Ivan Hristov Popov

Поради липса на снимки от баритона Иван Христов Попов, помествам снимка на проф. Павел Герджиков, който споделя спомени за своя колега от Софийската опера

„Иван Христов Попов беше един от хората, които са оставили ярка диря в историята на софийския оперен театър, той беше от поколението на моя учител Илия Йосифов, на Бръмбаров, на Михаил Люцканов, на Нели Карова, Илка Попова, Сийка Петрова… Явно е бил и добър педагог, защото негови ученици са например Кирил Кръстев и Лиляна Василева“

(думи на проф. Павел Герджиков за баритона Иван Христов Попов)

Драги приятели на оперната музика, днес на 30 май 2021 г. пиша статия за първи път за един баритон от Софийската опера, който в средата на миналия век е бил един от значителните солисти в състава на националната опера. Това е певецът Иван Христов Попов, роден на 30 май 1902 г. в Пловдив, не се знае кога се е поминал, никъде в различните медии няма сведения за това. А също така няма и поне ЕДНА ЕДИНСТВЕНА НЕГОВА СНИМКА, просто да знаем как е изглеждал. Непростим пропуск на Софийската опера! Освен това няколко месеца от сезона 1955-1956 Иван Христов Попов е директор на Народната опера във Варна.

Никога до сега не писах статия за този артист по простата причина, че той е роден през месец май, а по това време аз обикновено съм в България, където не пиша моите „оперни истории“. Поради световната пандемия тази година съм през май 2021 в Германия и затова реших да му посветя необходимото внимание точно в деня на рождението му – 30 май.

Веднага трябва да отбележа, че за Иван Христов Попов има съвсем малко данни в медиите, макар че Уикипедия-страница за него все още не е написана, но през последните години му посвети важно предавание Българското Национално Радио,

Освен това, за Иван Христов Попов има статии в една Енциклопедия на българската музикална култура, както и статия в чудесната мемоарна книга на Петко Тихолов, посветена на български оперни дейци.

Като пиша, че Иван Христов Попов е бил солист на Софийската опера в течение на доста години, веднага ще подкрепя това с конкретни факти, като изброя главните роли в репертоара му там. Цитирам:

„ (…) Бетовен – Пизаро във „Фиделио“ (1957); Бизе – Ескамилио в „Кармен“ (1949) Бородин – Княз Игор в едноименната опера (1946) Вагнер – Холандецът в „Летящият холандец“ (1959) Верди – Граф ди Луна в „Трубадур“ (1940), Риголето в едноименната опера (1949), Амонасро в „Аида“ (1952) Голдмарк – Баал Хаакан в „Савската царица“ (1935) Делиб – Нилаканта в „Лакме“ (1936) Доницети – Астон в „Лучия ди Ламермур“ (1947) Кабалевски – Степан в „Семейството на Тарас“ (1952) Прокофиев – Генерал Бенигсен във „Война и мир“ (1957) Чайковски – Евгений Онегин в едноименната опера (1946), Ибн Хакия в „Йоланта“ (1952) и други“.

(край на цитата)

Така че три са единствените източници за информация относно Иван Христов Попов – на първо място предаването на Българското Национално Радио от 20 май 2017 г., статията за него в „Енциклопедия на българската музикална култура“, издание на БАН през 1967 г., както и обшираната статия в чудесната мемоарна книга на Петко Тихолов, посветена на български оперни дейци.

Преди да цитирам това предаване на БНР, нека обърна внимание на това, че в него говори колегата на Иван Христов Попов – проф. Павел Герджиков – още един от водещите баритони на столичния оперен театър, но от следващо поколение, който има лични.впечатления от днешния юбиляр. Ето какво казва проф. Герджиков:

„(…) Баритоновата група винаги е била много силна в Софийската опера във всичките тези години, в които аз съм бил свидетел, зрител и изпълнител. Винаги е имало много изявена и много разнолика група баритони в различен fach: по-лирични, по-драматични, лирико-драматични, комедийни, трагични (не трагични като начин на пеене, а способни да пеят в трагични роли). Иван Христов Попов е бил редовен солист на Софийската опера в годините от 1945, доколкото си спомням, до някъде 1965-1966. Но преди това е бил много изявен като концертен певец. През 1935 година дебютира в операта „Савската царица” от Голдмарк. От 1938 е лектор в Музикалната академия, от 1941- редовен преподавател, бил е и няколко години професор – около 1948. Не знам по какви причини е напуснал Академията и е престанал да бъде педагог там, но през 30-те и 40-те години на ХХ век е концертирал много активно, гостувал е и в Софийската опера…

