Veröffentlicht am

Alexander Raichev

Композиторът, педагог и музикален организатор Александър Райчев, роден на 11 април преди 100 години

Драги приятели на оперната музика, днес на 18 април 2022 г. ще почета със статия кръглата 100-годишнина от рождението на един от най-големите български композитори и педагози от по-новата генерация, която се навърши точно преди една седмица – на 11 април. Става дума за незабравимия Александър Райчев, роден на 11 април 1922 г в Лом.

Не можах да пиша статия за Александър Райчев точно на 11 април, понеже тогава реших да почета рождения ден на композитора и диригент Стефан Драгостинов, така че отложих тази за Райчев с една седмица и днес правя това.

Нека още в самото начало кажа, че пиша за пръв път за него. До сега съм писал статии за неговия брат Ромео Райчев, в които съм споменавал детайли и за другите двама братя, именно Александър и Виктор, но едва днес ще посветя на Александър Райчев по-обширна такава във връзка с кръглата 100-годишнина от рождението му. Нека отбележа и факта, че правя това с особено удоволствие, защото по прищевка на съдбата от средата на 60-те години станахме и приятели с Александър Райчев, и то чрез неговата „габровска съпруга“ Милена Атанасова.

Ето накратко съответната история:

Семейството на Милена Атанасова живееше първоначално в друг квартал на града, но именно тогава те си построиха заедно с две други семейства жилищен блок на 40 м. от нашата къща на ул. „Омуртаг“ в квартала „Баждар“ и станахме съседи. В тия години – около 1957-58, беше много трудно в Габрово да се получи свободен телефонен номер (може ли днешната генерация млади хора да не се начуди на този парадокс тогава?), а у нас живееше един лекар от София, близък на майка ми – д-р Христо Колчев, който като такъв получи номер и след като си замина за София, номерът и телефонът останаха у нас. С две думи, близките ни съседи при нужда са идвали отвреме-навреме да си услужат с някой спешен разговор. Именно бащата на Бистра – уважаваният габровски адвокат Атанас Атанасов, със семейството на когото после станахме близки, известно време „ни е гостувал“ при нужда от спешен телефонен разговор, особено вечер. Сетне той получи телефон в дома си, но връзките ни останаха, предадоха се на децата им Бистра и Милена, както и на милата леля Мара Атанасова – майка им.

Нека веднага добавя, че това беше едно високо интелектуално семейство, с което ни свързаха дългогодишни връзки чак до сега. Леля Мара беше художник с редица увлечения и в други изкуства, Бистра и Милена – още като ученички в гимназията показаха силни влечения в областта на театралното и музикално изкуство и това ми правеше особено впечатление. Особено след като аз се ожених в началото на 1961 г. за моята Ренате от Полша, двете сестри свързаха контакти със съпругата ми. Бистра беше само 5 години по-млада от жена ми, така че двете девойки бяха чести гости на дома ни, което продължи и сетне.

След като Бистра замина да учи в Москва, мисля през 1962 г., Милена продължи да ни гостува, ние сме били чести гости на семейство Атанасови, а след като се роди през 1962 г. и нашият син, чичо Наси (така наричахме Атанас Атанасов), след като си купи и лека кола, често слагаше до кормилото детето ни – то стана негов любимец в свободното му време. По-късно, около 1964 г. леля Мара нарисува маслен портрет на сина ни, който включи в нейна художествена изложба в града. Тя беше един от видните художници в Габрово, чиято дейност продължи и след като семейството им замина по-късно за София. Този портрет стои и до днес тук в жилището ни в Германия като спомен от тия хубави години в Габрово.

Пиша всичко това, защото след брака на Милена с Александър Райчев (тя вече беше студентка в София), двамата често са гостували в Габрово и винаги са намирали време да се отбият и в нашата къща. Имам спомени и от други наши срещи по-късно, също и тук в Германия, когато през 80-те години Милена и Александър бяха за 2 дни във Франкфурт на път от някакъв музикален конгрес или нещо подобно и ни гостуваха за няколко часа в нашето жилище на вечеря. Не бяхме се виждали доста време и останахме крайно доволни.

Правя тия бележки само от гледна точка на това, че поради този контакт винаги съм се интересувал от творчеството и дейността на Александър Райчев и съм му го казвал, защото още от моите студентски години в София през 1951-1956 съм бил на концерти с негова музика, както и на цели спектакли. Все си спомням балета му „Хайдушка песен“, който ми направи през 1954 г. особено впечатление. Даже помня при това тяхно посещение през 80-те години, как започнах да тананикам една мелодия от този балет в неравномерни тактове, която помня и до днес, а изненаданият Райчев ме поздрави за добрия ми слух и памет.

Не трябва да забравяме, че самият Александър Райчев в едно свое изказване е подчертал, че намира своето произведение „Хайдушка песен“ за най-ценното си творение. Цитирам неговите мисли по този въпрос:

„Балетът „Хайдушка песен” остана за мен най-сполучливото ми музикално-сценично произведение до този момент. Независимо, че съм написал и други, смятам, че точно то ме представя най-добре. Чрез него най-убедително влизам във връзка с широкия слушател, пък и с моите колеги професионалисти. Музикално-сценичното изкуство извънредно много ме вълнува и привлича. Това е вид произведение, чрез което авторът е в досег с най-голям брой слушатели“.

(край на цитата)

На тази тема няма да пиша повече, почти до смъртта на Александър Райчев през 2003 г. имахме известни контакти при наши идвания със съпругата ми в България и то главно в Габрово, когато сме се срещали по улицата в нашия общ квартал.

След този малък увод ще премина към биографични данни и сведения за творчеството на Александър Райчев. На първо място цитирам данни от неговата Уикипедия-страница:

Александър Иванов Райчев е български композитор и музикален педагог, роден на 11 април 1922 година в град Лом. Израства в бедно семейство, в което всички синове стават музиканти. Негови братя са оперният деец Ромео Райчев и диригента и композитор Виктор Райчев. През 1947 година завършва пиано и композиция при Панчо Владигеров в Държавната музикална академия. След дипломирането си, специализира композиция и дирижиране в Музикалната академия „Ференц Лист“ в Будапеща, където е възпитаник на диригента Ярош Ференчик и композитора Золтан Кодай.

Негово дело е симфонична, камерна, хорова, детска, музикално-сценична и филмова музика. Творчеството му включва четири опери, шест симфонии, два балета, хорови и детски песни, увертюри, сюити и концерти за различни инструменти и музикални състави. Автор е на музиката към българските игрални филми „Наша земя“ (1952), „Години за любов“ (1957), „Капитанът“ (1963) и „Опак човек“ (1973).

Извършва също педагогическа дейност. През 1950 година започва да преподава в Държавната музикална академия. Впоследствие става професор по хармония, а по-късно по композиция. От 1972 до 1979 година е ректор на консерваторията.

Член е на различни организации, сред които са Съюз на българските композитори, Съюз на българските филмови дейци, Кралската академия за наука и изящни изкуства в Брюксел (почетен член-академик) и Международната асоциация за съвременна музика в Баден-Баден (почетен член).

Удостоен е с различни награди и ордени. Той е два пъти носител на Димитровска награда. Обявен е също за народен артист и герой на социалистическия труд.

Депутат в 6, 7, 8 и 9 народно събрание.

Умира на 28 октомври 2003 година.

Частично творчество

Опери

  • „Мост“;
  • „Вашето присъствие“ (радиопера);
  • „Тревога“;
  • „Хан Аспарух“.

…….

Балети

  • „Хайдушка песен“;
  • „Изворът на белоногата“.

…….

Симфонии

……..

Увертюри

  • „Светъл ден“;
  • „Сияйна зора“;
  • „Академична“;
  • „Фестивална“;
  • „Възхвала“.

…..

Автор е на: 3 опери и 1 радиоопера, 2 балета, 1 оперета-ревю, детски оперетки и музикални приказки; 6 оратории, 3 кантати и 1 литургия; 6 симфонии, 5 увертюри; концерти и други произведения за симфоничен камерен и струнен оркестър; камерни творби; около 30 песни за глас и пиано; над 600 хорови и детски песни; музика към театрални постановки, документални и игрални фирми и др.

Многократно е получавал награди за свои произведения, отличаван е с много ордени, медали, почетни звания и др.

Като професор по композиция Ал. Райчев изгражда своя композиционна школа. Социалната ангажираност и оптимистичният патос в творчеството му очертава характерни насоки на българската музика след 50-те години. През 90-те години Симфония № 6 “Литургична” се откроява със своята философска проникновеност.

(край на цитата)

Една особено ценна публикация за Александър Райчев е статията на Любомир Сагаев от неговата „Книга за операта“, която ще цитирам по-долу:

Любомир Сагаев

Александър РАЙЧЕВ
1922-2003

Александър Райчев е най-крупна фигура в съвременната българска музика. Той е създал изключително по художествена стойност, обем и разнообразие творчество. Райчев е композитор с ярка индивидуалност, виртуозно професионално майсторство и буен темперамент. Богатството на неговата фантазия, оригиналната му музикална инвенция и огромната му ерудиция представляват неизчерпаем извор на идеи и творчески замисли, които той превъплъщава във вълнуващо емоционална и дълбоко национална по своята същност музика.

Още в началото на своя плодоносен творчески път Райчев се утвърждава като талантлив музикален творец, а с течение на годините заслужено заема място сред най-именитите ни композитори и същевременно печели все по-голяма международна известност. Някои негови творби вече справедливо са смятани за образци в съвременната българска художествена култура. Райчев, опирайки се на здрава основа — нашата класика, — доразвива и обогатява в творчеството си най-добрите и най-прогресивните традиции на българската национална музикална школа.

Райчев е създал произведения в почти всички области на музиката: пет симфонии (първата от тях, „Той не умира“; по текст на Ботевата балада „Хаджи Димитър“, и втората — „Новият Прометей“, са си спечелили завидна популярност), Концерт за оркестър, посветен на 50-годишния юбилей на Софийската филхармония — едно от най-бляскавите му постижения, което авторът смята за своя шеста симфония; симфонични пиеси, като „Ленински поколения“, „Лайпциг’33“, увертюрите „Светъл ден“, „Академична“, „Фестивална“, „Сияйна зора“; вокално-инструментални творби — ораториите „Дружба“, „Димитров е жив“, „България — бяла, зелена, червена“, баладата „Септемврийски реквием“; оперите „Мост“, „Тревога“ и посветената на 1300-годишнината на България „Аспарух“, радиооперата „Вашето присъствие“; балетите „Хайдушка песен“ и „Изворът на белоногата“; оперети, мюзикъли, детски оперетки, радиооперетки, сценична музика, филмова музика, инструментални пиеси, песни — солови, хорови, масови, огромен брой детски, както и други творби.

Александър Райчев е роден на 11 април 1922 г. в Лом. Произхожда от бедно семейство с прогресивни традиции. Родителите явно са били музикално надарени хора, тъй като и тримата им синове — Ромео, Виктор и Александър — стават музиканти. Музикалното си образование Райчев получава в Държавната музикална академия, като ученик на професор Панчо Владигеров. Още като студент Райчев има сериозен актив като композитор. След завършването на Академията е изпратен на специализация в Будапеща, където учи композиция и диригентство. След завръщането си в България работи като музикален сътрудник на Радио София, като диригент в Народния театър за младежта, а от 1962 г. е вече професор по хармония и композиция в Българската държавна консерватория. Освен с работата си на композитор, диригент и педагог Райчев се занимава активно и с музикално-обществена дейност. Бил е секретар и заместник-председател на СБК, ректор на Консерваторията, народен представител, заместник-председател на Комитета за култура. От 1980 г. е председател на Съюза на българските композитори.

Първото голямо произведение на Алекандър Райчев в областта на музикалния театър е балетът „Хайдушка песен“, написан върху свободно разработения сюжет на стихотворението „Хайдути“ от Христо Ботев. Тази творба получи най-голяма популярност и влезе трайно в репертоарите на оперните театри у нас и в някои други страни. За „Хайдушка песен“ Райчев бе удостоен с Димитровска награда. Творческата дружба на Райчев с рано загиналия млад и талантлив поет Владимир Башев даде обилни резултати. От съвместната им работа се родиха три музикално-сценични произведения: операта „Мост“, радиооперата „Вашето присъствие“ и оперетата „Славеят на Орхидея“. По-късно композиторът се свързва с поета Орлин Орлинов, с когото заедно създадоха няколко сценични произведения, най-важното от които е операта „Тревога“, по едноименната драма на Орлин Василев, Въпреки голямата си ангажираност, по случай славния 1300-годишен юбилей на България, Райчев написа през 1980 г. третата си опера „Аспарух“.

За своята огромна творческа и обществена дейност Александър Райчев е удостоен с най-високи правителствени награди и отличия: герой на социалистическия труд, народен артист, два пъти лауреат на Димитровска награда, носител на много ордени и др.

(край на цитата)

През 2000 г. – три години преди смъртта на Александър Райчев, журналистката Деси Тодорова публикува една ценна статия за него и за фамилията на съпругата му Милена Атанасова, в която се говори и за техния син Александър Райчев-младши. Намирам тази публикация за особено важна и я цитирам по-долу:

Портал „Сега“

15 април 2000 г.

ДЕСИ ТОДОРОВА

Александър Райчев – едно име, двама музиканти

Бащата и синът не са единствените известни люде в рода. Майката е актриса в Народния театър, а бабата – художничка и любима ученичка на бай Дечко

Има една поговорка, която гласи, че крушата не пада по далече от дървото. Тъй е и в музикантските фамилии. Веднъж докоснали се до клавишите на пианото или струните на цигулката, потомците на рода са обречени да следват пътя на своите предци. Александър Райчев не прави изключение. Запознатите сигурно веднага ще запитат: “Ама, кой точно? Бащата или синът?” Защото в клана има двама творци, които носят името Александър Райчев. И двамата известни – както в родината си, така и в странство.

В началото обаче било словото. Предците на фамилията по бащина линия били оратори. Единият прадядо бил ученик на Григор Пърличев и секретар на Видинската губерния. През 1885 г. написал книгата “Разни изкуства”. Писал е и песни. Предполага се, че именно от него тръгва музикалната жилка на клана. Александър Райчев-старши добре го помни. “Той живя у нас.” Прадядото бил родом от Охрид. Свирил на клавишни инструменти. Бил също така съботянин. Именно като такъв написал няколко песни – по свои текстове и музика.

Другият прадядо бил протестантски пастор. “Помня го като голям оратор. Между двамата все имаше разпри, относно това кое да честваме – съботата или неделята. Така и не се разбраха”, разказва Александър Райчев-старши.

Родителите на Райчев обаче не продължили пътя на словото. По професия били шивачи, но и самодейни актьори. Родили им се три деца – Ромео, Виктор и Александър. И тримата станали музиканти. Изтърсакът Александър започнал още от дете да съчинява мелодии. Един ден, когато вече бил 10-годишен, в дома се появило пиано – под наем. Това определило неговата по-нататъшна съдба. Най-големият брат Ромео вече учел в Музикалната академия. Виктор също бил избрал музиката за своя професия.

Първата сериозна творба, която Александър Райчев създава, е един марш за духов оркестър. Въпреки че бил само на 12 години, никой не се поколебал и произведението започнало да се свири редовно за голямо учудване на съучениците му.

Тогава го представили на Панчо Владигеров. “Той ми стана като втори баща. Каза ми, че трябва да ходя на уроци при него – всеки понеделник и четвъртък.”

Днес композиторът може да се похвали с 6 симфонии, 4 опери, 2 балета и няколко концерта, изпълнявани в Италия, Германия, Полша, Унгария. През 1989 г. го поканили за член на Белгийската кралска академия. “Музиката в България има бъдеще. Тя няма да умре”, категоричен е Александър Райчев, който във вторник отпразнува своя 78-ми рожден ден.

Точно музиката станала причина да срещне своята съпруга – актрисата от Народния театър Милена Атанасова. Тя свири на пиано и е меломан, откакто се помни. Нейният род по нищо не отстъпва на фамилията на съпруга й. Бащата на Милена е адвокат и доцент по право. Майка й е художничката Мара Атанасова. Родителите на Мара били много начетени хора – майката била учителка, а бащата – директор на училище в Плевен. Родът им е свързан по братовчедска линия и с прочутия търговец на кожи, фабрикант и царски доставчик Папазов. Той много искал да осинови Милена, понеже му била любимка. Но родителите не се съгласили. “Така си останахме бедни, но духовни”, разказва актрисата. Един от дядовците й е първият представител на “Форд” за България. “За него знам малко, но имам една снимка на баща ми до един “Форд”, когато е бил на 14 г.”

Малцина знаят, че майката на Милена – художничката Мара Атанасова, е била любимата ученичка на Дечко Узунов. “Колкото пъти бай Дечко ме срещнеше, все ме питаше: Какво прави моята Мара?” След като завършила Художествената академия, Мара се омъжила за виден юрист и заминали за Габрово. Там тя продължила да рисува, но не в същото темпо. “И сега рисува, въпреки че й е трудно да ходи. Миналия месец навърши 79 г. Сега работи с пръсти и казва, че изкуството й е чудотворно. Около нея винаги има кръг от приятели. Къщата й е по-пълна от нашата. А и в дома й не ходят случайни хора.” Наскоро Мара подарила 35 картини на сираци.

Самата Милена на 6 г. била изкушена от изобразителното изкуство. “Нарисувах портрет на Сталин. Майка ми се зарадва, че ще тръгна по нейния път. Но не стана така.” Бащата на Милена бил страстен меломан, притежавал най-богатата фонотека в Габрово и окръга. Денонощно слушал музика и водел малката на оперните премиери в Русе. “Като че ли е знаел, че ще се сроди с музикант.” В крайна сметка Милена тръгнала по пътя на своя вуйчо – прочутия театрален педагог проф. Анастас Михайлов. По театъра се запалила и сестра й. Като малки двете все си правели домашни представления, в които Милена играела всички роли, а сестра й Бистра, която сега е доцент по режисура в НАТФИЗ “Кръстю Сарафов”, ги “поставяла”. “Обичах също така да имитирам певиците”, разкрива Милена. Завършила Театралната академия в класа на Кръстьо Мирски. Първата й роля е в “Дванайста нощ” – Оливия. Любимата й роля е от същата пиеса, но поставена на ямболска сцена – този път Виола.

В Народния театър е актриса вече 30-та година. “Имала съм и много черни периоди, но сега съм в един от хубавите. Преди ме брояха за съпруга на Александър Райчев. Патила съм от това. Сега съм вече не само съпруга, а и майка на Александър Райчев-син.” Последната й роля е в “Самолетът беглец”. Възхищава се от режисьора Галин Стоев. А и той я харесва. “Стига ми да играя само при него. Много искам да направя трагикомична роля”. Преди време Милена нашумя със съвместните спектакли с Искра Радева, Георги Новаков и Йосиф Сърчаджиев, още помнят театралите.

И така нещата достигат до сина – Александър Райчев. В момента не е ясно кой е по-прочут – таткото или наследникът. Александър Райчев-син бе обявен неотдавна за млад музикант на 1999 г. в традиционната годишна класация на радиопредаването “Алегро виваче”. Това като че ли е и най-скъпото на сърцето му отличие. Въпреки че е едва на 25 години, той има зад гърба си не една престижна награда – първа от международния конкурс “Светослав Обретенов” в България, награда на СБК за най-добро изпълнение на българско произведение през 1990 г., приз от конкурса “Чита ди Канто” в Италия.

“Израснах в такава среда, просто нямаше как да кривна от пътя на музиката”, твърди младият виртуоз. На 6 години той бил изправен пред една нелека дилема. Посещавал актьорски курсове в радиото, за които го избрали с конкурс. “Можех да стана актьор като майка ми.” Но детските радиоспектакли не задържали за дълго вниманието на малчугана. Много по-голям интерес той проявил към клавишите. На 6 г. започнал да свири на пиано и в началото подражавал на баща си. И понеже станало ясно, че музиката го влече, родителите го насочили към Музикалното училище в София. Бил приет без проблем и завършил през 1993 г. Не изневерил на пианото дори през лудите тийнейджърски години. Е, хващал от време на време китара, но само в приятелски компании. За разлика от мнозина, които се оплакват от бащина или майчина сянка, Александър Райчев-син категорично отсича: “Никога не ми е пречила бащината слава”.

Причината е и в новото му местожителство – Хановер, Германия. “Вече станаха 5 г., откакто се отдалечих. Сега имам свое собствено име – и тук, и там.” Младият музикант обаче не забравя родината. “Имам голям план за бъдещето”, разкрива той. В Германия работи с частен театър. Правят различни проекти – т. нар. “ревюта”. Последното било за Коледа – разказвало историята на Йосиф и Мария, но в хумористична форма. “Това е много актуално, защото може да се съкращава и поставя според мястото. Там аз само свиря, не играя.”

Влече го и композирането. Вдъхновява се от свободата. “Там съм шеф на ситуацията. Правя това, което искам. А в изпълнителското изкуство човек трябва да се съобразява с композитора.” В началото опитвал да композира като Бетовен, Панчо Владигеров и баща си. Но бързо се отказал, защото търси свой път. Според някои професори в Германия вече го е открил. “Но пианото засега ми е основният поминък.” Обича да свири Моцарт, Рахманинов, Скрябин, Дебюси и целия ХХ в.

“Трудно е за българите в чужбина. Но шанс има”, смята Александър Райчев-син. Той не изпитва носталгия по България, тъй като е по-скоро космополит. “Все ми е едно дали ще съм в Америка, България или Нова Зеландия. Важното е да имам реализация и да осъществявам идеите си.”

(край на цитата)

Понеже в днешната статия за Александър Райчев пиша и за неговия син, ще цитирам още други данни за него:

Портал „Дневник 15“

Александър Райчев-младши се чувства гражданин на света

1 февруари 2003 г.

Чичовци са му композиторът Виктор Райчев и диригентът Ромео Райчев, а баба по майчина линия – голямата българска художничка Мара Атанасова. В автобиографиите винаги пише, че един от прапрадядовците му е съставител на първия български учебник по музика.

Зала “България” отдавна не беше виждала толкова много публика. На концерта на Райчев-младши в последните дни на януари, съставен изцяло от произведения на Чайковски, бяха продадени около 200 правостоящи билета. Всички пътеки бяха ОКУПИРАНИ ОТ МЕЛОМАНИ. Многократни бисове и нестихващи аплаузи отнесе младият музикант. През март (чувствителна Риба е) той навършва 28 години. Като пианист концертира по всички краища на Земното кълбо. В останалото време композира или преподава, защото има свои майсторски класове в Баден-Баден. Има и литературни опити, като дете на актриса е с театрални наклонности и интереси.

Завършил е досега Висшата академия за музика и театър в Хановер, Висшата академия за музика в Тросинген и в най-скоро време и Държавната музикална академия.

Преди десетина години баща му и семейството направили всичко възможно талантливият наследник да замине да учи в Германия. Централна Европа е средище на културата на Стария континент, което всъщност е причина за следване зад граница, пък и все пак е по-близо от Щатите. В Америка обучението коства баснословна сума. Само половината може да бъде дадена като стипендия. Останалото е грижа на студента. В Германия семейството има много познати и приятели, които веднага се притичват на помощ. Образователната система е известна като много добре развита.

За десетина години Сашо вече е свикнал да живее и да мисли по друг начин. Почти половин столетие баща му е една от водещите фигури в класическата музика. Възпитаник на Панчо Владигеров, години наред председател на Съюза на композиторите, с цяла редица произведения зад гърба си, включително детски песнички и опери, той е една от българските музикални легенди.

Райчев-младши разказва за дядо си и баба си по бащина линия, които са шивачи, но се преместват от Лом в София, за да могат тримата им синове Ромео, Виктор и Александър да се занимават с музика. Как изведнъж е тръгнала тази дарба, никой не знае. Виктор и Александър стават композитори, Ромео – диригент.

По майчина линия РОДЪТ МУ СЪЩО Е ИНТЕРЕСЕН – баба му е голямата българска художничка Мара Атанасова, която е от известния габровски род Мирчеви, а бащата на дядо му, пак по майчина линия, е първият представител на “Форд” за България, който фалира по време на войната и умира. Дядо му пък прославя фамилията като виден столичен адвокат и преподавател по право.

Една от най-красивите актриси на Народния театър – Милена Атанасова спечелва сърцето на професор Райчев и така се ражда Райчев-младши, по американски модел кръстен с името на баща си. Едно щастливо дете, което израства покрай майка си в театъра или аташиран към баща си по репетиции, концерти, срещайки се с режисьори, актьори, музиканти. “Затова се чувствам като риба във вода навсякъде, което ми помага днес в работата”, категоричен е той. Интересът му към музиката и сцената идва от родителите му. Като дете искал да стане и астроном, и географ, и физик. Обаче надделява средата, в която е израснал. Трудно е за едно малко момче да заляга над музиката, колкото и да го влече тя. Играе му се футбол на двора и с мъка сяда на пианото, но то винаги надделява. Баща му измисля чудесна схема, за да не се чувства малчуганът ощетен. Дневният план е по часове – от 9 до 10 свирене, от 10 до 11 игра, от 11 до 12 учене… Така се става музикант.

МАЛЦИНА ДНЕС СИ СПОМНЯТ кой е написал чудесната детска песничка “Тихо се сипе първият сняг”. Композитор е Александър Райчев. Съпругата на Петър Ступел – Лидия, се обажда всяка зима, винаги при първи сняг и пее тази песничка на Сашо, което продължава доскоро, малко преди да почине Петър Ступел. Където и да е по света, Лидия го намира, за да го изненада. Днес Райчев-младши понякога дава някои от детските произведения на баща си да ги свирят негови възпитаници от майсторския му клас в Баден-Баден. Сашо Райчев знае преподавателските уроци и на Панчо Владигеров, учител на баща му. Явно се предават от поколение на поколение. Напътствал го е индиректно. По случай раждането на малкия, Панчо Владигеров му подарява сребърен сервиз, инкрустиран с буквата А. Сашо е на 3 години, когато големият музикант умира, и няма никакъв спомен от него. Но е чувал стотици преразкази за всичко най-важно за Панчо. Музикантството, разбира се, НЕ Е ПЕЧЕЛИВШО НИКЪДЕ В ЕВРОПА.

Сашо разкрива тайни от кухнята: “Съществува малък елит, който се поддържа изкуствено. Какво се е променило през последните 50 години? Явно вече е достигнат върхът на изпълнителското изкуство – концертите събития и впечатляващите имена са зад гърба ни. Професионалистите и сега се стремят да продължат тази традиция, но интересът намалява. Например към клавирните или цигулковите рецитали. Но затова пък към филхармонични или симфонични оркестри нараства, както и към камерни ансамбли. Соловите изпълнения вече не са обект на такова внимание. Влагат се изключителни пари за реклама, за да може един човек да пробие в медиите. Не казвам, че хората, които правят по този начин кариерата си, са лоши или некачествени. Напротив, те трябва да бъдат добри. Но всичко е въпрос на реклама. Вече липсват личностите от миналия век като Рубинщайн, Хайфец, Исак Щерн, Менухин. Тези звезди ги няма. Музиката, която продължава да се представя по един и същ традиционен начин, е за позастаряващата публика. Слава Богу, появяват се млади хора и те търсят други начини на представяне”.

Сашо Райчев познава записите на Васко Василев, в които той прави нови аранжименти на познати класически парчета. Младият композитор се увлича от друга идея – запазва оригиналната музика без нов аранжимент, но внася допълнителни изразни средства, което е демонстрирал на концерти в Хамбург. “Вече не може да се говори за добра кариера в смисъла отпреди години. Хората си мислят, че едва ли не всеки ден имам концерт. Това не е възможно дори физически погледнато. Музикантите с 30-40 концерта на година вече са с добра кариера”, твърди амбициозният млад българин. Според него западняците НЕ СЕ СТРАХУВАТ ОТ КОНКУРЕНЦИЯТА на източните си колеги. Мениджъри и продуценти не се интересуват кой откъде идва, а колко са способни и ефективни пред публиката. Агенцията, която наема музикантите, трябва да има финансова възвръщаемост, което означава да се пълнят залите.

В България Александър Райчев-младши също има сключени дългосрочни контракти. Всеки концерт у нас е истински фурор. Публиката го познава и обича. Питам го какви промени забелязва в родината си всеки път, като се върне. “Събитията в България настъпиха прекалено бързо и на хората не им остана време да осъзнаят какво стана. Но това е външната страна на нещата. Смяната на системата е трудно нещо. Когато си идвам в София, виждам, че в магазините има всичко, но е много скъпо. Хората са си все същите, никак не са се променили, или поне онези, с които контактувам. Имам приятели от детството, с които общувам, докато съм тук“.

Предстоят му много интересни концерти. Ще посети едно свое любимо място и още едно, на което никога не е бил.

Сашо е ЛЮБИТЕЛ НА ПОЛЯРНИ ЕКСПЕДИЦИИ и на полярни изследователи. Той знае подробните им биографии. През 2001 г. посещава за пръв път Антарктида. Там е вечен ден и е изключително интересно правенето на концерти. Обикновено залата се затъмнява с щори, но по молба на музикантите организаторите не го направили. Свири на оригинална слънчева светлина в 21 часа. Самото усещане е изключително преживяване.Тази година ще концертира в Гренландия и Аляска, което е една от мечтите му. През март го очакват и няколко изяви в Америка, а през есента готви голям цикъл от турнета, но не иска да го издава предварително. В Германия всеки ден от живота му минава напрегнато. Дори хобито му е работа. Търси интересни и нови, и стари филми. Киното е изкуство, което се доближава до неговите сценични интереси. Би искал да напише музика за филм, но също така да е сценарист и режисьор. Много пътува, но все по работа. Не е стигал само до Северна Америка, но през април и това ще стане.

Обича да излиза с приятели и ДА СЕ ЗАБАВЛЯВА ДО ЗОРИ. Хвали се с кулинарните си умения. Готвенето го разтоварва, непрекъснато изпробва нови неща и смески, обожава китайската кухня, но за нея му трябва време, търпение и необходимите уреди и съдове. “Чувствам се гражданин на света. Добре съм навсякъде, където мога да работя и да общувам свободно. Чувствителни хора има и на север, и на юг, и на запад, и на изток. Щастие е да ги срещаш! Добре съм навсякъде, където мога да работя и да общувам свободно“.

(край на цитата)

Българското Национално Радио посвещава свои предавания за Александър Райчев по различни поводи, най-често във връзка с кръгли годишнини от рождението му. Така през 2012 г. се излъчва такова предаване по случай 90 години от неговото рождение:

БНР

Деветдесет години от рождението на композитора Александър Райчев

публикувано на 19.04.2012

Интервю с Александър Райчев

Фрагмент от I част от „Соната-поема”, изп. Боян Лечев и Софийската филхармония

Фрагмент от Сюита из балета „Хайдушка песен”, изп. СО на БНР

Фрагмент от балета „Изворът на Белоногата”, изп. оркестърът на Софийската опера

Фрагмент от Симфония № 6, изп. СО на БНР

В началото на април се навършиха 90 години от рождението на изтъкнатия композитор, педагог, диригент и общественик Александър Райчев. Маестрото напусна този свят през 2003 г., оставяйки ярка следа в областта на българската съвременна музика. В негова памет се състоя изява под наслов „Спомени за професора”, в която взеха участие композиторите Ценко Минкин, Румен Байрактаров, Йовчо Крушев и други ученици на Александър Райчев. На 12 април, под диригентството на Никола Джулиани (Италия), Софийската филхармония изпълни последната, Шеста симфония на композитора.

Близките му планират чествания по повод деветдесетгодишнината му в Япония и Германия. През октомври Националната музикална академия „Панчо Владигеров” ще почете големия музикант, който е бил неин ректор в периода от 1972 до 1979 година.

Александър Райчев е роден в град Лом в семейство на занаятчии. Родителите му вземат под наем пиано, на което той и братята му започват да се упражняват. Заложбите му не остават незабелязани от бележитите творци Парашкев Хаджиев и Асен Карастоянов, които го препоръчват на класика на българската музика Панчо Владигеров. „Този велик човек ми разкри магията на музиката“ – казва Александър Райчев. През 1947 година той се дипломира с пиано и композиция в Националната музикална академия, а през 1949 г. заминава да специализира композиция и дирижиране в Будапеща. Завръща се в родината следващата година и започва преподавателската си работа в Музикалната академия. През 1980-90 г. е председател на Съюза на българските композитори и танцови дейци. Почетен член – академик е на Кралската академия за наука и изящни изкуства в Брюксел и участва в Международната асоциация за съвременна музика в Баден-Баден. Носител е на орден „Стара планина”, I степен.

Личността на Александър Райчев е всестранно развита и интересите му не са насочени само към музикалното изкуство, но и към политиката. От 1971 година е депутат в четири народни събрания.

Творчеството на композитора е обширно по своя мащаб – автор е на хорова, камерна и филмова музика, огромен брой песни, опери, оперети, мюзикъли, произведения за симфоничен оркестър…. Но най-големия му принос към българската съвременна музика са шестте симфонии. По думи на маестрото, те са неговото послание към бъдещото поколение. През 1953 г. Александър Райчев създава балета „Хайдушка песен”. В интервю от 1969 г., съхранено в Златния фонд на Българското национално радио, композиторът казва:

„Балетът „Хайдушка песен” остана за мен най-сполучливото ми музикално-сценично произведение до този момент. Независимо, че съм написал и други, смятам, че точно то ме представя най-добре. Чрез него най-убедително влизам във връзка с широкия слушател, пък и с моите колеги професионалисти. Музикално-сценичното изкуство извънредно много ме вълнува и привлича. Това е вид произведение, чрез което авторът е в досег с най-голям брой слушатели“.

Александър Райчев успява да повтори успеха си в областта на балетния жанр – през 1978 г. завършва балета „Изворът на Белоногата” по стихове на Петко Рачов Славейков, който се приема изключително добре.

В творческите си търсения композиторът се насочва към историческото минало на България. През 1981 г. създава операта „Хан Аспарух” и я посвещава на 1300-годишнината от основаването на българската държава. Патриотичният му дух личи и в произведения като кантатата „България – бяла, зелена, червена” и Симфония № 1 „Той не умира” по стихове на Христо Ботев.

Последната, шеста симфония на Райчев, е предвидена за голям оркестров състав. „Свързана е с православното пеене, и то главно в последната си част, затова я наричам „Литургична” – обяснява приживе авторът. Написана през 1994 г., творбата е посветена на сина му Александър Райчев – младши, пианист и композитор.

Radio Bulgaria Музика   

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване на БНР:

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/100232910/devetdeset-godini-ot-rojdenieto-na-kompozitora-aleksandyr-raichev

Портал „КРОСС“

Честване на 95 години юбилей на Александър Райчев в Софийската опера

30 април 2017

На 12 май в Софийската опера и балет предстои премиерата на детската опера „Трите прасенца”. Автор на музиката е големият български композитор Александър Райчев. С постановката на юбилейния спектакъл Софийската опера и балет чества 95 години от рождението на една от най-значимите фигури в историята на българския музикален и културен живот – Александър Райчев.

Райчев е създал изключително по художествена стойност, обем и разнообразие творчество. Той е композитор с ярка индивидуалност, виртуозно професионално майсторство и буен темперамент. Богатството на неговата фантазия, оригиналната му музикална инвенция и огромната му ерудиция представляват неизчерпаем извор на идеи и творчески замисли, които той превъплъщава във вълнуващо емоционална и дълбоко национална по своята същност музика. Още в началото на своя плодоносен творчески път Райчев се утвърждава като талантлив музикален творец, а с течение на годините заслужено заема място сред най-именитите ни композитори и същевременно печели все по-голяма международна известност. Някои негови творби вече справедливо са смятани за образци в съвременната българска художествена култура.

Райчев, опирайки се на здрава основа – нашата класика – доразвива и обогатява в творчеството си най-добрите и най-прогресивните традиции на българската национална музикална школа. Райчев е създал произведения в почти всички области на музиката: пет симфонии (първата от тях, „Той не умира”; по текст на Ботевата балада „Хаджи Димитър”, и втората – „Новият Прометей”, са си спечелили завидна популярност), Концерт за оркестър, посветен на 50-годишния юбилей на Софийската филхармония – едно от най-бляскавите му постижения, което авторът смята за своя шеста симфония; симфонични пиеси, като „Ленински поколения”, „Лайпциг’33”, увертюрите „Светъл ден”, „Академична”, „Фестивална”, „Сияйна зора”; вокално-инструментални творби – ораториите „Дружба”, „Димитров е жив”, „България – бяла, зелена, червена”, баладата „Септемврийски реквием”; оперите „Мост”, „Тревога” и посветената на 1300-годишнината на България „Аспарух”, радиооперата „Вашето присъствие”; балетите „Хайдушка песен” и „Изворът на белоногата”; оперети, мюзикъли, детски оперетки, радиооперетки, сценична музика, филмова музика, инструментални пиеси, песни – солови, хорови, масови, огромен брой детски, както и други творби.

Александър Райчев е роден на 11 април 1922 г. в Лом. Произхожда от бедно семейство с прогресивни традиции. Родителите явно са били музикално надарени хора, тъй като и тримата им синове – Ромео, Виктор и Александър – стават музиканти. Музикалното си образование Райчев получава в Държавната музикална академия, като ученик на професор Панчо Владигеров. Още като студент Райчев има сериозен актив като композитор. След завършването на Академията е изпратен на специализация в Будапеща, където учи композиция и диригентство. След завръщането си в България работи като музикален сътрудник на Радио София, като диригент в Народния театър за младежта, а от 1962 г. е вече професор по хармония и композиция в Българската държавна консерватория. Освен с работата си на композитор, диригент и педагог Райчев се занимава активно и с музикално-обществена дейност. Бил е секретар и заместник-председател на СБК, ректор на Консерваторията, народен представител, заместник-председател на Комитета за култура. От 1980 г. е председател на Съюза на българските композитори.

Първото голямо произведение на Алекандър Райчев в областта на музикалния театър е балетът „Хайдушка песен”, написан върху свободно разработения сюжет на стихотворението „Хайдути” от Христо Ботев. Тази творба получи най-голяма популярност и влезе трайно в репертоарите на оперните театри у нас и в някои други страни. За „Хайдушка песен” Райчев бе удостоен с Димитровска награда. Творческата дружба на Райчев с рано загиналия млад и талантлив поет Владимир Башев даде обилни резултати. От съвместната им работа се родиха три музикално-сценични произведения: операта „Мост”, радиооперата „Вашето присъствие” и оперетата „Славеят на Орхидея”. По-късно композиторът се свързва с поета Орлин Орлинов, с когото заедно създадоха няколко сценични произведения, най-важното от които е операта „Тревога”, по едноименната драма на Орлин Василев, Въпреки голямата си ангажираност, по случай славния 1300-годишен юбилей на България, Райчев написа през 1980 г. третата си опера „Аспарух”.

Шест симфонии, четири опери, два балета, над 500 песни и инструментални пиеси, а също и музика към игрални филми са дело на Александър Райчев. Той е автор на много статии по проблемите на музиката, както и на “Учебник по хармония”.

За своята огромна творческа и обществена дейност Александър Райчев е удостоен с най-високи правителствени награди и отличия: герой на социалистическия труд, народен артист, два пъти лауреат на Димитровска награда, носител на много ордени.

ЮБИЛЕЕН СПЕКТАКЪЛ
„ТРИТЕ ПРАСЕНЦА”

95 г. от рождението на Александър Райчев

Оркестрация – Александър Райчев-син
Сценарий и адаптация по либретото
на Нина Стойчева – Юлия Кръстева

Постановъчен екип:

Диригент СТЕФАН НЕДЯЛКОВ
Режисьор ЮЛИЯ КРЪСТЕВА
Художник и мултимедия ЕЛЕНА ШОПОВА
Хореограф МАРИЯ ЛУКАНОВА

Действащи лица и изпълнители:
ПИФ – Вихра Смилкова, Рада Тотева
ПАФ – Николай Павлов
ПУФ – Георги Джанов, Калин Душков
КУМЧО ВЪЛЧО – Илия Илиев
ПАТОК ПАТАРАН – Александрина Стоянова, Ованес Каспарян
ИЛКО – Ана-Мария Крайчева, Александра Носикова
МИЛКО – Христина Пипова, Георги Джанов

Помощник-режисьор Румяна Димитрова

Корепетитори: Нина Нейчева, Пелагия Чернева

Представленията през месец май са на 12 (петък) от 10:00 ч., 13 май (събота) от 11:00 ч., 21 (неделя) от 11:00 ч.и на 26 (петък) от 10:00 ч.

(край на цитата)

Цитирам линк към тази публикация:

https://www.cross.bg/raiichev-aleksandur-opera-1541670.html#.Ylyg2OhBzDc

Както е известно, в началото на новия век здавословното състояние на Александър Райчев постепенно започна да се влошава и на 28 октомври 2003 г. той се помина в София.

Във връзка с кончината му в медиите има редица некролози и съобщения, от които ще цитирам някои. Първо некролог от редакцията на в. „Култура“:

в. „Култура“, 7.11.2003 г.

Александър Райчев
(1922 – 2003)

“Аз съм оптимист!”, завършва последното интервю на Александър Райчев. Есента на 2001 е, композиторът съвсем не е в блестящо здраве, прословутите гарвановочерни коси не са вече същите от години, но очите му пазят искриците хумор, енергия, властност, надежда, увереност… Почти по същото време Лазар Николов ще напише: “Младият Александър Райчев беше, а такъв остана и до днес, дейна, енергична натура, изпълнена с жизненост и оптимизъм”. Много по-рано – Константин Илиев: “Не си спомням дали беше след някакъв концерт или след часовете при Владигеров. Заедно със Сашо дълго обикаляхме квартала. (…) Улиците бяха тъмни, беше късна вечер и нищо не предразполагаше към оптимистични разговори. Споделих със Сашо проблемите си, казах му, че съм направил своя опит в музиката и съм решил да не губя години за нещо, което не е за мен. Мрачното ми настроение обаче не му повлия. Той беше (както и сега) човек с толкова светъл и жизнерадостен поглед върху живота, беше толкова уверен в хубавото, което го чака, че ме изгледа с неразбиращ поглед. Започна да ме убеждава, че ще направя голяма грешка, привеждаше примери за музикантския ми талант и дали оптимистичният му тонус ми повлия, или пък аз самият съм чакал точно такива думи, но решението ми беше разколебано. (…) Когато се разделяхме, той ми изсвири с уста песента на момчето от моята музика към “Вятърът и момчето” и ме погледна многозначително.”

Памет за Александър Райчев! Памет на негови връстници, преживявали много заедно, дори приятели, но и естетически опоненти. Което я прави далеч по-валидна от лустросаните клишета, обичайни при такива поводи. Защото е преценка на равноправни: “…поехме различни пътища, що се отнася до средствата на композиционната техника. Сигурен съм, че той не е съгласен с мен, както и аз оставам резервиран по отношение на някои негови творби. Но майсторството му остана все така бляскаво и лекотата, с която пише – все така впечатляваща. Всичко, излязло под перото му, е белязано с висок професионализъм и завидно течаща спонтанност…”(Константин Илиев); “…и в музиката изказът ти е такъв – категоричен и приповдигнат. Един широк и мощен поток от звуци, който сякаш не среща препятствия по пътя си, който се разлива спонтанно и уверено, за да завладее с естествеността на своето разгръщане. Винаги, когато слушам твоя музика, се удивлявам на тази лекота – на тази, бих казал, “увереност на лунатик”, с която разгръщаш музикалния материал…”(Георги Тутев); “…името на Александър Райчев е име на композитор с голям размах, с големи творчески възможности, име на личност с рядък музикантски талант…”(Лазар Николов)…

Всеки друг от истинските български композитори би изказал (или го е правил неведнъж) по свой начин подобно мнение. Защото безспорното има множество лица и единна същност. Музикантската мисия, дадена от Бога, която Александър Райчев следва до последно. “Още от малък мечтаех да създам едно крупно и сложно произведение, което да разказва историята на човечеството до наши дни… Но това остана само една неосъществима илюзия…” Затова пък подобна детска мечта говори достатъчно за човека, който създаде “Новият Прометей” сред шестте си симфонии, опери и балети, увертюри и концерти, но и “Тихо се сипе първият сняг”… Опитах се късно да проумея човека Александър Райчев по повод мемоарната му книга “Спомени от петолинието…”, на която естествено всичката налична културна преса обърна аристократично невнимание. В тази книга нямаше другост, модерност и постмодернизъм, а и дискурсът бе някак прекалено естествен. Имаше обаче един живот, който тия дни си отиде само физически. Да кажа накрая по стар български обичай – хубаво поне, че в чужбина го знаят. Александър Райчев – Композиторът!

Маня Попова

(край на цитата)

Цитирам още един некролог за Александър Райчев:

Портал „Вести.бг“

Почина композиторът Александър Райчев

Поклонението пред Александър Райчев (1922-2003) ще бъде този петък във фоайето на зала “България”, съобщиха от Съюза на българските композитори. Същият ден от 16 ч. в Централните софийски гробища ще бъде погребението на известния български композитор, починал в 15,30 ч. на 28 октомври 2003 г. след дълго и тежко боледуване, информира “Дарик радио”.

Александър Райчев е роден в Лом. Когато е на 8-годишна възраст родителите му – занаятчии, се преместват в София. Тогава той започва уроци по пиано, теория на музиката и композиция. През 1935-37 г. написва първите си композиции – гавот, менует, сонатина, соната за пиано в класически стил, а година по-късно и първата си оркестрова творба (симфоничната поема “Мадарски конник” по едноименния разказ на Ангел Каралийчев).

Райчев постъпва през 1943 г. в теоретичния отдел на Музикалната академия. Пиано и композиция учи при проф. Панчо Владигеров, хармония, контрапункт и солфеж – при Асен Карастоянов, а оркестрация при проф. Марин Големинов.

Шест симфонии, четири опери, два балета, над 500 песни и инструментални пиеси, а също и музика към игрални филми са дело на Александър Райчев. Той е автор на много статии по проблемите на музиката, както и на “Учебник по хармония”.

(край на цитата)

До края на тази обзорна статия за Александър Райчев ще се спра на материали, свързани със 100 години от рождението му, които се навършиха през настоящата 2022 година:

Музей за история на радиото в България “Проф. д-р Веселин Димитров”

11 април 2022 г.

Днес се навършват 100 години (1922–2003) от рождението на АЛЕКСАНДЪР РАЙЧЕВ – ярък български композитор, музикален педагог, диригент и активен общественик.

В моите студентски години проф. Райчев бе ректор на Държавната музикална консерватория (днес Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”). Запомнила съм младежката му походка, енергичните жестове, модерната визия, бързата му, точна мисъл и реакции, положителното отношение и загриженост към младото поколение музиканти. Още студенти, проф. Райчев ни покани в Съюза на българските композитори и с неговата „благословия” основахме „Кабинет на младия музикант”, в който членувахме композитори и музиколози – бъдещи членове на творческия съюз. Да се огледаме – днес има ли подобни професори?!

За забележителната личност и творчеството на Александър Райчев биографи и приятели са писали и говорили неведнъж. Но Музеят за история на радиото в България ще припомни само част от огромната му творческа и професионална дейност, свързана с Българското радио. Още като студент той сътрудничи на Радио София, а до края на 40-те години работи на половин щат в Музикалния отдел на медията заедно с Петър Ступел – също млад пианист и композитор. Пише песнички, а за обичания от детската аудитория радиотеатър, създава детски оперети и музикални приказки. Една след друга се раждат „Балът на цветята”, „Гърненце с крилца”, „Приказка за щурчето”, „Пиф, паф, пуф” и още други. Днес поколения българи помнят и могат да запеят прекрасната мелодия на „Тихо се сипе първият сняг…”, а това е песничката „Шаро и първият сняг” по текст на Цветан Ангелов. През 1968 г. Александър Райчев създава първата Радиоопера в българската музикална литература. „Вашето присъствие” е произведение, предназначено само за радиото по текст на поета Владимир Башев. Написал е не една творба по поръчка на медията.

Днес стотиците песни, симфонични, музикално-сценични и камерни творби на композитора се пазят във фонотеката и Златния фонд на БНР. Невероятна е цифрата на съхранените за поколенията интервюта, изказвания по различни поводи и участия в радиопредавания на Александър Райчев – те са над 70! За именития български творец са казали топли думи Панчо Владигеров (неговият учител), Парашкев Хаджиев, Петър Ступел, Димитър Сагаев, Лазар Николов, както и руските композитори Дмитрий Кабалевски и Родион Шчедрин. В Златния фонд на БНР се пазят още изказвания на редица, приятели, диригенти, дейци на изкуството и културата за Човека и Твореца Александър Райчев.

(край на цитата)

БНР Архивен фонд

Александър Райчев – композиторът, свободен художник  

Десислава Димитрова   

11.04.2022

Уважаван педагог, дългогодишен ректор на Музикалната академия (1972-1979), член на Съюза на българските филмови дейци, председател на Съюза на композиторите, народен представител, Александър Райчев е признат и по света – член е на Кралската академия за наука и изящни изкуства в Брюксел, както и на Международната асоциация за съвременна музика в Баден-Баден. Музикалните критиците го определят като „композитор с ярка индивидуалност, виртуозно професионално майсторство и буен темперамент“. Чуйте Ария на Камен из III картина на операта „Мост“ – музика Александър Райчев, текст Владимир Башев, изпълняват Анастас Анастасов и Симфоничният оркестър на БНР, диригент Ромео Райчев – запис 1969 година:

(следва запис)

Александър Райчев (11 април 1922 – 28 октомври 2003) се ражда в град Лом и е третото момче в семейството. Заради най-големия си син Ромео родителите наемат пиано, на което започват да се учат и по-малките Виктор и Александър. Парашкев Хаджиев пръв забелязва музикалното дарование на момчето, но Панчо Владигеров му разкрива магията на музиката – на Бах, Моцарт, Бетовен. Марш за духов оркестър е първата сериозна творба, която Александър създава едва 12-годишен. През 1941 година Александър завършва Трета софийска мъжка гимназия. Служи три години в казармата, а през 1947 година се дипломира със специалност „Пиано и композиция“ при Панчо Владигеров в Държавната музикална академия. На анонимен конкурс за детска песен през 1944 година композиторът изпраща три свои песни и печели първа, втора и трета награда. Първата получава за „Тихо се сипе първият сняг“ по стихове на Цветан Ангелов, за която след години казва: „Понякога си мисля – нищо друго да не бях написал… Това вече дълги години, толкова поколения, толкова деца и техните майки, и майките на техните майки да си я тананикат като завалят първите снежинки…“
Още когато е 24-годишен студент, Софийската филхармония изпълнява първото му симфонично произведение – „Симфонична сюита“ в три части, под диригентството на Саша Попов.


През 1949 година Александър Райчев заминава сПетър Ступел в Будапеща на специализация в майсторския клас на Музикалната академия „Ференц Лист“.
Ступел си спомня за онези времена в запис от 1992 година, Златен фонд на БНР:

(следва запис)

След завръщането си в България Александър Райчев работи като музикален сътрудник на Радио София и диригент в Народния театър за младежта. От 1962 година е професор по хармония и композиция, а впоследствие и доктор хонорис кауза в Държавната музикална академия „Панчо Владигеров“. Автор е на много статии по проблемите на музиката, на Учебник по хармония.

Богатият творчески път на композитора е тясно свързан с историческото и духовно развитие на българската култура между 50-те и 70-те години на миналия век. Артистичното му и духовно битие в голяма степен е повлияно от обществените и социални явления и събития, изпълващи този период от новата ни история.
Започва с композирането на оркестровата творба по разказа на Ангел Каралийчев „Мадарска легенда“, пише първата си симфония – „Той не умира“ по стихове на Христо Ботев. Раждат се произведения с безспорна художествена стойност като забележителната Втора симфония, в която авторският стил на композитора се изявява в цялостното си богатство и художествена индивидуалност. Израз на всичко това е и наименованието ѝ – „Новият Прометей“.


Чуйте фрагмент из „Новият Прометей“ в изпълнение на Симфоничния оркестър на БНР, запис 1963 година: 

(следва запис)

Последвалите произведения чертаят един възходящ път на развитие, в който се открояват четирите опери – „Мост“ (1965), „Вашето присъствие“ (радиоопера, 1968), „Тревога“ (1974), „Хан Аспарух“ (1981), „Соната-поема за цигулка и оркестър, балетите „Хайдушка песен“ и „Изворът на белоногата“, Концерт за оркестър, клавирни и камерни произведения. Александър Райчев говори за третата постановка на балета „Хайдушка песен“, запис 1969 година, Златен фонд на БНР:

(следва запис)

В същото време композиторът пише хорови, солови и масови песни (включително и детски), както и оратории и кантати, в които се проявява пространното му творческо майсторство. Създава и музиката към редица театрални представления и българските игрални филми „Наша земя“ (1952), „Години за любов“ (1957), „Капитанът“ (1963), „Опак човек“ (1973).


Все пак основно място в работата на Райчев е отредено на шесте му симфонии, определяни като послание към бъдещето.


„Ако някой ме попита какво е твоето послание, бих отговорил така: освен четирите опери, двата балета, Концерта за оркестър, Сонатата-поема, Концерта за цигулка и много песни (към 500), моето послание към бъдещето поколение са моите шест симфонии.“


След „Той не умира“ и „Новият Прометей“, третата симфония „Устреми“ е продължение на героичната линия в музиката на композитора. Четвъртата симфония открива нови страни от творческото му дарование  – тя е камерна, за струнен оркестър. Камерна е и Петата симфония за пет духови и пет струнни инструмента.


Последната Шеста симфония е отново за голям симфоничен оркестър. В нея намират претворение сложните философски въпроси за смисъла на живота, за духовността. Самият Александър Райчев споделя: „Тя има литургичен характер. Свързана е с православното пеене и то главно в последната си част и затова я наричам „литургична““. Шестата симфония има трагичен финал, но е и препратка към бъдещето. Поставя въпросите защо живеем, защо съществува светът въобще? А отговорите носят завещаното послание.

С изключителните си творби Александър Райчев се налага като новатор, търсещ нови хоризонти за развитието на националната композиторска школа. Убеден е, че тя трябва да се равнява с най-големите имена на европейската музика от средата на XX век. В своето творчество вмъква плодотворни влияния от техниката и стила на Дмитрий Шостакович, Сергей Прокофиев, Бела Барток, Бенджамин Бритън, Паул Хиндемит, без да нарушава индивидуалността на музикалния си изказ и стил.


За Александър Райчев композиторът Георги Тутев казва „…и в музиката изказът ти е такъв – категоричен и приповдигнат. Един широк и мощен поток от звуци, който сякаш не среща препятствия по пътя си, който се разлива спонтанно и уверено, за да завладее с естествеността на своето разгръщане. Винаги, когато слушам твоя музика се удивлявам на тази лекота – на тази „увереност на лунатик“, с която разгръщаш музикалния материал…“. Александър Райчев е обявен за народен артист, носител е на Димитровска награда, по-късно и на орден „Стара планина“ I степен. След политическите промени през 1989 година, във време на равносметка композиторът е категоричен, както заявява в интервю от 1992-ра: „Винаги съм се чувствал свободен художник. Всичко, сътворено от мен, е по лична подбуда. Не се отказвам от което и да било свое произведение. Смятам, че обществото трябва да уважава личността на твореца и да мери творчеството му само с художествени критерии.“
Щастливец е човекът, който може да заяви: „Всичките си осемдесет години съм изживял щастливо и пълноценно“, както композиторът Александър Райчев.

(край на цитата)

Цитирам линк към предаването:

Александър Райчев – композиторът, свободен художник

Следва друга публикация във връзка със 100 години от рождението на Александър Райчев:

Регионален исторически музей София

100 години от рождението на проф. Александър Райчев

11 април 2022 г.

Александър Райчев е сред най-ярките представители на съвременната българска музика и музикална култура.

На 11 април 2022 г. се навършват 100 години от рождението му.

Роден в Лом, в семейство на занаятчии, и той, и двамата му братя стават музиканти. Ромео Райчев е оперен диригент, а Виктор Райчев – композитор и диригент. Малкият Александър учи пиано, теория на музиката и композиция от 8-годишна възраст. Първите си творби написва в периода между 13 и 15 си годишнина. Завършва Музикалната академия, където негови преподаватели са проф. Панчо Владигеров, Асен Карастоянов и Марин Големинов. Впоследствие специализира композиция и дирижиране в музикалната академия „Ференц Лист“ в Будапеща при Ярош Ференчик и Золтан Кодай.

Автор е на 3 опери и 1 радиоопера, 2 балета, 1 оперета-ревю, детски оперетки и музикални приказки; 6 оратории, 3 кантати и 1 литургия; 6 симфонии, 5 увертюри; концерти и други произведения за симфоничен камерен и струнен оркестър; камерни творби; около 30 песни за глас и пиано; над 600 хорови и детски песни; музика към театрални постановки, документални и игрални фирми и др. Многократно е получавал награди за свои произведения, отличаван е с много ордени, медали, почетни звания и др.

Той е оркестраторът на химна „Мила Родино“, скъп на всеки българин. Мюзикълът „Вълкът и седемте козлета“ и песничката „Шаро и първия сняг“ са любими на много български деца от няколко поколения. Преподавателската си дейност започва през 1950 г. като впоследствие става професор по хармония и композиция. В периода 1972 – 1979 г. е ректор на Държавната консерватория. Като професор по композиция Райчев изгражда своя композиционна школа. Делото на своя талантлив баща продължава Александър Райчев-син, също музикант.

Няколко щриха към творческия портрет на проф. Александър Райчев от д-р Божидар Абрашев

Когато говорим за личността на проф. Александър Райчев, пред нас се разкрива нова и много богата страница от златния фонд на българската музикална култура. Забележителен творец, брилянтен преподавател и ярък общественик, проф. Райчев и до днес остава една от най-ярките фигури в българската музика. Бих казал, че той бе и един от последните големи енциклопедисти на музикалния небосклон, поел, преработил и доразвил в себе си най-ярките постижения на традиционната национална школа, като отвори същевременно широко вратата към съвършено нов тип осмисляне на музикалната форма.

Ярък и неподражаем, винаги верен на своя стил, той остави още приживе ярка и характерна следа, записана със златни букви в пантеона на българската музикална съкровищница. Забележителен ерудит, проф. Райчев успя да пренесе тази своя теория на познанието не само в своите брилянтни творчески достижения, но и да всели тази емоционалност, вечно лъхащия от него позитивизъм, широки музикални познания и своята неотменна любов към изкуството в търсещите души на своите студенти и ученици, към които нескромно казано се числя и аз, още като ученик в националното музикалното училище в София. Спомените ми за този голям творец остават и до днес запечатани, без за избледняват, макар и времето да тече неумолимо и да са минали няколко десетилетия оттогава.

Личните ми впечатления обхващат широк период от време, който съвсем не се изчерпва само с участието ми в неговия композиционен клас. Те ме връщат също и към онзи, бих казал романтичен период от българската история, когато проф. Райчев оглавяваше достойна и станала традиционна институция като Съюза на българските композитори. За неговата дейност като председател на СБК може много да се говори.

Споменът ме връща обаче и към онези години, в които колегата и приятел на моя баща идваше вкъщи, в годините, в които двамата споделяха често различните си творчески търсения и нещата, които ги обединяваха. Силно приятелство свързваше проф. Райчев и с моя дядо, поета Иван Генов, автор на „Нашата мила, родна страна“. Проф. Райчев често гостуваше в неговия дом, като от тези близки, приятелски и колегиални взаимоотношения, впоследствие се родиха много солови и камерно вокални произведения, написани по текст на Иван Генов и това силно засили интересите и познанията на проф. Райчев към българската национална литературна съкровищница.

Като един от най-ярките представители на школата на П. Владигеров, не мога да не помена нескритото предпочитание на патриарха на българската национално-музикална школа към неговия талантлив ученик, успял, наред с Парашкев Хаджиев, Васил Казанджиев, Божидар Абрашев, Красимир Кюркчийски и много други негови колеги, да извърви своя творчески път, осмисляйки своите музикални търсения като съвсем ново, модерно продължение на традициите на българската композиционна школа, наложени с ярка категоричност от първоучителя Владигеров. Александър Райчев остава и до днес един първите пионери, който успява да разчупи онези консервативни стереотипи, заформени още от първото поколение български композитори, които именно школата на П. Владигеров доразви и отвори широко вратата към формирането на новата музикална мисъл.

В този смисъл лично аз бих изказал твърдението, че подобно на Бах, Бетовен, Брамс или Менделсон, творческите търсения на проф. Александър Райчев приеха дълбоко в себе си онази чиста и романтична консервативна традиционност, като подобно на своя учител, Райчев я претвори и доразви, преобразувайки я в една нова, модерна за времето си музикална стилистика, която обаче не стига до крайности, а утвърждава ясно и лесно приемаемо за ухото на редовия слушател музикално звучене. „Аз не съм модернист“, казваше приживе Александър Райчев. “Не търся модерност в звученето, нито играта на тонове. Изграждам формата по класическите образци и не търся ефекта“.

Именно този подход сближава твореца Райчев с композитори като Владигеров, Димитър Ненов, Божидар Абрашев и до известна степен Филип Кутев, въпреки, че народното звучене в неговия музикален език остава доста стилизирано и почти никога предадено в директна форма, както е при Кутев и Големинов.

Разглеждано в този смисъл бих изказал мнение, че не бива да търсим в творчеството на големия композитор някаква ярко изявена склонност към модернизъм и „крещящ авангард“, така характерна за силно новаторските търсения на композитори като В. Казанджиев, К. Илиев, Л. Николов и др. Формално-музикалната характеристика и богато наситената музикална тъкан, изграждаща без изключение всички произведения на проф. Райчев, остава ярко консервативен феномен, запазвайки своя характерен и категоричен език, почиващ върху здравите основи на класическата хармония. Определено може да се каже, че това го сближава повече с онази традиционна консервативна ирационалност, манифестираща в творчеството на Димитър Ненов, Божидар Абрашев, Трифон Силяновски. Оттук и модерното „звучене“, и изобщо творческото достигане на своеобразен „умерен авангардизъм“ при Александър Райчев намира своето изражение най-вече посредством търсенето на нови и интересни хармонични последования, проявявайки се на глобално ниво във високо изразените новаторски търсения в изграждането на оркестрационния план, по-специално в непрестанно търсещия полифонични наслоения порив, свързан неразривно с така характерния за него особен тип конвенционална разработъчност на музикалния тематизъм. Оттук идва и неговото категорично утвърждаване като симфоник, доколкото тези симфонични принципи на изграждане на музикалната форма остават основен двигател на неговите камерни, камерно-вокални, дори оперни произведения.

Много неща могат да се кажат за живота и творческия път на проф. Александър Райчев. Със сигурност не би ни стигнало времето да опишем цялостната му дейност в няколко страници. Силно вярвам, че неговата личност и нестихващата звезда на неговия брилянтен житейски и творчески път, тепърва ще бъдат предмет на много научни, документални и музиковедски изследвания. Ярък и характерен, неговият музикален стил остана завинаги отражение на пъстрия вътрешен натюрел на големия майстор. Една будна и вечно търсеща стихия, която ще остане завинаги в пантеона на най-високото българско музикално изкуство.

(край на цитата)

Българска Телеграфна Агенция (БТА)

Няколко събития отбелязват 100-годишнината на композитора Александър Райчев

СОФИЯ,  17.03.2022

 (БТА)

Няколко събития отбелязват 100 години от рождението на композитора Александър Райчев, съобщи на БТА съпругата му Милена Атанасова.

Основният концерт е в зала “България” на 12 май със Софийската филхармония. Диригент ще бъде Григор Паликаров, ще участва и Светлин Русев (цигулка).  

На 20 юни в камерна зала „България“ е концертът на Александър Райчев-син, който от години живее в чужбина. Той ще представи в своя музика и на баща си под името “Спомен”, разказва Атанасова.

През есента Софийската опера ще представи “Изворът на белоногата”. С вълнение Милена Атанасова споделя, че този балет е посветен на нея, както и поемата за хор “Мило мое момиче” по стиховете на Павел Матеев и песента “Очите” по текст на Иван Вазов.

Пак през есента е предвиден и концерта с оркестъра на филхармонията под палката на маестро Найден Тодоров. Ще има концерти и в Музикалната академия, каза още Милена Атанасова.

Александър Райчев е роден на 11 април 1922 г. в Лом. Расте в бедно семейство, в което всички синове стават музиканти. Негови братя са оперния деец Ромео Райчев и диригента и композитор Виктор Райчев. През 1947 г. завършва пиано и композиция при Панчо Владигеров в Държавната музикална академия. След дипломирането си специализира композиция и дирижиране в музикалната академия “Ференц Лист”, в Будапеща, където е възпитаник на диригента Ярош Ференчик и композитора Золтан Кодай.

Райчев пише симфонична, камерна, хорова, детска, музикално-сценична и филмова музика. Има четири опери, шест симфонии, два балета, хорови и детски песни, сред които “Тихо се сипе първият сняг”. Сред авторите е на националния химн, на много увертюри, сюити и концерти за различни инструменти и музикални състави. Автор е на музиката към българските игрални филми “Наша земя” (1952), “Години за любов” (1957), “Капитанът” (1963) и “Опак човек” (1973).

През 1950 г. започва да преподава в Държавната музикална академия. Впоследствие става професор по хармония, а по-късно – по композиция. От 1972 до 1979 г. е ректор на консерваторията. Член е на различни организации, сред които са Съюза на българските композитори, Съюза на българските филмови дейци, Кралската академия за наука и изящни изкуства в Брюксел, където е почетен член-академик и Международната асоциация за съвременна музика в Баден-Баден. 

От 1971 г. е избиран за депутат в четири народни събрания. Умира на 28 октомври 2003 г. (ДД)

(край на цитата)

Ще завърша днешната обзорна статия за Александър Райчев с една обява за концерт в Музикалната академия „Проф. Панчо Владигеров“ в София на 14 април 2022 г. във връзка със 100 години от рождението на Александър Райчев. Цитирам:

Профил във Фейсбук „100 години от рождението на Александър Райчев“

Концерт, посветен на 100-годишнината от рождението на проф. Александър Райчев (11 април 1922 – 28 октомври 2003)

с творби на големия наш композитор и педагог, също и от Йовчо Крушев, Филип Павлов и Ценко Минкин, ще чуете на 14 април от 18:00 в концертната зала на НМА.

В програмата:

Александър Райчев:
„Соната-поема“
Allegro moderato
изпълняват:
Георги Райчев – цигулка
Петър Дюлгеров – пиано

Александър Райчев:
Ария и Бурлеска
изпълняват:
Мартин Павлов – флейта
Лилия Костова – пиано

Йовчо Крушев:
„Berceuse de Noel“ – световна премиера
изпълняват:
Росен Идеалов – кларинет
Огнян Константинов – виола
Лилия Костова – пиано

Йовчо Крушев:
„Защо“ (по стихове на Михаил Лермонтов)
изпълняват:
Димитър Райчев – тенор
Лилия Костова – пиано

Филип Павлов:
Ноктюрно и Скерцо
изпълняват:
Атанас Карафезлиев – тромбон
Анелия Господинова – пиано

Ценко Минкин:
Ария и Токата
изпълняват:
Галина Койчева-Мирчева – цигулка
Даниела Дикова – пиано

Александър Райчев:
„Човек в лодката“ – премиера за България
изпълняват:
Галина Койчева-Мирчева – цигулка
Даниела Дикова – пиано.

Александър Райчев изучава музика от ранна възраст. Учи при проф. Ас. Карастоянов и проф. П. Хаджиев. През 1934 г. е частен ученик по композиция на проф. П. Владигеров. Завършва музикално-теоретичния отдел на Държавната музикална академия (днес НМА “Проф. П. Владигеров”) през 1947 г. с пиано и композиция при проф. П. Владигеров. Специализира композиция в Музикалната академия “Ференц Лист” в Будапеща (Унгария) при Я. Вишки и З. Кодай и дирижиране при Я. Ференчик (1949­-50 г.). Още като студент работи в музикалния отдел на Радио София, след това е диригент на оркестъра на Народния театър за младежта. От 1950 г. е преподавател, от 1962 г. професор по хармония, по-късно и по композиция в ДМА. Ректор на Академията в периода 1972­-79 г. От 1971 г. е избиран за народен представител в четири народни събрания. През 1990 г. е обявен за почетен член-академик на Кралската академия за наука и изящни изкуства в Брюксел (Белгия) и почетен член на Международната асоциация за съвременна музика в Баден-Баден (Германия). Председател на СБК (1980­-90 г.). Член на СБФД.

Александър Райчев е един от най-ярките представители на съвременната българска музика и музикална култура.

Той е автор на 3 опери и 1 радиоопера, 2 балета, 1 оперета-ревю, детски оперетки и музикални приказки; 6 оратории, 3 кантати и 1 литургия; 6 симфонии, 5 увертюри; концерти и други произведения за симфоничен камерен и струнен оркестър; камерни творби; около 30 песни за глас и пиано; над 600 хорови и детски песни; музика към театрални постановки, документални и игрални фирми и др. Многократно е получавал награди за свои произведения, отличаван е с много ордени, медали, почетни звания и др. Като професор по композиция Ал. Райчев изгражда своя композиционна школа. Социалната ангажираност и оптимистичният патос в творчеството му очертават характерни насоки на българската музика след 50-те години. През 90-те години Симфония № 6 “Литургична” се откроява със своята философска проникновеност.

Източник на биографичната информация: Съюз на българските композитори, СБК

(край на цитата)

Нека днес на 18 април 2022 г. почетем 100 години от рождението на големия български композитор и педагог Александър Райчев, които се навършиха на 11 април т.г.

Мир на праха му!

…….

Pioneer Youth Phil: Alexander Raychev

Alexander Raychev – Third movement from Suite “Haydushka pesen” Pioneer Youth Philharmonic Conductor – Lyubomir Denev JR Bulgaria Hall, Sofia 2017

´´´´

Burlesque´- Alexander Raychev, performed by Mario Marinov (11y.old)

Teacher – Dr. Iva Lubomirova, accompanist – Luben Iliev Преподавател Д-р Ива Любомирова, на рояла – Любен Илиев

Mario Marinov is a student at National School of Music “Lyubomir Pipkov” in Sofia, Bulgaria. He plays a flute from the age of 6 in the class of Dr.Iva Lubomirova. Accompanist – Luben Iliev. From the age of 6 till now he has won 8 golden, 3 silver and 2 bronze medals and numerous awards from Bulgarian and international competitions in Belgrade, London, Skopje and more.

Марио Маринов е ученик от Националното Музикално Училище ”Любомир Пипков” в София, България. Той свири на флейта от 6 годишен в класа на Д-р Ива Любомирова. Корепетитор- Любен Илиев. ​Носител е на 8 златни, 3 сребърни и 2 бронзови медала , както и други награди от български и международни конкурси в Белград, Лондон ,Скопие и други.

´´´´