Австрийският композитор с унгарски корени Франц Шмид, починал на днешния ден преди 85 години

Драги приятели на оперната и симфонична музика, днес на 11 февруари 2024 г. пиша статия за първи път за австрийския оперен и симфоничен композитор от миналия век Франц Шмид (Franz Schmidt), чието има не е много известно в България, макар че той е един от най-известните австрийски симфонични композитори след епохата на Антон Брукнер. При това той е изявен виолончелист, пианист, органист, университетски професор, подготвил десетки видни музиканти по своето време.

Повод да пиша днес за Франц Шмид е кръглата годишнина днес от датата на смъртта му – 11 февруари 1939 г., на която дата днес се навършват кръглите 85 години.

Друг повод днес да почета Франц Шмид е този, че през настоящата 2024 година на 1 април ще се навършат кръглите 110 години от премиерата на неговата опера „Нотр Дам“ – късна романтична опера в две действия. Той сам пише либретото заедно с Леополд Вилк. За модел служи романът „Парижката Света Богородица“ от Виктор Юго. Премиерата е на 1 април 1914 г. във Виенската придворна опера, дирижирана от Франц Шалк, след като Густав Малер и Феликс Вайнгартнер отхвърлят изпълнението на операта, която вече е написана между 1903 и 1906 г.

Но през настоящата 2024 година има още една кръгла годишнина, свързана с Франц Шмид – той е роден на 22 декември 1874 г. в Пресбург (сега Братислава), така че през декември ще се навършат точно 150 години от рождението му.

Нека още в началото подчертая, че личният живот на Франц Шмид е в пълен контраст с успешната му професионална кариера. Първата му съпруга – Каролина Перзин (1880-1942) е лекувана във виенска психиатрична болница, която Шмид посещава редовно до края на живота си. Той понася невероятната душевна тежест заедно с общото им дете Ема (1902–1932), която умира драматично – внезапно след раждането на дъщеря си. Съкрушеният баща Франц Шмид озаглавява своята 4-та симфония „Requiem für meine Tochter“ (Реквием за моята дъщеря).

Трябва да ви споделя, че наскоро слушах тази великолепна симфония-реквием тук в Германия по радиото във Франкфурт в изпълнение на Симфоничния орекстър на Радиото в провинция Хесен и останах дълбоко впечатлен от музиката и изпълнението, от особената дълбочина на философското тълкуване на произведението.

От 1896 до 1911 г. Шмид е член на Виенската филхармония и до 1914 г. соло виолончелист в оркестъра на Придворната опера (сега оркестър на Виенската държавна опера) и е еднакво признат и прославян като органист, солист, камерен музикант, корепетитор и диригент.

През 1914 г. Шмид получава професура по пиано във Виенската музикална академия. През 1925 г. той става директор там и е ректор от 1927 до 1931 г. Като преподавател по пиано, виолончело, контрапункт и композиция той обучава в музикалната академия значими музиканти, диригенти и композитори, които по-късно стават широко известни.

Много награди свидетелстват за високото уважение, с което Франц Шмид се е ползвал, между другото: ордена „Франц Йосиф“, както и почетната докторска степен (Dr. phil. h. c.) от Виенския университет, присъдена по случай 60-ия му рожден ден. Според изявления на ученици на Шмид, техният учител е знаел наизуст почти всички произведения за пиано, известни по онова време.

Франц Шмид е един от композиторите на австрийския късен романтичен период, а музиката му се характеризира с характерен звуков език с фини хармонизации. Върхът на неговото не много обширно, но висококачествено творчество е ораторията „Книгата със седемте печата“, чиято премиера е изпълнена от Виенския симфоничен оркестър и „Wiener Singverein“.

Този талантлив музикален поет с унгарски корени от страна на майка си, роден в Братислава, често издава унгарския си произход в своята музика. Шмид е музикант с високо развито музикално въображение, великолепни познания, специална природа и чувственост. Ученикът на Антон Брукнер, който съчетава елементи от класическата форма с модерна техника и стои на солидна основа, овладява всички новости на съвременното музикално изкуство: богата, еклектична хармонизация и колоритна майсторска оркестрация. Винаги дава нещо ново, безусловно да се експериментира с импресионизма, но е далеч от сензациите. Неговите четири симфонии, песни и камерна музика са върхови музикални постижения.

Проф. д-р Франц Шмид, съдебен съветник, умира от инфаркт във вилата си в Перхтолдсдорф край Виена на 11 февруари 1939 г.

На 17 февруари 1939 г. останките на Шмид са изложени в Златната зала на „Wiener Musikverein“, след което са осветени в „Карлскирхе“ във Виена и положени в церемониален гроб на Виенското централно гробище („Zentralfriedhof Wien“).

След този малък увод ще се спра на биографични бележки и дейност на композитора Франц Шмид, който се е поминал на днешния ден преди 85 години. Цитирам данни от източници на немски език:

Франц Шмид, роден на 22 декември 1874 г. в Пресбург, днес Братислава, Австро-Унгария, починал на 11 февруари 1939 г. в Перхтолдсдорф, Австрия е австрийски композитор.

Живот

Франц Шмид е син на търговеца от Братислава Франц Шмид и съпругата му Мария, родена Раваш, която идва от Унгария. Майка му – отлична пианистка – забелязва изключителния му талант, дава му уроци по пиано като дете и го запознава с творчеството на Йохан Себастиан Бах. Органистът във Францисканската църква в Братислава – отец Фелициан Йозеф Моцик преподава на Франц Шмид музикална теория и свирене на орган. Шмид учи пиано при Теодор Лешетицки, с когото скоро се скарват поради остарелия му стил на интерпретация, който се характеризира с изкривяване на темпото „Rubato“.

(Моя бележка – Б.К.: „Rubato“ или „tempo rubato“ (свободно в изпълнение, на италиански „rubare“ = да ограбя, открадна), също „rubamento di tempo“, „rubando“, в музиката се отнася до различни видове удължаване или съкращаване при свиренето на тонове, често съчетано с изискването „откраднатото време” трябва да се възвърне).

(край на бележката)

През 1888 г. семейството се премества от Братислава във Виена и Шмид продължава обучението си в Консерваторията на „Дружеството на приятелите на музиката“ – композиция при Роберт Фукс, виолончело при Фердинанд Хелмесбергер и за кратко време контрапункт при Антон Брукнер, което обучение завършва с отличие през 1896 г. Писателските характеристики на Роберт Фукс могат да бъдат намерени в произведения за орган на Франц Шмид.

От 1896 до 1911 г. Шмид е член на Виенската филхармония и до 1914 г. соло виолончелист в оркестъра на Придворната опера (сега оркестър на Виенската държавна опера) и е еднакво признат и прославян като органист, солист, камерен музикант, корепетитор и диригент. Заедно с Оскар Адлер свири в квартета на Арнолд Шьонберг. От времето си в Братислава той познава добре известния местен строител на органи Винсент Можни (също: Vincze Mozsny, 1844–1919), който му построява орган според собствените си спецификации през 1908 г. Този орган стои в енорийската църква на Мария Енцерсдорф-Зюдщат до 2016 г.