Аз никога не съм бил близък с Иван Хр. Попов, всичките ми впечатления от него са впечатления на зрител-слушател в залата. Гледал съм го в много роли и първата, една от тези, които съм запомнил най-добре е в „Трубадур”. Слушал съм го и като Скарпия в „Тоска”, Пизаро във „Фиделио”, Ескамилио в „Кармен”, Амонасро в „Аида”, като Летящия холандец в едноименната опера. Мисля, че участваше и във „Война и мир” в първата постановка на Софийската опера, Риголето – също. Един от хората, които са оставили ярка диря в историята на софийския оперен театър, той беше от поколението на моя учител Илия Йосифов, на Бръмбаров, на Михаил Люцканов, на Нели Карова, Илка Попова, Сийка Петрова…

Иван Хр. Попов според мен беше лирико-драматичен глас. Не беше подчертано драматичен баритон, но беше много добре учен и много добре си служеше с гласа, много хубаво умееше да го „боядисва”. Бил е много интелигентен човек. Преди да получи музикално образование е завършил Софийския университет със специалност право – през 1925. След това четири години учи в Милано, специализира пеене при педагозите Самарко и Вентура, връща се в България, концертира и чак след това постъпва в Музикалната академия в класа на проф. Мара Маринова-Цибулка. Така че той е един много образован човек – и хуманитарно, и музикално. Знаел е много добре италиански, френски, много добре говоримо немски език и много добре е свирел на пиано… Имал е широки културни интереси, бил е и добър художник. Хобито му е била фотографията и именно това хоби го е свързвало с именития му колега Михаил Попов – бас, също италиански възпитаник. Бил е в много добри взаимоотношения и с Христо Бръмбаров, с когото са учили в Италия. Зная, че е следил всички новости в световния музикален живот и е водил редовна кореспонденция с Джузепе Тадеи, Джино Беки и Рикардо Страчари (учителя на Борис Христов)…

На стари години, освен езиците, които е знаел добре – италиански, немски и френски, е започнал да учи арабски! Не зная по какъв повод и защо, но когато спира да пее, започва да учи арабски. Явно е бил и добър педагог, защото негови ученици са например Кирил Кръстев и Лиляна Василева. Освен всичко, той беше и много добър преводач. Когато за първи път правихме в България, в средата на 60-те години „Пепеляшка” на Джоакино Росини, Щърбанов направи много интересен и силен спектакъл. В него участваха Рени Пенкова, Александрина Милчева, Павел Куршумов, Борис Игнатов Христов, моя милост и други колеги. Но преводът от италиански на български език беше направен от +- – това го знам от самия Щърбанов. Имаше толкова реплики с прекрасно чувство за хумор. Например моят герой Дандини казваше: „Ще вървим ли, или напротив? ”. Иван Хр. Попов беше превел либретото така, че публиката винаги се смееше на точно намерената дума и израз, които да са подчертана характеристика на персонажа…“

(край на цитата)

Както виждаме от този цитат, Иван Хр. Попов е бил не само певец, но и художник, фотограф, полиглот, превеждал е оперни либрета, бил е изявен вокален педагог и не мога да проумея как няма в медиите сега поне ЕДНА ЕДИНСТВЕНА НЕГОВА СНИМКА! Омръзна ми да отправям упреци към ръководството на Софийската опера, и то не само тогава, но и днес. Напълно съм сигурен, че в архива на „Личен състав“ на оперния театър всеки артист има досие с минимум една снимка. Тези досиета не може да се загубят, просто трябва да се сканират снимки – не само на Иван Хр. Попов, но и на десетки други солисти от Софийската опера, за които няма техни снимки в медиите. При много мои статии аз писах на тази тема.

