Poulenc, Francis (FRA, Pianist & Komponist)

Френският пианист и композитор Франсис Пуленк, роден преди 125 години

Драги приятели на оперната музика, днес на 7 януари 2024 г. в Париж е роден преди 125 години един от най-популярните не само във Франция, но и в целия свят френски композитор и пианист Франсис Пуленк (на френски: Francis Poulenc), който е широко известен музикален артист в годините от 1930 до края на живота му през януари 1963 година.

Повлиян от композитора Игор Стравински и артиста Морис Шевалие, както и от френския водевил, след Първата световна война Пуленк се присъединява към група млади композитори, наречени „Les Six“ около Ерик Сати и писателя Жан Кокто, чиито членове отхвърлят импресионизма в полза на по-голяма простота и яснота. Пуленк създава свой индивидуален творчески почерк, който може лесно да бъде разпознат чрез ярките багри, отчетливите и ясни ритми и изключително красивите диатонични хармонии. Той е по-топъл и по-малко интелектуален от Стравински, по-страстен и музикално по-фин от Сати. Всъщност, музиката на Пуленк е толкова индивидуална, че е трудно да си представим, че някой може да му е бил учител. Музиката му е изпълнена с мелодия – това е най-силната му страна.

Пуленк е изключителен пианист и музиката за пиано доминира в ранното му творчество. Приятелството му с някои поети от Монпарнас, включително Гийом Аполинер и Пол Елюар, довежда до композирането на множество песни, базирани на техни текстове. Пуленк композира също много песни за баритона Пиер Бернак, който е на същата възраст и когото среща през 1926 г. и акомпанира като пианист от 1934 до 1959 г.

През 1936 г. Пуленк се обръща към католическата вяра след случайната смърт на своя приятел, композитора и критик Пиер Октав Феру и посещението при „Черната Мадона“ от Рокамадур. През лятото на 1943 г. той композира кантатата за двоен хор a капела „Figure humaine“ („Човешко лице“). Също така написва музика по стихове от любимия си поет Пол Елюар.

Операта „Dialogues des Carmélites“ (Диалози на кармелитките) от 1957 г., поръчана от издателя Рикорди за Миланската Скала, вероятно е най-известната опера на Пуленк. Сюжетът е базиран на романа „Последният на ешафода“ от Гертруд фон льо Фор, който се занимава със съдбата на 16-те мъченици от Компиен, екзекутирани с гилотина по време на Френската революция.

Последната опера на Пуленк е едноактна трагедия, озаглавена „La voix humaine“ (Човешкият глас), базирана на пиеса от 1930 г. на Жан Кокто. Премиерата е на 6 февруари 1959 г. в „Opéra-Comique“ в Париж. В допълнение към тези опери Пуленк написва концерт за орган, клавесин, пиано и две пиана, както и меси и множество произведения за камерна музика.

По-долу в настоящата статия ще се спра на редица подробности от живота и дейността на този плодовит „модерен“ композитор за своето време, чиято музика се слуша с удоволствие и до сега. Днес например слушах по моето радио от Франкфурт неговата сакрална творба „Стабат матер“ за соло сопрано, смесен хор и оркестър – една прекрасна композиция, която особено ми хареса. А що се отнася до двете му опери „Диалози на кармелитките“ от 1957 г. и моно-операта от 1959 г. „Човешкият глас“, базирана на пиеса от 1930 г. на Жан Кокто, могат да се кажат само хубави неща за тези произведения, които се считат като едни от най-известните в оперната литература през средата на миналото столетие.

За съжаление „Диалози на кармелитките“, която се играе с голям успех по целия свят, никога не е поставяна в България, не знам по каква причина. За сметка на това „Човешкият глас“ е широко известна моно-опера, като нейни постановки са правени през последните десетилетия в София, Русе, Варна и другаде. По-късно в статията ще дам подробности, но сега нека отбележа, че в България за първи път операта “Човешкият глас” е изпълнена от сопраното Галя Йончева на концерт през 1974 г. със Софийската филхармония. През 2007 г. в Русе е първата за страната сценична реализация на операта в камерния ѝ вариант с акомпанимент на пиано. В ролята участва сопраното от Русе Виолета Шаханова.

Също интересен факт е, че през 2019 г. за първи път в световната музикална история „Човешкият глас“ е осъществена със солист-певец – тенора Геориос Филаделфевс – едно изключително любопитно предизвикателство, а именно – операта да бъде изпълнена от мъжки глас. Певецът Георгиос Филаделфевс изпълнява най-важните емоционално-кулминативни и драматично-интимни моменти в своята фалцетна контратенорова гласова теситура. Първите представления са изнесени в Русе през 2016 г,, после през 2019 г. в София като продукция на Театрална работилница “Сфумато”. И в двата случая режисьор е Пламен Бейков, от известно време директор на Русенската опера.

След този кратък увод ще премина към биографични данни и сведения за творчеството на днешния юбиляр Франсис Пуленк, роден преди 125 години:

Франсис Жан Марсел Пуленк, роден на 7 януари 1899 г. в Париж, починал на 30 януари 1963 г. също в Париж, е френски пианист и композитор.

Живот и дейност

Бащата на Пуленк, Емил Пуленк, е съсобственик на „Poulenc Frères“, компания за производство на фармацевтични продукти, от която произлиза „Rhône-Poulenc“. Майка му го учи да свири на пиано, а музиката е неразделна част от семейния живот. На 15-годишна възраст той става ученик по пиано на Рикардо Винес; „je lui dois tout“ („Дължа всичко на него“), казва той в интервю през 1953 г. През 1918 г., по време на военната си служба, Пуленк композира три миниатюри. От 1921 г. той получава музикално обучение от Charles Koechlin.

Повлиян от Игор Стравински и Морис Шевалие, както и от френския водевил, след Първата световна война Пуленк се присъединява към група млади композитори, наречени „Les Six“ около Ерик Сати и писателя Жан Кокто, чиито членове отхвърлят импресионизма в полза на по-голяма простота и яснота. Франсис Пуленк придружава композитора Дариус Мийо по време на европейските му пътувания около 1922 г.

Част от стила на „Les Six“ намира място в собственото музикално творчество на Пуленк. Той възприема техники от дадаистите и е повлиян от популярни мелодии. Очарователната вулгарност му изглежда по-важна от дълбокото усещане за романтика. Той е изключителен пианист и музиката за пиано доминира в ранното му творчество. Приятелството му с някои поети от Монпарнас, включително Гийом Аполинер и Пол Елюар, довежда до композирането на множество песни, базирани на техни текстове. Той също пише много песни за баритона Пиер Бернак, който е на същата възраст и когото среща през 1926 г. и акомпанира като пианист от 1934 до 1959 г.

През 1936 г. Пуленк се обръща към католическата вяра след случайната смърт на своя приятел, композитора и критик Пиер Октав Феру, и посещението при „Черната Мадона“ от Рокамадур. Това е отразено в композиторската му работа в редица сакрални произведения, които често се разглеждат като най-важните му творби, въпреки че самият той вижда фокуса си върху композирането на опери.

През лятото на 1943 г. Пуленк композира кантатата за двоен хор a капела „Figure humaine“ („Човешко лице“). Той също така написва музика по стихове от любимия си поет Пол Елюар.

По време на германската окупация на Франция Пуленк многократно получава анонимни текстове от кръгове на Съпротивата, включително такива, които той идентифицира като стихотворения на Елюар, като известната „Ода на свободата“. Пуленк нарежда тайно да отпечата песните, които композира по тези текстове от издателя Пол Руар, за да могат да бъдат изпълнени възможно най-бързо след освобождението на Франция. Пуленк вижда тази работа като акт на вяра и увереност. Той съзнателно ограничава своите композиции до човешкия глас и избягва инструментите. Композицията е пренесена нелегално в Англия преди края на войната, където е премиерата й в английски превод през януари 1945 г. Френската премиера се състои през 1947 г.
За първата си опера, премиера в „Opéra-Comique“ в Париж през 1947 г., Пуленк използва текстове на Аполинер като вдъхновение и работи въз основа на неговите „Les mamelles de Tirésias“ (Гърдите на Тиресиас).

В допълнение към тези опери Пуленк написва концерт за орган, клавесин, пиано и две пиана, както и меси и множество произведения за камерна музика. Той многократно използва моделите си за подражание от Моцарт и Сен Санс.

От 1995 г. творбите му са събрани в „Каталог на творбите на на Франсис Пуленк“ (FP). От 1958 г. Пуленк е почетен член на Американската академия за изкуства и литература.

Връзката на Пуленк с певеца Бернак, на когото той акомпанира на пиано в продължение на 25 години, надхвърля професионалните интереси. Някои автори смятат Пуленк за един от първите композитори, които не крият хомосексуалните си наклонности от публиката. За предишна връзка с художника Ришард Шанлер той казва, че е променила живота му, била е слънчевата светлина на тридесетте му години, причина да живее и работи. Той посвещава своя „Concerto champêtre“ на него през 1928 г. На друго място той признава, че е толкова искрен във вярата си и без месиански шум, колкото и в своята парижкиа сексуален живот. Въпреки че Пуленк също има няколко връзки с жени, той не признава публично бащинството на дъщеря си Мари-Анж. Пуленк възнамерява да се ожени за приятелката си Raymonde Linossier, но смъртта й през 1930 г. попречи на това.

Франсис Пуленк умира от сърдечна недостатъчност в Париж на 30 януари 1963 г. Гробът му е в гробището „Пер Лашез“ в Париж.

(край на цитата)

Следва цитат на немски език за неговото творчество, после с мой превод на български. То е огромно, но аз съм избрал в този цитат само сценичните му творби:

Werke

Die Abkürzung „FP“ bezieht sich auf das Werkverzeichnis von Carl B. Schmidt; siehe Literatur

Bühnenwerke

Musik zum Ballett „Les Biches“ FP36 (Die Hindinnen, 1922/23), brachte den Durchbruch.
Les animaux modèles – Ballettmusik nach Fabeln von Jean de La Fontaine FP111 (1940)
L’Histoire de Babar, le petit éléphant FP129 (Die Geschichte von Babar, dem kleinen Elefanten, 1940–1945), Vertonung des ersten Bandes der Babar-Serie von Jean de Brunhoff
Les mamelles de Tirésias (Opéra bouffe) (1947)
Dialogues des Carmélites (Oper) FP159 (1957)
La Voix Humaine (Oper) FP171 (1959)

(край на цитата)

Превод от немски език:

Произведения

Съкращението „FP“ се отнася до „Каталога на творбите“ на Пуленк, изготвен от Карл Б. Шмид; виж литература

Сценични произведения
Музиката към балета “Les Biches” FP36 (The Hindinnen, 1922/23) ,която творба донася пробив в кариерата на Пуленк.
„Les animaux modèles“ – балетна музика, базирана на басни от Фонтен FP111 (1940)
„L’Histoire de Babar, le petit éléphant“ FP129 (Историята на малкото слонче Бабар, 1940-1945), озвучаване на първия том от поредицата „Babar“ от Jean de Brunhoff
„Les mamelles de Tiresias“ (опера буфо) (1947)
„Диалози на кармелитките“ (оpera) FP159 (1957)
„Човешкият глас“ (моноопера) FP171 (1959)

(край на превода)

Цитирам без превод кратък списък на немски език на други произведения на Пуленк: музика за филми, сакрални творби и хорови произведения:

Filmmusik

La Belle au bois dormant FP76
La Duchesse de Langeais FP116
Le Voyageur sans bagage FP123
La Nuit de la Saint-Jean FP124
Le Voyage en Amérique FP149

´´´´

Geistliche Werke

Processional pour la crémation d’un mandarin FP1
Litanies à la Vierge Noire (1936)
Messe in G-Dur FP89 (1937)
Quatre motets pour un temps de pénitence FP97 (1938–1939), im Einzelnen werden hierunter folgende vier Motetten zusammengefasst:
- Timor et tremor
- Vinea mea electa
- Tenebrae factae sunt
- Tristis est anima mea
Exultate Deo FP109 (1941)
Quatre petites prières de Saint François d’Assise FP142 (1948)
Stabat mater FP148 (1950)
Quatre motets pour le temps de Noël FP152 (1952), umfasst die Motetten
- O magnum mysterium
- Quem vidistis pastores dicite
- Videntes stellam
- Hodie Christus natus est
Gloria FP177 (1959), Uraufführung in Boston (1961)
Salve Regina, SATB, Mai 1941

´´´´

Weitere Chorwerke

Sept chansons pour chœur mixte (1936)
Un soir de neige (1944)
Figure humaine – Kantate für Doppelchor a cappella FP120 (Menschliches Antlitz, 1943), Uraufführung im Januar 1945 in London
Chanson à boire

(край на цитатите)

Ще цитирам направо в превод на български език едно изложение на биографията и дейността на Пуленк по години:

ХРОНОЛОГИЧНО ИЗЛОЖЕНИЕ НА БИОГРАФИЯТА И ДЕЙНОСТТА НА ФРАНСИС ПУЛЕНК

1899: Рождението на Франсис Пуленк на 7 януари. Баща му, Емил Пуленк, роден през 1855 г., е индустриалец от района на Аверон, който управлява химическа фабрика с двамата си братя. Майка му Джени Роайе произхожда от семейство на занаятчии, чиито парижки корени датират от няколко поколения.

1904: Джени поставя младия Франсис на пианото и го кара да упражнява творби от Моцарт, Шуберт и Шопен, както и модни романси и „мелодична лоша музика“.

1911-13: „Чичо Папум“ (Марсел Роайе, брат на Джени), който често посещава „Opéra-Comique“, леки комедии и авангардни концерти, разкрива „Петрушка“ и „Пролетно тайнство“ на младия Франсис. Това е истинско откровение и Стравински ще остане майстор, на когото Пуленк се възхищава безкрайно през целия си живот.

1914: Тъй като баща му настоява той да учи общи науки и да не се посвещава изключително на музиката, Франсис Пуленк не посещава консерваторията; среща Рикардо Винес, каталунски професор, представен от Женевиев Сенкевич.

1914-17: Винес обучава Пуленк с музиката на своето време – тази на Дебюси, Стравински и Сати – и го запознава с Кокто, Марсел Майер и Сати. Младият Пуленк среща и Дариус Мийо.

1915: Смъртта на майка му Джени.

1917: Смъртта на баща му Емил Пуленк. Премества се при сестра си Жана (1887-1974) и нейния съпруг на „Rue de Monceau“ в Париж.

Благодарение на своя приятел от детството Раймонд Линосие (1897-1930), Пуленк открива интелектуалната и литературна среда на Париж: първите редовни посещения в книжарницата на Адриен Моние („La Maison des Amis des Livres“) на „7 rue de l’Odéon“, където също работи известно време и може да се срещне с Арагон, Бретон, Елюар и Аполинер. Там Аполинер, който ще има трайно влияние върху Пуленк, чете собствените си стихове и през юни дава премиера на „Les Mamelles de Tirésias“ – произведение, за което Пуленк ще напише музика в края на 40-те години.

11 декември: Премиера на „Rapsodie nègre“ – неговата дебютна творба, за глас (баритон) и инструментален ансамбъл (флейта, кларинет, струнен квартет и пиано).

1918: Мобилизация във Винсен през януари, след това във военното министерство до 1921 г. Среща с Мануел де Файа в къщата на Рикардо Винес.

Първата група от композиции, включени в каталога на лондонския издател „Честър“ от следващата година с помощта на Стравински: „Тореадор“, базирана на поеми от Жан Кокто, Соната за 2 кларинета, Соната за пиано на 4 ръце, трите „Mouvements perpétuels“. Редовно се среща с Жан Кокто, Реймон Радиге и Макс Якоб.

1919: Премиера на „Le Bestiaire“ по стихове на Гийом Аполинер (със Сюзан Пеньо, приятелка и първа интерпретаторка на мелодиите на композитора).

1920: „Cocardes“ – премиера в „Théâtre des Champs-Élysées“, се радва на голям успех. Тези три песни, базирани на стихотворение на Кокто, са вдъхновени от атмосферата на „Nogent-sur-Marne“ – атмосферата на панаирите и залите за танци на открито, където Пуленк прекарва ваканциите си със семейството и приятелите си. Основана е групата „Les Six“ (Auric, Durey, Honegger, Milhaud, Poulenc и Tailleferre).

1921: „Le Gendarme Incompris“, текст на Жан Кокто и Реймон Радиге, представена в „Théâtre Michel“ през май. Премиера през юни на „Les Mariés de la tour Eiffel“, първата важна творба на „Les Six“, намалена до пет за случая (Poulenc, Auric, Milhaud, Honegger, Tailleferre). Мисия Серт присъства на представлението и запознава младия Пуленк със Сергей (Серж) Дягилев, великият майстор на „Les Ballets Russes“, който е много модерен в началото на 20-те години. Начало на ценни уроци по пиано от Charles Koechlin (1867-1950), които ще продължат четири години; Пуленк ще научи от него контрапунктна техника и композиране на хорови творби.

1922: „Quatre Poèmes“ по Макс Якоб. Соната за кларинет и фагот, соната за валдхорна, тромпет и тромбон. Запознаване с Анри Соге. Пуленк придружава Дариус Мийо и Мария Фройнд в Централна Европа за няколко седмици; той се среща във Виена с Берг, Шьонберг и Веберн.

1924: По молба на Сергей Дягилев, той композира балета „Les Biches“, чиято премиера е през януари от „Ballets Russes“ в Монте-Карло; Декори и костюми от Мари Лорансен. Творбата има голям успех.

1926: Премиера през май на триото за обой, фагот и пиано и „Chansons gaillardes“ с Пиер Бернак. Ванда Ландовска, която той среща в Princess de Polignac, възлага на Пуленк да направи концерт за клавесин.

1927: Придобиване на „Le Grand Coteau“ – неговата селска къща, по средата между имение и къща на винопроизводител, заобиколена от лозя и тераси, украсени с градини „à la French“. Разположен до село Noizay, между Амбоаз и Вувре в Турен, този имот позволява на композитора да избяга от разсейването на Париж и да се посвети на композирането в успокояваща самота.

1929: Първо изпълнение през май от Ванда Ландовска на „Concert champêtre“ и Парижкия симфоничен оркестър под ръководството на Пиер Монтьо в Париж. Композиция от осем ноктюрна за соло пиано.
Световна премиера на „Aubade“ за пиано и 18 инструмента по поръчка на виконт Шарл и виконтеса Мари-Лор дьо Ноай.

1930: Смъртта на Реймонд Линосие на 30 януари ще повлияе дълбоко на Пуленк, който изпитва много близко приятелство – или със сигурност дори непризната любов – към нея от детството.

1931: Премиера на два цикъла песни: 4 „Poèmes de Guillaume Apollinaire“ и 5 „Poèmes de Max Jacob“.

1932: Премиера на „Le Bal masqué“ – светска кантата за баритон и камерен оркестър по Макс Якоб, поръчана от Noailleses. Концерт за две пиана, поръчан от принцеса Едмон дьо Полиняк, който включва теми, вдъхновени от Равел, Моцарт (със сигурност Концерт KV 537) и джаз. Премиерата ще се състои на 5 септември във Венеция, като солисти ще бъдат Франсис Пуленк и Жак Феврие, акомпанирани от оркестъра на Миланската Скала.

1933: Премиера на секстета, преработен през 1939 г., и импровизации за пиано, изпълнени за първи път в зала „Гаво“ в Париж. Тъй като новите произведения не носят много пари, Пуленк изнася първите си лекции и започва да изнася концерти, за да да бъде по-добре във финансово отношение.

1934: 8 „Chansons Polonaises“, премиера на певицата Мария Модраковска. През март 5 „Poèmes de Pierre Ronsard“, изпълнени от сопраното Сузане Пеньо, с пиано, след това версията с оркестър през декември. Пуленк е поканен да участва в концерт с френска музика в Залцбург на 21 август. В хотела си той намира съобщение от Пиер Бернак, баритонът на „Chansons gaillardes“, който го кани да му акомпанира при песни от Дебюси. Тази неочаквана среща ще даде повод на Пуленк да се сближи с изпълнителя, който ще изнесе премиерата на всички бъдещи песни за мъжки гласове от сега до края на съвместната им кариера.

1936: Композиция от „Les Soirées de Nazelles“ за пиано в духа на „Folies Françaises“ на Купрен, както е описано от композитора. Премества се да живее в сградата на „чичо Папум“ на „5 rue de Médicis“, срещу „Palais du Luxembourg“. След като научава за ужасната смърт при пътен инцидент на негов приятел – композитора Пиер-Октав Феру, Пуленк посещава светилището на „Черната дева“ в Рокамадур. Това предизвиква огромен религиозен шок и прилича на истинско духовно откровение, което ще окаже трайно въздействие върху музиката му. След седмица той завършва композицията на „Litanies à la Vierge Noire“ за женски хор и орган. Премиерата се състои на 17 ноември на концерт на BBC в Лондон на Надя Буланже. Френската премиера се състои на 3 май 1937 г. в Лион в „Salle Rameau“ с „Les Chœurs de Lyon“ като част от концерт, предаван на живо по радиото.

1937: Премиера на „Telle jour telle nuit“ по стихове на Пол Елюа с Пиер Бернак на 3 февруари в зала „Гаво“. Този цикъл със сигурност е един от най-завършените на Пуленк и отразява изключително единство на конструкцията. Премиера на 21 май в зала „Гаво“ на 7 песни за хор „акапела“. Премиера на „Sécheresses“ в Лион, съвременна творба за смесен хор и оркестър по стихове на Едуард Джеймс (1908-1984), която остава особено малко известна и рядко изпълнявана до днес.

1938: Премиера на Месата в сол мажор от „Les Chœurs de Lyon“ на 3 април в Париж – първото му религиозно акапелно произведение. Премиера на 3 „Poèmes de Louise de Vilmorin“ в зала „Гаво“ на 28 ноември 1938 г.

1939: След първото частно изпълнение през декември 1938 г. в къщата на Полиняк, Концертът за орган, струнни и тимпани е представен публично за първи път на 21 юни 1939 г. в зала „Гаво“. Морис Дюрюфле е солист, а Роже Десормиер дирижира Парижкия симфоничен оркестър. Премиера на 4 „motets pour un temps de bénitence“ по латински текстове за смесен хор „акапела“ през февруари в църквата „Saint-Etienne-du-Mont“. Финална версия на секстет и „Fiançailles pour rire“ – песенен цикъл, базиран на стихове на Луиз дьо Вилморен.

1940: След наборната си военна служба в Бордо и уволнението си в Брив-ла-Гайард, Пуленк започва работа върху „L’Histoire de Babar“ и своя цикъл от песни „Banalités“ въз основа на поеми на Аполинер.

1941: През май са създадени два мотета за смесен хор „акапела“: „Salve Regina“ и „Exultate Deo“.

1942: „Fiançailles pour rire“ е премиерата на 21 май 1942 г. от Geneviève Touraine, сестра на баритона Gérard Souzay, в „Ecole Normale de Musique“, по-късно преименувано на „Salle Cortot“. 8 август: Премиера на балета „Les Animaux modelèles“ в Парижката опера (хореография на Серж Лифар).

1943: Соната за цигулка и пиано, посветена на паметта на Федерико Гарсия Лорка, през юни; Композиторът ще го смята за провал. През същия месец Пуленк прави премиерата на „Les Chansons villageoises“ във версия за глас и оркестър; Днес версията с пиано се изпълнява почти систематично. Метаморфози по стихове на Луис дьо Вилморин и „С“ по текстове на Луис Арагон. Рикардо Винес умира през пролетта.

1944: През февруари евреинът Макс Якоб е арестуван от Гестапо в Орлеан и след това депортиран в лагера в Дранси, където въпреки различни намеси, включително от Жан Кокто и Саша Гитри, той умира от изтощение две седмици по-късно. Композиция за Коледа на „Un soir de neige“ – полифонична акапелна творба по стихове на Пол Елюар; Премиерата е на 21 април 1945 г. в Париж.

1945: „Figure humaine“ за двоен хор „акапела“ към стихотворения от Пол Елюар, изпълнена за първи път на английски на 25 март от „BBC Singers of London“, след това на 2 декември 1946 г. в Брюксел от Фламандския радиохор на френски. Това произведение с голяма модерност и полифонично майсторство бележи повратна точка в творчеството на композитора. През януари 1945 г. Пуленк също участва в своя Концерт за две пиана в Лондон заедно с Бенджамин Бритън. Първият концерт на Пуленк-Бернак се състои във „Wigmore Hall“ през същата година.

1946: Премиера на 14 юни на „L’Histoire de Babar“, базиран на текст от Жан дьо Брюнхоф, с Пиер Бернак като разказвач.

1947: Преместване в по-голям апартамент (6-ти етаж) на „5 Rue de Médicis“, където композиторът ще живее до смъртта си през януари 1963 г. „Les Mamelles de Tirésias“ въз основа на „сюрреалистичната драма“ на Гийом Аполинер.

1948: Премиера на „Sinfonietta“ на 24 октомври от Филхармоничния оркестър на BBC под диригентството на Roger Desormière, „Калиграми“ по Аполинер. На 7 ноември дуото Пуленк-Бернак ще направи своя американски дебют в „Town Hall“ в Ню Йорк и след това ще тръгне на турне в Северна Америка (Чикаго, Лос Анджелис, Сан Франциско, Канада). 4 „Petites Prières de saint François d’Assise“, соната за цигулка и пиано.

1949: Премиера на Сонатата за виолончело и пиано на 18 май в зала „Гаво“. Композиция на концерта за пиано.

1950: Премиера на Концерта за пиано на 6 януари с Бостънския симфоничен оркестър, дирижиран от Шарл Мунк. През ноември Пуленк и Бернак правят премиерата на „La Fraîcheur et le Feu“ по стихове на Пол Елюар.

1951: Премиера на 13 юни на фестивала в Страсбург на „Stabat Mater“ (за сопран, смесен хор и оркестър), посветена на паметта на неговия приятел, художника Кристиан Берар, от сопраното Женевиев Моизан под диригентството на Фриц Мунк.

1952: 4 „Motets pour le temps de Noël“ за смесен хор „а капела“. Смъртта на Пол Елюар на 18 ноември на 57-годишна възраст.

1953: Пуленк започва да композира операта „Диалози на кармелитките“ (Dialogues des Carmélites), след като приема поръчката от миланския издател Рикорди, след като научава романа на Жорж Бернанос. Той композира по-специално в хотел „Beau-Rivage“ в Лозана и от януари 1954 г. в „Majestic“ в Кан. Премиера на Сонатата за 2 пиана на 2 ноември.

1954: Египетско турне с Бернак; Концертите в Европа (Лондон, Амстердам, Германия) ще продължат.

1955: Смъртта на Адриен Моние, Люсиен Рубер и Артур Хонегер. В тази атмосфера на дълбока тъга Пуленк завършва „Диалози на кармелитките“ в предварителната им версия за пиано.

1956: Композиция на „Le Travail du peintre“ – песенен цикъл по стихове на Елюар, от който той избира песен за Пикасо, Шагал, Брак, Хуан Грис, Клее, Миро и Жак Вийон. Спира оркестрирането на „Диалози на кармелитките“.

1957: На 26 януари в Миланската Скала се състои премиерата на „Диалози на кармелитките“ на италиански език. Премиера на Соната за флейта и пиано на 18 юни на фестивала в Страсбург от Жан-Пиер Рампал, придружен от самия Пуленк. Три дни по-късно се състои парижката премиера на „Диалози на кармелитките“ в Операта, която е възстановена на 8 ноември следващата година. Това е огромен успех и голямо облекчение за Пуленк, който никога не е инвестирал толкова много време и енергия в музикално произведение. Композиция на Елегията за валдхорна и пиано.

1958: Композиция на „Човешкият глас“ (La Voix humaine), лирична трагедия-моноопера, базирана на текст от 1930 г. на Жан Кокто.

1959: Премиера на „Човешкият глас“ на 6 февруари в „Opéra-Comique“, режисирана от самия Кокто и белязана от изключително вълнуващата интерпретация на Денис Дювал.
На 27 май – 60-ият рожден ден на Пуленк ще бъде отбелязан в зала „Гаво“ с последния концерт на прекрасното дуо Бернак-Пуленк, където Бернак ще направи последната си сценична изява. Композиция на „Laudes de Saint Antoine de Padoue“ и елегия за 2 пиана.

1960: Американско турне и премиера в САЩ на 23 февруари на „Човешкият глас“ (в „Карнеги Хол“ в Ню Йорк, с Денис Дювал) и „Les Mamelles de Tirésias“.

1961: Последно пътуване до Съединените щати. На 20 януари в Бостън се състои премиерата на „Gloria“ – голям мотет за сопран соло, четиригласен смесен хор и оркестър. Докато Шарл Мунк дирижира премиерата, Жорж Претр ще дирижира Националния оркестър на Франция и Хора на Френското радио на френската премиера на 14 февруари. Изпълнение на оркестровата версия на „Бабар“, реализирана по желание на Пуленк от неговия приятел Жан Франсе. На 5 декември Денис Дювал ще изпълни „La Dame de Monte-Carlo“ в „Théâtre des Champs-Elysées“ с Националния оркестър на Франция, дирижиран от Жорж Претр. Днес версията с пиано се изпълнява по-често. Пуленк публикува биография на Еманюел Шабрие.

1962: През септември „Répons pour les ténèbres“. Композирането на Соната за кларинет и пиано и Соната за обой и пиано, посмъртно; Първите им представления се състоят през април и юни 1963 г., след смъртта на Пуленк.

1963: Фатален инфаркт на 30 януари в резиденцията му на „Rue de Médicis 5“. По молба на композитора погребението се провежда в изключителна простота, като единствената музика е на Бах. Франсис Пуленк е погребан със семейството си в гробището Пер Лашез.

(край на превода)

На български език има малко данни за Франсис Пуленк, като се изключи добрата Уикипедия-страница за него. Цитирам я:

Франсѝс Жан Марсѐл Пулѐнк (на френски: Francis Jean Marcel Poulenc) е френски композитор.

Биография

Франсис Пуленк е роден на 7 януари 1899 година в Париж в семейството на Емил Пуленк, един от основателите на успешната фармацевтична компания „Пуленк Фрер“ (днес част от „Санофи“). Обучаван от Рикардо Винес и силно повлиян от Ерик Сати, той става част от групата млади композитори, наричана Шесторката. През 20-те години получава международна известност, а през 30-те години започва да композира и по-тежки, повлияни от християнството, произведения.

Франсис Пуленк умира на 30 януари 1963 година в Париж от инфаркт.

Стил

Наричат го „музикант на спонтанността“. Ярката му творческа индивидуалност се формира в годините на Първата световна война, когато Европа е обхваната от стремежа към нова естетика, а Париж е центърът, където отрицанието ражда новите идеи. През 1917 г. Пуленк става част от група млади композитори, влезли в историята под общото наименование Les Six („Шесторката“).

Те обединяват своите търсения в създаването на нов стил, дистанциран от музикалните течения на миналото и оплоден от свежестта на американския джаз, бразилските танци и френския водевил. Повлиян силно от ексцентричното новаторство на Ерик Сати и гения на Игор Стравински, Пуленк създава свой индивидуален творчески почерк, който може лесно да бъде разпознат чрез ярките багри, отчетливите и ясни ритми и изключително красивите диатонични хармонии. Той е по-топъл и по-малко интелектуален от Стравински, по-страстен и музикално по-фин от Сати. Всъщност, музиката на Пуленк е толкова индивидуална, че е трудно да си представим, че някой може да му е бил учител. Музиката му е изпълнена с мелодия – това е най-силната му страна.

Тези качества го доближават в пълна степен до формулирания от поета Жан Кокто – смятан за идеолог на „Шесторката“ – стремеж към създаване на „музика земна, музика на ежедневието, в която „връщането към ясния рисунък води неизбежно до връщане към мелодията“.

Франсис Пуленк учи с Шарл Кохлен през 1921 г., като по това време той вече се идентифицира с Шесторката – шестте френски композитори от кръга на Жан Кокто, включващ Онегер, Орик и Мийо. Първоначално видимо лекият му стил се променя в резултат на смъртта на близък приятел през 1936 г., което съвпада с началото на продължителното му сътрудничество с певеца Пиер Бернак.

Сценични творби

Пуленк постига значителен успех с комичната си опера „Гърдите на Тиресиас“ (Les Mamelles de Tiresias) по текст на Гийом Аполинер, написана по време на последните дни на войната и представена в Париж през 1947 г. Трагичната опера „Диалогът на кармелитките“ по либрето, базирано на неизползван филмов сценарий на Жорж Бернанос, разказваща за екзекутирането на монахините-кармелитки по време на Френската революция по романа на Гертруд фон льо Форт „Последната на ешафода“, влиза в световния оперен репертоар. Други сценични творби, заедно с десетки инцидентно написани пиеси и филмова музика, включват балета „Кошутите“, поставен за първи път в Монте Карло през 1924 г.

Една от най-интересните сценични творби на Пуленк е едноактната опера за женски глас „Човешкият глас“ по либрето на Жан Кокто, изпълнена за първи път в България на сцена от сопраното Виолета Шаханова на фестивала „Мартенски музикални дни“, Русе – 2007.

Други музикални жанрове

Оркестровата музика на Пуленк включва сюита от „Кошутите“, очарователен камерен концерт за клавесин и малък оркестър, както и концерти за орган, за пиано и за две пиана.

Композиторът дава значим и идиоматичен принос към изкуството на френското солово пеене, освен това и към редица хорови творби. Соловите песни варират от песни по текстове на Аполинер и Кокто до текстове на Ронсар. Мелодрамата „Историята на Бабар“ за рецитатор и пиано разказва историята на слона Бабар по произведение на Жан де Брюнхоф и е просто приказка за деца.

Църковната му музика, написана след вътрешното му приемане на католическата вяра от детството му (1935), е забележителна с меса, написана през 1937 г. и още повече с вълнуващия „Stabat mater“ от 1950 г. През 1959 г. написва „Gloria“ за соло сопрано, хор и оркестър, последвани накрая от по-тъжен финал „Седемте отговора на сенките“ през 1961 г.

Френските композитори от 20 век показват особено умение в използването на духовите инструменти. Тази способност е ясно изразена в сонатите на Пуленк за флейта, кларинет, обой и пиано, към които трябва да добавим атрактивното Трио за обой, фагот и пиано. Но най-добре известните от всички творби на Пуленк остават трите „Motto perpetuo“ от 1918 г. От същата година датира една дуо соната и няколко привлекателни кратки пиеси, включително една неокласическа сюита по Клод Жервез и елегантните „Promenades“.

(следва пълен списък на неговите творби, който няма да цитирам)

(край на данните от Уикипедия-страницата за Франсис Пуленк)

До края на тази статия за Франсис Пуленк ще се спра по-подробно на неговите две опери „Диалози на кармелитките“ и „Човешкият глас“. Цитирам данни за тях на немски език, после мой превод на български:

Първо за операта „Диалози на кармелитките“:

Dialogues des Carmélites (it. Dialoghi delle Carmelitane, dt. Gespräche der Karmelitinnen) ist eine tragische Oper in drei Akten mit zwölf Bildern aus dem Jahr 1956 von Francis Poulenc, die er als Auftragswerk für die Mailänder Scala komponierte. Das Libretto beruht auf dem gleichnamigen Bühnenstück nach einem Drehbuch von Georges Bernanos (deutsch: Die begnadete Angst), das wiederum die Novelle Die Letzte am Schafott von Gertrud von Le Fort zum Vorbild hatte. Die Uraufführung fand in italienischer Übersetzung am 26. Januar 1957 in Mailand statt und war ein großer Erfolg. Die erste Aufführung in der französischen Originalsprache erfolgte am 21. Juni 1957 in der Pariser Oper. Das Werk behandelt die Ereignisse im Karmelitinnenkloster von Compiègne bis zur Hinrichtung der 16 Karmelitinnen durch die Guillotine am 17. Juli 1794 in Paris.

Inhalt

Die Oper beruht ebenso wie die Novelle von Gertrud von Le Fort auf einem historischen Ereignis: Am 17. Juli 1794 wurden während der Französischen Revolution die sogenannten Märtyrinnen von Compiègne unter der Guillotine hingerichtet, weil sie nicht bereit waren, ihre Gelübde zu brechen. Sie gingen singend in den Tod. Begraben wurden sie in einem Massengrab auf einem Pariser Friedhof, dem Cimetière de Picpus. Papst Pius X. sprach die Karmelitinnen von Compiègne 1906 selig.

Entstehung

Im Jahr 1953 machte der Direktor des Mailänder Musikverlags Ricordi, Guido Valcarenghi, den Vorschlag, bei Francis Poulenc ein Ballett über die italienische Büßerin Margareta von Cortona für das Mailänder Teatro alla Scala zu bestellen. Die Geschichte der Heiligen fand Poulenc jedoch uninteressant, er wollte lieber ein Libretto über die Dialogues des Carmélites vertonen und machte sich Anfang August 1953 an die Komposition. Bis zum März nächsten Jahres schritt die Arbeit an der Partitur ohne Schwierigkeiten voran, doch dann bekam Poulenc Kummer aufgrund der schweren Erkrankung seines Lebensgefährten Lucien Roubert. Dazu kamen noch aufführungsrechtliche Differenzen mit der literarischen Vorlage. Im Sommer 1954 musste sich Poulenc wegen seiner nervlichen Probleme in stationäre Behandlung begeben. Erst ein Jahr später konnte er weiter an seinem Werk arbeiten. Im Juni war die Orchestrierung fertiggestellt, und die Uraufführung fand unter der Regie von Margarita Wallmann am 26. Januar 1957 in der Mailänder Scala in einer italienischen Übersetzung des Librettos statt. Die französischsprachige Uraufführung folgte am 21. Juni in der Opéra de Paris, in der von Poulenc gewünschten Besetzung mit Denise Duval in der Rolle der Blanche de la Force, Régine Crespin als zweiter Priorin und Rita Gorr als Mutter Marie.

Rezeption

Die Oper war schon bei der Uraufführung ein Erfolg und gilt heute als eines der wichtigsten Werke des Musiktheaters des 20. Jahrhunderts, das regelmäßig inszeniert und aufgeführt wird, so zum Beispiel in Berlin 1994 (Deutsche Oper, Regie Günter Krämer) und 2011 (Komische Oper, Regie Calixto Bieito). Die Inszenierung von Michael Schulz in der Spielzeit 1997/98 im Aalto-Musiktheater Essen erhielt den Götz-Friedrich-Preis.

Die Inszenierung von Dmitri Tschernjakow an der Bayerischen Staatsoper aus dem Jahr 2010 mit einem abgewandelten Schluss, in dem nur Blanche stirbt, veranlasste die Erben von Poulenc und Bernanos, gerichtlich gegen eine Wiederaufnahme vorzugehen: „Nach Meinung der Erben muss der Märtyrertod aller Nonnen zwingend szenisch umgesetzt werden. Ansonsten würden Deutungsmöglichkeiten eröffnet, die der Kernaussage des Werkes nicht gerecht würden.“ In erster Instanz wurde die Klage abgewiesen. Das Tribunal de Grande Instance de Paris urteilte, dass die umstrittene Inszenierung den „Kern des Werks“ respektiere. Dieser Auffassung schloss sich in zweiter Instanz das Berufungsgericht in Paris im Wesentlichen an, allerdings darf die Aufzeichnung der Produktion auf DVD nicht mehr vertrieben werden.

(край на цитата)

Превод:

„Диалози на кармелитките“ (на френски: „Dialogues des Carmélites“, на италиански: „Dialoghi delle Carmelitane“, на немски: „Gespräche der Karmelitinnen“) е трагична опера в три действия с дванадесет картини от 1956 г. на Франсис Пуленк, която той композира като поръчка за Миланската Скала. Либретото е базирано на едноименната пиеса по сценарий на Жорж Бернанос „Простеният страх“ (на немски: „Die begnadete Angst“), който от своя страна е базиран на новелата „Последният на ешафода“ от Гертруд фон Льо Форт. Премиерата в италиански превод се състои на 26 януари 1957 г. в Милано и има голям успех. Първото представление на оригинален френски език се състои на 21 юни 1957 г. в Парижката опера. Творбата се занимава със събитията в кармелитския манастир в Компиен до екзекуцията на 16-те кармелитки от гилотината на 17 юли 1794 г. в Париж.

Съдържание

Операта, подобно на новелата на Гертруда фон Льо Фор, се основава на историческо събитие: на 17 юли 1794 г., по време на Френската революция, така наречените мъченици от Компиен са екзекутирани от гилотината, защото не са искали да нарушат обетите си. Те се отправят към смърта пеейки. Погребани са в общ гроб в парижкото гробище „Cimetière de Picpus“. През 1906 г. Папа Пий X дава названието „светици“ на кармелитките от Компиен.

История на творбата

През 1953 г. директорът на миланското музикално издателство „Ricordi“ – Гуидо Валкаренги, предлага да се поръча на Франсис Пуленк написването на балетна музика за италианската каеща се светица Маргарита от Кортона за Миланската Скала. Въпреки това Пуленк намира историята на светицата за безинтересна; той предпочита да напише либрето за опера с название „Диалози на кармелитките“, както и музика и се заема да я композира в началото на август 1953 г. Работата по партитурата върви без затруднения до март следващата година, но тогава Пуленк е измъчен от тежката болест на своя партньор Люсиен Рубер. Освен това има разлики в закона за изпълнение с литературния оригинал. През лятото на 1954 г. Пуленк трябва да се подложи на стационарно лечение поради нервните си проблеми. Едва година по-късно той успява да продължи да работи върху операта. През юни оркестрацията е завършена и премиерата се състои под режисурата на Маргарита Валман на 26 януари 1957 г. в Миланската Скала в италиански превод на либретото. Премиерата на френски език последва на 21 юни в Парижката опера, в желания от Пуленк актьорски състав с Денис Дювал в ролята на Бланш дьо ла Форс, Режин Креспин като втора игуменка и Рита Гор като Майка Мари.

Приемане

Операта пожънва успех още при премиерата си и сега се счита за едно от най-важните произведения на музикалния театър на 20-ти век, което се поставя редовно и се изпълнява, например в Берлин през 1994 г. („Дойче опер“, реж. Гюнтер Кремер) и 2011 („Komische Oper“, реж. Каликсто Биеито). Постановката на Михаел Шулц през сезон 1997/98 в Музикалния театър „Аалто“ в Есен получава наградата „Гьоц Фридрих“.

Постановката на Дмитрий Черняков в Баварската държавна опера през 2010 г. с модифициран край, в който умира само Бланш, накарва наследниците на Пуленк и Бернанос да предприемат съдебни действия срещу такива промени: „По мнението на наследниците, мъченичеството на всички монахини задължително трябва да бъде инсценирано по оригинала. В противен случай ще се разкрият възможности за тълкуване, което няма да отговоря на основното послание на творбата”. Делото е отхвърлено на първа инстанция. „Tribunal de Grande Instance de Paris“ постановява, че противоречивата продукция зачита „ядрото на произведението“. Апелативният съд в Париж по същество се съгласява с това становище на втора инстанция, но записът на продукцията на DVD вече не може да се разпространява.

