Днес се навършват 270 години от рождението на гения Волфганг Амадеус Моцарт
Драги приятели на музиката, днес на 27 януари 2026 г. се навършват кръглите 270 години от рождението на гениалния композитор Волфганг Амадеус Моцарт, за когото искам да напиша днес малко по-подробна статия с данни от живота му и повече информация за оперните му творби – той е написал в краткия си живот от 35 години общо 21 опери в годините от 1767 до 1791. Първата му опера е „Дългът към първата заповед“ (на немски: „Die Schuldigkeit des ersten Gebots“) от 1767 г. – бил е само на 11 години, последната е „Милосърдието на Тит“ (в оригинал на италиански: „La clemenza di Tito“), е от 1791 г. – годината на смъртта му.
В момента за Волфганг Амадеус Моцарт има в Интернет Уикипедия-страници на 224 езика – едва ли може да се намери друг композитор с подобно число информация на толкова езика. За Лудвиг ван Бетовен броят е 212, за Йохан Себастиян Бах – 218, за Йозеф Хайдн – 132, за Джузепе Верди – 150, за Джакомо Пучини – 124.
По-късно ще се спра специално на оперното творчество на Моцарт, сега в началото искам като увод да споделя с моите читатели едно есе, публикувано в медиите и посветено на неговата годишнина. Тази информация така ми хареса, че реших да я споделя днес в моята статия. Само в 5-6 печатни страници са изложени толкова важни факти от живота на този велик музикант, всичко написано звучи като приказка, която граничи с фантастиката. Повече коментари няма да давам, цитирам това, което прочетох:
„След като изслушал операта на Моцарт “Отвличане от Сарая”, австрийският император Йозеф II отбелязал:
– Твърде много ноти!
– Но нито една излишна, Ваше Величество! – отвърнал Моцарт.
Гений, докоснал звездите. Музикант, чиято популярност приживе може да бъде сравнявана със славата на днешните попзвезди. Комарджия, губил на карти цялото си състояние. Страдащ от синдрома на Турет…
Светът празнува 266 години от рождението на Волфганг Теофилус (Амадеус) Моцарт. Роден на 27 януари 1756. Умира на 5 декември 1791 г.
Като честваме композитора, отдаваме почит и на мъжа, считан за душевен аутсайдер, първата модерна личност в изкуството, издигнал се и стигнал до крах човек. Ексцентричен и лъчезарен, с шеметна кариера, прокълнат от баща си, в луд стремеж за още пари, пари, пари и слава. Съпътстван от триумфи и поражения.
„Нито високата степен на интелигентност, нито въображението, нито двете заедно правят гения. Любов, любов, любов – това е душата на гения.”
—
Началото
Ранните му години на дете-чудо са най-лесни. Баща му Леополд, музикант от Аугсбург, го научава още от малък да пише и чете. Петте му братя измират от болести. Бащата представя Волфганг и сестра му Нанерл пред кралските фамилии в Европа и спечелва цяло състояние – дукати и златни кутии за енфие. Кралица Мария Терезия се залива от смях, крал Джордж е очарован, а Гьоте си спомня как се възхищавал на “малкия мъж със смешна прическа и шпага”. Още тогава Моцарт е бил “малка звезда”.
Той е на 10 години, когато славата му на вундеркинд започва да помръква. През 1765 г. заедно с Нанерл работи в английската кръчма “Суон енд харп” от 12 до 3 ч. през нощта за два шилинга и шест пенса. Тъй минават 2 години. Дотогава Моцартови рядко оставали някъде повече от няколко седмици – кралските дворове в Южна Германия, Амстердам, Брюксел, бляскавите дни в Париж…
Децата вече не са толкова търсени. Една от причините е, че едрата шарка оставя завинаги белези по лицата им. В знак на благодарност за оздравяването им Леополд плаща да се прочетат 6 благодарствени молитви за Моцарт и 2 за Нанерл – според заслугите на двамата.
На 10 години Волфганг вече е написал над 50 композиции, симфонии, концерти, сонати и религиозна музика. На 12 идва ред на първата му опера “Мнимата простота”, която е невероятна, но уви, няма успех. Според Леополд била саботирана по настояване на Глук. А и оркестърът се бунтувал срещу диригентството на своенравния 12-годишен хлапак.
В края на 1769 г. Волфганг навършва 13 години и тръгва с баща си за Италия. Започва оформянето на големия музикант. Първият му оперен дебют е през 1770 г. в Милано. Той бил последван от “невероятни ръкопляскания” и възгласи “вива маестро, вива маестрино”. Кариерата му започва да набира сила.
В родния Залцбург е назначен нов архиепископ, граф Колоредо, който има свое виждане за музиката. При него Моцарт ще получи първата си постоянна работа. Новият църковен господар не е почитател на изкуствата. Той налага основни правила за свирене по време на литургии – музикалното озвучаване не трябва да трае повече от 15 минути. “Аз живея в една страна, където музиката има много малко късмет”, оплаква се Моцарт в едно писмо.
В същото време той трябва да е щастлив, че има работа. Баща му поне е. Музикантите преживяват трудно в онези времена. Извън църквата музиката не е много на почит. В операта хората отиват, за да се веселят и напият, а музиката се слуша както днес по радиото, без внимание. При това публиката е разделена на фракции, всеки има своите фаворити и обижда опонентите.
Но точно тук композиторите са показвали своето майсторство, за да се справят с шума и да накарат хората да слушат тяхната музика.
Новаторство и борба
Благодарение на Моцарт музикалните произведения излизат все повече на преден план в Европа. Дотогава музиката не е нищо повече от допълващи песни по време на забави. Но сега тя с трясък се появява в нова форма и иска цялата сцена за себе си. В следващите 3 и половина години, от 1773 до 1777 г. Моцарт като придворен музикант в Залцбург създава над 100 произведения. Има невероятно борбен дух – бунтар, готов да тръгне дори против себе си. Не харесва благородниците, но желае да го почитат и да живее като тях.
Концертите за пиано и оркестър се оказват теренът, на който дотогава нито един композитор не е стъпвал. Най-известен става концертът му за пиано и оркестър № 9, посветен на френската пианистка Жоном. Точно това произведение вбесява архиепископ Колоредо. Леополд се досеща накъде отиват нещата. След многочислени молби за пътувания, през август 1777 г. той пише молба за напускане.
Волфганг буквално щурмува свободата. Леополд изпраща 21-годишния младеж и майка му да търсят по-добра работа, без обаче да им даде достатъчно средства за из път. Волфганг пише от Мюнхен, че няма “свободни места” и ще пробва късмета си в Манхайм. Той не се тревожи от отказите, а се наслаждава на любовта и свободното време. Баща му пише гневни писма: “Трябва да търсите пари!… Спечелете пари!… Ако не, всички ви ще завлека в мръсотията!”
Но синът е зает със своите страсти. Писмата до любимата му Мария Анна Текла са необуздани еротични избухвания, които дълго време бяха крити от обществеността. Моцарт пише:” Мръсотия! О, мръсотия! О, сладка дума! Мръсотия! Вкусотия! Също е хубаво! Мръсотия, вкусотия! Мръсотия! Петънце! О, чаровно! Това ме радва! Мръсотия, вкусотия и петънце…”
Тези и други пасажи бяха разкрити на германската общественост едва преди 40 години. Днес те са свидетелство, че Моцарт е страдал от синдрома на Турет – психическо заболяване, придружено с тикове, гримаси, повишена заядливост и маниакална употреба на мръсни думи. Отдавна е доказано, че тази болест се открива при даровити хора.
В търсенето на работа Волфганг пристига с майка си в Париж, който 12 години преди революцията е отблъскваща клоака. Това е поредното убийствено пътуване с карета в продължение на дълги часове. Чупят се колелата, спи се в мръсни гостоприемници с лоша храна… Моцарт е минал хиляди километри – най-пътуващият музикант за времето си. Прави го, за да търси популярност и работа. По време на дългите пътувания, за да се разсейва, композира наум. Вечер записва на хартия.
Майка му се разболява и умира. Леополд дава пореден съвет: “Да не се охарчиш за погребението.” Обвинява го, че е причинил смъртта на майка си, защото не си намерил добра работа. “Надявам се, че след като видя как умира майка ти в Париж, не си решил да вкараш и баща си в гроба”, пише Леополд.
Годините в Париж са най-тъжните в живота на Моцарт. Той се завръща нещастен у дома, отново започва работа при архиепископа и попада в желязната прегръдка на баща си. Тогава написва “Миса солемнис”.
Много събития подсказват, че Моцарт сам е провокирал изхвърлянето си от работа. Колоредо го вика при себе си във Виена, за да го научи на дисциплина. Той не прощава отсъствията от работа, особено пък на Моцарт, тъй като признава само италианската опера като връх на това изкуство.
Моцарт е на 25 години и само той си вярва, че е най-великият. Висок е само 1.60, блед и слаб. Колоредо не знае какво да прави с него и просто го оставя да се храни в кухнята на църквата. Той не иска и не може да приеме истината, че Моцарт е от първите представители на една нова аристокрация, която ще се прекланя пред славата и гения на композиторите. Философът Норберт Елиас пише за трагедията на Моцарт, че се дължи на едно общество, което още не знае какво е гениалност.
Колоредо го ругае постоянно: “Мошеник, отвратителен тип!”. Волфганг не трепва: “Да върви по дяволите, щом не иска да работя за него”, казва той и напуска.
Едно от най-важните решения в историята на музиката
Това е началото на свободната кариера на Моцарт като човек на изкуството. Най-накрая геният ще заживее, както си иска, в красива Виена – метрополия с 50 000 жители, с опери, театри и първите концертни зали.
В самото начало му помага либералният монарх Йозеф II, който му поръчва зингшпил. Моцарт с въодушевление приема: “От любов разбираме само ние, германците”, провиква се той към Салиери във филма “Амадеус”. Накрая той създава “Отвличане от сарая”.
Музиката има невероятен успех. Моцарт превзема с щурм Виена. По време на дългите му концертни вечери, наричани още академии, очарова такива видни фигури като Антонио Салиери и оперния матадор Висенте Мартин Солер. Влиза в открито съперничество с “акробата” на клавишите Муцио Клементи и го прави на пух и прах.
Дава уроци по музика на млади дами от знатно потекло. Изживява върховни моменти на слава, досущ като днешните попзвезди. Князът на Лихтенщайн му поръчва серенада за духови инструменти, той я написва само за 48 часа, при това е невероятна – за два обоя, кларинети, рог и фагот.
Но въпреки това в писмата си пише, че чувства вътрешна студенина и празнота. Описва непреодолима дистанция между него и хората.
Следва още по-решаваща стъпка по отношение на независимостта му – раздялата с баща му. Леопорд избухва, когато синът му решава да се ожени за Констанца Вебер. Бащата иска по-богата партия за Моцарт. Двамата сключват брак на 4 август 1782 г., Леополд не е поканен.
Дали Моцарт е обичал Констанца? Най-вероятно. Тя не е красавица, пише той на баща си, но е добра душа. Във всеки случай му помага да създаде свое собствено семейство и да се успокои. През следващите години тя му ражда син Раймунд, който обаче живее само няколко седмици. Последват го още 3 деца – през този период смъртта постоянно присъства в техния дом.
Младоженците живеят в охолство. Нови дрехи, слуги, камериерка за Констанца, собствен кон, билярдна зала, по-късно си купуват огромна къща. Те са достатъчно заможни, за да се впишат във висшето общество на Виена и да са в крачка с времето.
По време на своите академии Моцарт се среща с елита на обществото. Но той не забравя, че целият блясък, които останалите имат по рождение, дължи само на своя талант.
Има още 7 години живот пред себе си
Моцарт е във възход, живее по своите правила. Постоянно пие, безчинства и играе хазарт. Губи много. Светът на удоволствията предлага тогава всякакви игри: билярд, кегли, карти, табла, лотарии. Моцарт-комарджията, някои изследователи вече не могат да си го представят другояче – не могат да си обяснят по друг начин как при внушителните доходи от музиката той постоянно трупа дългове.
В миналото тези твърдения бяха обявявани за обида спрямо паметта на великия музикант. Днес вече не. В наше време сме свикнали, че звездите имат доста странни хобита, за да успокоят вътрешните си бесове. Упадъчният свят на рококото не е много по-различен от днешния. Моцарт води живот на рокзвезда преди въобще да е имало рок.
Той иска да предизвика аристокрацията… И проявява интерес към скандалната пиеса на Бомарше “Един безумен ден, или сватбата на Фигаро”, която след много забрани е представена в Париж през 1784. Цензурата на Хабсбургите я забранява и във Виена. Пет години преди щурма на Бастилията произведението показва благородниците като банда похотливи глупаци. Граф Алмавива си харесва годеницата на Фигаро и настоява за своето феодално право да прекара първата брачна нощ с нея. Фигаро се съпротивлява, помага му графинята, всичко се превръща в “един безумен ден”, изпъстрен със скандали и тряскания на врати. Накрая графът е посрамен, съпругата му прощава, а Фигаро се оженва за любимата си.
Моцарт не е революционер, а убеден католик и ще клати възмутено глава заради безбожието на Френската революция. Той не се интересува от политика, но скандалната пиеса е по негов вкус. Най-невероятното е, че получава подкрепата на австрийския монарх, който сам се смята за реформатор.
За шест седмици създава най-съвършената опера в историята на музиката, изобилстваща със задушевни мелодии, невероятна смяна на темпото и драматични ефекти. Така се стига до кулминацията във второ действие, когато осем души започват да пеят по различен начин, при това в такава хармония, че спират дъха.
Във Виена произведението претърпява провал. Композиторът е надскочил времето си и публиката не го е разбрала. На концертите му вече не се събират достатъчно зрители.
Моцартови се преместват в по-малко жилище. Дълговете ги притискат. “Баща ми се оказа прав”, пише Волфганг. Скоро Леополд умира и само дни по-късно синът му пише “Музикална шега”, пиеса, която противоречи на всички тогавашни правила. Полудял ли е? Това ли е облекчението, че го няма вече старият “надзирател”?
През тези последни години от живота си, когато публиката му обръща гръб, той бълва невероятни произведения. Между смъртта на двете му дъщери се ражда радостната “Симфония за Юпитер”, написана е фриволната “Така правят всички”.
Пет месеца преди смъртта си, през юли 1791 г., той пише на Констанца: “Чувствам празнота, която ми причинява болка, търсене, което никога няма да бъде задоволено, и няма да престане, и се увеличава с всеки ден”.
Последни години
Парадоксалното е, че точно в тези години “на смърт” кариерата на Моцарт преживява възход. Ражда се синът му Франц Ксавиер Волфганг. Моцарт написва две опери едновременно. На 6 септември в Прага представя “Милосърдието на Тит”, а на 30 септември във Виена – “Вълшебната флейта”. После се ражда Реквиемът…
Успешна година с добри приходи. На 2 декември той получава така желаната диплома за диригент. Три дни по-късно умира.
Изследователят Норберт Елиас твърди, че Моцарт бил отчаян от живота си и поведението на Констанца, която въртяла любов с неговия ученик Зюсмайер. Според Елиас музикантът просто се е отказал да живее. Първо се разболява от ревматизъм, придружен от треска. Всяко движение на пръстите му причинява остра болка. Той се е “разпадал вътрешно”. Но в творчески план 1791 г. била много добра година.
“Вълшебната флейта” се превръща в истинско шоу във Виенския народен театър, с всички възможни за времето си специални ефекти – макети на летящи машини, падащи врати и огън. Гьоте открива в нея “висш смисъл”, а Хегел смята, че композиторът е улучил “точния момент”. За кой от всички такива моменти става дума, никой не може да каже, но всички са единодушни, че “Вълшебната флейта” е нещо повече от опера.
През лятото, малко преди смъртта си, Моцарт решава да изпълни последния си ангажимент. Анонимен благородник му поръчва да напише реквием по повод 1 година от смъртта на съпругата му. После става известно, че поръчителят е граф Валзег, който по-късно се опитал да представи произведението за свое.
Моцарт вече е написал 99 страници от него, когато на 20 ноември е повален от кожна инфекция. Според твърдение на д-р Питър Дейвис от 1984 г., тя уврежда нервната система му и предизвиква хипертония. Следват тежък мозъчен кръвоизлив и сърдечен удар. Официално се смята, че Моцарт се е разболял от бронхопневмония.
Съвършенството на смъртта
Констанца първоначално е погълната от скръбта си и дори иска да умре и да легне редом с него. По-късно почва да разпространява слуха, че нейният Волфганг е бил убит с бавна отрова. С това историята около Реквиема става още по-загадъчна. Публиката постоянно се пита: “Дали я е написал за себе си, докато е гледал смъртта в очите?”
Смъртта на Моцарт се превръща в мит, а Констанца печели добре от това и го надживява до 50-годишна възраст.
Само една година след кончината му вече е поставен първият паметник на Моцарт. Някои по-луди глави са искали да създадат секта, чийто идол да е Моцарт. В днешно време вече има над 80 различни версии за смъртта му. Той се превръща в легенда, подобна на истериите около поппевците днес. Много преди смъртта на Джеймс Дийн, принцеса Даяна и много други умрели млади величия, той завладява фантазиите на масовата публика.
Още през ХIХ век става герой на над 50 театрални драми. А днес? Германският композитор е навсякъде. На централната гара в Киото има кафене “Моцарт”. При търсене на неговото име в “Гугъл” само за 0,07 секунди се появяват 19 900 000 сайта. Моцарт е обединяващ символ в света на глобализацията.
Един композитор, който ни променя, когато го слушаме. Стига да го слушаме.
„За да изтръгнеш аплодисменти, трябва да пишеш или толкова прости неща, че да са по слуха на всеки кочияш, или толкова неразбираеми, че да се харесват само защото нито един нормален човек не е в състояние да ги разбере.“
„Да говориш красноречиво е голямо изкуство, но трябва да усещаш и момента, когато следва да спреш.“
„Музиката не е в нотите, а в тишината между тях.”
„Музиката дори и в най-тежки драматични ситуации трябва винаги да пленява слуха, винаги да си остава музика.“
„Голяма утеха за мен е да си спомням, че Господ, в когото имам скромна вяра като на малко дете, е страдал и е умрял за мен и ме гледа с любов и съчувствие.”
„Никога страстите, било то насилствени или не, не бива да достигат до точката на отвращение. И музиката, дори в ситуация на най-голям ужас, никога не трябва да е болезнена за ухото, а трябва да го милва и очарова и винаги да остава музика.”
„Не обръщам внимание на никакви похвали или обвинения. Просто следвам собствените си чувства.”
„Човек не трябва да подценява себе си. Който е нахален, има по-добри шансове.”
„Нито високата степен на интелигентност, нито въображението, нито двете заедно правят гения. Любов, любов, любов – това е душата на гения.”
„Благодаря на Бог, че благосклонно ми позволи да науча, че смъртта е ключ, който отключва вратата към нашето истинско щастие.”
„Най-добрите идеи ми идват, когато пътувам с карета или се разхождам след добро хапване, или нощем, когато не мога да спя.”
„Аз съм прост човек, но музиката ми не е.”
„Аз не чувам във въображението си отделните части на музиката последователно, а я чувам изцяло. И в това е насладата.”
„Работата е моето първо наслаждение.“
(край на цитата)
Сега ще се спра на оперното творчество на Волфганг Амадеус Моцарт.
Той създава опери във всички жанрове: „опера буфа“, като например „Сватбата на Фигаро“, „Дон Жуан“ и „Така правят всички“; „опера серия“, като „Идоменей“; опера „зингшпил“ с типичен пример „Вълшебната флейта“.
В по-късните си опери Моцарт прави промени в оркестъра, инструментите и тоналността, като създава много по-дълбока емоционалност и драматичен ефект. Така опитът му от инструменталните композиции влияе на оперите: техническите му умения при използване на оркестъра при разработването на концерти и симфонии оказват влияние на оркестрацията на оперите му. От друга страна опитът му в драматизиране на оперите и психологическият ефект са използвани в инструменталните му композиции.
Списък на оперите на Моцарт:
| Година на създаване | Име в оригинал | Име на български |
|---|---|---|
| 1767 | Die Schuldigkeit des ersten Gebots (KV 35) | Дългът към първата заповед |
| 1767 | Apollo und Hyacinth (KV 38) | Аполон и Хиацинт |
| 1768 | Bastien und Bastienne (KV 50) | Бастиен и Бастиена |
| 1768 | La finta semplice (KV 51) | Мнимата наивница |
| 1770 | Mitridate, re di Ponto (KV 87) | Митридат, цар понтийски |
| 1771 | Ascanio in Alba (KV 111) | Асканио в Алба |
| 1771 | Il sogno di Scipione (KV 126) | Сънят на Сципион |
| 1772 | Lucio Silla (KV 135) | Луций Сула |
| 1775 | La finta giardiniera/Die Gärtnerin aus Liebe (KV 196) | Мнимата градинарка |
| 1775 | Il re pastore (KV 208) | Кралят пастир |
| 1780 | Zaide (KV 344), Fragment | Заиде |
| 1781 | Idomeneo (KV 366) | Идоменей |
| 1782 | Die Entführung aus dem Serail (KV 384) | Отвличане от сарая |
| 1783 | L’oca del Cairo (KV 422), Fragment | Гъската от Кайро |
| 1783 | Lo sposo deluso ossia La rivalità di tre donne per un solo amante (KV 430), Fragment | Измаменият жених |
| 1786 | Der Schauspieldirektor (KV 486) | Театралният директор |
| 1786 | Le nozze di Figaro (KV 492) | Сватбата на Фигаро |
| 1787 | Il dissoluto punito ossia il Don Giovanni (KV 527) | Дон Жуан |
| 1790 | Così fan tutte ossia La scuola degli amanti (KV 588) | Така правят всички |
| 1791 | Die Zauberflöte (KV 620) | Вълшебната флейта |
| 1791 | La clemenza di Tito (KV 621) | Милосърдието на Тит |
(край на цитата)
Интересно е да се проучи кои от горните опери са поставяни в България и в кои оперни театри. Отговор на този въпрос може да ни даде една ценна книга, издадена в България през 2015 г. от Института за изследване на изкуствата при БАН, със заглавие „Български музикален театър 1890-2010“. Там на стр. 158-161 са изброени всички опери, поставяни в България в периода 1890-2010. Цитирам от тази книга по реда на описанието на оперното творчество на Моцарт по-горе:
„Бастиен и Бастиена“:
Шумен – 1919, София – 1968, Сливен – 1980.
„Мнимата градинарка“:
Благоевград – 1973, Стара Загора – 1979.
„Отвличане от сарая“:
София – 1928, 1942, 1987, 1996. Стара Загора – 1950, 1956, 1963, 1982.
Варна – 1952, 1973. Сливен – 1952. Русе – 1954. Враца – 1962. Бургас – 1965.
София (Учебен оперен театър) – 1968. Кърджали – 1970. Сливен – 1971, 1989.
Ямбол – 1975. София (ДМТ „Ст. Македонски“) – 1994. Плевен – 1996.
„Театралният директор“:
Шумен – 1919, 1933. Русе – 1957. Благоевград – 1983, 2003. София – 1988.
„Сватбата на Фигаро“:
София – 1911, 1948. Пловдив – 1960. Русе – 1966. Стара Загора – 1966.
„Дон Жуан“:
София – 1930, 1963, 1974, 2003. Русе – 1963, 1999, 2006. Пловдив – 1990.
Стара Загора – 1994, 2009. Бургас – 1997.
„Така правят всички“:
Варна – 1960, 1984, 1996. Стара Загора – 1970, 1996. Русе – 1973. Бургас – 1973.
Пловдив – 1977. Плевен – 1977. София – 1984. Благоевград – 1997.
„Вълшебната флейта“:
София – 1931, 1957, 1990. Варна – 1966, 1989. Русе – 1969, 1990. Пловдив – 1971.
Стара Загора – 1973, 2004, 2008. Бургас – 1979, 1993. София (Учебен оперен театър
при БДК) – 1980. Плевен – 1987. Благоевград – 1994.
(край на цитата за постановки на опери от Моцарт в България)
Както се вижда от горното изложение, от всичките 21 опери на Моцарт, в България са поставяни само 8. Липсват постановки на такива известни негови творби като „Заиде“, „Идоменей“ и „Милосърдието на Тит“. Особено последното заглавие е творба, която в последните години се поставя редовно по европейските и световни сцени. Именно в днешната ми статия ще дам кратко описание на последните три заглавия на опери, непоставяни в България.
Операта „Заиде“ от Моцарт
„Заиде“ (KV 344; KV 336b) е фрагмент от немски зингшпил в две действия от Волфганг Амадеус Моцарт, базиран на изгубено либрето от Йохан Андреас Шахтнер. Моцарт посвещава това произведение на своя приятел, театралния режисьор Йохан Хайнрих Бьом.
„Заиде“ е сериозен предшественик, дълго време до голяма степен пренебрегван, на веселия немски зингшпил „Die Entführung aus dem Serail“ (Отвличане от сарая), композиран две години по-късно. И двете произведения разказват за бягство от султански дворец.
Източници
Следните произведения са послужили като вдъхновение за зингшпила:
„Zaïre“ (пиеса с музика, текст от Волтер, музика от Михаел Хайдн, изпълнена в Залцбург през 1777 г.; Леополд Моцарт съобщава за това изпълнение на сина си в няколко писма) и „Das Serail“ или „Неочакваната среща в робство между баща, дъщеря и син“ (зингшпил от Йозеф Фриберт, текст от Франц Йозеф Себастиани, изпълнен във Велс, източно от Залцбург, през 1777 г.). И двете произведения имат социално критичен сюжет, в който са представени робството, презрението към „нисшите“ и неразбирането и произволът на силните. Освен това, „Аделхайд“ (също: Аделхайт) фон Велтхайм (музика: Кристиан Готлоб Неефе, текст: Густав Фридрих Вилхелм Гросман; премиера през 1781 г.) е спомената от вдовицата на Моцарт в по-късната ѝ кореспонденция с Андре във връзка с фрагмента.
Текстуално писане
Джулиан Ръштън посочва, че момичето Заиде е „първият триизмерен персонаж“ в произведенията на Моцарт. Въпреки че произведението, такова каквото ни го е оставил Моцарт, не е драматично издържано, в най-добрия случай то достига нивото на по-късния, зрял Моцарт.
Съдържание на зингшпила
Персонажи
Персонажите много напомнят на тези в по-късното „Отвличане от сарая“, вижте следното сравнение (без превод):
| Zaide | Entführung |
|---|---|
| Zaide | Konstanze |
| Gomatz | Belmonte, span. Edelmann, Konstanzes Verlobter |
| Soliman | Bassa Selim |
| Osmin | Osmin, Palastwächter |
| Allazim | (keine Entsprechung) |
Сюжет
Султан Солиман желае своята европейска робиня Заиде, но тя обича само своя състрадател Гомац и поставя снимката му в скута на изтощения, спящ роб. Гомац също се влюбва в Заиде и целият му страх изчезва. Той иска да избяга с любимата си и е подпомогнат от Алазим, любимия роб на Солиман, който също смело решава да вземе съдбата си в свои ръце и да тръгне с тях.
Осмин, търговецът на роби, информира султана за бягството на робите и е сигурен, че бегълците няма да стигнат далеч. Солиман беснее от гняв и наранена гордост, че Заиде предпочита роб пред него, при това „християнско куче“, и се зарича на жестоко отмъщение. Осмин предлага на Солиман красива робиня като утеха, но той отказва. Търговецът на роби може само да се смее на „глупостта“ на владетеля. Заловена отново, Заиде гневно се бунтува срещу убиеца-владелец, който иска да пролее невинна кръв. Алазим осъжда неспособността на силните да признаят поданиците си за „братя“, защото никога не са преживявали суровата съдба на низшите. Сега Алазим, Заиде и Гомац се опитват да убедят султана да промени решението си. Но всичките им молби за милост изглеждат напразни.
На това място Моцарт изоставя работата си.
По-нататъшната съдба на зингшпила
Отдавна изгубен
През 1781 г. Моцарт изоставя работата си. Той има малко влияние върху либретото на Шахтнер, от което не е особено доволен, а също така осъзнава, че перспективата произведението да бъде изпълнено като сериозен немски зингшпил е доста малка. В писмо до баща си той пише, че „[…] човек предпочита да гледа комични парчета“. Вместо това той започва да композира музиката за *Отвличане от сарая*. Това е поръчано произведение от император Йосиф II, има подобна тема, но включва и решително безгрижни елементи.
Фрагментът от „Заиде“ обаче не е изпълнен преди смъртта на Моцарт. Либретото на Шахтнер е изгубено; оцелели са само вокалните пиеси, композирани от Моцарт, и няколко ключови думи в началото на всеки музикален номер. Липсват увертюрата, говорените интерлюдии и финалът. През 1838 г. Йохан Антон Андре добавя увертюра и финал към второто си издание на операта и завършва липсващия текст от Карл Голмик (от когото вероятно произлиза и заглавието). Произведението е премиерно изпълнено едва през 1866 г. (75 години след смъртта на Моцарт) във Франкфурт на Майн под заглавието „Заиде“. Вместо увертюрата на Андре е изпълнена увертюрата към „Отвличане от сарая“. Зингшпилът успява да оцелее само в няколко репертоара и почти напълно изчезва в началото на 20-ти век. През 21-ви век „Заиде“, с различните си допълнения, отново се появява по-често в репертоарите на оперните театри.
Допълнения
В съвременните изпълнения обикновено се изпълнява една от ранните едночастни симфонии на Моцарт (K. 184 или K. 318) на мястото на липсващата увертюра. За говорените интерлюдии и финалната част се консултират предимно либретата на двете предшественици на „Заиде“, заедно с оскъдните бележки на Моцарт върху откритите музикални партитури и различни препратки в писмата му. Произведението се изпълнява и като концерт, обикновено с говорен коментар между вокалните парчета.
Няколко години преди смъртта си Итало Калвино пише версия на историята по молба на Адам Полък, музикалния директор на фестивала в Батиняно. Неговата версия включва разказвач, който свързва оцелелите фрагменти и представя няколко възможни развития на сюжета и финали за зингшпила. Тази адаптация е изпълнена в Батиняно през 1981 г.
Израелската композиторка Хая Черновин (Chaya Czernowin) пише през 2004/2005 г. допълнение към „Заиде“ на Адам Полък.
(край на бележките за операта „Заиде“ от Моцарт)
Операта „Идоменей“ от Моцарт
„Идоменей“ (K. 366, с балетна музика K. 367) е опера (първоначално озаглавена „dramma per musica“) на италиански език, в три действия, от Волфганг Амадеус Моцарт, с либрето от Джамбатиста Вареско. Премиерата ѝ се състои на 29 януари 1781 г. в мюнхенския „Residenztheater“.
Сюжет: Древната история разказва за критския цар Идоменей, който след завръщането си от Троянската война е принуден да пожертва собствения си син, за да умилостиви бог Нетуно (Нептун или Посейдон). Операта изследва връзката между хората и боговете.
Операта е поръчана от Карл Теодор – курфюрст на Бавария и на Пфалц. 24-годишният Моцарт пристига в баварската столица, напускайки Залцбург за няколко месеца, където остава баща му Леополд Моцарт. Те си кореспондират непрекъснато (Моцарт-младши пише почти на всеки два дни), в резултат на което почти целият производствен процес е документиран.
Премиерата се състои на 29 януари 1781 г. по време на придворния карнавал в резиденцията на курфюрста в Мюнхен, в „Резиденцтеатър“. В актьорския състав са Антон Рааф (Идоменей), Доротея Вендлинг (Илия), Винченцо дал Прато (Идаманте), Елизабет Августа Вендлинг (Електра), Доменико де Панцаки (Арбакес) и Джовани Валези (Върховен жрец на Нептун).
Мюнхенската продукция е единствената по време на живота на Моцарт. Опитите му да постави операта във Виена се провалят; Единственото концертно изпълнение се е състояло на 13 март 1786 г. в двореца „Ауерсперг“ във Виена и е изисквало множество принудителни редакции (виенска версия). Първото сценично изпълнение във Виена се е състояло едва през 1806 г.
Либрето
Либретото на Джамбатиста Вареско, придворен капелан в Залцбург, е базирано на текстовете на Антоан Данше за операта на Андре Кампра „Идоменей“ (1712), които от своя страна са базирани на едноименната петактна трагедия на Проспер Кребийон (1705).
Сюжетът е базиран на легендите за митологична Елада. Главният герой на операта, критският цар Идоменей, е военен водач, участвал в Троянската война и е споменат в „Илиада“. Мотивът за фатален обет към божество и жертвоприношението на детето от баща се среща в много култури, включително в старозаветната книга „Съдии“ 11:30-40 (Йефтай и дъщеря му). В либретото на абат Вареско, историята за баща, който се заклева да пожертва първия срещнат човек, който се оказва негово собствено дете, намира щастлив край под формата на „Deus ex machina“.
Либретото е написано под прякото ръководство на Моцарт; той принуждава либретиста да пренапише много сцени, търсейки по-бързо темпо на действие и психологически автентични обрати в сюжета. В последния момент Моцарт изважда две завършени арии и един дует от операта, вярвайки, че те проточват действието. Той се кара с певците, които изискват кантиленни арии, когато драматизмът на сюжета изисква нещо съвсем различно.
Оперни лица:
Идоменей, цар на Крит – тенор
Идамант(е), негов син – сопран (във виенската версия, тенор)
Електра, дъщеря на цар Агамемнон – сопран
Илия, дъщеря на троянския цар Приам – сопран
Арбак, приятел на Идоменей – тенор
Върховен жрец на Нептун – тенор
Глас на оракула на Нептун – бас
Две критски жени – сопран и мецосопран
Двама троянци – тенор и бас
…..
Синопсис
Действието се развива на остров Крит след края на Троянската война.
Действие 1
Пленена троянска принцеса оплаква убития си баща и изчезналите си братя. Но не омразата, а любовта към Идамант – син на критския цар пленява сърцето ѝ. Идамант също обича Илия и заради нея желае да възстанови свободата на пленените троянци. Електра, бъдещата съпруга на Идамант, е обзета от ревност. Междувременно Арбак носи новината, че критският цар Идоменей, завръщайки се у дома от стените на Троя, е загинал в морето.
За да спаси живота си и живота на своите спътници, Идоменей се заклева на Нептун да принесе в жертва първия човек, когото срещне на родния си бряг. Идамант е първият, който поздравява баща си.
Действие 2
Идоменей се съветва с Арбак как да спаси сина си. Те изпращат Идамант и Електра обратно в родния ѝ Аргос. Идоменей освобождава троянските пленници, но Илия ги моли да останат в Крит. Идоменей гадае за взаимната любов между Илия и Идамант. Електра е извън себе си от радост: Идамант ще бъде неин.
Щом Идамант и Електра се качват на кораба, разярен Нептун изпраща морско чудовище на Крит. Хората бягат от страх.
Действие 3
Въпреки гнева на Нептун, Идоменей настоява за заминаването на Идамант, но Идамант решава да се бори с чудовището и го побеждава. Върховният жрец на Нептун предупреждава царя за бедствията, които ще сполетят народа му заради нарушаването на клетвата им. Идоменей е готов да пожертва сина си. Илия предлага живота си в замяна с този на Идамант. Нептун е трогнат от любовта ѝ и чрез оракул заповядва на Идоменей да се откаже от трона и да го предаде на Идамант след брака му с Илия. Народът пее хвалебствия на боговете, но Електра не участва в радостта: преследвана от фуриите на ревността, тя напуска сцената.
(край на на бележките за операта „Идоменей“ от Моцарт)
Операта „Милосърдието на Тит“ (заглавие на италиански език „La clemenza di Tito” от Моцарт
„Милосърдието на Тит“, К. 621, е опера-серия в две действия от Волфганг Амадеус Моцарт, с либрето на италиански език – едно от последните сценични произведения на залцбургския гений – композирано по либрето на Катерино Мацола, което от своя страна е базирано на едноименната опера на Пиетро Метастазио.
Първото представление се състои в Съсловния театър в Прага на 6 септември 1791 г. по време на честванията за коронацията на Леополд II за крал на Бохемия. Операта носи номер 621 в каталога на Кьохел.
Генезис на операта и представления
Операта е написана като част от честванията, организирани от бохемските съсловия през 1791 г. за коронацията на Леополд II Хабсбург-Лотарингски за крал на Бохемия. Изборът на либрето е направен от импресариото на Съсловния театър в Прага, Доменико Гуардасони, който пътува до Виена, за да се свърже с придворния поет. Наследяването на трона на Леополд II, който наследява брат си Йосиф II, не пощадява виенския музикален свят: поетът Лоренцо да Понте, автор на запомнящата се „трилогия“ на Моцарт („Сватбата на Фигаро“, „Дон Жуан“ и „Така правят всички“), е уволнен през пролетта на 1791 г. Катерино Мацола временно заема неговото място като придворен поет, по-късно заменен от Джовани Бертати.
Гуардасони се свързва с Моцарт за музиката, който веднага приема предложението. Сигурно е обаче, че Гуардасони първо се свързва с Антонио Салиери и едва след отказа на последния се обръща (като резервен вариант) към Моцарт. Всъщност, в писмо до граф Антон Естерхази (август 1791 г.) Салиери пише, че пражкият импресарио се е свързвал с него пет пъти, молейки го да композира опера за коронацията му в Прага. Салиери обаче, парадоксално, отказва под претекст, че може да работи само за виенския придворен театър. Тогава Гуардасони се обърнал към Моцарт, който приел хонорара от двеста дуката, знаейки много добре, че е единственият композитор, способен да напише опера за толкова кратко време. Според съвременни сведения, Моцарт е отнел „осемнадесет дни“, за да напише музиката, отсядайки във „Вила Бертрамка“ със съпругата си Констанца, домакинстван от приятелите си Франтишек Душек и съпругата му, известната певица Йозефа Душек. Всъщност, през 1959 г. Томислав Волек открива договора, подписан, макар и на 8 юли 1791 г., между театралната комисия на Бохемските държави и импресариото Гуардасони. Този факт опровергава добре познатата история, че операта е поръчана директно до Моцарт, и хвърля сериозно съмнение върху легендата за само 18 дни, необходими за композиране. Повечето от речитативите са написани от последния ученик на Моцарт, Франц Ксавие Зюсмайер; те обаче са преработени и подобрени от Моцарт. В каталога си с произведения Моцарт пише: „Сведени до истинска опера от синьор Мацола.“
Операта е изпълнена в Националния театър в Прага вечерта на 6 септември 1791 г., режисирана от Гуардасони. Реакцията на публиката е доста хладна, а съпругата на Леополд, Мария Луиза Бурбонска, колоритно коментира, че това е „немски боклук на италиански език“ и че „музиката е толкова лоша, че всички заспахме“. Преценката може би е и наблюдение, че ръката на либретиста от Лонгароне, Катерино Мацола, не се е ограничила само с актуализиране на старото либрето на Метастазио, променяйки структурата на две действия вместо три, обединявайки някои музикални пасажи (например арията „Se mai senti spirarti sul volto“ се превръща в трио между Сесто, Вителия и Публио) и правейки промени, които са доста забележими за ушите на онези, свикнали с музикалните версии на Антонио Калдара, Глук или Хасе.
Многобройните транскрипции от началото на деветнадесети век са доказателство за интерес, който е продължил няколко десетилетия, почти сравним с успеха на „Дон Жуан“. Първото изпълнение на немския превод на Йохан Фридрих Рохлиц се състои в Дрезден през 1796 г., а през 1797 г. операта е изпълнена в „Театро Реджио“ в Торино. През 1806 г. е британската премиера в Кралския театър в Лондон, а виенската – в „Театро ди Порта Каринция“. Примери за по-нататъшното разпространение на творчеството на Моцарт в Италия са неаполитанските издания от 1809 г. в „Театро Сан Карло“ и миланските издания от 1818 г. в „Ла Скала“, и двете с Гаетано Кривели в главната роля.
През втората половина на 19-и век негативното мнение на Вагнер е силно повлияно: от двете опери на Моцарт от годината 1791 г. – „Вълшебната флейта“ и „Милосърдието на Тит“, първата остава известна и до днес, докато втората бавно е изпаднала в забрава, която е обхванала голяма част от сериозните оперни продукции на 18-и век.
В съвремието се наблюдава възраждане на интереса към тази опера, благодарение по-специално на предпочитанието, проявено от маестро Рикардо Мути. Критичните мнения обаче остават разделени: от една страна, тези, които виждат „Милосърдието на Тит“ като драматично незавършено произведение, са обвинени в „прибързаност“, изобразявайки Моцарт като човек, който под натиск от кредиторите неохотно се съгласява да се върне към жанр, в който не е писал от 1781 г. (годината на „Идоменей“). Други критици виждат „Милосърдието на Тит“ като силно лично и гениално решение за упадъка на метастазианската опера серия през последните десетилетия на осемнадесети век.
Въпреки това някои пасажи в операта блестят с най-добрия гений на Моцарт: по-специално, завладяващият концертат в края на първо действие предизвиква възхищението на съвременниците, който има силата на финалната сцена на „Дон Жуан“ и същата свръхестествена атмосфера на „Вълшебната флейта“.
Цитирам състава на главните лица в операта „Милосърдието на Тит“ при премиерата й на 6 септември 1791 г.:
Personaggi e interpreti
| Personaggio | Tipologia vocale | Interpreti della prima 6 settembre 1791 (Direttore: Wolfgang Amadeus Mozart) |
|---|---|---|
| Tito, Imperatore di Roma | tenore | Antonio Baglioni |
| Vitellia, figlia dell’Imperatore Vitellio | soprano | Maria Marchetti-Fantozzi |
| Sesto, amico di Tito, amante di Vitellia | soprano castrato | Domenico Bedini |
| Annio, amico di Sesto, amante di Servilia | soprano (in travesti) | Carolina Perini |
| Servilia, sorella di Sesto, amante d’Annio | soprano | Antonia Campi (Sig.ra Antonini) |
| Publio, prefetto del pretorio | basso | Gaetano Campi |
(край на цитата)
(край на бележките за операта „Милосърдието на Тит“ от Моцарт)
В последните дни на ноември 2025 г. попаднах във ФБ на една интересна статия от моя приятел в София Тодор Митров – виолист от дълги години в ансамбъла „Софийски солисти“, която се отнася до последните дни в живота на Моцарт. Споделям я (след статията има хубава снимка-портрет на Моцарт на смърното легло, заобиколен от семейството и приятелите си. Вижда се млад мъж, който свири на цигулка):
Тodor Mitrov
ФБ, 21 ноември 2025 г.
Попаднах на интересен материал. Изглежда дълъг, но се чете бързо.
СМЪРТТА НА МОЦАРТ — ПЪЛЕН АНАЛИЗ
Виена, 1791 г.
Възраст: 35 г.
- Последната година: Гений в стихията си.
Последната година на Моцарт е година на изумителна продуктивност.
Той композира:
• Die Zauberflöte (Вълшебната флейта)
• La clemenza di Tito (Милосърдието на Тит)
• Концерт за кларинет
• Струнен квинтет в ми бемол мажор, K. 614
• Малката масонска кантата
• Реквием (незавършен)
И същевременно той свиреше, дирижираше, преподаваше и посещаваше социални събития…
Но под този блясък се криеха:
• хроничен финансов стрес
• професионална нестабилност
• преумора
• хронични инфекции
• периодична депресия
• изтощителни графици за пътуване
До есента на 1791 г. Моцарт е физически напълно изтощен.
- Първи признаци на колапс (септември – октомври 1791 г.)
След пражката премиера на „La clemenza di Tito“ (6 септември 1791 г.), Моцарт се завръща във Виена уморен и болен.
Симптоми, записани от Констанце, Софи Хайбел и д-р Клосет:
• умора
• ниска температура
• подути глезени
• болки в ставите
• от време на време повръщане
• периоди на меланхолия
• лош апетит
• главоболие
Тези симптоми се влошават след премиерата на „Вълшебната флейта“ (30 септември).
Моцарт продължава да работи върху Реквиема, преодолявайки слабост и изтощение.
- Началото на края (средата на ноември 1791 г.)
Около 18–20 ноември Моцарт се разболява тежко.
Основни симптоми:
• висока температура
• силно подуване на ръцете, краката, лицето
• дифузна болка в тялото
• гадене и повръщане
• невъзможност за хранене
• обилно изпотяване
• силна жажда
• слаб пулс
• зачервяване на кожата (гореща, червена)
Отокът и силната болка разтревожиха семейството.
Той беше поставен в леглото — и никога повече не стана.
- Исторически митове: Какво не се е случило? Нека първо премахнем остарелите или сензационни теории:
Той не е бил отровен:
Няма достоверни медицински или съдебни доказателства в подкрепа на отравянето.
Арсенът, живакът и други токсини не съответстват на неговите симптоми.
Салиери НЕ го е убил:
Това е измислица, създадена десетилетия по-късно от клюки, драми и по-късно от Пушкин.
Той не е починал от сифилис:
Няма записи, които да подкрепят сифилиса – няма обриви, няма неврологични симптоми, няма лечение.
Той не е бил психически увреден или в делириум дългосрочно:
Той е останал ясен почти до последните часове.
- Съвременен медицински консенсус: Какво вероятно е убило Моцарт?
Повечето съвременни медицински изследователи се съгласяват с една диагноза:
► Остра ревматична треска със стрептококова инфекция и засягане на бъбреците (по същество катастрофална имунологична реакция, водеща до масивен оток, възпаление на сърцето и бъбречна недостатъчност).
Защо тази диагноза е най-вероятна?:
• Висока температура
• Бързо начало
• Подуване на цялото тяло (анасарка)
• Силна болка в ставите
• Анамнеза за повтарящи се инфекции на гърлото в детска възраст
• Без обрив
• Без фокален абсцес или локална инфекция
• Признаци на сърдечно натоварване
• Смърт в рамките на 2–3 седмици
• Епидемия от стрептококова болест във Виена през зимата на 1791 г.
Голямо проучване от 2009 г. в „Annals of Internal Medicine“ идентифицира пик на фатални стрептококови епидемии сред млади мъже във Виена точно по това време. Това е водещото научно обяснение сега.
- Последните две седмици (20 ноември – 4 декември 1791 г.)
Сривът на здравето на Моцарт е бърз, но не хаотичен. Той остава психически в общо взето добро състояние . През по-голямата част от времето Моцарт е бил здрав, шегувал се е, емоционално изразителен и плашещо осъзнавал състоянието си. Дори той се шегуваше със семейството:
„Сигурен съм, че пиша този Реквием за себе си.“
Моцарт чувстваше, че умира. Той многократно казваше: „Знам, че трябва да си тръгна, усещам го.“ Софи Хайбел потвърждава това.
Отокът стана драматичен. Той се поду толкова много, че:
• не можеше да се движи без помощ.
• не можеше да завърти главата си.
• не можеше да стисне пръстите си.
• лицето му беше изкривено от оток.
Това е напълно типично за остър нефрит и сърдечна недостатъчност в контекста на ревматична треска. Той не можеше да понася докосване. Софи описа, че самото обръщане на тялото му в леглото причинява болка, сякаш всяка кост е счупена.
- Последните 48 часа (2–4 декември 1791 г.)
3 ДЕКЕМВРИ — СЪБОТА
Дишането на Моцарт става затруднено. Той е жаден, трескав, подут, болезнено чувствителен и облян в пот. Той се унася в повърхностен сън и се събужда. Все още ясен, той се опитва да пее части от Реквиема с приятелите си. Разплаква се.
Усилието го изтощава.
4 ДЕКЕМВРИ — НЕДЕЛЯ (СУТРИН-СЛЕДОБЕД)
Пулсът му става нишковиден. Той повръща многократно. Температурата му се покачва.
Пита за децата си. Моли Констанца да остане до него. Опитва да даде инструкции за Реквиема, но гласът му е твърде слаб. Той казва на Констанца: „Не ме оставяй.“
4 ДЕКЕМВРИ — ВЕЧЕР (18–22 ч.)
Крайниците му изстинаха. Дишането му се забави и стана неравномерно — дишане на Чейн-Стоукс. Свидетели описват:
• паузи на задъхване
• треперене
• внезапно изпотяване
• окончателно подуване на ръцете и лицето.
МОМЕНТЪТ НА СМЪРТТА — 5 ДЕКЕМВРИ 1791 Г., МАЛКО СЛЕД ПОЛУНОЩ
Към полунощ дробовете на Моцарт се напълниха с течност. Той се опита да вдиша дълбоко. После отново. После спря.
Волфганг Амадеус Моцарт почина на 35-годишна възраст.
Софи пише:
„Той падна назад и вече го нямаше.” Беше тихо. Спокойно. Без блъскане, без делириум – просто изтощение, обземащо отслабващо тяло. Констанца извика. Стаята потъна в шокирана тишина.
- Последици
Тялото на Моцарт се подува още повече след смъртта – типично за бъбречна недостатъчност по време на студ.
Погребан е на 6 декември в гробището „Свети Маркс“ в обикновен гроб, не гроб за бедняци, а обичайна практика във Виена за граждани от средната класа. Митът за „масов гроб“ е неверен. Той е получил:
• ковчег
• свещеник
• носачи на ковчег
• официална церемония
- Психологически портрет на последните дни на Моцарт
Моцарт подхожда към смъртта с:
1. Спокойна яснота. Той разбира, че умира.
2. Емоционална уязвимост. Той плаче често, особено когато обсъждат Реквиема.
3. Дълбока любов към Констанца
Последните му думи и жестове изразяваха привързаност, а не страх.
4. Артистична неотложност
Той отчаяно искаше да завърши Реквиема.
5. Без параноя, без делириум, без лудост
Противно на драматизираните изображения.
6. Приемане
Той многократно казваше:
„Чувствам, че няма да издържа още дълго.“
Психологическото му състояние беше кротко, емоционално, рефлективно — не развълнувано.
- Заключение: Смъртта на Моцарт като медицинска, човешка и историческа истина
Моцарт не е починал мистериозно. Той е починал в леглото, заобиколен от семейството си, осъзнат, спокоен и в съзнание. Най-вероятната причина е била:
► Остра ревматична треска, водеща до бъбречна и сърдечна недостатъчност.
Смъртта му е била:
• болезнена, но не хаотична
• бърза, но не внезапна
• трагична, но не мистериозна
Моцарт е починал така, както е живял — потопен в музиката, обичан от семейството си и творейки, докато вече не е могъл да вдигне глава.
Истинската трагедия не е как е починал, а колко още ненаписана велика музика е останала в него.
(край на цитата)
Нека днес на 27 януари 2026 г. почетем 270 години от рождението на гениалния композитор Волфганг Амадеус Моцарт, делото на когото ще живее вечно за нас и за идващите поколения.
Мир на праха му!
….