Ruffo, Titta (ITA, Bariton)

На 5 юли 2023 г. се навършиха 70 години от смъртта на великия италиански баритон Тита Руфо

Драги приятели на оперната музика, днешната ми статия на 14 юли 2023 г. е посветена на един изключителен баритон от Италия, който през първата половина на миналия век е бил един от най-известните певци в своя жанр. Това е великолепният Тита Руфо (на италиански Titta Ruffo), за когото днес пиша за първи път статия във връзка с кръгла годишнина от смъртта му на 5 юли 1953 г. – 70 години от тогава. Той е роден през месец юни, а по това време не съм в Германия, където пиша моите статии – това е причината, никога до сега да не съм го почел с публикация за рожден ден.

Отложих днешната си статия от 5-и на 14-и юли, защото в деня на кончината му току-що се бях завърнал от България и нямах време така бързо да подготвя настоящата публикация.

Още в самото начало искам да подчертая, че името на Тита Руфо ми е отдавна познато – при моите решерши специално относно певци от Италия името му се среща непрекъснато, защото в неговата епоха той е бил един от най-великите артисти на тази държава. Имал е съвместни изяви с най-известните артисти на Италия, на първо място с тенора Енрико Карузо, с когото са били приятели и са имали и общи изяви на много сцени, също и в Америка.

Нещо интересно относно името на Тита Руфо: Истинското име на певеца е Руфо Кафиера Тита. Необичайни са обстоятелствата, при които той получава името си. Бащата на Руфо – Орест Тита притежава отлично ловно куче на име Руфо, което на италиански означава „джинджифил“. Веднъж по време на лов един случаен изстрел ранява смъртоносно кучето и когато след известно време в семейството се ражда момче, бащата Орест, въпреки протестите на майката, кръщава сина си в памет на любимото си куче.

Кое е специфично за Тита Руфо, което го прави така известен в тия години? Цитирам едно мнение на музикален критик:

„ (…) Подобно на своя съвременник – тенорът Енрико Карузо, Тита Руфо се смята за въплъщение на нов стил на пеене, в който силата, декламационната мощ и богатият, гръден тон засенчват ударението на предишното поколение върху вокалната грация, гъвкавост и технически финес. Следователно някои консервативни коментатори сравняват Руфо неблагоприятно с неговия елегантен италиански предшественик – баритонът Матиа Батистини, който е майстор на белкантото и притежава по-слаб, по-сребрист тембър от този на Руфо. Въпреки това, според съвременните критици като Джон Стийн и Майкъл Скот, разликата между двата велики баритона не е била толкова ясна, както някои предполагат в миналото, защото и Батистини, и Руфо показват изключителна вокална ловкост и контрол, плюс способността за поддържане на дълга линия легато. И двамата предпочитат мъжествен интерпретаторски стил и дори споделят такъв учител като Венчеслао Персичини“.

(край на цитата)

Цитати от спомени за Тита Руфо на съвременници (от книгата на руския автор А. Лес):

Саул Юрок (предприемач): „За първи път чух Тита Руфо в Чикагската опера през 1921 г. Трудно е да бъда изненадан. Но тук останах очарован не само от гласа – мощен и същевременно мек, красив и необятен, но и от Руфо – артиста“.

Фавия-Арцай (музиколог): „Чух гласа на Руфо едва в началото на 20-те години. Гласът му можеше да се сравни с огромна масивна златна чаша, пълна до ръба с пенливо вино. Веднъж известният италиански баритон Джузепе де Лука дойде да ме посети. Той учеше по същото време като Руфо в класа на Персичини. Попитах го какво е мнението му за гласа на Руфо. Де Лука ме погледна, сякаш не разбираше как изобщо мога да задам такъв въпрос, и рапираше всяка дума, като отговаряше: „Това не беше глас. Беше чудо!“

Чаплицки (полски баритон): „Слушах концерта му (19 март 1930 г., Руфо дойде в Полша за втори път) и ми се стори, че пее под възможностите си. След концерта известно семейство меломани във Варшава организираха банкет в чест на Руфо. И тогава се случи чудо! Руфо пееше отлично – с много желание и брилянтно! Горните ноти бяха ослепителни и впечатлението от невероятното му пеене е невъзможно да се предаде. Събрах смелост и попитах маестрото, защо на концерта не показа онзи виртуозен блясък, който демонстрира сега? Той отговори: „Скъпи приятелю. Исках ти и другите ми слушатели да се уверите, че гласът ми е в абсолютен ред. Но понякога нервите не издържат”.

(край на цитатите с мнения за Тита Руфо)

Понеже горе става дума за вокалния педагог Венчеслао Персичини, искам веднага да наблегна на факта, че Тита Руфо е едно голямо изключение в приетата практика най-великите оперни певци да са преминали през едно солидно дългогодишно вокално обучение, което често продължава и в разцвета на световната им кариера. Ето какво казва самият Тита Руфо във връзка с това след като е учил вокално изкуство при няколко учители. В списанието „Musical America“ той пише следното на 27 декември 1913 г.:

„С оглед на факта, че много вокални педагози са се опитали да претендират за заслугата, че са били мои „учители“, искам категорично да заявя, че брат ми Еторе е този, на когото се дължат почти всички подобни отличия. Учих четири месеца в консерваторията “Санта Чечилия” в Рим при синьор Венчеслао Персичини и ми казаха, че нямам нито глас, нито музикален талант. След това получих инструкции от синьор Спарапани за два месеца и от синьор Казини за четири месеци, но тъй като това не беше достатъчно обучение за оперна кариера, аз се поставих под опеката на брат си. Останах негов верен ученик в продължение на шест години и съм живото доказателство за неговия научен метод за оформяне на глас. Всички онези, които твърдят, че имат заслуги и са били мои учители и следователно отговорни за моя успех, си приписват фалшиви и лъжливи прерогативи.“

(край на цитата)

Когато Тита Руфо престава да има оперни изяви на световните сцени, тогава той прави изказване, което е доста показателно в това отношение. Стилът на пеене на Руфо може би не е благоприятен за вокалното дълголетие и неговият гласов спад започва сравнително рано (след около 20 години, прекарани на върха на кариерата му). Може би семената на ранния упадък на Руфо са били посяти във факта, че той до голяма степен е бил самоук. Самият Руфо като че ли разпознава това и той отказва да преподава вокално изкуство след пенсионирането си, заявявайки:

„Никога не съм знаел как да пея; затова гласът ми изчезна, когато бях на петдесет години. Нямам право да се възползвам от предишното си име и бившата си репутация и да се опитвам да науча младите хора на нещо, което самият аз никога не съм знаел как да правя.“

(край на цитата)

Какви ценни и откровени думи! С какво чувство този певец признава открито недостатъците на обучението си и не иска да злоупотребява с голямата си известност на сцената, която е имал в продължение на 20 години … Респект!

След този увод ще премина към същността на статията ми – биографични бележки и творческа дейност на Тита Руфо. В медиите има извънредно много сведения за него на различни езици. Ползвам материали главно на италиански, английски, немски, руски и португалски езици, в някои от които се дублират известни данни, но във всички от тях научаваме ценни и важни сведения от богатия живот на Тита Руфо.

Първо мой превод на данни в източници на английски език:

Тита Руфо (9 юни 1877 – 5 юли 1953), роден като Руфо Кафиеро (с двойно име) Тита, е италиански оперен баритон, който има голяма международна певческа кариера. Известен като “Voce del leone” (“гласът на лъва”), той е много възхитен дори от конкурентни баритони, като Джузепе де Лука, който казва за Руфо: “Неговият глас не беше глас, беше чудо” и Виктор Маурел, създателят на Яго и Фалстаф в оперите на Верди. Маурел казва, че „нотите от горния регистър на Руфо са най-великолепните баритонови звуци, които някога е чувал“. Истина е и това, че Уолтър Леге, изтъкнатият продуцент на класически записи, стига толкова далеч, че нарича Руфо „гений“.

Биография

Роден като Руфо Кафиеро в Пиза (той променя собственото и фамилното си име на Тита Руфо заради сцената), Руфо е син на техник. Учи вокално изкуство при няколко учители. В списанието „Musical America“ Тита Руфо пише следното на 27 декември 1913 г.:

„С оглед на факта, че много вокални педагози са се опитали да претендират за заслугата, че са били мои „учители“, искам категорично да заявя, че брат ми Еторе е този, на когото се дължат почти всички подобни отличия. Учих четири месеца в консерваторията “Санта Чечилия” в Рим при синьор Персичини и ми казаха, че нямам нито глас, нито музикален талант. След това получих инструкции от синьор Спарапани за два месеца и от синьор Казини за четири месеци, но тъй като това не беше достатъчно обучение за оперна кариера, аз се поставих под опеката на брат си. Останах негов верен ученик в продължение на шест години и съм живото доказателство за неговия научен метод за оформяне на глас. Всички онези, които твърдят, че имат заслуги и са били мои учители и следователно отговорни за моя успех, си приписват фалшиви и лъжливи прерогативи.“

(край на цитата)

Тита Руфо прави своя оперен дебют през 1898 г. в „Teatro Constanzi“ в Рим като Вестител в „Лоенгрин“ от Вагнер. След бавен старт, кариерата му тръгва нагоре в началото на 1900 г. и той бързо постига международна известност благодарение на силата и пламенността на гласа и актьорската си игра.

Другите му големи дебюти са на следните места и години: Буенос Айрес (1902), Лондон (1903), Милано (1904), Лисабон (1907), Парижката опера (1911) и Сао Пауло – Teatro Municipal (1911). Руфо прави американския си дебют във Филаделфия през 1912 г. и пее много в Чикаго. Той достига до Нюйоркската Метрополитън Опера сравнително късно в кариерата си, през 1922 г., като Фигаро в „Севилският бръснар“, след като се записва в италианската армия по време на Първата световна война. Той изнася общо 46 представления в MЕТ от 1922 г. до 1929. Докато е отдаден на MЕТ, той е ученик на преподавателката по вокално изкуство Естел Либлинг. През 1929 г. той подписва договор за филм на стойност 350 000 долара (приблизително 5 965 000 долара днес).

Тита Руфо се пенсионирва през 1931 г. и живее няколко години в Швейцария и в Париж. Той написва автобиографичната си книга „La mia parabola“, която е преведена на английски през 1995 г. като „Моята парабола“. През 1937 г. се завръща в Италия, където по-късно е арестуван от властите за противопоставяне на фашисткия режим и изповядване на социалистически убеждения. Сестра му е омъжена за Джакомо Матеоти, след чието убийство от фашистите той се заклева никога повече да не пее в Италия.

В по-късните години от живота си Тита Руфо поддържа приятелства с различни певци, по-специално с баритоните Джино Бечи, Карло Талябуе и тенорите Джакомо Лаури-Волпи и Джузепе ди Стефано.

Тита Руфо умира във Флоренция, Италия от сърдечно заболяване на 5 юли 1953 г. на 76 години.

Вокални характеристики и записано наследство

Репертоарът на Тита Руфо включва повечето от главните баритонови роли във френската и италианската опера, включително Риголето, Ди Луна, Амонасро, Жермон, Тонио, Фигаро на Росини, Валентин, Яго, Карло (както в „Ернани“, така и в „Силата на съдбата“), Набуко, Васко да Гама, Дон Жуан, Барнаба, Скарпия, Марчело и Ренато в „Бал с маски“. Той е известен и с интерпретациите си на няколко баритонови партии в опери, които днес са до голяма степен забравени, а именно главните роли в „Хамлет“ от Амброаз Тома и „Христофор Колумб“ от Франчети, плюс Какарт в „Zazà“ от Леонкавало и Нери в „La cena delle beffe“ от Умберто Джордано.

Подобно на своя съвременник – тенорът Енрико Карузо, Руфо се смята за въплъщение на нов стил на пеене, в който силата, декламационната мощ и богатият, гръден тон засенчват ударението на предишното поколение върху вокалната грация, гъвкавост и технически финес. Следователно някои консервативни коментатори сравняват Руфо неблагоприятно с неговия елегантен италиански предшественик Матиа Батистини, който е майстор на белкантото и притежава по-слаб, по-сребрист тембър от този на Руфо. Въпреки това, според съвременните критици като Джон Стийн и Майкъл Скот, разликата между двата велики баритона не е била толкова ясна, както някои предполагат в миналото, защото и Батистини, и Руфо показват изключителна вокална ловкост и контрол, плюс способността за поддържане на дълга линия легато. И двамата предпочитат мъжествен интерпретативен стил и дори споделят такъв учител като Венчеслао Персичини.

Пишейки в списание „Gramophone“ през 1928 г., често язвителният британски критик и бъдещ звукозаписен продуцент Уолтър Леге, възхвалява пеенето на Руфо, припомняйки си рецитал, който е чул да изнася баритонът шест години по-рано в Лондон. Леге казва:

„Още от първата му фраза публиката беше поразена от невероятната красота на гласа му – мъжествен, широк, симпатичен, с ненадминато богатство. Такава лекота на продуциране, такова изобилие от звънливи високи „G“! Но нещо повече: безкрайната финост на Руфо, разнообразие от тонове и цветове, интерпретативна проницателност и искреност, неговият великолепен контрол, невероятни дихателни способности и безупречна фраза го запечатват като гений.”

(край на цитата)

Тита Руфо е плодовит звукозаписен артист. Той прави повече от 130 записа на 78-оборотни плочи, както акустични, така и електрически, първо за „Pathé Frères“ в Париж през 1904 г., а след това изключително за италианския филиал на „Gramophone Company“ (по-късно известен като „His Master’s Voice/EMI Records“ от 1906 г.

При пристигането си в Съединените щати през 1912 г. той започва дългогодишното си сътрудничество с „Victor Talking Machine Company“, което приключва през 1929 г. Както в случая с Карузо, гласът на Руфо е записан забележително добре; той е толкова богат и резонансен, че дори при примитивния процес на акустичен запис, негови такива донасят много удоволствие да бъдат чути.

Руфо продължава да записва в ерата на електрическите записи след 1925 г., но доколкото човек може да прецени (много заглавия остават непубликувани), повечето от публикуваните му електрически записи са след разцвета на гласа му. Това е, което критикът Джон Стийн нарича „кухота”, която сега е очевидна в неговия среден обхват. Въпреки това, непубликуваните електрически записи на „Victor Talking Machine Company“ и някои непубликувани записи, направени дори по-късно в Лондон през 1933 г., са повече от трогателни – „beaux restes”, с много глас, техника и чар, оцелели до тази късна дата (странно, в сравнение с публикуваните електрически записи).

Както критиците Джон Стийн и Pleasants споменават, Тита Руфо записва две арии на върха си, които се открояват като образци на неговия глас и стил. Първият пример е „Бриндизи“ от „Хамлет“ (направен през 1907 г. и преработен през 1911 г.), чиято каденца демонстрира неговия удивителен елан и контрол на дишането. Вторият е непридруженото “All’erta, marinar!” от „Африканката“ на Майербер, който показва резонанса, силата и блясъка на неговия горен регистър. Като примери за неговата вокална ловкост се открояват ранните му дискове на „Largo al factotum“ от „Севилският бръснар“. Други дискове с арии, избрани за похвала от Pleasants, Джон Стийн и Скот, включват акустичните „Victor“-записи на Руфо на следните арии: “Pari siamo”, “Urna fatale”, “Credo in un Dio crudel”, “Tremin gl’insani” , „Buona Zazà, del mio buon tempo“, „Nemico della patria“ и „Prologo“ от „Палячи“. Всички тези записи могат да бъдат чути в CD колекции, издадени от лейбълите „Pearl“ и „Preiser“.

Необичайно за епохата си, Руфо никога не е имал ексклузивен договор с нито една оперна компания; той е оперен артист на свободна практика, номадска звезда сам по себе си и получава най-високи фактури – с най-високи хонорари – където и да пее. Руфо е единственият мъж – оперен певец на своето време, който може да се конкурира с Карузо по отношение на знаменитост и хонорари. Изненадващо, те пеят заедно рядко и правят само един комерсиален запис: наелектризиращо изпълнение от 1914 г. на „Oath Duet“ от „Отело“ на Джузепе Верди. Историците дават две обяснения за това събитие. Първо, професионална ревност: нито Руфо, нито Карузо обичат да споделят славата с друга екстравагантно надарена звезда (въпреки че почти всички близки на Карузо отричат това). Второ, малко оперни театри биха могли да си позволят да платят огромните хонорари и на двамата певци заедно, особено ако има скъпа певица – дива, която се появява в същата продукция.

Тита Руфо отказва да преподава вокално изкуство след пенсионирането си, заявявайки:

„Никога не съм знаел как да пея; затова гласът ми изчезна, когато бях на петдесет години. Нямам право да се възползвам от предишното си име и репутация и да се опитвам да науча младите певци на нещо. Никога не съм знаел как да се справя.”

(край на цитата)

Въпреки това, тъй като упадъкът на Руфо започва около 1924-25 г., това означава, че той е имал много уважавани 26-27 години в добра форма, което във всеки случай е забележително.

(край на превода от източници на английски език)

Данни за Тита Руфо от източници на италиански език:

Биография

Много млад, през 1897 г., след няколко месеца уроци с Персичини в Рим, където е оценен като ненадарен, Тита Руфо учи за кратко в Милано при баритона Лелио Казини, но основно остава самоук. При някои прослушвания той е отличéн за изключителния си глас – мощен и бронзов.

Първата му оперна изява е в Рим, където на 20 години дебютира в „Театро Костанци“ в ролята на Вестител в „Лоенгрин“ от Вагнер, последвано от турне в Калабрия и Сицилия. Само на 22-годишна възраст Руфо дебютира като Риголето в операта от Верди – роля, която допринася повече от всяка друга за неговата слава.

В Пиза, родния му град, Тита Руфо се завръща през 1898 г. в „Teatro Politeama“ в главни роли от „Трубадур“ и „Лучия ди Ламермур“; години по-късно се изявява отново в „Отело“, „Дон Карлос“, „Ернани“ и в „един от неговите бойни коне“ – „Хамлет“ от Амброаз Тома. От 1904 до 1929 г., с прекъсване поради военна служба през Първата световна война, той пее в Миланската Скала, в Метрополитън опера в Ню Йорк, в Чикаго, Мексико Сити, Буенос Айрес, Рио де Жанейро, Париж, Будапеща, Барселона и в много други театри по света.

Антифашист, Тита Руфо е зет на Джакомо Матеоти (който се е оженил за сестра му Велия Тита, поетеса), с когото е много близък и чийто ковчег той носи на рамото си. След убийството на депутата социалист, от 1924 г. Тита Руфо решава да не пее повече в Италия. Тогава фашистките власти го обявяват за подривник. Той се оттегля от сцената през 1931 г. и живее в изгнание в Швейцария и Франция. През 1937 г., след като се връща у дома за семейно посещение, Руфо е арестуван. Международната интервенция на артисти и интелектуалци накарва фашисткото правителство да го освободи, но му е отказано експатриране.

Тита Руфо е революционна артистична фигура, сравнена в някои отношения с тази, която е почти на същата възраст Енрико Карузо в областта на теноровото изкуство, както за неговия вокален талант, изключителен по отношение на силата на звука и тъмния тембър, така и за неговите интерпретаторски умения, белязани от драматична истина. Той е предшественик на артистичен вкус, по-близък до модерната чувствителност.

(край на превода)

Bibliografia (на италиански език)

Antonio Monnosi, I cento anni del teatro G. Verdi, Giardini Editori 1967;
Titta Ruffo, La mia parabola (con appendice), Riedizione Staderini editore, 1977;
Velia Titta Matteotti, Lettere a Giacomo, a cura di S. Caretti, Pisa, Nistri-Lischi, 2000;
Gino Dell’Ira, Il firmamento lirico pisano, Edizioni Grafica Zannini, 1983;
Gino Dell’Ira, I Teatri di Pisa (1773-1986), Giardini Editore, 1987;
Giampaolo Testi, Quattro puntate per una Piccola Storia del Teatro Verdi di Pisa, Nistri Lischi Editori, 1990.
Jean-Pierre Mouchon, Les enregistrements du baryton Titta Ruffo. Guide analytique, prefazione del Dr. Ruffo Titta Jr (Marsiglia, Académie de chant lyrique, 1990, 163 pp., ill., seconda e terza edizione 1991, 538 pp., ill.).
Jean-Pierre Mouchon, Titta Ruffo’s Recordings (1905-1933). A Glimpse at the Baritone’s Voice and Artistry (The Record Collector, Jan., Feb., Mar. 1992, vol.37, nº1).
Jean-Pierre Mouchon, La dernière session d’enregistrement de Titta Ruffo (Étude nº1, 1996, on line nel sito: titta-ruffo-international.jimdo.com).
Jean-Pierre Mouchon, Les enregistrements des deux duos (Gioconda, Otello) du 8 janvier 1914: Titta Ruffo et Enrico Caruso (Étude nº2, 1996, Associazione internazionale di canto lirico Titta Ruffo).
Riccardo Vaccaro, Titta Ruffo (1877-1953) (Étude nº 3, Associazione internazionale di canto lirico Titta Ruffo. Questo articolo è on line sito: titta-ruffo-international.jimdo.com
Jean-Pierre Mouchon & Tom Kaufman, “ Les représentations de Titta Ruffo en Russie (1905-1907) (Étude n°16-17, luglio-dicembre 2001, Associazione internazionale di canto lirico TITTA RUFFO, sito : titta-ruffo-international.jimdo.com
Jean-Pierre Mouchon, Analyse de deux enregistrements de l’«arioso» de Hamlet: Maurice Renaud et Titta Ruffo (Étude nº19, luglio-agosto settembre 2002, Associazione internazionale di canto lirico TITTA RUFFO).
Jean-Pierre Mouchon, a cura del Prof.), Hommage au Dr. Ruffo Titta (Étude nº30, aprile-maggio-giugno 2005, Associazione internazionale di canto lirico Titta Ruffo, 35pp., ill., articoli di Riccardo Vaccaro, Andrew Farkas, Veli-Jussi Koskinen, e Jean-Pierre Mouchon: Titta Ruffo nelle tournées del 1915, con documentazione di Paolo Ruffo Bernardini).
Jean-Pierre Mouchon, The version of «I due granatieri» used by Titta Ruffo (Étude nº32, ottobre-novembre-dicembre 2005, Associazione internazionale di canto lirico Titta Ruffo).
Jean-Pierre Mouchon, Caruso et Titta Ruffo à Vienne en 1906 (Étude nº34, aprile-maggio-giugno 2006, Associazione internazionale di canto lirico Titta Ruffo).
Jean-Pierre Mouchon, Titta Ruffo’s Pathé Recordings (Étude nº44, luglio-agosto-settembre 2009, Associazione internazionale di canto lirico Titta Ruffo).
Jean-Pierre Mouchon, Titta Ruffo’s Last Recording Session (Étude nº49, gennaio-febbraio-maggio-aprile 2011, Associazione internazionale di canto lirico Titta Ruffo).