(край на превода)

Цитирам данни на немски език за моно-операта „Човешкият глас“, после ще дам мой превод на български:

„La voix humaine“ (dt.: Die menschliche Stimme) ist eine Monooper von Francis Poulenc nach einem 1930 erschienenen Theaterstück von Jean Cocteau. Sie wurde am 6. Februar 1959 im Salle Favart der Opéra-Comique in Paris uraufgeführt; Georges Prêtre dirigierte. Sie zählt zur Gattung der Literaturoper. Häufig wird bei Aufführungen auf die orchestrale Begleitung zugunsten der intimeren Klavierbegleitung verzichtet.

Eine deutschsprachige Übersetzung des Librettos schuf Wolfgang Binal (1938–2014).

Inhalt

Eine Frau ist von ihrem Partner verlassen worden. Aus den Gesprächsfetzen der immer wieder unterbrochenen Telefonate mit ihm entsteht das Bild einer zerrütteten Beziehung, ihrer Strukturen und Empfindlichkeiten. Wir erleben den verzweifelten Versuch der Frau, das Geschehene am Telefon rückgängig zu machen. Die Besonderheiten des Mediums Telefon nutzend, versucht sie zunächst ihrem Gegenüber etwas vorzumachen. Ihre gespielte Stärke und Geschäftigkeit sind genauso Versuche, ihn zurückzugewinnen, wie die nach und nach sichtbare Angst, ihre Verzweiflung oder die beschwörenden Erinnerungen an die angeblich glückliche gemeinsame Vergangenheit. Doch weder ihre Versuche, sich verständnisvoll zu zeigen, noch die Schilderung ihres Selbstmordversuchs fruchten. So erfährt sie die Grenzen der eingeschränkten Kommunikation per Draht. Sie beginnt das Telefon, das sie gleichzeitig anfleht, als „schreckliche Waffe“ zu sehen und gibt dem Objekt die Schuld für die Vergeblichkeit ihrer Bemühungen („…als wir uns sahen, konnte man den Kopf verlieren, Versprechungen vergessen, das Unmögliche wagen und den gewinnen, den man liebt […]. Nur ein Blick konnte alles verändern. Doch durch diesen Apparat ist nun alles aus.“). Sie muss erkennen, dass auch er das Telefon für seine Zwecke benutzt. Denn immer wieder unterbricht er ihre wechselnden Stimmungen und emotionalen Ausbrüche durch banale Zwischenfragen. Auch belügt er sie, als er ihr erklärt, er riefe von zu Hause aus bei ihr an. Bei allem echten Schmerz manipuliert sie genau wie er die andere Seite. Er will am nächsten Tag reinen Gewissens mit seiner neuen Geliebten nach Marseille aufbrechen, sie kann und will die Trennung noch nicht akzeptieren („Weil die Dinge, die ich mir nicht vorstelle, nicht existieren“). Am Ende lässt die Frau den Telefonhörer fallen. Es bleibt offen, ob sie sich mit der Telefonschnur erdrosselt.

Wirkung

La voix humaine ist ein Paradebeispiel einer Monooper, die sich nicht zuletzt wegen ihres geringen Aufwands (eine Sängerin, mit einem Klavier möglich) leicht umsetzen lässt. Sie wurde so gut wie an allen deutschen Theatern gespielt und steht regelmäßig auf den Spielplänen. Die Herausforderung für die Sängerin sind neben den musikalischen Anforderungen die ungeheuren emotionalen Schwankungen, die große darstellerische Leistungen erfordern. Poulenc hatte daher bei der Uraufführung die Rolle nicht an Maria Callas geben wollen, sondern ließ die Partie von der Sopranistin Denise Duval spielen.

Aufführungen (Auswahl)

Staatstheater Darmstadt, 1999 mit Doris Brüggemann (Regie: Kay Link)
Aula der Kunstakademie Düsseldorf, 2002 mit Sandra Burchartz (Regie: David Walsh, Bühnenbild: Renata Jaworska)
Theater Aachen, 2001 mit Gerlinde Sämann (Regie: Arila Siegert)
Oper Köln, 2010 mit Nicola Beller Carbone (Regie: Bernd Mottl)
Staatsoper Stuttgart, 2011 mit Leandra Overmann (Regie: Calixto Bieito)

(край на цитата)

Превод от немски език:

„La voix humaine“ (Човешкият глас) е моноопера от Франсис Пуленк по пиеса от 1930 г. на Жан Кокто. Премиерата е на 6 февруари 1959 г. в „Salle Favart“ на „Opéra-Comique“ в Париж; Дирижира Жорж Претр.

Монооперата принадлежи към жанра на литературната опера. Оркестровият съпровод често се пропуска в изпълненията в полза на по-интимния съпровод на пиано. Волфганг Бинал (1938–2014) създава немскоезичен превод на либретото.

Съдържание

Жена е била изоставена от партньора си. От откъсите от многократно прекъсваните телефонни разговори с него се очертава картината на една разбита връзка, нейните структури и чувствителност. Виждаме отчаяния опит на жената да отмени случилото се с помощта на телефона. Използвайки специалните характеристики на телефонната среда, тя първо се опитва да заблуди другия човек. Престорената й сила и заетост са точно толкова като опити да го спечели обратно, но страхът надделява, който страх постепенно става видим, както и отчаянието й или емоционалните спомени от уж щастливото съвместно минало. Но нито опитите й той да прояви разбиране, нито описанието на опита й за самоубийство са плодотворни. Така тя научава границите на ограничената комуникация по жицата. Тя започва да гледа на телефона, който същевременно я моли, като на „страшно оръжие” и обвинява обекта за безполезността на усилията си („ … когато се срещахме, човек можеше да загуби главата си, да забрави обещанията, осмелете се на невъзможното и… спечелете този, когото обичате […]. Само един поглед можеше да промени всичко. Но благодарение на това устройство вече всичко свърши.“). Тя трябва да осъзнае, че той също използва телефона за свои собствени цели. Защото той многократно прекъсва нейните променливи настроения и емоционални изблици с банални въпроси. Освен това я лъже, когато й обяснява, че й се обажда от вкъщи. Въпреки цялата истинска болка, тя манипулира другата страна точно като него. На следващия ден той иска с чиста съвест да замине за Марсилия с новата си любима, но тя не може и не иска да приеме раздялата („Защото нещата, които не си представям, не съществуват”). Накрая жената изпуска телефона. Остава неясно дали тя се е удушила с телефонния кабел.

Ефект

„Човешкият глас“ е отличен пример за моноопера, която е лесна за изпълнение, не на последно място поради ниското ниво на усилие (певица, възможно с пиано). Играна е в почти всички немски театри и е редовно в програмата. В допълнение към музикалните изисквания, предизвикателство за певицата са огромните емоционални колебания, които изискват страхотно изпълнение. Затова Пуленк не иска да даде ролята на Мария Калас на премиерата, а вместо това нарежда сопраното Денис Дювал да изиграе ролята.

Изпълнения (селекция) в Германия

Staatstheater Darmstadt, 1999 г. с Дорис Брюгеман (режисьор: Кей Линк)

Аудитория на Художествената академия в Дюселдорф, 2002 г. със Сандра Бурхарц (режисьор: Дейвид Уолш, сценография: Рената Яворска)

Theater Aachen, 2001 г. с Герлинде Земан (режисьор: Aрила Зигертt)

Кьолнска опера, 2010 г. с Никола Белер Карбоне (режисьор: Бернд Мотл)

Щутгартска държавна опера, 2011 г. с Леандра Оверман (режисьор: Каликсто Биеито)

(край на превода)

Сега ще цитирам оригинални данни на български език за постановки на „Човешкият глас“ в България:

Сайт на Русенска опера

(без дата)

„Човешкият глас“

Едноактна опера за сопрано с акомпанимент на пиано.

Лирическа драма от Франсис Пуленк

Либрето – Жан Кокто

Първо изпълнение: 6 февруари 1959 година в парижката Опера Комик.

Първо изпълнение в България: 1974 година, концертно изпълнение на сопраното Галя Йончева със Софийската филхармония, диригент – Димитър Манолов.

Първо изпълнение в Русе: 31 март 2007, режисьор – Теодор Стамболиев, акомпанимент на пиано Евгени Желязков, сценография – Виолета Радкова – първа за страната сценична реализация на операта със сопраното Виолета Шаханова.

Лирическата драма, както жанрово я определя композиторът, изобразява, чрез монологичната ситуация на последен телефонен разговор, раздялата на двама влюбени. Режисьорското предизвикателство в конкретния случай с тази моно-опера се изразява в това, да бъде представено по възможно най-сериозния и драматичен начин обсебеността, влюбеността и обичта в едно измерение, което достига до емоционална крайност. Русенската постановка на „Човешкият глас“ търси нова точка на съзерцание върху вечната тема за човешката любов.