Сега ще премина към цитиране на данните за Иван Хр. Попов, с които разполагам. На първо място – предаването на Българското Национално Радио:

БНР

Забравени звезди – баритонът Иван Хр. Попов

публикувано на 20.05.2017

Автор: Цветана Тончева

Разговор с проф. Павел Герджиков

Тази оперна вечер посвещаваме на едно почти напълно забравено име от историята на българския музикален театър – името на баритона Иван Христов Попов, водещ солист на Софийската опера до средата на 60-те години на ХХ век. Безусловно Иван Хр. Попов (както е било прието да го наричат) може да бъде причислен към строителите на българската музика и театър. Великолепен певец и артист, изключително образована и ерудирана личност, дипломиран юрист и полиглот и не на последно място – много добър педагог. С това трябва да запомним Иван Хр. Попов, роден на 10 май 1902 година в Пловдив (бел. Б.К.: в разговор на Иван Хр. Попов с журналиста Петко Тихолов на 19 януари 1960 г. певецът споделя друга рождена дата, именно 30 май 1902 г.)

В предаването за него ще говори колегата му проф. Павел Герджиков – още един от водещите баритони на столичния оперен театър, но от следващо поколение.

„Баритоновата група винаги е била много силна в Софийската опера във всичките тези години, в които аз съм бил свидетел, зрител и изпълнител. Винаги е имало много изявена и много разнолика група баритони в различен fach: по-лирични, по-драматични, лирико-драматични, комедийни, трагични (не трагични като начин на пеене, а способни да пеят в трагични роли). Иван Христов Попов е бил редовен солист на Софийската опера в годините от 1945, доколкото си спомням, до някъде 1965-1966. Но преди това е бил много изявен като концертен певец. През 1935 година дебютира в операта „Савската царица” от Голдмарк. От 1938 е лектор в Музикалната академия, от 1941- редовен преподавател, бил е и няколко години професор – около 1948. Не знам по какви причини е напуснал Академията и е престанал да бъде педагог там, но през 30-те и 40-те години на ХХ век е концертирал много активно, гостувал е и в Софийската опера… Аз никога не съм бил близък с Иван Хр. Попов, всичките ми впечатления от него са впечатления на зрител-слушател в залата. Гледал съм го в много роли и първата, една от тези, които съм запомнил най-добре е в „Трубадур”. Слушал съм го и като Скарпия в „Тоска”, Пизаро във „Фиделио”, Ескамилио в „Кармен”, Амонасро в „Аида”, като Летящия холандец в едноименната опера. Мисля, че участваше и във „Война и мир” в първата постановка на Софийската опера, Риголето – също. Един от хората, които са оставили ярка диря в историята на софийския оперен театър, той беше от поколението на моя учител Илия Йосифов, на Бръмбаров, на Михаил Люцканов, на Нели Карова, Илка Попова, Сийка Петрова…

Иван Хр. Попов според мен беше лирико-драматичен глас. Не беше подчертано драматичен баритон, но беше много добре учен и много добре си служеше с гласа, много хубаво умееше да го „боядисва”. Бил е много интелигентен човек. Преди да получи музикално образование е завършил Софийския университет със специалност право – през 1925. След това четири години учи в Милано, специализира пеене при педагозите Самарко и Вентура, връща се в България, концертира и чак след това постъпва в Музикалната академия в класа на проф. Мара Маринова-Цибулка. Така че той е един много образован човек – и хуманитарно, и музикално. Знаел е много добре италиански, френски, много добре говоримо немски език и много добре е свирел на пиано… Имал е широки културни интереси, бил е и добър художник. Хобито му е била фотографията и именно това хоби го е свързвало с именития му колега Михаил Попов – бас, също италиански възпитаник. Бил е в много добри взаимоотношения и с Христо Бръмбаров, с когото са учили в Италия. Зная, че е следил всички новости в световния музикален живот и е водил редовна кореспонденция с Джузепе Тадеи, Джино Беки и Рикардо Страчари (учителя на Борис Христов)… На стари години, освен езиците, които е знаел добре – италиански, немски и френски, е започнал да учи арабски! Не зная по какъв повод и защо, но когато спира да пее, започва да учи арабски. Явно е бил и добър педагог, защото негови ученици са например Кирил Кръстев и Лиляна Василева. Освен всичко, той беше и много добър преводач. Когато за първи път правихме в България, в средата на 60-те години „Пепеляшка” на Джоакино Росини, Щърбанов направи много интересен и силен спектакъл. В него участваха Рени Пенкова, Александрина Милчева, Павел Куршумов, Борис Игнатов Христов, моя милост и други колеги. Но преводът от италиански на български език беше направен от Иван Хр. Попов – това го знам от самия Щърбанов. Имаше толкова реплики с прекрасно чувство за хумор. Например моят герой Дандини казваше: „Ще вървим ли, или напротив? ”. Иван Хр. Попов беше превел либретото така, че публиката винаги се смееше на точно намерената дума и израз, които да са подчертана характеристика на персонажа…“

За опероманите – почитатели на добрата стара школа и архивните записи, Иван Хр. Попов е оставил и звукова памет с няколко впечатляващи партии в цялостни регистрации от спектакли на Софийската опера, запазени в Златния Фонд на БНР.

