Днес се навършват 150 години от рождението на френския композитор Морис Равел
„Никога не съм изпитвал нужда да формулирам принципите на моята естетика, нито за другите, нито за себе си. Ако бях принуден да го направя, бих поискал разрешение да се заема с простите твърдения на Моцарт по този въпрос. Той просто казва, че музиката може да предприеме всичко, да се осмели на всичко и да нарисува всичко, при условие че омагьосва и остава в крайна сметка и завинаги музика“.
(Морис Равел, Автобиографична скица, 1928 г.)
Драги приятели на музиката, днес на 7 март 2025 г. се навършват кръглите 150 години от рожденито на големия френски композитор Морис Равел (Maurice Ravel), роден на този ден през 1875 г. в Сибур, Франция, починал на 28 декември 1937 г. в Париж.
Едва ли има човек по света, който макар и малко да разбира от класическа музика, който да не е слушал неговото великолепно произведение „Болеро“ или в оригинал за голям симфоничен оркестър, или някаква модификация за друг оркестър. Напоследък слушам по моето радио във Франкфурт какви ли не видоизменения на това „Болеро“ – за отделни инструменти, за солисти заедно с оркестър и какви ли не още. Но трябва да кажа, че вчера слушах и една великолепна модификация, при която на фона на оригиналната музика на това „Болеро“, три или четири певици, вероятно от Африка, с голямо майсторство и типични „южни“ гласове солираха през цялото време от 18 минути на изпълнението. Очевидно те имат необходимото обчение или вроден талант, защото гласовете им звучаха в пълен унисон и нито за минута на нарушиха общия звук на интерпретацията. Беше великолепно.
Изобщо от една седмица и тук в Германия се чувства идването на този празник на Морис Равел – 150 години от рождението му. По моето радио във Франкфурт (програмата за култура) от 5-6 дни всеки ден преди обед или надвечер звучат творби от Равел – не само такива за пиано, други инструменти или откъси от по-големи негови творби за пиано и оркестър (концерта за лява ръко и този в „сол мажор“), но и негови оркестрации на чужди произведения за пиано, например известната творба на Мусоргски „Картини от една изложба“. Също така слушах части от опери на Морис Равел. Както е известно, той е написал две едноактни опери – „Испанският час“ и „Детето и заклинанията“, които са уникални по характер и почти непознати в България, но на Запад се играят на редица оперни сцени. В моята статия днес ще се спра на тези две опери.
Така че днешната юбилейна 150-годишнина от рождението на Морис Равел се чувства осезателно в немските медии, а мога да си представя какво е в момента във Франция. Даже трябва да добавя, че преди няколко дни по моето радио във Франкфурт предадоха един концерт в Париж от края на февруари, посветен на днешната годишнина. Аз го слушах и ще дам малко продробности в оригинал и в превод:
Портал „Hessische Rundfunk“ Франкфурт
2. März 2025
Am 7. März feiert die Klassikwelt den 150. Geburtstag von Maurice Ravel. Schon eine Woche vorher erklingt in Paris das große Geburtstagskonzert für einen der beliebtesten Komponisten Frankreichs. Auf dem Programm stehen sein größtes Orchesterwerk und eines der beiden Klavierkonzerte.
Alexandre Tharaud, Klavier
Chor und Orchester von Radio France
Leitung: Cristian Măcelaru
Maurice Ravel:
Le Tombeau de Couperin
Klavierkonzert für die linke Hand D-Dur
Daphnis et Chloé (komplette Ballettmusik)
(Aufnahme vom 28. Februar 2025 aus der Philharmonie de Paris)
Alexandre Tharauds große Leidenschaft für die Musik von Maurice Ravel ist wohlbekannt. Bemerkenswert ist insbesondere seine Aufnahme der gesamten Klavierwerke im Jahr 2003 sowie die der beiden Konzerte etwa zwanzig Jahre später. Das Konzert für die linke Hand bringt er mit dem Orchester von Radio France jetzt noch einmal zur Aufführung. Im Anschluss erklingt die vollständige Ballettmusik zu “Daphnis et Chloé”. Ravels Hommage an den französischen Barockmeister “Le tombeau de Couperin” eröffnet den Abend.
(край на цитата)
Превод:
Портал „Радио в провинция Хесен“ Франкфурт
2 март 2025 г.
На 7 март 2025 г. светът на класическата музика отбелязва 150 години от рождението на Морис Равел. Седмица по-рано в Париж ще се състои големият концерт за рождения ден на един от най-популярните френски композитори. Програмата включва най-голямото му оркестрово произведение и един от двата му концерта за пиано.
Александър Таро, пиано
Хор и оркестър на радио Франс
Диригент: Cristian Măcelaru
Морис Равел:
„Le Tombeau de Couperin“ (за пиано)
Концерт за пиано за лява ръка в ре мажор
„Дафнис и Хлое“ (пълна балетна музика)
(Запис от 28 февруари 2025 г. от Филхармонията в Париж)
Голямата страст на Александър Таро към музиката на Морис Равел е добре известна. Особено забележителен е неговият запис на пълните произведения за пиано през 2003 г., както и този на двата концерта около двадесет години по-късно. Сега той отново изпълнява Концерта за лява ръка с оркестъра на „Радио Франс“. След това ще бъде изпълнена цялата балетна музика за „Дафнис и Хлое“. Почитта на Равел към френския бароков майстор “Le tombeau de Couperin” открива вечерта.
(край на превода)
След тези уводни бележки ще се спра на биографията и дейността на Морис Равел. За него има в световните медии много сведения на различни езици, в Интернет са написани Уикипедия-страници за него на 85 езика, като има и една задоволителна страница и на български език. Започвам именно снея:
Жозеф-Морис Равел (на френски: Joseph-Maurice Ravel) е френски композитор и пианист от импресионистичния период, известен особено с емоционалността, проницателността, неуловимостта и тоналното богатство на неговата музика. Неговите камерни и клавирни композиции, както и неговите оркестрови творби са неразделна част от концертния репертоар. За изкуството му казват, че напомня айсберг, чиято подводна част е много по-голяма от видимата. На публиката Равел е известен най-вече с оркестровото си произведение „Болеро“, чийто мотив се запечатва в неговото съзнание след посещение на завод.
Равел с баща швейцарец и майка от баскско потекло е считан за най-значителния френски композитор след Клод Дебюси. Той умело комбинира своите умения в оркестрацията с изключително техническо използване на хармонията. Самият той е голям почитател на музиката на Дебюси и трудно може да не бъде повлиян от него.
Морис Равел е роден на 7 март 1875 г. в град Сибур, Франция. От малък проявява музикални наклонности и 14-годишен вече учи в Парижката консерватория пиано при Шарл Берио и композиция при Габриел Форе. Като студент той написва първите си зрели произведения, повлияни от импресионизма на Дебюси.
Запознава се и с Ерик Сати, който след това също оказва значително влияние върху неговото артистично развитие. Впоследствие Равел развива свой собствен стил, който често е описван от критиците като „студен“, „дистанциран“ и „неестествен“. През следващите години той основава някои от най-добрите си произведения върху ориенталските модуси/звукореди, които слуша на изложение в Париж през 1889 г.
През първия период на творчеството си – до Европейската война – създава първата си опера „Испанският час“, балета „Дафнис и Хлоя“, „Испанска рапсодия“ и други, а след това – втората си опера „Детето и вълшебствата“, „Болеро“, „Валс“ и др.
Равел живее тих и спокоен живот и никога не заема ръководна длъжност.
Участва като доброволец в Първата световна война, при което е контузен и до смъртта си страда от хронично безсъние.
Посещава САЩ, където изнася концерти и дава уроци по оркестрация на Джордж Гершуин. Повлиява се от джаза.
От своя страна със своето творчество той оказва силно влияние на други композитори, като Мануел де Файя, Бела Барток и др.
Морис Равел умира на 28 декември 1937 г. в Париж.
