Milcho Leviev

Днес припомняме рождената дата на големия музикант Милчо Левиев

„Единствената ми надежда е в младите хора. Те са три групи. Има такива, от които нищо няма да стане, има средни, и има едни брилянтни млади хора от нов тип, при които байганьовщината я няма. В тях ми е надеждата.“

(мисли на композитора и джазов пианист Милчо Левиев при интервю в София през 2016 година)

„Но едно знам – че корпорациите командват света. Не Бушовци или Путинци, не Осама-бен-Ладенци или Садам-Хюсеиновци. Най-горе стоят корпорациите – оръжейни, петролни – едни невидими лица. Те командват света“.

(мисъл на композитора и джазов пианист Милчо Левиев)

„Според Милчо причините при социализма да е имало и хубава българска музика, а сега да е предимно от другия вид не са политически. „60-те, както и 20-те, бяха най-ренесансовите и хубави творчески десетилетия на ХХ век. Аз имах късмет, че по това време вече навлизах в зрелостта си. Тогава и на Запад, и в социалистическите страни духовността беше на високо ниво и се правеше повече изкуство. Нагласата на съвременния човек е да бяга от духовността. Възходи и спадове се редуват в цялата човешка история“.

(мисли на композитора и джазов пианист Милчо Левиев при интервю в Солун през 2012 година)

„Към края не мога да се въздържа от клиширания въпрос за трите диска, които бих взел на самотен остров. „В първия диск ще сложа всичко, което може, от Йохан Себастиян Бах. Вторият диск ще съдържа останалата класика. От Палестрина до Джон Кейдж, но без Кейдж. Ще взема Шостакович, Стравински, Гершуин, Шьонберг няма да бъде, и Енеску няма да бъде, но Панчо Владигеров ще бъде. Дебюси, без чиято хармония нито джазът, нито поп музиката щяха да са същите, задължително влиза. Равел също. Третият диск ще е само с джаз. Започва преди Армстронг, с Бигс Байдеребек. Дюк Елингтън, Каунт Бейси, Чарли Паркър, Майлс, Гил Евънс до последния голям джаз музикант, когото познавам – Сони Ролинс.“

(мисли на композитора и джазов пианист Милчо Левиев при интервю в Солун през 2012 година)

– Ако се върнем на престъпленията зад успелите хора – къде в съвременното общество бихте посочили такива? 

– Например в новината, че една картина на Гоген е продадена за 300 милиона долара, това е подигравка с изкуството. Богаташът, който си е купил тази картина, може да не е убивал никога, но как може да живее този човек, как може да се храни и да знае, че с тези 300 милиона цяла Африка може да изхрани…?!

(мисли на композитора и джазов пианист Милчо Левиев при интервю в София през 2015 година)

Драги приятели на музиката – сериозна и развлекателна, днес на 19 декември 2020 г. щеше да навърши 83 години един именит музикант – не в оперния жанр, но заслужаващ да се отбележи рождения му ден – Милчо Левиев, който напусна житейската сцена само преди една година и няколко месеца – на 12 октомври, в Солун.

Както много от моите читатели и приятели във ФБ са забелязали, при по-особени случаи аз излизам извън рамките на моята задача да пиша само на оперни теми. Пиша и за друг тип музикални събития и личности, но по-рядко, както и за дейци в други клонове на изкуствата и някои науки, за отделни събития. Няколко пъти съм писал и за известни музиканти в света на поп- и джазовата музика. Милчо Левиев е особена личност в този жанр, той е много познат не само в България, но и в редица страни по света – не е необходимо да се пише много за него. Както се знае, той има много сериозно музикално образование, но както често става в живота, той се отдава сетне главно на джазовата музика, където постига неимоверно големи успехи и то в такава страна като САЩ, където живее и работи дълги години. На 19 декември 2017 г. аз написах за пръв път статия за него във връзка с кръглата му 80-годишнина.

Имах щастието през есента на 2015 г. да срещна Милчо Левиев в Габрово и лично да се запознаем – до тогава бях чел и слушал много за него и музиката му, но не го познавах лично – той е 6 години по-млад от мен – роден е през 1937 г. и в тази статия от 2017 г. пожелах Бог да му даде здраве още много години.

Как се стигна до тази среща през септември 2015 г.: той гостува със съпругата си – певицата и вокален педагог в Гърция Вики Алмазиду (Vicky Almazidou) – по време на Дните на камерна музика в града и двамата изнесоха хубав рецитал – много добре посетен. След концерта отидох зад сцената и го поздравих лично – познавам го от преди много години, но не лично. Купих си два диска с техни изпълнения – “Nina” и “Quiet March”, които той ми сигнира. Там се запознахме и 10 минути си приказвахме главно на музикални теми. Чудесен човек – разговорлив, скромен, дълбоко вглъбен в онова, което прави като музикант. Прилигам тук след статията една снимка от кориците на двата диска с кратките посвещения от него.

Понеже по-горе стана въпрос за Вики Алмазиду, давам кратка информация за тази певица и вокална педагожка:

Вики Алмазиду е родена в България. Завършва пеене в Държавната музикална академия в София. От 1987 г. живее и работи в Гърция. Създава първия клас по джаз пеене към “Съвременна консерватория” – Солун. Нейната школа на преподаване я прави популярна в цяла Гърция, като помага на много нейни студенти да се реализират на световните сцени. Двама от най-добрите й ученици се обучават със стипендии в колежа Бъркли – Бостън. Паралелно с педагогическата си работа Вики Алмазиду участва в редица фестивали и пее в най-авторитетните джаз клубове в Гърция и България. През 1995 година създава джаз квартета “Jazzoo”, с който в продължение на пет години има концертни изяви, а от 2000 г. се изявява с формацията “TRS” (Thessaloniki Rhyhm Section). Работи със световни имена от гръцката джаз школа като Григори Симадопулос, Никос Салонитис, Никос Псофогеоргос, Олег Чали, Христос Герменаглу, Костас Магинас. Тя работи с виртуозния пианист и композитор Георгиос Контрафурис.

През последните години Вики Алмазиду гастролира в най-големите български джаз фестивали – в Банско, Аполония в Созопол и Банкя – с групата “Lydian Riff”. От 2002 година работи с Милчо Левиев, като участват в десетки концерти у нас и в чужбина. Голям интерес предизвикват изпълненията им в рамките на арт празниците “Димитрия 2002” – Солун, концерта им в зала “България” в рамките на „София мюзик джем“. През същата година излиза албума й “Сън”. Музиката в диска е уникална смесица от авторски композиции на автентични гръцки и български народни мелодии, разработени в съвременни джаз пиеси и песни. Музикалната критика определи албума като едно от музикалните събития на 2002 година.

(край на цитата)

За Милчо Левиев има редица статии, рецензии и какво ли не още в печатните и електронни медии и то на различни езици. Така също и Уикипедия-страници на немски, английски, български, испански, сърбо-хърватски и още няколко други езика. Особено в първите три са дадени редица сведения за него, описание на музикалното му творчество в различни жанрове, не само в областта на джаза. По тази причина няма днес да се спирам на подробности, ще дам само бележки от биографията му, както и две статии за него от последните три години – те са интересни, защото отразяват неговите възгледи не само по отношение на музиката, но и по редица други важни въпроси от нашето съвремие.

Милчо Левиев е задълбочен музикант, в него прозират чертите на един вглъбен индивид с философски увлечения, който под влиянието на многогодишните си странствания по света е дошел до интересни изводи, които само такъв „човек-скитник“ може да направи. При нашата среща в Габрово той ми сподели, че в момента се задържа повече в съседна Гърция, където съпругата му – певицата и вокален педагог в Солун Вики Алмазиду има продължителни ангажименти и той е там с нея. Не сме говорили с подробности – в течение само на 10 минути не може да се прекалява. След мен чакаха поне 7-8 други посетители на концерта му, за да сигнира закупените от тях дискове и евентуално да разменят по някоя дума.

Сега малко по биографията му: Милчо Исаков Левиев е роден на 19 декември 1937 г. в Пловдив в еврейско семейство. Негов брат е известният художник Йоан Левиев. Познат на широките музикални любители Милчо Левиев е преди всичко като джазов композитор и пианист, но той е и аранжор и диригент на джазови и други състави в България и зад граница. Завършва Държавната консерватория в София през 1960 г. Негови професори са Панчо Владигеров по композиция и Андрей Стоянов по пиано. Кариерата си започва в Пловдивския драматичен театър. Назначен е за диригент на Биг бенда на Българското национално радио от 1962 до 1966 г., след като поема ръководството от Емил Георгиев. От 1963 до 1968 г. работи като солист и диригент на Пловдивската и Софийската филхармония.

По идея на Радой Ралин Милчо Левиев създава групата Джаз Фокус’65, с която гастролира в страната и чужбина до 1970 г. при голям успех. Едно от най-известните му произведения за този период е аранжимента на песента на Пол МакКартни “Вчера“ (Yesterday). Пише и филмова музика.

През 1970 г. по покана на Дон Елис напуска България и заминава за Лос Анжелис. Остава с него до 1977 г. В началото на 1980 г. се завръща за кратко в страната и изнася поредица от концерти. Бил е на многобройни турнета из Европа и САЩ. Преподава в Южнокалифорнийския университет (University of Southern California) и майсторски клас в Нов български университет.

Автор е на симфонии и камерна музика. По-подробен списък може да се намери в Уикипедия-страниците за него на немски, английски и български езици.

Милчо Левиев почина на 12 октомври 2019 г. в Солун след тежко боледуване.

(край на данните от Уикипедия-страницата му на български език)

Във връзка със смъртта на Милчо Левиев на 12 октомври 2019 г. има редица информации в медиите. Аз цитирам една от тях, публикувана в портал „Площад Славейков“:

Ето още някои сведения от биографията на Милчо Левиев, взети от Уикипедия-страницата му на немски език: „По време на ръководството на Биг бенда на Българското национално радио Милчо Левиев прилага своите иновативни идеи при редица творби като „Studia“, „Blues in 9“ или „Anti-waltz“ като сполучлива синтеза на българския фолклор с традиционната джазова музика. През 1965 г. основава заедно с флейтиста Симеон Щерев формацията „Jazz Focus ‘65“, с която предприема редица турнета до 1970 г., главно на джаз-фестивали като тия в Монтрьо, Прага и София. През 1970 г. Милчо Левиев напуска България по политически причини. За къс период той живее и музицира в Западна Германия, където между другото има изяви с Джазовия ансамбъл на HR (Hessischer Rundfunk) във Франфурт. След това заминава за САЩ, където работи като композитор, аранжор и пианист първо с Don Ellis през годините 1971–1976, като трансформира редица творби на състава и ги представя в „балкански ритми“. Заедно с това работи в определени години и при Billy Cobham – от 1971 до 1977 г. През 1977 г. Милчо Левиев получава поданство на САЩ. След тази година той е музикален директор при Lainie Kazan (1977–1980), свири заедно с John Klemmer, Art Pepper, Roy Haynes и Carmen McRae. Заедно с Art Pepper той записва няколко албума през годините от 1980 до 1983 и с тази формация гостува в редица европейски държави. През същия период той ръководи и своя формация – „Free Flight“. След 1983 г. Милчо Левиев е музикален директор на „Jazz Sessions“ в „Comeback Inn във Venice, Kaлифорния. Заедно с Dave Holland той участва в концерти в Япония през годините 1983 до 1986 и свири като солист-пианист в Европа през 1985 и 1986 г.

Милчо Левиев преподава джазова композиция в Университета в Южна Калифорния. Той води също майсторски класове в Софийския университет (б.а. Б.К.: дали авторът не е допуснал грешка – в Софийския университет „майсторски класове“? Както вече се каза в информацията на български език, това са класове в „Нов български университет“. Не е толкова важно, но го отбелязвам).

Милчо Левиев композира редица симфонични творби и такива от жанра на камерната музика, както и музика за Биг бенд състави. През 60-те години на миналия век той пише също и филмова музика“.

(край на бележките от Уикипедия-страницата на немски език)

За цялостната си музикална дейност до сега Милчо Левиев е получил редица награди и отличия. Цитирам тези от България:

През 1997 г. е удостоен с орден „Стара планина“ „за извънредно големите му заслуги към Република България в областта на музикалното изкуство и по случай 60 години от рождението му“.

През 1999 г. е удостоен с титлата „Почетен доктор на Нов български университет“, „за заслуги към съвременните интерпретации в джаза и за принос към департамент „Музикално-сценични изкуства“ на НБУ“.

През 2007 г. е удостоен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ – огърлица, „за особено значимите му заслуги за развитието на културата и изкуството и по повод 70 години от рождението му“.

(край на цитата)

Да се надяваме, че през 2017 година Милчо Левиев е получил подходяща награда по случай 80-годишнината си. В Уикипедия-страницата за него на български език не се казва за награди в други държави, но в тази на английски език четем между другото (в оригинал):

“In 1987 he won the Dramalogue Prize for best music director awarded by the PCPA Theaterfest. His works and performances were recorded by Atlas Records, Alpha, Discovery, Balkanton, Columbia, Atlantic, ABC and others. Part of his works were published by Dick Drove Publications and the Bulgarian publishing house Nauka I Izkustvo (up to 1968). He won a prize at the National Jazz Educational Congress, the Grammy Prize for arrangement, the Honorary Gold Medal of the Académie internationale des Arts in Paris (1995). He was also awarded the honorary title Doctor Honoris Causa by the Academy of Music and Dance Art in Plovdiv (1995) and by the New Bulgarian University.”

(край на цитата)

До края на тази статия ще се спра на две интервюта на Милчо Левиев от 2012 и 2015 година и на една статия с негови мисли от 2016 г., които ще допълнят картината за този международно известен български музикант. В статията и в интервютата има такива хубави негови мисли, като че ли ги е изказал някой философ, литератор или историк, а не музикант:

(в. „Преса“ – печатно издание, брой 315 от 19 ноември 2012) 

На гости на Милчо Левиев в Солун

МУЗИКАТА Е ВАЖНА, ЖИВОТЪТ – ОЩЕ ПОВЕЧЕ

23 ноември 2012

ДЖАЗМЕНЪТ – ГРАЖДАНИН НА СВЕТА

През голяма част от годината – ако не са в София, Пловдив или по концерти – Милчо Левиев и Вики Алмазиду прекарват в Солун. Малкият им апартамент е в триетажна сграда в старата част на града, а голямата им гордост е асансьорът, от който се влиза директно в хола, пълен с изрисувани от Вики солници, вазички, декоративни чинии. Оттам по няколко стъпала се стига до оградено дворче – истинска джунгла от субтропична зеленина, цветя и няколко български подправки. В задния край на градината е входът към почти завършеното студио на Милчо, където двамата с Вики работят върху проектите си. Преди да влезе човек в него, трябва да се поклони дълбоко. Не само като знак на почит към великото изкуство на музиката, а и защото входът е с височина не повече от метър и двайсет, като на манастирска килия. „Милчо постоянно си удря главата, ще трябва да му намеря каска“, смее се Вики, докато сервира гръцки салати и българска ракия, лично производство на баща й. „Какво да правя, като не обичам да се навеждам – нито в прекия, нито в преносния смисъл“, оправдава се музикантът. Малко преди това в студиото Милчо сяда зад една електронна клавиатура и като на шега започва да свири много романтична джаз версия на „Полегнала е Тодора“, изпълнена сякаш от женски хор. Сядаме на масата в двора, чукваме се с предварително заледените от Вики чашки и бързам да попитам какво дава Солун на тази музикална двойка. 

„Не че музиката не е на първо място, но все пак животът е по-важен“, уточнява Милчо. И обяснява, че за него Солун е съчетание на трите най-хубави български града: Пловдив, Варна и София. „Солун си има морето като Варна, старинната патина и хълмовете – като Пловдив, и удобствата на големия град – като София. А има и още предимства.“ Едно от тях за музиканта е запазеният махленски манталитет в хубавия смисъл. „Хората се познават, и то не само тук, в старата част. Големите молове са изхвърлени встрани от града, а вътре си има махали, в които всички са си близки, както беше у нас преди 1944 г.“

Няма как да не питам и за Лос Анджелос и Пловдив, където Милчо е живял най-дълго. „За музиката Лос Анджелос днес е това, което още по времето на Моцарт е била Виена. Другите големи музикални центрове на съвремието са Ню Йорк и Париж, но най-голямото струпване на музиканти, особено джазмени, е в Лос Анджелос.“ А споменаването на Пловдив го връща в детството му и към симфоничната музика: „Докато растях в моя роден град, не пропусках концерт на Пловдивския симфоничен оркестър. Руслан Райчев беше диригент, после дойде Добрин Петков, беше много добър оркестър. Да не говорим пък за Софийската филхармония!“

През 1963 г. под диригентството на Васил Казанджиев филхармонията записала негова пиеса – „Малка старинна музика“. Наскоро я изсвирили отново в София и после сравнили двата записа. „Без никой да се обижда, всички знаят, че е така – обяснява музикантът. – Филхармонията по времето на социализма, от началото на 60-те с Добрин Петков и Константин Илиев, беше оркестър на най-високо европейско ниво.“
Милчо е категоричен, че класиката и джазът трудно могат да просъществуват без финансова помощ, но държавата първо трябва да се погрижи за старите хора. „Не може пенсионирани учители да ровят в кофите за боклук. Изкуството и културата са важни, но хората трябва да имат какво да ядат. У нас отношението на държавата към възрастните хора е абсолютно безчовечно.“

А причините за влошеното състояние на оркестрите са в изтичането на мозъци и таланти от страната: „Музикантите бягат – преди незаконно, сега законно. По-талантливите отиват в чужбина“, казва Милчо, който е и лично засегнат от преливането на таланти. „Преди години идвах в България с моя квартет „Катууми“, в който свиреше страхотната джаз цигуларка Карен Бригс, беше сред най-добрите в света. Можех да й осигуря да речем 4000 долара за пет месеца, по 500 долара на концерт примерно. Отмъкна ми я Яни, американската звезда от гръцки произход, който й предложи по 4000 долара на седмица. Сега Карен има много пари, но вече не свири джаз, защото музиката на Янис е нещо като Ричард Клайдерман, но в електронен вариант.“

Въпреки всичките си заслуги Милчо не получава пенсия от България, защото стажът му у нас е 11 години, а по закон трябва да е поне 12. Той няма нищо против това, но държавата 11 години си е правила удръжките. „Добре, не ми давайте пенсия, ама ми върнете удържаното! Не ме интересува дали става дума за 5, 50 или 500 лева, това е принцип. Мой познат работи 10 години в Швейцария, накрая обяви, че няма да иска пенсия и му върнаха 10 000 евро, които са му били удържани. Е, нали и ние сме в Европа? Защо тогава не се спазват елементарните закони?“

Връщаме се към музиката и разказвам, че у нас поп гилдията е недоволна от това колко рядко в ефира звучи българска музика, все по-често се чуват гласове за въвеждането на задължителни квоти. Милчо не вижда как в демократична страна може да има квоти. За него решението е в меценатството, и то не толкова за поп музиката, колкото за класиката и джаза. „Обаче българските меценати спонсорират чалга. Струва ми се, че повечето хора, дори тези, които са по върховете, обичат чалгата и силикона. Това е проблемът.“

Но има и изключения, сеща се музикантът: „Бербатов – страхотна чест му прави, дава стипендии за талантливи деца, а и за джазовия клас в Нов български университет“.
Защо оперните и фолклорните ни певци определено имат име в чужбина, а българският поп няма с какво особено да се похвали? „Защото винаги е бил много слаб в сравнение с другите жанрове. Започна като имитация главно на италианския. Единственият, който се опита и успя да се откъсне от това влияние и дори да съчетае поп с българския фолклор, беше Емил Димитров. През 1961 г. изпя „Нашият сигнал“ и когато чух онези неравноделни тактове, аз се хванах за главата! В джаза (колкото и нескромно да звучи) аз пръв започнах тези опити с фолклора през 1962 г. и той ми даде инспирацията за това. Емил Димитров беше иноватор. „Нашият сигнал“ беше песен от калибъра на хитовете на Азнавур, да речем. Исторически Емил беше нашият най-голям поп певец. Останалите бяха малко или повече имитатори. Или предлагаха некултурно пеене, а музиката е култура, все пак“.

Питам Милчо колко пари получава от всеки продаден албум, музиката на който е композирана и изсвирена от него? „На практика нищо“, отвръща той. „Обикновено се стремя да взема предварителен аванс, който после компанията ще си удържи от печалбите. Ако не успея, много малко вероятно е да видя някакви пари, но поне музиката ми ще стигне до повече хора. Капитализмът защитава интересите на тия, които грабят музикантите. Компаниите знаят, че ако тръгна да ги съдя, ще трябва да похарча повече пари, отколкото евентуално ще изкарам. Още през 70-те години Били Кобъм ми каза: „Джаз музикантът не може да направи пари от издаването на плоча, колкото и да е продал. Но пък има ли албум, има и какво да покаже, за да го знаят и да го ангажират. Парите са в концертите.“ 

А имат ли хората пари за концерти? „Ами доста джаз клубове вече затвориха врати – отбелязва Милчо, – но когато дойде голяма поп звезда, въпреки скъпите билети стадионите се пълнят. Не знам как става това.“ И добавя: „Някои от тези звезди са и страхотни изпълнители. Стинг е много по-голям от доста джаз музиканти. Той е истинско явление и прави чест на поп музиката, че има такъв човек – с глави над другите. Също както бяха и „Бийтълс“ – поп, пък хубаво. Защото има и отвратителна поп музика. Както има и отвратителен джаз. Един възпитан човек като Дюк Елингтън никога не би се изразил така, за него имаше само два вида музика: „Хубава – и от другия вид“. А Лейди Гага и Мадона? „Мадона е много тежък случай, аз за нея се пазя да говоря, но Лейди Гага я видях. Тя си пее добре и даже знае как да пее джаз“.

Според Милчо причините при социализма да е имало и хубава българска музика, а сега да е предимно от другия вид не са политически. „60-те, както и 20-те, бяха най-ренесансовите и хубави творчески десетилетия на ХХ век. Аз имах късмет, че по това време вече навлизах в зрелостта си. Тогава и на Запад, и в социалистическите страни духовността беше на високо ниво и се правеше повече изкуство. Нагласата на съвременния човек е да бяга от духовността. Възходи и спадове се редуват в цялата човешка история.

Явно сега сме в спад, който започна много плахо още през 80-те. Без да съм историк, според моите скромни разбирания, ние живеем в най-дългото досадно време, съчетание от икономическа и духовна криза. Дори Голямата депресия в САЩ е била доста по-кратка и предимно икономическа.“

Когато разказва истории, в които герои са Панчо Владигеров, Дюк Елингтън, Тодор Живков, Майлс Дейвис, Джон Уейн… Милчо непрекъснато ги имитира, и то така, че всички се заливаме от смях. Особено го бива в акцентите, но е много добър и във физическия хумор – вижда се, когато става, за да демонстрира походки. „Още в училище имитирах всички учители, съучениците ми непрекъснато ме караха – направи тоя, направи оня.“

„Свирехме с басиста Чарли Хейдън в един клуб и той получи разстройство. Непрекъснато изчезваше за няколко минути и понеже не ми се свиреше сам, докато го нямаше, започнах да разказвам вицове. По едно време се приближи жена от публиката: „Вие сте много добър комик, трябва да отидете в „Комеди стар“ (прочута сцена за стендъп комедия)“. Благодарих й и уточних, че все пак съм, казах, пианист, а тя: „Да, виждам, че свирите и на пиано“.

Интересно кой е най-големият замърсител на околната музикална среда според Милчо. Отговорът идва без замисляне: „Музикалната индустрия. За съжаление командват парите. И главна музика става тази, която най-много хора искат да слушат. Както у нас чалгата“.

Към края не мога да се въздържа от клиширания въпрос за трите диска, които би взел на самотен остров. „В първия диск ще сложа всичко, което може, от Йохан Себастиян Бах. Вторият диск ще съдържа останалата класика. От Палестрина до Джон Кейдж, но без Кейдж. Ще взема Шостакович, Стравински, Гершуин, Шьонберг няма да бъде, и Енеску няма да бъде, но Панчо Владигеров ще бъде. Дебюси, без чиято хармония нито джазът, нито поп музиката щяха да са същите, задължително влиза. Равел също. Третият диск ще е само с джаз. Започва преди Армстронг, с Бигс Байдеребек. Дюк Елингтън, Каунт Бейси, Чарли Паркър, Майлс, Гил Евънс до последния голям джаз музикант, когото познавам – Сони Ролинс.“

А ако имаш възможност да размениш трите диска за пиано? „Веднага вземам пианото, нали всичко, което сложих в дисковете, и без това ми е в главата“, усмихва се Милчо.
Накрая, преди да си тръгнем, Вики успява да го убеди да седне пак на пианото – а това вече не може да се опише, трябва да се чуе.

…..

Интервюто е осъществено с помощта на българското консулство в Солун 

(край на цитата)

Милчо Левиев: Г-н Азис пее чалга заради дискриминацията към ромите

Парите обременяват живота, колкото повече собственост имаш – толкова по-трудно е

Диляна ДИМИТРОВА 29.03.2015 г.

“Парите никога не са ме интересували, което доста хора не го вярват”, казва Милчо Левиев.

Не само музиката, която създава и изпълнява Милчо Левиев, е джаз. Разговорите му също протичат без фиксирани правила. Поканихме го на разговор за новите му два албума, който се превърна в джемсешън с герои Стинг, Джон Уилямс, комерсът, чалгата, Азис… Много от въпросите, отправени към Левиев, получаваха неочакван отговор и развой. Затова интервюто не е изградено според стандартите, но пък звучи изключително музикално.

Quiet March е студиен албум соло пиано с 13 композиции, много от които са нови интерпретации на оригинална филмова музика, създадена от джазмена. Тук е музикалната тема от „Понеделник сутрин”, която с подчертано джазовото си звучене се превръща в своеобразен израз на бунта в „арестуваната” в продължение на 22 години (от 1966 г. до 1988 г.) кинотворба. Малко след това, през 1970 г., маестро Левиев емигрира в САЩ и името му на композитор е… изтрито от надписите на над 10 филма.

Nina, вторият премиерен албум на Левиев, е създаден с участието на Вики Алмазиду. Това е проект на двама музикални съмишленици, които от над 10 години преосмислят световното музикално наследство на джаза – стандартите.

Издадохте два нови албума, какъв е мотивът Ви да го правите днес, когато всеки може да тегли безплатно музика от интернет, г-н Левиев?

– Този проблем съществува отдавна, но наличието му не означава, че не трябва да записваме. На този свят сме за кратко и онова, което правим, трябва да се документира, за да остане след нас. Дали сега ще го слушате, или след десет-петнайсет години, албумът остава като документ. Артистичен документ.

– Не го правите с комерсиална цел, така ли да Ви разбирам?

– Терминът „комерсиален“ е много подвижен. У всеки, който се прехранва с музика, съществува някаква комерсиалност. Но има положителна комерсиалност и лоша. Приемам едната – че в началото е самият продукт, а парите идват като следствие. Другата комерсиалност, в която всичко се създава според моментната мода и вкус, само за да се правят пари, не ме интересува. Не ме е интересувала нито в Америка, нито тук, нито където и да е по света.

Моите албуми може би ще се оценят по-късно. Но не искам в никакъв случай да кажа, че пиша за бъдещето, или че въобще не ме интересува дали моята музика ще се слуша. Музиката е средство за комуникация. Не го правя само за себе си. Джазът винаги е бил по-специално изкуство, което не е толкова популярно. За да го избера, аз предварително съм бил наясно с този факт. За мен е важно да мога да си платя сметките и да живея един приличен живот, въобще не ме вълнува дали ще имам частен джет или яхта.

Не казвам, че на Стинг примерно не му трябва джет. Защото Стинг действително е изключително добър артист, от малкото днес. Той има много пари, но е популярен певец и трябва да пътува често, затова на него джет вероятно му трябва. На този, който успее да направи и двете – да е добър като Стинг и да му печели добре – му казвам ашколсун! Защото не прави артистични компромиси. Стинг дори не може да се определи като поппевец, той е певец, музикант. Свири Бах на китара като Сеговия. Такъв човек заслужава да получи всички пари…

Като говорим за комерсиалното – Стивън Спилбърг например е комерсиален режисьор. А Джим Джармуш за мен прави изкуство. Истинският артист трябва да бъде добър занаятчия, но има страхотни занаятчии, които не са артисти. Артист е този, който не съобразява изкуството си с вкуса на публиката. А Спилбърг винаги го съобразява. Неговата първа работа като студент – „Дуел“, ето това е филм! Но след това той избра пътя на парите. Както и Джон Уилямс. През първите си години в Америка аз работех в студиата на Холивуд, записвал съм музика за филми, включително под палката на Джон Уилямс. Можех да остана в студиото като един от добрите, можех доста пари да направя, но предпочетох да го напусна, да пътувам като циганин и да правя музиката си.

– Музиката, казвате, върви по пътя на парите, а вие се движите в обратна посока…

– Не съм само аз и това не е само в днешно време, но вече населението е 7 милиарда… Знаете ли, че в края на 19 век населението е било милиард и нещо. Представяте ли си какво е седем пъти да се увеличи населението! А ресурсите днес не са чак толкова, явно борбата ще става все по-тежка. Но принципите и днес, и преди 100 години са едни и същи. Винаги едни експлоатират други, използват ги за своите цели, пращат ги като пушечно месо на войни… Кога не е било така? Какво ново има? Само начините са отвратителни. Толкова са софистицирани вече нещата, цинизмът стига толкова далеч, че е трудно да се сравнява.

Парите никога не са ме интересували, което доста хора не го вярват. За мен казват: „Тоя е демагог, лицемер – богат, който се прави на беден…“ Но за мен парите не са били важни. Когато са много, те обременяват живота на човека. Колкото повече собственост имаш, толкова по-труден е животът ти.

Не мога да си спомня дали Марк Твен го беше казал – че зад всяко голямо богатство или личност стоят неминуемо едно или две престъпления…

– Зад вашия успех има представления, не престъпления…

– Вижте, познавайки изкуството на Стинг или на други музиканти, които са направили пари, е ясно, че зад богатството им няма престъпления. Просто са били щастливци, оценени още докато са били млади. Като Гершуин например, който е един успял композитор. Но има други, които не са успели.

Кажете какво престъпление е лошата музика – чалгата например? Тя няма да убие човек…

Чалгата няма да го убие физически, но върши престъпление спрямо културата на един човек, особено ако е дете.

– България се предполага, че е свободна страна, нали? Има демокрация, доколкото чувам…

Така е, затова чалгата не е забранена, всеки на воля може да й се отдава.

Не може да се забранява музика, това са остатъци от миналото. Като жанр чалгата съществува отпреди 9 септември 1944 г. – това са онези постнички градски песни, които са се пеели по кръчмите: „Аз си имам две съседки, две съседки – две кокетки, чернооката е Гинка, а пък русата Калинка…“. Това беше чалга, много по-добра от днешната. Дюк Елингтън казва, че има два вида музика – хубава и от „другия“ вид. Няма лош жанр. В чалгата има Ивана и някои други… Азис (за малко да кажа Сизиф). Азис има страхотен глас, въпросът е за какво го използва.

– Темата на това интервю уж е джазът, а вие правите реклама на Азис!

– Каква реклама правя, госпожице? Би Би Си направи документален филм за ромите в Пловдив и за Азис. Той не е никак неинтелигентен човек. Има прекрасен глас и е един абсолютен комерсиалист, занаятчия, който знае как да ги прави тези неща. А тези Ивана, Стояна, Гергана, дето ги има, понякога ги чувам и мога да кажа, че чалгата има гласове.

Във всяко изкуство има средни и доста лоши неща – в класическата музика е така, в джаза, в рока, в блуса, в кънтрито… Дори в джаза има отвратителни неща.

Моите албуми може би ще се оценят по-късно. Но не искам в никакъв случай да кажа, че пиша за бъдещето, или че въобще не ме интересува дали моята музика ще се слуша. Не го правя само за себе си.

Не е ли въпрос на вкус?

– Не е въпрос на вкус. Има некадърници, някои от които дори са много известни, други – световни. Няма да споменавам имена. Та за Азис ще повторя – такава музика не слушам и не правя. Но като наблюдател виждам, че той има глас и музикалност. В това интервю за Би Би Си Азис каза, че иска да стане оперен певец. През 40-те – 50-те Сара Вон също е искала да стане оперна певица, но в Америка до 60-те – 70-те години беше изключено черен човек да направи това. Така че един господин Азис явно е разбрал, че като ром в тази среда той бъдеще няма. Но има дискриминация. Винаги е имало и ще има.

Как се промени отношението ви към ромите след като заживяхте в Америка?

Тези хора, които са повече номади – например циганите, евреите… – те преливат битието си там, където живеят. Цигани в Америка има. Ромите или евреите се адаптират – където и да отидат, те вземат и хубавите, и лошите неща. Не може да се каже, че циганите са крадливи, а българите не са. Бедните хора – черните в Америка – разбира се, че крадат. Майка му е проститутка, баща му в затвора, той какво ще прави… – най-хубавото, което му дават като възможност, е да се запише в армията, да отиде в Ирак и да го убият. Защото му плащат 40 хиляди долара, ако се запише в армията. Така че работата не е в това, че черният човек или циганинът са мързеливи. Имаше един лаф, който беше на Волтер – „Най-голямото престъпление на човечеството е бедността.“ Хайде анализирайте това.

Ако се върнем на престъпленията зад успелите хора – къде в съвременното общество бихте посочили такива? 

Например в новината, че една картина на Гоген е продадена за 300 милиона долара, това е подигравка с изкуството. Богаташът, който си е купил тази картина, може да не е убивал никога, но как може да живее този човек, как може да се храни и да знае, че с тези 300 милиона цяла Африка може да изхрани…?!

– През 90-те години, когато се върнахте в България, тук ви питаха как сте преуспял в Америка. Считате ли се за преуспял?

– Преуспял? Питат ме и друго: „Г-н Левиев, Вие богат ли сте?“ Отговарям: „В какъв смисъл – душевно, материално?“ Друга журналистка ме пита: „Г-н Левиев, вие какъв се чувствате – евреин или българин?“ Аз казвам: „Нито едното, нито другото. Филибелия съм“. Това са интимни въпроси, същият като този от коя партия сте. В Америка никой не ви пита „Вие демократ ли сте?“.

Напуснах България по много причини. Най-главната от тях беше, че не мога да живея в общество, където човек няма най-основното право – да пътува. Хората на Запад не могат да разберат това, защото никой не ги ограничава. С изключение на Третия райх, когато е съществувало нещо подобно на онова, което беше у нас. Не можех да се примиря, че някой ще ми каже кога мога да изляза и кога не мога.

Заминах заради липсата на елементарна човешка свобода… Поканиха „Джаз-Фокус“ на най-големия джаз фестивал в Нюпорт. И, разбира се, не ни пуснаха. Дадоха паспорт на един, а на друг не дадоха. А ние бяхме квартет, в който не можеше да има заместници – Симеон Щерев-Банана с кого ще го заместиш, или мен с кого ще ме заместят? Много добре знаеха, че ако спрат един, няма да отидем. За политически неща няма да говорим. Какво е комунизъм, какво не е, какво е капитализъм, какво – държавен капитализъм, какво е фашистки комунизъм – това са неща, които политиците и философите трябва да ги решат. Моята работа е да правя музика.

(край на интервюто)

Интересни мисли – стана въпрос в началото именно за двата диска – „Quiet March“и „Nina“, които Милчо Левиев ми сигнира в Габрово, но редица други негови отговори тук в това интервю ми правят особено впечатление – дълбоко ме заинтригуват!

Втората публикация за Милчо Левиев е публикувана на 19 декември 2016 г. вероятно поради рождения му ден. Докато първото интервю бях копирал в архива си още през 2015 г., за това интервю изобщо не знаех допреди година. Тогава като отворих пощата си, виждам в един линк, изпратен от моя ФБ-приятелка в София нещо интересно заедно със снимка на Левиев и тогава разбрах за какво става въпрос. В статията има такива хубави негови мисли, като че ли ги е изказал някой философ, литератор или историк, а не музикант (това писах и по-горе). Ето текста:

Портал „SКiF“ (С Книга и Филм)

Милчо Левиев: От Америка взехме най-лошите филми, най-лошата литература и риалити манталитета

ЕДНО КЪМ ЕДНО;

19 декември 2016 г.

„В началото въобще не съм знаел какво съм свирил, не съм знаел дали се нарича джаз или поп.“

„В стария джаз белите и черните се разбираха много по-добре, отколкото днес.“

Някои хора направиха вътрешна емиграция като поета Борис Христов, като Радой Ралин. Аз не знам дали имах толкова сили, за да бъда вътрешен емигрант. Затова и реших да стана външен.“

„По принцип България, не само сега, а и в 90% от случаите, се е управлявала от неподходящи хора.“

„Лошото е, че българинът до такава степен е станал невярващ и скептик, че е загубил почти изцяло общественото си, гражданството си съзнание.“

„Единствената ми надежда е в младите хора. Те са три групи. Има такива, от които нищо няма да стане, има средни, и има едни брилянтни млади хора от нов тип, при които байганьовщината я няма. В тях ми е надеждата.“

„Колко надолу ще вървим още – дали ще продължим или ще започнем да се качваме нагоре, да ви кажа, не съм сигурен. Някои казват, че ще продължаваме надолу.“

„Никога не съм бил от онези, които слагат фрак с потури. Като алековия Бай Ганьо – наметнал пелерина и станал европеец…“ 

„Изначалната идея за комунизма не е лоша – тя е прочовешка. Проблемът беше, че се използваха фашистки методи. Властта винаги си служи с териториални, религиозни и расови особености, за да експлоатира хората и да всява страх помежду им.“

„Най-важен в човешкия живот е балансът, защото много хора ги е страх и не знаят, че могат.“

„Когато постъпих в театъра, нямаха свободни щатни бройки и ме сложиха на позиция пожарникар.“

„Веднъж ми заповядаха да спра да свиря боса нова, защото подкопавала ча-ча-ча-то на братска Куба.“

„Политиците трябва на мен да служат, не аз на тях. В Америка никой не го е страх да каже на президента: Хей, Бил или Барак! Това е естествено.“

„Днес живеем под диктата на парите – уж можеш да говориш свободно, но нещо невидимо ни потиска повече и отпреди. И не е отчаяние, а апатия. Проблемът е, че сме хора на крайностите – или сме апатични, или вдигаме брадвите. Но и двете неща са лоши.“

„От Америка взехме най-лошите филми, най-лошата литература и риалити манталитета. Не и хубавото.“

„Критиците и радетелите за чисто изкуство в САЩ църкат, викат, че съм бил еклектичен. А аз им казвам: Вижте какво, аз съм съзнателно еклектичен. Критикувайте ме как правя еклектиката.“

„Единственото постоянно нещо в света са промените.“

„Музиката е разговор. Ако си в оркестър и не чуваш останалите, значи свириш силно. Същото важи и за живота.“ 

„Но едно знам – че корпорациите командват света. Не Бушовци или Путинци, не Осама-бен-Ладенци или Садам-Хюсеиновци. Най-горе стоят корпорациите – оръжейни, петролни – едни невидими лица. Те командват света.“

„Най-голямото зло е фанатизмът.“

(мисли на Милчо Левиев)

МИЛЧО ЛЕВИЕВ – български джаз музикант, композитор, аранжор и пианист, роден на 19 декември 1937 г. През голяма част от живота си работи в САЩ. Кариерата си започва в Пловдивския драматичен театър. Назначен е за диригент на Биг бенда на Българското национално радио от 1962 до 1966. От 1963 до 1968 г. работи като солист и диригент на Пловдивската и Софийската филхармония. По идея на Радой Ралин създава групата „Джаз Фокус’65“, с която гастролира в страната и чужбина до 1970 г. при голям успех. Едно от най-известните му произведения за този период е аранжиментът на песента на Пол МакКартни “Вчера“ (Yesterday). Пише и филмова музика. През 1970 г. по покана на Дон Елис напуска България и заминава за Лос Анжелис. Остава с него до 1977 г. В началото на 1980 г. се завръща за кратко в страната и изнася поредица от концерти. Бил е на многобройни турнета из Европа и САЩ. Преподава в Южнокалифорнийския университет (University of Southern California) и майсторски клас в Нов български университет.

(край на статията)

Този последен абзац е едно повторение на информацията за него, която дадох и аз в началото на моята статия – почти цитат от Уикипедия-страницата му на български език. Харесаха ми обаче неговите мисли в началото, поради което цитирах цялата статия.

През 2017 г. във връзка с кръглата 80-годишнина на Милчо Левиев още от началото на октомври започнаха да се появяват в медиите – специално в Интернет информации по този случай, които с всеки изминат ден нарастват. Тогава погледнах в Гугъл с името му на кирилица, направо се изумих – над 15-20 съобщения с най-различен характер, но все положителни. Избрах няколко от най-важните и сега ще ги цитирам:

Българска национална телевизия, 22.10.2017 г.

Една легенда на 80. Маестро Милчо Левиев беше гост в “Денят започва с Георги Любенов”. Заедно с него бяха и Иван Тонев, продуцент на филма за Левиев и музикантът Петър Салчев.

Филмът е с името “Silent Movie”. Това е един разказ към музиката в нямото кино, към присъствието на музиканта вътре. Той е направен със съдействието и подкепата на Националния филмов център. Това са части, мигове, пулсации от живота на Милчо Левиев така, както са ги видели авторите.

Филмът е част от многобройните прояви, посветени на годишнината на маестрото. Кои са другите прояви? Вижте във видеото!

Една легенда на 80 – Милчо Левиев

“Денят започва с Георги Любенов” | “Кога ще настъпи безсмъртието?” –

(край на цитата)

Портал „Impressio“, 9 и 23 ноември 2017 г.

EДНА ЛЕГЕНДА НА 80

Овации за Милчо Левиев на премиерата на филма за него

Легендарният пианист, джазмен и композитор Милчо Левиев празнува своята 80-годишнина с биографичния филм “Silent Movie”.