(край на цитата)

Данни за Тита Руфо от източници на руски език:

Тита Руфо (на италиански Titta Ruffo; истинско име – Ruffo Cafiero Titta; 9 юни 1877, Пиза – 5 юли 1953, Флоренция) е италиански оперен певец (баритон). Един от най-забележителните певци-баритони на 20-и век, той притежава силен глас с широк диапазон, с внимателно отработена дихателна техника и чистота на интонацията. Неговата отличителна черта е и специален “тъмен” тембър, идеално подходящ за драматични роли в оперите на Верди.

Репертоарът на Руфо включва всички класически баритонови партии – Фигаро (“Севилският бръснар”), Риголето (считан за един от най-добрите изпълнители), ди Луна, Яго, Жермон, Амонасро, Тонио, Дон Карлос (“Силата на съдбата”), и др.

Руфо прави редица записи, които сега са достъпни на CD. Оперният театър в Пиза, носещ името на Верди, има колекция от костюми, в които е играл Руфо, също и редки снимки, плакати и други неща, свързани с името на певеца.

Роден е в семейството на майстор-ковач на желязо. Истинското име на певеца е Руфо Кафиера Тита. Необичайни са обстоятелствата, при които той получава името си. Бащата на Руфо – Орест Тита притежава отлично ловно куче на име Руфо, което на италиански означава „джинджифил“. Веднъж на лов случаен изстрел ранява смъртоносно кучето и когато след известно време в семейството се ражда момче, бащата Орест, въпреки протестите на майка си, кръщава сина си в памет на любимото си куче.

На осемгодишна възраст Тита Руфо получава работа в ковачница. Година по-късно баща му го взема да работи в работилницата си, където Руфо работи шест години. На 13-годишна възраст той сам се научава да чете. На 16-годишна възраст за първи път чува опера („Селска чест“ от Пиетро Маскани) и, имитирайки певеца, който харесва, открива гласа си.

В края на октомври 1897 г. Руфо завършва средното си образование и заминава за Милано, за да учи пеене, след като преди това е учил седем месеца в консерваторията „Санта Чечилия“ при маестро Персичини и три месеца частно при Спарапани. Първите месеци в Милано са трудни, Тито Руфо пренощува на гробището по липса на средства. В Милано Лелио Казини работи с Руфо почти три месеца.

През пролетта на 1898 г. Руфо дебютира в „Театър Костанци“ в Рим в поддържащата роля на Вестител в “Лоенгрин” на Вагнер. От началото на 1900 г. името Руфо става широко известно на музикалната общност след блестящите му изпълнения в Сантяго (1900) и Буенос Айрес (1902). През 1903 г. той пее за първи път в лондонския театър „Ковънт Гардън“, а през следващия сезон в Миланската Скала като Риголето в операта на Верди. През ноември 1912 г., като солист на Чикагската опера той има първата си изява в Метрополитън опера в „Хамлет“ от Амброаз Тома. Като член на ансамбъла на МЕТ той дебютира в Метрополитън опера на 19 януари 1922 г. в операта „Севилският бръснар“ в ролята на Фигаро. За седем години Руфо играе в този театър 55 пъти (моя бележка Б.К.: в други източници – 46 пъти).

През 1931 г. Руфо играе в Марсилия. Преди началото на представлението фашистки хулигани нахлуват на сцената и нанасят побой на певеца. Името му е заличено от Книгата на оперните артисти на Италия. Сега той загубва правото да играе дори в театрите на Латинска Америка, където е особено обичан (A. Лес). През март 1933 г. в Ница Руфо участва в постановката на съкратената версия на операта “Хамлет” от Тома, а година по-късно изнася последните си два концерта: в Ница и Кан.

След като завършва певческата си кариера, Руфо живее в Швейцария и Франция, а през 1937 г. се завръща в Италия, където прекарва остатъка от живота си. През същата 1937 г. той публикува своята автобиографична книга „Парабола на моя живот“.

Цитати от спомени на съвременници (от книгата на А. Лес):

Фавия-Арцай (музиколог): „Чух гласа на Руфо едва в началото на 20-те години. Гласът му можеше да се сравни с огромна масивна златна чаша, пълна до ръба с пенливо вино. Веднъж известният италиански баритон де Лука дойде да ме посети. Той учеше по същото време като Руфо в класа на Персичини. Попитах го какво е мнението му за гласа на Руфо. Де Лука ме погледна, сякаш не разбираше как изобщо мога да задам такъв въпрос, и рапираше всяка дума, като отговаряше: „Това не беше глас. Беше чудо!“

(край на превода от източници на руски език)

Данни за Тита Руфо от източници на португалски език:

Тита Руфо, роден като Руфо Кафиеро Тита в Пиза на 9 юни 1877 г. – Флоренция, починал на 5 юли 1953 г., е италиански баритон. Вероятно в своето време той се състезава по популярност само с личността на Енрико Карузо.

Страхотен глас и един от най-великите баритони от началото на 20-и век, той е особено запомнен в Бразилия с това, че открива „Theatro Municipal de São Paulo“ с участие в операта „Хамлет“ от Амброаз Тома.

Кариера

Роден в Пиза, той е син на техник. Учи пеене при няколко учители, но основно е самоук.

Руфо прави оперния си дебют през 1898 г. в „Театро Констанци“ в Рим като Вестител в “Лоенгрин” на Вагнер. Кариерата му тръгва нагоре в началото на 1900 г. и той бързо постига международна слава благодарение на силата на гласа си и интензивността на актьорската си игра.

Другите му големи дебюти са на следните места и години: Буенос Айрес (1902), Лондон (1903), Милано (1904), Лисабон (1907), Парижката опера (1911) и „Theatro Municipal“ Сао Пауло (1911). Руфо прави своя американски дебют във Филаделфия през 1912 г. и пее много в Чикаго. Той се изявява в Нюйоркската Метрополитън опера сравнително късно в кариерата си, през 1922 г., като Фигаро в „Севилският бръснар“, след като се записва в италианската армия по време на Първата световна война. Руфо изнася общо 46 представления в MЕТ от 1922 г. до 1929 г.

Репертоарът на Руфо включва повечето от водещите баритонови роли във френски и италиански опери, включително Риголето, Ди Луна, Амонасро, Жермон, Тонио, Фигаро на Росини, Валентин, Яго, Карло (както в „Ернани“, така и в „Силата на съдбата“), Набуко, Васко да Гама, Дон Жуан, Барнаба, Скарпия, Марчело и Ренато в „Бал с маски“. Той също така е известен със своите баритонови интерпретации в няколко оперни творби, които са до голяма степен забравени в днешно време, а именно: главните роли в „Хамлет“ от Амброаз Тома и в „Христофор Колумб“ от Франчети, плюс Каткарт в „Zaza“ от Леонкавало и Нери в „La cena delle beffe“ от Умберто Джордано.

Вокални характеристики

Подобно на своя съвременник – тенора Енрико Карузо, Руфо представлява нов стил на пеене, в който декламационната сила и гръдният глас засенчват ударението, поставено от предишното поколение върху вокалната грация, гъвкавостта и техническото усъвършенстване. Следователно някои консервативни коментатори сравняват Руфо неблагоприятно с елегантния му италиански предшественик Матиа Батистини, който е майстор на белкантото и притежава по-малко плътен тембър, по-ярък от този на Руфо. Въпреки това, според настоящи критици като Джон Стийн и Майкъл Скот, разликата между двата велики баритона не е била толкова ясна, колкото някои предполагат в миналото, тъй като и двамата демонстрират изключителна вокална гъвкавост и контрол, както и способността да държат дълга линия от легато. И двамата предпочитат мъжествен интерпретаторски стил и дори споделят един и същ вокален педагог – Венчеслао Персичини.

