Ludmila Prokopova

132 години от рождението на певицата и вокален педагог Людмила Прокопова

Драги приятели на оперната музика, днес на 16 февруари 2020 г. ще си спомним за една личност от света на музиката, която не е чиста българка, но е прекарала по-голямата част от живота си в България. При това нейните музикални способности са толкова различни (пианистка, цигуларка, певица, вокален педагог от най-висока класа, хоров диригент и клавирен аранжьор на български песни от репертоара на Христина Морфова), колкото пъстър и пълен с интересни подробности е и целият й живот, започнал на днешния ден през далечната 1888 г. в селцето Куклени край Храдец Кралове в Чехия и завършил на 6 април 1959 г. в София.

Както вече се досещате, това е незабравимата Людмила Прокопова (на чешки език Ludmila Prokopová), която идва да живее постоянно в България през 1931 г. и остава тук чак до смъртта си на 6 април 1959 г. в София. За тази забележителна жена знае всеки човек от по-старата генерация, всеки хоров деец и хорист от средата на миналия век, оставила трайни следи в хоровата култура на България. Похвално е делото й специално в две области на музиката: прекрасен вокален педагог, с ученици от ранга на Мария Милкова-Золотович, Виргиния Попова, Георги Тимев, Екатерина Апостолова, Сийка Петрова, Лиляна Барева, Райна Кабаиванска и десетки други, чиято дейност на оперната и концертна сцена е забележителна.

Людмила Прокопова проявява голямо любопитство и към българската народна музика. Не случайно легендарната народна певица от миналото Гюрга Пинджурова е ученичка в частната музикална школа, която Прокопова и Христина Морфова откриват в София след окончателното им идване в България през 1930 г. След неочакваната смърт на Христина Морфова при автомобилната катастрофа на 1 юни 1936 г. ръководството на тази школа поема Людмила Прокопова. Другата й дейност е многогодишната педагогическа работа в областта на хоровото изкуство. Известният дамски хор „Христина Морфова“ е нейно дело. Аз като студент в София през годините 1951-1956 съм посещавал техни концерти и съм оставал с прекрасни впечатления от изкуството на този първокласен дамски хор. Голямата хорова диригентка проф. Лилия Гюлева (1933-2003) беше по-късно техен диригент, бил съм на техни концерти в София и в Габрово и съм говорил след концертите с нея, познавах я още от моите студентски години.

Моите читатели и приятели във Фейсбук сигурно си задават въпроса, как е станало така, че като студент по математика в София „моя милост“ се е интересувала интензивно от музикалния живот по това време в столицата. Въпроса е доста комплициран и аз няма да се спирам на причините за това, просто искам в 20-30 реда да припомня само фактите, които сега – повече от 60 години след преживяното тогава – ме принуждават наново да възкресявам старата си любов към музикалното изкуство, пишейки от 7 години почти всеки ден тези мои „оперни истории“ в този широк и необятен медиум Фейсбук. Ще си позволя да цитирам мои откъси от спомените за живота ми, които подготвях доста години и през 2014 г. излязоха от печат като книга, издадена в Габрово.

В СВЕТА НА МУЗИКАТА И ТЕАТЪРА

По време на студентските ми години аз отделях известни средства и за кино, концерти и театри. В ония времена билетите за тия културни удоволствия бяха почти на нищожна цена – студентите имаха често специални намаления. Аз посещавах редовно концертите на Софийската държавна филхармония – обикновено всеки вторник вечер от 19,30 часа. Купувах си предварително билет и ходех сам, после се прибирах по бул. “Руски” до квартирата ми на “Клемент Готвалд” 64 (първата учебна година), тананикайки тихо части от програмата. Няма никога да забравя първия концерт в началото на месец ноември 1951 г., който бе дирижиран от Константин Илиев – един от най-добрите млади диригенти в тази епоха, завършил в Чехословакия.

