Penda, Alex (BGR, Sopran)

Днес празнува рожден ден сопранът Александрина Пендачанска (Алекс Пенда)

„Джиджи Пендачанска е хубав повод да си помислим за нашите таланти, за нашите вълшебства – да се опитаме да ги открием и осъществим. Всичко е възможно и то зависи от нас, всичко е в нашите ръце.

Има нещо страхотно в живота. И то е, че всеки човек може да го превърне в красива приказка, в която достига пределите на мечтите си. Малкото момиче, което тайно е пеело големите арии го доказва. И прави вълшебства на сцената и досега. И ще продължи и в бъдеще“.

(цитат от статия през 2018 г. на актьора Владимир Карамазов за Александрина Пендачанска)

Драги приятели на оперната музика, днес на 24 септември 2020 г. празнува рожден ден една от най-известните съвременни български оперни певици – сопранът Александрина Пендачанска (Алекс Пенда), за която пиша статия за пръв път и особено се радвам за това. Понеже пиша моите „оперни истории“ в Германия, обикновено през месец септември не съм тук и по тази причина още от 2013 г. не мога да посветя статии за оперни дейци, родени през този месец, понеже пиша на календарен принцип – или дата на рождение, или на смърт, ако вече са починали.

За Александрина Пендачанска имам от няколко години редица събрани информации, но до сега по горната причина не съм могъл да й посветя статия, макар че тя отдавна заслужава това внимание. Само като се погледне списъка на нейния оперен репертоар до сега, и като се има предвид възрастта й, този огромен и разнообразен репертоар говори достатъчно добре за огромните й вокални и артистични способности. Нека още сега го цитирам (източник на италиански език):

Repertorio

Ruolo	Titolo	Autore
Leonore	Fidelio	Beethoven
Alaide	La straniera	Bellini
Adalgisa	Norma	Bellini
Carmen	Carmen	Bizet
Margherita	Mefistofele	Boito
Oksana	Čerevički	Čajkovskij
Parisina	Parisina d’Este	Donizetti
Adina	L’elisir d’amore	Donizetti
Elisabetta I	Maria Stuarda	Donizetti
Lucia Ashton	Lucia di Lammermoor	Donizetti
Elisabetta I	Roberto Devereux	Donizetti
Stonatrilla	L’opera seria	Gassmann
Antonida	Ivan Susanin	Glinka
Gorislava	Ruslan e Ljudmila	Glinka
Circe	Telemaco	Gluck
Agrippina	Agrippina	Händel
Cleopatra	Giulio Cesare in Egitto	Händel
Alcina	Alcina	Händel
Alcina	Orlando Paladino	Haydn
Nedda/Colombina	Pagliacci	Leoncavallo
Santuzza	Cavalleria rusticana	Mascagni
Esclarmonde	Esclarmonde	Massenet
Poppea	L’incoronazione di Poppea	Monteverdi
Aspasia	Mitridate, re di Ponto	Mozart
Arminda	La finta giardiniera	Mozart
Elettra	Idomeneo	Mozart
Contessa d’Almaviva	Le nozze di Figaro	Mozart
Donna Anna Donna Elvira	Don Giovanni	Mozart
Regina della notte	Die Zauberflöte	Mozart
Vitellia	La clemenza di Tito	Mozart
Suor Angelica	Suor Angelica	Puccini
Floria Tosca	Tosca	Puccini
Donna Fiorilla	Il Turco in Italia	Rossini
Dorliska	Torvaldo e Dorliska	Rossini
Adina	Adina	Rossini
Ermione	Ermione	Rossini
Elena	La donna del lago	Rossini
Semiramide	Semiramide	Rossini
Madama Cortese	Il viaggio a Reims	Rossini
Mrs Slender	Falstaff	Salieri
Cleopatra	Giulio Cesare in Egitto	Sartorio
Salome	Salome	Strauss
Chrysothemis	Elektra	Strauss
Nitocri	Sesostri	Terradellas
Ophélie	Hamlet	Thomas
Lucrezia Contarini	I due Foscari	Verdi
Lady Macbeth	Macbeth	Verdi
Luisa Miller	Luisa Miller	Verdi
Gilda	Rigoletto	Verdi
Violetta Valery	La traviata	Verdi
Hélène	Les vêpres siciliennes	Verdi
Amelia	Un ballo in maschera	Verdi
Principessa d’Eboli Elisabetta di Valois	Don Carlo	Verdi
Aida	Aida	Verdi
Mrs Alice Ford	Falstaff	Verdi
Kundry	Parsifal	Wagner

(край на цитата)

Какво богатство от разнообразни роли – от предкласика, класика, романтизъм, веризмо, композитори от най-различни стилове и епохи, също и такива като Вагнер и Рихард Щраус, Росини, Доницети, Моцарт, Верди, но също така и Хайдн, Глук, Хендел и Флориан Гасман са предпочитани автори, в опери от които тя взема участия. При това този огромен списък – около 60 роли, не съдържа абсолютно всичко, което тя има в репертоара си. При разговор с нея тя ми е споделяла, че съгласно личната й статистика този брой е около 73 централни оперни партии, повече от 20 кантатно-ораториални произведения, голямо количество камерна музика, които тя е изпяла и сега пее в най-престижни театри и фестивали по света. В последните години най-много пее Тоска, Лейди Макбет, Амалия от „Бал с маски“, Сантуца в „Селска чест“ и други.

При това редица от тях или отделни части са включени в повече от 26 диска, като голямо количество от тях е с цели оперни произведения, и то все за световни звукозаписни компании като DECCA, HARMONIA MUNDI, NAXOS и много други.

Една от причините за този огромен репертоар е тази, че Александрина Пендачанска е започнала с оперните си изяви, както в България, така и в чужбина, много рано – почти от тинейджърските години. През 1987 г., едва на 17 години, тя дебютира с ролята на Виолета в операта „Травиата“ от Верди и през следващите години печели награди от няколко международни конкурси. На 19 години печели конкурса „Антонин Дворжак“ в Карлови Вари, Международния певчески конкурс в Билбао и конкурса UNISA в Претория в Южна Африка. Къде може да се намери подобно начало при друга международно известна оперна певица днес по света?

Разбира се, останалите причини са съвсем специфични за нея: тя принадлежи на фамилия от изключителни музиканти, има очевидно огромен талант и воля да го развие докрай, дадени й от природата. Именно: майка – оперна певица, баща – музикант, дядо – концертмайстор и диригент със световна слава, баба – пианистка и преподавател, леля – пианистка. И всички – в една къща. На това му се вика да ти е предизвестена съдбата.

И още може би редица други причини, които обаче се коренят в самия характер на Александрина Пендачанска.

За да разберем поне част от тия причини, аз ще започна моята статия днес именно с една много важна и хубава информация от 2018 г., която дава до голяма степен отговор на поставените въпроси. Това е една статия на известния български драматичен артист Владмир Карамазов, чието име е достатъчно авторитетно за онова, което той ни разказва в тази изключително интересна статия за Александрина Пендачанска. Аз се запознах със статията през 2018 г. и високо я ценя като достоверен източник за певицата. Тя беше публикувана във Фейсбук на 9 октомври 2018 г. – само началото, но беше даден линк към целия текст. Аз цитирам тук цялата статия:

„Не знам от къде намерих дързост да се обадя на Александрина Пендачанска и да и кажа, че бих искал да я снимам и направя материал за нея. Не съм журналист, не съм фотограф. Просто, вярвам че е нужно за добрите примери да се говори. Дотук добре. Обадих и се, тя се съгласи, защото е добър човек, а и се познаваме от общи приятели. Но след като се съгласи, на мен ми стана някак гузно. Тази жена е давала интервюта за световни медии, снимали са я страхотни фотографи. Усетих, че се набутах в нещо отговорно с което бих могъл да я изложа. А кой съм аз да изложа Александрина Пендачанска. Беше ми напрегнато. Мисля, че се надцених. Но пък ми беше приятно. Както и да е. Това са моите мисли и случки около този материал. Представям ви Александрина Пендачанска такава каквато е тя за мен. Възхищавам й се. Тя е голям човек, който се остави в ръцете на един актьор. Всички трябва да се гордеем с нея, защото не всеки може да постигне това което е постигнала тя. Могат го истински добрите хора, които са заслужили, докоснатите от някой, някъде на високо …“

Александрина Пендачанска…, която прави вълшебства

9 октомври 2018

Част от проекта „Мисия Маверик“

Бях на нейния самостоятелен концерт в зала 1 на НДК през 2016. Беше претъпкано, тя пееше арии от нейни роли на световните сцени. За всяка от тях излизаше с нова рокля, която я превръщаше в блестяща точка на сцената. Изпълненията бяха умопомрачителни и главозамайващи. Не помня в каква част от времето се наслаждавах на музиката и колко се занимавах с това какво сложно нещо е пеенето и как се става певица от такъв висок ранг. Мислех и за напрежението, което навярно изпитва от огромното очакване на публиката. Замислих се и за отговорността да е на ниво винаги, макар и инструментът (гласът) да е природен, не физически. И че, ако на този инструмент му се случи нещо, няма как някой да се пресегне отзад и да подаде нов. Как се грижи за такова нещо и как зависи от него.

Концертът свърши.

Бях с Теодора Духовникова. Като излязохме от залата, седнахме на стълбите в коридора. Бяхме зашеметени. Погледнахме се и почти едновременно си казахме, че ние – актьорите, сме лигльовци и мързели и на нас ни е най-лесно. Балетистите, музикантите, оперните певци отделят часове всеки ден в репетиции и поддържане на формата си. Ние – нищо. Е да, аз не ям така, както бих искал да ям, за да не качвам килограми, но това го прави почти всеки човек, който поне малко държи на здравето и външния си вид. Накратко, с Теди много се потиснахме. Аз се почувствах като лентяй. Оттогава много исках да си говоря с Александрина, да разбера как е постигнала всички върхове в кариерата си. След време случайно се срещнахме на един купон и си поговорихме. Като всеки много талантлив и успял човек, тя е с лек характер, земна и истинска. Не парадира с нищо. Най-обикновен, много мил човек.

