността на Пуленк е „нещастната модерност на виртуалния свят, на фалшивото присъствие на съществото в края на реда“.
(Франсис Пуленк, който почина в началото на 1963 г., живееше между мистерия и мистицизъм, болка и радост; Жан Кокто почина в края на същата година).

Генезис на операта

„Поради любопитната мистерия, едва след четиридесет години приятелство си сътрудничих с Жан Кокто. Мисля, че имах нужда от много опит, за да уважа перфектната конструкция на „La Voix humaine“, която трябва да бъде музикално противоположна на импровизация“ (думи на композитора Франсис Пуленк).

„Скъпи мой Франсис, ти реши веднъж завинаги да дадеш изражение на моя текст“ (думи на Жан Кокто).

Тази моноопера съответства на личната фаза на саморефлексия на Франсис Пуленк след една нещастна романтична връзка. Резонира със същото неразположение, предизвикано от Жан Кокто през 1930 г., вече негов приятел. Цялата творба продължава около четиридесет минути. Телефонното звънене се извършва от ксилофон.

Прекъсванията в репликата по време на общуването с все по-неуловимия любовник се издават от удари на лък върху струните на цигулките. Произведението е под формата на вълнуващ монолог с дълги пасажи от пеене без съпровод, които изискват особено актьорско майсторство на изпълнителя.

Разбирането на текста понякога е покрито от силната емоция, която се усеща в тези моменти, емоция, предадена от симфоничния ансамбъл във фортисимо. Болката от раздяла по телефона е мелодичен израз на класическа опера без оркестров съпровод. Тази част преди финала е напълно интегрирана в цялата творба заедно с говорими реплики.

Музиката, съответстваща на чувството за обсебване, е прекъсната от повторението (умишлено до 4 пъти) на мелодичните последователности, коментиращи изчезването, което се случва. Това е драматизация, в която единствената реалност, която жената може да заповяда и която преживява в сгъстяващата се самота, е тази на разговорите между жената и телефонната операторка, към която тя отчаяно настоява „Не прекъсвайте, госпожице, моля“.

Аргумент

Телефонът звъни. Няколко души са на линия, докато жена чака обаждане от любимия си и знак от него. Телефонът отново звъни. Тя му разказва за предишната вечер, главоболието си, обяда си, пазаруването си. Той се преструва, че затваря, но тя продължава, казва му, че може да дойде да си вземе нещата, когато пожелае, и го спира той да се извинява. Тя приема “Аз съм глупачката” и го обсипва с комплименти, “Ти си добър”, “Не мислех, че съм толкова силна” и отрича да прави акт, поемайки го върху себе си. „Нямам гласа на човек, който крие нещо. Реших да бъда смела, получих заслуженото“, „Всичко е по моя вина“. Най-накрая тя му казва, че може да дойде и да вземе чантата си от портиера и че е възможно тя да отиде и да прекара няколко дни в провинцията.

Линията вече не работи. „Смешно е, защото те чувам, сякаш си в стаята…Здрасти, здрасти! (…) Хайде сега, аз съм този, който вече не те чува, да, но много далеч, много далеч (…) Чувам по-добре от преди… (…) Изглежда, че не е твоето устройство.“

Чрез неизказани думи и неправилно средство за комуникация (комуникацията непрекъснато се прекъсва), пиесата представя трудна романтична раздяла. Жената все още обича мъжа, с когото говори, и прави опит за самоубийство.

Селективна дискография

1959: Дениз Дювал, оркестър на „Opéra-Comique“, дирижиран от Жорж Претр (диригент) – „EMI“

1976: Джейн Роудс, Национален оркестър на Франция, Жан-Пиер Марти (диригент) – издание за стогодишнината, „IMVO15“, 1994 „INA“.

1997: Франсоаз Поле, Национален оркестър на Лил, Жан-Клод Казадесю (диригент) – „Harmonia Mundi“

2001: Фелисити Лот, Оркестър на френскоговоряща Швейцария, Армин Джордан (диригент) – „Harmonia Mundi“

2023: Вероник Генс, Национален оркестър на Лил, Александър Блок (диригент) – „Alpha Classics“

(край на превода от френски език)

Следва превода на информацията на немски език:

„Die menschliche Stimme“ (Човешкият глас) е моноопера от Франсис Пуленк, базирана на пиеса от 1930 г. на Жан Кокто. Премиерата е на 6 февруари 1959 г. в „Salle Favart“ на „Opéra-Comique“ в Париж; Дирижира Жорж Претр. Творбата принадлежи към жанра на литературната опера. В изпълненията оркестровият съпровод често се пропуска в полза на по-интимен съпровод на пиано. Немски превод на либретото е направен от Волфганг Бинал (1938–2014).

Съдържание

Жена е била изоставена от партньора си. От фрагментите на многократно прекъсваните телефонни разговори с него се очертава картина на една разбита връзка, нейните структури и чувствителност. Ставаме свидетели на отчаяния опит на жената да отмени случилото се по телефона. Използвайки особеностите на телефонния носител, тя първо се опитва да измами своя партньор на телефона. Нейната престорена сила и заетост са точно толкова опити да го спечели обратно, колкото и постепенно видимият страх, нейното отчаяние или емоционалните спомени от тяхното уж щастливо общо минало. Но нито опитите й да прояви разбиране, нито описанието на опита й за самоубийство са плодотворни. По този начин тя изпитва ограниченията на комуникацията по кабела. Тя започва да гледа на телефона, който едновременно моли, като на „ужасно оръжие“ и обвинява обекта за безсмислието на усилията си („ … когато се видяхме, човек можеше да загуби главата си, да забрави обещанията, да се осмели на невъзможното и да спечели този, когото обича […]. Само един поглед можеше да промени всичко. Но сега, благодарение на това устройство, всичко свърши.“). Тя трябва да осъзнае, че той също използва телефона за собствените си цели. Защото той многократно прекъсва нейните променливи настроения и емоционални изблици с банални въпроси. Освен това я лъже, когато й казва, че й се обажда от вкъщи. Въпреки цялата истинска болка, тя манипулира другата страна точно като него. На следващия ден той с чиста съвест иска да замине за Марсилия с новата си любима, но тя не може и не иска да приеме раздялата („Защото нещата, които не си представям, не съществуват“). Накрая жената изпуска телефонната слушалка. Остава неясно дали тя се е удушила с телефонния кабел.

Ефект

„Човешкият глас“ е отличен пример за моноопера, която е лесна за поставяне, не на последно място поради малкото усилие (един певец, възможно с едно пиано). Играна е в почти всички немски театри и е редовно в програмата. Предизвикателство за певицата, освен музикалните изисквания, са и огромните емоционални колебания, които изискват големи актьорски умения. Затова Пуленк не иска да даде ролята на Мария Калас на премиерата, а нарежда на сопраното Дениз Дювал да я изиграе.

Изпълнения (селекция)

Държавен театър Дармщадт, 1999 г. с Дорис Брюгеман (режисьор: Кай Линк)

Аудитория на Художествената академия в Дюселдорф, 2002 г. със Сандра Бурхарц (режисьор: Дейвид Уолш, сценография: Рената Яворска)

Tеатър Аахен, 2001 г. с Герлинде Земан (режисьор: Aрила Зигерт)

Кьолнска опера, 2010 г. с Никола Белер Карбоне (режисьор: Бернд Мотл)

Щутгартска държавна опера, 2011 г. с Леандра Оверман (режисьор: Каликсто Биейто)

(край на превода)

Това беше всичко за днес – 19 юни 2016 г. драги читатели, относно монооперата „Човешкият глас“ от Франсис Пуленк.

…….

Записи: