Kategorie: Mazaroff, Todor (BGR, Tenor)

115 години от рождението на прекрасния тенор Тодор Мазаров

„Тодор Мазаров пък е първият тенор в света, който дръзва да изпълни “Вилхелм Тел” на Росини след знаменитото изпълнение на великия Адолф Нури (не Алфред Нури) от Франция (бел. Б.К.: често малкото име на този голям френски тенор се превежда погрешно като Алфред). Мазаров пее тази роля 406 пъти, включително в “Ла Скала”. Всичко, което сме притежавали като свидетелства в памет на този велик глас, в България е унищожено. Мазаров умира през 1975-а във Виена. И едва тогава нашите държавни мъже му изпращат ордена “Кирил и Методий”, за да му го сложат в ковчега !“

(един цитат, от който българите трябва да се срамуваме заради отношението на официалните власти към него около 1975 година, когато умира във Виена)

Драги приятели на оперната музика, днешният 2-и януари 2020 г., в който пиша и първата си „оперна статия“ за тази година е свързан с рождената дата на знаменития български тенор от миналия век Тодор Мазаров (Todor Mazaroff – така се е пишело името му на латиница по време на гастролите му в чужбина, главно във Виенската държавна опера). Новата 2020 година е юбилейна за него – днес се навършват точно 115 години от рождението му (1905 г.), на 13 септември ще се навършат точно 45 години от смъртта му във Виена през 1975 г. Дано медиите в България му отделят повече внимание във връзка с тази двойна годишнина …

Започвам да пиша за Тодор Мазаров с особена радост – не го познавам лично, но съм негов съвременник през най-успешните години от певческата му кариера, имал съм щастието да слушам негови изпълнения по радиото и по-късно по телевизията.

Като студент в София – мисля през 1953 или 1954 година при негово гостуване там от Виена запалените оперни меломани успяхме да го видим и при една негова изява в Софийската опера (не си спомням вече точно в каква роля). Още като дете съм слушал много за него, незабравимата Христина Морфова – близка на семейството ми, особено на баба ми Руска (известно време като малко момиче Морфова е учила в Габрово), е гостувала често у нас при концертните си обиколки из цяла България и е разправяла в къщи нейни спомени, част от които са свързани и с Тодор Мазаров. Тя като старозагорка, той – роден недалеч от Казанлък в Павел баня, са се познавали и като колеги в Софийската опера след нейното завръщане от Чехия, преди Мазаров да замине за Виена през 1937 г. Една година преди това Морфова загина на 1 юни 1936 г. при една нелепа автомобилна катастрофа недалеч от Карлово, пътувайки през Балкана по опасните серпентини на тогавашните шосета.

Нека да ви споделя – аз бях едва 5 годишно момче, но в къщи всички говореха за това и то е дълбоко проникнало в моето детско съзнание – леля Христина беше толкова приятна и весела жена, тя нямаше семейство и понеже обичаше много баба ми, прехвърли тази си любов към нас децата, заедно с 4 години по-голямата ми сестра. В тия времена нямаше телевизия, радиоапаратите дойдоха малко преди началото на Втората световна война, в нашия „музикален дом“ се организираха редовно вечери с песни и други изпълнения при гостувания на музиканти – местни или идващи от София за концерти. Баща ми беше търговец с магазин за хранителни продукти, но като хоби – добър певец-тенор (в църковни и в светски хорове) и свиреше добре на китара, свако ми Христофор Негенцов – отличен цигулар и понеже беше в ръководството на Музикалното д-во „Емануил Манолов“ в Габрово, организираше много от тези гостувания. Писал съм и при други мои статии на тази тема.

Така че леля Христина е оказала първото си пряко влияние да обикна музиката и операта, тя е пяла у нас народни песни и арии – разбира се без съпровод, но все още помня винаги засмяното й лице и добро настроение. Дълги месеци след смъртта й тема номер едно при разговорите ни в къщи беше тя и баща ми разправяше много спомени за нея. От него съм наследил сладкодумието и любовта към музиката. Простете за отклонението.

Тези дни прегледах наново материалите си за Тодор Мазаров в моя архив. Нямам много написани неща, но мислех, че в страницата му в Уикипедия, особено на български език, ще намеря повече подробности. Уви, направо съм възмутен – не повече от 25 реда, като че ли този велик българин не заслужава повече внимание. И при това забележката: „в началото не знае немски език и първите си спектакли пее на български, докато неговите партньори на сцената пеят на немски (става въпрос за изявите му на сцената на Виенската държавна опера)“, като че ли това е най-важното. За кой ли път си зададох въпроса, как е възможно това в епохата на развитите електронни технологии? Когато писах преди месец за нашия знаменит бас Антон Дяков (мир на праха му!) споделих мнението, че неговата страница в Уикипедия на немски език е тройно по-богата от българската му. Жалко, няма инстанция в България (а имаме Министерство на културата), която трябва ЦЕНТРАЛНО по-сериозно да се заеме с тази работа – публикациите за наши артисти в Уикипедия. Това си остава мое мнение.

Добре, че поне са цитирани три източника за по-обширна информация – книгите:

• Караваневски, Тодор. Мазаров и творческия дух на българина. София, 1941.
• Мазарова-Гинева, Мария. Тодор Мазаров. Биография. София, 1980.
• Бенчев, Иван. „Съдбата на артиста. Тодор Мазаров – новият Карузо“, София, 2007.

(край на цитата)

Нека се спра на последното заглавие по-горе – книгата на Иван Бенчев. На 26 септември 2017 г. в Интернет бе публикувана интересна статия, свързана с тази книга. Цитирам по-долу текста й, защото статията е много поучителна и нека започна веднага с нея:

Портал „ЧЕТИЛИЩЕ“ (каква интересна дума – от „Чета“ – място където се чете!)

26.09.2017

Целият свят носи на ръце ТОДОР МАЗАРОВ, но България не го признава

Ако Тодор Мазаров беше руснак или американец, той щеше да има златна статуя пред Кремъл или Белият дом, на която да пише: „Мазаров – новият Карузо, единственият Арнолдо.“ Но понеже сме българи, неговото име не е известно дори на студентите от Вокалния факултет на Музикалната академия… Ако Шаляпин, Калас или Карузо бяха българи, никой нямаше да узнае, че изобщо са се раждали“, категоричен е оперният певец Иван Бенчев, автор на книгата „Съдбата на артиста“, посветена на Мазаров.

Той е първият тенор в света, който дръзва да изпълни „Вилхелм Тел“ на Росини след знаменитото изпълнение на великия Алфред Нури, първият тенор на Парижката Гранд Опера. Пее тази роля 406 пъти, включително в „Ла Скала“! Дори да съберем всичките тенори на 19 и 20 век от Нури насам, пак няма да направят тази бройка (б.а. Б.К.: тук авторът е написал невярно името на този френски тенор. Той се нарича Адолф, а не Алфред. Ето цитат от Уикипедия на немски език: „Adolphe Nourrit (* 3. März 1802 in Montpellier, Département Hérault; † 8. März 1839 in Neapel) war ein französischer Opernsänger (Tenor), Librettist und Komponist.)

(край на бележката)

Когато се явява на конкурс в Софийската опера, след като се дипломира в Музикалната академия, получава временен договор за много странна длъжност – хорист, който дублира роли, с много ниска заплата. Въпреки че точно по това време Операта има нужда от тенори солисти, особено лирико-драматични като него, с широк певчески репертоар. Но Мазаров няма избор и приема договора.

През 1933-та получава две малки роли в „Княз Игор“ и „Приказка за цар Салтан“.

Едва в ролята на Раул от „Хугеноти“ блясва уникалният му талант. Принц Кирил, който присъства на премиерата, казва на оперетната артистка Надя Ножарова, която седи до него:

„Чудесен глас, невероятен Раул, по-добър даже от италианските, но тук с него нищо няма да излезе… Ще го изядат“.

И все пак в това гнездо на осите само за пет-шест години Мазаров успява да се издигне от хорист до изпълнител на сериозни роли. Не друг, а самият Шаляпин при посещението си у нас през 1934 г. възкликва:

„Господа, между вас е една утрешна звезда – Тодор Мазаров!“

А известният диригент на Парижката „Опера комик“ Фернан Масон, споделяйки впечатленията си от софийския музикален живот, се възхищава на неговия „изумителен, уникален глас.“

По това време Мазаров среща жената на своя живот – колежката си от Музикалната академия Слава Шламбора. Тя самата притежава талант и висока музикална култура, но жертва личната си кариера, за да му посвети цялото си време, тъй като е убедена в неговото бляскаво бъдеще.

Една от дъщерите на певеца – Мария Мазарова-Гинева, музикален педагог, споделя в интервю:

„Вкъщи всички го боготворяхме и го бяхме поставили на пиедестал, а и за да съхрани големия му талант, майка ми го бе обгърнала като в кувьоз. Беше едновременно съпруга и импресарио, музикален критик и съветник, доброволно се превърна в буфер между всекидневните грижи и неговото съществуване като артист. Криеше от него дори детските ми пакости и лудории. Може би неслучайно тя си отиде от този свят твърде рано – едва 37-годишна. Такова напрежение е трудно да се понесе.“

(край на цитата)

И така ръководството на Софийската опера остава глухо за възторжените отзиви на капацитети от ранга на Шаляпин и Фернан Масон. Мазаров продължава да пее в хора и само от време на време му дават роли, когато някой се разболява. Добре че на една екскурзия на Витоша се среща човек, който променя живота му. Той се казва Желю Минчев и е един от основателите на Софийската опера, учил пеене в Женева, Милано, Неапол и Париж, солист и вокален педагог. Във Виена го носят на ръце, но в София не го забелязват! Цяла година Минчев работи с Мазаров, докато накрая преценява, че ученикът му вече е готов да се пробва на международна сцена.

Има предвид Международния певчески конкурс във Виена през юни 1937 г. Никое министерство не поема ангажимент да му помогне финансово. Точно обратното, пречат му. А когато подава молба за отпуск, известен диригент заявява на директора на Операта: 

„Мазаров не бива да се пуска във Виена! Ще орезили себе си, театъра и България!“

(край на цитата)

Напук на враговете си, Мазаров взема назаем 5000 лева помощ от Министерството на културата (нищожна сума за онова време) и тръгва за Австрия.

Редът на представянето на 120-те певци от цял свят се определя чрез жребий. Мазаров изтегля номер 44. За него това звучи фатално. Но неговият ангел пазител Минчев се разсмива: „тъкмо ще се разпееш, докато ти дойде редът, а и ще имаш време гласът ти да се качи като за спектакъл“.

Журито и Бруно Валтер – един от най-големите диригенти на всички времена, изслушват внимателно всеки певец. Така минават 43-ма и идва редът на Мазаров и на неговия Радамес. И като в страната на мечтите неуспелият никъде дотогава на голяма сцена българин изпява чудесно тази изключително трудна партия, като с финалния си „Си бемол“ я превръща в свой триумф. 

Много от оперните маниаци по света гледат „Аида“ единствено заради тази ария, изпълнена от тенор с височини. Мазаров пее минута и половина, когато Бруно Валтер изведнъж се обръща и казва:

„Ето един човек, в чиито крака утре ще лежи целият свят. Неговият глас е неоценимо съкровище – същински Карузо, само че с по-красиви, по-светли и по-жизнени височини! Откритие! Истинско откритие!“

(край на цитата)

„Така само за една вечер „селянинът с кожухчето“ от Павел баня, обиждан, мачкан, спиран и презиран заради божия дар – гласа си, незнаещ нито дума немски или какъвто и да било друг език, става световна знаменитост. Като в някакъв измислен роман оперни почитатели го гонят за автограф, импресарии – за среща, хубави жени – за соарета на чай, вестниците разказват биографията му…

И ето че шоуто продължава с разговор-предложение – дирекцията на Щатсопер му предлага 25-годишен договор! Какво доверие в неговия глас и физика: докато договорът приключи, Мазаров ще бъде на 62 години – почтена възраст за обикновен човек, който, ако не е умрял на тези години, вече се е пенсионирал, а камо ли да бъде героичен тенор-любовник“, разказва в книгата си Иван Бенчев.

Няколко месеца преди Австрия да се присъедини към Третия райх, Бруно Валтер, предусещайки съдбовните събития, предлага на Мазаров да тръгне с него за Америка. Предлага му да го направи Вагнеров тенор номер 1 в света. Мазаров отказва.

През април 1945-та той споделя пред своя приятел Константин Петканов, по това време председател на Камарата на културата (министър на културата), че иска да се върне в България. Но какво, мислите, се случва? Софийската опера не го иска. И то във време, когато всеки търси начин да се озове на Запад. Деликатно му препоръчват да си стои във Виена. Така и той се присъединява към другите велики български невъзвръщенци – Елена Николай и Борис Христов, макар и формално. Гастролира у нас и изнася концерти из цялата страна, но като чужденец.

Лебедовата му песен е големият юбилеен концерт с любимия му хор „Гусла“, в който пее, преди да тръгне по света. 

През 1968 г. Мазаров много иска да се върне в България и да му разрешат да поработи поне с двама-трима български тенори. Казва:

„Аз знам много неща и мога да бъда полезен. Пенсионер съм и не ме интересува материалната страна“.

Отказват му.

Дъщеря му Мария твърди, че когато се обръща за съдействие за отбелязване на неговата 100-годишнина, неин близък й обяснява:

„Не се опитвай. Не го обичат!“

Цял свят го величае, Виенската музикална академия го удостоява с титлата „професор“, а у нас все едно че не съществува.

Всичко, което сме притежавали като свидетелства в памет на този велик глас, в България е унищожено. Мазаров умира през 1975 г. във Виена. Нито Операта, нито Комитетът за култура издават некролог за смъртта му. Е, все пак едва тогава нашите държавни мъже изпращат ордена „Кирил и Методий“, за да го сложат в ковчега му.

Из „Големите любови на българските артисти, музиканти и художници“,

Венелин Митев

(край на цитата)

Какъв коментар да правя? Въздържам се – вече 6 години пиша статии за български и чужди оперни артисти, но такова нещо не бях срещал, въпреки че голяма част от горния текст вече ми беше позната от други публикации.