И като се появи предложението от „Glenfiddich“ за проекта “Мисия Маверик” моментално си казах, че тя е първата от моите избраници, за които искам да разкажа точно тук. Джиджи е истинско вдъхновение за мен и ме кара да мечтая. Обадих ѝ се и тя се съгласи. Идеята за снимките с нея беше мащабна – исках да има много пространство, широта, исках да я снимам сред житата. Бях избрал едни много красиви, матово-златисти жита. Така си я представях в тази шир, като застанала пред големия Свят. Щеше да стане много хубава фотосесия, но няколко поредни дни не спря да вали. Признавам, че ми падна камък от плещите и че дъждът ме спаси. Отдъхнах си, защото трябваше да я закарам до мястото, което се намираше извън София. Постоянно мислех, че аз отговарям за няколко часа за тази жена. Ако се блъсна с колата, ако тя падне и си счупи крака по наклона до това поле, ако настине от дъжда и си загуби гласа завинаги… Тогава аз и моето желание да я снимам, ще сме виновни за злополуката на световна звезда. И после какво „извинявай“ ли ще ѝ кажа? И много ми олекна, когато се оказа, че няма да отговарям за нея. Срещнахме се у тях, дълго си поговорихме, поснимахме се и стана чудесно.

Талантът безспорно е много важен, но много по-важно е да се научим да го развиваме, пазим и реализираме. Той е нещо, което някой отгоре ти дава – това не го контролираме. Но всичко останало зависи от самите нас. Александрина Пендачанска е родена в семайство (направо фамилия) на музиканти. Винаги е знаела, че може да пее, по-скоро се е учудвала как хората не могат да пеят. Мечтаела да прави вълшебства (като всяко дете). Майка – оперна певица, баща – музикант, дядо – концертмайстор, баба – пианистка и преподавател, леля – пианистка. И всички – в една къща. На това му се вика да ти е предизвестена съдбата.

Баба ѝ я води на изпит за влизане в първия експериментален клас на Музикалното училище. В този клас за първи път приемат няколко деца на петгодишна възраст. Изпитът е, за да се види дали малките дечица са музикални, никой не очаква от тях кой знае какво. Но баба ѝ казва на комисията, че нейната внучка пее много добре. По това време майка ѝ започва голяма кариера в Пловдивската опера и репетира непрестанно новите си роли в банята (там е единственото свободно място в къщата). Малката Александрина ненавиждала ролите, в които майка ѝ умирала, наричала ги „умирства“. Но наред с „умирствата“, оперната певица получава и различна роля – на Розалинда в оперетата „Прилепът“ на Йохан Щраус-син. Там всичко е цветно, смешно и приповдигнато. Това ужасно много се харесва на бъдещата звезда и тя я научава за изпита. Но комисията иска тя да изпълни откъс от „Травиата“. Александрина се съгласява, но при едно условие – да има чаша за финалната наздравица и след това да изпее Розалинда. Изпълнението предизвиква истински фурор, а Джиджи влиза безапелационно в Музикалното училище и започва да учи пиано и солфеж. Следват годините с всекидневни упражнения на пиано, докато навън децата играят на жмичка. В кратките паузи от упражненията тя поглеждала навън да види как всички се забавляват с игри и закачки. Много искала да бъде и балерина. Имала данни за това, но баща ѝ категорично я спира. След като окончателно разбрала, че няма да бъде нито белия, нито черния лебед и усетила трудността на пианото, но сцената и ролите не спирали да я вълнуват, логично се насочила към оперното пеене. Въпреки молбите да продължи с пианото, за да не се окаже, че няма подходящия глас, тя категорично знаела, че глас ще има. И провокирана от тези страхове на родителите си, сама започнала да търси оперния звук. И не след дълго, още на 12 години, „вълшебството“ започнало да се получава. Вродената вокална интуиция ѝ помогнала да започне да пее с оперно звучене. В шести клас се престрашила и поискала майка ѝ да я чуе. Взела касетофона и пуснала предварителено направен запис. Майка ѝ очаквала изпълнението да е на пиано. Но на записа зазвучава „Аида“, след това последвала „Травиата“. Валери се просълзила и всичко било ясно. Първия урок по пеене взима на 15 години в Пловдив при нейната майка и големия български диригент Михаил Ангелов – нейните единствени учители.

Когато Александрина е в 11-ти клас и се случва, така че точно тогава оперната прима Гена Димитрова отново прави майсторски клас в София, тя пожелава да се яви на прослушване, макар че е с десет години по-малка от останалите кандидати. Гена Димитрова е впечатлена от певческите дарби на младото момиче и така тя прави своя дебют в НДК с „Травиата“ – едва на 17 години през 1988 г. с ролята на Виолета. Тук и съдбата се намесва, защото веднага след концерта заминава за Чехия и печели първа награда на престижен конкурс. По същото време излъчват по телевизията, по единствения тв канал, концерта в НДК след голям футболен мач. Така цяла България гледа младата оперна сензация. Връщайки се от Чехия, още на летището тя разбира, че е станала звезда. Завършва Музикалното училище, влиза в Консерваторията като звезда и след една година я напуска. По това време тя вече пее на сцената на Софийската опера, немислимо до този момент без завършена Консерватория. Решава да я напусне, защото ангажиментите са много и постоянни. Става звезда много бързо и още като малка преживява славата, докосва се до нея и я превъзмогва.

Започва да пътува, печели многобройни конкурси и прослушвания. Така леко и с финес тя започва да покорява света. Става космополитна личност. Но колкото повече опит натрупва, толкова по-големи стават очакванията на публиката и отговорността. Малко хора се замислят за това, че до горе трудно се достига, но още по-трудно е да се задържиш на върха. Пее в най-престижните опери в цял свят. Виена, Париж, Берлин, Ню Йорк, Рим, Брюксел, Вашингтон, Хамбург, Москва, Торино, Неапол, Санта Фе, Брегенц, Монте Карло, Тел Авив, Хюстън, Лисабон… списъкът е дълъг. Над 70 роли. Много фатални жени са минали през творческото ѝ битие, съ-преживяла е всяка една от тях и когато им е дошло времето, им е позволила да си тръгнат. Преди няколко месеца тя разказа за себе си в „Това съм аз“ – за своите три десетилетия на сцената. Тя е от творците, които си знаят ангажиментите за 5 години напред, приела е този начин на живот и не му се съпротивлява. Обича да живее през нощта, нощна птица е. Но за да възстанови гласа си се опитва да спи над 8 часа, особено преди тежък спектакъл. Когато има свободно време, обича да се разхожда из малките улички на Париж и да наблюдава хората, да ги анализира.

Споделих ѝ моето схващане, че актьорите са най-мързеливи и че ни е най-лесно. Тя скочи срещу мен и започна да ме убеждава в противното. Беше ми интересен нейният анализ. Слушах я внимателно. Според нея на нас ни е най-трудно, защото нашият талант най-лесно се хваща от хората. Всички зрители много лесно усещат с интуицията си дали пресъздаваме живота автентично и достоверно. Защото, колкото по-талантлив актьор си, толкова по-вярно пресъздаваш емоциите на героя си. Обикновен зрител не може толкова лесно да улови лош оперен певец. Трябва му слух, трябват и натрупани часове в операта, за да започнеш да отличаваш добрия от не дотам добрия певец. Съгласих се с нея, но за момент. След това наум си казах, че няма как да се сравни нейното пеене, нейното присъствие, нейната грижа за таланта ѝ, например с мен и това, което аз правя. Аз се грижа единствено да не напълнея. Всичко останало си идва само и аз не полагам старание за него. Колкото повече порастваш, толкова повече пъти животът те среща с трудности, от които трупаш житейски опит и го използваш за правенето на дадена роля. За мен това е просто. Нейното е ужасно сложно.

И пак се сещам как седяхме в зала 1 и я слушахме. Сменяше рокля след рокля, пееше и изглеждаше като ангел, случваше вълшебство след вълшебство с лекота. Това не е случайно, някой отгоре специално се е погрижил за нея.

Джиджи Пендачанска е хубав повод да си помислим за нашите таланти, за нашите вълшебства – да се опитаме да ги открием и осъществим. Всичко е възможно и то зависи от нас, всичко е в нашите ръце.

С подкрепата на „Glenfiddich Whisky“

Текст – Владимир Карамазов

Фотограф – Владимир Карамазов

09.10.2018 Владимир Карамазов®

(край на цитата)

Оставям на моите ФБ-читатели и приятели да си направят изводите, аз вече казах мнението си по-горе.

А сега нека цитирам едно предаване на БНР за една от най-интересните й роли в последно време – ролята на Кармен в едноименната опера от Бизе – интересна, защото обикновено се пее от мецосопрани, а Александрина Пендачанска е по начало сопран:

БНР

Кармен е най-новото превъплъщение на Александрина Пендачанска

публикувано на 19.10.2014

Автор: Ирена Гъделева

Сопранът Александрина Пендачанска направи дебюта си като Кармен- 60-ата поред роля в кариерата й.

Премиерата в Театър Сен Гален, Швейцария, беше на 18-и октомври под диригентството на Модестас Питренас, с участието на Ладислав Елгр като Дон Хозе и Арис Аргирис – Ескамилио. Постановката е дело на младия италианец Никола Берлофа, който за първи път поставя опера в Сен Гален.

„Това за мен е осъществена мечта. Огромна благодарност съм всички, които направиха това възможно и го споделят с мен“, написа Александрина Пендачанска в профила си във Фейсбук.

Българската Дива има в репертоара си много от най-силните и страстни героини в оперната литература. На сцената в Сен Гален тя направи фурор като Саломе в едноименната опера на Рихард Щраус през 2012 година. Наскоро американската критика я определи като „впечатляващо присъствие“ в героичната роля на Леонора от “Фиделио” на Бетовен в Операта в Санта Фе, САЩ. Също там Пендачанска е поканена да изиграе отново Саломе през 2015-та.