По-известни произведения:
- „Испанският час“ (1907) – опера
- „Дафнис и Хлоя“ (1909-1912) – балет
- „Павана за една покойна инфанта“ (1910) – „Миражите на танца“
- „Болеро“ (1928) – валс
(край на цитата)
По-долу в моята статия излагам информации в превод от източници главно на френски и немски езици:
Морис Равел е френски композитор, роден в Сибур на 7 март 1875 г. и починал в Париж на 28 декември 1937 г. Заедно с по-възрастния си колега Клод Дебюси, Равел е най-влиятелната фигура във френската музика в началото на 20-ти век. Неговото творчество, скромно по количество (86 оригинални произведения, 25 оркестрирани или транскрибирани произведения), е плод на разнообразни влияния, простиращи се от Куперен и Рамо до цветовете и ритмите на джаза, включително повтарящите се испански мотиви в много от творбите му.
Характеризирана с голямото разнообразие от жанрове, музикалната продукция на Равел като цяло зачита класическата традиция и обхваща творчески период от повече от четиридесет години, което я прави съвременна с тези на Форе, Дебюси, Стравински, Прокофиев, Барток и Гершуин. По-голямата част от произведенията му са включени в концертния репертоар. Сред тях са симфоничната версия на балета „Дафнис и Хлое“ (Daphnis et Chloé, 1909-1912), „Болеро“ (Boléro, 1928), двата концерта за пиано и оркестър (единият в сол мажор, 1929-1931), другият за лява ръка (1929-1930) и оркестрацията на „Картини от една изложба“ на Мусоргски (1922). Тия творби са тези, които допринасят най-много за международната слава на Морис Равел. Признат като майстор на оркестрацията и прецизен перфекционист, този човек със сложна личност никога не е загубил чувствителност и изразителност, които, според Льо Робер, са го карали да предизвиква в работата си както „най-фините игри на интелигентността“, така и „най-тайните излияния на сърцето“.
Биография
1875 – 1900: Учение
Щастливо детство
Морис Равел е роден на 7 март 1875 г. във фамилната къща „Естебания“, на улица „Quai de la Nivelle“ в Сибур, близо до Saint-Jean-de-Luz, в Баско-Пиренеите (онази част от планинския регион на Пиринеите, населяван от баските), и е починал в Париж на 28 декември 1937 г.
Баща му Йозеф Равел (1832–1908), от швейцарски и савойски произход, е известен инженер, който работи по-специално върху изграждането на железопътни линии и в автомобилната индустрия, като разширява изследванията на Етиен Леноар върху двигателите с вътрешно горене. Майка му, родена Мари Делуар (1840–1917) е домакиня, след като е била модистка, е родена в Сибур в семейство, установено в това населено място поне от 17-ти век. Брат му Едуар (1878–1960) е инженер. Морис поддържа силни емоционални връзки с него през целия си живот.
През юни 1875 г. семейство Равел се установява за постоянно в Париж. Следователно легендата, че влиянието на Испания върху музикалното въображение на Морис Равел е свързано с неговия баски произход, е преувеличена, особено след като музикантът се завръща в региона на баските едва на двадесет и пет години. От друга страна, впоследствие той се връща редовно в Saint-Jean-de-Luz и околностите му, за да прекара ваканциите или да работи.
Детството на Морис Равел е щастливо. Неговите родители, внимателни и културни, запознати с артистичните среди, знаят много рано да събудят музикалната му дарба и да насърчат първите му стъпки. Морис започва да учи пиано на шестгодишна възраст под ръководството на композитора Хенри Ги (1839-1908) и през 1887 г. получава първите си уроци по композиция от Шарл-Рене — хармония и контрапункт. Изумително плодородният артистичен и музикален климат на Париж в края на 19-ти век може да бъде само благоприятен за развитието на детето, което обаче, за отчаянието на своите родители и учители, по-късно признава, че е добавило към многото си таланти „най-крайния мързел“. В своя автобиографичен очерк композиторът отбелязва: „Като дете бях чувствителен към музиката – към всякакъв вид музика. Баща ми, много по-образован в това изкуство от повечето аматьори, знаеше как да развие вкуса ми и да стимулира пламът ми от ранна възраст.
Обещаващо бъдеще
След като постъпва в Парижката консерватория през ноември 1889 г., Равел е ученик на Шарл дьо Берио и се сприятелява с испанския пианист Рикардо Винес, който става редовен изпълнител на най-добрите му произведения и с когото по-късно се присъединява към кръга „Apache“. Въодушевен от музиката на Шабрие и Ерик Сати, почитател на Моцарт, Сен Санс, Дебюси и Групата на Петимата (става въпрос за руската „Могъща група композитори“: Александър Бородин (1833-1887), Цезар Кюи (1835–1918), Милий Балакирев (1837-1910), Модест Мусоргски (1839–1881) и Николай Рмиски-Корсаков (1844-1908), Равел е повлиян и от четенето на книги от Бодлер, По, Кондилак, Вилиер дьо Л’Ил-Адам и особено Маларме.
Равел рано демонстрира напорист характер и много независим музикален дух. Първите му композиции, по-специално „Ballade de la reine morte d’aimer“ (1893), „Sérénade grotesque“ (1893), „Menuet antique“ (1895) или двете „Sites auriculares“ (1895 и 1897), свидетелстват за това, че те вече са белязани от такава индивидуалност и майсторство, че стилът на Равел се променя малко след това.
През 1897 г. Равел влиза в класа по контрапункт на Андре Гедалж, а Габриел Форе става негов учител по композиция – двама майстори, от които получава инструкции заедно със състудента си от Румъния Джорже Енеску. Форе оценява композитора с добронамереност, възхвалявайки го като „много добър ученик, трудолюбив и точен“ и „музикална природа, много обичаща новостите, с обезоръжаваща искреност“. Двамата артисти ще поддържат голямо уважение един към друг през целия си живот.
Форе въвежда своя ученик в салона на мадам дьо Сен-Марсо, която обича да открива млади таланти и в чийто дом той редовно изпълнява произведенията си, някои от които са представени за първи път частно. В края на обучението си Равел композира симфонична увертюра за оперен проект, наречен „Шехеразада“ – увертюра, представена за премиера през май 1899 г., предизвикала освирквания от публиката (да не се бърка с трите поеми от „Шехеразада“ за женски глас и оркестър от 1903 г.), и прочутата „Павана за смъртта на бебето“, която остава една от най-изпълняваните му творби, въпреки че нейният автор не е мислил много за нея.
В навечерието на 20-ти век младият Равел вече е признат композитор. И все пак възходът му към славата няма да бъде лесен. Дързостта на неговите композиции и прокламираното му възхищение от “свободните на стилове композитори” Шабрие и Сати му спечелват много врагове сред кръга на традиционалистите.
1900 – 1918: великият период
Prix de Rome: „аферата Равел“
Така композиторът Равел претърпява пет пъти провал при наградите „Prix de Rome“ на фона на спора между академизма и авангардните тенденции. Елиминиран в конкурса за музикално есе през 1900 г., Равел получава второ голямо отличие през 1901 г. (след Андре Капле и Габриел Дюпон) за своята кантата „Мирра“, вдъхновена от „Сарданапал“ на лорд Байрон, въпреки възхвалата на Сен Санс, според когото композиторът изглежда „призван за сериозно бъдеще“. Това е единствената награда, получена от Равел, който отново се проваля през 1902 г. (кантата „Алкион“ по „Метаморфозите“ на Овидий) и през 1903 г. (кантата „Алиса“ по текст на Маргьорит Кофие), преди да бъде отхвърлен от подготвителния изпит през 1905 г., тъй като възрастта му не позволява да прави по-нататъшни опити. Този последен провал открито повдига въпроса за безпристрастността на журито, в което Шарл Ленепво, професор на шестимата състезатели, допуснати до ложата, седи и предизвиква, извън кръга на първите си защитници, поток от възмущение в полза на Равел.
Назначаването на Габриел Форе за директор на Парижката консерватория през юни 1905 г., на мястото на Теодор Дюбоа, който е подал оставка, отваря пътя за бавна реформа на „Prix de Rome“. Това, което някои периодични издания наричат ”аферата Равел”, помага да се разчуе името на музиканта.
Първи шедьоври
Неуспехите му в „Prix de Rome“ не попречват на Равел да утвърди своята музикална личност през 1901 г. с „Jeux d’eau“ за пиано, вдъхновено от творбата на Ференц Лист, което е първото му произведение, което му спечелва етикета на музикант импресионист.