Нека веднага цитирам в оригинал на немски език една малка публикация за Тодор Мазаров в източник от Австрия:

Todor Mazaroff

(Aus Wien Geschichte Wiki)

Mazaroff (eigentlich Masaroff) Todor, * 2. Jänner 1905 Pawel Banja (Rosenthal), Bulgarien, † 13. September 1975 Wien, Sänger (Tenor, italienisches Fach). Erhielt seine Ausbildung an der Musikakademie in Sofia, debütierte 1935 an der Nationaloper von Sofia als Bote in Borodins „Fürst Igor”, gewann 1937 in Wien einen Gesangswettbewerb und wurde durch Bruno Walter an die Staatsoper engagiert, an der er von 1. September 1937 (sensationell erfolgreiches Debüt als Radames am 26. September 1937) bis 31. August 1953 als Mitglied tätig war (Hauptrollen unter anderem Radames und Kalaf). Er gab zahlreiche Gastspiele an verschiedenen europäischen Opernbühnen (darunter an der Mailänder Scala, in Rom, Budapest und Prag), doch verwehrte ihm der Zweite Weltkrieg eine weltweite Karriere. Nach dem Krieg war er Konzertsänger in Bulgarien und Russland, 1962-1964 lehrte er am Konservatorium der Stadt Wien und ab 1964 am Prayerschen Konservatorium in Wien; 1968 unternahm er eine Abschiedstournee durch Bulgarien.

(край на цитата)

Все пак трябва да поздравим съответната редакция в Българското национално радио, която в средата на януари 2015 г. посвети предаване за Тодор Мазаров по случай 110 години от рождението му. Ето текста на съответното съобщение:

Спомен за Тодор Мазаров

публикувано на 14.01.2015 г.

Автор: Красимира Йорданова

Отбелязваме 110-годишнината от рождението на един забележителен български тенор с голяма кариера на сцените на европейските оперни театри през 30-те и 40-те години на отминалия век – Тодор Мазаров.

Роден на 2 януари 1905 година в Павел баня, Мазаров завършва педагогическото училище в Казанлък, работи като учител в село Железник, Карнобатско, служи в Лесничейството в Стара Загора и Казанлък. Надарен с красив глас, той става известен с майсторските си изпълнения на народни песни, дори пее в хора на Старозагорската опера, участва в много музикални прояви в града.

Разбрал, че бъдещето му е в операта, той без никакви средства заминава за София и постъпва в Музикалната академия, където учи във вокалните класове на Димитър Попиванов и Мара Маринова-Цибулка. Следването му е много трудно – мизерства, ходи със селско кожухче, пее в различни църковни хорове, за да се издържа, но винаги си остава скромен, работлив, добродушен и човечен.

Дебютът на Тодор Мазаров във Виенската опера е на 26 септември 1937 година с ролята на Радамес от операта „Аида” на  Верди. Самият Бруно Валтер отбелязва: „Ето един човек, в чиито крака утре ще лежи целия свят. Неговият глас е неоценимо съкровище.“

Така започва бляскавата кариера на Мазаров в Европа. Нейният връх е 2 години по-късно, когато пее на Майските музикални тържества във Флоренция невероятно трудната партия на Арнолдо в операта „Вилхелм Тел” от Росини. Диригентът на спектакъла – знаменитият Тулио Серафин възкликва: „Този тенор ни обърква. Той е едно гласово чудо!“ Партията на Арнолдо Мазаров изпълнява повече от 100 пъти. Големият тенор остава член на Виенската държавна опера до 1953 година. Умира на 13 септември 1975 година. 

Чуйте какво разказват забележителната певица Сийка Петрова – партньорка на Мазаров при гостуванията му у нас, и Любомир Панчев, работил с тенора във Виена –  техните спомени се съхраняват в Златния фонд на БНР.

Програма Хоризонт Музика Алегро Виваче

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване на БНР:

http://bnr.bg/horizont/post/100508763/spomen-za-todor-mazarov

Що се отнася до моите информации, аз през лятото на 2005 година при мой престой в Габрово намерих ценен материал, свързан със 100 години от рождението на Мазаров, което е било чествано тържествено в родния му град Павел Баня. В една статия във вестник, излизащ в Казанлък, бе публикувана хубава обзорна статия за него, която ми направи особено впечатление. Авторката Йорданка Трополова е написала вдъхновено есе за този знаменит певец, като е включила доста критични бележки по отношение на държанието към него в София преди да замине за Виена през 1937 г. Аз разполагам с нейния ръкопис и вместо да търся отделни данни и да ги комбинирам, ще приложа тук оригиналния текст на авторката, той е повече от подходящ и поучителен:

ТОЙ НОСЕШЕ БЪЛГАРИЯ В СЪРЦЕТО СИ (21 април 2005 г.)

Тази година се навършват 100 години от рождението и 30 години от смъртта на блестящия български тенор ТОДОР МАЗАРОВ – достатъчно основания, за да припомним на съвременниците, че именитият ни сънародник бе причисляван към най-великите тенори на отминалия ХХ век – Енрико Карузо, Бениамино Джили, Аурелиано Пертиле, Алфред Нури… (б.а. Б.К.: и тук авторът е написал невярно името на този френски тенор. Той се нарича Адолф, а не Алфред. Ето цитат от Уикипедия на немски език: „Adolphe Nourrit (* 3. März 1802 in Montpellier, Département Hérault; † 8. März 1839 in Neapel) war ein französischer Opernsänger (Tenor), Librettist und Komponist.)

КОРЕНИТЕ

Мазаров е роден на 2 януари 1905 г. в с. (сега град) Павел баня, Казанлъшко, в трудолюбивото семейство на Руси Мазаров, което изкарва прехраната си с отглеждането на маслодайна роза. Но коренът му е от известните козари Турданови от близкото село Турия, получили прякора “мазарите” поради поминъка си (“мазарджии” в онзи край наричат хората, които преработват мляко). Детството му преминава в тежък труд, свързан с отглеждането на рози и тютюн. Но той расте здрав, силен и звънкогласен, наследил “сребърното гърло” на майка си, песнопойката Вана Бургоджиева. Затова, когато след прекаран коремен тиф 8 годишният Тодор загубва не само гласа, но и говора си, всичките му близки са сломени от мъка. Лекарите вдигат безпомощно рамене: детето вероятно ще остане нямо за цял живот. Тогава леля му Тота Бургоджиева започва да го цери с “народна медицина”. И става чудо – Тодор възвръща говора си и секналата му песен отново се понася над розовите градини.
Продължава образованието си в Казанлъшката педагогическа гимназия и голямата му любов става цигулката. Учителства в Карнобатско, докато го вземат войник в едно поделение в гр. Стара Загора. И тук удивителната му дарба е открита по една случайност. Когато една неделя войниците, тръгнали за градски отпуск маршируват и пеят по улиците, красивият глас на солиста привлича вниманието на минувачите, сред които е и Димитър Христов – един от дейците на Старозагорската опера. Той се запознава с момчето и след уволнението му от казармата го взема за хорист в операта. По-късно Тодор Мазаров пее в самодейния хор при казанлъшкото читалище “Искра”. Тук младият и талантлив композитор Петко Стайнов му внушава: “Гласът ти е голямо съкровище! Не бива да го хабиш, а да го школуваш. Народът ни е петимен за голямо изкуство!” Дава му препоръка до Иван Вульпе – един от пионерите на оперното дело в България.

ШКОЛУВАНЕТО НА ТАЛАНТА

В 1929 г. Тодор Мазаров постъпва в Музикалната академия. Живее повече от скромно – издържа се с помощ от къщи, с участие в църковни хорове и като солист в хор “Гусла”, който до края на живота си нарича с любов “моето първо гнездо”. През 1932 г. е приет за стажант в Софийската народна опера като хорист, който дублира роли. Първата му сериозна солова партия е на Раул в “Хугеноти” от Майербер. Дебютът му е оценен блестящо. През 1934 г. пее с гостуващият у нас Фьодор Шаляпин, който споделя с колегите му: “Между вас е една утрешна звезда – Тодор Мазаров!”. Но ръководството на операта го държи 5 години в унизително положение – на временен договор и с изключително ниска заплата. Сили и подкрепа да продължи му дава неговата всеотдайна съпруга. През 1933-та година Мазаров се жени за своята колежка от Академията Слава Шламбора – дъщеря на художника-график от чешки произход Франц Шламбора. Въпреки, че притежава талант и висока музикална култура, Слава жертва личната си музикална кариера, посвещавайки всеотдайно цялото си време и внимание на Мазаров, убедена в бляскавото му бъдеще. Решаваща роля в живота му изиграва и подкрепата на отличния музикален педагог Желю Минчев. Той помага на певеца да усъвършенства гласа си и настоява той да се яви на Международния певчески конкурс, обявен във Виена през 1937-ма. Някои от колегите на Мазаров са в шок от завист. И когато той моли за отпуск, един от диригентите в операта заявява на директора: “Мазаров не бива да се пуска във Виена! Ще орезили себе си, и театъра и България!”. Въпреки всичко, Мазаров взема заеми от приятели и придружен от Желю Минчев заминава за Виена без да подозира, че прави най-успешната и съдбовна крачка в живота си. Въпреки злонамереното “пророчество” на неговите недоброжелатели в България, след прослушването на 120 певци от цял свят, журито го класира на първо място!

ВЪЗХОДЪТ

“Ето един човек, в чиито крака утре ще лежи целият свят. Неговият глас е неоценимо съкровище – същински Карузо, само че с по-красиви, по-светли и по-жизнени височини!” – заявява Бруно Валтер – един от най-големите тогавашни диригенти. “Уверен съм, че в най-скоро време ще чуя тенорът Тодор Мазаров да пее на първокласните европейски сцени, защото неговият певчески дар и неговият глас са едно чудо!”- смята Фернан Масон – диригент на парижката “Опера комик”.

За една нощ унижаваният и непризнаван в България Тодор Мазаров става световна знаменитост! Виенската държавна опера му предлага без всякакви резерви договор за 25 години и на 26 септември 1937 г. той дебютира на нейната сцена с ролята на Радамес в “Аида”, като си партнира с прочутата Мария Немет. Нещо повече – Мазаров е първият певец, изпълняващ на виенската оперна сцена ариите си на български език, защото не знае немски. Това е прецедент допуснат само за това, че музикалната публика във Виена пренебрегва текста, за да се наслади на гласа му. Едва по времето на „Аншлуса“ (присъединяването на Австрия към Германската империя), когато един немски офицер прави луд скандал за “безобразието” да се пее на славянски език, Мазаров старателно заучава ариите си дума по дума на немски. Така започва бляскавият му път по европейските сцени, продължил почти 40 успешни години.

Лирико-драматичен тенор с широко певческо амплоа, Мазаров изпълнява теноровите партии в най-популярните опери, които му спечелват световна слава: “Бохеми”, “Травиата”, “Тоска”, “Дон Карлос”, “Риголето”, “Трубадур”, “Кармен”, “Хованщина”, “Евгений Онегин”, “Ромео и Жулиета”, “Селска чест”, “Бал с маски”, “Палячи”, “Княз Игор”, “Африканката”, “Борис Годунов” и десетки други. За връх в кариерата му се смята партията на Арнолдо във “Вилхелм Тел”, композирана от Росини специално за Алфред Нури – първият тенор на Парижката опера. Мазаров я изпълнява с огромен успех в Миланската скала, след което критиката го нарича “новото гласово чудо”, тъй като това е една от най-трудните тенорови партии, написана за “желязно гърло”.

През целия си творчески живот, обичащ до болка и тъгуващ за България, Тодор Мазаров съзижда един постоянен мост между “българския” и “чуждестранния” период на своето изкуство, като пренася голяма част от международните си завоевания с многократните си гастроли в Софийската опера и в страната. Партнират му блестящо съзвездие български оперни артисти: Надя Тодорова, Катя Спиридонова-Бръзицова, Михаил Попов, Михаил Люцканов, Лиляна Барева, Събчо Събев, Нели Карова, Илка Попова. Негови почитатели си припомнят, че появата му в София се превръщала в културен фойерверк. Хората чакали по цяла нощ на опашка пред касата, за да си купят билети, а на представленията залата се взривявала от аплодисменти. Към края на живота си Мазаров получава във Виена професорска титла като вокален педагог и е първият българин, получил в Австрия орден за високи постижения в областта на културата. Награден е и с орден “Кирил и Методий” от българското правителство във връзка с неговата 70 годишнина.

ЗАНИК И БЕЗСМЪРТИЕ

“За мен баща ми беше истински българин, еталон за българския дух – упорит, честен, прям, откровен, много трудолюбив, много амбициозен. Родината му липсваше. Често казваше: “Не знам как бих живял, ако нямах в сърцето си България!” – споделя днес единствената му дъщеря, музикалната педагожка Мария Мазарова-Гинева. – Той никога не се възгордя, не се самозабрави, не се чувстваше и държеше като звезда. До края на живота си остана естествен, скромен, достъпен и земен човек…”. Тодор Мазаров умира във Виена на 13 септември 1975 г. на 70 годишна възраст. В деня на погребението му Виенската опера спуща черно знаме, а ковчегът му е отрупан с венци от неговите многобройни почитатели. В книгата “Тодор Мазаров”, която издава през 1980 г., дъщеря му пише: …”И остана завинаги в прегръдката на австрийската земя едно българско сърце, преливащо от музика и обич към изкуството, към България!”.

Земляците на Мазаров от Павел Баня – сърдечни, простодушни и лишени от завистта и коварството в музикалните среди – и до днес пазят вълнуващи спомени, възхищение и почит към него като човек и като певец. На неговото име е наречен самодейният хор за школувано пеене при павелбанското читалище “Напред”, носител на лауреатски звания, златни медали и орден “Кирил и Методий”. А в центъра на града, в началото на градския парк се издига скромният му белокаменен паметник, обезсмъртил величието на талантливия българин…

Йорданка ТРОПОЛОВА

(край на статията)

От своя страна аз ще добавя, че в редица западни музикални речници и енциклопедии са публикувани хубави статии за Тодор Мазаров. В авторитетния петтомен речник „Sängerlexikon“ от Kutsch & Riemens (изданието през 1997 г.), който често цитирам в моите статии, се казва между другото: „Мазаров дебютира в Държавната опера в София през 1935 г. като Овлур в „Княз Игор“ от Бородин. През 1937 г. той спечелва певчески конкурс във Виена и веднага е ангажиран от Бруно Валтер във Виенската държавна опера. Дебюта му там е на 26.09.1937 г. като Радамес в „Аида“ и има грандиозен успех. Както критиката, така и публиката се надпреварват в ентусиазирани похвали. Поради избухналата Втора световна война, кариерата на Мазаров остава само в Европа и той не постига световна слава. До 1953 г. той пее предимно във Виена. През 1939 г. Мазаров пее при „Maggio musicale“ във Флоренция в ролята на Арнолдо във „Вилхелм Тел“ от Росини, като същата година я изпълнява и на сцената на Миланската Скала и в Рим. Следват гастроли във Венеция, Прага, София, Будапеща, Загреб, Белград и Рига. След 1953 г. се изявява като концертен певец в България и в СССР. През 1968 г. предприема прощално турне из България. През годините 1962-1964 е музикален педагог в консерваторията във Виена, от 1964 г. преподава в „Prayer’schen Konservatorium“ във Виена. Мазаров притежава „отлично школуван, бляскаво-звучащ теноров глас в героичния жанр“.

(край на цитата)

Други подробности за Мазаров могат да се намерят в книгата на Марин Бончев и Христо Нонов за „Българските тенори във Виенската държавна опера“, издадена преди няколко години в София. Авторите казват и на друго място (справка Интернет):

„ (…) Когато говорим за проявите на българските оперни звезди на виенската сцена, не можем да не започнем от пионерите. Това бяха първите, които със своя талант привлякоха вниманието на любителите на операта във Виена и не след дълго станаха техни любимци. Двадесет години пее на сцената прочутият ни тенор Тодор Мазаров, открит от големия диригент Бруно Валтер. Името му става синоним на певец и артист с голямо сърце, който до края на живота си отдава целия си талант, за да остане завинаги в този град (…) “.

(край на цитата)

……

Цитирам списък на всички изяви на Тодор Мазаров на сцената на Виенската държавна опера:

Titel des Werks	Rolle/Funktion der Person	Datum der ersten/letzten Vorstellung	Anzahl der Vorstellungen
Aida	Radames	26.09.1937–05.10.1950	59 mal
Carmen	Don José	22.12.1937–29.09.1950	17 mal
Cavalleria rusticana	Turiddu	21.04.1943–10.03.1944	5 mal
Dalibor	Dalibor	26.02.1938–14.04.1944	8 mal
Der Rosenkavalier	Ein Sänger	09.10.1938–09.06.1950	32 mal
Der Schmuck der Madonna / I Gioielli della Madonna	Gennaro	04.10.1939–15.03.1940	4 mal
Don Carlo (Ital.)	Don Carlo	09.03.1948–04.02.1952	10 mal
Don Carlo (Ital.)	Don Carlos	07.11.1937–19.05.1944	21 mal
Fürst Igor	Wladimir Igorewitsch	22.06.1947–31.05.1948	2 mal
Iwan Sergejewitsch Tarassenko	Fedja (Fjodor Grigorjewitsch) Besrodnyi	09.03.1938–23.11.1941	16 mal
Pagliacci	Canio (Pagliaccio)	23.06.1938–15.10.1950	15 mal
Tosca	Mario Cavaradossi	17.09.1938–01.07.1948	32 mal
Turandot	Kalaf	29.04.1941–29.01.1952	10 mal

(край на цитата)

Хубаво е, че за следващите поколения любители на оперната музика Мазаров е оставил доста свои изпълнения на музикални носители. Българската фирма „Балкантон“ е издала отдавна грамофонна плоча с негови оперни изпълнения, има и компакт-дискове с такива. Чрез „Амазон“ или други фирми могат да се намерят и закупят такива носители, както и в YouTube да се слушат отделни изпълнения. Ето съдържанието на една дългосвиреща плоча от „Балкантон“ (на руски език):

01 Ария из оперы «Отелло» – Дж. Верди
02. Стрета из оперы «Трубадур» – Дж. Верди
03. Ария из оперы «Вильгельм Телль» – Дж. Россини
04. Ария из оперы «Риголетто» – Дж. Верди
05. Ария из оперы «Тоска» – Дж. Пуччини
06. Ария из оперы «Богема» – Дж. Пуччини
07. Ария из оперы «Андре Шенье – Умб. Джордано
сопровождение: ОСНО, дирижер Ас. Найденов
08. Ария из оперы «Тоска» – Дж. Пуччини
09. Ария из оперы «Паяцы» – Р. Леокавалло
сопрвождение ДРО, дирижер В. Стефанов.

(край на цитата)

В тази моя статия за Тодор Мазаров ще отбележа, че доста гласове в българските медии критикуват с право недостатъчната заинтересованост на официалните органи у нас към заслужили българи – артисти по света. Ето една кратка извадка от българската преса (може да се прочете в Интернет):

„Правителството изпрати ордена “Кирил и Методий” във Виена, за да го положат в ковчега на Тодор Мазаров.

Тодор Мазаров пък е първият тенор в света, който дръзва да изпълни “Вилхелм Тел” на Росини след знаменитото изпълнение на великия Нури. Пее тази роля 406 пъти, включително в “Ла Скала”. Всичко, което сме притежавали като свидетелства в памет на този велик глас, в България е унищожено. Мазаров умира през 1975-а във Виена. И едва тогава нашите държавни мъже му изпращат ордена “Кирил и Методий”, за да му го сложат в ковчега !“

(край на цитата)

Независимо от горния случай, в България има личности, които не забравят делата на великите български артисти и при различни поводи напомнят за тях. Така и през 2015 година писателят и преводач Огнян Стамболиев, чиито статии често цитирам или споменавам в моите статии, публикува на сайта на Софийската народна опера есе за Тодор Мазаров във връзка със 110 години от рождението му. Понеже Огнян Стамболиев е оперен драматург с голям опит и дългогодишни наблюдения, ще цитирам тук цялата му статия за Мазаров:

ЯРЪК, САМОРОДЕН ТАЛАНТ – 110 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО И 40 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ТЕНОРА ТОДОР МАЗАРОВ – Огнян Стамболиев

Ярък, самороден талант беше Тодор Мазаров (1905–1975). Великолепният му лирико- драматичен теноров глас бе наистина от най-високо качество, позволило му да направи световна кариера. Всъщност, България винаги е била страна на даровити певци, но не всички са успявали да реализират таланта си както Мазаров.  От края на 30-те до средата на 50-те години на ХХ век името му е в ранг-листата на първите тенори в света. След първопроходецът Петър Райчев (1887-1960) той е вторият голям български тенор, прославил страната ни.

Роден е на 2 януари 1905 г. в курорта Павел Баня, в бедно селско семейство, в което песента и музиката са на почит. 23-годишен Мазаров завършва Педагогическото училище в Казанлък и става основен учител по музика в село Железник, Карнобатско. През 1928 г. излиза за първи път на сцената – като хорист в „Севилският бръснар” в Старозагорската опера. През 1930 г. заминава да учи в Музикалната академия в столицата. През цялото време на следването си мизерства, пее по църковни хорове, за да се издържа, няма пари дори за палто, а ходи със селско кожухче. През 1933 година се дипломира в класа на Димитър Попиванов и Мара Маринова-Цибулка. Веднага след това е назначен за стажант-артист в Софийската народна опера, започва да пее и като солист в хор „Кавал”. Дебютира на 4 ноември 1932 г. в малката роля а Овлур в „Княз Игор” на Бородин. Следват редица по-големи и централни партии, твърде разнородни по стил и характер: Княз Андрей от „Хованщина” на Мусоргски, Тибалд от „Ромео и Жулиета” на Гуно, Йеник от „Продадена невеста” на Сметана, Маркиз дьо Шатоньоф от „Цар и дърводелец” на Лорцинг, Княз Гвидон от „Цар Салтан” на Римски-Корсаков,  Оберон от „Оберон” на Вебер, Дон Карлос от операта на Верди, Херцогът от „Риголето”, Леополд от „Еврейката” на Халеви, Жулиен от „Луиза” на Шарпантие…

Може да се каже, че оперното ръководство открива в лицето му един млад артист с големи възможности и започва да го товари при това доста интензивно и неразумно. Поверяват му и свръхтрудната за един тенор в началото на кариерата си, партия на Раул от „Хугеноти” на Майербер. Изпълнява я с голям успех, но след години признава, че му е било неимоверно трудно и че за да съхрани гласа си е трябвало да отказва по- драматичните роли. Тогава се обръща с молба към дирекцията да го изпрати на специализация в чужбина, както са били изпращани редица млади артисти. Но  главният диригент Моисей Златин и главният режисьор Хитьо Попов му отказват и дори го натоварват с драматичната партия на Енцо Грималди от „Джоконда” на Понкиели. Мазаров и този път се справя блестящо, но ръководството не удовлетворява молбата му и иска от него да претовари гласа си с нови драматични роли от Вагнер, Д’Албер и други автори. Той ги отказва и изпада в немилост. Лишават го от нови задачи и спектакли, макар да е най-добрият тенор в трупата. Преживява немалко трудни дни, получава дори обиди от ръководството. Мазаров се сближава със стария оперен певец и педагог Жельо Минчев, с когото започва да работи вокално и да се готви за международния певчески конкурс във Виена. В него участват близо 200 млади певци от цял свят, а шеф на журито е великият Бруно Валтер.  Когато Тодор Мазаров запява, всички присъстващи  в Златната зала на „Музик Ферайн“ остават удивени от неговия мощен, плътен и необикновено красив глас. Диригентът Бруно Валтер, който от няколко години търси „под дърво и камък” първи тенор за Виенската опера, става от масата на журито, отива до подиума, сърдечно стиска ръката на нашия артист и го поздравява с думите: „Спечелихте победата! Но сега за вас настъпва най-трудното – да я задържите.  Имате всички данни на голям артист. Работете упорито и системно и ще оправдаете възлаганите надежди. Предлагам ви да сключите договор с Виенската държавна опера за седем години…”

През есента на 1937 година започва световната кариера на нашия сънародник. Седемгодишният договор изтича през 1944, но продължава  до 1960.   На 26 септември 1937 г. е  триумфалният му дебют като Радамес във Вердиевата „ Аида” под диригентството на Бруно Валтер. След това му поверяват първите тенорови роли в: „Кармен”, „Дон Карлос”, „Трубадур”, „Бал с маски”, „Палячи”, „Бохеми”, „Тоска”, „Далибор” от Сметана. Всяка негова поява на сцената е празник за театъра и меломаните. „Появил се е един фантастичен глас, в чието лице виждам бъдещия Енрико Карузо!”, ще възкликне неговият колега, прочутият тенор Ян Кипура. Мазаров не смогва да поеме всички ангажименти за гастроли: Берлин, Париж, Рим, Прага, Загреб, Рига, Милано, Венеция, Парма, Белград, Брюксел, Мадрид, Барселона, Лисабон, Чикаго, Сан Франциско, Буенос Айрес, Рио де Жанейро, Неапол, Копенхаген, Осло…

В Италия, родината на операта и на най-великите тенори търсят певец, способен да издържи най-тежката, високо построената партия на Арнолдо от „Вилхелм Тел”. Години наред не могат да го намерят, за да поставят последния шедьовър на „лебеда от Пезаро” Джоакино Росини. При това на фестивала „Флорентински музикален май”, най- значимия в тази страна. През май 1939 г. го намират във Виена и това е световният триумф на Мазаров. Когато го чува за първи път, диригентът на постановката – прочутият Тулио Серафин възкликва: „Този тенор от България просто ни обърква. Той е същинско гласово чудо!” Партията на Арнолдо Мазаров ще изпълни близо 100 пъти през кариерата си. Следва покана от фестивала и за също трудната роля на Принц Калаф от „Турандот” на Пучини. Един нов триумф и началото на световната му слава.

След утвърждаването си във Виена Мазаров се завръща за кратко в родината, в Софийската опера, където е преживял и хубави, и тежки дни. Започва всяка година да пее на родна сцена за радост на българската музикална публика, при това не само в столицата, но и в страната, където изнася редица концерти с оперни арии и български песни. (По онова време всички наши оперни артисти редовно изпълняват българска музика, за разлика от днешните си колеги, и пеят много, дори предимно, на български език).

През 50-те и 60-те години Тодор Мазаров все още е в апогея на дългата си кариера, гостува и на оперните театри в Русе, Варна, Пловдив и Стара Загора в постановки на „Трубадур”, „Тоска”, „Бохеми” и с концерти с оркестър. Спомням си гастролът му в Русе  в „Бохеми”, където на финала изправи на крака публиката, която дълго не го пускаше от сцената. Беше една прекрасна, стилна постановка на Михаил Хаджимишев и Ромео Райчев с участието на незабравимите Пенка Маринова (Мими) и Кирил Кръстев (Марсел). По това време направи и рецитална плоча в „Балкантон” с откъси от коронните си партии, сред които Арнолдо, Каварадоси, Рудолф, Калаф, Дон Карлос … Плочата е вече фонографска рядкост (за съжаление, у нас няма кой да преиздаде тези безценни записи от миналото, както това се прави редовно в редица други страни, например Русия или Румъния), но записите са от много добро качество и дават пълна представа за необикновената певческа дарба на Тодор Мазаров. По гласова и артистична природа може да се каже, че той е един блестящ спинтов тенор, особено подходящ за италианския, а също и за френския и руския класически репертоар. И тук може да се съгласим напълно с Ян Кипура. Тодор Мазаров е по-близо като глас и темперамент до Бениамино Джили, не толкова до Карузо. Мек и сочен  в медиума, бляскаво-метален в горния регистър (при височините наситен с емоционално вибрато), той се отличава и със съвършеното си дихание, позволяващо му да вае една изразителна, красива кантилена, да постига внезапни драматични акценти, да оцветява всеки тон. Всичко това при една музикалност, професионална сигурност и искреност и естественост на сцената.

Повече от 40 години Мазаров се раздава без остатък на оперните сцени на Виена, София и по света. Превъплъти се в близо 50 роли, бляскаво, с неизменен успех. Стана камерзенгер на Виенската „Щатсопера“ и професор по пеене във Виенската музикална академия. В Павел Баня му издигнаха паметник, но от София го почетоха с ордена „Кирил и Методий” едва в деня на смъртта му (13 септември 1975 г.), когато Виенската опера спусна на фасадата си траурно знаме.

Името на Тодор Мазаров, заедно с имената на неговите прочути съвременници, тенорите Петър Райчев, Стефан Македонски, Георги Белев, Димитър Узунов и Никола Николов, ще остане в аналите на Софийската и българската опера.

Огнян Стамболиев

(край на статията)

Какъв по-хубав край на днешната статия за Тодор Мазаров. Нека си спомним днес на 2 януари 2020 г. във връзка със 115 години от рожденето му. Мир на праха му. Както ще видим след статията, има снимка от посещение на гроба му във Виена от хористи от български хор, носещ неговото име.

Забележка: На 2 януари 2019 г. моят приятел – тенорът Михаил Светлев публикува в профила си във ФБ една много ценна снимка на двамата тенори Тодор Мазаров и Стоян Кисьов, заедно с хубав текст. Аз копирах тази снимка и я прилагам също тук след статията си, заедно с написаните думи. Браво на Михаил Светлев за хубавата инициатива точно на рождения ден на Мазаров, за което лично му благодаря! Цитирам текста към снимката:

ТОДОР МАЗАРОВ: 02.01.1905 – 13.09.1975. На снимката са двама тенори, Мазаров заедно с първият си братовчед Стоян Кисьов-Маестрото. Тези, които са учили оперно пеене при Стоян са я виждали над пианото му. Мислих, че се е загубила, но наскоро за моя радост, синът му Асен Кисьов ми я прати. Споделям я, защото с тази снимка пред очите ми минаваха дългите, извънредно полезни за мен уроци по оперно ограмотяване, които Стоян щедро ми даваше. За Мазаров знам много и често клатя глава на легендите около него. Когато пеех във Виенската Опера, големият опероман и драматург там – Марсел Прави, ми разказа много факти за Мазаров когато е трябвало да съди Операта, за да му продължат договора. Факти, които показват и характера му, чрез който, макар и в началото като “музикално труден” тенор, успява да започне и прави своята успешна кариера. Стоян често ми е давал пример с него, че ако някой има качества, е по-лесно да се наложи в чужбина, отколкото у нас. (Разбира се, ако съдя по себе си, прав е бил Бачо Стоян).

(край на цитата)

Прилагам днес към моята статия един много интересен линк за Тодор Мазаров (изпратен ми от моята ФБ-приятелка Наталия Георгиева на 1 октомври 2019 г.:

https://www.facebook.com/danail.kremen/posts/709951642528832

Ето и съдържанието:

Dobrin Dimitrov Dobrev

1. September 2017 ·

ЦЕЛИЯТ СВЯТ НОСИ НА РЪЦЕ ТОДОР МАЗАРОВ, НО БЪЛГАРИЯ НЕ ГО ПРИЗНАВА
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
„Ако Тодор Мазаров беше руснак или американец, той щеше да има златна статуя пред Кремъл или Белият дом, на която да пише: „Мазаров – новият Карузо, единственият Арнолдо.“ Но понеже сме българи, неговото име не е известно дори на студентите от Вокалния факултет на Музикалната академия… Ако Шаляпин, Калас или Карузо бяха българи, никой нямаше да узнае, че изобщо са се раждали“, категоричен е оперният певец Иван Бенчев, автор на книгата „Съдбата на артиста“, посветена на Мазаров.
Той е първият тенор в света, който дръзва да изпълни „Вилхелм Тел“ на Росини след знаменитото изпълнение на великия Алфред Нури, първия тенор на Парижката Гранд Опера. Пее тази роля 406 пъти, включително в „Ла Скала“! Дори да съберем всичките тенори на 19 и 20 век от Нури насам, пак няма да направят тази бройка.

Когато се явява на конкурс в Софийската опера, след като се дипломира в Музикалната академия, получава временен договор за много странна длъжност – хорист, който дублира роли, с много ниска заплата. Въпреки че точно по това време Операта има нужда от тенори солисти, особено лирико-драматични като него, с широк певчески репертоар. Но Мазаров няма избор и приема договора.

През 1933-та получава две малки роли в „Княз Игор“ и „Приказка за цар Салтан“.
Едва в ролята на Раул от „Хугеноти“ блясва уникалният му талант. Принц Кирил, който присъства на премиерата, казва на оперетната артистка Надя Ножарова, която седи до него:

Чудесен глас, невероятен Раул, по-добър даже от италианските, но тук с него нищо няма да излезе… Ще го изядат.

И все пак в това гнездо на осите само за пет-шест години Мазаров успява да се издигне от хорист до изпълнител на сериозни роли. Не друг, а самият Шаляпин при посещението си у нас през 1934 г. възкликва:

Господа, между вас е една утрешна звезда – Тодор Мазаров!

А известният диригент на парижката Опера комик Фернан Масон, споделяйки впечатленията си от софийския музикален живот, се възхищава на неговия „изумителен, уникален глас.“

По това време Мазаров среща жената на своя живот – колежката си от Музикалната академия Слава Шламбора. Тя самата притежава талант и висока музикално култура, но жертва личната си кариера, за да му посвети цялото си време, тъй като е убедена в неговото бляскаво бъдеще.

Една от дъщерите на певеца – Мария Мазарова-Гинева, музикален педагог, споделя в интервю:

Вкъщи всички го боготворяхме и го бяхме поставили на пиедестал, а и за да съхрани големия му талант, майка ми го бе обгърнала като в кувьоз. Беше едновременно съпруга и импресарио, музикален критик и съветник, доброволно се превърна в буфер между всекидневните грижи неговото съществуване като артист. Криеше от него дори детските ми пакости и лудории. Може би неслучайно тя си отиде от този свят твърде рано – едва 37-годишна. Такова напрежение е трудно да се понесе.

И така ръководството на Софийската опера остава глухо за възторжените отзиви на капацитети от ранга на Шаляпин и Фернан Масон. Мазаров продължава да пее в хора и само от време на време му дават роли, когато някой се разболява. Добре че на една екскурзия на Витоша се среща човек, който променя живота му. Той се казва Желю Минчев и е един от основателите на Софийската опера, учил пеене в Женева, Милано, Неапол и Париж, солист и вокален педагог. Във Виена го носят на ръце, но в София не го забелязват! Цяла година Минчев работи с Мазаров, докато накрая преценява, че ученикът му вече е готов да се пробва на международна сцена.

Има предвид Международния певчески конкурс във Виена през юни 1937 г. Никое министерство не поема ангажимент да му помогне финансово. Точно обратното, пречат му. А когато подава молба за отпуск, известен диригент заявява на директора на Операта:

Мазаров не бива да се пуска във Виена! Ще орезили себе си, театъра и България!
Напук на враговете си, Мазаров взема назаем 5000 лева помощ от Министерството на културата (нищожна сума за онова време) и тръгва за Австрия.

Редът на представянето на 120-те певци от цял свят се определя чрез жребий. Мазаров изтегля номер 44. За него това звучи фатално. Но неговият ангел пазител Минчев се разсмива: тъкмо ще се разпееш, докато ти дойде редът, а и ще имаш време гласът ти да се качи като за спектакъл. Журито и Бруно Валтер, един от най-големите диригенти на всички времена, изслушват внимателно всеки певец. Така минават 43-ма и идва редът на Мазаров и на неговия Радамес. И като в страната на мечтите неуспелият никъде дотогава на голяма сцена българин изпява чудесно тази изключително трудна партия, като с финалния си Си бемол я превръща в свой триумф.

Много от оперните маниаци по света гледат „Аида“ единствено заради тази ария, изпълнена от тенор с височини. Мазаров пее минута и половина, когато Бруно Валтер изведнъж се обръща и казва:

Ето един човек, в чиито крака утре ще лежи целият свят. Неговият глас е неоценимо съкровище – същински Карузо, само че с по-красиви, по-светли и по-жизнени височини! Откритие! Истинско откритие!

„Така само за една вечер „селянинът с кожухчето“ от Павел баня, обиждан, мачкан, спиран и презиран заради божия дар – гласа си, незнаещ нито дума немски или какъвто и да било друг език, става световна знаменитост. Като в някакъв измислен роман оперни почитатели го гонят за автограф, импресарии – за среща, хубави жени – за соарета на чай, вестниците разказват биографията му… И ето че шоуто продължава с разговор-предложение – дирекцията на Щатсопер му предлага 25-годишен договор! Какво доверие в неговия глас и физика: докато договорът приключи, Мазаров ще бъде на 62 години – печтена възраст за обикновен човек, който, ако не е умрял на тези години, вече се е пенсионирал, а камо ли да бъде героичен тенор-любовник“, разказва в книгата си Иван Бенчев.

Няколко месеца преди Австрия да се присъедини към Третия райх, Бруно Валтер, предусещайки съдбовните събития, предлага на Мазаров да тръгне с него за Америка. Предлага му да го направи Вагнеров тенор номер 1 в света. Мазаров отказва.
През април 1945-та той споделя пред своя приятел Константин Петканов, по това време председател на Камарата на културата (министър на културата), че иска да се върне в България. Но какво, мислите, се случва? Софийската опера не го иска. И то във време, когато всеки търси начин да се озове на Запад. Деликатно му препоръчват да си стои във Виена. Така и той се присъединява към другите велики български невъзвращенци – Елена Николай и Борис Христов, макар и формално. Гастролира у нас и изнася концерти из цялата страна, но като чужденец.

Лебедовата му песен е големият юбилеен концерт с любимия му хор „Гусла“, в който пее, преди да тръгне по света.

През 1968 г. Мазаров много иска да се върне в България и да му разрешат да поработи поне с двама-трима български тенори. Казва:

„Аз знам много неща и мога да бъда полезен. Пенсионер съм и не ме интересува материалната страна“.

Отказват му. Дъщеря му Мария твърди, че когато се обръща за съдействие за отбелязване на неговата 100-годишнина, неин близък й обяснява:
Не се опитвай. Не го обичат!

Цял свят го величае, Виенската музикална академия го удостоява с титлата „професор“, а у нас все едно че не съществува.

Всичко, което сме притежавали като свидетелства в памет на този велик глас, в България е унищожено. Мазаров умира през 1975 г. във Виена. Нито Операта, нито Комитетът за култура издават некролог за смъртта му. Е, все пак едва тогава нашите държавни мъже изпращат ордена „Кирил и Методий“, за да го сложат в ковчега му.

58Natalia Georgieva, Йорданка Белчева und 56 weitere Personen

Kommentare

Dobrin Dimitrov Dobrev – Вкъщи всички го боготворяхме и го бяхме поставили на пиедестал, а и за да съхрани големия му талант, майка ми го бе обгърнала като в кувьоз. Беше едновременно съпруга и импресарио, музикален критик и съветник, доброволно се превърна в буфер между всекидневните грижи неговото съществуване като артист. Криеше от него дори детските ми пакости и лудории. Може би неслучайно тя си отиде от този свят твърде рано – едва 37-годишна. Такова напрежение е трудно да се понесе.

Гуна Иванова – Човек само това, което ти поднасяш да чете, ще се образова. Благодарим ти!

Elisaveta Eneva – Не крия, че много неща научавам от твоите постове! Чувала съм името без да знам кой е….е сега научих. Отново безценна информация! Трябва да ти връчат орден за народен будител!!!

Mimi Marinova-Totolakova – Типично българско явление. Незачитане на собствените си ценности и таланти. Това продължава до ден днешен и така ще бъде. Духовно българинът не иска да се развива, а не признава когато някой се развива, още пък по-малко дава правото да стане известен. Това е трън в очите на българинът от векове. Жалко за нашата талантлива нация …

Светлана Стоянова – Благодаря за информацията!

Kina Miteva – Такива сме си, не умеем да ценим това, което имаме. И сега има много талантливи млади хора можещи, но алтернативата им е навън за реализация!

Надежда Георгиева – Браво Добрине, страхотен материал! За съжаление много са талантите признати по света, но в родината……отритнати! Няма да се сърдиш, ще го публикувам и при мен, нека го прочетат повече хора!

Velichka Georgieva – Благодаря и аз !

Svetla Bikova – Не Йовке, не е до култура, а до народопсихология – в България завистта не позволява на талантите да се повдигнат! Тук е парад на посредствеността, бездарието и шуробаджанащината! Колко,, звезди ” се пръкнаха еднодневно? С какво ги помним?

(край)

Изпълнения на Тодор Мазаров в YouTube:

Цитирам подробности:

Am 25.12.2017 veröffentlicht

1. I Pagliacci: Recitar!… Vesti la giubba
(Leoncavallo) 00:00–04:00
2. Il Trovatore: Di quella pira
(Verdi) 04:00–05:58
3. Rigoletto: La donna e mobile
(Verdi) 05:58–07:57
4. Tosca: E lucevan le stelle
(Puccini) 07:57–10:48
5. La Boheme: Che gelida manina
(Puccini) 10:48–15:00

• Kategorie
• Unterhaltung
  • Titel
• Recitar! – Vesti la giubba (I Pagliacci)
  • Künstler
• Todor Masaroff
  • Album
• Dokumente einer Sängerkarriere – Todor Masaroff
  • Lizenziert an YouTube durch
• Rebeat Digital GmbH (im Auftrag von Preiser Records)
  • Titel
• Di quella pria (Il Trovatore)
  • Künstler
• Todor Masaroff
  • Album
• Dokumente einer Sängerkarriere – Todor Masaroff
  • Lizenziert an YouTube durch
• Rebeat Digital GmbH (im Auftrag von Preiser Records)
  • Titel
• La donna è mobile (Rigoletto)
  • Künstler
• Todor Masaroff
  • Album
• Dokumente einer Sängerkarriere – Todor Masaroff
  • Lizenziert an YouTube durch
• Rebeat Digital GmbH (im Auftrag von Preiser Records)
  • Titel
• E lucevan le stelle (Tosca)
  • Künstler
• Todor Masaroff
  • Album
• Dokumente einer Sängerkarriere – Todor Masaroff
  • Lizenziert an YouTube durch
• Rebeat Digital GmbH (im Auftrag von Preiser Records)
  • Titel
• Che gelida manina (La Bohème)
  • Künstler
• Todor Masaroff
  • Album
• Dokumente einer Sängerkarriere – Todor Masaroff
  • Lizenziert an YouTube durch
• Rebeat Digital GmbH (im Auftrag von Preiser Records)

´´´´´´´´