Програма Хоризонт Музика Алегро Виваче Александрина Пендачанска

(край на цитата)

Ето и линк към това предаване на БНР:

http://bnr.radio/post/100474397/karmen-e-nai-novoto-prevaplashtenie-na-aleksandrina-pendachanska

Много са материалите, сведенията и данните в различните медии в България и в чужбина, които допълват с подробности тази картина, която Владимир Карамазов описва по-горе с похвата на отличен актьор и наблюдател на живота. Аз лично познавам отчасти фамилията на Александрина Пендачанска от миналото – както дядо й проф. Саша Попов, за когото вече съм писал статии, но го помня от концерти на Царския симфоничен оркестър, който той дирижираше дълги години, главно при гостувания в Габрово, когато съм бил подрастващо дете, но после и в София, докато той беше в България. Сега съм ФБ-приятел както с Александрина, така и с леля й – пианистката Антонина Бонева и често си разменяме постинги по различни поводи.

По една щаслива случайност съдбата пожела обаче да са запозная „на живо“ с Александрина Пендачанска едва през пролетта на 2017 г. в София. Как стана това, нека цитирам мои бележки от това събитие, станало на 9 май 2017 г. вечерта:

(…) Малко преди 11 часа на входа на Операта ме посрещна любезно Димитър Сотиров от пиара на Софийската опера и ме отведе на малката сцена, където започна и самата репетиция на “Парсифал”. Директорът на Операта и режисьор на спектакъла Пламен Карталов водеше тази репетиция, като преди това запозна присъстващата публика с участващите солисти – поканени гости, журналисти и оперни любители, като кратко ги представи.

Малко преди да започне репетицията можах да се запозная лично с един от главните герои в ролята на Амфортас – баритонът Атанас Младенов, син на моята ФБ-приятелка от доста години Веселина Младенова – виолистка в оркестъра на Софийската опера. Репетицията се придружаваше музикално от корепетитор, като помощник-режисьор на спектакъла е Вера Петрова – дъщеря на големия оперен певец – басът Петър Петров, който е мой ФБ-приятел и за когото съм писал статия във връзка с негов рожден ден. Запознах се тук на репетицията и с неговата особено талантлива дъщеря. След репетицията Пламен Карталов даде възможност за изказвания, аз взех думата и направих кратко изложение във връзка с хубавата традиция да се показва през последните години в София последователно творчеството на Рихард Вагнер, твърде непознато за съвременния български любител на оперното изкуство. Направих и снимки по време на репетицията и след нея можах да се запозная и с други личности, като музикалната журналистка в Българското радио Росица Кавалджиева, с която сме ФБ-приятели. Там беше и Елиана Митова, с която после пихме кафе в една сладкарница, а тя ми обеща да уреди входни карти същата вечер за големия концерт в зала “България” по случай Деня на победата след края на Втората световна война – 9 май 1945 година. Ето подробностите:

Още от Германия знаех чрез Интернет за този забележителен концерт, в който беше обявено, че ще вземат учестие двата големи софийски симфонични оркестри – Държавната фирхармония и оркестъра на Българското национално радио с диригент млаият Росен Гергов, който е мой ФБ-приятел от известно време. В програмата беше обявено изнасянето на прочутия “Военен реквием” от Бенджамин Бритън, като освен горните два оркестра ще вземат участие Националният филхармоничен хор “Свестослав Обретенов”, Смесеният хор на Българското радио и Детският радиохор – повече от 220 музиканти общо на сцената на зала “България” – едно рядко музикално събитие. Освен това участват и солистите Александрина Пендачанска (Алекс Пенда) в сопрановата солова партия, както и тенорът Магнус Уокър от Шотландия и баритонът Карстен Мевес от Германия. С Алекс Пенда съм близък приятел от няколко години, но още не сме се срещали “на живо” – това беше чудесен повод след края на концерта да я поздравя лично и действително това се случи за голямо мое удоволствие.

Още преди началото на концерта отидох 15 минути пред задния вход на зала “България” на улица “Бенковски” просто от любопитство – може някои оркестранти или хористи да са вече там преди да влязат вътре в сградата. Действително различих сред десетките мъже и жени пред входа физиономията на една моя ФБ-приятелка от 3 години – концертмайстор на Радиооркестъра – цигуларката Галина Койчева, с която често си разменяме информации във Фейсбук. Тя пушеше цигара и аз веднага я поздравих сърдечно, но и тя ме разпозна и назова по име – много се зарадвах. Там беше и една хористка от Хора на Радио София – сопранът Стела Колева, с която сме ФБ-приятели от 4 години, но вече се срещнахме един път в София преди 2 години, когато се запознах и с тогавашния им диригент Драгомир Йосифов, който ми е един от най-добрите ФБ-приятели. Нямаше много време за дълги разговори, някакъв гонг извести, че артистите трябва да влизат в сградата и аз се отправих към официалния вход на ул. “Аксаков”. Там ме чакаше Елиана Митова с входните карти и влязохме във фоайето, където срещу мен се озова милата Дарина Такова заедно с дъщеря си Мила (двете певици познавам лично от запознанство преди 2 години в София при вокален майсторски клас на италианеца Карло Коломбара. Поздравихме се сърдечно и се отправихме към балкона в ляво, където бяха местата ни.

След минути залата се напълни почти изцяло, артистите заеха въвсем плътно сцената и младият диригент Росен Гергов започна изпълнението. Аз познавам този реквием от записи по радио и телевизия в Германия, но слушането на живо не може да се сравни с нищо, още повече при тези първокласни състави, които ме впечатлиха с прецизното си и осмислено музициране, водени вещо от младия диригент, подготвил много старателно сложната и трудна партитура на това гигантско произведение. Солистите също бяха много добри, аз не бях слушал Алекс Пенда “на живо”, но останах очарован от изпълненето й. Както по-късно научих в Габрово, Елиана Митова е писала малка статия в един седмичен вестник – рецензия за този концерт, в която тя споменава между другото думи, казани от самата Алекс Пенда, след като неотдавна е била солистка при същия реквием, изпълнен в Москва заедно с Лондонския филхармоничен оркестър, дирижиран от прочутия диригент Владимир Юровски. Цитирам думите на Алекс Пенда: “Бритън е искал да обедини победители и победени под знаменателя на изкуството и на музиката, които да покажат безсмислието на войната. Монументалната творба е изключително преживяване, което разтърсва душата. Това е произведение, което много обичам” (край на цитата).

След концерта се отправихме с Елиана Митова към сцената, за да поздравим познатата ни солистка Алекс Пенда. Чаках доста дълго, но там срещнах и други мои ФБ-приятели, които познавам само виртуално. Особено се зарадвах на възможността да се запозная с пианистката Антонина Бонева – леля на Алекс Пенда, с която сме близки приятели от 4 години. Сърдечни бяха срещите ми с диригента Росен Гергов, който веднага ме разпозна, и с диригента на Филхармоничния хор Славил Димитров, когото познавам от миналата година при негов концерт в София. Най-сетне дойде ред да поздравя и Алекс Пенда, която също веднага ме разпозна и сърдечно приветства. Даже в тази статия на Елиана Митова има снимка от нашето запознанство с Алекс Пенда, както и следния цитат: “Меломанът Борис Контохов, който живее в Германия, също присъства на концерта. Той използва краткото си пребиваване в родината, за да се запознае с Пендачанска на живо – дотогава двамата бяха само приятели във Фейсбук, където Контохов публикува подробна информация за българските оперни певци. “Благодарни сме ви, че пишете толкова много за нас! И сме ви задължени”, похвали го Пендачанска” (край на цитата).

При тази високо емоционална атмосфера приключи този забележителен ден в София – 9 май 2017 година!

(край на цитата)

Какво повече да кажа – аз следя доста редовно от дълги години при наличие на време как се развива кариерата на Александрина Пендачанска, която е започнала още от времето, когато тук в Германия работих 18 години в съвсем друга професия, която не е свързана с музиката, но от радио, телевизия и български вестници, които съм преглеждал, знаех за нейните световни успехи, както и за изяви тук в Германия. Няколко пъти тя е имала изяви на сцената на Държавната опера във Франкфурт, съседен град на нашия Дармщадт, където живях тогава, но не съм имал възможност да я чуя там. После четох, че през сезона 1995/1996 е била член на ансамбъла на този оперен театър, а може би също така и по-късно.

След като се пенсионирах през 1994 г., тогава имах вече достатъчно време да посветя голяма част от него на оперното и симфонично изкуство, да чета специална периодична литература в областта на музиката и да разширявам постоянно знанията си.

Някъде от началото на 90-те години четях в Музикалния отдел на Университетската библиотека в Дармщадт редовно списанието „Opernwelt“ (OW), където във всяка от месечните книжки – 12 на брой всяка година, се рецензираха стотици спектакли по всички оперни театри в Европа (често и в други континенти), заедно със съставите на ансамблите и така добивах знания за изявите на българските оперни певци по света. Това е друг въпрос, който изисква специално внимание, но що се отнася до Александрина Пендачанска, научих редица подробности за нейните изяви главно след 1993 г., почти до края на миналия век, когато поради други проблеми вече рядко посещавах тази библиотека и преустанових решершите ми в списание „Opernwelt“. Тогава оставах впечатлен от голямото разнообразие на роли и театри, в които тя ги изнасяше, също и концерти и песенни рецитали.

Днес няма да цитирам дословно тези данни, за които имам подробни бележки, но ще дам някои конкретни дати и изяви:

На 22.01.1993 г. тя има изява в ролята на Офелия в операта „Хамлет“ от френския композитор Амброаз Тома (1811-1896) на сцената на Оперния театър в Монте Карло. По това време Пендачанска има редица изяви на тази голяма оперна сцена. Не знам дали в България операта „Хамлет“ въобще е била поставяна (в книгата „Български музикален театър“, издание на „ИИИзк“ при БАН няма сведения за такава изява), той е автор общо на 20 опери и заедно с Гуно, Масне и Берлиоз е считан за един от най-добрите френски оперни композитори.

На 4.03.1994 г. тя има изява пак в Монте Карло в ролята на Le Rossignol в едноименната опера на Игор Стравински.

На 3.08.1994 г. – изява в ролата на Виолета в „Травиата“ от Верди на сцената на Държавната опера в Хамбург.