Много рано и дълго време в кариерата си Равел е сравняван с Дебюси с настойчивост, която иска да го накара да мине за имитатор, а след това бързо и за съперник. Ако влиянието на Дебюси никога не се отрича от Равел, то не остава едностранчиво. С помощта на някои музикални критици, по-специално на Пиер Лало от „Le Temps“, един от най-яростните противници на музиката на Равел, тези споделени траектории бързо се превръщат в двубой от разстояние и са приети зле от автора на „Морето“ – Дебюси. Двамата не се срещат и връзката им, първоначално сърдечна, става много далечна от годината 1905 г. До края на живота си Равел обаче никога не пропуска да изтъкне колко много уважава Дебюси.
От този период нататък се появяват най-характерните черти на музиката на Равел: вкус към испаноезични и ориенталски звуци, към екзотичното и фантастичното, перфекционизъм, мелодична изисканост, виртуозност на пианото. Особено плодотворен период от 1901 до 1908 г. включва Струнен квартет във фа мажор (1902 г.), мелодиите на „Шехерезада“ по стихове на Тристан Клингзор (1904 г.), „Огледалата“, Сонатината за пиано, Интродукция и алегро за арфа (1905 г.), Натуралните истории по Жул Ренар (1906 г.), Испанска рапсодия (1908), Сюита за пиано „Ma mère l’Oye“ (1908), която Равел посвещава на децата на приятелите си Ида и Ципа Годебски, след това неговият велик шедьовър за пиано „Gaspard de la nuit“ (1908), вдъхновен от едноименната колекция на Алойзиус Бертран.
Успехи и разочарования
През април 1909 г. Равел посещава Ралф Вон Уилямс в Лондон като част от чуждестранно концертно турне. Той може да се възползва от тази възможност, за да открие, че вече е известен и ценен отвъд Ламанша. През 1910 г. той основава заедно с Чарлз Кьохлин, Габриел Форе и Флоран Шмит „Société musicale indépendante“ (SMI) за насърчаване на съвременната музика, за разлика от по-консервативното „Société nationale de musique“, тогава председателствано от Винсент д’Инди и свързано със „Schola Cantorum“. Воден в началото си от Габриел Форе, „SMI“ е много активен до средата на 30-те години на миналия век, като дава първи изпълнения на голям брой произведения на Равел и помага за популяризиране на музиката на младата френска школа – Обер, Капле, Делаж, Хюре, Кьохлин, Шмит и др.— и това на авангардни композитори, които тогава са били малко известни във Франция – Равел кани особено младия Бела Барток. Горе-долу по същото време, през 1911 г., Равел участва в създаването на „Обществото на Шопен“ по инициатива на своя приятел музиковедът Едуар Ганш.
В началото на 1910-те две големи творби затрудняват Равел. „L’Heure espagnole“ (Испанският час) – първата лирична творба на композитора, е завършена през 1907 г. и има премиера през 1911 г. Тази опера е приета зле от публиката и особено от критиците. Нито разпуснатият хумор на либретото на Франк-Нохайн, нито оркестровата смелост на Равел са разбрани и произведението трябва да изчака до 20-те години, за да стане популярно. По същото време, в отговор на поръчка от Сергей Дягилев, чиито „Руски балети“ триумфират в Париж, Равел композира балета „Дафнис и Хлое“ от 1909 г. Тази хореографска симфония, която използва безмълвни (без текст) хорове, е визия за древна Гърция, която Равел иска да бъде близо до това, което са дали френските художници от 18-ти век. Програмата на произведението е написана съвместно от балетмайстора Мишел Фокин и самият Равел. Това е най-дългата творба на композитора (около седемдесет минути) и нейното композиране продължава три години – била е най-трудоемката му творба. И тук приемът е неравномерен след създаването й през юни 1912 г. – две години след триумфа на изключително иновативната „Жар птица“ на Стравински. Същата година обаче триумфират балетите „Ma mère l’Oye“ и „Adelaide ou le langage des fleurs“, и двете оркестрации на по-ранни произведения.
На 29 май 1913 г. Равел е сред защитниците на Игор Стравински, с когото е създал солидно приятелство, по време на бурното създаване на „Пролетно тайнство“ в „Théâtre des Champs-Élysées“. По-късно Равел описва този период преди войната като най-щастливия в живота си. От 1908 г. той живее в апартамент на авеню „Карно“ № 4, много близо до „Place de l’Étoile“.
Войната
Първата световна война изненадва Равел по средата на композирането на неговото Трио в ла минор, което най-накрая е представено за премиера през 1915 г. От началото на конфликта композиторът иска да служи в армията, но, вече освободен от военна служба през 1895 г. поради слабото си телосложение (1,61 м), му е отказано, тъй като е „с два килограма твърде слаб“ (тежащ само 48 кг). От този момент нататък бездействието се превръща в мъчение за Равел. След като предприема стъпки да бъде включен във военновъздушните сили, най-накрая като шофьор на военен камион – който композиторът нарича „Аделаида“ – той е изпратен близо до Вердюн през март 1916 г.
Отпред, докато няколко музиканти отзад попадат в капана на национализма, Равел демонстрира своята артистична честност, като отказва, с риск собствената му музика да бъде забранена за концерти, да вземе участие в Националната лига за защита на френската музика. Тази организация, създадена от Шарл Тенрок около Винсент д’Инди, Камий Сен Санс и Алфред Корто, възнамерява да превърне музиката в инструмент на националистическата пропаганда и да забрани, наред с други неща, излъчването на немски и австро-унгарски произведения във Франция. Равел им отговаря на 7 юни 1916 г. с думите:
„[…] Не вярвам, че „за защита на нашето национално художествено наследство“ трябва „да забраним публичното представяне във Франция на съвременни немски и австрийски произведения, които не са станали обществено достояние“. […] Би било дори опасно за френските композитори систематично да игнорират продукциите на своите чуждестранни колеги и по този начин да формират нещо като национална клика: нашето музикално изкуство, толкова богато в днешно време, скоро ще се изроди, ограничавайки се до клиширани формули. За мен няма голямо значение, че г-н Арнолд Шьонберг например е австрийски гражданин. Въпреки това той е музикант с висока стойност, чиито интересни изследвания оказват благоприятно влияние върху някои съюзнически композитори и дори сред нас. Освен това се радвам, че господата Бела Барток, Золтан Кодай и техните ученици са унгарци и го проявяват в произведенията си с такъв привкус. В Германия, освен г-н Рихард Щраус, почти няма композитори, освен второкласни, чийто еквивалент би било лесно да се намери, без да се излиза извън нашите граници. Но е възможно скоро там да се разкрият млади артисти, които би било интересно да познаваме тук. От друга страна, не вярвам, че е необходимо цялата френска музика да преобладава във Франция и да се разпространява в чужбина, каквато и да е нейната стойност. Виждате, господа, че по много точки моето мнение е достатъчно различно от вашето, за да ми попречи да имам честта да се появя сред вас“
(край на цитата)
Очевидно жертва на дизентерия и след това на перитонит, Равел е опериран на 1 октомври 1916 г., преди да бъде изпратен за възстановяване и след това демобилизиран през март 1917 г. Новината за смъртта на майка му, настъпила през януари 1917 г., достига до композитора, докато той все още е в армията. Това го потапя в отчаяние, което е несравнимо с това, причинено от войната: дълбоко депресиран, това състояние му отнема няколко години, за да преодолее мъката си.
През същата година той завършва шест пиеси за пиано, групирани под заглавието „Le Tombeau de Couperin“ – сюита под формата на почит към майсторите на френския класицизъм, която той посвещава на приятели, паднали на фронта. Силно ударен от тези натрупани изпитания, музикантът остава нечувствителен към ехото на примирието и след това преминава през период на мълчание и съмнения, който е прекъснат през 1919 г. от две решаващи поръчки: едната от Дягилев („La Valse“), другата от Rouché („L’Enfant et les Sortilèges“).
1918 – 1928: броене
Наследството на Дебюси
Веднъж приключилата война разтърсва обществото и поставя под въпрос естетическите канони, наследени от това, което скоро ще бъде наречено „Belle Époque“: следвоенните години се отварят за цялата част от европейската музика, от Сергей Прокофиев („Класическа симфония“) до Стравински („Пулчинела“), като се вземе неокласически завой, към който Равел ще допринесе по свой начин. През останалите дванадесет години дейност продукцията на музиканта се забавя значително (средно една творба на година, без да се включват оркестрациите) и стилът му се развива, по собствените му думи, в посока на „крайно разголване“, като същевременно се отваря към ритмични и технически иновации от чужбина, идващи особено от Северна Америка.
С течение на годините и след смъртта на Клод Дебюси през 1918 г., Равел вече е смятан за най-великия жив френски композитор. Нарастващата му слава, особено в чужбина, го прави много търсен за концерти и му спечелва няколко отличия. Начинът, по който той, който през 1928 г. заявява разочаровано за публиката, която го възхвалява: „Не мен искат да видят, а Морис Равел“, се справя със своята знаменитост, като озадачава повече от един наблюдател. Първо, през 1920 г., той има небрежна реакция на повишаването му в ранг рицар на Почетния легион: по причина, която той никога не уточнява, той дори не си направи труда да отговори на това съобщение и е премахнат от Официалния вестник. Ерик Сати, който е в лоши отношения с него от 1913 г., се подиграва с това в известна шега: „Равел отказва Ордена на почетния легион, но цялата му музика го приема“.
Първата голяма следвоенна творба на Равел е „La Valse“ – драматична симфонична поема, поръчана за балет от Сергей Дягилев. Равел умишлено обезобразява виенския валс, като изобразява “фантастична и фатална вихрушка”, музикална евокация на унищожението от война на европейската цивилизация, въплътена във валсовете на Йохан Щраус. Отхвърлен от „Ballets Russes“ през 1920 г., „La Valse“ има огромен концертен успех и най-накрая е адаптиран за театъра през 1929 г. за балетите на Ида Рубинщайн.
През 1922 г. обширната Соната за цигулка и виолончело, посветена на паметта на Дебюси и премиерно изпълнена от Елен Журдан-Моранж, олицетворява „отказът от хармоничния чар“ и „все по-ярката реакция в смисъла на мелодията“, които характеризират повечето произведения на Равел през 20-те години.
Монфор-л’Амори
През януари 1921 г., нетърпелив да се установи и да се сдобие със “стара къща най-малко на тридесет километра от Париж”, Равел купува къща в Montfort-l’Amaury в Seine-et-Oise, Le Belvédère, където проектира повечето от последните си творби. През този период се раждат чувствените „Chansons madécasses“ по стихове на Еварист дьо Парни (1923), в които музикантът изразява своя антиколониализъм (Aoua), и на виртуозната рапсодия за цигулка и оркестър „Tzigane“ (1924), посветена на Jelly d’Arányi и втора версия за цигулка и лутеал (устройство с което се променят звуковите багри на даден инструмент). Жилищната сграда на Равел бързо се пропива с личността на своя обитател, който сам я украсява и приживе я превръща в истински музей: колекция от азиатски порцелан, механични играчки, часовници. Навън той похарчва цяло състояние, създавайки японска градина в склон, пълен със стъпала и павирани пътеки.
До края на творческия си живот Равел води спокоен живот в Монфор-л’Амори, осеян с престои в Страната на баските и концертни турнета във Франция и чужбина, където се изявява като соло пианист, корепетитор или диригент. Самотен и скромен, музикантът все пак има богат социален живот и кореспонденцията му свидетелства за неговата вярност в приятелството. Неговото жилище бързо се превръща в сборна точка на „Равелианския кръг“: сред неговите близки приятели са писателят Леон-Пол Фарг, композиторите Морис Делаж, Артур Онегер, Жак Ибер, Флоран Шмит, Жермен Тайфер, изпълнителите Маргарита Лонг, Робер Казадесю, Жак Феврие, Мадлен Грей, Елен Журдан-Моранж, Владо Перлмутер, скулпторът Леон Лейриц и двамата му верни ученици Роланд-Мануел и Мануел Розентал. Равел често пътува между Монфор-л’Амори и Париж, където се наслаждава на нощния живот и където се среща с приятелите си, ходи на концерти или театър и посещава модни кабарета.
Равел никога не се отклонява от изключителната дискретност по отношение на личния си живот и предава чрез своите портрети и снимки образа на денди, засягащ „церемониал на досадна елегантност“ (Андре Тюбеф), което контрастира със свидетелствата на онези, които го посещават. Но външността не може напълно да скрие самотата и тъгата на този човек, намерил бягство в оркестрацията на „Картини от една изложба“ на Модест Мусоргски и в поредица от чуждестранни турнета (Нидерландия, Италия, Великобритания, Испания). Въпросът за личния живот на композитора често е бил обект на гланцове, без да се дава точен отговор. Равел никога не се е женил и не е известно да са му хрумвали някакви романтични връзки, женски или мъжки. Неотдавнашна теза се опитва да докаже, че Равел е транскрибирал името Мисия и фамилията Годебска в музика и е скрил тези транскрипции в произведенията си.
Лиризъм и блус
Равел се запознава с писателката Колет през 1900 г., когато посещават салона на мадам дьо Сен-Марсо. През 1925 г. се реализира съвместният проект на двамата артисти – лирическа фантазия, наречена „L’Enfant et les Sortilèges“ (Детето и заклинанията). Генезисът на тази творба започва през 1919 г., когато Жак Руше, тогавашен директор на Парижката опера, предлага на Колет да сътрудничи на Равел при поставянето на музика към нейна поема, първоначално озаглавена „Divertissement pour ma fille“. Зает от други проекти, той наистина работи върху него едва от 1924 г., създавайки произведение, чиито многобройни сцени, поради своята краткост и разнообразието на жанровете си, го доближават повече до музикалната комедия и мюзикъла, отколкото до операта. Премиерата в Монте Карло през март 1925 г. е успешна, но парижките изпълнения на тази нетипична творба предизвикват недоумение (по-специално котешкият дует предизвиква скандал). Колет с хумор съобщава за чисто професионалните и дистанцирани отношения, в които Равел я е държал по време на разработването на този проект.
В края на 20-те години Равел се готви да стане заедно със Стравински най-известният жив композитор на своето време. През 1927 г. той завършва своята Соната за цигулка и пиано (втората част от която е озаглавена „Blues“) и открива „Salle Pleyel“ като дирижира „La Valse“.
1928 – 1932: освещаването
Американското турне
1928 година е особено просперираща за Равел. От януари до април той прави концертно турне в Съединените щати и Канада, което му носи огромен успех във всеки посетен град. Той се изявява като пианист, особено в своята Сонатина, акомпанира на своята Соната за цигулка и някои от неговите песни, дирижира оркестри, дава интервюта и изнася речи за съвременна музика. В Ню Йорк, където художникът Реймънд Вуг рисува неговия портрет, той посещава джаз клубовете на Харлем и е очарован от импровизациите на младия Джордж Гершуин, автор на звучната „Рапсодия в синьо“, която има премиера четири години по-рано и чиято музика Равел особено цени. Когато Гершуин поисква уроци от Равел, същият отговаря отрицателно, аргументирайки се: „Ще загубите голямата спонтанност на вашата мелодия, като напишете лош Равел“. В този дух Равел многократно призовава американците да култивират спецификата на националната си музика: „Вие, американците, приемате джаза твърде несериозно. Изглежда го виждате като музика с малка стойност, вулгарна, ефимерна. Докато в моите очи той е този, който ще роди националната музика на Съединените щати”.
Болеро
Обратно във Франция, Равел започва да работи върху това, което ще стане най-известната му творба и въпреки всичко, ще бъде инструмент за международното му посвещаване. След известно протакане „балетът с испански характер“, поръчан от неговата приятелка Ида Рубинщайн през 1927 г., възприема ритъма на андалуско болеро. Композиран между юли и октомври 1928 г., „Болеро“ е представен премиерно в Париж на 22 ноември същата година пред донякъде зашеметена публика. Възхваляван от критиците при премиерата, записан на диск и излъчен по радиото през 1930 г., „Болеро“ постига световен успех само за няколко месеца. Това уникално произведение, което успява да продължи повече от четвърт час само с две теми и неуморно повтаряно риторнело, въпреки това е смятано от автора си за експеримент в оркестрацията „в много специална и ограничена посока“, а самият Равел е раздразнен от феноменалния успех на тази партитура, която той нарича „без музика“.
През октомври 1928 г. Равел получава степента доктор по музика „honoris causa“ от Оксфордския университет. В Сибур през август 1930 г., кеят, където той е роден, е преименуван в негово присъствие.
Най-новите шедьоври
От 1929 до 1931 г. Равел замисля последните си две големи произведения. Композирани едновременно и премиерно изпълнени с интервал от няколко дни през януари 1932 г., двата концерта за пиано и оркестър се явяват като синтез на изкуството на Равел, комбинирайки класическа форма и модерен стил, заимстван от джаза; но тези две произведения са поразителни в своя контраст. Концертът за лява ръка, грандиозна творба, обляна в мрачна светлина и белязана от фатализъм, която той посвещава на едноръкия пианист Пол Витгенщайн, ранен по време на Първата световна война и почти след това без дясна ръка. Контрастен отговор на първия концерт е брилянтния Концерт в „сол мажор“, чиято втора бавна част представлява една от най-интимните музикални медитации на композитора.
С трите песни от Дон Кихот до Дулцинея, композирани през 1932 г. по стихове на Пол Моран, концертите слагат край на музикалната продукция на Морис Равел.
По време на триумфално турне през 1932 г. в компанията на пианистката Маргарита Лонг, която изпълнява Концерта в „сол мажор“ в цяла Европа, Равел взема мярката на славата си за последен път. Обратно във Франция, след като ръководи записа на същия този концерт, той няма нищо друго освен проекти: по-специално балет-ораторията „Morgiane“, вдъхновен от Арабските нощи, и голямата опера „Жана д’Арк“, базирана на едноименния роман от Жозеф Делтайл.
1933 – 1937: последните години
От лятото на 1933 г. Равел показва признаци на мозъчно заболяване, което, след като става нелечимо, ще го осъди на мълчание през последните четири години от живота му. Основните симптоми са проблеми с писането, моториката и езика, докато интелигентността му е запазена и той продължава да мисли за музиката си, но скоро след това не може да пише или да свири. Операта “Жана д’Арк”, на която композиторът отдава толкова голямо значение, така и не вижда бял свят. Обществеността остава в неведение за болестта на музиканта дълго време. Всяка негова редка публична изява му носи овации, което прави бездействието му още по-болезнено. Смята се, че травма на главата след автомобилна катастрофа, която претърпява на 8 октомври 1932 г., може да е ускорила нещата, но Равел, заклет пушач и страдащ от безсъние, е показал предупредителни признаци от началото на 20-те години на миналия век – болестта „кортикобазална дегенерация“ (CBD), която спохожда най-често авторите и артистите на 21-ви век.
През 1935 г., по предложение на Ида Рубинщайн, Равел предприема последно пътуване до Испания и Мароко, където свири на пиано не без затруднения, след което се оттегля за постоянно в Монфор-л’Амори. Той прави дълги разходки сам в гората на Рамбуйе и въпреки че неговата емоционалност, преценка и интелигентност са все още същите, той има големи трудности да говори, да се облича и да използва правилно ежедневните предмети. До смъртта си той може да разчита на лоялността и подкрепата на приятелите си и на своята вярна гувернантка мадам Ревело.
Злото продължава да напредва. На 19 декември 1937 г., въпреки нежеланието на музиканта, д-р Кловис Винсент, известен като най-великият френски неврохирург, решава да направи опит за операция на мозъка му с предположението, че има тумор. Опериран в клиника на улица „Boileau“ в Париж, Равел се събужда малко след процедурата, извиква брат си, след което изпадна в кома завинаги.
Равел умира на 28 декември 1937 г. на шестдесет и две години. Същата вечер Мануел Розентал трябва да дирижира „Детето и заклинанията“. Това представление е възможно най-трогателното, пълно със съзерцание и тъга пред дълбоко развълнуваната публика. На балкона на залата стои Игор Стравински, чието опустошено лице говори за тъгата от загубата на своя приятел, негов другар по оръжие. Смъртта на Равел предизвиква голяма емоция в целия свят, която пресата предава в единодушна почит.
На 30 декември по обед погребението на композитора в „Левалоа-Пере“ събира негови приятели и колеги, сред които Луи Обер, Джейн Батори, Робер Казадесю, Жак Феврие, Рейналдо Хан, Робер д’Харкур, Артур Онегер, Елен Журдан-Моранж, Шарл Кохлин, Маргарита Лонг, Дариус Мийо, Франсис Пуленк, Мануел Розентал, Флоран Шмит, Игор Стравински и Морис Делаж. Жан Зай, министър на националното образование и изящните изкуства, изнася забележителна реч от името на правителството на Републиката. Ще запомним следния пасаж:
„В езика и във вселената на музиката, Морис Равел се стреми да покаже всичко, което неговият удивителен интелект е способен да постигне, всичко, което е способен да изрази и без никога да нарушава или надминава тази вселена, а напротив, използвайки до безкрайност и с щедрост всички ресурси на тази вселена. И това без да пренебрегва неясни неща, нито болезнени неща, нито страстни неща. Без да изпада във виртуозност заради самата виртуозност, парадирайки заради парада. Заклинанието на Равел не е обикновена ловка ръка, не е просто ослепително. В него няма сухота. И ако е без високопарност, това не означава, че е без величие. Неговото величие идва именно от тази непрестанна бдителност на интелигентността, от това постоянно присъствие на духа, който измерва, търси, посочва, разлага, знае и когато трябва се усмихва“.
(край на цитата)
С Равел изчезва последният представител на групата музиканти, които знаеха как да обновят музикалното писане, без изобщо да се отказват от принципите, наследени от класицизма. И по този начин последният композитор, чието цялостно творчество, винаги новаторско и никога ретроградно, е „напълно достъпно за неспециалистите“.
„Никога не съм изпитвал нужда да формулирам принципите на моята естетика, нито за другите, нито за себе си. Ако бях принуден да го направя, бих поискал разрешение да се заема с простите твърдения на Моцарт по този въпрос. Той просто каза, че музиката може да предприеме всичко, да се осмели на всичко и да нарисува всичко, при условие че омагьосва и остава в крайна сметка и завинаги музика“.
— Морис Равел, Автобиографична скица, 1928 г.
Равел и неговото изкуство
Влиянията
Роден във време, особено благоприятно за разцвета на изкуствата, Равел се възползва от много различни влияния. Но както посочва Владимир Янкелевич в биографията си, „никое влияние не може да твърди, че го е завладяло напълно […]. Равел остава ревниво неуловим зад всички тези маски, които му придават снобите на века.
Следователно музиката на Равел веднага изглежда, подобно на тази на Дебюси, дълбоко оригинална, дори неподлежаща на класификация според традиционната естетика. Нито абсолютно модернистичен, нито просто импресионистичен (подобно на Дебюси, Равел категорично отказва този термин, който смята за запазен за живописта), той е много по- в съответствие с френския класицизъм, започнат през 18-ти век от Куперен и Рамо и на който е крайното продължение. Равел например (за разлика от своя съвременник Стравински) никога не се е отказал от тоналната музика и е използвал пестеливо дисонанса, което не му е попречило чрез своите изследвания да намери нови решения на проблемите, поставени от хармонията и оркестрацията, и да даде нови насоки на писането на творби за пиано.
От Шабрие до джаза
От Габриел Форе и Шабрие („Sérénade Grotesque“, „Pavane Pour Une Infante Morte“, „Minuet Antique“), до черната американска музика („L’Enfant et Les Sortilèges“, „Sonata“, „Концерт в „сол мажор“), през руската школа („à La Manière de… Borodin“, „Оркестрацията на „Картини от една изложба“ на Мусоргски), Сати, Дебюси („Jeux d’eau“, „Струнен квартет“), Couperin и Рамо („Le Tombeau de Couperin“), Шопен и Лист („Gaspard de la Nuit“, „Concerto Pour La Main Gauche“), Шуберт („Valses nobles et sentimentales), Шьонберг („Trois Poèmes de Mallarmé“) и накрая Сен Санс и Моцарт (Концерт в сол мажор), стилът на Равел еволюира от най-ранните му творби малко по малко по време на кариерата му, освен както той самият казва в смисъл на „изключително редуциране“ (Соната за цигулка и виолончело, „Chansons madécasses“).
Еклектиката
Еклектичен par excellence, докато все още е част от една безспорна френска естетика, Равел знае как да се възползва от интереса си към музика от всякакъв произход. Забележителното влияние върху музикалното му въображение от Страната на баските („Трио в ла минор)“ и особено от Испания („Habanera“, „Pavane pour une infante morte“, „Rapsodie espagnole“, „Boléro“, „Don Quixote à Dulcinée“) допринасят значително за международната му популярност, но също така затвърждават образа на музикант, винаги влюбен в ритъма и народната музика: Ориентът („Шехерезада“, „Интродукция и Алегро“, „Майка ми гъската“), Гърция („Дафнис и Хлое“, „Гръцки народни песни“) и циганските звуци („Tziganе“) също го вдъхновяват.
Равел е очарован от черната американска музика, с която Гершуин го запознава по време на американското си турне през 1928 г. Той въвежда много негови щрихи в шедьоврите на последния си творчески период (рагтайм в „L’Enfant et les sortilèges“, блус във втората част на Сонатата за цигулка, джаз в Концерта в „сол мажор“ и Концерта за лява ръка).
И накрая, необходимо е да подчертаем очарованието, което светът на детството упражнява върху Равел. Независимо дали в собствения си живот (абсолютна, почти инфантилна привързаност към майка си, колекция от механични играчки и т.н.) или в творчеството си („de Ma mère l’Oye à l’Enfant et les sortilèges“), Равел редовно изразява изключителна чувствителност и подчертан вкус към фантастичното и царството на мечтите.
Златарят на звука
„Просто, но категорично, отказвам да обърквам съвестта на художника, което е едно, с неговата искреност, което е друго […]. Това съзнание изисква да развием в себе си добрия работник. Така че моята цел е техническо съвършенство. Винаги мога да се стремя към него, тъй като съм сигурен, че никога няма да го достигна. Важното е да се доближавате все повече и повече до него. Изкуството, без съмнение, има други ефекти, но художникът, според мен, не трябва да има друга цел.”
Търсенето на формално съвършенство допринася колкото за успеха на Морис Равел сред публиката, толкова и за неговата немилост сред някои критици. Докато Стравински се присмива на педантичността му като “швейцарски часовникар”, някои виждат в музиката му само сухота, студенина или изкусност. Равел, който не отрича любовта си към изкуството и механизмите, но винаги търси, цитирайки Едгар Алън По, „точката, еднакво отдалечена от чувствителността и интелигентността“, отговаря с лапидарна формула: „Но на тези хора никога ли не им хрумва, че аз може да съм изкуствен по природа?“.
Композирането изглежда никога не е било лесно за Равел. Отказът му да се предаде на тази „омразна искреност на художника, майка на толкова много разговорливи и несъвършени произведения“ му създава вкус към самоналожено ограничение и още повече към преодоляване на трудности. Това отчасти обяснява малкия брой на неговите творби (и по-специално на „второстепенни“ произведения) в творчески период, който все пак е дълъг почти четиридесет години, и състоянието на незавършеност, в което той оставя няколко проекта, по-специално „Шехерезада“ (опера, 1898), „Потъналата камбана“ по Герхарт Хауптман (опера, 1906) и „Zazpiak Bat“ (концерт, 1914). Освен това Равел не ни е оставил почти никакви скици. Напълно наясно с характера си, композиторът може да се довери на Мануел Розентал: „Да, мой гений, вярно е, имам някои. Но какво е това? Е, ако всички знаеха как да работят, както аз знам как да работя, всички щяха да правят произведения толкова велики, колкото моите.”
Във всеки случай, от началото на „Испанският час“ до ономатопеята на „Детето и заклинанията“, от упорития „си бемол“ звук на Gibet в „Gaspard de la nuit“ до ритмичната твърдост на „Болеро“-то, тази упоритост в стремежа към съвършенство и този вкус към предизвикателството са една от най-характерните черти на Равел.
Оркестраторът
Равел е, според Марсел Марнат, “най-великият френски оркестратор” и, по мнението на много любители на музиката, един от най-добрите оркестратори в историята на западната музика. Неговото най-известно произведение – „Болеро“, дължи продължителността си от 18 минути единствено на вариациите в тембрите на инструментите и в края огромното кресчендо на оркестъра.
Майстор в боравенето с тембри (въпреки че самият той не е фен на много инструменти), знаейки как да намери най-тънкия хармоничен баланс, Равел успява да надхвърли много оригинални произведения (най-често написани за пиано) и да им придаде ново измерение, независимо дали тези произведения са от него: „Ma mère l’Oye“, 1912, „Valses nobles et sentimentales“, 1912, „Alborada del gracioso“, 1918), „Le Tombeau de Couperin“, 1919, или от неговите изтъкнати колеги: Мусоргски („Картини от една изложба“, 1913), Шуман („Карнавал“, 1914), Шабрие („Menuet pompeux“, 1918), Дебюси („Сарабанда и танц“, 1923) или Шопен („Етюд“, „Ноктюрно“ и „Валс“, 1923).
Но именно оркестрацията на прочутите „Картини от една изложба“ на Мусоргски, поръчана от Серж Кусевицки и завършена през 1922 г. в Лион ла Форе в дома на неговия приятел Ролан Мануел, окончателно утвърждава международната репутация на Равел в тази област. Неговата версия остава референтна и засенчва тази на други композитори, които са я опитвали, дори ако някои съжаляват, че тази оркестрация е намалила простотата и наивността на оригиналнотно произведение за пиано. „Табло“, заедно с „Болеро“ в оркестрация на Равел са сред най-изпълняваните френски произведения в чужбина.
Изпълнителят
Равел е добър пианист без да е виртуоз, но му липсва усърдно обучение, което той самият признава. Той мечтае да представи сам някои от собствените си произведения, особено Концертът в сол мажор, но те остават недостъпни за него. Той притежава няколко пиана, последното от които все още е изложено в къщата му в Монфор-л’Амори. Все пак Равел изпълнява на пиано премиерно, наред с други, своите творби „Histoires naturallles“ (1907), „Deux mélodies hébraïques“ (1914), „La Valse“ с Алфредо Касела (1920), „Berceuse sur le nom de Gabriel Fauré“ (1922) и, заедно с Джордже Енеску „Сонатата за цигулка и пиано“ (1927). По време на американското си турне през 1928 г. той свири своята „Сонатина“, акомпанира своята „Соната за цигулка“ и някои от песните си.
Като диригент Равел прави премиерата на увертюрата към „Шехерезада“ (1899) и прави първото европейско концертно изпълнение на „Болеро“ (1930). С диригентската палка той дори и далеч не достига качествата си на пианист. Единственият запис, който е оставил („Болеро“ от 1930 г.) и съвременни записи потвърждават, че Равел не е бил виртуоз на диригентския пулт. Въпреки това той дирижира своя Концерт в сол мажор с огромен успех по време на последното си турне през 1932 г.
Основни работи
Със сравнително скромен обем в сравнение с този на основните му съвременници, творчеството на Равел като цяло се характеризира със своето разнообразие (всички музикални жанрове са разгледани с изключение на религиозната музика) и ниския дял на забравени заглавия, като по-голямата част от неговите произведения са влезли в световния музикален репертоар. Пълният каталог на творбите му, създаден от Арби Оренщайн и завършен от Марсел Марнат, включва сто и единадесет произведения, завършени от композитора между 1887 и 1933 г., или осемдесет и шест оригинални произведения и двадесет и пет оркестрирани, намалени или транскрибирани произведения.
(край на биографичните бележки и дейност на Морис Равел)
Макар че в горните описания се казва доста за двете му опери – „Испанският час“ и „Детето и заклинанията“, до края на тази статия ще дам допълнителни обяснения специално за първата опера, която се играе успешно по целия свят.
Първата завършена опера на Равел е „L’heure espagnole“ (Испанският час) с премиера през 1911 г., която е описана като музикална комедия. Това е едно от произведенията, които Равел е написал през цялата си кариера, които се развиват в Испания или илюстрират тази страна. Никълс отбелязва, че оскъдната испанска колоратура дава на Равел оправдание за виртуозното използване на модерния оркестър, който според композитора е „перфектно подходящ за подчертаване и преувеличаване на комичните ефекти“. Едуард Бърлингейм Хил намира стила на пеене на Равел в операта за особено майсторски: „Той даде на певците нещо, което излиза отвъд речитатива, без да възпрепятства действието“ и „коментира заедно с оркестъра драматичните ситуации и емоциите на актьорите, без да отвлича вниманието от действието на сцената“. Някои намират героите за изкуствени и пиесата лишена от всякаква човечност. Критикът Дейвид Мъри пише, че партитурата „блести с известната Тендреса“ на Равел.
Втората опера, също в едно действие, е „L’enfant et les sortilèges“ (Детето и заклинанията) от 1926 година, която опера е една лирична фантазия с либрето от поетесата Колет. Тя и Равел планират историята като балет, но по предложение на композитора, Колет я трансформира в оперно либрето. Музикалният стил е безкомпромисно по-модерен от „Испанският час“, а джаз елементите и битоналността на големи части от творбата шокират много любители на парижката опера. Равел отново е обвинен в изкуственост и липса на човешка емоция, но Никълс открива „дълбоко сериозно чувство в сърцето на това оживено и забавно произведение“. Партитурата създава впечатление за простота и прикрива сложните връзки между темите. Според рецензията на Мъри, необикновени и натрапчиви звуци могат да се чуят в цялата оркестрова яма.
Въпреки че едноактните опери обикновено се изпълняват по-рядко от пълнометражните опери, оперите на Равел се изпълняват редовно във Франция и в чужбина.
Следват подробности за първата опера на Морис Равел:
Операта „Испанският час“, оригинално френско заглавие: „L’heure espagnole“ е опера в едно действие от Морис Равел. Либретото е написано от Franc-Nohain. Самите артисти наричат творбата си „музикална комедия“, а премиерата се състои на 19 май 1911 г. в „Опера-Комик“ в Париж.
Действие
Операта се развива в часовникарски магазин в Толедо през 18-ти век. Г-н Торквемада управлява процъфтяващ часовникарски бизнес. Градската управа му възлага да поддържа и навива всички часовници в кметството в определен ден всяка седмица. Торквемада винаги се нуждае от един час за това, което време съпругата му Консепсион използва, за да се срещне в магазина на часовникаря с двамата си интимни приятели – Гонзалво, естет, и Гомес – банкер.
Торквемада се кани да тръгне за седмичната си смяна в кметството, когато един клиент влиза в магазина. Това е водачът на мулета Рамиро. Торквемада му обяснява, че в момента няма време и го моли да изчака в магазина, докато се върне от кметството.
Разбира се, това никак не се харесва на Консепсион, в крайна сметка тя с нетърпение чака приятеля си Гонзалво. Веднага след като съпругът й напуска къщата, Гонзалво влиза в магазина и Консепсион се опитва да се отърве от Рамиро. Тъй като Рамиро не показва признаци да напуска магазина, тя измисля друг план: Консепсион го моли за услуга: някои от големите мебелни часовници в магазина трябва да бъдат донесени в апартамента на първия етаж. За нейна радост Рамиро се съгласява да поеме тази трудна задача. Докато той пренася по стъпалата първия часовник горе, внезапно се появява вторият й почитател, банкерът Дон Иниго Гомес. Сега е трудно да се намери добър съвет, в крайна сметка двамата влюбени не трябва да се срещат тук. Тя бързо нарежда на Гомес да се скрие в един от часовниците. Рамиро се връща и й казва, че е донесъл грешния часовник горе и че трябва да го върне долу. Следователно Рамиро е изправен пред трудната задача постоянно да носи голям „тежък“ часовник, всеки от които съдържа един от интимните й приятели, нагоре или надолу по стълбите. Консепсион не може да повярва, че Рамиро изглежда върши работата си толкова безпроблемно. Какъв човек! В сравнение с него Гонзалво и Гомес са просто слабички. Така тя започва да флиртува силно с Рамиро. Тя нарежда часовниците с приятелите й вътре в тях да бъдат върнати в магазина, хваща Рамиро за ръката и го дърпа в спалнята си.
Внезапно собственикът на къщата се връща и открива двамата мъже вътре в големите часовници. Но мъжете не са глупави. На въпроса на Торквемада какво означава тази драма, и двамата обясняват, че са клиенти и искат да огледат много внимателно обектите на желанието си, преди да платят добри пари за тях. Торквемада също няма подозрения към жена си и Рамиро. Финалът на операта позволява на петимата да пеят заедно за първи и последен път в тази творба.
Музика
Голямото предпочитание на Равел към испанския колорит в музиката – той написва например прочутото „Болеро“ и „Испанска рапсодия“ – също е очевидно в тази опера. Квинтетът на финала например е огнена хабанера. Кратката прелюдия е доминирана от „тик-так“ на часовниковия механизъм, а композицията се развива от различните звънове и „кукувичи звънове“ в началото на току-що започналия час, водещ към сцената на действието.
Публиката отхвърля творбата на премиерата, а музикалните критици говорят за „музикална порнография“.
Специални функции
По отношение на вокалната страна на операта критикът Roland-Manuel пише: „Езикът на музиката е свързан възможно най-естествено с музиката на езика“. В интервю, публикувано два дни преди премиерата, Равел обяснява подхода си към новата си опера: „Написах опера-буфа. Освен Гонзалво, който пее серенади и каватини с умишлено преувеличени мелодии, останалите роли, според мен, ще създадат впечатлението за говорими роли“.
Равел също така цитира и „бракът“ си с Мусоргски за ефекта, който се стреми да постигне, и подчертава испанските елементи на партитурата му в използването на „jotas“, „habaneras“ и „malagueñas“ (става дума за оркестрацията на „Картини от една изложба на руския композитор, която творба е написана за пиано).
Критикът Kobbé коментира, че „от възхитителните звуци на часовниковия механизъм в началото до квинтета „Habanera“ в края, операта „Испанският час“ е изпълнена с очарователна музика“, докато колегата му Grove отбелязва, че операта е една от групата произведения с испанско влияние, които обхващат кариерата на Равел и че той демонстрира „виртуозно използване на модерния оркестър“.
Равел не включва хор; по този начин той централизира играта върху главните герои. Наличието на нови инструменти като тръбни камбани, камшици, челеста и сарусофон, както и специалното третиране на други инструменти (приглушени валдхорни и глисанди на тромбони, например) разширяват звуковата палитра на произведението. И накрая, певците трябва „по-скоро да говорят, отколкото да пеят“ своята партитура, както посочва Равел, което по този начин дава преобладаваща роля на текста и задължава певците да разкрият своите актьорски аспекти. Въпреки това, Клод Дебюси го предшества и му повлиява по този въпрос, тъй като музиката на неговата опера „Pelléas et Mélisande“ (Пелеас и Мелизанда), написана пет години по-рано, съдържа почти само речитативи.
….
| Werkdaten | |
|---|---|
| Titel: | Die spanische Stunde |
| Originaltitel: | L’heure espagnole |
| Form: | Musikalische Komödie |
| Originalsprache: | Französisch |
| Musik: | Maurice Ravel |
| Libretto: | Franc-Nohain |
| Uraufführung: | 19. Mai 1911 |
| Ort der Uraufführung: | Opéra-Comique, Paris |
| Spieldauer: | ca. 50 Minuten |
| Ort und Zeit der Handlung: | Toledo im 18. Jahrhundert |
Personen | |
| Concepción, Ehefrau des Uhrmachermeisters Torquemada (Sopran) Torquemada, Uhrmachermeister (Tenor) Ramiro, ein Maultiertreiber (Bariton) Gonzalvo, ein Schöngeist und Liebhaber von Concepción (Tenor) Don Inigo Gomez, Bankier und weiterer Liebhaber von Concepción (Bass) ´´´´ Цитирам непълна дискография на операта „Испанският час“: |
Discographie
- Suzanne Danco (Concepcion), Michel Hamel (Torquemada), Heinz Rehfuss (Ramiro), André Vessieres (Don Iñigo Gomez), Paul Derenne (Gonzalve) ; Orchestre de la Suisse romande, dir. Ernest Ansermet (1953, Decca).
- Jane Berbié (Concepcion), Jean Giraudeau (Torquemada), Gabriel Bacquier (Ramiro), José van Dam (Don Iñigo Gomez), Michel Sénéchal (Gonzalve) ; Orchestre national de la R.T.F, dir. Lorin Maazel (1965, DG)
(край на допълненията за оперите на Равел)
Като финал на днешната ми статия за Морис Равел цитирам кратки бележки и за други негови вокални творби:
Други вокални произведения
Значителна част от творчеството на Равел е вокалната музика. Ранните му произведения в тази област включват кантати, които той е написал за неуспешните си опити да спечели „Prix de Rome“. Другата му вокална музика от този период показва влиянието на Дебюси, в това, което Кели описва като “статичен стил на пеене, подобен на речитатив”, ясно изразени партии на пиано и ритмична гъвкавост. До 1906 г. Равел е отишъл дори по-далеч от Дебюси в своите „Histoires naturallles“ с естествената си, понякога разговорна среда на френския език. Същата техника е подчертана в „Trois poèmes de Mallarmé“ (1913). Моделът на Дебюси за две от трите поеми е същият като за Равел, а обстановката на първото стихотворение е много по-формална от тази на второто, в което сричките често се пропускат. В циклите „Shéhérazade“ и „Chansons Madécasses“ Равел дава воля на предпочитанията си към екзотичното, дори чувственото, както във вокалната линия, така и в акомпанимента.
Песните на Равел често се основават на фолклорни стилове, използвайки елементи от много народни традиции в произведения като „Cinq populaires grecques“, „Deux mélodies hébraïques“ и „Chants populaires“. Сред поетите, чиито текстове го вдъхновяват, са Маро, Леон-Пол Фарг, Леконт дьо Лил и Верлен. Той сам пише текстовете за три песни от 1914–1915 г.
Въпреки че Равел пише за смесени хорове и мъжки солови гласове, той се интересува особено от сопрановите и мецосопрановите гласове в своите песни. Дори когато поставя текстове, ясно разказани от мъж, той често предпочита женски глас, а най-известният му цикъл „Шехерезада“, изглежда е изпят от жена, въпреки че партитурата би позволила теноров глас като приемлива алтернатива.
(край на превода)
Нека днес на 7 март 2025 г. почетем 150 години от рождението на големия френски композитор Морис Равел, оставил музикално наследство, което никога няма да се забрави. Специално неговото „Болеро“ ще се слуша с удоволствие докато съществува нашият свят.
Мир на праха му!
….
Записи:
Wiener Philharmoniker – Maurice Ravel – Bolero – Dirigent Gustavo Dudamel …
´´´´
Ravel: La valse ∙ hr-Sinfonieorchester ∙ Pablo Heras-Casado
´´´´´´
Ravel: Daphnis et Chloé – 2. Suite ∙ hr-Sinfonieorchester …
´´´´
Ravel – Pavane for a Dead Princess (Pavane pour une infante …
´´´´
Maurice Ravel: Klavierkonzert G-Dur mit Anna Vinnitskaya …
´´´´
M. Ravel Klavierkonzert für die linke Hand, D-Dur
´´´´
Maurice Ravel: “Le Tombeau de Couperin” with Paavo Järvi …
https://www.google.de/search?q=Maurice+Ravel%3A+paviana%0D%0Ahttps%3A%2F%2Fwww.google.de%2Fsearch%3Fq%3Dyoutube%2Bmaurice%2Bravel%2Bkonzert%2Bf%25C3%25BCr%2Bklavier%2Bund%2Borchester%26sca_esv%3Da744be6ab3f89d11%26ei%3Dd3DLZ5CsMqqyi-gPqpKeiA8%26oq%3Dyoutube%2Bmaurice%2Bravel%2B%25C2%25B4konzert%2B%26gs_lp%3DEgxnd3Mtd2l6LXNlcnAiIHlvdXR1YmUgbWF1cmljZSByYXZlbCDCtGtvbnplcnQgKgIIAzIFECEYoAEyBRAhGKABMgUQIRigATIFECEYnwUyBRAhGJ8FSNuBAVDTBVj0VHABeAGQAQCYAWmgAb0GqgEDOS4xuAEByAEA-AEBmAILoAKmB8ICChAAGLADGNYEGEfCAgcQABiABBgTwgIIEAAYExgWGB7CAgYQABgWGB7CAgUQABjvBcICCBAAGIAEGKIEmAMAiAYBkAYFkgcDNi41oAeiMQ%26sclient%3Dgws-wiz-serp%23fpstate%3Dive%26vld%3Dcid%3A40e4d071%2Cvid%3ALJQu0Th6aFw%2Cst%3A0%0D%0A%C2%B4%C2%B4%C2%B4%C2%B4&sca_esv=25149dc66d0caca1&ei=envLZ6mgIcD2i-gP4uaB4Ag&ved=0ahUKEwipxYqnivmLAxVA-wIHHWJzAIwQ4dUDCBA&uact=5&oq=Maurice+Ravel%3A+paviana%0D%0Ahttps%3A%2F%2Fwww.google.de%2Fsearch%3Fq%3Dyoutube%2Bmaurice%2Bravel%2Bkonzert%2Bf%25C3%25BCr%2Bklavier%2Bund%2Borchester%26sca_esv%3Da744be6ab3f89d11%26ei%3Dd3DLZ5CsMqqyi-gPqpKeiA8%26oq%3Dyoutube%2Bmaurice%2Bravel%2B%25C2%25B4konzert%2B%26gs_lp%3DEgxnd3Mtd2l6LXNlcnAiIHlvdXR1YmUgbWF1cmljZSByYXZlbCDCtGtvbnplcnQgKgIIAzIFECEYoAEyBRAhGKABMgUQIRigATIFECEYnwUyBRAhGJ8FSNuBAVDTBVj0VHABeAGQAQCYAWmgAb0GqgEDOS4xuAEByAEA-AEBmAILoAKmB8ICChAAGLADGNYEGEfCAgcQABiABBgTwgIIEAAYExgWGB7CAgYQABgWGB7CAgUQABjvBcICCBAAGIAEGKIEmAMAiAYBkAYFkgcDNi41oAeiMQ%26sclient%3Dgws-wiz-serp%23fpstate%3Dive%26vld%3Dcid%3A40e4d071%2Cvid%3ALJQu0Th6aFw%2Cst%3A0%0D%0A%C2%B4%C2%B4%C2%B4%C2%B4&gs_lp=Egxnd3Mtd2l6LXNlcnAiwwRNYXVyaWNlIFJhdmVsOiBwYXZpYW5hCmh0dHBzOi8vd3d3Lmdvb2dsZS5kZS9zZWFyY2g_cT15b3V0dWJlK21hdXJpY2UrcmF2ZWwra29uemVydCtmJUMzJUJDcitrbGF2aWVyK3VuZCtvcmNoZXN0ZXImc2NhX2Vzdj1hNzQ0YmU2YWIzZjg5ZDExJmVpPWQzRExaNUNzTXFxeWktZ1BxcEtlaUE4Jm9xPXlvdXR1YmUrbWF1cmljZStyYXZlbCslQzIlQjRrb256ZXJ0KyZnc19scD1FZ3huZDNNdGQybDZMWE5sY25BaUlIbHZkWFIxWW1VZ2JXRjFjbWxqWlNCeVlYWmxiQ0RDdEd0dmJucGxjblFnS2dJSUF6SUZFQ0VZb0FFeUJSQWhHS0FCTWdVUUlSaWdBVElGRUNFWW53VXlCUkFoR0o4RlNOdUJBVkRUQlZqMFZIQUJlQUdRQVFDWUFXbWdBYjBHcWdFRE9TNHh1QUVCeUFFQS1BRUJtQUlMb0FLbUI4SUNDaEFBR0xBREdOWUVHRWZDQWdjUUFCaUFCQmdUd2dJSUVBQVlFeGdXR0I3Q0FnWVFBQmdXR0I3Q0FnVVFBQmp2QmNJQ0NCQUFHSUFFR0tJRW1BTUFpQVlCa0FZRmtnY0ROaTQxb0FlaU1RJnNjbGllbnQ9Z3dzLXdpei1zZXJwI2Zwc3RhdGU9aXZlJnZsZD1jaWQ6NDBlNGQwNzEsdmlkOkxKUXUwVGg2YUZ3LHN0OjAKwrTCtMK0wrRIAFAAWABwAHgAkAEAmAEAoAEAqgEAuAEDyAEA-AEBmAIAoAIAmAMAkgcAoAcA&sclient=gws-wiz-serp#fpstate=ive&vld=cid:1ec64997,vid:iou0OPabKYs,st:0
´´´´