Опера Пловдив се включва в честването на юбилея през 2017 с музикална вечер, в която ще бъде представен и игрално-биографичния филм “Silent movie” за живота на маестрото от детската му възраст до наши дни. Режисьор на лентата е Андрей Чертов. Продуцент ARS Digital studio, с подкрепата на Национален филмов център. В ролята на малкия Милчо Левиев влиза Виктор Вичев – ученик в пети клас в НУМТИ “Добрин Петков” – Пловдив, който свири на пиано от 6-годишна възраст, композира и пише книги.

Оркестърът на Опера Пловдив заедно с джаз Комбо, в състав М. Турийски – пиaно, А. Леков – контрабас, Е. Пехливанов – ударни, П. Момчев – саксофон ще изпълнят на живо част от оригиналната музика към филма в присъствието на именития композитор и музикант. Автор на аранжиментите е Валери Костов. В музикалната вечер, която се очаква с особен интерес от пловдивската публика на диригентския пулт ще застане Константин Добройков. 

Честването е на 10 ноември, от 19:00 часа, на сцената в Дома на културата “Борис Христов” в Пловдив.

Големият джазов музикант Милчо Левиев получи овациите на публиката на премиерата на биографичния филм за него “Silent Movie” в зала „България“ в София снощи на 22 ноември. След прожекцията музиканти от оркестъра на Опера Пловдив изсвириха музикални теми, композирани и аранжирани от него за филма.

Милчо Левиев навършва 80 години на 19 декември 2017 г. и публиката го поздрави в залата с вълна от аплодисменти.

(край на цитата)

А сутринта на 19 декември 2017 г., като исках да видя коя медия първа ще отбележи кръглия му рожден ден, попаднах на едно кратко съобщение (може по-късно през деня да са били публикувани и други):

Портал „Topnovini.bg“

19.12.2017 – 10:46

Милчо Левиев навърши 80 години

Милчо Левиев е композитор и пианист – българска икона и жива легенда. По време на своята кариера, която е продължила 60 години, той е направил всичко. Днес Левиев става на 80 години. 

Като млад той учи при най-добрите професори, сред които са и великият композитор Панчо Владигеров и пианистът Андрей Стоянов. Милчо Левиев е не само звезда на българите, а и на музикални ентусиасти по целия свят.

Днес, на 80-годишна възраст, той живее в Солун и се появява в България от време на време за концерти и лятно училище в Нов български университет, където е преподавал на майсторски класове.

(край на цитата)

Това бяха дотук информации, много от които се съдържаха в моята юбилейна статия за Милчо Левиев от 19 декември 2017 г. През декември 2018 г. прегледах в Интернет за нови материали, написани за него след юбилея му през 2017 г. Попаднах на редица нови неща, свързани с негови изяви на различни сцени. Ще спра вниминието на няколко от тях:

Портал „Струма“

Милчо Левиев, Йълдъз Ибрахимова, Влатко Стефановски, Васко Кръпката, блус дивата Кели Рукър на една сцена в Благоевград

Дата: 31.01.2018

ИВАН ИВАНОВ

Четвъртото издание на “Blagoevgrad Blues & Jazz 2018” обещава да бъде запомнящо се и носи богатството на блус и джаз музиката. На 30 и 31 март в зала “Яворов” в Благоевград на една сцена ще излязат Милчо Левиев, Йълдъз Ибрахимова, Влатко Стефановски, Васко Кръпката, София Блус бенд, Биг Бенд на Българското национално радио, Биг Бенд – Благоевград, Лъчезар Кацарски. Хедлайнер на тазгодишното издание е блус дивата Кели Рукър. Едва ли има почитател на двата стила музика, който ще остане безразличен към палитрата от изпълнители и музиканти, които са подготвили непреходни хитове, както и нови компилации.

Младaтa надеждa на блус и джаз музиката Лъчезар Кацарски неведнъж е доказвал своите богати гласови данни, но този път ще излезе на сцената с индивидуален бенд. Биг Бенд – Благоевград ще изненадат благоевградската публика със съвместен проект с Йълдъз Ибрахимова.

(край на цитата)


Портал „Kafene.bg“

Биг Бенда на БНР отбелязва 80-годишния юбилей на Милчо Левиев с концерт на 15 март

13.03.2018

Нина Иванова

Биг бендът на Българското национално радио ще отбележи 80-годишния юбилей на легендарния Милчо Левиев с концерт на 15 март, посветен изцяло на музиката му. Под диригентството на Антони Дончев музикантите ще изпълнят емблематични пиеси от творчеството на композитора като „Студия“ – едно от първите му произведения, „Блус в 9“, „ A Voyage again” и др.

„Милчо е номер едно! Неговото място заслужено е сред най-талантливите световни композитори“, казва Антони Дончев.

Милчо Левиев е пианист, композитор, аранжор, диригент и преподавател. Носител е на престижни награди и отличия от световни джазови фестивали, има и няколко номинации за „Грамми“ за най-добър аранжимент.

В периода между 1962-ра и 1966-та година Милчо Левиев е музикален ръководител на Биг бенда на Българското национално радио и телевизия. Той има огромно творчество от пиеси за симфоничен оркестър, клавирна, камерна, филмова и театрална музика.

Специален гост на събитието ще е джаз певицата Лилия Илиева. След дебюта си на сцената на Първо студио през 2016-та г.  с формацията The Minimum Quartet тя отново ще пее на тази сцена, но този път с Биг бенда на Радиото.

Концертът на 15 март ще е от 19:30 в Първо студио на БНР.

Билети в Рекламно-информационния център на Радиото (бул. „Драган Цанков“ № 4), на касата на „Кантус Фирмус“ в зала „България“ и онлайн в мрежата на ticketsbg.com и eventim.bg.

(край на цитата)

Портал „Плевен за Плевен“

17.05.2018

Игрално-биографичен филм за Милчо Левиев представят днес в Плевен

Плевенска филхармония с диригент Константин Добройков ще изпълни музиката към филма „Silent movie“ от проекта „Една легенда на 80“, посветен на легендарния Милчо Левиев. Проявата е днес от 19 ч. в Читалище „Съгласие“. След премиерата в Пловдив и София, Плевен има привилегията да види игрално-документалния филм, създаден по повод 80 годишнината на „Кръстникът на българския джаз“ – космополитния Милчо Левиев.

(край на цитата)

Портал „ПИК“

Невероятните истории на Милчо Левиев за живота, учителя му Панчо Владигеров и кореспонденцията му с Дон Елис

24.06.2018, Автор: ПИК

С лъжи и глупости политиците не могат да променят този народ. И настоящите политици трябва да разберат това. Това заяви пред сутрешния блок на БТВ легендарният музикант Милчо Левиев.

Джазменът разказа невероятни истории около своя живот и пътя си в музиката.

„Майка ми е искала момиченце – разказа Левиев. – Заради това, като бях малък, бях с дълга косичка. Баща ми не издържа и ме заведе в бръснарницата и ме подстрига като момче. Дори майка ми е искала, ако е момиче, да се казва Милка. Имаме три години разлика с брат ми. Той вече бе в Академията, когато и аз кандидатствах. Баща ми бе категоричен: „Двама палячовци в семейството – не!“. Той всъщност ме призна, когато като станах диригент, ми дадоха заплата 220 лв. Факт е, че съм от буржоазно семейство, неприемливо от властта“.

Левиев разказа и невероятната история за това как момчето от Пловдив Милчо започнал кореспонденция с легендата на джаза Дон Елис.

„Бях започнал промени да си правя в оркестъра с най-лошата тогава буржоазна музика – американският джаз – спомни си Левиев. – В квартет „Фокус“ ни трябваше басист. Нашият бе на турне в Германия. Промоутърът ни веднага каза, че ще ни изпрати австрийски басист. Той имаше връзка с Дон Елис. Всяка вечер слушах „Гласът на Америка“ и Дон Елис. Тогава си казах, защо да не му напиша писмо. И не само му написах писмо, но му пратих и една плоча.  След седмица ми отговори. Че е много впечатлен, че няма търпение да се срещнем и ме кани да работим. Имам към десет писма с него. Дори ме канеше при него. Когато побегнах, просто исках да се махна. Тогава му писах, че не съм подвластен на българската власт. Той ми каза да идвам веднага.

В Германия ме пуснаха благодарение на извесността ми. Казах им на границата, че отиваме на турне и оркестърът идва след мен. Момчето ми удари печата на Драгоман. Дори се притесних, че тези момчета може и да са ги уволнили след това заради мен“.

Милчо Левиев не пропусна да имитира Тодор Живков в студиото и как бившият първи обяснява как сам разрешил на Милчо Левиев да имигрира.

Музикантът си спомни и за своя учител Панчо Владигеров.

„Панчо Владигеров говореше няколо езика в едно изречение – разказа Левиев. .- Защото е живял в чужбина. На немски, с шуменски и шопски акцент, и на руски. Беше наистина много забавно. Той не говореше, а направо импровизираше. Беше невероятно“.

Милчо Левиев признава, че продължава да слуша всякаква музика и много неща му харесват. „Има чалга, която ми харесва – признава той. –  Азис например има невероятен глас. Не бих работил обаче с него, защото това не е моята музика“.

Музикантът признава, че мечтата му се е сбъднала.

„Правех музиката, която искам – коментира той. – Ако животът ми бе повече страдание, може би щях да се гръмна. По начало съм витален човек и се стремя към щастието като всеки нормален човек. Иначе са ми се случвали много сериозни неща – да се махнеш от родина, майка си и баща си, бившата си съпруга, от детето си. Тежко е. Невероятно трудно.  И в музиката съм като в живота – като ме оставят сам, си завивам по пътечки и в един момент забравям какво свиря“.

(край на цитата)

Разбира се, има и други публикации, но те са подобни на горните и няма да се спирам на тях. Единствено особено впечатление ми направи една статия с няколко хубави снимки от 29 юни 2018 г., публикувана в портал „България днес“, в която се казва, че Милчо Левиев няма повече да свири – той има артрит на ръцете в напреднала форма, който го възпрепятства да продължи клавирната си дейност. Статията е във връзка с юбилеен концерт на певицата Мими Николова – „60 години на сцената“, на който са присъствали Милчо Левиев и съпругата му Вики Алмазиду.

Желаех да копирам статията и да я приложа тук, но медията „България днес“ не позволява копиране на някои статии. По-точно казано, може да се копира, но после прочитате една поредица от букви-йероглифи, които трудно могат да се разшифроват. Ето една „мостра“:

“Бeлĸcт cъcипo pъцĸтĸ ми, нĸ мeгo дo cвиpя! Имoм opтpит! Pтpoдoм, poзбиpo cĸ, зoтeвo вĸчĸ пeвĸчĸ aeмпeзиpoм и poбeтя в aлyбeвĸ eт вpĸмĸ нo вpĸмĸ. Be нoй мĸ poдвo и cpĸщoтo cъc cтyдĸнтитĸ.” (край на „мострата“)

По тази причина давам по-долу линк към нея, чрез който статията може да се прочете при желание.

Цитирам заглавието и съответния линк:

Големият Милчо Левиев: Спирам да свиря! – България Днес

29.06.2018 – Това сподели големият виртуоз Милчо Левиев, който заедно със съпругата си Вики Алмазиду бе специален гост на юбилейния концерт.

Автор: Лили Ангелова

https://www.bgdnes.bg/Article/6936684

За тия, които се интересуват от подробности относно концерта на Мими Николова, прилагам следната информация:

ПорталArt Sofia“

Концерт-бенефис на Мими Николова “60 години на сцена”

Концерт-бенефис на Мими Николова

“60 години на сцена”

27 юни 2018 г., 19:30 ч., Сити Марк Арт Център

Вече 60 години песента „Замълчи, замълчи“ от любимия на всички зрители филм “Любимец 13”,  е символ на вечната любов. Изпълнителката й, Мими Николова ще отпразнува 60 години на сцена с концерт-бенефис на 27 юни от 19:30 ч. в „Сити Марк арт център“. Празникът е в навечерието и на нейния житейски юбилей само три дни по-късно. В концерта се включват Петър Железаров (пиано), Борис Таслев (бас), Исак Бенбасат (барабани) и Вили Стоянов (тромбон). Програмният директор на Джаз ФМ Светослав Николов ще бъде водещ на вечерта.

На бенефиса в сряда вечерта Мими Николова ще изпълни най-обичаните от публиката свои български песни, както и джаз стандарти в разнообразен музикален съпровод. В дует с Петър Железаров първо ще прозвучат Love Me Or Leave Me, Serenade in Blue, Cry Me a River, Round Midnight, Moonlight in Vermont, Reaching for the Moon. За Angel Eyes и You Go to My Head на сцената ще излезе басистът Борис Таслев. От двамата с Мими Николова – в аранжимент за бас и глас – публиката ще чуе Black Coffee. Концертът продължава със „Замълчи, замълчи“, „Двата бряга“, „Закъснялото писмо“, „Миговете идват изведнъж“ и „Недей ми казва тази вечер „сбогом“. В последните пет песни от програмата с Мими Николова на сцената ще са Петър Железаров, Борис Таслев, Исак Бенбасат и Вили Стоянов, внук на Йосиф Цанков. С тази формация те ще изпълнят „Вървим по улицата двама“, „Мостчето на влюбените“, „Синьо“, „Приказка“ и „Лунни лъчи“. В залата ще бъдат много приятели на Мими Николова, сред които Милчо Левиев, Маргарита Радинска, Димитър Йосифов.

(край на цитата)

Остава днес на 19 декември 2020 г. да си спомним за Милчо Левиев – той щеше да навърши 83 години, но съдбата реши друго – Милчо ни напусна на 12 октомври 2019 година… Дали в небесния оркестър ще има друг пианист, който може като него да импровизира творбата на Джон Ленън „Imagine“ – съмнявам се …

Мир на праха му!

……………………….

Прилагам линк към „Imagine“ на Джон Ленън в изпълнение на Милчо Левиев:

…..

Цитирам линк към „Садовско хоро“ в изпълнение на Милчо Левиев – соло пиано:

…..

Линк към:

(Milcho Leviev & Theodosii Spassov with Todor Kolev / Милчо Левиев и Теодосий Спасов при Тодор Колев):

….

Линк към:

Theodosii Spassov & Milcho Leviev Jam Session:

…..