През август 1995 г. – редица изяви в операта „Фиделио“ от Бетовен на Музикалния фестивал в Брегенц / Австрия.

На 24.01.1995 г. – Джилда в „Риголето“ от Верди наново в Оперния театър в Монте Карло.

През целия месец декември 1995 г. тя има редица изяви като Виолета в „Травиата“ от Верди в Държавната опера във Франкфурт.

На 27.03.1996 г. тя участва в премиерата на „Дъщерята на полка“ от Доницети в ролата на Мари в Монте Карло.

На 23 и 29 ноември 1996 г. тя има изяви като Виолета в „Травиата“ от Верди в Държавната опера в Хамбург. После пак там на 18 и 22 март 1997 г.

На 23.06.1997 г. следва участие в премиерата на „Любовен елексир“ от Доницети в ролята на Адина в Оперния театър в Тел Авив в Израел. За тази изява в списание „Opernwelt“ в книжката му от август 1997 г. на стр. 47 има отлична рецензия за представянето й в тази опера.

На 27.05.1998 г. Пендачанска изнася оперен рецитал в Лозана / Швейцария.

Това са изявите до края на стария век, за които имам бележки. Те не са пълни, но все пак показват голямото разнообразие на роли и оперни сцени, в които Александрина Пендачанска гастролира в тия години.

През новия век имам само бележки, взети от списание „Opernwelt“ за три нейни изяви – през годините 2002, 2007 и 2008. Ще цитирам в заключение и тях:

На 3, 6 и 14 април 2002 г. – 3 изяви в операта „Дон Жуан“ от Моцарт на сцената на New York City Opera, отразени в „Opernwelt“ в книжката му от февруари 2002 г. на стр. 75.

На 3 и 7 януари 2007 г. – 2 изяви в операта „Луиза Милер“ от Верди на сцената на „Дойче Опер Берлин“, отразени в „Opernwelt“ в книжката му от януари 2007 г. на стр. 59.

На 20, 24 и 26 януари 2008 г. – 3 изяви в операта „Турчинът в Италия“ от Росини на сцената на Баварската държавна опера в Мюнхен, отразени в „Opernwelt“ в книжката му от януари 2008 г. на стр. 60.

(край на моите лични бележки)

Разбира се, аз имам в моя архив не само горните бележки за Александрина Пендачанска, но и редица критични статии и рецензии за нейни изяви в различни специализирани списания тук в Германия, както и в списание „Opernwelt“. Особено голямо внимание през 1995 г. тя предизвика след издаването на диска със записи от оперни арии във фирма „Капричио“ тук в Германия, в който Александрина Пендачанска изпълнява такива от опери на Шарл Гуно, Винченцо Белини, Жул Масне, Джоакино Росини, Джузепе Верди и Пьотр Чайковски, съпроводена от Софийски симфоничен оркестър с диригент Михаил Ангелов, издаден през 1994 г. (CD, Capriccio 08-10706).

Аз разполагам с една рецензия в сп. „ЕMI Classics“, изданието от февруари 1995 г., в което на стр. 22 се дава чудесна рецензия за този диск, заедно със снимка на певицата – голям формат, и такава на обложката на диска. Рубриката е под надслов „Млади оперни гласове“, като половин страница е посветена на Александрина Пендачанска. Понеже имам снимка на тази страница, която ще приложа след настоящата статия, няма да цитирам тук оригиналния текст на рецензията на немски език, а направо ще дам превод на същия:

Почти всички оперни певци се стремят, но само на единици се отдава изкуството да смесят добре колоратурното пеене с емоцията, както и виртуозността и начина на изразяване. „Един от малкото сопрани в младата генерация певици които може това, е 24-годишната българка Александрина Пендачанска“. С тези думи възхвалява младата сопранистка специализираното списание „Opernwelt“ (Оперен свят) в изданието си от месец март тази годнина. Други критици също са съгласи с тази констатация и правят впечатлителни сравнения: цитират се имената на Джоан Съдърланд и Рената Ското, за да характеризират изключителните възможности на певицата. Това е едно постижение, което сега Александрина Пендачанска демонстрира като доказателство в един рецитал, записан при фирма „Капричио“: сцени и арии от операта „Ромео и Жулиета“ от Шарл Гуно, „Иродиада“ от Жул Масне, „Травиата“ от Верди, „Семирамида“ от Росини, „Сомнамбула“ от Белини и „Евгений Онегин“ от Чайковски. Всички записи очертават един портрет на певицата Александрина Пендачанска, която още като 17-годишна прави своя дебют, печели редица награди от международни вокални конкурси и има в своята кариера такива партньори като баритона Томас Немпсън (Thomas Hampson).

(край на превода)

Какво мога да кажа при четене на горните редове: не мога да си представя по-положителна рецензия за една толкова млада певица – следил съм толкова години различни рецензии на стотици критици за стотици млади певци и певици, но докато другите са вече на възраст около 25 до 35 години, при Пендачанска с нейните 24 години тогава това е просто възхитително. Браво на тази способна артистка!

В моите архиви имам редица други сведения за нея, но не искам прекалено да разширявам тази статия. Искам тук да добавя, че в медии на немски и английски езици – главно в речници и енциклопедии – има редица сведения за нея

До края на тази статия днес искам да покажа и някои неща, които са писани в последно време в български медии. Тя гостува наред с претоварената си международна дейност редовно за концерти и оперни изяви в родината си, което широко се отразява в медиите и поради това любителите й в България са запознати с тия изяви.

Преди това обаче искам да дам кратка информация от биографията й за общо запознаване с живота и постиженията на тази певица (сведения до годината 2016). Все пак в началото на моята статия в публикацията на Владимир Карамазов се дадоха редица подробности в това отношение:

Александрина Пендачанска е родена в София в семейство на известни български музиканти. Започва да свири на пиано на 5-годишна възраст и завършва Националното музикално училище с пиано и пеене. Неин вокален педагог е майка й – международно признатия сопран Валери Попова.

Пендачанска дебютира на 17-годишна възраст, а на 19 печели конкурса „Антонин Дворжак”, Международния вокален конкурс в Билбао и Певческия конкурс на Южноафриканския университет UNISA в Претория. Тя е на 19, когато дебютира като Лучия ди Ламермур в Билбао. След това тя е Кралицата на нощта (Кейптаун), Офелия (Монте Карло, Виена), Лучия (Торино, Триест), Джилда (Welsh National Opera, Монте Карло), последвани от Травиата (Триест, Хамбург, Франкфурт), Есклармонд (Торино), Паризина (Уексфорд, Лугано Italian Swiss Radio).

През сезоните 1997-2009 Александрина Пендачанска се изявява като Елизабета в „Роберто Деверьо“ (Торино, Неапол), Ермионе (Санта Фе), Дона Анна (Лозана, Хюстън, Лисабон, Прага), Адина (Пезаро), Дона Елвира (Вашингтон), Чужденката (Катания), Вителия (Санта Фе), Сестра Анджелика (Лука), Луиза Милер на Верди и Лукреция Контарини от „Двамата Фоскари“ (Неапол), Семирамида на Росини в парижкия Theatre des Champs-Elysées, Ермионе и Дамата от езерото в Ню Йорк, Мадам Кортезе (Пътуване в Реймс) в Bruxelles La Monnaie, Фиорила („Турчинът в Италия“) в München Bayerische Staatsoper и Berlin Staatsoper Unter den Linden, „Луиза Милер“ на Верди в Deutsche Oper Berlin, както и Дона Елвира на Моцарт (Дон Жуан) в парижкия Theatre des Champs-Elysées, Opéra National de Lyon, Баден Баден, Вителия („Милосърдието на Тит“) в Teatro Real de Madrid, Копенхаген и Opéra National de Lyon, Елетра („Идоменей“) в Bruxelles La Monnaie.

От 2003 г. Александрина Пендачанска си сътрудничи активно с Рене Якобс както на оперната сцена, така и на концертния подиум. На европейски турнета с Фрайбургския бароков оркестър, дирижиран от Рене Якобс, тя пее Вителия („Милосърдието на Тит“), Дона Елвира („Дон Жуан“), Елетра („Идоменей“), Фиордилиджи („Така правят всички“), Арминда („Мнимата градинарка“), Алчина („Орландо Паладино“), както и в брюкселския Palais des Beaux-Arts, Cologne Philharmonie, парижкия Theatre des Champs-Elysées, Berlin Konzerthaus, Paris Salle Pleyel, Edinburgh International Festival, Teatro Real de Madrid и т.н.

Тези успешни турнета са последвани от международно признати звукозаписи за Harmonia Mundi. „Милосърдието на Тит“ (2006) печели две номинации Grammy за най-добър класически албум и най-добър оперен запис, „Дон Жуан“ (2007) става Избор на редактора на Gramophone, „Идоменей“ (2009) – Диамант на Opera Magazine, „Агрипина“ (2011) – Музикални награди на BBC 2012 – победител в рубриката „Награда за опера“.

Дискографията на Александрина Пендачанска включва също така „Жизнь за царя“ на Глинка (Антонида) за Sony, „Камбани“ на Рахманинов за Decca, „Паризина“ от Доницети за Dynamics, „Юли Цезар“ на Сарторио за ORF – Diapason Découverte, „Сесостри“ на Тераделас за RCOC Records – Избор на редактора на Gramophone, както и два рецитала с арии.

Нейното изпълнение на Елизабета („Роберто Деверьо“), Лукреция Контарини („Двамата Фоскари“), Дона Елвира („Дон Жуан“), Алчина („Орландо Паладино“) и в „Малка тържествена меса“ са на разположение на DVD.

Ораториалният репертоар на Александрина Пендачанска включва между много други творби следните: „Реквием“ на Верди, „Стабат матер“ на Росини, „Малка тържествена меса“, „Цар Давид“ на Онегер и т.н., които тя изпълнява с оркестри като Gewandhaus Leipzig, The Israel Philharmonic Orchestra, Philadelphia Orchestra, L’Orchestra del Maggio Musicale Fiorentino, L’Orchestra dell’ Academia Nazionale di Santa Cecilia, Orchestra Sinfonica Nazionale della RAI, Российский национальный оркестр. Тя си сътрудничи също и с някои първокласни инструментални ансамбли като Фрайбургския бароков оркестър, Akademie für Alte Musik, Concerto Köln, Ensemble Matheus, Complesso Barocco.

