Маестро Саша Попов – роден преди 121 години на днешния ден
“Чудесният цигулар Нисим Алкалай свидетелства пред Димитър Сагаев: “На турнето в Италия оркестърът излезе на сцената без ноти и без пултове. Изсвирихме цялата Шеста симфония на Чайковски наизуст. Публиката остана втренчена и замаяна – такова нещо не се беше случвало дори в музикална Италия! Аплодисментите бяха френетични, бурни и продължителни, залата се тресеше в продължително и гръмко “Браво, браво!”. Нашият труд беше възнаграден, САША ПОПОВ обра лаврите. Това бе истински исторически празник и за нас, българските музиканти, и за Италия!”
(цитат от статия за Саша Попов)
Драги приятели на оперната и симфонична музика, днес на 24 юли 2020 г. се навършват 121 години от рождението на големия български цигулар и диригент проф. Саша Попов.
Той е роден на 24 (12) юли 1899 г. в Русе, починал в Лос Анджелис / САЩ на 18 август 1976 г. И в двете дати има различния в многобройните източници за информация относно този велик български артист. Датата на кончината му според някои е 12 август, аз приемам датата 18-ти (по данни на Българското Радио). Датата на рождението му в Уикипедия е 12 юли (по стар стил), но след разговор с роднина на Саша Попов научих, че в семейството му винаги са празнували рождения му ден на 24 юли (по нов стил), така че приемам тази дата за меродавна. Същата дата е дадена и при предаване на БНР за него през 2016 г.
Днешната ми статия няма да прилича на другите, които писах до сега. Причината е следната – за проф. Саша Попов съм писал до сега два пъти, в момента нямам достатъчно време да сторя това и се задоволявам само да цитирам някои неща, които вече бях събрал през годините за него, както и една статия от 2019 г. в Интернет. Но те са толкова пълни и изчерпателни, така че прочитането им дава пълна представа за този изключителен музикант и човек, който несправедливо трябваше да прекъсне през 1956 г. голямата си кариера на първокласен диригент – дългогодишен шеф на Софийската филхармония. Причините? Цитирам откъс от статия на проф. Емил Янев, която ще дам изцяло по-късно:
„Датата 10.02.1956 г. е съдбовна за проф. Саша Попов – без да знае за подготвената му „изненада” , тогава се е състоял последният му концерт със Софийската филхармония. След половин век триумфално шествие по европейските сцени на другия ден неочаквано бил… пенсиониран, въпреки че е бил само на 57 г.! Това е ЕДНА ОТ НАЙ-СРАМНИТЕ СТРАНИЦИ В МУЗИКАЛНАТА НИ ИСТОРИЯ, когато нито организацията на музикантите изпълнители, нито организацията на композиторите, нито дори софийските филхармоници (!) издигат глас срещу явната неправда спрямо една голяма личност – отнемането на смисъла на нейния живот. По този повод през 1969 г. композиторът Любомир Пипков споделя: „Не съм по „груповите акции”. Прекалено силни бяха настроенията сред някои млади диригенти и не толкова млади композитори против Саша и затова нашата дума – на Стайнов, Веселин Стоянов, Панчо и на мен, не се чу. Късно се усети каква беля направихме тогава!”
(край на цитата)
Лично аз си спомням за това решение, тъй като през юни 1956 г. завърших висшето си образование в София и цели 5 години съм бил редовен посетител на редица концерти на Софийската филхармония с различни диригенти, също и на такива под ръководството на проф. Саша Попов. Тогава се говореше за това решение, но аз знаех само, че като бивш диригент на „Царския симфоничен оркестър“ не е бил на особено висока почит сред онези ръководители на музикалния живот в България по това време, от което е зависело неговото бъдеще. Както ще видим от статията на проф. Емил Янев, причините са твърде спорни.
Все пак ще кажа, че познавам още от дете Саша Попов от негови гостувания в Габрово като солист-цигулар и като диригент с Царския симфоничен оркестър през годините на детството ми – около 1937-1943 г., тъй като моят свако Христофор Негенцов (съпруг на леля ми Кина Контохова) дълги години беше председател на Музикално дружество „Емануил Манолов“ в Габрово и често в града ни идваха солисти и цели оркестри за концерти. Няма да изпадам в подробности, но свако ми Форю беше цигулар и при идвания на Саша Попов същият е гостувал в техния дом, като при някои срещи сме били с моите родители на вечерните приеми след концертите. Но това е друг въпрос.
И така, нека цитирам цялата статия на проф. Емил Янев, тя е особено интересна:
Статия за проф. Саша Попов от проф. Емил Янев – в. „Новинар“ от 15.05.2009 г.
Диригентът, познал нотите преди буквите, изградил филхармонията ни, но завършил кариерата си отвъд океана.
Когато се говори за българското симфонично изкуство и неговите диригенти, се започва с името на проф. Саша Попов (12.07.1899, Русе – 12.08.1976, Лос Анджелис, САЩ). Той е общопризнатият „баща” на българския симфонизъм, човекът, който създава предпоставките и очертава с изкуството си параметрите за неговото развитие години напред.
Саша, първородният син на младото
семейство Попови, цигулар и пианистка,
поразява родителите си с рано проявения
си афинитет към музиката: научава нотите,
преди да познава буквите, а на
4 г. сам проявява желание да свири на
цигулка.
Негов пръв учител
по цигулка станал баща му. Семейството
на Димитър Попов се преселило в София,
а обучението на Саша било поето от
възпитаника на парижката консерватория
Петко Наумов. Цигулковият просперитет
на момчето бил смайващ. През 1908 г. заедно
с майка си и сестра си Славка 9-годишният
Саша заминал за Виена.
Под ръководството на проф. Карл Пирл стипендиантът регистрирал невероятно бързо развитие, което поразявало всеки, който имал възможност да го чуе как свири.Забележително събитие в неговата биография е случайната среща с цигулковия педагог Отокар Шевчик. Той го взел за ученик, при това безплатно! През 1913 г. 14-годишният виртуоз направил няколко концерта, организирани от Българския червен кръст в Санкт Петербург, и възхитил публиката с блестящо изпълнение на цигулковия концерт на Чайковски!
Саша станал студент във виенската консерватория. Той трябвало да мисли и за издръжката на майка си и сестра си. През 1918 г. 19-годишният цигулар бил призован да отслужи военната си служба. После 21-годишният Саша Попов станал концертмайстор на Софийската опера и преподавател в Музикалната академия.
Продължил и с концертна дейност в страната и чужбина. За два сезона в средата на 20-те години на ХХ век той е изнесъл над 250 концерта в Европа! Бил поставян в една редица с най-прочутите световни цигулари – Яша Хайфец, Миша Елман, Ваша Пшихода и Фриц Крайслер. Саша Попов сформирал и два камерни състава – струнен квартет и клавирно трио БПБ.
Забележителният цигулар Саша Попов
станал и забележителен диригент! Всичко
започнало с назначаването му за
ръководител на Академичния симфоничен
оркестър. За шестте начални сезона
оркестърът изнесъл над 100 концерта и
безусловно се утвърдил в българския
музикален живот. През 1936 г. АСО става
основата, върху която
се
сформира „Царският симфоничен оркестър”,
последователно преименуван
през 1945 г. на Държавен симфоничен
оркестър, през 1947 г. на Българска народна
филхармония, през 1949 г. на Софийска
държавна филхармония и през 1960 г. на
Софийска филхармония. Диригентското
развитие на Саша Попов не се осъществявало
само с АСО. През 1932 г. той спечелил
обявения конкурс за диригент на Софийската
опера и осъществил първата си оперна
премиера – на операта „Андре Шение”
от Умберто Джордано.
Но сърцето му сякаш било заложено не в оперната, а в симфоничната музика и когато през 1936 г. тогавашният министър на войната ген. Христо Луков му предложил да създаде „Царския военен симфоничен оркестър”, той приел без колебание. А това има историческо значение за развитието на българската култура. Той е плод на правилна държавна политика спрямо културата, независимо че и тогава в страната са съществували пазарни икономически отношения.
Не случайно оркестърът се е водил към Гвардейския конен полк в София, защото по това време е протичал поредният процес на модернизация на армията, съпроводен с подмяна на конската тяга с моторна, което позволило освободените конски длъжности да бъдат пренасочени за обезпечаване на личния състав на оркестъра! В него се събрал елитът на тогавашното българско музиканство.
В работата си с „Царския оркестър” Саша Попов имал „две десни ръце” – неговият бивш ученик, концертмайсторът Васил Стефанов за художествената работа и инспекторът Димитър Момчилов за дисциплината и организацията на работата. Известен е уникалният случай, когато след допусната от него неволна грешка на концерт Саша Попов издал заповед за собственото си наказание (!)понеже смятал, че „диригентът трябва да бъде за пример на своите оркестранти във всяко едно отношение”… Според диригентката Лина Терзиева – една от петте му съпруги – най-силните артистични качества на диригента проф. Саша Попов са неудържимият му стремеж към съвършенство; работата с пълно раздаване на силите; хипнотизиращото му въздействие върху оркестрантите и публиката; умението му да общува с оркестрантите, воден от правилата: оркестрантът е преди всичко човек, а после инструменталист; първо овладей душата, а после инструменталиста;
Първият концерт на „Царския симфоничен оркестър” бил на 14.05.1936 г. в салона на Военния клуб и минал триумфално. После се заредили концерти в много български селища, тъй като статутът на оркестъра изисквал 80 процента от изявите му да са извън София.
Започнали и задграничните гастроли.
Незабравим епизод в концертния летопис
на оркестъра е турнето в Италия през
1939 г., когато италианската публика била
потресена от невиждано дотогава събитие
– оркестърът изпълнил блестящо без
ноти, наизуст (!) Симфония № 6 от Чайковски!
Попов канел за гост-диригенти видни европейски светила като Бернардино Молинари, Карло Цеки, Евгений Должицки, Едмондо де Веки, Бруно Валтер и др., които били удивени от техниката, артистичната дисциплина и финеса при музицирането на оркестъра. В началото на 1945 г. проф. Саша Попов е изпратен да създаде във Варна нов симфоничен оркестър.
В 1949 г., когато филхармонията се базира във възстановената от американските самолетни бомбардировки зала „България”, той създава към нея филхармоничен хор от 140 души, струнен квартет, духов квинтет, клавирно трио и група от държавни артисти – солисти. В концертите на филхармонията под ръководството на проф. Саша Попов свои премиерни изпълнения получават всички най-значими произведения на българските композитори – Панчо Владигеров, Петко Стайнов, Любомир Пипков, Филип Кутев, Веселин Стоянов, Марин Големинов, Парашкев Хаджиев, Александър Райчев.
Датата 10.02.1956 г. е съдбовна за проф. Саша Попов – без да знае за подготвената му „изненада” , тогава се е състоял последният му концерт със Софийската филхармония. След половин век триумфално шествие по европейските сцени на другия ден неочаквано бил… пенсиониран, въпреки че е бил само на 57 г.! Това е ЕДНА ОТ НАЙ-СРАМНИТЕ СТРАНИЦИ В МУЗИКАЛНАТА НИ ИСТОРИЯ, когато нито организацията на музикантите изпълнители, нито организацията на композиторите, нито дори софийските филхармоници (!) издигат глас срещу явната неправда спрямо една голяма личност – отнемането на смисъла на нейния живот. По този повод през 1969 г. композиторът Любомир Пипков споделя: „Не съм по „груповите акции”. Прекалено силни бяха настроенията сред някои млади диригенти и не толкова млади композитори против Саша и затова нашата дума – на Стайнов, Веселин Стоянов, Панчо и на мен, не се чу. Късно се усети каква беля направихме тогава!”
Като всички големи и силни личности проф. Саша Попов приел уволнението чрез преждевременно пенсиониране с достойнство, без хленчене. Закономерната му реакция е… създаването на нов оркестър – Колегиум за камерна музика! Съставът работи на самодейни начала – без заплащане, след 22 часа (т.е. след работа), защото никой от първокласните музиканти, поканени от Маестрото, не би си позволил лукса да откаже. Новата формация прави няколко концерта в препълнената зала „Света София”, превърнали се в музикални събития. С тях Маестрото показал „на другите”, че у него има още много диригентски заряд и че изкуството му е нужно на публиката!
След известно време прочутият артист
започнал да получава примамливи оферти
за работа в чужбина. Задграничният му
път започнал с Израел, после преминал
през Египет и накрая
се установил в САЩ – Лос Анжелис.
В 1974 г. по инициатива на големия
български кларинетист
проф. Сава Димитров – тогава главен
секретар на Съюза на българските
музиканти, се подема обществена инициатива
за официално отбелязване на 75-годишнината
от рождението на проф. Саша Попов, като
за целта той бъде поканен да дойде в
България. Но силното вълнение, обхванало
го от получената радостна новина, си
направило лоша шега – сърцето на големия
музикант не издържало и престанало да
бие. Чак в 1999 г. по случай 100-годишнината
от неговото рождение прахът му бе донесен
в родината и положен в Централните
софийски гробища.
(край на статията)
Ще цитирам две статии на Българското национално радио във връзка с юбилеи на проф. Саша Попов – през 2014 г. и от 2016 г. по повод 40 години от смъртта му:
Саша Попов – забележителен диригент и невероятно магнетична личност
публикувано на 12.07.2014
Автор: Албена Безовска
Виртуозен цигулар, известен солист и камерен музикант, Саша Попов остава в нашата история като един от най-забележителните диригенти. Наричат го „баща на българския симфонизъм“.
Роден е в Русе, през юли 1899 г. Започва да свири на цигулка едва четиригодишен, а негов преподавател е баща му. По-късно, когато семейството се установява в София, учи при Петко Наумов – цигулар, диригент и композитор. Напредва много бързо и родителите му решават синът им да продължи образованието си във Виена. За столицата на тогавашната Австро-Унгарска империя Саша заминава с майка си и сестра си. По онова време е на девет години. Учи при проф. Карл Пирл, малко по-късно – при известния педагог Отокар Шевчик, който го занимава безплатно. И отново изумява всички с качествата си на музикант и бързината, с която се развива. На 14 години изнася няколко концерта в Санкт Петербург, организирани от Българския червен кръст. В Русия печели възхищението на публиката с чудесното си изпълнение на Концерта за цигулка от П. И. Чайковски. Приет е във Виенската консерватория, където учи до 19-ата си година. Завръща се в България заради задължителната военна служба. След това започва да преподава в Музикалната академия в София. Там създава симфоничен оркестър, с който изнася концерти.
За Саша Попов и до днес се разказват различни истории. Съвременниците му го описват като невероятно магнетична личност, безкомпромисен професионалист и „широко скроен човек“. Когато създавал Царския оркестър (1936 г.), се наложило да привлича добри музиканти от цялата страна. Наред с репетициите и подготовката на репертоара, диригентът се грижел за това как са настанени оркестрантите, помагал при разрешаването на какви ли не проблеми. Но по отношение на работата бил много взискателен. Дори веднъж подписал заповед за собственото си наказание – заради неволна грешка по време на концерт. Бързо изградил великолепен състав, с който активно изнасял концерти в страната. На своето историческо турне в Италия (1939 г.), Царският оркестър изпълнил наизуст Шеста симфония от П. И. Чайковски.
През 1949 г. съставът вече се нарича Софийска държавна филхармония. Същата година Саша Попов създава към нея филхармоничен хор от 140 души, както и няколко камерни формации. Оркестърът осъществява премиери на произведения от Панчо Владигеров, Любомир Пипков, Марин Големинов и още много български композитори. А Саша Попов кани като гост диригенти представители на световния елит – Бруно Валтер, Карло Цеки и много други. Забележителната му дейност продължава до 1956 г., когато е пенсиониран без обяснения. След време най-изтъкнатите български музиканти ще определят този акт като една от най-срамните страници в нашата история. Останал без работа, той създава камерния оркестър „Колегиум музикум“. Репетициите са вечер, до късно през нощта, тъй като инструменталистите работят на различни места, а в „Колегиума“… свирят безплатно. В този период Саша Попов дирижира концерти на СО на БНР. В единствения запис на гласа му, съхранен в „Златния фонд“, той разказва за „Римски пинии“ от Оторино Респиги – една от пиесите в концерт на СО на БНР, дирижиран от него.
Следват негови гостувания като диригент в Израел, Египет, САЩ… През тези страни преминава пътят на големия музикант след като в родината му е отказана всякаква възможност за нормална работа. Едва през 1974 г. неговите български колеги започват истинска офанзива за отбелязване на 75-ия му рожден ден у нас. Целта е Саша Попов да присъства на тържеството. Получил поканата в Лос Анджелис, където живеел от години. Вълнението му било толкова силно, че сърцето му не издържало. Така си отива една от най-великите личности в музикалната ни история – без да види отново родината си, дъщеря си – оперната прима Валери Попова и без да има възможност да се срещне със своята внучка Александрина Пендачанска.
(край на цитата)
И втората статия от 17 август 2016 г.:
В памет на проф. Саша Попов
публикувано на 17.08.2016 г.
Спомени на Панчо Владигеров за Саша Попов
Спомени на Васил Стефанов за Саша Попов
През август, по изключение, в рубриката “Годишнини” на предаването “Алегро виваче” няма да отбележим рождения ден на прочут композитор, а ще почетем забележителния български музикант проф. Саша Попов – цигулар, диригент, основател и организатор на българското симфонично изпълнителско изкуство, една от големите личности в нашата музикална история. На 18 август се навършват 40 години, откакто той си е отишъл от този свят през 1976-а.
Саша Попов е роден на 24 юли 1899 г. в Русе. Родителите му имат професионално музикално образование – завършили са Букурещката консерватория. Саша е едва на 4, когато баща му започва да се занимава с него – учи го да свири на цигулка. Само след две години детето изнася първия си концерт пред публика, като свири на четвъртинка цигулка. Учи в частното музикално училище на Петко Наумов и взема уроци при Йозеф Швертнер. После заминава за Виена. Там учи при проф. Карл Прил, но по-късно го чува на концерт знаменития Отокар Шевчик и го приема за свой ученик. Попов завършва Виенската музикална академия и започва блестяща концертна кариера. Може да се каже, че Саша Попов е първият български цигулар със световна известност – изнася стотици концерти из цяла Европа в продължение на две десетилетия.
Оценките за неговите изяви са възторжени: В стокхолмски вестник го наричат цигулар-феномен с блестяща техника, красив, плътен тон и огнен темперамент, Саша Попов е един от най-значимите съвременни цигулари-виртуози. Изпълнението на Концерта от Чайковски беше феноменално и предизвика френетични аплодисменти – пише критик от мюнхенската преса.
Още в силата си като концертиращ
артист, Попов се връща в България, започва
диригентска и педагогическа дейност и
отдава всичките си сили за поставянето
на основите на много наши институции и
състави.
Чуйте в звуковите файлове интересни подробности от биографията на проф. Саша Попов и спомени за него, съхранени в Златния фонд на БНР, на изтъкнати наши музиканти.
Програма Хоризонт Музика Алегро Виваче Годишнини
(край на цитата)
Цитирам линк към това предаване на БНР, за да можем по всяко време да чуем спомени за него:
http://bnr.bg/horizont/post/100727630/v-pamet-na-prof-sasha-popov
След тези две статии ще изложа някои материали от музикални архиви, свързани с дейността му като солист-цигулар и диригент на Царския симфоничен оркестър, които могат да се прочетат чрез различни линкове в Интернет:
Името му се носи из цяла Европа
Той е очакван и желан във всички нейни концертни зали, свидетелстват в спомените си Олга Сагаева, завършила Висшата театрална школа във Виена, и Константин Сагаев, студент по право във Виена, посещавали редовно концертите на сънародника си.
През 1917 г. Саша Попов се завръща в България, за да “отслужи войниклъка”, а от 20-те години на миналия век е концертмайстор в Софийската народна опера. Изнася концерти в Стокхолм, в 74 германски града – Берлин, Дрезден, Лайпциг, Мюнхен, Дармщат, във Виена, Залцбург, Грац, Линц, Инсбрук, във Варшава, в Хърватско. В репертоара му са концертите на Брамс, Менделсон, Паганини, Чайковски. Цигулката му е с красив и топъл тон, техниката на лъка е изумителна, пръстовата подвижност, топлота и емоционалност са във висша степен виртуозни, твърдят и днес учениците му и щастливците, които са могли да го чуят.
Саша Попов, изнесъл от 1925 до 1928 г. повече от 250 цигулкови концерта в Германия, Швеция, Полша, Австрия, Унгария, Италия, Швейцария, Чехословакия, през 1928 г. вече е професор по цигулка и педагог в Музикалната академия. През същата година той сформира струнен квартет, който има премиера през октомври с.г. в „Алианс франсез“ в София. По-късно участва в клавирно трио. Негова е заслугата за началото на камерната музика в България, признават и почитателите, и дори завистниците, от които като че ли е орисан да си пати през целия живот.
По инициатива на Саша Попов, също през 1928 г., се сформира първият симфоничен оркестър в България – Академичен симфоничен оркестър – АСО (от 1944 г. – Държавен симфоничен оркестър).
След много тичане и организаторски перипетии Министерството на просвещението утвърждава 65 музиканти за АСО – 32 студенти, 28 солисти и педагози, петима извънредни оркестранти. Концертмайстор е Михаил Балкански. На 18 декември с.г. под диригентството на Саша Попов е първата репетиция. Още през пролетта на следващата година оркестърът изнася концерти в Пловдив и Стара Загора, а през август участва във Варненските летни музикални тържества.
До 1935 г. оркестърът изнася повече от 100 концерта. През 1936 г. Военното министерство поема инициативата, а Саша Попов съдейства за провеждането на конкурс за набиране на голям военен симфоничен оркестър, който се попълва с музиканти от АСО и от Гвардейския оркестър и има 80 музиканти – вече със звания и чинове. Диригент е Саша Попов, втори диригент – Михаил Лефтеров. Оркестърът носи името Царски военен симфоничен оркестър.
Куриозното е, че великолепната идея финансово “се подкрепя” от икономиите … за фуража на конете на Гвардейския полк. Колеги на Саша Попов твърдят, че идеята за Царския военен симфоничен оркестър е на една от съпругите му, пианистката Вяра Даскалова, чийто чичо е генерал. Първия си концерт оркестърът изнася на 14 май 1936 г., след което предприема обиколка в 40 града на страната.
Оркестрантите излизат всеки път на сцената в красиви гвардейски униформи, а всеки концерт е тържество на духа, твърдят незабравили и до днес тези истински културни празници.
От 1939 до 1942 г. Царският оркестър концертира и в чужбина – в Двореца на дожите във Венеция, в Базилика ди Масенцио в Рим, в градината “Боболи” във Флоренция, в Румъния, Унгария, Хърватска, Македония, Беломорска Тракия. Чудесният цигулар Нисим Алкалай свидетелства пред Димитър Сагаев: “На турнето в Италия оркестърът излезе на сцената без ноти и без пултове. Изсвирихме цялата Шеста симфония на Чайковски наизуст. Публиката остана втренчена и замаяна – такова нещо не се беше случвало дори в музикална Италия! Аплодисментите бяха френетични, бурни и продължителни, залата се тресеше в продължително и гръмко “Браво, браво!”. Нашият труд беше възнаграден, Саша Попов обра лаврите. Това бе истински исторически празник и за нас, българските музиканти, и за Италия!”
Не много известен момент от биографията на Саша Попов е, че по времето на гоненията на евреите, както си спомнят съвременници, за да запази четирима свои чудесни инструменталисти, и за да може да отидат и те на турнето в Италия, диригентът променя имената им в списъците – Нисим Алкалай става Никола Алеков, Рафаел Сиди – Радко Стоянов и т.н.
От 1 януари 1945 г. оркестърът вече е Държавен симфоничен оркестър при Дирекцията на радиоразпръскването към Министерството на информацията и изкуствата и наброява 110 души, а от 1 август с.г. негов диригент отново е Саша Попов. През 1947 г. става Българска народна филхармония, през 1949 г. – Софийска държавна филхармония под егидата на Комитета за наука, изкуство и култура.
Саша Попов е търсач и откривател на музикални ценности. Той е и първият български диригент на “Класическата симфония” на Прокофиев, която дирижира на 29 август 1946 г. по покана на Българо-съветското дружество. Творчески другарува с Едуард Мьорика – генералмузикдиректор на Дрезденската филхармония през 20-те години на миналия век, с Арам Хачатурян, който винаги при гостуванията си в България се отбива в кабинета му, с композитори, диригенти, теоретици, инструменталисти. Кабинетът му е лаборатория за разисквания по музикални въпроси. Димитър Сагаев в “Саша Попов и българският симфонизъм” е категоричен: “Той носеше голямо сърце, вродена благородност, винаги скромен, но и винаги знаещ и вярващ в силите си – мащабен музикант и човек етичен, благороден, хуманен, величав”.
Рождена дата на Държавния симфоничен оркестър – Плевен е април 1953 г., организира го и го ръководи отново Саша Попов.
Награждаван е с орден “Народна република България” – първа степен, с “Румънска звезда” – първа степен и с румънския “За заслуга” – втора степен, с унгарския “Шандор Петьофи”, с първа степен “Италианска корона” (на шия), с първа степен “Сава” (на шия) на Сърбия, с “Унгарска корона” – също първа степен. Удостояван е и със званията заслужил и народен артист, почетен гражданин е на столицата, лауреат е на Димитровска награда.
Дали именно признанията на обществото
и държавата не събуждат традиционната,
както твърдим с мазохистично упование,
българска завист?
Започват “събрания по профлиния”, нараства агресията срещу признатия по целия свят музикант, отворил широко врати за младите начинаещи диригенти, разказва неговият колега проф. Петър Кърпаров, доктор хонорис кауза на Музикалната академия, който чрез „ДУМА“ пръв предложи Софийската филхармония да носи името на Саша Попов. Независимо от големите заслуги, награди, звания и медали с нарастваща агресия шепа кариеристи – музиканти и композитори, главно профсъюзни и административни деятели, направиха всичко възможно да омаловажат големия талант и заслугите на Саша Попов. Беше му отнета всякаква възможност да продължи благородната си дейност, продължава проф. Кърпаров. А чуждестранната преса продължава да подрежда Саша Попов между петте най-велики цигулари в света. Другите, освен него, са Фриц Крайслер, Яша Хайфец, Васа Пшикода, Ян Кубелик.