В предаването ще прозвучат фрагменти от записите на:

• „Аида” от 5 март 1959, дирижиран от Асен Найденов с участието на Юлия Винер, Димитър Узунов и Надя Афеян;

• „Летящият холандец” – премиера от 19 юли 1959, дирижирана от Атанас Маргаритов с участието на Радка Конфорти, Любомир Бодуров, Борис Игнатов Христов и Йорданка Димчева;

• „Лучия ди Ламермур” от 20 май 1959, дирижирана от Атанас Маргаритов с участието на Екатерина Апостолова, Иван Арсов, Живко Шарланджиев, Радка Гаева, Павел Манолов и Георги Сапунджиев;

• „Тоска” от 21 май 1954, дирижирана от Атанас Маргаритов с участието на Сийка Петрова и Тодор Мазаров.

събота, 20 май от 20 часа

Програма Христо Ботев Музика На опера в събота    Иван Хр. Попов проф. Павел Герджиков

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване на БНР:

http://bnr.bg/post/100833027

Както писах вече, за Иван Христов Попов в „Енциклопедия на българската музикална култура“ на стр. 360 е поместена следната статия:

„Иван Христов Попов, роден на 10 май 1902 г. (бел. Б.К.: в разговор на Иван Хр. Попов с журналиста Петко Тихолов на 19 януари 1960 г. певецът споделя друга рождена дата, именно 30 май 1902 г.) е певец-баритон, роден в Пловдив. Висше образование получава в Софийския университет „Климент Охридски“, като същевременно учи пеене при Мянко Михайлов. В периода 1927-1931 Иван Хр. Попов специализира пеене в Милано при М. Саммарко и Е. Вентура. Завърнал се в България (1932), той се отдава на концертна дейност. През 1933 издържа конкурс за редовен артист в Софийската народна опера, но въпреки това не е приет в състава. Следващата година постъпва студент в Държавната музикална академия в певческия клас на Мара Маринова-Цибулка. По време на тригодишното си следване Иван Хр. Попов сътрудничи на Операта и дебютира на 25 декември 1935 г. в ролята на Баал Хаакан в операта „Савската царица“ от Голдмарк (бел. Б.К.: Карл Голдмарк е австрийско-унгарски композитор, роден през 1830 г., починал през 1915 г.).

През 1938 г. Иван Хр. Попов е назначен лектор, а от 1942 е редовен преподавател по пеене в Академията. Негови ученици са Кирил Кръстев, Лиляна Василева, Васил Димитров и други. След 9 септември 1944 г. Иван Хр. Попов е приет за редовен артист в Софийската опера (1945). Няколко месеца от сезона 1955-1956 е директор на Народната опера във Варна. Междувременно гостува в някои от извънстоличните оперни театри.

Иван Хр. Попов притежава плътен лирико-драматичен баритон с преобладаващ драматичен елемент. Гласът му, оформен под влияние на италианската певческа школа, се отличава с благороден тембър и звучен център. Като негови най-добри роли могат да бъдат посочени Граф ди Луна от „Трубадур“, Ескамилио от „Кармен“, Амонасро от „Аида“, Княз Игор от едноименната опера, Ибн Хакия от „Йоланта“ и други.

Иван Хр. Попов е лауреат на Димитровска награда трета степен и носител на орден „Кирил и Методии“ първа степен (1959).

РОЛИ В ОПЕРИ:

Бетовен – Пизаро във „Фиделио“ (1957); Бизе – Ескамилио в „Кармен“ (1949) Бородин – Княз Игор в едноименната опера (1946) Вагнер – Холандецът в „Летящият холандец“ (1959) Верди – Граф ди Луна в „Трубадур“ (1940), Риголето в едноименната опера (1949), Амонасро в „Аида“ (1952) Голдмарк – Баал Хаакан в „Савската царица“ (1935) Делиб – Нилаканта в „Лакме“ (1936) Доницети – Астон в „Лучия ди Ламермур“ (1947) Кабалевски – Степан в „Семейството на Тарас“ (1952) Прокофиев – Генерал Бенигсен във „Война и мир“ (1957) Чайковски – Евгений Онегин в едноименната опера (1946), Ибн Хакия в „Йоланта“ (1952) и други.

(край на цитата)

И накрая – статията в книгата на Петко Тихолов. Преди това ще напиша няколко важни думи като увод:

Понеже често пиша негативни изводи по отношения на липсата от достатъчно сведения за българските оперни певци от близкото и по-далечно минало, нека сега кажа, че всичко не е толкова черно, както го представям. Винаги е имало хора в областта на оперното дело, които са мислили за бъдещето. Става дума за журналиста, поет и публицист Петко Тихолов (1903-1978), който е една от тези личности. Ето за какво намеквам:

През месец май 2019 г. успях да получа като подарък при мой престой в България една много ценна книга, за която не съм знаел че съществува – сборникът репортажи на известния журналист, поет и публицист от миналото Петко Тихолов със заглавие „Към върховете на изкуството“ – 105 статии за български и няколко чужди оперни дейци – главно певци, диригенти, режисьори, сценографи, балетисти и други, написани до годината 1979, когато тя е издадена от издателство „Музика“ в София.

До май 2019 г. не бях чел по-интересна и задълбочена мемоарна книга от български автор, посветена на тази тема. Кое е особеното при нея – със всички тия 105 личности Петко Тихолов е водил продължителни и изчепателни разговори, най-често в жилищата им главно в София, посещавал е някои от артистите по няколко пъти и е писал по дати подробен дневник на тия разговори. Няма да се спирам на отделни лица – това са най-известните дейци още от зараждането на оперното изкуство в България, като се започне от Иван Вулпе, Драгомир Казаков и Константин Михайлов-Стоян и се стигне до Илия Йосифов, Надя Афеян, Мати Пинкас и десетки други от това време.

В тези репортажи се дават автентични сведения за съответните дейци, разказани лично от тях и са едно колкото документално четиво, толкова и полезно за запознаване с епохата, нравите, порядките и особеностите на „оперния свят“ в тези отдавна отминали години. А това е толкова важно за българската оперна историография, която не разполага с особено много лични архиви на такива дейци, много от които са останали по домовете им, след като те са напуснали този свят.

Жалко, няма снимки на тези личности, но това, което четем в тази книга, е несравнимо ценно и полезно.

За голямо щастие там има статия и за Иван Христов Попов и днес ще цитирим най-важното от онова, което Петко Тихолов е написал за него. Петко Тихолов започва разказа си така (страници 297-306):

„ (…) Иван Христов Попов е оперен артист и вокален педагог. Завършва право и учи пеене в София при Мянко Михайлов. След тригодишна специализация в Милано при Марио Самарко, Елвино Вентура, Ана Крайска и други италиански педагози, се завръща от чужбина и започва концертна дейност. През 1933 г. се явява на конкурс за редовен артист в Народната опера, издържа го с успех, но не го назначават. След това завършва певческия клас на проф. Мара Маринова-Цибулка в Музикалната академия. Дебютира в ролята на Нилаканта от операта „Лакме“ на Делиб. Въпреки доброто му представяне, не го приемат в оперния състав. И той се насочва към преподавателска дейност – отначало е лектор, а след това редовен преподавател по пеене в Музикалната академия. Едва след 9 сертември 1944 г. е назначен за редовен артист в Народната опера. И постепенно навлиза в баритоновия репертоар.

Иван Христов Попов има плътен драматичен глас, пее свободно, с голяма сигурност и лекота. Дава интелигентна трактовка на образите. Той е артист с широка музикална култура. От неговата певческа школа излизат добре подготвени млади оперни певци.

С Иван Христов Попов разговарях на 19 януари 1960 г. в дома му на ул. „Аспарух“ № 31.

– Какво ще кажете за детските си години?

– Те преминаха щастливо в Пловдив, където съм роден на 30 май 1902 г. Единствен син на сполучили в живота родители. Не бях лишен от нищо. Много пъти капризите ми бяха удовлетворявани с готовност. Баща ми, българин от Македония, се отнасяше към мен с голямо внимание. Не си спомням някога да ме е наругал или набил. Когато пред роднини и близки ставаше дума за мен, той казваше: „С Иванчо сме добри приятели, нито се караме, нито се бием“. Беше образован човек. Завършва право в Москва и се устонавява адвокат в Пловдив. Често споделяше впечатленията си от първите артисти на Болшой театър. Обичаше да пее куплетите на Мефистофел от „Фауст“ (Рондото), молитвата на Валентин от същата опера и серенадата на Дон Жуан от Чайковски. Майка ми Екатерина Иванова е от Одрин. И тя беше високоинтелигентна, с културни интереси.