Работила е с диригенти като Рикардо Шайи, Мун-Вун Чунг, Шарл Дютуа, Адам Фишер, Елиаху Инбал, Хесус Лопес-Кобос, Нело Санти, Бруно Бартолети, Карло Рици, Маурицио Бенини, Бруно Кампанела, Айвър Болтън, Даниел Орен, Владимир Спиваков, Рене Якобс, Владимир Юровски.

Върхови моменти от последните сезони включват „Мария Стюарт“ (Елизабета) – Торонто и Мюнхен, „Агрипина“ – Berlin Staatsoper, „Мнимата градинарка“ (Арминда) – Theater an der Wien, „Палячи“ (Неда) – Wiener Staatsoper, „Сицилиански вечерни“ (Елена) – Napoli San Carlo, „Руслан и Людмила“ (Горислава) – Большой театр, Москва, „Телемах“ (Цирцея) – Theater an der Wien.

От май 2012 г. Александрина Пендачанска използва артистичния псевдоним Алекс Пенда.

Някои от бъдещите й ангажименти включват дебют в ролята на Саломе – St. Gallen Theater, „Малка тържествена меса“ – Бад Кисинген, звукозапис на „Семирамида“ за Naxos, „Мария Стюарт“ (Елизабета) – Вашингтон и Москва, „Мнимата градинарка“ (Арминда) – Berlin Staatsoper, „Вителия“ – Bruxelles La Monnaie, Дона Елвира – Баден Баден.

(край на цитата)

Цитирам още някои допълнения за дейността на Александрина Пендачанска:

Нейният огромен вокален диапазон я води до репертоар, който наброява над 60 роли – от ранна музика (Попеа, Агрипина), до 20-ти век (Саломе, Хризотемида) от белканто и Верди (Семирамида, Ермиона, Чужденката, Елизабета, Луиза Милер, Еболи) до Бетовен (Фиделио) и Вагнер (Кундри), от висок колоратур (Царицата на нощта) до мецосопрано (Кармен).

Във високо оценените Моцартови записи на Рене Якобс за Хармония Мунди нейните превъплъщения като Вителия, Донна Елвира, Електра, Арминда са определяни от критиката като удивителни интепретации. Тези записи получават многобройни награди, сред които наградата на списание BBC Music Magazine Award, Gramophone Choice, две номинации Грами за най-добър класически албум и най-добър запис на опера.

Дискографията на Александрина Пендачанска включва също така и “Агрипина” (Хендел) за Хармония Мунди (номинация Грами за най-добър оперен запис за 2013), “Семирамида” (Росини) за Наксос, “Сесостри” (Тераделас), Живот за царя (Глинка) ролята на Антонида за Сони, “Камбаните“ (Рахманинов) за Дека, “Parisina D’Este” за Динамикс, „Юлий Цезар“ (Сарторио) за ORF, както и два албума с рецитал на оперни арии. Нейните изпълнения на ролите на Елизабета от операта “Роберто Деверьо” и интерпретацията на Лукреция Кантарини от “Двамата Фоскари”, Донна Елвира (Дон Джовани), Алчина (Орландо Паладино) и Petite Messe Solennelle (Росини) с Гевандхаус Лайпциг под диригентството на Рикардо Шаи са издадени на DVD формат.

В последните сезони Александрина Пендачанска се появява в Берлинската Щатсопера (Агрипина), Брюксел Ла Моне (Елетра, Вителия), Виенската Щатсопера (Неда), Торонто (Елизабета), Екс-ан-Прованс ( Донна Елвира), Театър ан дер Вийн (Цирцея, Попея), Хамбург (Донна Ана), Санта Фе (Фиделио, Саломе), Токио (Кундри), Варшава (Саломе), Баден Баден (Маргарита), Тулон (Амелия), Авиньон (Лейди Макбет) и откриването на обновения Болшой театър с “Руслан и Людмила “ от Глинка. В Москва тя изпълнява Саломе и Военен реквием с Лондонски Филхармоничен оркестър, дирижиран от Владимир Юровски.

Работила е с диригенти като Рикардо Шаи, Мюн-Вун Чунг, Шарл Дютоа, Елиау Инбал, Нело Санти, Бурно Бартолети, Маурицио Бенини, Бруно Кампанела, Даниел Орен, Владимир Спиваков, Рене Якобс, Марк Минковски, и е участвала в някои изключителни постановки на режисьори като Сър Джонатан Милър, Кристоф Лой, Клаус Гут и Димитри Черняков.

(край на цитата)

По отношение дискографията на Александрина Пендачанска може да се цитира една сравнително подробна справка от източник на италиански език:

Discografia parziale

Donizetti: Parisina D’Este – Amedeo Moretti/Alexandrina Pendatchanska/Daniela Barcellona/Gruppo Vocale Cantemus/Radio Svizzera Italiana Orchestra/Ramon De Andrés/Eldar Aliev/Emmanuel Plasson/Coro della RTSI, Lugano, 1999 Dynamic
Handel: Agrippina – René Jacobs/Akademie für Alte Musik Berlin, 2011 harmonia mundi
Rossini: Semiramide – 2013 Naxos
Terradellas: Sesostri – Juan Bautista Otero/Sunhae Im/Alexandrina Pendatchanska/Kenneth Tarver/Ditte Andersen, 2010 RCOC-ORQUESTA
Verdi: Duets from Operas – Nicola Ghiuselev/Alexandrina Pendatchanska/Vladimir Stoyanov/Sofia Symphony Orchestra/Boris Hinchev, 1997 Gega New
Gounod, Massenet, Rossini, Bellini, Verdi & Tchaikovsky: Opera Arias – Alexandrina Pendatchanska/Sofia Symphony Orchestra/Michail Angelov, 1995 Capriccio

(край на цитата)

Сега ще дам в хронологичен ред няколко основни информации в български медии относно Александрина Пендачанска, за което писах преди горните няколко абзаца:

Портал „topnovini.bg“

Пендачанска преди концерта в София: Когато носиш в душата си това, което правиш, публиката го разпознава

Автор: Златина Коцева

29.11.2015

Снимка: НДК

Верди, Росини и Моцарт в изпълнение на оперната прима Александрина Пендачанска и гост-диригента Сперанца Скапучи ще чуе столичната публика на предколеден концерт в НДК. За почитателите на оперното изкуство концертът е дългоочаквано събитие. Така се чувства и Пендачанска, която макар че живее в Париж, обича България и всяко нейно идване е много емоционално. Екипът на София „topnovini.bg“ се срещна с Пендачанска, за да ни разкаже какво е подготвила за българските си почитатели.

„Концертът ми в София е обединен около ролите, които изпълнявам в момента и настоящето на моя глас и на моя репертоар. Той е доста смесен – изпълнявам роли от сопрановия и мецосопрановия репертоар и точно такива арии ще представя на публиката. Това ще е първото ми участие със Сперанца Скапучи. Радвам се, че ще имам честта да пея под нейната палка и нейното ръководство. Надявам се концертът ни да бъде един истински празник за хората, които ще дойдат в НДК“, разказа оперната прима.

На предстоящия концерт в столицата няма да видим Пендачанска в една от най-впечатляващите ѝ роли – тази на Саломе от едноименното произведение на Рихард Щраус. Пендачанска неведнъж е казвала, че ролята на Саломе е любов за нея.

„Саломе е много специална роля, около която се е концентрирал в момента до голяма степен моят репертоар. Първо, защото гласово и вокално ми подхожда и аз се чувствам добре в нея. Второ, самият персонаж е толкова богат и от него могат да се извадят много силни и въздействащи неща. Иначе, Саломе не е включена в програмата на концерта ми в София“, каза примата.

Освен безспорния талант на Александрина Пендачанска, успехът ѝ на най-големите оперни сцени по света се дължи и на огромната емоция, с която изпълнява ариите. Попитахме я възможен ли е един сценичен образ, ако човек не вложи душата си в него.

„Всичко е възможно по принцип, но може би този сценичен образ няма да достигне до сърцата на публиката. Това, което усеща публиката преди майсторството, е честността. Публиката познава честността. Тогава, когато си честен и носиш в душата си това, което правиш, това публиката го разпознава. Така че надявам се на концерта ни в сряда публиката да усети, че ние сме със сърца, които са изпълнени с любов към това, което правим“, обясни Пендачанска.

Въпреки, че през повечето време певицата не е в България, театърът в политиката ни не е чужд за нея. Споделя обаче, че всичко, което се случва и в личната ни съдба, и в политическата е на практика доброволно.

„Изобщо не смятам, че е без да искаме. Смятам, че ние съвсем доброволно участваме в този театър. Това, което се случва в политическата ни съдба е идентично с това, което се случва в човешката ни съдба. Човек сам решава, никой никому не е виновен за нищо. Това го казвам и в личен, и в обществен план. За това, как живее един народ, си е виновен самият той“, категорична е певицата.

Тя се разплака, когато засегнахме темата за трагичните атентати в Париж, при които загинаха 130 души. С присъщата за нея емоционалност сподели надеждите си за следващата година.

(край на цитата)

6.01.2016

Световноизвестната оперна певица Александрина Пендачанска направи забележително дългоочакваното си завръщане в най-голямата зала на Националния дворец на културата (НДК) – Зала 1, давайки официален старт на тазгодишното издание на Новогодишния музикален фестивал (НМФ). Ценителите на оперното изкуство преживяха изключителен концерт под диригентството на Сперанца Скапучи от Италия и съпровода на Оркестъра на Държавна опера – Пловдив. Това беше първата съвместна изява на Пендачанска и Скапучи – тандем, който дава заявка за достигане на още бъдещи музикални върхове.

Меломаните се насладиха на прецизно подбраната програма – в първата част имаше три арии за мецосопран (Сесто от “Милосърдието на Тит”, Розина от “Севилският бръснар” и Еболи от “Дон Карлос”), придружени и от увертюри, голяма част от които – от същите опери.

