Elena Nicolai

115 години от рождението на легендарната певица Елена Николай

Драги приятели на оперната музика, има дни, в които природата е решила да изпрати на този свят в един и същ ден, но в различни години няколко значителни представители на това висше изкуство в малката, но славна с оперното си изкуство България. Така е и с денят 24 януари, в който са родени три знаменити представители на три различни епохи, и то в три различни гласови диапазона – сопран, мецосопран и бас. Най-напред – на 24 януари 1905 г. – точно преди 115 години, е родена легендарната Елена Николай – една от първите български певици с гастроли почти по цял свят – от Европа и Африка до Северна и Южна Америка. Девет години по-късно – през 1914 г. е роден сравнително малко известният бас Георги Енев (с певческа кариера почти само в България, за който липсват обширни сведения относно кариерата му – добре че след моята статия на 24 януари 2018 г. сутринта д-р Ема Жунич от Стара Загора написа на стената ми редица сведения за него, с което „надигна спуснатата завеса“) и през 1936 г. – широко известната и с големи заслуги за оперното изкуство певица и вокален педагог Благовеста Карнобатлова-Добрева.

Три личности, всяка от които заслужава внимание и респект и всяка от които изградила по свой път и свой стил певческата си кариера, но всяка от които допринесла за издигане международния авторитет на това изкуство в малка България в съответната епоха. Вчера писах за Благовеста Карнобатлова-Добрева и за Георги Енев, а днес на 25 януари пиша за Елена Николай (1905-1993) – певицата, за която се разправят и до днес знаменити истории както за големите й постижения на сцената, така и за личния й живот.

Елена Николай има изключително интересна биография, тя е личност с несломим дух, голямо търпение и воля, с ясно поставени задачи и неотклонност при изпълнението им. Първите неуспехи не я отчайват, тя променя името си, продължава обучението си, среща големи личности по пътя си, като Бениамино Джили, Аурелиано Пертиле, Рихард Щраус, Борис Христов, Тито Гоби, Марио дел Монако, Мария Калас и много други. Наред с широката си международна дейност тя посещава многократно и родината си и гастролира в България – през 1942, 1956, 1960 и 1961 г.

Нека веднага отбележа, че в някои източници на латиница се допускат грешки при информации, понеже има и друга певица-мецосопран с подобно име – Елена Николаиди, с произход в Гърция. Ето справка на английски език:

“Elena Nikolaidi (Greek: Έλενα Νικολαΐδη; June 15, 1909 – November 14, 2002) was a noted GreekAmerican opera singer and teacher. Nikolaidi sang leading mezzo-soprano roles with major opera companies worldwide and made numerous recordings”.

(край на цитата)

Елена Николаиди има особено значителна международна кариера, включително изяви в МЕТ Ню Йорк. В края на тази статия ще поместя една нейна снимка от изява в МЕТ. Певица с отлични данни и особено приятна външност. Само за обща информация ще цитирам състава на ансамбъла в МЕТ при нейна изява там през 1951 г. в ролята на Амнерис в операта „Аида“ от Верди (неин дебют на тази сцена):


Metropolitan Opera House
November 13, 1951
Opening Night {67}
New production

AIDA {530}
Giuseppe Verdi--Antonio Ghislanzoni

Aida....................Zinka Milanov
Radamès.................Mario Del Monaco
Amneris.................
Elena Nikolaidi [Debut]
Amonasro................George London [Debut]
Ramfis..................Jerome Hines
King....................Luben Vichy
Messenger...............Thomas Hayward
Priestess...............Lucine Amara
Dance...................Janet Collins [Debut]

Conductor...............Fausto Cleva

(край на цитата)

Превъзходен състав, начело със Зинка Миланов, Марио дел Монако, Джордж Лондон и българинът Любомир Вишегонов (Любен Виши) в ролята на Кралят.

Още преди тази оперна изява, тя е имала концертен дебют в МЕТ на 23 март 1951 г. в солото за мецосопран в „Реквием“ от Верди. Ето подробности:

Metropolitan Opera House
March 23, 1951 Matinee

Verdi:
REQUIEM MASS {30}

Soloist.................Zinka Milanov
Soloist.................
Elena Nikolaidi [First appearance]
Soloist.................Jan Peerce
Soloist.................Cesare Siepi

Conductor...............Bruno Walter

(край на цитата)

Дирижира легендарният диригент, композитор и пианист с австрийско-немски произход и еврейски корени Бруно Валтер (1876-1962), по-късно получил американско поданство след напускане на Европа, починал в Бевърли Хилс в Калифорния – един от най-прочутите диригенти на 20-и век, капелмайстор на Гевандхаус-оркестър в Лайпциг (1930-1933), шеф-диригент на Ню-Йоркската филхармония (1947-1949) и постоянен гост-диригент на Виенските фихармоници.

За него има малка Уикипедия-страница на български език. Нека я цитирам:

Бруно Валтер Шлезингер (на немски: Bruno Walter Schlesinger, 15 септември 1876 – 17 февруари 1962) е диригент и композитор, роден в Германия.

Роден е в Берлин, но се мести в различни страни по време на Хитлеровия режим (1933-1939), като се установява в САЩ през 1939 г. Работил е в оперните театри в Берлин, Виена и Мюнхен, дирижирал е оркестъра „Гевандхаус“ в Лайпциг (1930-1933). Гостувал е в много страни. Пише теоретични трудове. Започва да използва Валтер като фамилия през 1896 г. и особено след като се натурализира в Австрия през 1911 г.

(край на цитата)

Мецосопранът Елена Николай (псевдоним на Стоянка Савова Николова) е родена на 24 януари 1905 г. в село Церово, област Пазарджик. На 3-годишна възраст семейството се преселва в гр. Панагюрище, където тя остава до завършване на прогимназията. След това постъпва в Американския колеж в Симеоново, като завършва там средното си образование (в страницата й на български език в Уикипедия погрешно е отбелязано, че е учила в такъв колеж в Самоков). Още по това време бъдещата Елена Николай решава категорично да се отдаде на певческата професия. Известният български певец и вокален педагог от тази епоха Иван Вулпе я подготвя да кандидатства за изпит в Консерваторията в София. При конкурса по пеене тя се представя блестящо, но „при следващия изпит – пиано и солфеж, се проваля. Оценена е с двойка като безнадеждно немузикална“ (цитат от българската Уикипедия). Бъдещата певица заминава за САЩ заедно с брат си, работи там, следва философия и италиански език в университета на гр. Оберлин, щата Охайо. После се завръща в Европа, решава да продължи музикалното си образование, най-напред в Генуа, след известно разочарование намира пътя до реномираната музикална академия „Джузепе Верди“ в Милано.