Пишейки в списание „Gramophone“ през 1928 г., често язвителният британски и бъдещ звукозаписен продуцент Уолтър Леге възхвалява пеенето на Руфо, припомняйки си рецитал, при който е слушал Тита Руфо да изнася шест години по-рано в Лондон. Леге казва:

„Първата му публика беше спечелена от невероятната красота на музикалната фраза, на мъжествения му глас, широк, симпатичен, с ненадминато богатство, толкова много лекота на продуциране, такова изобилие от високо докосване до „G“-тонове. Но нещо повече! Безкрайната финост на Руфо, разнообразието от цветящи тонове, интерпретаторска визия и искреност, неговият великолепен контрол, невероятни дихателни способности и безупречна фраза го запечатват като гений.“

(край на цитата)

Руфо е плодовит артист. Той записва над 130 плочи със 78 оборота в минута, както акустични, така и електрически, първо за „Pathé Frères“ в Париж през 1904 г., а след това ексклузивно за „Victor“ („The Gramophone Company/HMV“ в Англия), започвайки през 1907 г. и завършвайки през 1920 г. Както беше и в случая с Карузо, гласът на Руфо се регистрира изключително добре. Той е толкова богат и разнообразен, че дори чрез примитивния процес на акустичен запис, все още има какво да се чуе.

Руфо продължава да записва в ерата на електрическите записи след 1925 г., но доколкото човек може да прецени (много неиздадени заглавия), повечето от тези по-късни записи са други. Това е, което критикът Джон Стийн нарича „кухота”, която сега е очевидна в неговия среден обхват. Въпреки това, непубликуваните електрически записи на „Victor Talking Machine Company“ и някои непубликувани записи, направени дори по-късно в Лондон през 1933 г., са повече от трогателни – „beaux restes”, с много глас, техника и чар, оцелели до тази късна дата (странно, в сравнение с публикуваните електрически записи).

Както бе споменато от Джон Стийн и Pleasants, Руфо записва в разцвета на силите си две арии, които се открояват като пример за неговия глас и стил. Първият пример е „Бриндизи“ от „Хамлет“ (направен през 1907 г. и преработен през 1911 г.), чийто ритъм демонстрира неговия изненадващ ентусиазъм и контрол на дишането. Вторият е непридруженото “All’erta, marinar!” от „Африканката“ на Майербер, който показва енергийния резонанс и блясъка на горния му регистър. Като примери за неговата вокална ловкост се открояват ранните му дискове на „Largo al factotum“ от „Севилският бръснар“. Други дискове с арии, избрани за похвала от Pleasants, Steane и Scott, включват акустичните „Victor“-записи на Руфо на следните арии: “Pari siamo”, “Urna fatale”, “Credo in un Dio crudel”, “Tremin gl’insani” , „Buona Zazà, del mio buon tempo“, „Nemico della patria“ и „Prologo“ от „Палячи“. Всички тези записи могат да бъдат чути в CD колекции, издадени от лейбълите „Pearl“ и „Preiser“.

Руфо никога не е бил „баритон в един оперен театър“ или постоянен певец в която и да е оперна трупа, той сам по себе си е номадска звезда и получава най-високи хонорари и най-добри оценки, където и да пее. Руфо е единственият мъж – оперен певец на своето време, който можеше да се конкурира с Карузо по отношение на знаменитост и хонорари. Изненадващо, те често пеят заедно и правят само един издаден комерсиален запис: наелектризиращо изпълнение на „Дуетната клетва“ в „Отело“ на Джузепе Верди.

Историците дават две обяснения за този инцидент. Първо, професионална ревност: нито Руфо, нито Карузо обичат да споделят славата с друга екстравагантно талантлива звезда. Второ, малко оперни театри биха могли да си позволят да платят огромни хонорари и на двамата певци заедно, особено ако има и скъпа певица – дива, която се изявява в същата продукция.

Силният стил на пеене на Руфо може би не е благоприятен за вокалното дълголетие и неговият гласов спад започва сравнително рано (след около 20 години, прекарани на върха на кариерата му). Може би семената на ранния упадък на Руфо са били посяти във факта, че той до голяма степен е бил самоук. Самият Руфо като че ли разпознава това и той отказва да преподава вокално изкуство след пенсионирането си, заявявайки:

Той се пенсионирва през 1931 г., оставайки няколко години в Швейцария и в Париж. Написва автобиографичната книга „La mia parabola“ („Моята притча“). През 1937 г. се завръща в Италия, където по-късно е задържан от властите за противопоставяне на надигащия се фашистки режим и защитаване на социалистически убеждения. Автобиографията му наскоро е преведена на английски. Тита Руфо умира във Флоренция от сърдечно заболяване през 1953 г. на 76 години.

(край на превода от източници на португалски език)

Изяви на Тита Руфо във Виенската държавна опера и в МЕТ Ню Йорк

Както при всички мои статии за оперни артисти, които имат изяви във Виенската държавна опера и във МЕТ Ню Йорк, така и при Тита Руфо ще дам допълнителни сведения за неговите изяви в тия два оперни театъра.

Интересно, въпреки че Тита Руфо има редица изяви в най-големите оперни театри в Европа, на сцената на Виенската държавна опера той е имал само една единствена изява на 6 октомври 1906 г. в ролята на Риголето от едноименната опера на Верди. Цитирам подробности:

Виенска държавна опера

Titta Ruffo als Rigoletto in „Rigoletto“

Samstag, 6. Oktober 1906

BESETZUNG | 06.10.1906

Musik	Giuseppe Verdi
Text	Francesco Maria Piave
Dirigent	Franz / Francesco Spetrino
Der Herzog von Mantua	Enrico Caruso
Rigoletto	Titta Ruffo
Gilda	Selma Kurz
Sparafucile	Wilhelm Wissiak
Maddalena	Hermine Kittel
Giovanna	Frau Theo Drill-Orridge/Oridge
Graf von Monterone	Alexander Haydter
Marullo	Gerhard Stehmann
Borsa	Arthur Preuß
Graf von Ceprano	Ferdinand Marian
Die Gräfin Ceprano	Jenny Pohlner
Ein Page der Herzogin	Berta Kiurina-Leuer
Ein Türhüter	Benedikt Felix

(край на цитата)

Както виждаме, заедно с Тита Руфо играят в главните роли Енрико Карузо в ролята на Херцогът от Мантуа и Зелма Курц в ролята на Джилда. За Енрико Карузо съм писал до сега много пъти, но за сопрана Зелма Курц – никога досега. Ето защо искам да дам кратка справка за тази прочута за епохата си певица – колоратурно сопрано със световна кариера. Цитирам кратка справка:

Зелма Курц (на немски: Selma Kurz), родена на 15 октомври 1874 г. в Биелско Бяла, Австрийска Силезия, Австро-Унгария, починала на 10 май 1933 г. във Виена, Австрия е австрийска оперна певица (колоратурен сопран).

Зелма Курц има еврейски произход. Кръстена е в католическа църква. Учи в манастир, скоро обаче монахините откриват красотата на нейния глас. На 16-годишна възраст, благодарение на финансовата подкрепа на принц Миклош Естерхази, тя заминава да учи вокално изкуство във Виена при Йоханес Рес. По-късно учи в Париж при Ян Решке и Матилда Маркези дьо Кастроне.