Втората част беше изцяло сопранов репертоар (Донна Елвира от “Дон Жуан” на Моцарт, “Семирамида” из едноименната опера на Росини и “Силата на съдбата”), а за достоен финал оперната прима изпълни ария на Леонора от “Силата на съдбата” на Верди.

Eкзалтираната публика на два пъти извика на бис Александрина Пендачанска, която повтори арията на Семирамида из едноименната опера и изпълни като втори бис – Болеро на Елена (Merce dillette amicus) из операта “Сицилиански вечерни” на Верди.

Пловдивските симфоници получиха заслужени поздравления и аплодисменти от публиката в Зала 1 на НДК.

Концертът беше уникална възможност за българската публика да види за първи път впечатляващото присъствие и майсторство на италианската диригентка Сперанца Скапучи, която доказа защо е сочена за една от най-перспективните и канени млади звезди на световната класическа сцена. Изпълнена със завладяваща енергия, с ясен и категоричен диригетски жест, тя показа дълбоко и детайло познаване на партитурите с ясна визия за стила на всеки от композиторите, включени в програмата.

(край на цитата)

БНР

Александрина Пендачанска пред нов сезон, пълен с дебютни роли

публикувано на 26.08.2016

Автор: Вида Пиронкова

Една от най-големите ни прими, сопраното Александрина Пендачанска или Алекс Пенда, както е нейният артистичен псевдоним, откри новия оперен сезон в Ню Йорк (САЩ) на 18 август, с участието си в операта „Идоменей“ на Волфганг Амадеус Моцарт, в образа на Електра. Красивата и обичана световна звезда е запълнила годината с нови роли от неизпълнявани от нея опери.

Интервю с Александрина Пендачанска

Ария на Електра из 2 д., сц. 5, от оп. „Идоменей“ на Моцарт, с Фрайбургски бароков оркестър с диригент Рене Якобс

Ария на Лейди Макбет из 1 д. (сцената с писмото) от операта „Макбет“ на Джузепе Верди, с орк. на Софийска опера, дир. Дамиан Йорио.

Търсена от режисьори и диригенти, както и от големи оперни театри за все по-авангардни спектакли, Пендачанска се изправя пред все по-нови предизвикателства и покорява все повече почитатели на голямото оперно изкуство. Ето какво ни разказва тя, дни след премиерата на Моцартовата творба на фестивала „Повече Моцарт“ в Ню Йорк:

„Открих сезона в „Линкълн център“, във фестивала Mostly Mozart. Концертът беше на „Идоменей“, с Фрайбургския оркестър. Дирижира Рене Якобс и това беше първото ми участие този сезон. Операта не е поставяна от десет години в Ню Йорк и това беше едно очаквано събитие, проследено с голям интерес от пресата и публиката. Направихме запис на тази творба преди няколко години за издателство Harmonia Mundi, с малко по-различен състав, но със същия оркестър. И когато вече има запис и хората са го слушали, проявяват завишен интерес към това дали живото изпълнение ще отговаря на студийното. Спектакълът ни беше приет добре и аз съм доволна от началото на сезона. Другата седмица пътувам за Виена, където ще пея една опера, която не познавах – „Фалстаф“ от Салиери, в Theater an der Wien. Много интересна музика. Сега си давам сметка, че всъщност Салиери е доста подценяван композитор, останал в сянката на големия гений Моцарт, успоредно с когото е живял. Може би не съвсем справедливо. Но не случайно в онази епоха Салиери е бил истинска голяма звезда. В операта има две главни женски роли, както знаете, „Фалстаф“ е по „Веселите уиндзорки“ на Шекспир и аз съм една от тях. Забавна, интересна комедия“.

(край на цитата)

За новите си дебютни роли в творби на Верди, както и за личните си щастливи мигове, продължава да споделя Александрина Пендачанска:

„Веднага след това ще пея „Фалстаф“ от Верди – Алис Форд, която е мой дебют и този сезон бих го нарекла Вердиевия ми сезон, тъй като ми предстоят три нови партии: Алис Форд от „Фалстаф“, Амелия от „Бал с маски“ и лейди Макбет от „Макбет“. Нека го наречем, че сме на една крачка от драматичния, тежкия репертоар.Това лято отказах наистина изкусително предложение: „Алцеста“ от Глук, но благодарих и заминах на ваканция, от която съм много доволна, защото се чувствам заредена и се надявам да имам сили да изкарам този сезон, който няма да е лек. Миналата година пях в Баден Баден – „Мефистофел“ от Ариго Бойто, също дебютна роля. Със „Саломе“ във Варшава завърши миналият сезон за мен“.

За предстоящия мащабен музикален проект „Военен реквием“ от Бенджамин Бритън, в който ще чуем примата ни на девети май 2017-а в България, ни разказва самата тя:

„Един много интересен проект с Радиооркестъра и Филхармонията. „Военният реквием“ на Бритън е произведение, което пях с Лондонската филхармония и диригент Владимир Юровски, заедно с Матиас Гьорне и Ян Бьострич и се надявам, поне една част от тези имена да доведем в България. Това произведение е гениално. Написано е в края на Втората световна война. Бритън е искал да обедини победители и победени под знаменателя на изкуството и на музиката, които да творят и да пеят за безсмислието на войната. Монументална творба, с много голям хор. Преживяване, което разтърсва душата и остава действително за цял живот. Надявам се българската публика и ние, самите участници, да усетим неговата мощ и значимост“.

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване на БНР:

http://bnr.bg/radiobulgaria/post/100730695

Портал „Площад СЛАВЕЙКОВ“

06.12.2017

Кулминацията Пендачанска

Голямата оперна дива ще пее Тоска в Софийска опера на 8, 10 и 20 декември

Да изпее партията на римската примадона Флория Тоска в Софийска опера, е мечта за оперната дива Александрина Пендачанска. Снимка: Найо Тицин

Като кулминация в културния живот на столицата определя участието на Александрина Пендачанска в „Тоска“ музикалният критик проф. Боянка Арнаудова. За нея това не е просто нов спектакъл в афиша на Софийска опера, а действително събитие – не само за ценителите на операта, не само за феновете на голямата и обичана певица, а и за самата певица. Да изпее партията на римската примадона Флория Тоска е нейна мечта, която ще се сбъдне на 8 и 10 декември. И поради огромния интерес Пендачанска прие да участва и в трето представление, на 20 декември.

„Пендачанска, ярко дарование, наследено от майка й – забележителната певица Валери Попова, отново изненадва почитателите си“ – коментира проф. Арнаудова пред „Площад Славейков. „След чудесните й концерти, след незабравимото преживяване „Военен реквием“ от Бритън миналия сезон по нейна идея, реализирана като музикален поклон към датата 9 май (1945), тя ще ни потопи в още една голяма творба – операта „Тоска“ на Пучини. За да срещнем не само голямата трагичка, но и забележителната певица, да се насладим на нейния така богат и вълнуващ глас. Певица, чиято впечатляваща кариера е свързана с големите оперни театри, диригенти, певци и режисьори, и с огромен репертоар, обхващащ творби от зората на оперното изкуство до XX век.“

На Пендачанска в „Тоска“ ще партнира тенорът Камен Чанев, който пее във Виенската опера, Арена ди Верона, Барселона, Рим, „Дойче опер“ – Берлин, на сцени в САЩ, Япония… Чанев ще чуем в ролята на художника Каварадоси, а баритонът Бисер Георгиев – като барон Скарпия.

Диригент на спектакъла ще бъде Григор Паликаров.

(край на цитата)

Площад СЛАВЕЙКОВ

07.12.2017

Александрина Пендачанска: Голям късмет е, че сме се родили тук

Славата няма стойност за мен, моят център е семейството ми, споделя голямата оперна дива

„Аз съм един банален човек и въобще не отговарям на стандартната представа за звезда… Имам нужда от земни блага, от обикновени неща, от дома си“, казва Александрина Пендачанска. Снимка: Диляна Флорентин, сп. „Diva!“

Възхитителен подарък ще поднесе на българската публика преди Коледа една голяма певица. Александрина Пендачанска ще излезе на сцената на Софийска опера в образа на Тоска, от едноименната опера на Джакомо Пучини. Три възможности ще имат зрителите да я видят и чуят: на 8, 10 и 20 декември.

Пендачанска ще направи дебют в тази роля, Тоска е една от мечтите й, които една по една успява да сбъдне в последните години, като Кармен и лейди Макбет. Мечтае за Тоска, но не я намира за интересен образ, а за тривиален – и тъкмо затова ролята е предизвикателство за нея.

В интервю за новия брой на сп. „Diva!“ певицата споделя вълнението си от срещата с българските зрители:

„Дори и да звучи банално, най-много обичам българската публика. Тази, от която самата аз се чувствам част. Не само за мен, а и за всеки певец, който работи навън, завръщането пред родната публика е много трудно. Но ако успееш да подариш и на себе си, и на хората съвместното изживяване на върховно отлитане извън баналността, удовлетворението е несравнимо. И то може да се случи само с родната публика“.

Певицата твърди, че се чувства добре и на други сцени – и в Дойче Опер-Берлин, и в градската опера „Унтер дер Линден“, както и в Театър ан дер Вийн във Виена. По думите ѝ зрителите там са непредубедени, готови да се учат, да се развиват и да се изненадват. На Пендачанска не ѝ допада публика, застинала във вкуса си отпреди 50 години, каквато – казва тя – е италианската – „предубедена и доста старомодна“.

Покорила много от най-престижните оперни сцени, пред „Diva!“ Александрина Пендачанска разкрива, че на двайсет години си е въобразявала, че може да изкачи всички върхове. А днес тя вече е наясно, че „такива просто няма, защото върхът е съвършенството, а то е недостижимо. Порастваш, когато осъзнаеш това“.

„Трудно е да приемем собствените си граници и да продължим да създаваме красота въпреки тях. Всеки, който опитва да се развива, да върви напред и да надмогва себе си, е изправен пред това осъзнаване. То е цената, която плащаш за порастването си“, казва певицата.