В първоначалната версия на спомените ми съм допуснал някои грешки за Константин Илиев по отношение на кариерата му в тия години, които тук искам да коригирам:

„След завръщането си в България през 1947 година за кратко време той работи в Радио София като музиколог. През 1947-48 година помага за основаването на симфоничен оркестър в Русе и за кратко става негов диригент. През 1948-49 година е диригент на балета в Софийската народна опера, но през 1949 година отново е изпратен в Русе, за да учреди Русенската опера, чийто художествен ръководител и главен диригент остава до 1952 година. Работи заедно с диригента Добрин Петков и характерно за дейността им е, че налагат в репертоара на операта творби на млади български композитори и изграждат у оркестрантите активен творчески манталитет. Така че аз съм бил на негов концерт в София, когато той е бил гост-диригент на Софийската филхармония. От 1952 до 1956 г. Константин Илиев е главен диригент на Варненския симфоничен оркестър. Работи в Софийската филхармония като диригент през 1956-57 и 1958-1962 година, и като главен диригент в периодите 1957-58, 1962-69, 1971­-72 и 1978­-84 година. През 1978 г. и 1982 г. Филхармонията прави два успешни гастрола в САЩ с осъществени общо 84 концерта. От 1967 година е професор по оркестрово дирижиране в Музикалната академия. Негови ученици са Васил Казанджиев, Йордан Дафов, Алексей Измирлиев, Милко Коларов, Пламен Джуров, Веселин Байчев, Андрей Андреев и други.“

(по материали от Интернет)

За пръв път бях в чудната зала “България”, имах билет в първата половина на салона и останах очарован. Концерта започна с поемата “Морето” и сюитата “Следобедът на един фавн” от Клод Дебюси, после концерт за пиано и оркестър (не помня точно, мисля един от петте на Бетовен, със солист проф. Ото Либих) и във втората част – пета симфония от Чайковски. Никога няма да забравя този концерт – Константин Илиев имаше чудна осанка и стройна, красива фигура и водеше сигурно огромния оркестър, който изпълваше с прекрасни звуци известната с много добра акустика зала “България”, светнала под огромните полюлеи и изпълнена с хубави хора – млади и възрастни – ценители на музиката. Винаги посещенията на тия симфонични концерти са ми доставяли особена радост. Това бяха малки празници за душата и сетивата ми, разкрасяващи строгото ежедневие в света на математиката, пълен със сухи доказателства на теореми, изводи на формули и строга логика. От тогава обаче разбрах, че тези два свята ме привличат еднакво, колкото на пръв поглед противоречиви да бяха те по смисъл и съдържание. Концертите дирижираха (също и през следващите години) най-често проф. Саша Попов (той гостуваше периодично от Египет), Константин Илиев и Добрин Петков. Петков беше превъзходен цигулар, млад като Илиев и много способен и се издигна до ранга на особено добър диригент. Често като гост дирижираше някои концерти Васил Стефанов – главен диригент на Софийския радиооркестър – един превъзходен състав, чиито концерти често съм посещавал. Също Руслан Райчев, главен диригент в Пловдив в тия години е бил гост на Софийската филхармония. Не рядко на диригентския пулт заставаха и гости от чужбина. Като солисти съм слушал елита на тогавашна България: Недялка Симеонова, Боян Лечев, Люба Енчева, Ото Либих, Юри Буков, Димитър Ненов, Венцислав Янков и други от по-младата генерация, както и много солисти от чужбина. Дълги години си водех бележки за програмите и солистите, купувах и събирах печатните програми към концертите (за съжаление всички те бяха унищожени след заминаването ми през 1974 г. за Германия). Слушах произведения на автори, които знаех само от музикалната енциклопедия на Иван Камбуров, също и от съвременни автори, повечето съветски и български композитори. Константин Илиев и Добрин Петков бяха диригенти от нова генерация, при тях чух симфонии на Густав Малер и Антон Брукнер (почти неизпълнявани до тогава у нас), Ернест Шосон, Цезар Франк и много други. Помня, през пролетта на 1954 г., когато бях студент в края на третата учебна година в София се проведе преглед на симфоничните оркестри в България (София, Пловдив, Русе, Варна, Бургас, Добрич, Враца, Плевен). Десетина вечери се наслаждавах на музика, запознах се с нови творби и дълго помнех тези музикални празници.

Редовни посетители на почти всички концерти бяха проф. Панчо Владигеров със съпругата си (те имаха постоянни места в ложата на левия балкон), Боян Икономов, Марин Големинов, Любомир Пипков, Веселин Стоянов, Васил Стефанов и други композитори, инструменталисти и диригенти. Винаги съм виждал на постоянно място в левия балкон дългогодишният министър на финансите Минчо Нейчев – любител на класическата музика. В многобройната публика се открояваха физиономиите на хора, които разпознавах почти винаги и ги запомних за дълги години – все изискано облечени софиянци и гости от провинцията, повечето на средна възраст, но имаше и много млади хора, предимно студенти, любители на симфоничната музика. Няколко пъти в първите години срещах там мои съученици от Габрово, учещи в Музикалната академия, като Дора Пенчева, Румяна Хаджиева, Алипи Найденов (известен наш диригент по-късно), съседката ми Румяна Хасекиева-Щерева (тя стана отлична пианистка, диригент и музикален педагог в Габрово, Русе и София, през последните години доскоро вокален педагог на Хора при Националното радио с диригент починалия наскоро проф. Христо Недялков) и др. Един път Румяна ми предложи да се видим в стола на Академията на ул. „Московска“, недалеч от Университета (беше още през първия семестър) и там си уредих купони за обяд в продължение на един месец, след като не бях никак доволен от нашата университетска менза с няколко хиляди посетители всеки ден. Академията имаше малък стол, атмосферата там беше като в ресторант, пък и студентите бяха весели и засмяни хора, много различни от нашите колеги в Университета. През този месец – февруари или март 1952 г. – съм бил на обща маса с много музиканти, които после станаха звезди в най-различни насоки на музикалния живот в България. Спомням си: певците Пенка Коева и Асен Селимски, диригентите Васил Арнаудов, Георги Робев, Емил Янев и Лилия Гюлева, композиторите Борис Карадимчев и Александър Танев (съпруг после на Румяна Хаджиева) и много други. Срещал съм и габровеца Христо Питев, който следваше от две години също в Музикалната академия и сетне направи голяма кариера като диригент, композитор и музикален педагог в родния ни град. Имах желание и по-нататък да се храня в този стол, но дойде забрана студенти от други висши училища да обядват там.

Поне един път месечно посещавах и оперни представления в новия салон на Софийската опера на бул. “Дондуков”, както и оперети в Музикалния театър “Стефан Македонски”, недалеч от Университета. Също така ходех на представления на Народния театър “Иван Вазов” или на филиала му в салона на “Славянска беседа” на ул. “Раковска”. Там съм присъствувал на играта на класици на българския театър, като Кръстю Сарафов, Иван Димов, Стефан Гецов, Константин Кисимов, Владимир Трандафилов, Ружа Делчева, Мила Павлова, Апостол Карамитев, Спас Джонев и много други, което обогати неимоверно много общата ми култура. Както вече отбелязах, тогава цените на входните билети бяха евтини и не беше проблем два пъти седмично един студент да отиде на концерт, опера или театър.

(край на моите цитати)

Понеже писах днес за проф. Лилия Гюлева, свързах това с посещенията ми в стола на Музикалната академия и си спомних неволно за това младо и весело момиче с хубава светла коса, изразителни очи и винаги засмяно, с което няколко пъти съм водил тогава непринудени младежки разговори. Кой е предлолагал тогава, че тя ще стане за дълги години диригент на хор „Христина Морфова“. Понеже този хор е дело на Прокопова, ще дам повече подробности за основаването и развитието му през годините:

Женски хор „Христина Морфова” при Народно читалище “Д-р Петър Берон” в София е създаден през 1936 година за увековечаване името на бележитата българска певица Христина Морфова – „Българският славей“. Диригент-основател е проф. Людмила Прокопова. Хор „Христина Морфова” активно присъства в културния живот на България, както и в представянето на художествените достижения на българското хорово изкуство зад граница. Той е първият български хор, донесъл на страната първа награда от международен хоров конкурс – 1965 г. – Ланголен (Великобритания). Хорът е носител на лауреатски звания и златни медали от национални фестивали и от международни хорови конкурси: Ланголен и Мидълсброу (Великобритания), Варна (България), Лайпциг (Германия), Гориция (Италия), Толоса (Испания), Анкара (Турция) и др. Хор „Христина Морфова” е концертирал с успех в Чехия, Словакия, Унгария, Германия, Холандия, Италия, Гърция, Израел, Македония, Румъния, Белгия, Австрия и др. Хорът има реализирани студийни и документални записи в радио София, радио Бремен, Холандското радио и има издадени грамофонни плочи, CD’s и ТВ-филми. Концертните програми на хор „Христина Морфова” включват призведения от различни музикални стилове и епохи, от предкласиката до наши дни, от хоровата миниатюра до разгърнатата кантатно-ораториална форма.

Дълги години главен художествен ръководител на женски хор „Христина Морфова” бе именитата българска диригентка проф. Лилия Гюлева (1933-2003). Под нейно ръководство хорът завоюва редица награди и златни медали от конкурси и фестивали, което го утвърди като един от най-добрите български хорове. Като професор по хорово дирижиране в Държавната музикална академия “Панчо Владигеров” в София тя подготви много млади диригенти, които сега работят като отлични специалисти в България и в чужбина. Тя е автор на първия български учебник по хорознание и на “Методическо ръководство по хорово дирижиране” в съавторство с проф. Емил Янев, както и на много други помагала и материали по темата. Била е член на международни журита в България, Португалия, Швейцария, Япония и Гърция, ръководител на майсторски класове по дирижиране в България, Португалия, Япония и Гърция и лектор на международни семинари в Австрия, Словения, Япония и Македония. Проф. Гюлева е била председател на Дружеството на хоровите диригенти в София към Съюза на българските музикални и танцови дейци, основател на Балканския хоров форум и член на артистичната комисия на Международния олимпийски хоров комитет. От септември 2003 г. главен художествен ръководител на женски хор „Христина Морфова” е известният български диригент, педагог и общественик академик Емил Янев. От 1996 г. диригент на женски хор „Христина Морфова” е Таня Никлева. Тя завършва с отличие Държавната музикална академия “Панчо Владигеров” в София със специалност хорово дирижиране в класа на проф. Лилия Гюлева (1996). От същата година е асистент по хорово дирижиране там. През 2001 г. Таня Никлева печели първа награда на първия Международен конкурс за млади хорови диригенти в Будапеща, за което си постижение е номинирана за годишната музикална награда “Кристална лира”. Вокален педагог на хор „Христина Морфова” е Георги Петков. Председател на хор „Христина Морфова” е Любов Карагитлиева-Бойчинова.


На това място искам да се спра на една подробност. Бях писал вече преди, Христина Морфова дълги години – чак до смъртта си през 1936 г. беше близка на моето семейство в Габрово. Като малка ученичка тя е учила 2 години в Габрово и се е запознала с баба ми Руска. После по време на концертните си обиколки в България често е отсядала за ден-два у нас, преминавайки през Габрово. Аз помня „леля Христина“ (така я наричам и днес) в годините от 1934 до 1936, бил съм вече на 4-5 години и още имам известни бегли спомени. Сигурно и Людмила Прокопова като нейна приятелка и акомпанираща на пиано соловите й изяви е идвала у нас, но това не помня вече. Имаме много спомени – лични, на баба ми, починала през 1939 г. и на баща ми, които съм слушал, някои записал, но това е въпрос за статия, свързана с Христина Морфова и на нейния рожден ден – 24 април (на този ден съм роден и аз!), аз вече пет пъти пиша статии за нея.