През 1914 г. Шмид получава професура по пиано във Виенската музикална академия (днес: Университет за музика и сценични изкуства). През 1925 г. той става директор там и е ректор от 1927 до 1931 г. Като преподавател по пиано, виолончело, контрапункт и композиция той обучава в музикалната академия много по-късно значими музиканти, диригенти и композитори. Най-известните му ученици включват: пианистът Фридрих Вюрер, композиторът Рудолф Вимер и Алфред Розе (син на Арнолд Розе, легендарният основател на „Квартет Розе“, концертмайстор на Виенската филхармония и зет на Густав Малер), както и по-късният учител по пеене Валтер Таусиг. Сред композиторите, които си заслужава да бъдат споменати, са Теодор Бергер, Марсел Рубин и Алфред Ул.

Шмид се отказва да преподава през 1937 г. по здравословни причини. Широките хоризонти на педагога Шмид са документирани в изпълнение на сложната творба на Арнолд Шьонберг „Pierrot Lunaire“ (Лунен Пиеро), която Шмид репетира със студенти от академията през 1929 г., която тогава се счита за част от крайния авангард. Иначе едва ли е имало лични отношения между представителите на т. нар. „Виенска школа“ около Арнолд Шьонберг и „късния романтик” Франц Шмид.

Много награди свидетелстват за високото уважение, с което Франц Шмид се е ползвал, между другото: ордена „Франц Йосиф“, както и почетната докторска степен (Dr. phil. h. c.) от Виенския университет, присъдена по случай 60-ия му рожден ден. Според изявления на ученици на Шмид техният учител е знаел наизуст почти всички произведения за пиано, известни по онова време.

Личният живот на Франц Шмид обаче е в ярък контраст с успешната му професионална кариера: две юношески любовни увлечения остават несбъднати. Първата му съпруга Каролина Перзин (1880–1942) е била лекувана стационарно във виенската психиатрична болница „Am Steinhof“ от 1919 г. (и убита три години след смъртта на Франц Шмид като част от националсоциалистическата кампания за евтаназия). Дъщеря му Ема (1902–1932) умира напълно неочаквано след раждането на първото си дете. Съкрушеният баща описа своята 4-та симфония като „реквием за дъщеря ми“. Едва вторият му брак с много по-младата му студентка по пиано Маргарете Жирасек (1891–1964) донася на музиканта, който вече се бори със сериозни здравословни проблеми, така необходимата стабилизация в личния му живот. Шмид също има син – Лудвиг Цирнер от първата си интимна приятелка Елиза Цвибак от студентските си години.

През последната година от живота си неизлечимо болният Шмид преживява „анексирането” на Австрия към Германската империя. На референдума през април 1938 г. той гласува „за“. Шмид е ухажван от националсоциалистите като най-важния жив композитор в Австрия, тогавашната „Ostmark“, въпреки че е смятан за „представител на религиозното изкуство“. На Шмид е възложено да напише кантата, озаглавена „Немско възкресение“. Композирането на „празнична творба“ обаче остава недовършено. През лятото и есента на 1938 г., няколко месеца преди смъртта си, Шмид завършва две произведения по поръчка за едноръкия пианист Пол Витгенщайн: Квинтет за кларинет в ла мажор и Соло токата в ре минор.

На 17 февруари 1939 г. останките на Шмид са погребани, като са положени в Златната зала на Виенската музикална асоциация, след това тялото му е осветено в „Карлскирхе“ и погребано в почетен гроб на Централното гробище във Виена.

Признание

След 1945 г. на работата и живота на Шмид се гледа много по-критично поради защитата му на „Аншлуса“, ухажването на националсоциалистите и симпатиите му към австрофашисткия режим. Леон Ботщайн обобщава това, като казва, че Шмид основава работата си върху традициите на австрийския католицизъм, създавайки си образа на неподкупен, анти-космополитен художник, който е привързан към родните си корени. Това отношение означава, че Шмид е превзет от австрофашизма и националсоциализма през 30-те години и не се противопоставя на тях.

Награди

Франц Шмид е погребан в почетен гроб на град Виена във Виенското централно гробище (група 32 C, номер 16).

През 1956 г. улицата „Franz-Schmidt-Gasse“ в Перхтолдсдорф е кръстена на него. По същото време общността на Перхтолдсдорф поставя първата паметна плоча на дома му на „Лонщайнщрасе“ 4. Тази метална плоча е посветена на създаването на Четвъртата симфония и „Книгата със седемте печата“ и годишнината от смъртта му.

На 13 февруари 1964 г. правителството на Долна Австрия открива втората паметна плоча с каменен релеф на дома му на „Лонщайнщрасе“ по случай 25-годишнината от смъртта му. Тази плоча е посветена на „Великия симфоничен композитор“.

През 1985 г. новият орган в енорийската църква в Перхтолдсдорф е кръстен на него.

През 2001 г. „Ernst-Krenek-Park“ във Виена-Хитцинг е преименуван на „Franz-Schmidt-Park“.

През 2005 г. в парка на Франц Шмид е поставен негов бюст.

(край на биографичните бележки)

От източници на унгарски и словашки езици ще дам още допълнителни сведения от биографията и дейността на днешния юбиляр:

Франц Шмид, роден на 22 декември 1874 г. в Пресбург, сега Братислава, Австро-Унгарска монархия, починал на 11 февруари 1939 г. в Перхтолдсдорф край Виена, Австрия, е композитор, виолончелист и пианист, камерен музикант, преподавател в Музикалната академия във Виена („Akademie für Musik und darstellende Kunst“ във Виена), неин директор (1925-1927), а след това ректор (1927-1931).

Живот

Франц Шмид (през живота си той също е известен композитор с името Ференц Шмид в унгарско-говорящите области, като името му е известно както на немски, така и на унгарски език). Той е роден на 22 декември 1874 г. в Братислава (Пресбург), в граничния район на унгарската част на Австро-Унгарската монархия.

Родителите му са музикални личности. Баща му, също с име Франц Шмид (1848-1910) има немски корени и управлява корабна компания. Майка му Мария Раваш (1853-1931) е от унгарски произход. Нейните предци са унгарци, тя самата свири превъзходно на пиано и открива и развива отличните таланти на детето си.

Той започва уроците си по пиано от ранна възраст и се запознава с произведенията на Й. С. Бах. Момчето учи музикална теория и свирене на орган от Йозеф Мочик (отец Фелициан), органист на францисканската църква в Братислава. В началото на 1888 г. младият Франц Шмид предизвиква смут в светските среди на родния си град с брилянтното си свирене на пиано, където е смятан за дете чудо. По-късно се обучава на пиано от Теодор Лешетицки, с когото обаче скоро се разделят поради стила му на изпълнение, характеризиращ се с остарели методи на работа, и изкривяващи „рубато“.