След дълги години изгнание в “питомна
държава” – САЩ, но с болка за своята
родина и с желание да се върне у дома,
на 12 август 1976 г., Саша Попов най-сетне
поема обратния път. Поканен е да се
завърне лично от тогавашния председател
на Комитета за изкуство и култура Павел
Матев, който го уверява в писмото си, че
всички нападки, упреци и обиди към него
са неоснователни, че никога не е обявяван
за “враг на отечеството” и че
България го очаква, защото цени огромния
му принос за развитието на българския
симфонизъм.
Обнадежден, възрадван, Саша Попов
тръгва към летището на Лос Анджелис –
но сърцето му не издържа на силното
вълнение… Проф. Димитър Сагаев в смелата
си и много откровена книга “Забравеният
незабравим”, издадена със съдействието
на Националния център за музика и танц
към Министерството на културата през
2000 г., също лансира идеята Софийската
филхармония да бъде наречена на името
на Саша Попов и в столичната Борисова
градина да бъде издигнат негов
бюст-паметник.
Вече е традиция водещи
музикални колективи и учебни заведения
да носят имената на своите основатели
или на изтъкнати наши композитори –
Народният ансамбъл “Филип Кутев”
например, хоровата капела “Светослав
Обретенов”, припомня много колеги на
Саша Попов. Почти всички музикални
училища и Държавната музикална академия
също носят имената на изтъкнати наши
композитори. Така е и у съседите ни –
Букурещката филхармония например носи
името на Джордже Енеску. Макар че сме
закъснели, следва да отдадем заслужена
почит и признание на изключителната
личност на Саша Попов, с чието дело всеки
българин трябва да се гордее. А завистниците
да сведат в покаяние глава, някои вече
го направиха, споделя проф. Кърпаров. И
се надява всички, от които зависи това,
да вземат без отлагане решението
Софийската филхармония да носи името
на своя основател – българската културна
общественост го очаква.
(край на цитата)
И като последно в днешната ми статия – някои мнения за проф. Саша Попов в медии от други държави:
МУЗИКАНТ С ОБШИРНА КУЛТУРА, МАЙСТОР НА ДИРИГЕНТСКАТА ПАЛКА
26.05.2005 г. (Отзиви в чуждестранния печат)
До 1944 г. Саша Попов прави десет концертни обиколки по света. В Италия дирижира оркестъра на Академията “Санта Чечилия” в Рим, Флоренция и Венеция. Дирижира в Залцбург по случай 150-годишнината от смъртта на Моцарт, гостува в Югославия, Румъния, Унгария.
Чуждестранният печат от средата на миналия век пише:
“Месаджеро”: Саша Попов изпъква още на пръв поглед като музикант с обширна култура, който води с прекрасно умение оркестъра. В тълкуването на Патетичната симфония от Чайковски” той показа във висша степен своето изкуство…” И още: “… Саша Попов е диригент в пълен разцвет на своите творчески сили, преизпълнен с чувство и емоционалност.”
“Джорнале Д,Италия”: “Прецизността в моделиране линията и изтънченото чувство зас тил проличават във всеки такт, в широтата на замаха и непосредственото вживяване в изпълнението на отделните творби показват големите качества на артистичната личност на Саша Попов… Той е отличен интуитивен, импулсивен музикант и знае какво иска, за да завладее оркестъра… Достатъчно е да се чуе само една творба под неговата палка, за да се почувства каква сила излъчва този майстор, какъв превъзходен музикант е и как знае да наелектризира публиката”.
“Ил Пополо ди Рома”: “Маестро Попов, чистокръвен славянин, проведе концерта с много темперамент и настроение. Той е майстор на диригентската палка и ние чухме под неговото ръководство отлично изпълнение на нашите “Римски фонтани” от Респиги”.
(край на цитата)
На това място беше краят на моята статия в подготовка до вечерта на 23 юли 2019 г. На другия ден по обед обаче случайно попаднах на един нов линк от 2016 г. в който се дава изключително интересен материал за живота на младия Саша Попов и ценни снимки от това време. Не мога да не ви запозная с тази информация и снимките към нея. Цитирам текста (снимките ще поместя след статията):
Портал „Гласове“
Да бъде добър диригент е осъществената мечта на виртуозния цигулар Саша Попов
Автор: Илиана Иванова, Изгубената България. Снимки: lostbulgaria.com
16.08.2016 г.
През тази година се навършват 117 години от рождението на Саша Попов – детето чудо, израснало до виртуозен цигулар и прочут диригент. Днес, само няколко дни след годишнината от смъртта му, публикуваме едно интервю с музиканта от 1929 г. – по времето, когато Маестрото е все още на прага на своята диригентска кариера и това е най-голямата му мечта.
(бел. Б.К.: следва текста на интервю с г-н Христо Д. Бръзицов през ноември 1929 г.)
“Млад на възраст, стар като артист. Но не остарял в смисъл на старомодност. Напротив. Сашо Попов върви със стъпките на времето – и както ще видим по-долу, тепърва мисли да прави изкуство.
Не е вече детето Сашо Попов. И сега мнозина, когато чуят името му, най-напред си представят едно малко хубаво дете, с къси панталони и цигулка половинка или четвъртинка. Мина това време. Но аз ще почна от него.
Терасата на „Юнион палас“ предразполага към разговор. От нея се разкрива широк изглед към Двореца, към Народния театър – красиво потулен от дърветата на Градската градина. Долу автомобили прекосяват хубавия европейски площад; жени и мъже са тръгнали на разходка.
Привечер, приятен декор за раздумки.
– Като дете как си гледал на публиката, Сашо? Съзнавал ли си какво вършиш…
– Да ти кажа откровено – отговори Сашо Попов на тоя въпрос – мен са ме подлъгвали с бонбони и шоколади, за да свиря. Веднъж на един концерт във Военния клуб стана нужда в последния момент да идат да ми търсят бонбони, защото бях заявил: „Не ща да свиря!“
– Значи ли това, че не си обичал цигулката, че не си имал влечение към нея?
– Смътно си спомням когато за пръв път ми разкриха нотите. Това стана в Ловеч, от дъщерята на хазайката ни. Заби ми се в главата едно „до“ и по цял ден рисувах на празен лист черти и винаги върху тях по едно „до“. Учителката ми беше ученичка. Не знам отде се намери една цигулка. Беше голяма, та майстор Цеко отряза задната ѝ част. Музикалните си дарби проявявах с това, че все пеех „Шуми Марица“ – и вкъщи, и когато отивах у касапите за месо.
– На каква възраст си бил?
– На 4 години. Тате беше учител по музика в гимназията. Неговите ученички ме въвираха в някое кьоше и насила ме караха да изпълнявам гамата. Обичах много черковния хор.
– После? Дебютът ти?
– Баща ми се залови с мене. За пръв път свирих на първия музикален конгрес в София. Беше точно 15 август 1904 г., в една къща, на мястото на която сега се издига Демократическият клуб. Присъстваха 30 делегати. Оттогава – 25 години. Свирих „Сицилиана“ от опера „Кавалерия Рустикана“, соло, без пиано. Бях на 5 години.
- Къде е следвал баща ти?
- В Прага и Букурещ. И той беше делегат на първия музикален конгрес. След тоя конгрес постъпих ученик в частното музикално училище, което после стана държавно. Учител ми беше Петко Наумов. Това училище се намираше на ул. „6 септември“. Помня, че веднъж, след като се мъчех безуспешно да стигна дръжката на входната врата, помогна ми един господин. Помолих го сам.
– Свиренето пред конгреса ли смяташ за дебют?
– Не знам. Скоро свирих втори път, в първата музикална продукция на училището. Трябваше да оставя цигулката и се покажа на подиума. Присъстваше и министърът на просветата, Иван Шишманов. Той ме взе на колене и ме попита: „Защо тропаш с крак, когато свириш?“, „За да си давам такт“ – отговорих аз.
Получих 16 лева стипендия, за да следвам в Музикалното училище. След две години направих първото си турне из България. Бях вече на 7 години.
– Как стана заминаването ти за странство?
– Баща ми използваше всяко посещение на чужденци музиканти в България, за да преценят моите способности. Особено полезен бе за мен старият цигулар Швертне. На 8-годишна възраст получих стипендия за следване в странство. Явих се при професор Карл Прил от Виенската музикална консерватория. Преди да ме приеме, запита ме какво зная да свиря. Отговорих му: „Всичко!“.
Придружаваше ме майка ми, която има много големи заслуги за моето усъвършенстване в сериозното цигулково изкуство.
Учението ми започна – продължава разговора Сашо Попов. – Не пропусках случай да давам концерти, с които да си помагам на стипендията. Един ден, когато щях да пътувам до Загреб, отивам в музикалния магазин Рауер да си купя лък. Забелязах, че един господин с черни очила ме наблюдава внимателно. Когато си отидох вкъщи, от музикалния магазин се обадиха по телефона и казаха, че професор Отокар Шевчик ме кани същата вечер у дома му. Бил господинът с черните очила.
Вечерта свирих. Попита майка ми дали би искала да ме даде като негов ученик, но по начин, че да не се оскърби другият професор, Карл Прил. Аз станах ученик на прочутия Шевчик.
– Кога предприе знаменитото турне из Турция?
– Именно по това време. Заминах за Загреб, България и Турция, и след като се върнах във Виена, станах Шевчиков ученик. Ходих в Гюмюрджина, Ксанти, Велес, Щип, Битоля, Солун, Одрин, Дедеагач и др. В последния град свирих в градина, заградена за случая с бодлива тел. Бяха докарали турска войска, та тоя път изкарах голяма печалба – 2 лири.
– И после – пак при Шевчик…
– Да. Но с голям страх. Много ме беше страх от него. След като стоях при него една година, бях пратен от Българския Червен кръст в Петербург, за да давам концерти в полза на Червения кръст. Свирил съм в Одеса, в залата на Дворянския клуб и др.
И пак при Шевчик, в лятната му вила в Писек, Чехия. Там ме подготвя 7 месеца и един хубав ден ми каза:
„Готви се за изпита във виртуозния курс на Виенската академия“…
Изненадах се. Дотогава не бях свирил Паганини. Ръката ми беше малка.
Шевчик: „Достатъчна е!“
За свободните две места явихме се на изпита 36 кандидати. Издържахме аз и Лудвиг Вителс.
– На каква възраст е трябвало да се справяш с тия патила?