Людмила Прокопова израства в музикално семейство – баща й е органист и тя учи в Пражката консерватория (пиано при проф. Хофмайстер), но частно взема уроци и по цигулка, като достига завидно майсторство, което й позволява да дава собствени концерти с този инструмент, имащи определен успех. По време на обучението си в Прага се среща в консерваторията с Христина Морфова, която учи пеене там и бързо двете се сприятеляват. При това те са на почти една възраст – Морфова е родена през 1887 г. (някои автори твърдят, че е родена през 1889 г., но в книгата на Румяна Лечева „Истинската история на Христина Морфова“, издадена през 2013 г. в София, има редица доводи за 1887 г. – стр. 17), Прокопова – през 1888 г. В някои български печатни медии има публикации с подробности за запознанството им. Без да претендирам за пълна истина, цитирам част от такъв източник: „През лятото на 1906 година едно седемнайсетгодишно момиче плахо пристъпва по улиците на Прага,­ загубило е адреса на познатите, у които трябва да преспи. Има само няколко гроша, но твърдо е решило да учи в прочутата чешка консерватория. Случайно среща български студент и това преобръща живота й. Младежът я завежда в дома на Людмила Прокопова, в семейството на която всички са музиканти. Пианистката Людмила е запленена от гласа на Христина Морфова, от миловидното й лице с детски очи, озарено от доброта. Двете почти не излизат месец и половина от къщата.­ Прокопова подготвя момичето за изпита в консерваторията. Така започва една дружба, продължила 30 години (1906-1936 – смъртта на Христина). Людмила е постоянен спътник и мениджър на Христина. Лансира я в музикалните среди в Чехия, а по-късно и в цяла Европа. Тя е най-близкият й човек до последните й мигове. Нито огромният успех на певицата, нито злобните шушукания за чистотата на тяхното приятелство успяват да ги разделят. Цели 20 години Христина е един от най-добрите сопрани в Европа. В чужбина я приемат с възторг и възхищение, а в България много често с известна омраза и завист“.

По тази тема повече няма да пиша или цитирам – нито имам желание, нито това отговаря на моите представи за възпитание, нека да бъдем съвременни хора с чувство за уважение, толерантност и преклонение пред паметта на две заслужили артистки от голяма величина. Какви са били личните им отношения изобщо не трябва да ни интересува.

По време на съвместната им дейност Прокопова учи пеене от Христина Морфова. Именитият български музиколог Иван Камбуров (1883-1955) пише за Людмила Прокопова следното: „по пеене тя е ученичка на Христина Морфова, с която се запознават още в Пражката консерватория. След завършване на Консерваторията е поканена за преподавателка в Музикалното училище в Бърно и заедно с това участва като пианистка в едно камерно сдружение. Когато Морфова става член на ансамбъла в оперния театър там, те се сближават и оттогава стават неразделни в живота и изкуството. През годините 1917-1924 Прокопова е член на Пражката опера, а в сезона 1931-1932 пее в Народната опера в София. Тя е една превъзходна пианистка и обладава качествата на отлична музикантка. С особена любов тя се отнася към българската народна музика. Доказателство за това са нейните клавирни разработки на песните от репертоара на Христина Морфова (издадени от фирмата „Урбанек“ в Прага)“.

(край на цитата)

След като Иван Камбуров пише тези данни за Прокопова, трябва да имаме предвид неговото авторитетно мнение като съвременник на събитията до 1936 г. – смъртта на Морфова. Малко ме изненадва факта, че Камбуров набляга на приятелството им в Бърно, докато тази дружба (според други източници) започва интензивно още в Прага по време на общото им обучение в тамошната консерватория.

В страницата за Людмила Прокопова на руски език в Уикипедия се изброяват оперните й роли в Прага. Ето ги:

Оперные партии

премьеры в Пражском национальном театре:

(край на цитата)

Трябва да споделя, че някои неща ме изненадват в горния списък. Как може през 1900 г. Прокопова да пее в ролята на Микаела в „Кармен“, тя тогава е само на 12 години! За другите участия няма какво да се каже, но Камбуров пише, че Морфова е нейна учителка по пеене, а те се срещат през 1906 г. съгласно друга информация (писах по-горе) и Прокопова я подготвя за приемен изпит в консерваторията. Как да е, сигурно Прокопова си е била вече достатъчно подготовена за оперна певица, Морфова е помагала за някои детайли. Както виждаме, всички други роли са след 1909 г., когато двете се познават. Прави впечатление и това, че наред с някои по-малки роли фигурират и редица главни роли в опери от Дворжак, Моцарт, Тома, Пучини и др.

Людмила Прокопова има оперни изяви и другаде. В статията за нея в Уикипедия се казва, че освен в Прага тя гастролира в Източно-чешкият театър в Пардубице през 1920 г. и в театрите в Бърно (1920 и 1921), Оломоуц (1923), Пилзен (1923-1926 и 1928) и в Словашкия национален театър в Братислава през 1927 и 1933 г.