През октомври 1930 г. се явява на конкурс за академията с ария на Далила от операта „Самсон и Далила“ от Сен Санс и е приета. Съдбата я среща с големия вокален педагог проф. Пинторно, който става неин учител. Тя завършва академията като една от най-добрите студентки с отличие. И тук идват различни мнения и грешки в различни източници. В Уикипедия на български език пише дословно: „За няколко години тя утвърждава таланта си на най-големите оперни сцени в Италия. 17 години е примадона на миланската „Ла Скала“ и 22 сезона на „Сан Карло“ в Триест и още толкова на „Арена ди Верона“. В интерес на истината нещата стоят така: в авторитетния музикален речник на Kutsch & Riemens (1997 г.) пише: „след обучението си при проф. Пинторно певицата дебютира с истинското си име без успех на сцената на оперния театър в Рим в ролята на Мадалена в „Риголето“ от Верди. След допълнително музикално обучение, през 1938 г. – вече под новото име Елена Николай – певицата има втория си дебют, този път на сцената на театъра „Сан Карло“ в Неапол като Анина в „Кавалерът на розата“ от Рихард Щраус. (Очевидно е имала и голям късмет – диригент на спектакъла е бил самият автор на операта. На репетиции прочутият композитор има някои забележки към певицата, но след това остава много доволен от играта й (казаното в скобите не е от речника). Сега вече тя постига в Италия една бърза и успешна кариера“

(край на цитата)

Още през 1938 г. е нейният дебют на сцената на Виенската държавна опера в ролята на Улрика в „Бал с маски“ от Верди – в 6 спектакла между 1938 и 1939 г. По време на Втората световна война и за последен път през 1948 г. тя гостува на същата сцена. Ето списък на всички нейни участия във Виенската държавна опера:

Titel des Werks Rolle/Funktion der Person Datum der ersten/letzten Vorstellung Anzahl der Vorstellungen
Die verkaufte Braut Háta/Agnes 07.04.1942–10.04.1948 16 mal
Hänsel und Gretel Hänsel 04.01.1942 1 mal
Martha Nancy 27.09.1945–04.11.1945 11 mal
Un ballo in maschera Ulrica 29.11.1938–05.12.1939 6 mal

(край на цитата)

В някои други източници е споменато, че първият й дебют не е в Рим, а на остров Малта (петтомната оперна енциклопедия на английски език, също и в друго издание на Kutsch & Riеmens). В българската Уикипедия има интересни подробности, които не се дават в чуждите източници.

Ще приведа още конкретни данни от речника на Kutsch & Riemens, те са меродавни и характеризират чудесно голямото дело на Елена Николай през годините на нейния възход. През 1941 г. Елена Николай има дебюта си на сцената на Миланската Скала в ролята на Principessa de Bouillon в „Адриана Лекуврьор“ от Чилеа и остава дълги години там – чак до 1963 г. – цели 23 сезона, с известни прекъсвания. През 50-те години тя участва в спектакли на Скалата през осем сезона един след друг. От 1946 г. до 1954 г. е бурно аплодирана за чудесния й глас и игра на „Arena di Verona“ главно в ролите на Амнерис в „Аида“, Азучена в „Трубадур“ и Еболи в „Дон Карлос“ от Верди, Лаура в „Джоконда“ от Понкели, Ортруд в „Лоенгрин“ и през 1950 г. като Брунхилде във „Валкюра“ от Вагнер. Тя е първата Брунхилде на италианска сцена след Втората световна война. Елена Николай включва в реперотоара си и няколко партии за драматичен сопран освен тази на Брунхилде, като Сантуца в „Селска чест“ от Маскани и главната роля във „Федора“ от Джордано. През тези години на възходящ успех тя подготвя и играе с голям успех главните роли в „Самсон и Далила“ от Сен Санс, като през 1948 г. има особен успех в ролята на Марфа в „Хованщина“ от Мусоргски на сцената на оперния театър в Рим. През 1950 г. на „Maggio musicale“ във Флоренция Елена Николай постига огромен успех в ролята на Statira в „Olympia“ от Спонтини, през същата година играе на Музикалния фестивал в Помпей в ролята на Cornelia в „Giulio Cesare“ от Хендел. През следващата година взема участие при премиерата на операта „Ифигения“ от Илдебрандо Пицети. Гастролите на Елена Николай са по много италиански сцени – в „Teatro Fenice“ във Венеция тя играе с голям успех Марфа в „Хованщина“, в Болоня (Амнерис, главната роля във „Федора“ от Джордано), в Бари (Амнерис, Азучена), а в „Тeatro San Carlo“ в Неапол, където в „Кавалерът на розата“ започва истинската й кариера през 1938 г., е чест гост в продължение на 22 сезона. В този театър тя пее за пръв път в ролята на Леонора във „Фаворитката“ от Доницети и участва при премиерата на операта „La Figlia di Jorio“ от Пицети на 4 декември 1955 г. В една друга нейна любима роля – Адалджиза в „Норма“ от Белини (играла е заедно и с Мария Калас като Норма) Елена Николай гостува в „Teatro Massimo“ в Палермо на о-в Сицилия.

Още от 50-те години започват гастролите на Елена Николай извън Италия. Тя гостува с голям успех на много прочути европейски сцени, като „Stoll Theatre“ в Лондон, в „Théatre des Champs-Élysée“ в Париж, в „Teatro Liceo“ в Барселона, в оперния театър в Бордо, на много от най-значителните оперни сцени в Германия и в Швейцария.

Предприема и извъневропейски гастроли – през 1950 г. в оперния театър в Рио де Жанейро в Бразилия, също в оперния театър в Кайро в Египет.

Чуждестранната критика е едногласна, че „Елена Николай е една от певиците с най-сигурен и мощен глас през 20-и век. За разлика от много гласове с голяма мощност и диапазон, тя не поставя гласа си за показ, необичайната дълбочина и мускулна сила изглежда ще разклатят земята под краката й“. При многобройните си интервюта с музикалния критик Rasponi на тема „Последните примадони“ той констатира, че „Елена Николай притежава възхитителен интелект, ясно мислене, кратко и точно изказване и дава обективни оценки за примите Мария Калас, Антониета Стела и други по-неизвестни звезди, с което е направила доста да се изяснят някои вярвания, заобикалящи главно митоса Калас“.