– Бях петнадесетгодишен. На първата продукция на виртуозния курс, с акомпанимент от академическия оркестър, и с диригент Вилхелм Бон, пожънах успех. Вестниците обаче не бяха добре настроени спрямо Шевчик, та ме нарекоха „машина, като всички Шевчикови ученици“.
– Не те ли обезсърчи тоя отзив?
– Не, имах пълна вяра в професора си, пък и вярно е, че ние учехме повече механиката на инструмента.
Издържах абсолвентския изпит, след туй още една година във Виена, и бях повикан в България да си изслужа военната повинност. Бях приет в Гвардейския оркестър и в Операта.
– За какво си мечтаеш? Или е тайна?
– Мечтая за пълен разцвет на българското родно творчество; българският народ има най-големи заложби.
– Аз пък мислех: вила край морето, усамотение… Или не искаш да дадеш с такива мечти подозрение, че старееш?
– Моята мечта е още – да стана такъв диригент, какъвто съм цигулар. Там чувствам моето поприще. Но трябва много да се работи. Мислиш, че си стигнал кулминационната точка, а тя избягала далеко пред теб…
– Има ли в България поле за работа?
– Голямо.
– А едрите артисти твърдят, че тук им било тясно.
– Не е вярно. Който иска да работи, ще намери ширина.
– Нямаш ли намерение да композираш?
– Не, цялата ми любов е съсредоточена към диригентството. Това, разбира се, не значи, че ще оставя цигулката си. И не бих могъл – тя е част от тялото ми.
Сашо Попов е роден в Русе на 15 август 1899 г. След като отбил военната си служба, отишъл в Цариград и дал концерт. После постъпил като лектор в Музикалното училище и като концертмайстор в Операта. Заминал за странство. Концерти в Грац, Австрия. И пак в България. Тук Попов замисля една сериозна обиколка из Европа и по време на министерстването на Александър Цанков, добива командировка за Стокхолм.
– У мене имаше желание да оправдая до стотинка държавните пари и мисля, че ги оправдах. Добих навсякъде успехи. При втора командировка посетих Мюнхен, Дрезден и др., а при трета – Виена и др. За три години дадох 243 концерта.
– Сега?
– Сега съм в България и не мисля да пътувам. Назначен съм професор в Музикалната академия и концертмайстор на Операта. Дирижирам също оркестъра при Музикалната академия. Имам амбиция да направя от него много нещо. Както – и да създам големи цигулари.”
Христо Д. Бръзицов, в-к „Литературен глас“, ноември 1929 г.
(край на интервюто)
През следващите години Саша Попов постига мечтите си. Оркестърът, за който говори в края на интервюто, и чийто диригент е, е създаден по негова инициатива в края на 1928 г. под името Академичен симфоничен оркестър (АСО). Първият му концерт е изнесен на 4 март 1929 г. През 1936 г. АСО влиза в състава на сформирания, отново от Попов, Царски военен оркестър. През 1932 г. музикантът печели конкурс за диригент на Софийската опера и на 15 януари с. г. осъществява първата си оперна премиера – на „Андре Шение“ от Умберто Джордано. Първият концерт на Царския военен симфоничен оркестър, дирижиран от Маестрото, е на 14 май 1936 г. в салона на Военния клуб и преминава при триумфален успех. От 1945 г. оркестърът се нарича Държавен симфоничен оркестър, от 1947 г. – Българска народна филхармония, и от 1949 г. – Софийска държавна филхармония.
През периода 1940-1944 г. Саша Попов прави десет задгранични концертни обиколки в Италия, където дирижира оркестрите на Академията “Санта Чечилия” в Рим, във Флоренция и Венеция. През 1946 г. той става един от създателите на Варненския симфоничен оркестър, а през 1953 г. организира и ръководи Плевенския държавен симфоничен оркестър. Отново е диригент на Софийската държавна филхармония от 1945 г. до 10 февруари 1956 г. На следващия ден, съвсем неочаквано, големият цигулар и диригент, отдал живота си на музиката, е пенсиониран. Той приема този факт с достойнство. Създава нов оркестър – Колегиум за камерна музика. През 1959-1960 г. е диригент на Русенския държавен симфоничен оркестър. В Русе той е и един от инициаторите за създаването на фестивала “Мартенски музикални дни”. След известно време прочутият артист започва да получава предложения за работа в чужбина. Задграничният му път започва с Израел, после преминава през Египет и накрая се установява в Лос Анджелис, САЩ, където на 12 август 1976 г. сърцето на Маестрото спира да бие завинаги.
(край на статията)
Преди да завърша ще направя следната забележка: в много материали за проф. Саша Попов се дават противоречиви дати както за рождението му, така и за смъртта му. Във връзка с датата на раждане на Саша Попов, на 12 юли 2016 г. пианистката Антонина Бонева направи тук във ФБ следната забележка:
„В енциклопедията пише, че днес е рожденият ден на големия музикант, цигулар, диригент и човек – проф. Саша Попов. Майка ми Вера Попова Бонева винаги е казвала, че той е роден на 24 юли (имат 20-годишен брак). На който и ден да е роден този титан в българската музикална култура, нека да е СВЕТЛА ПАМЕТТА МУ!!!“
Нека днес на 24 юли 2020 г. помислим за всичко онова, което се е случило с проф. Саша Попов, да сведем глави за почит и покаяние и дано такива неща вече да не се повтарят в България!
Мир на праха му!
……………….