Дебютира през 1895 г. в Хамбург в главната роля в операта “Миньон” от Амброаз Тома. През 1896 г. тя изпълнява във Франкфурт ролята на Елизабет в операта „Танхойзер“ от Рихард Вагнер. През 1899 г. Густав Малер я кани за солистка във Виенската опера, където тя успешно играе до 1926 г. Малер се влюбва в Зелма Курц и те влизат в кратка връзка през пролетта на 1900 г. По това време обаче на членовете на Придворната опера е забранено да се женят и затова Курц избира творческа кариера.

През 1899 г. Зелма Курц пее на премиерата на „Йоланта“ от П. И. Чайковски, през 1900 г. – в операта-буфо “Така правят всички” от Моцарт, през 1909 г. във Виена – “Мадам Бътерфлай” от Джакомо Пучини.

Виртуозно и с голямо умение тя изпълнява водещи колоратурни партии, еднакво успява както в лиричните (Мими), така и в драматичните (Зиглинда във „Валкюри“ от Вагнер, и други).

През 1904-1905 и 1924 г. тя пее на сцената на лондонския кралски театър “Ковънт Гардън”, където Енрико Карузо е неин партньор в “Риголето” от Верди (Зелма Курц играе в ролята на Джилда). През 1916 г. тя пее с блясък партията на Цербинета при виенската премиера на новата постановка на операта на Рихард Щраус „Ариадна на Наксос“. Обикаля с гастроли цяла Америка. През 1921 г. пее в Ню Йорк. През 1922 г. изпълнява ролята на Констанца в „Отвличане от сарая“ на Моцарт на фестивала в Залцбург.

Омъжва се за известния виенски гинеколог Йозеф фон Халбан, от когото ражда дъщеря, певицата Деси фон Халбан (1912-1996) и син Георг (1915-1998).

Зелма Курц умира от раково заболяване на 10 май 1933 г. във Виена. Погребана е в почетен гроб на Виенското централно гробище.

(край на цитата)

Изяви на Тита Руфо в Метрополитън опера в Ню Йорк

Както вече писах преди, Тита Руфо има общо 46 изяви в МЕТ Ню Йорк в следните 7 опери: Фигаро в „Севилският бръснар“ от Росини, Дон Карлос в „Ернани“ от Верди, Амонасро в „Аида“ от Верди, Тонио в „Палячи“ от Леонкавало (в другата едноактна опера „Селска чест“ от Маскани, която се представя в този ден играе българският тенор Арман Токатян в ролята на Туриду), Карло Жерар в „Андре Шение“ от Джордано, Барнаба в „Джоконда“ от Понкиели и Нери в „La cena delle beffe“ от Джордано.

Цитирам подробности по отделните опери:

Дебюта на Тита Руфо в МЕТ е на 19 юнуари 1922 г. като Фигаро в „Севилският бръснар“ от Росини. Ето състава на ансамбъла при тази изява:

[Met Performance] CID:79860
Il Barbiere di Siviglia {113} Metropolitan Opera House: 01/19/1922.

(Debut: Titta Ruffo
Review)Metropolitan Opera House January 19, 1922IL BARBIERE DI SIVIGLIA {113} Figaro..................Titta Ruffo [Debut] Rosina..................Cora Chase Count Almaviva..........Mario Chamlee Dr. Bartolo.............Pompilio Malatesta Don Basilio.............José Mardones Berta...................Louise Bérat Fiorello................Vincenzo Reschiglian Sergeant................Pietro Audisio Conductor...............Gennaro Papi [In the Lesson Scene Cora Chase sang Charmant oiseau from La Perle du Brésil (David).](край на цитата)

Относно този дебют на Тита Руфо, в списанието „Musical America“ е поместена рецензия, която ще цитирам в оригинал на английски език, после в мой превод на български език:

Review (unsigned) in Musical America Titto Ruffo's Debut The latest recruit to join the merry band of Figaros who have frolicked with the pattering vocables of Rossini's "Barber of Seville" at the Metropolitan, Titta Ruffo vaulted into his place as one of Giulio Gatti-Casazza's stellar baritones on Thursday evening. Four times previously he had been announced to appear, but laryngitis interfered. He was given a heart-warming welcome, with the greatest heat manifesting itself from behind the rail and in the far balconies. The big-voiced Tuscan had some difficulty beginning the "Largo al Factotum" because of the applause which greeted him as he entered, and was manifestly nervous as he sang it. The fun of subsequent scenes restored his normal poise and he delivered the rapid "secco" with much skill and not a few touches of effective comedy, coloring his phrases drolly and not infrequently propelling forth tones as vital as they were powerful. It was not a new characterization, however, as he had sung the part in New York and with the Chicago Opera Association, and his audience seemed to know just what to expect. Cora Chase was reasonably successful with the bravura music of Rosina and was sufficiently vivacious. Her imitation of the scolding Don Bartolo was a particularly effective bit. Her lesson air was "Charmant Oiseau" from "Le Perle du Brésil." Others in the cast were Jose Mardones, ever a sonorous and humorous Don Basilio, Pompilio Malatesta, a farcial Don Bartolo, Louise Bérat, Pietro Audisio and Vincenzo Reschiglian. Mr. Papi conducted.

(край на цитата)

Превод:

Рецензия (неподписана) в „Musical America“

Дебютът на Тито Руфо

Най-новият новобранец, който се присъедини към „веселата банда на Фигаровци“, която се забавлява със шеговитите вокали в „Севилския бръснар“ от Росини в МЕТ – Тита Руфо, се изкачи в четвъртък вечер на мястото на един от звездните баритони на МЕТ – Джулио Гати-Кадзаца (Giulio Gatti-Cazazza). Четири пъти преди това го обявяваха да се яви, но ларингитът пречеше за това. Посрещнаха го с топли поздрави, като най-възторжените овации бяха зад парапета и в далечните балкони.

Тосканецът с мощен глас имаше известни трудности да започне „Largo al Factotum“ поради аплодисментите, които го посрещнаха когато влезе, и беше явно нервен, докато пееше тази ария. Забавлението от последващите сцени възстанови нормалното му равновесие и той изпълни бързото „secco“ с много умения и не малко щрихи на ефективна комедия, оцветявайки фразите си забавно и нерядко изпълявайки тонове, колкото жизнени, толкова и силни. Това обаче не беше нова характеристика, тъй като той беше изпял вече тази роля в Ню Йорк при гостуване с Чикагската оперна асоциация и публиката изглежда знаеше точно какво да очаква.

Кора Чейс имаше доста голям успех с бравурната музика на Розина и беше достатъчно жизнена. Нейната имитация на смъмрящия се Дон Бартоло беше особено ефектна. Нейният урок беше „Charmant Oiseau“ от „Le Perle du Brésil“. Други в актьорския състав бяха Хосе Мардонес, винаги звучен и хумористичен Дон Базилио, Помпилио Малатеста, фарсиерският Дон Бартоло, Луиз Берат, Пиетро Аудизио и Винченцо Решилян. Г-н Папи дирижира.

(край на превода)

Само 9 дни след дебюта си в МЕТ като Фигаро, Тита Руфо има нова роля – този път в операта „Ернани“ от Верди като Дон Карлос. Цитирам подробности относно ансамбъла на 28 януари 1922 г.:

Metropolitan Opera House January 28, 1922 MatineeERNANI {8} Giuseppe Verdi--Francesco Maria Piave Ernani..................Giovanni Martinelli Elvira..................Rosa Ponselle Don Carlo...............Titta RuffoDon Ruy Gomez de Silva..José Mardones Giovanna................Minnie Egener Don Riccardo............Giordano Paltrinieri Jago....................Vincenzo Reschiglian Spanish and Oriental Divertissement 1) Scherzo Spagñolo: Rosina Galli, Florence Rudolph, Giuseppe Bonfiglio 2) Oriental Dance (Turkish and Arabian): Corps de Ballet 3) Gitanella: Rosina Galli, Giuseppe Bonfiglio 4) Ensemble: Rosina Galli, Giuseppe Bonfiglio, Corps de Ballet Conductor...............Gennaro Papi

(край на цитата)

И при тази роля в списанието „Musical America“ е публикувана рецензия за участието на Тита Руфо. Цитирам в оригинал на английски език, после в мой превод на български език:Review of Oscar Thompson in Musical America Ruffo in 'Ernani' When the greatest possible number or standees had been admitted to the Metropolitan Saturday afternoon, attendants cleared the lobby of hundreds of disappointed ones. The reason for the crush was the first appearance of Titta Ruffo in "Ernani," the Verdi opera which General Manager Gatti-Casazza revived especially for Ruffo, but which was given without him at its first two representations because of the baritone's stubborn indisposition. The throng about the rail was as vociferous as it was dense and piled demonstration on demonstration in behalf of the big-voiced Tuscan. Regally costumed and of kingly bearing, Ruffo made something more dramatically of the rôle of Don Carlos than his predecessor did, but, truth to tell, he did not sing it as well. There were indications that he was not in his best voice; per example, his failure to seize upon the opportunity to sing the optional high A-natural in "O Sommo Carlo," an opportunity seldom overlooked by baritones who have this note in their compass - as Ruffo proved he had, a year ago, when he sang it in Iago's "Brindisi" in "Otello." Of more concern, however, than this omission, was his rhythmic uncertainty, his savage dismemberment of "Lo Vedremo," and his lack of fluent lyricism in "Vieni Meco, Sol di Rose." The cast, otherwise, was the same as at earlier performances, with Rosa Ponselle as Elvira, Giovanni Martinelli as Ernani and Jose Mardones as Silva. Mr. Papi conducted.

(край на цитата)

Превод:

Рецензия от Оскар Томпсън в „Musical America“

Руфо в “Ернани”

Когато възможно най-голям брой правостоящи бяха допуснати в Метрополитън опера в събота следобед, служителите разчистиха фоайето от стотици разочаровани меломани. Причината за съкрушението беше първата изява на Тита Руфо в „Ернани“ от Верди, която генералният директор Джулио Гати-Кадзаца възроди специално за Руфо, но която беше представена без него при първите две представяния поради упоритото неразположение на баритона. Посетителите около парапета пред сцената бяха колкото гръмогласни, толкова и с оживени овации след овации в полза на тосканеца с мощен глас.

Облечен в царствен костюм и с кралска осанка, Руфо направи нещо по-драматично от ролята на Дон Карлос в сравнение със своя предшественик, но, честно казано, той не я изпя добре. Имаше признаци, че не е с най-добрия си глас; например неуспехът му да се възползва от възможността да изпее незадължителното високо „Ла“ – естествено в „O Sommo Carlo“, възможност, рядко пренебрегвана от баритоните, които имат тази нота във възможностите си – както Руфо доказа преди година, че я има, когато той я изпя в “Бриндизи” на Яго в “Отело”. По-голямо безпокойство обаче, отколкото този пропуск, беше неговата ритмична несигурност, грубото разчленяване на “Lo Vedremo” и липсата на плавен лиризъм във “Vieni Meco, Sol di Rose”. Актьорският състав, иначе, беше същият както при по-ранните представления, с Роза Понсел като Елвира, Джовани Мартинели като Ернани и Хосе Мардонес като Силва. Г-н Папи дирижира.

(край на превода)

На 19 декември 1922 г. Тита Руфо играе третата си роля в МЕТ – този път като Тонио в едноактната опера „Палячи“ от Леонкавало. Интересен факт тогава е участието в същата вечер в другата едноактна опера, която се играе преди „Палячи“ – именно „Селска чест“ от Маскани, на българския тенор от Пловдив Арман Токатян (писал съм статии за него!) в главната роля на Туриду. В тази роля Токатян има своя дебют на сцената на МЕТ. Цитирам ансамблите при двете едноактни опери:

[Met Performance] CID:82470
Cavalleria Rusticana {210}
Pagliacci {220} New York, Brooklyn: 12/19/1922.

(Debut: Armand Tokatyan)

New York, Brooklyn December 19, 1922CAVALLERIA RUSTICANA {210} Santuzza................Frances Peralta Turiddu.................Armand Tokatyan [Debut] Lola....................Flora Perini Alfio...................Millo Picco Mamma Lucia.............Grace Anthony Conductor...............Roberto Moranzoni Director................Armando Agnini Set designer............Mario Sala Set designer............Angelo Parravicini Costume designer........Maison Chiappa ....PAGLIACCI {220} Nedda...................Elisabeth Rethberg Canio...................Morgan Kingston Tonio...................Titta RuffoSilvio..................Gustav Schützendorf Beppe...................Angelo Badà Conductor...............Gennaro Papi Director................Armando Agnini

(край на цитата)

Един месец по-късно, на 18 януари 1923 г. Тита Руфо дебютира в четвъртата си роля в МЕТ – като Амонасро в „Аида“ от Верди. Цитирам ансамбъла при спектакъла на тази дата:

Metropolitan Opera House
January 18, 1923 Matinee

AIDA {279}
Giuseppe Verdi–Antonio Ghislanzoni

Aida………………..Elisabeth Rethberg
Radamès……………..Giovanni Martinelli
Amneris……………..Jeanne Gordon
Amonasro…………….Titta Ruffo
Ramfis………………José Mardones
King………………..Edmund Burke
Messenger……………Pietro Audisio
Priestess……………Laura Robertson
Dance……………….Florence Rudolph

Conductor……………Roberto Moranzoni

(край на цитата)

В края на същата 1923 г. Тита Руфо има пета нова роля в МЕТ – този път като Карло Жерар в операта „Андре Шение“ от Умберто Джордано. В главната роля на Андре Шение играе Бениамино Джили, Мадалена е прочутата Роза Понсел, с която Тита Руфо е играл преди това в „Ернани“ от Верди. Цитирам ансамбъла на 17 декември 1923 г.:

Metropolitan Opera House
December 17, 1923

ANDREA CHÉNIER {20}

Andrea Chénier……….Beniamino Gigli
Maddalena……………Rosa Ponselle
Carlo Gérard…………Titta Ruffo
Bersi……………….Ellen Dalossy
Countess di Coigny……Kathleen Howard
Abbé………………..Giordano Paltrinieri
Fléville…………….Lawrence Tibbett
L’Incredibile………..Angelo Badà
Roucher……………..Italo Picchi
Mathieu……………..Adamo Didur
Madelon……………..Flora Perini
Dumas……………….Louis D’Angelo
Fouquier Tinville…….Paolo Ananian
Schmidt……………..Pompilio Malatesta
Major-domo…………..Pompilio Malatesta

Conductor……………Roberto Moranzoni

(край на цитата)

Една година по-късно – на 23 декмеври 1924 г. Тита Руфо отново играе в главна роля – шеста в МЕТ, в италианска опера – този път като Барнаба в „Джоконда“ от Понкиели, наново пак с Бениамино Джили в ролята на Енцо. Дирижира Тулио Серафин. Цитирам ансамбъл на тази дата:

New York, Brooklyn
December 23, 1924

LA GIOCONDA {75}

La Gioconda………….Florence Easton
Enzo………………..Beniamino Gigli
Laura……………….Jeanne Gordon
Barnaba……………..Titta Ruffo
Alvise………………José Mardones
La Cieca…………….Merle Alcock
Zuàne……………….Vincenzo Reschiglian
Isèpo……………….Giordano Paltrinieri
Monk………………..Louis D’Angelo
Steersman……………Arnold Gabor
Singer………………Vincenzo Reschiglian

Conductor……………Tullio Serafin

(край на цитата)

Последната нова роля на Тита Руфо – седма по ред в МЕТ – идва в началото на 1926 година. Това е ролята на Нери в операта „La cena delle beffe“ от Умберто Джордано – примиера в САЩ. Тази опера не е така популярна като например „Андре Шение“ и „Федора“ от същия композитор, които се играят по целия свят с огромен успех. Цитирам ансамбъла при тази премиера (в една от главните роли играе наново Бениамино Джили), после ще дам малки допълнения относно самата опера:

Мetropolitan Opera House
January 2, 1926 Matinee
United States Premiere

LA CENA DELLE BEFFE {1}
U. Giordano-S. Benelli

Ginevra……………..Frances Alda
Giannetto……………Beniamino Gigli
Neri………………..Titta Ruffo
Gabriello……………Angelo Badà
Tornaquinci………….Louis D’Angelo
Calandra…………….Vincenzo Reschiglian
Fazio……………….Millo Picco
Cintia………………Henriette Wakefield
Lapo………………..Max Altglass
Doctor………………Adamo Didur
Trinca………………Giordano Paltrinieri
Laldomine……………Merle Alcock
Fiammetta……………Grace Anthony
Lisabetta……………Ellen Dalossy

Conductor……………Tullio Serafin

(край на цитата)

Допълнения относно операта „La cena delle beffe“ от Умберто Джордано:

За тази опера има редица информации на различни езици. Избрал съм такава на немски език, която цитирам в превод на български:

LA CENA DELLE BEFFE

У.мберто Джордано

„La cena delle beffe“ е опера в четири действия от Умберто Джордано по либрето на Сем Бенели, адаптирана от едноименната драма.

Историята се развива във Флоренция по времето на Лоренцо де Медичи и разказва за съперничеството между Джането Малеспини и Нери Киарамантези за любовта към красивата Джиневра и за жаждата на Джането за отмъщение относно жестока шега, изиграна му от Нери и брат му Габриел. Измамата, организирана от Джането като отмъщение, в крайна сметка води до убийството на Нери, както и на Джиневра, така и (случайно) на собствения му брат. Операта завършва с полудяването на Нери.

История на композицията

Либретото за операта на Джордано е адаптирано от драматурга и поета Сем Бенели от неговата драма в стихове „La cena delle beffe“. Описана като драматична поема, тази творба е представена за първи път в Рим в „Театро Аржентина“. Подобно на много от произведенията на Бенели, тя е написана в цветисти неоромантични стихове, с исторически фон и мелодраматичен и изпълнен с насилие сюжет. Работата на Бенели мигновено става хит в Италия. Тя е изпълнена едновременно при четири различни турнета и все още е част от репертоара днес. Версия на пиесата, адаптирана от Жан Ришпен, озаглавена „La spotery“, е представена в Париж през 1910 г. със Сара Бернар в ролята на Джането. Пиесата се изнася в продължение на 21 вечери, но плановете за поставянето й в Ню Йорк по-късно същата година трябва да бъдат отменени, когато погрешни декори са изпратени от Париж. Английската адаптация на Едуард Шелдън „The Jest“, с участието на Джон Баримор в ролята на Джането Малеспини и Лайънъл Баримор в ролята на Нери Киарамантези, е значително по-успешна с 256 представления в „Plymouth Theatre“ в Ню Йорк.

Умберто Джордано се свързва със Сем Бенели през 1917 г. и му предлага да адаптира драмата в опера. Първоначално Бенели отказва, тъй като композиторът Томазо Монтефиоре е получил правото да композира опера въз основа на това произведение през 1910 г., въпреки че не е започнал работа по него до 1917 г. След дълги преговори със своя издател „Sonzogno“, Джордано успява да получи правата за композиране на произведението на 15 септември 1923 г. Самият Бенели се заема с адаптирането на либретото.

История на представленията

Премиерата на „La cena delle beffe е на 20 декември 1924 г. в Миланската Скала, режисирана от Джовакино Форцано и дирижирана от Артуро Тосканини, с Кармен Мелис като Джиневра, Хиполито Лазаро като Джането и Бенвенуто Франчи като Нери. Декорите и костюмите са проектирани от Галилео Кини, който е проектирал и премиерата на пиесата на Бенели през 1909 г.

Премиерата има триумфален успех с 24 участия на същия диригент и певци. Пресата от онова време отбелязва, че в това произведение Джордано „не се дистанцира от своя художествен театър нито в линията, нито в мелодията, и че той само намеква за някои модернистични какофонии в една точка“.

Въпреки големия успех на премиерата, някои критици имат известни резерви към творбата. Андреа Дела Корте определя партитурата като „проста и ясна, в маниера на Мадам Сан Жен“, но също така по-технически изтънчена и хармонична“, отбелязвайки някои несъответствия между музиката и сцените и смята творбата за „мелодрама, написана без дълбоко духовно усилие”.

Успехът в Миланската Скала довежда до представления в цяла Италия и в чужбина. Премиерата извън Милано е на 25 март 1925 г. в „Театро Сан Карло“ в Неапол, режисирана от Джино Маринуци (1882-1945) с Ебе Стиняни като Джиневра и Мариано Стабиле като Нери Киарамантези. Следват премиери на 19 ноември в „Театро Ла Фениче“ във Венеция, на 21 ноември в „Театро Комунале“ в Болоня.

На 2 януари 1926 г. е премиерата в САЩ в Метрополитън опера с изключителен актьорски състав под ръководството на Тулио Серафин: Франсис Алда като Джиневра, Бениамино Джили като Джането, Тита Руфо като Нери и Анджело Бада като Габриело.

До 1930 г. операта е достигнала до 40 града по света. Въпреки това Метрополитън дава само дванадесет представления за два сезона, а след 1930 г. има само спорадични представления, въпреки че операта никога не изчезва напълно от репертоара.

Други премиери: на 7 януари 1926 г. в „Театро Верди“ (Триест), на 14 януари в „Театро Реджио“ в Торино с Мелис, Франси и Ло Джудиче, на 30 януари в „Театро Костанци“ в Рим с Ива Пачети като Джиневра и Франческо Мерли като Джането Маласпини, на 5 май в „Театро Доницети“ в Бергамо и на 29 септември 1927 г. в Операта на Сан Франциско с Лорънс Тибет като Нери Киарамантези и Анджело Бада като Габриело.

Сред най-важните скорошни възобновявания са тези от 1987 г. на Оперния фестивал в Уексфорд с Фабио Армилиато и Мириам Гаучи, през 1988 г. отново в театър „Джордано“ във Фоджа с Фабио Армилиато и Рита Лантиери и през 1999 г. в Цюрихската опера и в „Театро Комунале ди Болоня“, в продукция на Лилиана Кавани, и двете с Даниела Деси. Има и концертно изпълнение на ансамбъла „Teatro Grattacielo“ в „Alice Tully Hall“ в Ню Йорк през 2004 г. Операта е възродена и през сезон 2015/2016 в Миланската Скала.

(край на допълненията относно операта „La cena delle beffe“)

Последната – прощална изява на Тита Руфо в МЕТ Ню Йорк е на 22 февруари 1929 г. в ролята на Амонасро в „Аида“ от Верди – неговата 46-а изява на тази сцена. Дирижира Тулио Серафин. Цитирам ансамбъла на тази дата:

Metropolitan Opera House
February 22, 1929 Matinee

AIDA {339}
Giuseppe Verdi–Antonio Ghislanzoni

Aida………………..Leonora Corona
Radamès……………..Giacomo Lauri-Volpi
Amneris……………..Karin Branzell
Amonasro…………….Titta Ruffo [Last performance]
Ramfis………………Pavel Ludikar
King………………..William Gustafson
Messenger……………Alfio Tedesco
Priestess……………Aida Doninelli
Dance……………….Rita De Leporte

Conductor……………Tullio Serafin