През 1963 г. Елена Николай пее прощалната си роля на Миланската Скала – Магьосницата в „Хензел и Гретел“ от Хумпердинк. През цялата си певческа кариера тя се налага и като отлична концертна певица и солистка при оратории и сакрална музика (соловата партия в Реквиема от Верди, както и при изпълнение на произведения от епохата на барока – автори като Монтеверди, Скарлати, Вивалди). След това тя постига значителни успехи в областта на киното с режисьори като Виторио де Сика и др. По време на най-големите си успехи като певица след 1940 г. Елена Николай не забравя родината си и гостува няколко пъти в България. Първи път през 1942 г., после през 1956, 1960 и 1961 г., като участва общо в 16 спектакъла на „Травиата“, „Аида“ и „Дон Карлос“ на сцената на Софийската държавна опера. При гостуването й през 1956 г. аз не бях вече в София и нямах щастие да я видя непосредствено.

След 1963 г. Елена Николай участва с успех в три игрални филма: „ l boom, режисьор Виторио де Сика (1963), “ La mia signora “ (1964) и „ I nostri mariti “ , режисьор Луиджи Филипо Д’Амико (1966).

Похвално е, че за нея е написана доста обширна информация на български език, между другото:

Карапетров, Константин – „Елена Николай“, София, „Наука и изкуство“, 1969 г., 200 стр.

Грозева, Вера – „Елена Николай, срещи и интервюта с три поколения оперни певци“. София, „Музика“, 1981 г., стр. 147-153.

Тихолов, Петко – „Елена Николай – към върховете на изкуството“, София, „Музика“, 1979 г., стр. 478-489.

Бенчев, Иван – „Елена Николай – горчивата чаша на успеха“, София, 2006 г.

Абаджиев, Александър – „Елена Николай. Най-великото мецосопрано на ХХ век“. София, „Изток-Запад“, 2011 г.

На италиански език е издадена книгата „Nicolai, Elena. La mia vita frai grandi del melodramma“. Parma, „Azzali“, 1993.

Хубаво е, че още от началото на певческата си кариера в Италия Елена Николай записва много свои изпълнения на музикални носители, сега пренесени на компакт-дискове. Заслужава да се отбележат следните записи: за фирмите RAI и EMI – „Дон Карлос“ от Верди с нейно участие като Еболи, заедно със Стела, Борис Христов и Тито Гоби – отличава се най-вече от останалите по високите си качества; „Весталката“ от Спонтини и „Оберто“ от Верди (заедно с Мария Витале и при двата записа), Сантуца в „Селска чест“ от Маскани с Марио дел Монако, Principessa в „Адриана Лекуврьор“ от Чилеа с Мафалда Фаверо и Preziosilla в „Силата на съдбата“ от Верди с Мария Калас. Други записи: „Селска чест“ (Decca), „Адриана Лекуврьор“ (Colosseum), „Орфей“ от Монтеверди и „Дон Карлос“ от Верди (HMV), „Весталката“ от Спонтини и „Оберто“ от Верди (Cetra), „Лоенгрин“ от Вагнер – на италиански език (HRE). Един проект за запис на „Трубадур“ на фирма Remington не се осъществява.

В книгата на Иван Бенчев „Елена Николай – горчивата чаша на успеха“, издадена в София през 2006 г. има редица подробности за певицата, от които избрах някои:

“Елена Николай е природният феномен, който с помощта на Божията воля от никому неизвестна българка без роднини и опора само за няколко години успява да постави оперния свят в краката си и да накара всички, които са имали честта да я гледат, слушат или й партнират, да се преклонят пред феноменалния й глас, музикалност и най-вече многообразност. Голяма рядкост в света на операта е мецосопран, който с лекота пее Верди, Белини, Доницети и Вагнер. Навремето в Париж се казваше “Слушах Шаляпин и Борис Христов”, а после един критик добавя “..и Елена Николай”, като в критиката си за Белиниевата Норма казва: “Норма спокойно може да се казва и Адалджиза, която Елена Николай превърна в първа роля в операта.”


“Мечтата й да стъпи на сцената на Ла Скала се сбъдва през 1938 г. Заедно с Бениамино Джили пее в световната премиера на операта „Дафне“ от Моле. Българската певица е редовен член на Ла Скала повече от 17 сезона. Репертоарът й надхвърля 40 заглавия, пее на шест езика – италиански, немски, френски, руски, испански и български. Слиза от сцената, преди да навърши 60 години. Започва нов живот в света на киното. Играе в много филми заедно с големите имена от италианското кино – Алберто Сорди, Силвана Мангано и др. Когато умира през 1993 г., Италия отдава почит на българо-италианката Елена Николай, „един от най-здравите стълбове на Ла Скала, на големия италиански театър.” 

Александър Абаджиев пише в книгата си „Елена Николай. Най-великото мецосопрано на ХХ век“, София, „Изток-Запад“, 2011 г.“ следните думи: „Без съмнение българката е в тройката най-забележителни мецосопрани на отминалия век. Поне великите Мария Калас и Тулио Серафин я поставят на най-горното стъпало!“. И действително легендарният диригент Тулио Серафин е казал за нея: “Елена Николай бе не само забележителна Азучена, Амнерис, Ортруд. Тя се справяше великолепно с всички роли – от най-скромната до най-сложната. Феноменален глас, завладяващо артистично присъствие – това виждах цели 30 години от дебютния ни съвместен спектакъл в Кремона през 1934 г. Тя слезе от сцената като истинска кралица!”

През месец март 2014 година във връзка със следващия конкурс на името на Елена Николай в Панагюрище авторът Бойко Николов публикува в електронния портал „Blogalizator“ информация за партньорството на Елена Николай с големия италиански тенор Аурелиано Пертиле. Ето цитат от статията:

Партньорството на Елена Николай с Аурелиано Пертиле

От Бойко Николов | 18.03.2014 г.

(Забележка.: Поредицата „Знаете ли, че…?“ е част от партньорството през 2014 г. на „Blogalizator“ с Международен конкурс за млади оперни певци „Елена Николай“).

„През времето на дългата си оперна кариера Елена Николай има рядкото щастие да бъде партньорка на един от титаните на световните сцени – Аурелиано Пертиле.

Легендарният тенор разгъва необикновено продължително професионално поприще и значително по-възрастен от Елена Николай (в годината на дебюта й – 1934 г. Пертиле е вече на 49 години), в последните сезони на кариерата си, не рядко застава до нея по оперните сцени – от миланския театър „Ла Скала” до операта в Кайро.

Първият тенор на Италия очарова българката със съвършено овладения си глас, музикалността си, с неповторимо изразените си речитативи, с актьорското си въздействие, с огнения си темперамент. Пертиле е твърде различен в живота и на сцената. Прегърбен, стеснителен, мълчалив, той се появява с доспехите на Лоенгрин на сцената като образец на горда чистота, мъжествена красота, поетичен чар. На Елена Николай, облякла одеждите на Ортруд, се струва, че е невъзможно този безстрашен рицар да е създаден от скромния възрастен човек, който преди малко ще зърне зад кулисите…

Вълшебният артист и музикант Пертиле принуждава зрителите да забравят условностите на оперната сцена, недостатъците на фигурата му, възрастта му… Едно безпределно голямо топло сърце излъчва сиянието на съвършеното изкуство. Не случайно Пертиле е любимият тенор на Тосканини, който винаги го е предпочитал пред всички други именити тенори.

Елена Николай остава докрай свръхчувствителна към вдъхновеното партньорско присъствие на Пертиле. Съвместните им изяви в „Трубадур”, „Аида”, „Бал с маски”, „Силата на съдбата”, „Адриана Лекуврьор”, „Нерон” от Бойто, „Лоенгрин“ неизменно пораждат повишен творчески тонус у певицата. Като последствие се разгръщат ярки, вълнуващи последствия…

(край на статията)

След един много интересен и интензивен живот (последните години от живота си Елена Николай прекарва в дома „Верди“ в Милано, построен за възрастни дейци в областта на оперното изкуство), на 23 октомври 1993 г. великата българка и една от най-добрите певици на 20-и век приключва земния си път.

През 2013 година от 27 до 30 октомври в Панагюрище бе организиран за първи път Международен конкурс за млади оперни певци на името на Елена Николай. Ето едно официално съобщение, дадено в различни медии преди конкурса:

„От 27 до 30 октомври 2013 година град Панагюрище ще бъде домакин на първото издание на МЕЖДУНАРОДНИЯ КОНКУРС ЗА МЛАДИ ОПЕРНИ ПЕВЦИ „ЕЛЕНА НИКОЛАЙ”, организиран от Община Панагюрище.

Град Панагюрище има уникалния шанс да се впише в редиците на европейските културни музикални центрове, даващи летящ старт на хиляди млади таланти.

Първият международен конкурс за млади оперни певци на името на Елена Николай ще събере на една сцена младите таланти, ще им даде възможност да представят своята дарба пред авторитетно жури и да участват в една благородна надпревара, в която да се отличат най-подготвените за голямата сцена.

Амбицията на организаторите е с всяко следващо издание да се разширява международното участие, което със сигурност ще популяризира културното наследство и традиции на Панагюрище и областта, ще спомогне за откриването на нови хоризонти за региона, като привлекателна туристическа, културна и бизнес дестинация. Конкурсът е възможност за докосване на различни поколения зрители до магията на класическата музика.

Първият международен конкурс за млади оперни певци „Елена Николай” ще се проведе от 27 до 30 октомври 2013 година в два тура. Заявление за участие могат да подадат оперни певци на възраст от 23 до 33 години (включително). Конкурсът ще се проведе в залата на Театър Дом-паметник, град Панагюрище по видове гласове и по реда на жребий, изтеглен в деня преди конкурса. Всички творби се изпълняват в оригинал, на езика, на който са написани и в съпровод на пиано.

Галаконцертът на лауреатите ще се състои на 30 октомври от 18.30 часа в голямата зала на Театър Дом-паметник, Панагюрище със специалното участие на оркестъра на Държавна опера Стара Загора с диригент Григор Паликаров.

Председател на журито е оперната прима Христина Ангелакова. Почетен член на журито е именитата италианска оперна певица Бруна Балиони, която за първи път ще посети България. Още две световно признати оперни имена ще се присъединят в подкрепа на оперните таланти, като членове на журито – Дарина Такова и Калуди Калудов, както и диригентът Григор Паликаров.

На добър час!“

През 2016 година музикологът, писател и преводач Огнян Стамболиев написа в сайта на Софийската народна опера хубава статия за Елена Николай, която ще цитирам, за да попълня сведенията за нея:

Сайт на Софийска държавна опера – 2016 г.

Може определено да се каже, че тази българска певица бе от световна величина. Името й ще остане в аналите на певческото изкуство непосредствено до имената на нейните съвременници: Калас, Тебалди,  Дел Монако, Тито Гоби и Борис Христов, на които бе равностойна партньорка на първата музикална сцена в света – Миланската Скала.

Удивителен е пътят на момичето от пазарджишкото село Церово до първите оперни театри в света. Достоен е за биографичен игрален филм, каквито се правят в други държави, но не и у нас (това прекрасно изкуство – операта напоследък е в немилост пред властта!).

Ето накратко и този стремителен път. Ражда се на 24 януари 1905 т. в бедно, но будно железничарско семейство. Пее от дете. Родена е с глас. Прогимназия учи в Панагюрище, а гимназия в Американския колеж в Самоков. Като ученичка е „звездата” на училищните хорове и оперетки. След това започва да взема уроци при основоположника на нашата вокална школа Иван Вулпе. Не я приемат в Консерваторията поради …”немузикалност” (!). Огорчена и обидена, през 1928 г. заминава за Америка при своя брат емигрант. Работи като продавачка и мизерства. Пести пари, за да замине в Италия, родината на операта. През 1929 г. се явява на конкурс в консерваторията „Верди” в Милано. Местата са само три – за един сопран, един тенор и едно мецосопрано. Явяват се повече от 70 кандидати, а тя спечелва първото място. Ето и оценката на журито: 1) велоиколепен мецосопранов глас, 2) безспорна музикалност, 3) ярък театрален темперамент и 4) красива сценична фигура и изразително лице. С тези четири кратки фрази можем да определим дарбата на Елена Николай. Дарба, както се казва от Природата или от Бога.

Всъщност, тогава тя все още носи кръщелното си име, Стоянка Николова. Учи упорито, живее бедно – веднъж остава без пари и храна за цели десет дни! Завършва и се дипломира с отличие през 1933 г. като ученичка на прочутия маестро Винченцо Пинторио. През същата година прави своя дебют, при това с една от най-тежките и големи мецосопранови роли, Азучена от Вердиевия „Трубадур”. Това става на сцената на малкото градче Сало (по онова време в Италия оперни представления са се изнасяли дори в селата!). Там импресариото Канела, с когото започва работа, решава, че младата и никому неизвестна българка трябва да приеме по-ефектното име Елена Николай и с него тя остава до края на живота си (1983 г.). През следващата 1934 г. в Кремона се организира фестивал в чест на композитора Амилкаре Понкиели. В неговите опери „Джоконда” и „Блудният син”, под диригентството на именития Тулио Серафин, тя изпълнява главните мецосопранови партии с толкова голям успех, че е приета като „чудото на фестивала”. Следва покана за втория по значение италиански театър – Сан Карло, Неапол. Там младата българка направо триумфира пред една твърде сдържана и консервативна публика. Представя се като Азучена, играе още в „Кавалерът на розата” от Рихард Щраус и „Борис Годунов” от Мусоргски. Става редовна солистка на тази елитна трупа, следват покани за гастроли из цяла Италия.

Скоро идва и назначението в Ла Скала. Започва да работи с водещите диригенти и режисьори, да партнира на звездите на италианската сцена. А това са:  Аурелиано Пертиле, Бениамино Джили, Танкреди Пазеро, Чезаре Сиепи, Тито Гоби, Магда Оливиеро, Джакомо Лаури-Волпи, Мария Каниля и нашия блестящ тенор Тодор Мазаров. Цели три десетилетия Елена Николай е на върха. Редовна солистка на Скалата, постоянен гост на големите италиански театри (Торино, Венеция, Рим, Палермо, Парма, Генуа, Флоренция), на повечето европейски сцени, а също и в двете Америки.

До 1949 г. тя изнася с огромен успех 20 централни мецосопранови роли на миланска сцена, сред които: Еболи, Сантуца, Адалджиза, Улрика, Амнерис, Изолда, Далила, Шарлота, Орфей, Клитемнестра. През 1951 г. след скандал с италианския музикален критик Франко Абиати е наказана от дирекцията на Скалата с изключване от солистичния състав за три години. За добро или за зло?! През този период Елена Николай започва интензивна гастролна дейност из Европа, Северна и Южна Америка. Пътува много и жъне успехи в Чикаго, Далас, Ню Орлийн, Метрополитън, Лос Анджелис, Сан Франциско, Мексико Сити, Монреал, Рио де Жанейро, Буенос Айрес, Хавана, Сантяго де Чили, Канада, Колумбия, Венесуела …

През 1954 г. се завръща като кралица в Скалата. Представя се отново като Амнерис и Еболи, после като Далила и Шарлота, пее в „Електра” от Рихард Щраус, излиза на сцената заедно с Калас, Тебалди, Дел Монако, Ди Стефано, Карло Бергонци, Борис Христов, Танкреди Пазеро. Призната е за най-добрият мецосопран на своето време. И има защо. Изключителният си по обем (близо три октави) и красота глас, тя владее майсторски, съвършено. Това е един много топъл и благороден мецосопран от рядко срещано качество. (Всъщност, истинските мецосопранови гласове като нейния по принцип са рядкост). Низините й са дълбоки, благородни, центърът мощен, широк, височините бляскави, полетни, способни и за високо построени партии. Техниката й е белкантова, безупречна, позволява й да преодолява всяка партитура с лекота. Позволява й да се движи в един обширен репертоарен диапазон от Монтеверди, Вивалди и Глук, през Доницети, Белини, Верди, до Вагнер, Рихард Щраус, Респиги, Мусоргски.  Ролите си изгражда мащабно, но и с тънки психологически нюанси, с верен усет към стила и драматургията на творбата. Музикант, интерпретатор от най-висока класа! При това гласът й е не само с много красив, с благороден и мек тембър, също и пробивен, но и удивително фоногеничен. Записите й потвърждават това. За щастие, Елена Николай има немалко прекрасни записи, три от тях са изключителни – на оперите „Селска чест”, „Дон Карлос” и „Лоенгрин” (сред тях и една рецитална плоча на „Балкантон”), които са съхранили голямото й изкуство за поколенията. В света на операта  нерядко записите бързо остаряват, не само заради бурното развитие на техниката, но и заради интерпретациите. Но може да се каже определено, че макар и реализирани преди 7-8 десетилетия, записите на Елена Николай звучат великолепно, а интерпретациите й са наистина еталонни и не са остарели, напротив, по-добри са от тези на редица днес световно признати певци. А и нейният уникален, мащабен глас е без аналог днес.

Българската публика не можа да се срещне на живо с голямото изкуство на Борис Христов, обявен за „невъзвращенец” от предишната власт, но за щастие се докосна до Елена Николай. Първото й гостуване на софийска сцена е през 1942 г. с ролите на Азучена и Амнерис, през 1943 г. тя изнася благотворителен концерт и радиоконцерт „на живо” (както е било тогава). След войната е поканена от властите през 1956 и 1961 година.  Отново е Азучена и Амнерис в Софийската опера, а с оркестрите на филхармониите на София, Пловдив, Русе и Варна изнася концерти с избрани арии от своя обширен репертоар.

Другите ни срещи с тази велика българска бяха … в киното. През 60-те и началото на 70-те години тя се сне в 6 италиански кинопродукции, главно комедии под режисурата на прочутия Виторио Де Сика, заедно с актьори като Алберто Сорди и Силвана Мангано. И може да се каже, че и в киното бе също така убедителна и интересна както и в операта.

Похвална е идеята на общината в Панагюрище да организира международен певчески конкурс на нейно име. Той досега има няколко издания и вече набира сили и авторитет.

Огнян Стамболиев

(край на цитата)

Ще цитирам репертоара на Елена Николай, нейната дискография и филмография от източник на италиански език (по мое мнение данните за репертоар и дискография не са пълни) :

Repertorio

……..

Discografia

Anno Opera Ruolo Cast Direttore Etichetta
1949 Adriana Lecouvreur Principessa di Bouillon Mafalda Favero, Nicola Filacuridi, Luigi Borgonovo Federico Del Cupolo Colosseum/RCA/VAI
1951 La Vestale La gran Vestale Maria Vitale, Renato Gavarini, Alfredo Fineschi Fernando Previtali Cetra
1953 Cavalleria rusticana Santuzza Mario Del Monaco, Aldo Protti Franco Ghione Decca
1954 Don Carlo Principessa d’Eboli Mario Filippeschi, Boris Christoff, Antonietta Stella, Tito Gobbi, Giulio Neri Gabriele Santini HMV/EMI/Warner
1954 La forza del destino Preziosilla Maria Callas, Richard Tucker, Carlo Tagliabue, Nicola Rossi-Lemeni, Renato Capecchi Tullio Serafin Columbia/EMI/Warner

……

Filmografia

…….

Bibliografia

  • Elena Nicolai, La mia vita fra i grandi del melodramma, Parma, Azzali, 1993, p. 200.

(край на цитата)

През изминалите 6 години аз писах статии за Елена Николай и с други подробности. Днес ще завършва с една статия, която ми беше изпратена лично от моя ФБ-приятелка на 15 октомври 2017 г., която намирам за интересна и искам да я приложа тук:

Портал BGNOW.EU

Българка е най-великото мецосопрано на 20 век

Вторник, 26 септември 2017 г.


Знаете ли коя е Елена Николай? Това е българска оперна певица, величие на световната музикална сцена. И макар в родината ни да се знае много за нея, светът я признава за най-великото мецосопрано на 20 век. За съжаление нито един филм с нейно участие не е показван в България…

Нейната история ни пропомня журналистът Венелин Митев в новата си книга „Прогонените гении на България“, която издателство „Книгомания“ пуска на българския пазар. Публикуваме откъс от книгата без редакторска намеса:

ЕЛЕНА НИКОЛАЙ НЕ Е ПРИЕТА В НАШАТА КОНСЕРВАТОРИЯ – БИЛА „БЕЗНАДЕЖДНО НЕМУЗИКАЛНА”

Елена Николай (24.01.1905, Церово, Пазарджишка област – 23.10.1993, Милано) е велика оперна певица, мецосопрано. Завършва Американския колеж в Самоков и най-реномираната музикална академия „Джузепе Верди” в Милано. 17 години е примадона на миланската Ла Скала, 23 сезона – на „Сан Карло” в Неапол и още толкова на „Арена ди Верона”. След като слиза от сцената, се снима във филми на Виторио де Сика.

Елена Николай е ученичка в Американския колеж в Самоков, когато диригентът на училищния хор извиква майка й и казва:

„Дъщеря ви има златно гърло. Родена е за певица, трябва да учи пеене“.

Всъщност момичето тогава се казва Стоянка Савова Николова, псевдонимът й Елена Николай идва много по-късно. Майка й Парашкева е бедна женица от пазарджишкото село Церово, в онзи момент прислужница в Самоков. И вдовица – мъжът й умира малко след раждането на детето, затова едва свързва двата края. Добре че точно по това време се появява един добър човек – големият педагог и певец Иван Вульпе, който се съгласява да подготви момичето безплатно за изпитите в Консерваторията.
На първия тур – пеене, Стоянка се представя чудесно и й пишат шестица, но на втория тур – пиано и солфеж, й лепват двойка. Мнението и на двете пианистки от комисията е безапелационно: кандидатката е безнадеждно немузикална!

Вульпе се спуска да обяснява на всеки член на журито поотделно, че отхвърлят един рядък талант. Напразно. Стоянка, разбира се, много се отчайва, но само за кратко. След което изправя глава и се амбицира сама да докаже, че ще успее. Продължава да пее и да учи пиано.

Като вижда огромното й желание да стане певица, майка й пише сърцераздирателно писмо на сина си Кольо, който работи и учи в Америка. И скоро получава отговор: „Стоянка да стяга багажа си и да идва при мен!“.

Така по-малката сестричка се озовава в град Обердин, щата Охайо, и там се записва да учи философия като брат си, като едновременно с това работи като продавачка. Но след година и половина узрява за идеята да напусне университета и да замине за Италия, за да учи пеене. Най-напред се озовава в консерваторията „Николо Паганини” в Генуа, но още след първия сезон си дава сметка, че тя не е за нея. Амбициите й са много по-големи. Заминава за Милано, за да продължи образованието си в най-реномираната музикална академия „Джузепе Верди”. Явява се на много труден конкурс – 70 кандидати само за три места: едно сопрано, един тенор и едно мецосопрано. Тя печели първото място. Оценката на журито: 1) великолепен мецосопранов глас; 2) безспорна музикалност; 3) ярък театрален темперамент; 4) красива сценична фигура и изразително лице.

Докато следва, тя живее много бедно – веднъж даже остава без пари и храна за цели десет дни! Но през 1933 г. завършва с отличие като ученичка на прочутия маестро Винченцо Пинторио. Въпреки това в началото пее в оперни театри в малки градове. (Едно съществено пояснение ми даде преди години Иван Бенчев, авторът на книгата за Елена Николай „Горчивата чаша на успеха”: най-опасната и разбираща публика в Италия е в провинцията, там всеки пее и познава оперите, които гледа от А до Я, а когато нещо на сцената не е по вкуса на публиката, тя свирка, хвърля яйца и домати и спектакълът се превръща във фарс. Няма значение дали си начинаещ или „божество”.)
На един такъв спектакъл в Малта, в който пее Магдалена в „Риголето”, Стоянка не може да синхронизира пеенето си с квартета на финала. Когато се връща в Милано и разказва на своя професор какво се е случило, той и един възрастен импресарио веднага решават, че незабавно трябва да смени името си, защото иначе лошата слава на неподготвена певица ще я преследва навсякъде. Освен това името Стоянка Николова е много трудно за произнасяне от италианците. Импресариото решава, че осанката й е царствена и прилича на кралица Елена, жената на последния италиански крал. А фамилното й име е Николова и оттам идва Николай. Така Стоянка Николова става Елена Николай и това име й остава за цял живот.

Биографът й Иван Бенчев, разказва, че пътят й към голямата сцена започва по много смешен начин. Елена Николай е на 29 години, когато град Кремона празнува 100-годишнината на Амилкаре Понкиели, чието име краси градчето със златни букви, заедно с имената на Авати и Страдивариус. Честването включва и двете най-силни опери на композитора: „Джоконда“ и „Блудният син“. Поканено е цяло съзвездие от певци – Джина Чиня, Бениамино Джили, Марио Базиола, Джана Педерчини и др. На пулта – великият Тулио Серафин. На Елена Николай е поверена втората мецосопранова роля в „Джоконда” – Сляпата. Премиерата идва, минава първо действие, всичко върви блестящо, но зад кулисите се развихря скандал, който поставя спектакъла на ръба на провал. Примадоната Педерчини, която пее Лаура, влиза в яростен спор с импресариото и най-безцеремонно напуска театъра, без да помисли какво ще се случи след нейната крайно безотговорна към публиката постъпка. Кой може да я замести? Джина Чиня се втурва към Тулио Серафин и му показва кой може да спаси спектакъла: Елена Николай знае партиите и на Сляпата, и на Лаура. Елена съблича единия костюм, в движение гардеробиерките набързо преправят костюма на Лаура и я обличат. В трето действие в ролята на Сляпата излиза една хористка, тъй като участието е съвсем малко. И ето я Елена Николай като Лаура, замествайки не кого да е, а самата Педерчини. Когато изпява арията „Морска звезда”, публиката направо избухва в нестихващи аплодисменти.