Тя не крие кой е основният ѝ препъникамък – „ужасното ми зло отношение към самата мен, когато сбъркам“, трудно ѝ е си прощава. Но осъзнава, че от една страна, това винаги ѝ е пречело, но – от друга, я е дърпало напред. Силно критична към себе си, певицата дава любопитни дефиниции за „дива“ и „звезда“:

„Истинската дива и представата за образа й са две различни неща. Автентичната звезда приковава вниманието към себе си с един жест дори, с интонация, с поглед – тя е център на сцената и се ражда такава. Няма нужда да претендира и да се прави на дива – защото или е такава, или не! Тя се случва там – в творчеството си на сцената.

Съвсем друго нещо е представата за образа на дивата. За да заживееш в него, трябва да се посветиш единствено на себе си, да завихриш света около собствената си персона и стремежа към себеизява. Този образ обаче често не означава нищо. Много певици си въобразяват, че са „диви“ и постоянно влизат в тази роля само и само да отговорят на представата за нея. А в това има ужасна парвенющина и претенция. Изпитвам истинско и дълбоко презрение към този тип хора. И то не за друго, а защото самата аз съм била такова същество в младостта си. Не харесвам спомена за себе си от онези дни. Но когато си млад, ти преминаваш през един много арогантен период. И ако не го преодолееш, се превръщаш трайно в подобно същество“.

Пендачанска споделя, че „славата за нея няма никаква стойност“ и обяснява защо:

„Славата няма абсолютно никаква стойност за мен! Е, понякога прави живота по-удобен, но като цяло за мен е тежест. Не ми е приятно хората да ме разпознават по улицата. Не го казвам от излишна скромност – аз знам коя съм и колко струвам. Но обичам личното си пространство и държа на анонимността си. Не ми харесва да съм център на внимание, освен ако не е по работа – на сцената. Не съм социален тип. Предпочитам да съм сред приятелите си, в едно по-малко общество.

Аз съм един банален човек и въобще не отговарям на стандартната представа за звезда… Имам нужда от земни блага, от обикновени неща, от дома си. Приятно ми е понякога да оставам и сама, да се разхождам из гората например. Истински обичам тези моменти. Защото самотата и самотността са различни неща. Аз почти никога не се чувствам самотна“.

Център в живота на певицата е семейството й – съпругът, журналистът Найо Тицин, и двете им деца:

„Найо и двете ни дъщери са всичко, което е важно за мен. Те са моят център и водовъртежът на мислите, страстите и мечтите ми. С децата се смеем много, те са най-хубавото в живота ни. Дават ни усещане за пълнота, за щастие. Това чувство е различно от онова на сцената, където се доближаваш до други категории и измерения на съществуването. Но истинското, изпълващо душата щастие е това със семейството“.

Пендачанска разказва как е възникнала любовта между нея и Найо. Двамата са били съседи и съученици и се познават от около 40 години. Първоначално той бил най-близкото й другарче и осъзнава, че той всъщност е момче, едва в девети клас. След като сънува, че се целуват, го поглежда с други очи:

„Преживях истински ужас! Да се целувам с него, дори само на сън, за мен беше страшно нередно, нещо като инцест. Та ние бяхме отраснали заедно… На другия ден в училище обаче го видях в друга светлина. Моята приятелка Жени още тогава ми заяви: „Вие с Найо ще се ожените”, но аз дълго въобще не можех да допусна подобно нещо“.

Винаги, когато има възможност, Александрина Пендачанска и семейството ѝ посрещат празниците в София, защото „най-хубаво е у дома“. Сега, за Коледа, певицата си пожелава повече ведрост и радост от живота:

„Да сме здрави и най-после да осъзнаем, че имаме голям късмет, като сме се родили тук. Хубаво е да се научим да благодарим, да се радваме и да оценяваме нещата, които имаме, а не все да страдаме за тези, които нямаме“.

(край на цитата)

Короната е нейна (и по наследство)

Вълнуващо изпълнение на Александрина Пендачанска в една от най-значимите роли на майка ѝ Валери Попова

Александрина Пендачанска дебютира в образа на Тоска на сцената, на която направи първите си роли, преди да полети – и където майка ѝ Валери Попова царува две десетилетия. Снимка: Найо Тицин

Проф. Боянка АРНАУДОВА

10.12.2017

Както е казано: кръвта вода не става. Е нямаше как операта, сцената, предадени ѝ по наследство, да не станат нейна съдба. Та Александрина Пендачанска е даровита потомка на един от старите и много влиятелни музикални родове в България! Но това е друга тема. Поводът за тези редове е дебютът ѝ в ролята на Тоска от операта на Пучини – събитие, което припомни и за великолепната Тоска на майка ѝ – Валери Попова.

И макар кариерата на Александрина Пендачанска да е в чужбина, от години да живее в Париж (изборът със сигурност не е случаен, защото е издънка и на рода на Александър Дюма), а тук, от може би 20 години насам, е идвала само за концерти, тя съхрани уважението, бих добавила и обичта си, към Софийската опера. Към сцената, на която Валери Попова две десетилетия царуваше, на която и дъщеря ѝ направи първите си роли, преди да полети към голямата кариера. Защото изпя Виолета от „Травиата“, после Памина от „Вълшебната флейта“, Джилда от „Риголето“ именно в Софийската опера…

Всъщност, Джиджи израсна в Операта. Имам спомена за едно красиво момиченце, с големи – любопитни и особени – черни очи, които биваха ту весели, искрящи, ту много сериозни. После детенцето поотрасна и когато майка ѝ я водеше в театъра, тя ставаше център на внимание: преди всичко с умението си да имитира Валери. И то перфектно! Детето, без възражения, при подкана запяваше и ни удивяваше с глас, памет, музикалност и артистичност. Което ставаше причина да се поглумим с някои, вече известни певци, които доста трудно учеха партиите си. А беше само едно малко момиче, ученичка в Музикалното училище…

Не знам дали изобщо е изживявала трудности при мутацията на гласа, но още тогава – когато е била по на 11 или после на 15 години, гласът ѝ бе изнесен, ярък и изключително подвижен. Затова никой от познаващите дъщеричката на Валери Попова не се изненада, когато на 17 години – времето, в което момичетата тепърва започват да тренират гласните връзки и да се учат да пеят, тя великолепно и със самочувствието на опитна певица изпя голямата и трудна ария на Виолета (на гала-концерт в препълнената зала 1 на НДК), представена от… Гена Димитрова! Последваха награди от международни конкурси и три години по-късно Александрина вече пееше и Лучия ди Ламермур – много „голяма хапка“ дори за опитни и зрели певици.

Александрина Пендачанска и до днес няма проблеми нито с техниката, нито с дишане, диапазон, фразиране и т.н. Музикалността ѝ е пословична, но – освен генното натрупване – тя притежава нещо, което е дар Божий – великолепен баланс на емоция с интелект: разумът контролира и вокалния апарат, и художественото пресъздаване на образа, а чувството му придава жизненост и сила. Това е причината не само за успеха ѝ, не само за огромния ѝ репертоар (Тоска, както тя обяви, е 69-та ѝ роля; колко сопрани имат за три десетилетия толкова?!), но и за сугестията на всяко нейно изпълнение.

Мисля, че не само за мен бе много вълнуващо след толкова години да я видя на сцената на Софийската опера в една от коронните партии на майка ѝ, да се възхитя на вкуса ѝ, на това усъвършенствано умение да постига мярка – и в звук, и в игра. Известно е, че Пучини, и в частност партии като Тоска или Бътерфлай, лесно подвеждат сопраните към прекомерна експресия, силово пеене и пресилено сценично присъствие. Александрина Пендачанска изгради майсторски образа на героинята – от елегантната кокетна ревнивка до Флория Тоска, смазана от обстоятелствата, от похотливия жесток Скарпия, доведена до предела на силите, в трагична безизходица. И всичко това – концентрирано в неголямата, кулминационна и много специфична ария VIssi d,arte, с която или овладяваш аудиторията, или влизаш в категорията ординерна певица.

Изпълнението на Пендачанска ни въздейства и като молитва, и като бликнала от дън сърцето изповед на една чиста душа, непознала ужасите и страданията в живота, верующа, но в този страшен момент изоставена от своя Бог. Гласът ѝ звуча бляскаво и красиво във височините, тъмно и матово в низините, обагрян в много цветни нюанси, динамики и тембри.

Това е певица, която пее не само с двете си гласни струни, но с цялото си същество, с тяло и душа, с ум и сърце. И ако тук-таме се прокрадна едно деликатно вибрато (в повече), отдавам това на вълнението, което, няма съмнение, е било огромно.

Имахме радостта и естетическото удоволствие да слушаме и един великолепен тенор – Камен Чанев. Не само с мощен, богат и ослепителен глас, но и силен в сценичната си изява. Неговият Каварадоси бе темпераментен, фрапантен и в двете прочути арии. Рядко, вече, може да се чуе не само толкова ярък и перфектно поддържан тенор, но и музикант, който майсторски и спонтанно покоорява слушателите. Интерпретацията му на E lucevan le stelle беше не само еманация на романтичния образ на художника-патриот Каварадоси, но демонстрация на образцово високо вокално майсторство.

Със страст и емоция интерпретира партията на властния и безогледен Скарпия баритонът Бисер Георгиев, макар да трябваше да добави повече гласово излъчване и сила в определени моменти. Целият състав от вечерта на 8 декември в спектакъла „Тоска“ бе на висотата на събитието. Но искам да акцентирам и на Оркестъра на Операта, и на диригента Григор Паликаров, които участваха с подходящ звук и гъвкави динамики, с прекрасни сола и хубави темпа в представлението. Особено в последно действие, в което почувствах открояващата се сила на единението сцена-певци-оркестър-диригент.

Александрина Пендачанска ще излезе като Тоска на сцената на Софийска опера и на 20 декември.

(край на цитата)

Портал „Програмата“

„Нещата от живота“

29 март 2018 г.

текст Наталия Иванова, снимка Мат Хенек

Когато на 17 излиза за първи път на сцена, за да изпее ария на Виолета от „Травиата“ на Верди, дори не знае как точно да се поклони. Само година по-късно обаче вече е Лучия ди Ламермур в Билбао, а през следващите 30 гласът ѝ звучи в най-големите опери от Виена, Берлин, Торино и Монте Карло до Москва, Ню Йорк, Вашингтон, Тел Авив и Париж (където живее с дъщерите си през повечето време).