– Откога проявявате влечение към пеенето?

– От годините, когато бях ученик в горните класове на гимназията.

– А към оперната сцена?

– Много по-късно, след като бях поставил вече гласа си. Да си кажа правото, имах голям страх от сцената. Може би с това се обяснява фактът, че стъпих на нея доста късно. В Народната опера дебютирах 33-годишен. А имах възможност да пея още през 1926 г., а в Италия – след специализацията си.

– Кои певци и педагози смятате за свои учители?

– Първият, който ме насочи да школувам гласа си, беше Иван Панов, баритон, завършил Музикалната академия при Иван Вулпе. Бях ученик в последния клас на гимназията, когато той ми стана учител по пеене. Беше млад човек, ентусиазиран до екзалтация. Гореше от някакъв странен вътрешен огън, отразен в неспокойния му горещ поглед. По-късно разбрах, че бил болен от туберкулоза, която след десетина години го завлече в гроба. Имал е голямо желание да се изяви на сцената, но гласът му поради болестта беше глух, продънен. Щом дойде в гимназията, се зае със съдействието на учителката по пеене във Втора девическа гимназия Букорещлиева да създаде голям смесен ученически хор, в който аз бях включен като втори бас. Приятелството ми с Иван Панов се оказа много благотворно. То решително повлия за окончателното ми насочване към певческото поприще.

Вземах уроци от Стефан Македонски. По това време бях силно пристрастен и към футбола. Свободното си време делях между игрището и уроците по пеене. Веднъж от игрището отидох направо при Македонски. Усещах, че диханието поради умората ми изневерява. Педагогът се разяри и едва не ме изгони: „Как е възможно да се тича подир топката с часове и след това да се пее хубаво! Аз се чудя защо този глас тремолира, а той идва на урок направо от игрището!“. И ми забрани да играя. Бях така увлечен от футбола, че бях готов да зарежа уроците по пеене. Забраната и нередовността на извънредно заетия Македонски стана причина да го напусна, но от него получих добра представа за начина, по който трябва да се диша. След преустановяване на уроците изоставих за известно време пеенето, отдавайки се изключително на футбола. Така здраво навлизах в него и така добре се проявявах, че замислях да замина за Виена да се професионализирам като футболист. Но след тежко заболяване трябваше да се простя завинаги с любимия футбол. И аз решително се насочих към школуването на гласа. По съвета на учителя Иван Панов отидох при известния педагог и бивш оперен артист-баритон Мянко Михайлов. Той имаше италианска школа и голям певчески опит: редица години беше пял в Италия и Русия. Беше участвал и в трупата на Масини, която е давала редовно оперни предствления в по-големите градове на балканските страни, главно в България и Румъния. Той ме прослуша, намери, че имам добри гласови данни и школуването започна.

(Бел. Б.К.: На това място Иван Христов Попов започва много подробно да разказва на Петко Тихолов редица подробности по обучението си при Мянко Михайлов, които няма да цитирам. След това описва много детайли и от последвалото си обучение в Италия, където през годините от 1927 до 1931 с известни прекъсвания е главно в Милано, като посещава различни педагози, преди всичко Марио Самарко, Елвино Вентура, Пинторно и Вентурини. В Милано се запознава с певицата Стоянка Николова (Елена Николай), която е също там на обучение. В Милано Иван Христов Попов е имал редица смени на тия педагози, всеки си е имал свой стил на работа, който не винаги му е допадал, пък често и финансовите му възможности са налагали да се съобразява с различните хонорари. В края на краищата, когато парите, които му е изпращал неговия баща, вече са се привършили, той се завръща окончателно в България).

(край на моята бележка)

Разговора между Иван Хр. Попов и Петко Тихолов продължава, но аз ще се спра на финалните им диалози, които са интересни – не искам да разширявам размера на моята статия, всички подробности могат да се прочетат в книгата на Петко Тихолов, за която дадох подробности в началото на тази част от статията ми. Сега ще цитирам последната част от техния разговор:

– Кои от българските певци най-много ви харесваха?

– Ана Тодорова, Иван Вулпе, Петър Райчев, Мария Милкова-Золотович.

– А от чуждестранните?

– Тоти дал Монте, Тита Руфо, Батистини, Урбано, Залески, Лео Слезак, Джили, Пертиле, Жорж Тил, Карло Галефи, Франчи, Такреди Пазеро, Де Анджелис, Марсел Журне, Ретберг и други.

– Гостували ли сте в чужбина, къде, кога и в кои роли?

– В Румъния и Чехословакия. През 1956 г. в Букурещ (в ролята на Амонасро от операта „Аида“), Тимишоара (Риголето от едноименната опера, Ескамилио от „Кармен“), Клуж (Княз Игор от едноименната опера, Ескамилио от „Кармен“ и Граф ди Луна от „Трубадур“). През 1958 г. гостувах с група наши артисти в Прага (пях Амонасро от „Аида“, Ескамилио от „Кармен“), в Бърно (Ескамилио в „Кармен“), в Братислава (Ескамилио – „Кармен“).

– В кои други наши опери освен в Софийската народна опера сте работили или гостували?

– Участвал съм във Варненската народна опера в ролите на Риголето, Княз Игор, Скарпия („Тоска“) и Граф ди Луна („Трубадур“). Бях и директор на тази опера един сезон. В Старозагорската опера съм пял Княз Игор, а в Пловдивската – в „Риголето“ и „Трубадур“. Във Врачанската самодейна опера гостувах в „Трубадур“ – Граф ди Луна, а в Сливенската самодейна опера – Риголето от едноименната опера.

– Кои са най-забележителните ви партньори и партньорки?

– Елена Николай в „Трубадур“, съветският артист Килчевски в „Риголето“, съветският народен артист Максим Дормидонтович Михайлов в „Княз Игор“, украинската примадона Зинаида Старченко в „Риголето“, румънската примадона Зининаида Палли в „Кармен“, унгарският бас Михай Сейкей в „Княз Игор“, Димитър Узунов в „Кармен“ и „Аида“, Георги Белев в „Трубадур“, „Аида“ и „Кармен“, Юлия Винер в „Аида“ и „Трубадур“. В „Сватбата на Фигаро“ партнирах на примадоната на Болшой театър Масленикова, в „Йоланта“ – на съветската артистка Кругликова, а в Прага и Оломоуц – на Хакен.

– Кои са ваши ученици?

– Кирил Кръстев, пръв баритон в Русенската народна опера, Васил Димитров, баритон от Варненската народна опера, Валентин Дервентски, баритон от Пловдивската народна опера, Лиляна Василева, лиричен сопран в Софийската народна опера, Мария Староселска, сопран, артистка във Варненската народна опера. Моя клас по пеене при Музикалната академия завърши и студентът Венелин Кръстев, тенор. Извънредно способен, талантлив, музикален и интелигентен, с добри гласове данни, които подлежаха на развитие. Венелин Кръстев можеше да направи хубава певческа кариера, но той нямаше влечение към сцената и се отдаде на музиковедство, където прояви големите си способности. През моята школа минаха стотици певци и певици. Мнозина от тях поради невъзможност да влязат в оперните театри постъпиха в разни ансамбли.

– На коя оперна школа сте възпитаник?

– На италианската, която води началото си от тъй наречената „Болонска школа“. Нейни по-късни представители са Гарсиа, Ламперти и Пановка. Чрез баща си Гарсиа става представител на Неаполитанската школа.

– Какво бихте пожелали на младите певци?

– Да обичат изкуството и да му служат всеотдайно, безкористно, с цялото си същество, да бъдат истински творци, с будно гражданско съзнание.

(край на цитата)

Това беше всичко днес за баритона Иван Христов Попов. В медиите няма негови музикални записи, но в Златния фонд на БНР има такива, като една част бяха цитирани в предаването на Радиото от 20 май 2017 г. Също така не мога да посоча дата и година на кончината на певеца – просто няма такива данни в медиите … И понеже няма и негови снимки, ще поместя поне една на проф. Павел Герджиков, който изказа такива хубави думи за колегата си…

Нека днес на 30 май 2021 г. почетем 119 години от рождението на баритона и вокален педагог Иван Христов Попов. Дано през следващата 2022 г. има повече данни и негови снимки във връзка с кръглите 120 години от рождението му.

Мир на праха му!

…….