Жан Кокто (05.07. 1889 – 11.10.1963 – Jean Cocteau – псевдоним на Жан Морис Йожен Клеман), френски писател, критик, есеист, режисьор и художник създава своята едноактна пиеса „Човешкият глас“ през 1930 година. Десетилетие по-назад, поетът е оформил около своята притегателна личност кръга на младите композитори “Le Six” – „Шесторката“, включваща Артур Онегер, Жорж Орик и Дариус Мийо. Част от нея е и Франсис Пуленк. Кокто е вдъхновен от творческите си съприкосновения в Париж с руската музикална култура след познанството си и сътрудничеството си с руската балетна трупа на Сергей Дягилев и възмечтава да състави кръг от компонисти, подобен на руската „Могучая кучка“ – „Могъщата петорка“.

Сюжетът на театралната пиеса „Човешкият глас“ вдъхновява и вълнува непрестанно въображението на много театрални и филмови творци. Първата ѝ филмова реализация е осъществена през 1948 година от Роберто Роселини с Анна Маняни. През 1966 година българският филмов режисьор Тед Кочев снима „Човешкият глас“ с Ингрид Бергман, а последната филмова продукция е със София Лорен през 2013 година на нейния син, режисьора Едоардо Понти.

Франсис Пуленк (7.01.1899 – 30.01.1963) преражда „Човешкият глас“ през 1958 година като оперна творба, която определя като „лирическа трагедия“. Самият Жан Кокто работи в тясно сътрудничество с композитора и с първата изпълнителка на световната премиера на оперния моно-спектакъл, сопраното Денис Дювал. Кокто е автор на либретото, на сценографията и костюмите. Той е и режисьор на оперното представление, състояло се на 6 февруари 1959 година в парижката Опера Комик.

Пуленк е известен още с комичната си опера „Гърдите на Тиресиас” по текст на Аполинер (1947), а също и с драмата „Диалогът на кармелитките”, разкриваща трагичната съдба на монахините-кармелитки, екзекутирани по време на Френската революция. Забележително е и творчеството му в църковната музика – с множество хорови творби, Меса (1937) и най-вече с вълнуващата „Stabat mater“ (1950).

(край на цитата)

Цитирам друга информация за постановката на “Човешкият глас” от Франсис Пуленк в Театрална работилница “Сфумато” в София:

Портал „Импресио“

22 ноември 2019 г.

“Човешкият глас” – един необичаен спектакъл за езика на душата

Камерната опера “Човешкият глас” от Франсис Пуленк по пиесата на Жан Кокто е в афиша на Театрална работилница “Сфумато”. Човешкият глас е най-силното изразно средство за всяко едно театрално произведение.

Изключителната особеност на тази постановка е изборът на мъжки глас – за първи път в световната практика.

Потопете се в дълбините на “Човешкият глас” на 22 ноември от 19.00 часа и на 13 декември от 19.00 часа на основната сцена на Театрална работилница “Сфумато”. Режисьор и сценограф на спектакъла е Пламен Бейков, мултимедията е на Стефан Матеев, на пианото е Боряна Ламбрева, а единственият актьор-певец е тенорът Георгиос Филаделфевс.

Спектакълът се посвещава на 130-годишнината от рождението на Жан Кокто (5 юли 1889 – 11 октомври 1963. Jean Cocteau – псевдоним на Жан Морис Йожен Клеман) – френски писател, критик, есеист, режисьор и художник.

Жан Кокто създава своята едноактна пиеса “Човешкият глас” през 1930 година.

През 1958 година френският композитор Франсис Пуленк, негов близък приятел, претворява пиесата в моноопера.

В България за първи път операта “Човешкият глас” е изпълнена от сопраното Галя Йончева на концерт през 1974 година със Софийската филхармония. През 2007 година в Русе е първата за страната сценична реализация на операта в камерния ѝ вариант с акомпанимент на пиано.

Настоящата постановка за първи път в световната музикална история е осъществена със солист-певец – тенора Геориос Филаделфевс – едно изключително любопитно предизвикателство, а именно – операта да бъде изпълнена от мъжки глас. Певецът Георгиос Филаделфевс изпълнява най-важните емоционално-кулминативни и драматично-интимни моменти в своята фалцетна контратенорова гласова теситура.

Лирическата трагедия, както жанрово я определя композиторът, чрез монологичната ситуация на последен телефонен разговор, изобразява раздялата на двама влюбени.

Ето какво разказва за спектакъла режисьорът Пламен Бейков:

“Изключителната особеност на тази постановка на “Човешкият глас” е изборът на мъжки глас – за първи път в световната практика, когато тази продукция имаше своята премиера през юли 2016 година на камерната сцена на Русенската опера.

Най-важните лирични моменти, както и драматичните кулминации, оперният артист Георгиос Филаделфевс изпява във фалцетната контратенорова теситура на своя глас. Спецификата на фалцетното пеене е уникална и е винаги изненадваща със своята необичайност, която неизменно силно въздейства. Експресивността, предопределена от нехарактерните за мъжкия глас височини, тембровите характеристики, които носят различни по дълбочината си цветове, дължината на вокалните линии, които преминават през регистри, различни от тези на женските гласове – всичко това виждаме в услуга на пълноценното превръщане на тази опера в истинска “лирическа трагедия”, както сам я определя композиторът Франсис Пуленк. В гласа на Филадефевс чуваме и усещаме самотата и безсилието пред океана на всепоглъщащата невъзможна любов.

Имам късмет да бъда с Георгиос Филадалфевс – актьор, прецизен във всички детайли. Наред с това той е отличен музикант. Познанията му върху френската и гръцката лирико-шансонна традиция му помагат при музикалната и стилова интерпретация на партитурата, взискателно изпъстрена от автора с безбройни ремарки и препоръки. Той е и виртуозен пианист и това негово умение аз използвам при изграждането на неговия образ и в мизансценните решения. Хармонията в творческия ни екип се допълва от забележителното присъствие на опитния пианист и педагог проф. Боряна Ламбрева – емоционална, изразителна и виртуозна.

Сцената на Театрална работилница “Сфумато” е благодатна за подобни творчески търсения и режисьорски решения. В това се убедих отново и при представянето на този проект в рамките на фестивала “Малък сезон” в началото на юли тази година. С радост и чувство за отговорност нашата малка театрално-музикална трупа приема предизвикателството по протежение на сезон 2019/2020 да събира в залата на “Сфумато” и театралната, и музикалната публика, с която да споделяме “Човешкият глас” – моно-операта, която преди години събра театъра и музиката в лицето на драматурга Жан Кокто и композитора Франсис Пуленк.

Още от годините на най-ранна младост ме занимава въпросът за обсебването. По онова време бях поразен от представянето на това явление в едно друго оперно произведение – “Завъртането на винта” от Бенджамин Бритън. Чрез особеното тълкувание, което налага мъжкият глас в творбата на Пуленк и Кокто, подсказано ми от Филаделфевс, аз се изкуших от възможността да проникна отново, но този път като постановчик-интерпретатор в чувствените дълбини на обсебването на една личност от друга. Това, според моите настоящи наблюдения, достига до пределите на любовта, до безграничните пространства на всеотдайната безкористна обич.

Оставайки в символния свят на изкуството, с надеждата да бъда истинен и непритворен, очаквам от публиката на този моноспектакъл да почувства силата на тази обич и всеки да признае правото и да уважи дълбоко в сърцето си избора на другия в посоките на любовта”, завършва режисьорът.

Ето и коментара на композиторката и текстописец Вида Пиронкова:

“Наскоро гледах един особен, оперен моноспектакъл. Особен, като онзи стар френски филм “Особен урок”. Особен дори единствено поради факта, че не всеки ден можем да видим нещо подобно, дори бих казала, че не сме и виждали, защото е уникален по рода си.

Символиката е много важна в света на изкуството, а този спектакъл е изцяло изтъкан от нея. Енигматични жестове и стонове разкриват булото на една чувствена любов, в която са закодирани много тайни. Силата на тази обич, може да накара всеки да признае правото и да уважи дълбоко в сърцето си избора на другия в посоките на любовта.

Зрителят е в напрегнат мистицизъм още от самото начало на действието, въпреки крещящия будоарен реализъм на сценографския замисъл. Между двете пиана на сцената също има ярък контраст – здравото, на което акомпанира пианистката Боряна Ламбрева и изкъртеното, от което вади съкрушени вопли протагонистът. Тази постановка на “Човешкият глас” търси нова точка на съзерцание върху вечната тема за човешката любов. Тя разработва идеята за обречената любов, вглежда се в нейната психология и рисува драмата, породена от нейната невъзможност.

Тръгнах си след спектакъла с онзи леко тъжен и носталгичен привкус в душата, като след стар, хубав, френски филм, който съм гледала сама в салона, за да не бъда обезпокоявана от никого в глъбините на мисълта и блаженството, породено от това да станеш свидетел на една тайна, почти забранена, но велика любов. И после се сетих за голямата любов между Жан Кокто и Жан Маре … и се пренесох в декадентска Франция.