Ето какво четем в един друг източник:

„Още като студентка на знаменитата професорка Мария Пиводова, Христина Морфова започва да получава предложение да пее в Пражката опера и почти мигновено е забелязана от критиката. По време на обучението и първите й изяви на сцена, неотлъчно до нея е Людмила Прокопова. Близките на Христина започват да недоволстват от тази дружба“.

(край на цитата)

Както често се случва, ако искате сега да прочетете нещо за Людмила Прокопова на български език в Уикипедия, най-сетне ще намерите малка страница за нея, може би под предлог, че е родена в Чехия. Само до преди 2 години нямаше въобще страница за нея. Лично за мене това е липса на всякакъв респект към една артистка, прекарала основната част от творческия си живот в България и дала толкова много за развитието на българската музикална култура. Помните ли, при много мои статии писах вече, че трябва да има някаква инстанция в България (най-добре отдел от Министерство на куртурата), която да следи и направлява какво, кога и колко да се пише в този универсален медиум в Интернет, толкова полезен за всички националности и континенти по света. Ще има хора с мнение, че Уикипедия се списва на доброволни начала и всеки може да пише. Съгласен съм, защо тогава в стотиците статии например на немски, английски, италиански, руски езици и др. има някаква целенасоченост, някакъв естествен подбор или интуиция, които позволяват изтъкнати дейци от съответната държава да получават заслужено място в Уикипедия на съответния език, а при българските дейци (говоря за музикалното изкуство) това да не става? Ето – за Людмила Прокопова можеше винаги да се намери макар и кратка статия, обаче на руски език. Значи в Русия има интерес към нейната личност, в България – няма. Важна забележка: мисля в Украйна има съвременна певица с много голяма популярност, носеща същото име като Людмила Прокопова. За нея има десетки линкове и статии, също и много снимки.

Ето някои данни от тази статия на руски език (една част се дублира с такива, които вече написах):

„Прокопова завършва Пражката консерватория в класа по пиано. В консерваторията се запознава с учещата там пеене българка Христина Морфова и през 1911 г. заминава с нея за България, където на практика остава през целия си живот, с изключение на продължителните гастроли през годините 1916-1930 по цяла Европа, където тя акомпанира на пиано концертните изяви на Морфова. От 1911 г. Морфова и Прокопова провеждат занятия в Държавното музикално училище в София, а през 1930 г. двете окончателно остават да живеят в София и основават частна музикална школа. Сред възпитаниците израстват много известни певци и певици (б.а.: Б.К. – споменах вече по-горе някои имена). В дома им се събират редовно известни за епохата тогава музикални и други дейци, както професионалисти, така и любители на музиката. На първо място в този кръг е Панчо Владигеров. Прокопова и Морфова редовно участват в ежегодните музикални фестивали във Варна. След смъртта на Морфова през 1936 г. Прокопова ръководи тази школа самостоятелно. По-късно тя дирижира дамски хор, носещ името на Христина Морфова. През 1937 г. е избрана за професор по вокално изкуство в Държавната музикална академия в София, където сред нейните възпитаници е и световно известната Райна Кабаиванска. През последните години на живота си Прокопова участва в създаването на дамския хор при Националната библиотека в София, който по-късно приема названието хор „Морфова / Прокопова“.

(край на цитата)

А ето какво пише в Уикипедия-страницата за Прокопова на български език – при това там има и няколко хубави снимки, някои от които ще поместя след моята статия:

Людмила Йосиф Прокопова е българо-чешка пианистка и музикален педагог.

Родена е на 16 февруари 1888 г. в Храдец Кралове, Австро-Унгария. Завършва консерваторията в Прага през 1908 г. в класа на Карел Хофмайстер. Учи пеене при Христина Морфова. От 1908 до 1910 г. преподава в школата за органи Яначек в Бърно. Завръща се в България през 1911 г. От 1912 до 1916 г. преподава в Музикалното училище. Между 1916 и 1930 г. обикаля Европа заедно с Морфова, която й акомпанира в песните.

Била е част от Пражкия национален театър (1900, 1909, 1912 – 1923, 1927, 1928), Източно-чешкия театър (Пардубице, 1920), в театрите в Бърно (1920, 1921), Оломоуц (1923), Пилзен (1923 – 1926, 1928), в Словашкия национален театър (Братислава, 1927, 1933).

През 1930 г. окончателно се установява в София, където открива частна школа в дома си. Сред нейните ученички са Гюрга Пинджурова и Мария Милкова-Золотович. В периода 1937 – 1958 г. преподава в Държавната консерватория (от 1942 г. е професор там), където ученичка е била и Райна Кабаиванска. В края на живота си участва в създаването на женски хор при Народната библиотека, който впоследствие се преименува на хор „Морфова-Прокопова“. През 1950 е наградена с Димитровска награда, а на следващата година и с отличието „Заслужила артистка на Народна република България“.

(край на цитата)

Не разполагам с повече подробности за делото на Людмила Прокопова. Когато тя се помина през 1959 г., добре си спомням, че баща ми разказа в Габрово някои детайли, научени от негови приятели-музиканти, но не си спомням подробностите. Аз напуснах София през лятото но 1956 г. и нямах пряк контакт с музикалния живот в столицата. По това време започна професионалният ми живот като математик и музиката остана на второ място – главно посещения на концерти и оперни изяви в Габрово.

Една подробност, която научих преди известно време от информация в Интернет ми направи силно впечатление. Ще ви я споделя:

„През 1931 година двете с Людмила пристигат в България. Морфова си купува къща на улица “Паренсов” и жените заживяват под един покрив и­ не се интересуват от сплетните, които софийското общество веднага създава за тях. Морфова е приета в Народната опера и е назначена за редовен професор по солово пеене в Държавната музикална академия. Домът й се изпълва със студенти, които взимат уроци от двете приятелки. Щастието в България обаче е кратко. След посещението й в Съветския съюз, Морфова е предупредена, че ще пее на сцена само в много редки случаи. Отнемат й и преподавателското място. Заради концертите в Москва през 1935 година и заради срещите й с Георги Димитров, Морфова остава без работа. Светските среди в столицата продължават да шушукат за странния личен живот на певицата,­ всички го намират за неприличен и загадъчен. Отвратена от всичко, тя намира успокоение единствено в компанията на Людмила и на своите ученици. Обхваната е от несигурност и затова приема поканата на свои приятели да се разходи из Розовата долина. Преди да тръгне, сънува лош сън – покойният й баща я вика при себе си. За пръв път Христина пътува без приятелката си. Преди да излезе от дома й оставя бележка: “Така не ми се тръгва. Имам ужасно предчувствие. Никога вече няма да тръгвам без теб.” Но все пак тръгва. На 1 юни 1936 година автомобилът, в който е певицата, катастрофира край Пирдоп. От всички пътници загива само тя. Людмила не напуска България, а когато умира на 6 април 1959 г. в София и роднините й от Чехия искат да я погребат в родината, научават от завещанието й, оставено в София, че трябва да бъде погребана в гроба на Христина. Така през 1959 година двете жени отново са заедно завинаги“.

(край на цитата)

Драги приятели на музиката, не е ли тази днешна история повече от интересна, поучителна и отчасти показваща порядките в „стара България“ от тези превратни времена през миналия век? Не показват ли те някои черти от „двойния морал“ на нашите съвременници тогава и че – не знам вече за кой път, известни наши музикални деятели и артисти не са оценени както трябва – или предварително уволнени или пенсионирани, или претоварени с работа от неблагодарни директори и администратори, или за тях не се пише достатъчно, за да знаят идващите поколения каква е била истината тогава, или, или …

Какви ли не мисли ми идват на ума през тия дни, пишейки историята на Прокопова и заедно с нея много неща за великата Христина Морфова. Защо казвам велика? Разтворете великолепната книга на Румяна Лечева „Истинската история на Христина Морфова“, издадена през 2013 г. в София, в която има чудесни примери за големите триумфи на Морфова във Франция, Италия и Великобритания (не говоря за Чехия), когато при концертите й публиката е изпадала в пълен възторг, а пресата е публикувала хвалебствия по отношение на изкуството й. Ето един цитат на стр. 260 за концерта на Морфова на 4 април 1923 г. в Лондон в известната зала „Роял Алберт Хол“: „Вечерта – час преди концерта – залата прелива от нетърпение. На първия ред са седнали благородниците, някои от тях имат запазени ложи. По балконите стоят изправени млади почитатели на класическата музика (…) Публиката в „Роял Алберт Хол“ дълго няма да забрави концерта на Христина Морфова. Започва с ария на Леонора, после ария от „Вълшебната флейта“, след това на Русалка от операта на Дворжак, на Донна Анна от „Дон Жуан“, накрая песни от Дворжак и Сметана. Дворжак е познат и любим на английската публика (…) Христина успява да вдигне на крака консервативните англичани, които дълго я аплодират. В тази зала зрителите знаят как да уважават таланта. Никога до сега на концерт на Морфова няма толкова многобройна публика, която да я дарява – нея, непознатата певица, с толкова щедри аплодисменти. Поклоните не успяват да успокоят възбудената публика – напротив, вълнението нараства. Овациите дълго не стихват. Това не е успех, това е триумф !… (край на цитата). Няма да се спирам на възторжените отзиви на музикалните критици в статиите им още на другия ден в централни лондонски вестници, като „Ивнинг Стар“, „Дейли нюз“, „Дейли мейл“, „Сънди експрес“, „Дейли експрес“.

Но това не е всичко. Големият успех в „Роял Алберт Хол“ (залата побира 8000 души, но може и още 2-3 хиляди като правостоящи) и на концерта на Морфова всички билети са продадени), предшестван на 21 март с неин концерт в по-малката зала „Еолиън Хол“ също в Лондон и преминал при голям успех предизвикват истинска сензация в Лондон. Най-големият всекидневник „Таймс“ пише за Морфова: „Тя разполага с няколко октави, в които няма нито една слаба нота. Високите й тонове са мощни и красиви. От дълго време не сме чували подобно мощно пеене с такъв нежен глас. Тя има грамаден и мощен глас, великолепен по качество и колоратурна техника“. Върхът на успеха обаче е следният: Христина Морфова получава специална покана от Крал Джордж Пети (1865-1936) за закрит концерт пред 300 души – лордове, общественици, благородници – в Бъкингамския дворец. След концерта, преминал също много добре, самата Морфова е споделила, че възрастна графиня – около 80-годишна – след края на концерта със сълзи на очи й целува ръцете, след което казва: „Много певци и певици съм слушала досега, но такъв глас за първи път слушам“.

Отклоних се от основната тема за Людмила Прокопова не случайно. България е имала още тогава оперни артисти на световно ниво и те са го показвали, стига да са имали възможност да го направят в чужбина. Но като припомня за неприятностите на Морфова в България по-късно (когато през 1935 г. остава без работа – писах по-горе), веднага потръпвам – такава артистка, която в чужбина е всепризнат майстор от най-висока класа, да бъде така понижена. Причината – политическа, както при много други артисти, за които вече писах през тези 30 месеца. Това е ужасно, не искам повече да коментирам. На фона на това, което през 2015 г. Христина Ангелакова показа в неин пост във Фейсбук по отношение на гигантската програма на Музикалния фестивал „George Enescu“ през септември 2015 г. в Букурещ, би трябвало всички да се запитаме, до кога българските политици ще отделят заслужено внимание на културата и на нейните дейци, които именно допринасят за доброто име на България по света. Въпросът е много сериозен и навременен, всички знаем това.

Нека на днешния 16 февруари 2020 г. си спомним с почит и признание за изминалите 132 години от рождението на Людмила Прокопова, но също и за „леля Христина“, която е била щастлива в живота си с Людмила. Какъв интересен сюжет за един съвременен музикален филм или мюзикъл – каква по-хубава тема, пълна с музикални и други моменти. Кой съвременен български композитор ще се заеме да го напише? Но трябва и хубав текст. Ако в тия дни бях в София, щях да потърся гроба на двете артистки и щях да го посетя, за да положа на този гроб свежи цветя, каквито те положително са получавали след изявите си по десетките европейски и български сцени. Поне такива цветя смътно си спомням от един последен концерт на „леля Христина“ в Габрово – мисля през 1935 година, когато тя получи огромни букети от свежи цветя.

Мир на праха на Людмила Прокопова!

………..