Сега Александрина Пендачанска стъпва пак на онази сцена от дебюта си – Зала 1 на НДК, за да празнува своите 70 роли дотук. На 2 април концерт-спектакълът ѝ „Това съм аз“ (с оркестъра на Пловдивската опера) събира някои от най-добрите ѝ арии: от Графинята в „Сватбата на Фигаро“ до Електра в „Идоменей“ на Моцарт, Агрипина в опeрата на Хендел и Ермионе в тази на Росини. Преди да чуем как сопраното ѝ се издига до върха на сградата обаче си говорим с Александрина на тих глас – за първите спомени в коридорите на Операта, “грешките” на младостта и най-важните моменти в живота, които са далеч от сцената.

ДЕТСТВОТО

Като дете имах две семейства. Това на баща ми беше “нормалното” – дядо ми и баба ми бяха забележителни със своята грижа и обич, а тя готвеше най-вкусно на света и до днес помня всяко нейно ястие. Това на майка ми пък беше “музикалното”. С нейните родители растях в коридорите на Софийската опера, където дядо беше концерт-майстор на виолончелите, а баба – пианист в оркестъра. Помня как всеки един от шестимата души вкъщи свиреше на някакъв инструмент или пееше. В същото време родителите ми пътуваха и правеха кариера, майка ми (Валери Попова – бел. ред.) беше и солистка в Пловдивската опера, а баща ми се опитваше да построи апартамент, за да не живеем всички на едно място. Няма конкретна случка или ден, когато съм си казала, че искам да бъда оперна певица. Винаги е било ясно обаче, че по един или друг начин ще бъда на сцена. Всъщност като малка много повече танцувах, отколкото пеех, и може би от мен щеше да стане нелош хореограф. Исках да бъда балерина, но нямах физическите данни за това, а характерът ми винаги е бил такъв, че щях да се стремя да бъда прима. Баща ми обаче се противопостави на желанието да отида в балетно училище и с основание – това е много тежка професия, която иска посвещение, а за да си струва усилието, трябва да имаш талант. Затова пък по-късно баба ми ме заведе на изпит в Музикалното и всичко пое по естествения си път.

РАЗВИТИЕТО

Когато говоря за дебюта си, често разказвам как имах чувството, че роклята ми всеки момент ще падне. Спомням си също леко арогантното, младежко нахалство, което казва “ей сега ще ви покажа!”. Просто нямах търпение да изляза на сцена. Това е много смешно, защото сега гледам записа и виждам едно дете, което не знае как да се държи пред публика. Очевидно не мога и да се поклоня, правя едно неловко движение, което е умилително, но в същото време и нелепо. След това мое изпълнение се случиха доста неща. Като прослушването ми за „Травиата“ в миланската Ла Скала, където бях пратена от влиятелната тогава Българска импресарска дирекция. Не ме взеха за ролята, защото не знаех италиански, но ако бяха, сега едва ли щяхме да си говорим. Дори и изпълнението ми да беше успешно, кариерата ми щеше да е приключила максимум десет години по-късно. Всичко, което наричам грешка и за което някога съм страдала, от перспективата на днешния ден е положително. Напълно възможно е кариерата ми да беше протекла по-зрелищно и бляскаво, но и по-мимолетно.

РОЛИТЕ

Младостта наистина смята, че морето е до колене и аз самата съм го изживяла точно така. Колкото по-невъзможна беше една роля, толкова повече исках да се справя с нея. Буквално съм отваряла ноти, за да видя кое е най-трудно, за да си избера него. Пяла съм в кариерата си няколко неща, на които сега се чудя много – и на акъла, и на смелостта си. Като операта „Есклармонд“ на Масне – и до ден днешен едва няколко певици са успявали да я изпеят, което вероятно е причината тя да не се поставя. Не ме разбирайте погрешно, сега не бих могла да го направя, можела съм тогава (в Торино, когато е 22-годишна – бел. ред.). По принцип винаги слушам гласа си – когато усетя, че изпитвам умора от някоя роля, преставам да я пея. Никога не работя срещу него, може би затова съм на сцена толкова години. Човек не може да се бори срещу природата си, просто не сме в състояние да го правим, въпреки че има много хора, които не разпознават знаците, които тялото им дава. С времето натрупваме знания и умения, с които да компенсираме отстъпването на природата, но има едва единици, които и на 70 години успяват да пеят феноменално – както например Мариела Девиа.

ПАМЕТТА

Преди да отида в Италия за първи път, пеех, знаейки генерално текста, но без да съм си направила труда да науча какво означава всяка дума. Когато сега си го помисля, много ме е срам. Впоследствие това стана недопустимо, разбира се. Всъщност научих италиански език изключително бързо. Даже, ако човек вярва в прераждането, може да си помисли, че съм била италианка, защото в рамките на месец вече говорех. Днес вече пея само на езици, които владея, като изключим немския, който научих достатъчно, за да разбирам какво значат думите в либретото. Говоря също руски и френски. Във всеки случай е важно да се създаде система и метод на запомняне. Никога не съм спирала да си набавям нови знания и мисля, че съм кадърен самоучител. Научих например английски сама – с учебници, тетрадки, речници и дисциплина. Да плувам – също, защото изпитвах огромен страх от водата и съм горда, че го направих. Голяма част от нещата, които днес знам, се дължат на любопитството ми.

МЕСТАТА

Винаги се разхождам из градовете, където имам спектакли, и опитвам да се запозная с тях възможно най-добре. Азия например е съвсем различна от Европа. Пътувахме преди време с влак от Шанхай до Пекин и преминахме няколкостотин километра, а най-интересното и неочаквано от всичко беше колко много Китай напомня на Русия – природата, сградите, организацията на живот, всичко, само че е по-подредено. Публиката обаче е различна навсякъде, но не по начина, който очаквате. Има стереотипи, които не са верни – ето, немската публика, която според хората е студена, всъщност е най-топла и награждаваща. Руската също, просто е изключителна. Най-сантименталното място за мен остава обаче Софийската опера, където излизам на сцена и усещам онази специфична миризма от детството ми, която обожавам. Въобще София е единственото място, на което имам спомен от всеки ъгъл и се чувствам спокойна и щастлива. Мисля, че емигрантството не е лесно, аз изобщо не го умея. Затова и държах децата ми да си създадат собствена емоционална памет на мястото, където ще живеят.

ИЗВЪН СЦЕНАТА

Почти никога не слушам опера за удоволствие, само ако трябва да се информирам или не съм чувала нещо. Слушам симфонична музика, джаз и фънк, най-вече от 80-те. Когато пътувам пък, обичам много да гледам филми – обикновено си пускам един режисьор и заживявам в неговия свят, това ми е много приятно. Е, не съм маниак, не мога да ви кажа всички филми на Куросава да речем, но мога да изредя поне няколко. Помня как в един момент всички говореха за Бергман, а аз не бях гледала нищо негово, затова си казах “хайде сега, започвам отначало”. Когато режисьорът е добър, непрекъснато ти се връща към него – все едно четеш книга и нямаш търпение вечерта да се върнеш, където си я оставил. Иначе обикновено си почивам като готвя, когато съм с децата и мога да бъда просто майка. Това за мен са истински важните неща и са моите моменти на пълен покой. Макар да отдавам голяма част от времето си на сцената, се радвам, че, въпреки всичко, намирам възможност и да живея нормален живот.
(край на цитата)

И последната статия за Александрина Пендачанска – през август 2019 година;

Портал „Свободна Европа“

Предаване „Човек на деня“

“Сдобих се с нова професия”. Александрина Пендачанска и нейното “предай нататък”

30август 2019 г.

“Сдобих се с нова професия”, казва Александрина Пендачанска часове преди един специален концерт, който нейни ученици ще изнесат в Археологическия музей в Созопол. Нарича го “нещо между урок и концерт”.

Събитието е резултат на една седмица усилена работа и много емоции в рамките на майсторския клас на оперната певица, проведен в рамките на празниците на изкуството “Аполония”. Пред „Свободна Европа“ тя сподели, че тези няколко дни са били истинско вдъхновение както за учениците, така и за нея.

“Имаше 20 кандидати, които изпратиха техни видеозаписи. Избрах седем, които са в активен певчески статус. Не избрах млади, защото си дадох сметка, че няма как да допринеса за това кратко време. Избрах момичета, които вече са напред с материала, за да можем в тези няколко дни да надградим нещо”, коментира Пендачанска пред „Свободна Европа“. Майсторският клас е бил и “някаква проба” за самата оперна певица.

“Едно е чисто теоретично да си представяш, че някой ден може да предадеш знанията си и съвсем друго е да видиш дали действително е така. Исках да видя дали това преподаване ми доставя удоволствие, дали мога да бъда полезна”. Пендачанска казва, че е щастлива, че е успяла да предаде знания на младите таланти.

“Аз съм много благодарна и щастлива, че ми се довериха да поработим и се надявам да съм успяла да додам нещо към това, което те вече са направили”. Гласовете им можете да чуете в петък вечер от 19 часа в Археологическия музей в Созопол.

Александрина Пендачанска е родена на 24 септември 1970 г. в София. Дъщеря е на оперната певица Валери Попова и внучка на диригента и цигулар проф. Саша Попов. Завършила е Националното музикално училище „Любомир Пипков“. Едва на 17 години дебютира с ролята на Виолета в операта “Травиата” на Джузепе Верди. Печелила е много награди от международни конкурси. Има три номинации за награда “Грами” – за участия в записите на „Агрипина“ и „Милосърдието на Тит”. Пендачанска е омъжена за журналиста Найо Тицин. Имат две дъщери.

(край на цитата)

Нека днес на 24 септември 2020 г. пожелаем на Александрина Пендачанска добро здраве, много радости и хубаво настроение във връзка с рождения й ден и нека проължава все така успешно и покорява нови върхове в оперната си кариера. Тя има всички предпоставки за това…

…..

Kategorie: Penda, Alex (BGR, Sopran)

Alex Penda