След „Джоконда“ идва „Блудният син“, където главната роля е поверена на другата примадона – Стиняни. Историята се повтаря, макар и в малко по-различен вариант. Този път певицата въобще не пристига и Елена Николай за втори път замества отсъстваща примадона, отново в главна роля. Така пътят й към световната слава е открит.

И до днес в оперните среди се говори с възторг не само за изумителния й талант, но и за нейната безкомпромисност по отношение на изкуството. Помни се случаят как зашлевява известен музикален критик и той полита надолу с главата по стълбището на „Ла Скала“.

Критикът Франко Абиати следи отблизо кариерата й и пише за изявите й в открития Летен театър на Милано, който всъщност е стар средновековен замък. Но с течение на времето, както често става в живота, критикът, без основателна причина, започва да публикува все по-неласкави критики за нея. Да се отзоваваш така за световно утвърдена певица, при това любимка на публиката, е най-малкото странно. Историята се повтаря и потретя и най-после след поредната отрицателна оценка за изпълнението на Елена Николай в „Аида“ на сцената на „Ла Скала“ , което и зрителите, и самата тя смятат за чудесно, между двамата следва обяснение. Разговорът става в един от антрактите на операта „Ирис“ от Маскани. Мястото е ослепителното фоайе на „Ла Скала“, а, както се досещате сами, не липсват и зрители. Явно провокирана от незаслуженото отношение на Абиати, който забравя кавалерското чувство, възпитанието, а и почитта, която дължи на оперната примадона, Елена Николай губи контрол и му зашлевява шамар. Едно уточнение: тя е с една глава по-висока от критика – 178 см, стройна като балерина, но излъчва сила и величие. Зашеметен от удара, критикът се търкулва по стълбището. На другия ден всички говорят за случката, а Елена Николай е в центъра на вниманието на вестници, зрители, колеги и ценители. Всеки, който познава италианската публика, може да си представи каква буря поражда конфликтът Абиати–Николай. „Това е малко или много война между звездата чужденка (българка) и един от колегите музикални критици. Множеството е на страната на Елена, възхитено от смелостта на чужденката, търсеща правото си, и то не само със слово, срещу всесилния критик. Лошото в случая е, че ръководството на „Ла Скала“ застава на страната на италианеца – по обясними причини. И въпреки неотложната нужда на театъра от една от първите му звезди я отстранява за две години”, разказва Иван Бенчев.

Тя обаче заявява: „Няма да се моля. Аз съм Николай, при това българка! Светът е мой“… И след време директорът на Скалата е принуден да отстъпи. Купува най-старото шампанско и огромен букет и на колене я моли да се върне. Така тя се връща, и то в най-великото изпълнение на „Трубадур“ на всички времена. До 1949 г. изнася с огромен успех 20 централни мецосопранови роли на миланска сцена, сред които Еболи, Сантуца, Адалджиза, Улрика, Амнерис, Изолда, Далила, Шарлота, Клитемнестра. Освен това е постоянен гост на големите италиански театри (Торино, Венеция, Рим, Палермо, Парма, Генуа, Флоренция), на повечето европейски сцени, а също и в двете Америки – Чикаго, Далас, Ню Орлиънс, „Метрополитън“, Лос Анджелис, Сан Франциско, Мексико Сити, Монреал, Рио де Жанейро, Буенос Айрес, Хавана, Сантяго де Чили, Канада, Колумбия, Венецуела.

Цял свят я признава за най-великото мецосопрано на XX век.

Изключителния си по обем (близо три октави) и красота глас тя владее съвършено. Низините й са дълбоки, благородни, центърът – мощен, широк, височините – бляскави. Техниката й е белкантова, безупречна и й позволява да се движи в обширен репертоарен диапазон – от Монтеверди, Вивалди и Глук, през Доницети, Белини, Верди, до Вагнер, Рихард Щраус и Мусоргски. Споменах Вагнер. Колко наши елитни певици с международна кариера си разрешиха като нея да пеят Вагнер?

Елена Николай е най-добрата изпълнителка на Брунхилда в тетралогията на Вагнер. С тази партия тя се изявява най-вече на сцената на Арена ди Верона. (Наскоро разбрах, че в Арена ди Верона, за цялата й стогодишна история, 19 българи са пели ключови роли. За сравнение гърците са само двама, румънците – четирима, руснаците – седем.) Пак в ролята на Брунхилда я аплодират Рим, Флоренция, Парма, Болоня, Реджо Емилия, Мюнхен, Хамбург. Италианският печат пише: „Какъв парадокс, първата „италианска“ Брунхилда е от България!”

Елена Николай пее и в „Лоенгрин“, „Тристан и Изолда“, „Рейнско злато“…
С една дума, тя е феномен – помитаща гласова даденост, темброво великолепие, властно и категорично присъствие.

Единствената роля, за която мечтае цял живот, но не я изпълнява, е Мадам Бътерфлай от едноименната опера на Пучини. Защо? Ами защото тази партия е предназначена за високо сопрано и изисква крехка, нежна фигура. Елена Николай обожава Пучини и съжалява, че великият композитор не е създал нито една голяма роля за мецосопрано, а е заложил изцяло на сопраните интерпретацията на своите героини. Един-единствен път тя пее Пучини през 1954 г. в театър „Муничипале“ в Сао Пауло, Бразилия. Тогава изпълнява ролята на студената и жестока принцеса в „Сестра Ангелика“. Ролята е епизодична, но има една голяма ария – монолог, и Елена Николай се превъплъщава блестящо в образа.

Не знам дали си давате сметка какво значи едно мецосопрано да пробие и да се наложи като № 1 в Италия. За разлика от Борис Христов, който налага много бързо превъзходството си над сравнително малобройните италиански баси, тя води епични битки, за да бъде призната за продължителка на великите вокално-артистични традиции на предшественичките си. И да надмине както тях, така и съвременничките си мецосопрани.

Елена Николай вече е в зората на Христовата възраст, на 33 години, когато нейният професор Пинторио я запознава с внука си, доктор Андреа ди Маджо, и той се влюбва в нея от пръв поглед, въпреки че тя е доста по-висока от него. Женят се през 1937-а, а на следващата година примата ражда първата си рожба, която след няколко месеца умира. Второто им дете се появява на бял свят през 1940-а, когато Елена вече пее в Скалата. Кръщават го с две имена – Мария-Аурора. Странно е обаче, че майката нарича дъщеричката си по български – Минка. Впоследствие тя ще насочи Аурора-Минка към изкуството и ще я изпрати да учи пиано в скъпо частно музикално училище. Минка полага големи усилия, но се оказва, че няма дарба и както повечето деца на велики музиканти и певци не може да продължи пътя на майка си. След време тя ще се обърне към друга кариера и ще стане юрист.

За разлика от повечето примадони, около които поради естеството на работата им в оперните среди непрекъснато се вихрят скандални любовни истории, Елена Николай през целия си живот остава вярна съпруга. Докато д-р Ди Маджо е жив, а и след това, тя не си позволява нито една волност. 19 сезона е примадона на Ла Скала, 22 сезона – на Сан Карло в Неапол, най-стария оперен театър в Европа, и още толкова – на Арена ди Верона. Не друг, а великият Борис Христов признава, че когато пее с нея, винаги ще е № 2. А Мария Калас просто се страхува от нея. Гласът на феноменалната българка и актьорското й майсторство я изкарват от равновесие. Елена Николай знае това и гледа да не я дразни, особено след като истеричната гъркиня се сбива на сцената с Марио дел Монако. Затова, когато Тулио Серафин иска тя да пее Норма вместо Калас, а Калас да поеме нейната партия на Адалджиза, Елена Николай се засмива и казва: „Тулио, ти си голяма хиена и хитрец, но аз няма да се хвана на твоите номера!“ Той въздиша: „Жалко, загубихме единствената Норма!“

През 1963-а по собствено желание Елена Николай напуска оперната сцена, макар че е само на 58 години. Иска да я запомнят на върха. „Тя слезе от сцената като истинска кралица! – възкликва най-големият диригент на всички времена Тулио Серафин. – Елена Николай бе не само забележителна Азучена, Амнерис, Ортруд. Тя се справяше великолепно с всички роли – от най-скромната до най-сложната. Феноменален глас, завладяващо артистично присъствие – това виждах цели 30 години от дебютния ни съвместен спектакъл в Кремона през 1934 г.“

Причината за оттеглянето й? Само за един месец умират майка й и съпругът й. Тя се чувства съсипана. И ужасно уморена. В един момент през главата й даже минава мисълта да се самоубие. Но точно тогава по телефона й се обажда най-големият италиански кинорежисьор Виторио де Сика:

„Госпожо Николай, аз съм ваш най-искрен почитател от десетки години. Снимам филм, в който ми е необходима артистка за главната роля. Пробвах много, единствена вие ставате“.

През следващите години Елена Николай прави с него седем филма. Всички те са прожектирани по цял свят, включително и в Болшой театър, у нас – нито един.
В България тя пее само няколко пъти – през 1942, 1956 и 1961 г. Тогава ценителите на операта имат възможност да се възхищават от нейния силен и разтърсващ глас в ролите на Амнерис, Адалджиза и Азучена.

По време на нейното гостуване в София една сутрин някой чука на вратата на стаята й в хотел „България“, където е отседнала. Отваря и вижда млад мъж в черен костюм. „Вие ли сте другарката Николай?“ – пита той. „Аз съм госпожа Николай“, отговаря примата. „Изпратен съм от ЦК на партията, за да ви поканя на банкет, организиран във ваша чест. Ще се радваме да ни изпеете нещо“, обяснява мъжът. „Благодаря за поканата, но ще ми бъде трудно да я приема, понеже вече имам договор с Концертна дирекция и не мога да го нарушавам. Така че съобщете в ЦК, че банкетът ще мине без мен“ – охлажда ентусиазма му Елена Николай.

Представяте ли си с какъв ужас си е помислила, че ще трябва да пее на някакъв банкет на самодоволни партийни величия, докато мляскат печени мръвки!

Интересен детайл в биографията на най-великото мецосопрано на XX век е, че двайсет години тя спонсорира дома за стари музиканти „Верди“ в Милано, където са погребани великият маестро и жена му Джузепина. Затова на стари години и Елена Николай отива в дома „Верди“.

„Много хора се чудят и все ме питат защо живея в Дом „Верди“. Защо не живея с Минка? В къщата „Верди“ аз имам всички най-големи удобства. Взела съм си всички скъпи на душата ми вещи, килими, картини, книги… И тук, в този дом, сред спомените си бих искала да доживея дните, които Господ ми е дал“, пише в спомените си Николай.
Завесата на живота й се спуска на 23 октомври 1993-а.

„Отиде си един от най-здравите стълбове на театър „Ла Скала“ и въобще на оперния театър – пише италианският печат… – Отиде си Елена Николай, която живееше в Италия, но никога не забрави българските си корени“…

На вратата на гримьорната й в „Ла Скала“ и до днес виси златна табелка: „На Елена Николай от признателна Италия“.

Източник: rodnoto

(край на цитата)

Нека си спомним днес на 25 януари 2020 г. за Елена Николай по случай 115 години от рождението й вчера на 24 януари и да не забравяме какво писа Огнян Стамболиев в статията си за нея:

„Призната е за най-добрият мецосопран на своето време. И има защо. Изключителният си по обем (близо три октави) и красота глас, тя владее майсторски, съвършено. Това е един много топъл и благороден мецосопран от рядко срещано качество. (Всъщност, истинските мецосопранови гласове като нейния по принцип са рядкост). Низините й са дълбоки, благородни, центърът мощен, широк, височините бляскави, полетни, способни и за високо построени партии. Техниката й е белкантова, безупречна, позволява й да преодолява всяка партитура с лекота (…)“.

Мир на праха й!

…..

Забележка: Преди известно време две мои ФБ-приятелки написаха следните коментари след една моя статия за Елена Николай:

Irena Petkova – И аз се запознах с Елена Николай в зала България, помолих я за автограф, тя отвори страницата на нейната книга, където беше снимката и в ролята на Сантуца, подписа се и каза: „Слушайте легатото в арията на Сантуца“…! Уникален глас!❤

Tatiana Chivarova – И аз се запознах с нея в Милано. Чу ме на един мой концерт когато бях в Школата на Скала. Голяма чест за мен! И после я попитах как се пеят пианисими. Тя ми каза нещо върху което дълго мислих и се упражнявах и накрая разбрах. Така че пианисимите ги дължа на нея.
´´´´´´