През 1888 г. следва решителна промяна – Франц Шмид се мести във Виена. Причината за смяната на мястото е, че безупречният човек, Франц Шмид-старши, необяснимо и неочаквано е нарушил закона. Няма съмнение, че сянката, хвърлена върху семейството, се отразява на младия Шмид до такава степен, че оказва решаващо влияние върху една от най-характерните му черти, неговата чувствителност и по-късното му психологическо състояние. Той става учител на престижното и богато семейство Гринауер в Перхтолдсдорф при Виена, където по-късно се установява като зрял учител. През 1889 г. майка му и двете му сестри Мария и Ема, го последват. По-късно животът на семейството се урежда отново, бащата започва работа като счетоводител във Виена.

През 1890 г. Франц Шмид се записва в Консерваторията на Обществото на приятелите на музиката („Konservatorium der Gesellschaft der Musikfreunde“), където Роберт Фукс му преподава композиция и учи виолончело при Фердинанд Хелмесбергер. От септември 1901 г. той работи като учител по виолончело в това учебно заведение, където учи и самият той. Завършва консерваторията през 1896 г. с отличие.

От 1896 до 1911 г. Шмид е член на Виенската филхармония („Wiener Philharmoniker“) и до 1914 г. в оркестъра на Придворната опера (сега Оркестър на Виенската държавна опера) като соло виолончелист, камерен музикант, корепетитор и диригент, където е признат и прославен. Свири с Оскар Адлер в квартета на Арнолд Шьонберг.

През 1914 г. Шмид получава позиция като професор по пиано във Виенската музикална академия (днес: Университет за музика и сценични изкуства, Виена). През 1925 г. е назначен за директор там, а от 1927 до 1931 г. изпълнява длъжността ректор.

В биографията на Шмид годините, започващи от 1925 г., се характеризират преди всичко с изключителния му ранг в Университета за музика и сценични изкуства във Виена, където той преподава в продължение на 24 години. Шмид е назначен там за директор на 1 октомври 1925 г.

Заради болестите си е принуден няколко пъти да прекъсва задълженията си като директор и да подава оставка, което най-накрая е позволено през 1927 г. И все пак на 2 юли същата година професорската колегия му връчва чрез тайно гласуване честта да стане ректора на учебното заведение. През следващите години той е преизбран за ректор и активно работи по реорганизацията на заведението. През 1931 г. Музикалната академия получава статут на колеж и ректорството на Франц Шмид приключва. Той взема майсторски клас по композиция и специален клас по пиано.

Като преподавател по пиано, виолончело, контрапункт и композиция в Музикалната академия, Франц Шмид е учител на много по-късно известни композитори, музиканти и диригенти. Негови ученици са пианистът Фридрих Вюрер, композиторът Рудолф Вимер, композиторът и диригент Алфред Розе, композиторът Теодор Бергер, композиторът Марсел Рубин и композиторът Алфред Ул, цигулар, диригент и музикален педагог, както и изключителният диригент Херберт фон Караян. Но сред забележителните му ученици са Лайош Райтер (Людовиг Райтер), също роден в околностите на Братислава, който също е композитор и музикален учител, композиторът Йозеф Трознер, роден в Трансилвания, и композиторът Егон Кемени (Виенска музикална академия, 1925 г. ), също композитор, роден през 1933 г. – до края на живота си живее и твори в Будапеща. Друг негов унгарски ученик е композиторът и музикален историк György Enyedi и István Németh-Šamorinsky, роден в Соморя, който по-късно живее в Братислава.

Франц Шмид (или Ференц Шмид) е смятан за австрийски композитор в чужбина. Той говори на унгарски език със своите родители и братя и сестри в дома на родителите си в Братислава, а също така говори на унгарски по време на посещенията си в Унгария. В интервю на д-р Кармен Отнер, Лайош Райтер също си спомня, че Франц Шмид не е приемал музиката му, композирана върху унгарско стихотворение, докато студентът не я е приспособил към ритъма на унгарския език.

По здравословни причини Шмид прекратява преподавателската си дейност през 1937 г.

Широкият спектър от работата на Шмид като учител е документиран от представянето на цялостната и силно авангардна творба на Арнолд Шьонберг – „Pierrot Lunaire“, за която Шмид научава през 1929 г. заедно със студентите от академията. Иначе почти не е имало личен контакт между представителите на т. нар. „виенска школа“ и „късния романтик” Франц Шмид.

Много награди доказват високото уважение, което се оказва към него: наред с други, Орденът на Йозеф Ференц и почетната докторска степен (Dr. phil. h. c.), присъдена му от Виенския университет (Universität Wien) по повод 60-ия му рожден ден. Според учениците на Шмид техният учител е свирил почти всички произведения за пиано, известни по това време, без ноти, наизуст.

През последната година от живота си неизлечимо болният Шмид все още разбира присъединяването на Австрия към Германската империя. Заедно с видни личности Шмид също казва „да“ по време на референдума. Освен това Шмид е смятан от националсоциалистите за най-важния жив австрийски композитор, въпреки че е считан за представител на “религиозното изкуство”. Шмид получава поръчка да напише кантатата си „Празнична песен – немско възкресение“ (Ein festliches Lied – Deutsche Auferstehung), но не я завършва. През лятото и есента на 1938 г., няколко месеца преди смъртта си, Шмид композира още две произведения, поръчани от пианиста Пол Витгенщайн – Квинтет за кларинет в ла мажор и Токата в ре минор.

Проф. д-р Франц Шмид, съдебен съветник, умира от инфаркт във вилата си в Перхтолдсдорф на 11 февруари 1939 г.

На 17 февруари 1939 г. останките на Шмид са изложени в Златната зала на „Wiener Musikverein“, след което са осветени в „Карлскирхе“ и положени в церемониалния гроб на Виенското централно гробище („Zentralfriedhof Wien“).

По повод смъртта на Франц Шмид на 11 февруари 1939 г., унгарският музикален критик Miklós Guttmann пише на 5 март 1939 г. следните бележки в „BRASSÓI PAPERS“ (5 март 1939 г., том 45, номер 53):

„Международното музикално изкуство беше ударено от тежки удари през последната половина на годината 1939: след смъртта на руския майстор певец Георги Бакланов (György Baklanoff) и неговите сънародници: отличният концертиращ изпълнител и кабаретен артист Юшни и Липо Годовски на пианото с неговата феноменален техника, сега със смъртта на Франц Шмид – водещата фигура на немските композитори, претърпяхме още една огромна загуба. Франц Шмид наследява Антон Брукнер като пряк наследник на покойния велик австрийски симфоничен композитор.

Този талантлив музикален поет от унгарски произход, роден в Братислава, често издава унгарския си произход в своята музика. Шмид е музикант с високо развито музикално въображение, великолепни познания, специална природа и чувственост. Ученикът на Брукнер, който съчетава елементи от класическата форма с модерна техника и стои на солидна основа, овладява всички новости на съвременното музикално изкуство: богата, еклектична хармонизация и колоритна майсторска оркестрация. Винаги дава нещо ново, безусловно да се експериментира с импресионизма, но е далеч от сензациите. Неговите симфонии, песни и камерна музика са върхови музикални постижения.

Шмид е роден в Братислава през 1874 г. Във Виена той е ученик на Хелмесбергер в Консерваторията и учи пиано при Епщайн. Написал е две отлични музикални произведения: оперите „Нотр Дам“ и „Фредигундис“, четири симфонии, оркестрови вариации върху унгарски хусарски репертоар, за пиано – оркестрови вариации по тема от Бетовен, клавирен квинтет и струнен квартет. Има и група красиви композиции за орган.

Дълги години Шмид е първият концертмайстор на виолончело на Виенската придворна опера. Покойният отличен канцлер на Дрезден Eрнст фон Шух е първият, който оркестрира опияняващата, пищна интерлюдия с унгарски нюанси на операта “Нотр Дам” от плахия Шмид, който все още е несигурен – въпреки всичките си поръчки – на филхармоничен концерт. Въпреки огромния успех на произведението, Шмид не получава възможност да напусне оркестъра на операта и да посвети времето си изцяло на композиране. По това време Макс Граф – известният виенски музикален критик, предлага на австрийското Министерство на народното образование да даде стипендия на младия майстор, но това предложение не се чува. Няколко години по-късно той намира един ентусиазиран наставник на Шмид в лицето на Ференц Шалк – покойният първи диригент на Виенската дворцова опера, който дирижира операта „Нотр Дам“ в Дворцовата опера, както и майсторската Втора симфония на Шмид на филхармоничен концерт.

От музикалния език на операта “Нотр Дам” сякаш духът на музикалния баща на чехите говори на слушателя. Шмид никога не е писал драматична илюстративна музика, не е наблягал на определени думи и жестове според удобния модерен модел, но винаги е запазвал своята артистична независимост. В оперите му текстът винаги е вдъхновявал поетичното му въображение. Във Виена Шмид има огромен музикален лагер и изключително ентусиазирана публика. Károly Goldmark (или Карл Голдмарк) – знаменитият автор на операта „Queen of Saba“ (Кралицата на Саба), също е искрен почитател на неговите отлични творения. По време на разцвета на творчеството на Шмид Виена все още играе водеща роля в редиците на музикалните метрополии. По това време във Виена все още са активни Рихард Щраус, Франц Шалк, Фердинанд Леве, Йозеф Маркс – отличният лиричен композитор, и учителят Розе, доайенът на виенските майстори цигулари. Днес бившият „имперски град“, бившата резиденция на Хайдн, Моцарт, Бетовен, Шуберт и Брамс, градът на класическите музикални традиции, е музикално изчезнал, липсват му корифеи и много от тях са загубили артистичното си превъзходство. Дотогава германският националсоциализъм не е създал нов музикален дух.

Франц Шмид, който дълги години е директор на Виенската музикална академия, е не само първокласен композитор, но и виртуоз на виолончело и пиано в едно лице и заедно с учителката Роза Арнолд е първият камерен музикант във Виена“.

(край на цитата от Miklós Guttmann)

След 1945 г. творчеството и животът на Франц Шмид са силно критикувани поради предполагаемите му симпатии към австрофашисткия режим. Според Леон Ботщайн, творчеството на Шмид се основава на австрийския католицизъм. В резултат на това Шмид изгражда образа на неподкупен и антикосмополитен художник, пленник на родните си корени. Именно от тази нагласа Шмид е подведен от австрофашизма и националсоциализма през 30-те години на миналия век и – тъй като според приятелите му той е бил политически наивен, дори откровено аполитичен – той не се бори срещу това погрешно насочване, дори и поради неговото постоянно влошаващо се здравно състояние.

Личен живот

Личният живот на Франц Шмид е в пълен контраст с успешната му професионална кариера. Той е принуден да крие детето си, родено извън брака (Лудвиг Цирнер [1906-1971]), който напуска страната и става директор на музикалния департамент в Университета на Илинойс.

Първата съпруга на Франц Шмид – Каролина Перзин (1880-1942), е лекувана във виенска психиатрична болница (Am Steinhof, Wien), която Шмид посещава редовно до края на живота си. Той понася невероятната душевна тежест заедно с общото им дете Ема (1902–1932), която умира драматично – внезапно след раждането на дъщеря си. Съкрушеният баща Франц Шмид озаглавява своята 4-та симфония „Requiem für meine Tochter“ (Реквием за моята дъщеря).

Франц Шмид намира сигурността на личния си живот – вече борейки се с болестите си – във втория си брак с Маргарете Жирасек (1891-1964).

След смъртта на Шмид през 1939 г. неговата нелечима първа съпруга Каролина Перзин става жертва на кампанията за евтаназия на националсоциалистите.

Поклон в памет на Франц Шмид

През 1951 г. във Виена е основано „Общество на Франц Шмид“ (Franz-Schmidt-Gesellschaft), което подпомага научното изследване на живота и творчеството на композитора, публикуването на изследвания по тази тема и представянето на неговите произведения. (На 65-ата година от дейността си, през пролетта на 2017 г., това общество прекратява функционирането си поради финансови затруднения).

Улица в Перхтолдсдорф е кръстена на името на Франц Шмид.

На стената на бившата му вила две плочи съобщават за изключителната му музикална дейност.

Сградата, стояща в старата част на Братислава, на мястото на неговата родна къща (на ъгъла на „Ursulínska“, т.е. улица „Orsolya“), е белязана с двуезична (словашко-немска) плоча от 1965 г. по инициатива на Лайош Райтер.

Музикалното училище в Перхтолдсдорф, управлявано от местната община (Perchtoldsdorfer Marktgemeinde) от 1982 г., носи името на Франц Шмид – „Franz-Schmidt-Musikschule“ (архивирана бележка на 12 февруари 2019 г. във „Wayback Machine“).

През 1985 г. новият орган на църквата в Перхтолдсдорф (Pfarrkirche Perchtoldsdorf) е кръстен на Франц Шмид.

През 2000 г. в Перхтолдсдорф е взето решение да се организират редовно „Музикални дни на Франц Шмид“ (Franz Schmidt-Musiktage), които се провеждат всяка пролет от 2001 г. насам.

През 2001 г. паркът „Ernst Krenek“ във Wien-Hietzing е преименуван на парк „Франц Шмидt“.

През 2005 г. в парка на Франц Шмид е поставен негов бюст.

4 ноември 2012 г.: Композитор на седмицата: Франц Шмид (1874-1939), Радио Нова Зеландия (https://www.rnz.co.nz/)

10 май 2015 г. Форум – „Франц Шмид, основател“: smaragd, momus.hu.

На 11 февруари 2019 г., на 80-ата годишнина от смъртта на Франц Шмид, в негова чест е открита страница в Уикипедия на унгарски език.

На 23 юни 2019 г., по случай 80-годишнината от смъртта на Франц Шмид, неговата оратория „Книгата със седемте печата“ е изпълнена във Виена във „Musikverein“ под диригентството на Алоис Й. Хохщрасер (архивирано на 23 юни 2019 г. във „Wayback Machine“).

13 ноември 2019 г. Автор: Zuzana Godárová, Превод: Péter Böszörményi: Franz Schmidt – Ferenc Schmidt, композитор, органист, пиано и челист, pozsonyikifli.sk.

август 2020 г. Конкурс за органисти на името на Франц Шмид (Виена, 11-19 септември 2020 г.)

15 април 2021 г. АЙФЕЛОВА РАБОТИЛНИЦА – ЗАЛА BÁNFFY, Франц Шмид: опера „Нотр Дам“, концертно изпълнение (на немски език, с унгарски и английски субтитри). По романа на Виктор Юго „Парижката Света Богородица.

(край на цитатите)

Цитирам списък на немски език на основните творби на Франц Шмид (без превод):

Werke

Opern

Notre Dame, romantische Oper in zwei Aufzügen, Text nach Victor Hugo von Franz Schmidt und Leopold Wilk; komponiert: 1902–1904, Uraufführung: Wien 1914
Fredigundis, Oper in drei Akten, Text nach Felix Dahn von Bruno Warden und Ignaz Welleminsky; komponiert: 1916–1921, UA: Berlin, 19. Dezember 1922

Oratorium

Das Buch mit sieben Siegeln für Soli, Chor, Orgel und Orchester, Text nach der Offenbarung des hl. Johannes; komponiert: 1935–1937; UA: Wien, 1938

Kantate

Deutsche Auferstehung. Ein festliches Lied für Soli, Chor, Orgel und Orchester, Text von Oskar Dietrich; komponiert: 1938–1939, unvollendet, fertiggestellt von Robert Wagner; UA: Wien, 1940

Sinfonien

Sinfonie Nr. 1 E-Dur; komponiert: 1896–1899, UA: Wien 1902
Sinfonie Nr. 2 Es-Dur; komponiert: 1911–1913, UA: Wien 1913
Sinfonie Nr. 3 A-Dur; komponiert: 1927–1928, UA: Wien 1928 (2. Preis beim Internationalen Schubert-Wettbewerb 1928)
Sinfonie Nr. 4 C-Dur; komponiert: 1932–1933, UA: Wien 1934

Klavierkonzerte

Phantasiestück für Klavier mit Begleitung des Orchesters B-Dur (weitgehend identisch mit Zwischenspiel und Karnevalsmusik aus Notre Dame, jedoch durch pianistische Kadenzen erweitert. Entstanden vermutlich vor der gleichnamigen Oper). UA aus dem Manuskript, Wien, Musikverein: 8. November 2013. Klavier: Jasminka Stancul, Wiener Symphoniker, Dirigent: Fabio Luisi
Konzertante Variationen über ein Thema von Beethoven für Klavier (linke Hand allein) mit Begleitung des Orchesters; komponiert: 1923, UA: Wien 1924; Zweihändige Fassung von Friedrich Wührer (gedr. 1952)
Klavierkonzert Es-Dur (für linke Hand allein); komponiert: 1934, UA: Wien 1935; Zweihändige Fassung von Friedrich Wührer (gedr. 1952)

Sonstige Orchesterwerke

Karnevalsmusik und Zwischenspiel aus der Oper Notre Dame; komponiert: 1902–1903; UA: Wien 1903
Variationen über ein Husarenlied für Orchester; komponiert: 1930–1931; UA: Wien 1931
Orchester-Chaconne cis-Moll; komponiert: vollendet 1931; (Manuskript)

Kammermusik

Vier kleine Phantasiestücke nach ungarischen Nationalmelodien für Violoncello mit Klavierbegleitung; komponiert: 1892; UA: Wien 1926 (drei Stücke)
Streichquartett A-Dur; komponiert: 1925; UA: Wien 1925
Streichquartett G-Dur; komponiert: 1929; UA: Wien 1930
Quintett für Klavier (linke Hand allein), zwei Violinen, Bratsche und Violoncello G-Dur; komponiert: 1926; UA: Stuttgart 1931; zweihändige Fassung von Friedrich Wührer (gedr. 1954)
Quintett für Klarinette, Klavier (für die linke Hand allein), Violine, Bratsche und Violoncello B-Dur; komponiert: 1932; UA: Wien 1933
Quintett für Klarinette, Klavier (für die linke Hand allein), Violine, Bratsche und Violoncello A-Dur; komponiert: 1938; UA: Wien 1939; zweihändige Fassung von Friedrich Wührer (gedr. 1952)

Musik für Bläser

Variationen und Fuge über ein eigenes Thema D-Dur (Königsfanfaren aus Fredigundis); 3. Fassung für Bläser allein; komponiert: 1925, UA: Wien 1925
Tullnerbacher Blasmusik für 2 Oboen, 2 Trompeten, 3 Hörner, Bass und Schlagzeug[11]

Musik für Orgel und Bläser

Variationen und Fuge über ein eigenes Thema D-Dur (Königsfanfaren aus Fredigundis); 4. Fassung für 14 Bläser, Pauke und Orgel; komponiert: 1925, UA: Wien 1925
Choralvorspiel „Gott erhalte“ für Orgel mit ad libitum hinzutretenden Bläserchor; komponiert: 1933, UA: Wien 1933
Fuga solemnis für Orgel mit Zutritt von 6 Trompeten, 6 Hörnern, 3 Posaunen, Basstuba und Pauken; komponiert: 1937, UA: Wien 1939

Klaviermusik

Romanze A-Dur
Weihnachtspastorale A-Dur (= Orgelwerk, bearbeitet)
Intermezzo fis-Moll (= 2. Satz des A-Dur-Quintetts)
Toccata d-Moll (für die linke Hand allein); komponiert: 1938, UA: Wien 1940 (zweihändige Fassung); zweihändige Fassung von Friedrich Wührer (gedr.: 1952)

Orgelwerke

Variationen über ein Thema von Chr. W. Gluck (verschollen)
Variationen und Fuge über ein eigenes Thema D-Dur (Königsfanfaren aus Fredigundis), 1. Fassung; komponiert: 1916
Phantasie und Fuge D-Dur; komponiert: 1923–1924, UA: Wien 1924
Variationen und Fuge über ein eigenes Thema D-Dur (Königsfanfaren aus Fredigundis), 2. Fassung; komponiert: 1924, UA: Wien 1924
Toccata C-Dur; komponiert: 1924, UA: Wien 1925
Präludium und Fuge Es-Dur; komponiert: 1924, UA: Wien 1925
Chaconne cis-Moll; komponiert: 1925, UA: Wien 1925
Vier kleine Choralvorspiele; komponiert: 1926, UA: Wien 1926
- „O Ewigkeit du Donnerwort“, F-Dur
- „Was mein Gott will“, h-Moll
- „O, wie selig seid ihr doch, ihr Frommen“, d-Moll
- „Nun danket alle Gott“, A-Dur
Fuge F-Dur; komponiert: 1927, UA: Wien 1932
Präludium und Fuge C-Dur; komponiert: 1927, UA: Wien 1928
Vier kleine Präludien und Fugen; komponiert: 1928, UA: Berlin 1929
- Präludium und Fuge Es-Dur
- Präludium und Fuge c-Moll
- Präludium und Fuge G-Dur
- Präludium und Fuge D-Dur
Choralvorspiel „Der Heiland ist erstanden“; komponiert: 1934, UA: Wien 1934
Präludium und Fuge A-Dur, Weihnachtspastorale; komponiert: 1934, UA: Wien 1934
Toccata und Fuge As-Dur; komponiert: 1935, UA: Wien 1936

(край на цитата)

Сега ще се спра основно на една от оперите на Франц Шмид – „Нотр Дам“, която е известна днес най-вече с прочутата си интермедия (интермецо) преди трета картина – музика, която често се изпълнява по много радиостанции в целия свят:

„Нотр Дам“ е късна романтична опера в две действия от Франц Шмид. Той сам пише либретото заедно с Леополд Вилк. За модел служи романът „Парижката Света Богородица“ от Виктор Юго. Премиерата е на 1 април 1914 г. във Виенската придворна опера, дирижирана от Франц Шалк, след като Густав Малер и Феликс Вайнгартнер отхвърлят изпълнението на операта, която вече е написана между 1903 и 1906 г.

Действието на операта се развива в Париж в края на 15-и век.

Към операта

Тип: Романтична опера в две действия
Либрето: Леополд Вилк и Франц Шмид по романа „Нотр Дам дьо Пари“ от Виктор Юго
Език: немски
Местоположение: Париж
Време: краят на 15 век

Лица в операта:

Есмералда (сопран): циганка
Феб (тенор): офицер от кралската гвардия
Гренгоар (тенор): поет и философ, съпруг на Есмералда
Квазимодо (бас): гърбушкото от Нотр Дам

Фроло (баритон): архидякон на Нотр Дам

други лица: офицер, старата Фалурдел, цигани, войници, хора, просяци.

СЪДЪРЖАНИЕ НА ОПЕРАТА

1-во действие:

ПЪРВА СЦЕНА

Карнавал в Париж е и всички очакват с нетърпение младата циганка Есмералда, която ще танцува за тях. Феб не може да се наслади истински на пъстрата игра, която се разгръща все по-щастливо. Той е влюбен в красивата циганка, която е оплеля розови вериги около сърцето му. Той обаче се страхува, че не е задължително да бъде посрещнат с любов. Есмералда е не само красива, но и добродетелна и – както по-късно се оказва – омъжена. Един другар от полка казва, че на суетния човек му отива срамежливостта. Случаят с жена, отхвърлила гвардеец, обаче е нещо съвсем ново. Всъщност понякога Есмералда му се усмихва сладко и обещаващо, но в следващия момент същото щастие е дарено на някой друг. Това е като слънчева светлина. Всички се смеят и блестят по един и същи начин и никой не може да говори за благоволение. Феб обаче иска да бъде облагодетелстван и разчита на своя бонус. Веднъж той спасява красивата жена от натрапчиви тълпи с меча си, но това, което иска в замяна, не е благодарност, а любов. Желанието му е горещо, а ако има спор с последователите им – може да се справи с петнадесет негодници, хвали се великолепният Феб. Но един удар в гърба, нанесен в тъмната нощ, може бързо да угаси светлината на живота.

Хубавата циганка има глашатай, който разгласява външния й вид на танцьорка и качеството на изпълнението. Това е Гренгоар, покорният съпруг, смесица от философ и скитник. Феб не може да повярва, че Есмералда е лоялна към този човек.
В сладка грация, горда и величествена, тя върви като кралица. С леко кимване на глава тя отвръща с усмивка на пламенния поздрав на гвардейския офицер.

Малка неприятна случка разсейва двамата. Тълпата иска да коронова като папа на глупаците Квазимодо – гърбушкото от Нотр Дам с физически увреждания. Залъгваният обаче не се примирява с това и се защитава. Има голяма сила, придобита от биенето на тежките камбани, а когато юмруците му се спуснат, удареният си мисли, че паве го е ударило в главата. Не, Квазимодо не е за шега. Ще счупи ребрата на някого и ще ги смели на брашно. Той иска да изтръгне мозъците от червеите, които го атакуват. Тълпата наистина настройва всички срещу него. „Вижте как този звяр оголи зъбите си“, викат те. Квазимодо дори се сбива с офицера от гвардията. Той нарича великолепния Феб манекен и иска да го хвърли на най-близкия покрив. Наглият трябва да плати с живота си за тази грубост. Феб изважда меча си, но Есмералда е тази, която заема страната на невъоръжения мъж и Феб не може да устои срещу нейните усмивки и протести.

Квазимодо е регистрирал в главата си, че има второ същество на този свят, което го обича. Първият човек, който му показва привързаност, е неговият шеф, архидяконът на Нотр Дам. Духовникът се провира през тълпата и се появява навреме, за да помогне на своето протеже. Той укорява тълпата, че се занимава с грозота, презрение и подигравки с техните мили съседи и, под заплаха от наказание, предотвратява избирането на глупави папи за в бъдеще. Защо Квазимодо участва в подлата игра на мафията? Този ден му беше забранено дори да излиза на улицата. Феб също получава част от наказанието. Той трябва да запази кураж и меч за сериозни неща. Архидяконът умее да печели уважение със съставената си реч. Есмералда дори се страхува от него и споделя страховете си с Феб. Дали върховният духовник се приближава твърде близо до нея? Все още не, но това, което го няма, все още може да дойде. Гренгоар подтиква Есмералда да се подготви за представлението си.

ВТОРА СЦЕНА

Бездната ще погълне офицера от царската гвардия! Гренгоар, някога най-добрият студент по теология на архидякона, му се оплаква от страданието си. Любовта го е потопила в нещастие. Ако окото му го съблазнява, нека го извади! За съжаление вече е твърде късно, Есмералда е негова съпруга. Въпреки това, интимна връзка така и не се е състояла.

Архидяконът не иска да повярва и разкаяният мъж му разказва историята си: по време на атака той иска да се притече на помощ на циганката, но не успява да стигне въпреки огромните шансове и вместо това е повален. За късмет случайно минавал служител от охраната, който с оръжие прогонил нападателите. Той, Гренгоар, е погрешно сбъркан с един от извършителите и осъден на смърт от клана. Според циганския обичай осъденият може да бъде освободен, ако жена от племето се съгласи да се омъжи за него. Тъй като никой не се появил, Есмералда, в своята благотворителност е така любезна да му помогне. Той се оженва за нея, но успява да погребе желанието си за любов в деня на сватбата. Тя заключва стаята си всяка вечер. Есмералда се чувства като спасителя, лъчезарния Феб.

Тази вечер около осем часа желанията на Гренгоар вероятно не ще се сбъднат и съпругът отново ще си отиде с празни ръце. Той е отчайващо нещастен. Дали архидяконът изобщо разбира размера на неговото нещастие? Друг може да се радва и да се радва на това, което му е отказано толкова пренебрежително.

Главата на архидякона работи и Гренгоар не знае какво готви измамникът. Получава съвет да не напуска Есмералда, чието пеене се чува отдалеч, и когато тя спи, да излезе много тихо и да го доведе.

Планът не работи. Когато Гренгоар пристига на площада, Есмералда вече не е там. Тя е някъде в процесията, която в момента се оформя и се движи по тесните улички. Да живеят принц Карнавал, Бакхус, любовта и виното. Групи маски с факли и фенери дефилират по площада, докато сцената се опразни. Сиянието на залеза осветява силуета на Нотр Дам.

ТРАНСФОРМАЦИЯ

Дългоочакваният мечтан концерт вече е достъпен за посетителите на операта, следва прочутата „Интерлюдия от операта NOTRE DAME на Франц Шмид“. Сферично възвишената музика води в

ТРЕТА СЦЕНА

Гнездото на плъха е празно и старата Фалурдел не е осигурила никакво осветление. Това позволява на Гренгоар да се скрие в мир, преди Феб да пристигне, придружен от Есмералда. Хазяйката получава няколко монети за вино и осветление, за да не се налага двамата гости да пеят любовния си дует в тъмното. Гълъбчето не трябва да изпитва страх. Той е с нея и шумовете, които се чуват, са от вятъра върху прогнилия покрив. Първоначално Есмералда се държи срамежливо, но след това страстта избухва в нея. Тя обича героизма на Феб и неговия меч, след като той я спасява от ръцете на разбойници. Сладката любов! За да балансира различията между благородника и циганското дете, Бог използва любовта.

Есмералда носи със себе си малка обувка като амулет. Самата тя всъщност не е циганка, а е – както често се случва – отвлечена от цигани. Обувката, с която е била отвлечена, е спомен от дома й от детството. Кожата е прокълната от стара циганка. Веднага щом даде благоволението си на мъж, обувката ще загуби магическата си сила и тя никога няма да се върне у дома. Затова съпругът й Гренгоар досега не е получил дори и най-малката услуга. Есмералда иска да избяга, но Феб държи съкровището и използва тактика: ако тя остане и не избяга, той иска да лежи в прахта пред нея. Фалурдел, старата мръсница, не е почистила пода.

Гренгоар е напрегнал твърде много чувствата си. Омразата и малоценността вдъхват физическата му сила. Той изважда камата си и удря любовника с пълна сила в дублета му. Гренгоар не чака отмъщение, скача през прозореца и пада с главата напред в Сена. Масата се преобръща и светлината изгасва. Старата Фарундел се събужда. Помощ, убийство, убийство в къщата й! Виновникът е циганката, старата вещица!

2-ро действие:

ПЪРВА СЦЕНА

Есмералда не е осъзнала сериозността на положението си. Само една вещица може да посрещне смъртта толкова мирно. Тя идва ли от рая или от ада? Архидяконът, който посещава Есмералда в тъмницата, за да я подготви за края, не знае и стои замислен пред спящата жена. Тя е събуждала зли желания в сина на църквата чрез пеене, танци и съблазнително поведение. Той ще намери пътя към Бога и своето спокойствие от преди, когато палачът пренесе виновника от живота към смъртта. Докато циганката му обърква сетивата, той вече не може да покаже на учениците си пътя към истината.

Сега Есмералда трябва да признае вината си и да се покае. Тя мълчи пред съдиите, но архидяконът сега иска да чуе истината. Измамила ли е съпруга си Гренгоар да извърши ужасяващото деяние? Есмералда се оплаква, че Гренгоар лежи на дъното на Сена и вече не може да се счита за свидетел на неговата невинност. Обречената жена се надява отново да срещне любимия си в царството на сенките. Малка прободна рана не може да умъртви офицера от охраната. Дъхът на смъртта само го докосва, изповедникът поправя липсата на знание на обречените да умрат.

Моля, нека могъщият и благороден Господ да се застъпи за нея и да я доведе при любимия й, ако в него има дори намек за човечност. Невъзможно, той може само да й покаже пътя към отвъдното. Дали вече е забравила за смъртта? Архидяконът й показва желязната врата, от която тя ще излезе от живота. Есмералда не иска да умира. Добрият човек трябва да каже на съдиите, че е невинна. Силата му е толкова голяма, колкото и мъдростта му! Архидяконът разбира твърде късно, че един ангел е осъден. Наемниците са корумпирани! Той й протяга ръка да го последва.

Но дали емоционалните му проблеми се решават с жест на снизхождение? Той отхвърля положителните импулси, които биха върнали невинната жена към живота. В конфликта на чувствата си и с оглед на позицията си на почтен богослов и морален пример за подражание, той отхвърля молбата от нея. Тя трябва да отиде в ада, откъдето е и дяволът. Отчаяната жена се отказва от играта.

ВТОРА СЦЕНА

Есмералда не е извършила престъпление и затова не иска да се покае, не иска да се моли, а по-скоро иска да посети Феб. Тя стои на стълбите на катедралата в покаятелна риза със свещ в ръка и чака да види какво ще й направят. Архидяконът съставя програмата на латински и се моли процедурата да протече гладко.

Сега е дошъл великият час за Квазимодо да изрази благодарността си към любимото същество, което някога му е помогнало да се измъкне от срама. Той пъргаво се появява от главния портал, грабва благодетелката си под мишница и възбудено извиква: „Убежище! Убежище!“ Той изчезва в катедралата със спасената жена и порталът се затваря с трясък. Учуденото население възхвалява постъпката на добрия човек.

ПОСЛЕДНА СЦЕНА

Есмералда стои замислена на платформата на катедралата между двете кули. Твърде много неща й се случиха през последните няколко дни и тя не може да заспи. Изплашила се от паноробството на свещениците и си спомня ръката, която внезапно я сграбчва и понася във въздуха. Феб все още ли мисли за нея?

Квазимодо е трогателно притеснен за нея и се опитва да я утеши, доколкото може. Но той също така кара протежето да разбере, че въпреки чистия въздух, който диша тук, тя е затворник, който няма право да напуска защитеното убежище при никакви обстоятелства. Всяка стъпка навън може да означава гроб. Целостта им е гарантирана тук. Пътят до скривалището може да бъде достъпен само индивидуално – и Квазимодо ще порази всеки, който се осмели да наруши правото на убежище. Но Есмералда не иска да остане. В случай на спешност Квазимодо знае за таен подземен ход, който води покрай историческите гробове до реката.

Помощникът в бягството отваря портата на кулата и двамата се озовават лице в лице с архидякона, заобиколен от войници. Есмералда пада на земята в безсъзнание от шок. Архидяконът е спрял правото на убежище чрез дадената кралска дума и сега призовава войниците да изпълнят дълга си. Гласът на хората се променя. Те викат: „На бесилката с вещицата“. Квазимодо прибягва до молби, но получава само мъмрене от своя господар. Той чупи парче скала от балюстрадата и я хвърля към разярената тълпа – жест на отчаяние и безпомощност.

В своята религиозна упоритост архидяконът вижда спасението на душата си в смъртта на Есмералда. Обвиненията на Квазимодо, че е осквернил правото на убежище, дало закрила на невинен човек, се посрещат с интелектуална липса. Диалогът се изплъзва, господарят и слугата губят контрол над изявленията си. Следва борба, в която архидяконът пада през парапета в дълбините.

Есмералда вече не танцува, наказанието на старата циганка с обувката я застига! Спасителят остава настрана и дяволът ги приветства! Единствените двама души, които Квазимодо някога е обичал, са мъртви. Те ще получат надгробни камбанни звуци, каквито светът никога не е чувал. Нека гигантската конструкция на Нотр Дам потрепери в основите си и го погребе в неговото отчаяние.

(край на цитата)

Премиерата

Rolle	Profil	Uraufführung in Wien, 1. April 1914 (musikalische Leitung: Franz Schalk )
Esmeralda	Sopran	Marie Gutheil-Schoder
Quasimodo	Bass	Richard Mayr
Frollo	Bariton	Friedrich Weidemann
Phoebus	Tenor	Georg Maikl
Gringoire	Tenor	William Miller

(край на цитата)

Изпълнителката на Есмералда е немското сопрано Мари Гутхайл-Шодер. Цитирам кратки бележки за тази даровите оперна певица:

Мари Гутхайл-Шодер, родена на 16 февруари 1874 г., починала на 4 октомври 1935 г. е бележито немско сопрано. Мари Шодер, родена във Ваймар, се жени за Густав Гутхайл през 1899 г., с когото живее до смъртта му през 1914 г. През 1920 г. тя се омъжва за фотографа Франц Ксавер Зетцер.

Мари Гутхайл-Шодер дебютира през 1891 г. в поддържащата роля на Първата дама във „Вълшебната флейта“ от Моцарт във Ваймарската придворна опера в родния й град Ваймар. Густав Малер я ангажира във Виенската държавна опера през 1900 г., където остава до 1926 г. Тя се изявява в Кралската опера като Октавиан в „Кавалерът на розата“ от Рихард Щраус през 1913 г. Една от известните й роли е нейното превъплъщение на “странна, ницшеанска” Кармен. Тя се изявява във виенската премиера през 1914 г. на балета на Рихард Щраус „Легендата на Йосиф“ като съпругата на Потифар. Мари Шодер играе Есмералда в премиерата на операта на Франц Шмид „Нотр Дам“ през същата година.

Мари Гутхайл-Шодер създава изключително трудната единична роля в монодрамата „Очакване“ на Арнолд Шьонберг в Прага през 1924 г. По-рано през същата година тя изпълнява и неговия „Pierrot lunaire“. Густав Малер я нарича „музикален гений“ и тя е високо ценена като музикант и певица, въпреки че, както пише един виенски критик, тя изглежда „певицата без глас“. В по-късната си кариера тя става оперен режисьор.
Тя също е известен педагог, една от нейните ученички е мецосопранът Рисе Стивънс.

Мари Гутхайл-Шодер умира на 61 години в Илменау, Германия.

(край на цитата)

История на представленията на операта „Нотр Дам“ от Франц Шмид

Франц Шмид композира операта си между 30 август 1904 г. и 10 август 1906 г., но премиерата се състои едва през 1914 г., когато операта е представена в „Бургтеатър“ във Виена. Ролята на Есмералда е написана за сопраното Мария Йерица и впоследствие е леко променена, за да отговаря на гласа на Мари Гутхайл-Шодер, която играе ролята при премиерата. Операта се радва на известна популярност през първите десет години след дебюта си, но по-късно изпада в неизвестност и е пренебрегвана от критици, публика и оперни мениджъри.

Операта „Нотр Дам“ се изпълнява спорадично след Втората световна война, като се започне с постановка във Виенската държавна опера през 1949 г. Цитирам състава при едно от първите представления през 1949 г.:

BESETZUNG | 21.05.1949

Musik	Franz Schmidt
Dirigent	János Ferencsik
Regie	Josef Witt
Bühnenbilder und Kostüme	Stefan Hlawa
Archidiakonus von Notre Dame	Fred Destal
Quasimodo, der Glöckner von Notre Dame	Herbert Alsen
Phoebus, Garde-Offizier	Karl Friedrich
Offizier	Josef Knapp
Die alte Falourdel	Lorna Sydney
Esmeralda, ein Zigeunermädchen	Esther Réthy
Zigeuner	Hans Wrana
Gringoire, Zigeuner	László Szemere
1. Bürger	Karl Bollhammer
2. Bürger	Hanns Koch

(край на цитата)

През 1975 г. се провежда нова продукция във Виенската народна опера с Юлия Мигенес (Есмералда), Валтер Бери (Квазимодо) и музикалното ръководство на Волфганг Шнайдерхан, докато през 2010 г. версия с намалена партитура и преработено либрето от „Земперопер“ в Дрезден под музикалното ръководство на Герд Албрехт е представено на сцената.

Цитирам допълнителни сведения относно изнасянето на операта

Възраждания

Следвоенен период:

1949: Виенска държавна опера
1975: Виенска народна опера – Юлия Мигенес, Валтер Бери и други
2010: Дрезден, „Земперопер“ – Камила Нилунд (Есмералда), Робърт Гамбил (Феб), Оливер Рингелхан (Гренгоар), Маркус Бутер (Архидякон), Ян-Хендрик Ротеринг (Квазимодо), диригент Герд Албрехт.

Записи:

1949 г., Карл Остертаг (тенор), Вилхелм Шлихтинг (баритон), Хане Мунк (мецосопран), Макс Пробстл (бас), Ханс Хопф (тенор), Хилде Шепан (сопран), Симфоничен оркестър на Баварското радио под ръководството на Ханс Алтман.

1988 г., Дейм Гуинет Джоунс (Есмералда), Джеймс Кинг (Феб), Kурт Мол (Квазимодо), Хорст Лаубентал (Гренгоар), Хартмут Велкер (Архидякон); Андреас Юфингер, Ханс Хелм, Кая Борис със Симфоничния оркестър на Берлинското радио под ръководството на Кристоф Перик.

(край на цитата)

Нека днес на 11 февруари 2024 г. почетем 85 години от кончината на австрийския оперен и симфоничен композитор от миналия век Франц Шмид. При това той е изявен виолончелист, пианист, органист и университетски професор, подготвил десетки видни музиканти в своето време.

Мир на праха му!

….

Музикални записи:

Schmidt: Intermezzo aus der Oper »Notre Dame« ∙ hr …

https://www.google.com/search?q=oper+notr+dam+von+franz+schmidt+fotos&rlz=1C1PRFC_enDE756DE756&oq=oper+notr+dam+von+franz+schmidt+fotos&gs_lcrp=EgZjaHJvbWUyBggAEEUYOTIGCAEQRRhA0gEKMjY5MDJqMGoxNagCALACAA&sourceid=chrome&ie=UTF-8#fpstate=ive&vld=cid:956e3e1e,vid:Al5PvXXoVAI,st:0

´´´´´´