Великолепна актьорска игра на Георгиос Филаделфевс. Забележително вокално майсторство при владеенето на гласовия апарат и играта с нюансите му. Смела режисьорска гледна точка и осъществяване на замисъла дори на самия автор на либретото, бих казала. Сценография, която загатва реалността на миналия век и се слива със съвремието ни и подсказва на удобна дистанция всяко следващо действие на иначе застиналия в безвремието спомен за отлетялата любов. Заслужава си да се види тази камерна творба на велики автори и нашите съвременници Пламен Бейков и Георгиос Филаделфевс”, написа Вида Пиронкова. Потопете се в дълбините на човешкия глас. Той завладява и говори на езика на душата. Изказва всички наши трепети по неповторим начин. Най-великият, сред които е любовта.

Спектакълът “Човешкият глас” можете да гледате на 22 ноември от 19.00 часа и на 13 декември от 19.00 часа на основната сцена на Театрална работилница “Сфумато”.

(край на цитата)

Една прекрасна статия, която много ми хареса …

Следва една публикация без автор, свързана с операта „Човешкият глас“ при постановката в Театрална работилница “Сфумато”:

Портал „Галерия на думите“

ноември 2019 г.

(без автор)

Особен спектакъл – „Човешкият глас“. Наскоро гледах един особен, оперен моноспектакъл. Особен, като онзи стар френски филм „Особен урок“. Особен дори единствено поради факта, че не всеки ден можем да видим нещо подобно, дори бих казала, че не сме и виждали, защото е уникален по рода си. Сега ще ви разкажа защо, но нека започна с малко предистория.

Сцената на Театрална работилница „Сфумато“ е благодатна за подобни творчески търсения и режисьорски решения, както и за експериментални и новаторски постановки. Зрителят пристъпва в тази обител на Мелпомена, подготвен за нещо ново, вълнуващо и невиждано досега. Публиката на този театър винаги е отбрана и знае защо е там. Камерната опера „Човешкият глас“ е писана от композитора Франсис Пуленк по пиесата на Жан Кокто. Тя отскоро е в афиша на Театрална работилница „Сфумато“, където попаднах и аз и останах повече от развълнувана и впечатлена, че и в България може да се твори точно така, както и във Франция през шейсетте години на миналия век. Онези декадентски години, ухаещи на свобода и любов. Режисьор и сценограф на спектакъла е Пламен Бейков, а единственият актьор-певец е тенорът Георгиос Филаделфевс. Филаделфевс е отдаден на музиката. Освен оперен певец, той е и блестящ пианист. Почитател на френското музикално творчество и език, разбира се, след всичко гръцко.

След образованието си в Атина, избира и идва в България, за да специализира пиано в НМА „Проф. Панчо Владигеров“ и успоредно с това, да продължи да учи оперно пеене. Има две магистратури в тези две музикални дисциплини. Теноровият му дебют е през 2005 с партията на Каварадоси от операта „Тоска“. Следват главните тенорови партии на оперите – „Дон Паскуале“, „Алцис и Галатея“, „Прилепът“, „Селска чест“, „Палячи“, „Борис Годунов“, „Катерина Измайлова“, „Ромео и Жулиета“, „Капулети и Монтеки“, „Травиата“, „Бохеми“ и др.

Ораториалният му репертoар включва Mесия, Бетовен – Девета симфония, Бах – Кантата 147, Катули Кармина и Кармина Бурана. Йоргос, както го наричам аз, защото ми е приятел, е концертирал като пианист и певец в зали от ранга на Megaron и Palas – Аthens, Аristotelion – Солун, Palau de la Musica – Барселона, Auditorio Nacional and Teatro de la Zarzuela – Мадрид, Концертната зала Ferenz Liszt – Будапеща, Зала „България“ – София, откритите театри в Никозия и Ниш. През миналия сезон бе солист и на Музикалния театър „Стефан Македонски“. Режисьорът Пламен Бейков също не е само режисьор и може би затова между двамата творци е изградена такава силна сплав и те работят в красива симбиоза. Бейков е завършил оперно пеене в Кралския колеж за музика в Лондон. Специализирал е в Академията за изкуство и култура при знаменития български певец Борис Христов в Рим. Оперният му репертоар включва над 30 роли. А като режисьор, освен „Човешкият глас“, е реализирал продукциите на „Учителят по музика“ на Дж. Б. Перголези, „Пламъци в платната на нощта“ на Гиоргос Минас, „Мария Десислава“ от Парашкев Хаджиев, „История на войника“ от Игор Стравински и „Кантата за кафето“ на Й. С. Бах – все впечатляващи заглавия за меломаните. В момента е драматург на Държавна опера – Русе.

Но да се върна към спектакъла, за който започнах да ви говоря. Особеност на тази едноактна опера „Човешкият глас“ е и изборът на мъжки глас, което освен, че се случва за първи път в световната практика, носи и едно изключително предизвикателство със себе си, тъй като операта е писана за жена. Най-важните лирични моменти, както и драматичните кулминации, оперният артист Георгиос Филаделфевс изпява във фалцетната, контратенорова теситура на своя глас. Фалцетното пеене е уникално и специфично, много трудно и само избрани могат и имат възможността да го правят. Изненадва зрителя със своята необичайност и силно въздействие. Експресивността, предопределена от нехарактерните за мъжкия глас височини, тембровите характеристики, които носят различни по дълбочината си цветове, дължината на вокалните линии, които преминават през регистри, различни от тези на женските гласове – всичко това виждаме в услуга на пълноценното превръщане на тази опера в истинска „лирическа трагедия“, както сам я определя композиторът Франсис Пуленк. В гласа на Филадефевс чуваме и усещаме самотата и безсилието пред океана на всепоглъщащата невъзможна любов. Монологичната ситуация на един последен телефонен разговор, представя раздялата между двама влюбени. Режисьорското предизвикателство в конкретния случай с участието на мъж-певец се изразява в това, да бъде представено по възможно най-сериозния и драматичен начин обсебването и влюбеността, които израстват в несломима обич. Обич, останала в едно измерение, което е предимно негативно оценявано – обичта на мъж към мъж. Ето защо е особено и тълкуването в творбата на Пуленк и Кокто.

Мъжкият глас е подсказка на Филаделфевс към режисьора, с когото ги свързва дългогодишно сътрудничество и приятелство. Да припомня, че моно-операта е играна и в Русе, миналия сезон. Не съм чела отзиви оттам. Символиката е много важна в света на изкуството, а този спектакъл е изцяло изтъкан от нея. Енигматични жестове и стонове разкриват булото на една чувствена любов, в която са закодирани много тайни. Силата на тази обич може да накара всеки да признае правото и да уважи дълбоко в сърцето си избора на другия в посоките на любовта. Зрителят е в напрегнат мистицизъм още от самото начало на действието, въпреки крещящия будоарен реализъм на сценографския замисъл. Между двете пиана на сцената също има ярък контраст – здравото, на което акомпанира пианистката Боряна Ламбрева и изкъртеното, от което вади съкрушени вопли протагонистът.

(край на цитата)

Ще завърша с една статия на руски език, свързана също с операта „Човешкият глас“ (няма да давам превод на български):

«Человеческий голос» (фр. «La voix humaine») — одноактная опера для одного исполнителя, музыка Франсиса Пуленка на либретто Жана Кокто, основанная на его пьесе 1932 года. Первая постановка состоялась в Париже в Опера-Комик 6 февраля 1959 года. Пуленк писал оперу для Дениз Дюваль, французской сопрано, дирижировал премьерой Жорж Претр.

Оперу исполняли Каран Армстронг, Джозефина Барстоу, Джун Кард, Гвинет Джонс, Фелисити Лотт, Кэтрин Мальфитано, Одра Макдональд, Джулия Мигенес, Маралин Ниска, Джесси Норман, Магда Оливеро, Герлинде Земан, Рената Скотто, Анья Силья, Элизабет Сёдерстрём, Филлис Трейгл, Надежда Юренева, Галина Вишневская, Валентина Соловых, Ольга Балашова и другие певицы, контратенор Николай Гладских. В авторском переложении композитора для голоса и фортепиано опера была исполнена актрисой и певицей Анной Беранже и пианистом Сетраком (постановка Антуана Витеза, 1982).

(край на цитата)

Нека днес на 7 януари 2024 г. почетем 125 години от рождението на френския пианист и композитор Франсис Пуленк, оставил ценни творби в музикалното съкровище на планетата.

Мир на праха му!

….

Получих от Габрово линк към една песен “акапела” от френския композитор Франсис Пуленк, за когото писах статия преди няколко дни. Тази песен – “Красавице, ще идем ли” е изпълнявал в края на 70-те години Мъжкият хор “Емануил Манолов” в Габрово. Текста е преведен на български език от пианистката Ирина Щиглич. Дирижира проф. Христо Арищиров. По това време аз бях вече заминал за Германия, но дълги години преди това бях певец-баритон в този великолепен хор и се радвам днес да ви пратя тази чудесна песен. Ето линк към изпълнението: