Навършват се 110 години от рождението на сопраното Елизабет Шварцкопф
„Маршалката, Ариадна, Графиня в „Капричио“ и кой знае колко други роли, никога повече няма да чуем изпълнени с това качество. […] Концепцията за „вярност към произведението“ беше безпроблемно съчетана с нейното въображение и непосредствен, завладяващ подход, който очарова публиката по начин, толкова интензивен, толкова привличащ, преживян от никой от нейните предшественици и със сигурност няма да бъде преживян от никой от нейните наследници“.
(Дитрих Фишер-Дискау, немски певец-баритон, 4 юни 2007 г.)
Драги приятели на оперната музика, утре на 9 декември 2025 г. ще се навършат кръглите 110 години от рождението на легендарната вече немско-британска певица Елизабет Шварцкопф, родена на този ден през 1915 г., починала на 3 август 2006 г. Понеже днес на 8 декември (Международният празник на студентите) нямам планирана статия за оперен деец, пиша един ден по-рано за Елизабет Шварцкопф, понеже утре на 9 декември е роден българският бас Антон Дяков (1934-2016) и искам да пубикувам тогава статия във връзка с 91 години от рождението му.
Днешната ми статия за Елизабет Шварцкопф е първата, която посвещавам на тази велика оперна и песенна певица, която е оставила „златни страници“ в историята на вокалното изкуство. В годините около 1940-1944, когато бях подрастващ младеж в Габрово, името на Елизабет Шварцкопф ми беше познато от непрекъснатите й изяви в Радио София, което предаваше много често нейни изпълнения от различни опери или песенна музика, записана на грамофонни плочи. Тогава тя беше една от немските „вокални звезди“ от европейски формат, и понеже България беше политически обвързана с Германия по време на Втората световна война, гласът й звучеше много често по радиото. Както ще видим по-късно в моята статия, тогава Елизабет Шварцкопф е била свързана с управлението на нацисткия режим в Германия, била е и член на Нацистката партия NSDAP от 1940 г. (номер на членство 7 548 960), участвала е в концерти пред немските военни поделения на различни фронтове.
Но като изключим всички тия неща, свързани с управлението на нацистите по това време, Елизабет Шварцкопф е оставила в музикалната история на планетата великолепни спомени като изключително способна и перфектна певица – пример за колегите й и нейните многобройни ученици, които тя е обучила в късните години от живота си.
Понеже моята статия днес ще бъде с доста подробни биографични бележки и такива за дейността на Елизабет Шварцкопф, вместо да давам нейна „визитна картичка“ (както често правя), ще дам мнения за нея от видни за времето личности, които са познавали добре изкуството й. Цитирам:
„В дуети с други изящни женски гласове (Ирмгард Зеефрид, Елизабет Грюмер), получените звукови смеси са сред най-красивите, които човек може да чуе от женски глас. Тя пее с нюансираното фразиране на фин актьор и деликатните цветове на велик художник.“ (Юрген Кестинг, музикален критик, 2006)
„Шварцкопф обаче […] винаги избягваше директната физичност на пеенето. По-скоро нейният ефект е доминиран от техническото умение: безупречна интонация дори в най-високия регистър, силен глас, култивиран до последния детайл, невероятно прецизно легато и равномерен тембър във всички регистри – подобен на сирена по своята интензивност, но винаги с матов блясък като седеф.“ (Ян Брахман, критик, 2006 г.)
„Примерен контрол на дишането, огромна прецизност при превода на музикалния текст, особен акцент върху езиковата точност във връзка с пеенето. Комбинацията от дума и тон е нещо, което малцина могат да съчетаят, дори и до днес. И всичко това с красив глас, обемен, но никога прекалено сложен; всичко се разгръща толкова естествено и без усилие. За мен тя е един от големите модели за подражание сред певиците.“ (Волфганг Завалиш, диригент, 2006 г.)
„В пасаж от мемоарите си той [Леге] описва как я е накарал [Шварцкопф] да изучава великите от миналото през високоговорителя: Роза Понселе с кремавия си тембър, Мета Зайнемайер, която като немско сопрано пееше по-италиански от много италианци, драматичното напрежение на Фрида Лайдер, всеобхватната щедрост на Лоте Леман – всичко това е трябвало да бъде синтезирано в пеенето на съпругата му. […] Във всичките ѝ записи, които самата тя обичаше, […] може да се усети артистичното усилие, вложено до последната нишка, усилие, което въпреки това сякаш се разтваряше в непринудена еуфония“. (Йенс Малте Фишер, критик, „Süddeutsche Zeitung“, 5/6 август 2006 г.)
„Маршалката, Ариадна, Графиня в „Капричио“ и кой знае колко други роли, никога повече няма да чуем изпълнени с това качество. […] Концепцията за „вярност към произведението“ беше безпроблемно съчетана с нейното въображение и непосредствен, завладяващ подход, който очарова публиката по начин, толкова интензивен, толкова привличащ, преживян от никой от нейните предшественици и със сигурност няма да бъде преживян от никой от нейните наследници“. (Дитрих Фишер-Дискау, певец-баритон, 4 юни 2007 г.)
(край на цитатите)
Цитирам още някои други мнения:
„ (…) В продължение на три десетилетия сопраното Елизабет Шварцкопф доминираше международната певческа сцена. Нейният вокален тембър, безупречната ѝ интонация и стремежът ѝ към съвършенство предизвикваха безрезервно възхищение (…) Тя беше хвалена за безупречната си интонация, дори в най-високите регистри, изискания си култивиран глас, прецизното си легато и единния си тембър във всички регистри (…) Но когато се вслушате в това, което експертите казват за нея, нейното значение става наистина ясно. „Потенциално най-добрата певица в Централна Европа“, доверява се Херберт фон Караян на Валтер Леге – легендарния продуцент, за когото тя се омъжва и който оформя кариерата ѝ. През 1946 г., Когато тя пее във „Фиделио“, певицата Кирстен Флагстад си спомня: „Мислех, че никога не съм чувала по-красив звук от човешко гърло“. Пианистът Святослав Рихтер, който никога не е толерирал глупаци, казва: „Винаги, когато тази велика артистка пее, тя е на абсолютния връх на своите способности“ (…) Това, което човек чува, е най-красивото легато, най-финият нюанс, най-непретенциозната и чувствителна интерпретация. Мисълта и изкуството са толкова чудесно прецизни, че човек е изкушен да ги нарече пресметнати, което веднага подсказва нещо безчувствено и неискрено; но това е очевидно абсурдно, защото неискреността, подобно на сантименталността, се издава чрез неточност и изкривяване. Това, което човек открива у Шварцкопф, е висока степен на осъзнатост – за цветовете и стиловете и за съществуването на избори“.
(край на „визитната картичка“ на Елизабет Шварцкопф)
След тези уводни бележки ще се спра на подробни информации за живота и кариерата на Шварцкопф главно от източници на немски език:
Дейм Олга Мария Елизабет Фредерике Леге-Шварцкопф, DBE (родена на 9 декември 1915 г. в Ярочин, провинция Позен (сега в Полша с името Познан), починала на 3 август 2006 г. в Шрунс, Австрия) е немско-британска оперна и песенна певица. Тя е смятана за една от водещите сопрани през втората половина на 20-ти век, особено известна с интерпретациите си на роли в опери от Моцарт и Рихард Щраус.
Живот
Младост в Германия
Елизабет Шварцкопф е родена като единствено дете на учителя в средно училище Фридрих Шварцкопф и съпругата му Елизабет, по баща Фрьолих. От детството си тя проявява голям интерес към музиката. Освен пеене, тя учи и пиано, китара, цигулка и орган. На 13-годишна възраст тя пее Евридика в училищна постановка в Магдебург на „Орфей и Евридика“ от Глук. През 1934 г. тя започва вокално обучение в Берлинската музикална академия, първоначално като контраалт (с Лула Мис-Гмайнер) и мецосопран, по-късно като колоратурно сопрано (с Мария Ифогюн и Хайнрих Егенолф). Посещава и класа по песни на Георг Волертун.
Няколко думи за Мария Ифогюн (1891-1987), която изиграва огромна роля в обучението на Елизабет Шварцкопф и допринася решително за това тя да стане колоратурно сопрано от най-добър тип:
Унгарското сопрано Мария Ифогюн (Maria Ivogün) е била една от знаменитите имена в света на операта през първата половина на миналия век. Фактически фамилното й име е „изкуствено“ – то е нейното артистично име, образувано от части на името на майка й – известната тогава австрийска оперетна артистка Ида ФОн ГЮНтер (Ida VOn GÜNther), с което фамилно име е гастролирала Ифогюн през цялата си жизнена кариера. Нейният баща е бил австрийско-унгарският генерал Pál Kempner, така че по рождение тя се е наричала Мария Кемпнер. Малко след рождението й двамата родители се развеждат, майката се омъжва за швейцарец и Мария прекарва по-голямата част от детинството и юношеството си в Цюрих. През втората половина на миналия век, когато фонотехниката се развива стремително и поради това много от музикалното наследство на артистите от тази епоха остава за поколенията. При Мария Ифогюн нещата стоят така: нейната същинска кариера започва от 1913 г., развива се много бързо и скоро Ифогюн е водеща певица в цяла Европа. В архивите на музикалните критици от края на миналото столетие можем да прочетем:
„Сопраното Мария Ифогюн се счита за една от най-изтъкнатите оперни певици на 20-и век. По времето между двете световни войни тя е допринесла несъмнено за доброто реноме в Европа на много от оперните премиери в Германия“.
(край на цитата и на бележките за Мария Ифогюн)
На 15 април 1938 г. Елизабет Шварцкопф дебютира в „Дойче Опер Берлин“ в Шарлотенбург като Втората цветна девойка в „Парсифал“ от Вагнер. Остава в Берлин четири години. Нейният артистичен пробив идва през 1940 г., когато дебютът ѝ като Цербинета в „Ариадна на Наксос“ от Рихард Щраус привлича вниманието на колоратурното сопрано Мария Ифогюн, която след това я приема като частна ученичка, преподавайки ѝ сопранов репертоар и авторски песни.
Шварцкопф не се интересува от естествения си вокален тон, критика, която често е отправяна срещу нея, а по-скоро от прецизната концепция и въображение относно звука при всяка песен. Тя също не оцветява гласните, а по-скоро ги омекотява, както се е научила от италианската опера. В разцвета на силите си тя притежава абсолютно сигурна интонация, качество, което губи едва в по-късните си години.
Кариера във Виена
През 1942 г. Карл Бьом я ангажира за Виенската държавна опера в допълнение към ангажимента ѝ в Берлин. Там тя участва в „Отвличане от сарая“ на Волфганг Амадеус Моцарт, а по-късно пее Мими в „Бохеми“ от Пучини и Виолета в „Травиата“ от Верди. През 1944 г. е включена в списъка на „Gottbegnadeten“ (списък на артисти с божествени дарби).
След Втората световна война Елизабет Шварцкопф отново се изявява като Мими и Виолета във временната сцена на Виенската държавна опера (тя е разрушена през войната) – „Театър ан дер Виен“, и е член на известния Виенски ансамбъл „Моцарт“.
Роли във Виенската държавна опера
Ще дам по-подробни сведения за кариерата на Елизабет Шварцкопф във Виенската държавна опера. Според нейния архив тя е имала следните участия там:
Ariadne auf Naxos
Zerbinetta | 2 Vorstellungen | 07.10.1942–13.05.1947
Capriccio
Die Gräfin | 13 Vorstellungen | 15.05.1960–10.01.1965
Così fan tutte
Fiordiligi | 17 Vorstellungen | 23.01.1958–24.06.1962
Der Freischütz
Ännchen | 5 Vorstellungen | 21.05.1944–18.12.1947
Der Freischütz
Agathe | 2 Vorstellungen | 05.09.1948–03.11.1948
Der Rosenkavalier
Sophie | 4 Vorstellungen | 16.09.1948–02.07.1949
Der Rosenkavalier
Die Feldmarschallin | 20 Vorstellungen | 01.01.1960–03.02.1965
Die Entführung aus dem Serail
Blonde | 2 Vorstellungen | 16.11.1942–15.04.1944
Die Entführung aus dem Serail
Konstanze | 18 Vorstellungen | 21.06.1944–21.06.1948
Die Meistersinger von Nürnberg
Eva | 1 Vorstellung | 29.12.1959
Die Zauberflöte
Pamina | 4 Vorstellungen | 14.01.1948–17.03.1949
Don Giovanni
Donna Elvira | 21 Vorstellungen | 19.01.1947–22.06.1962
Falstaff
Alice Ford | 8 Vorstellungen | 15.09.1957–17.09.1958
Festabend
Musik zu Goethes Egmont | 1 Vorstellung | Sonstiges | 05.03.1949
Festabend
Terzett aus dem Rosenkavalier | 1 Vorstellung | Sonstiges | 05.03.1949
Fidelio
Marzelline | 5 Vorstellungen | 17.09.1947–08.09.1948
Gastspiel: Le nozze di Figaro
Susanna | 4 Vorstellungen | Gastspiel | 23.03.1949–29.03.1949
Il barbiere di Siviglia
Rosina | 13 Vorstellungen | 19.01.1946–17.10.1947
Konzert
Sopran | 1 Vorstellung | Konzert | 21.09.1947
La Bohème (Puccini)
Musetta | 2 Vorstellungen | 21.04.1944–28.05.1944
La Bohème (Puccini)
Mimì | 13 Vorstellungen | 23.01.1946–28.12.1947
La traviata
Violetta Valéry | 22 Vorstellungen | 27.02.1947–06.04.1949
Le nozze di Figaro
Susanna | 3 Vorstellungen | 27.01.1947–19.06.1948
Le nozze di Figaro
Contessa Almaviva | 19 Vorstellungen | 25.01.1958–27.01.1965
Pagliacci / Der Bajazzo
Nedda (Colombina) | 3 Vorstellungen | 12.12.1945–29.01.1946
Rigoletto
Gilda | 22 Vorstellungen | 26.04.1946–04.04.1949
Tannhäuser und der Sängerkrieg auf Wartburg
Elisabeth | 1 Vorstellung | 29.05.1963
Turandot
Liù | 2 Vorstellungen | 06.03.1949–16.03.1949
(край на цитата)
Една великолепна кариера от над 200 изяви в 18 опери (в някои в различни роли) както преди Втората световна война, така и след това.
Дебюта на Елизабет Шварцкопф във Виена е на 7 октомври 1942 г. в ролята на Цербинета в „Ариадна на Наксос“ от Рихард Щраус, последната й изява – на 3 февруари 1965 г. в коронната й роля на Маршалката в „Кавалерът на розата“ от Щраус, в която роля е имала общо 20 изяви в годините между 1960 и 1965. Преди това Шварцкопф играе в ролята на Софи в същата опера – 4 изяви през годините 1948 и 1949. Цитирам съставите на ансамблите при дебюта й и при последната й изява:
Besetzung | 07.10.1942
| Musikalische Leitung | Rudolf Moralt |
|---|---|
| Spielleitung | Alfred Jerger |
| Der Haushofmeister | Alfred Muzzarelli |
| Der Musiklehrer | Alfred Jerger |
| Der Komponist | Else Schulz |
| Der Tenor/Bacchus | Set Svanholm |
| Ein Offizier | Friedrich Jelinek |
| Ein Tanzmeister | Egyd Toriff |
| Ein Perückenmacher | Hans Schweiger |
| Ein Lakai | Karl Ettl |
| Zerbinetta | Elisabeth Schwarzkopf |
| Primadonna/Ariadne | Gertrude Rünger |
| Harlekin | Alfred Poell |
| Scaramuccio | William Wernigk |
| Truffaldin | Adolf Vogel |
| Brighella | Richard Sallaba |
| Najade | Else Böttcher |
| Dryade | Elena Nikolaidi |
| Echo | Elisabeth Rutgers |
(край на цитата)
Ето състава при последната й изява:
Besetzung | 03.02.1965
(край на цитата)
Четем по-горе името на българския бас Любомир Панчев в ролята на Нотариусът.
Елизабет Шварцкопф прави официалния си дебют в Кралската опера в Лондон на 16 януари 1948 г. като Памина във „Вълшебната флейта“ от Моцарт и в Миланската Скала на 29 юни 1950 г. в „Миса Солемнис“ от Бетовен. На 11 септември 1951 г. тя пее ролята на Ан Трулав в световната премиера на „Похожденията на безпътния“ (оригинално заглавие на английски “The Rake’s Progress”) от Игор Стравински. Оттогава нататък тя редовно се изявява особено в опери от Моцарт и на Залцбургския фестивал. Шварцкопф дебютира в Метрополитън опера на 13 октомври 1964 г. като Маршалката в „Кавалерът на розата“ от Рихард Щраус. Нейният запис от 1966 г. на „Четирите последни песни“ от Рихард Щраус под диригентството на Джордж Шел остава легендарен.
Понеже по-горе стана дума за операта „Похожденията на безпътния“ от Игор Стравински, при тази нейна световна премиера през септември 1951 г. във Венеция участва в една от главните роли – ролята на Трулав и българският бас Рафаел Арие. Няколко думи за него и как е получил тази роля при една световна премиера:
Рафаел Арие е роден на 22 август 1920 г. в София и произхожда от стар род с еврейски корени. През 1945 г. той пее в Софийската народна опера, а през 1946 г. спечелва първа награда на Певческия конкурс в Женева и пътят към една международна кариера е широко отворен. Рафаел Арие в ролята на Трулав в тази опера на Стравински оставя чудесен пример за това, как на един артист се гласува пълно доверие без никакви протекции от съмнителни лица – самият Стравински дирижира премиерата, в която участва и легендарната немско-британска певица Елизабет Шварцкопф. Интересно, като отворите в коя да е западна оперна енциклопедия или речник, страницата за Арие (има почти навсякъде, както и в много електронни портали), винаги ще намерите справка за това негово участие на 11 септември 1951 г. във Венеция.
Когато Рафаел Арие се намира за първи път в Ню Йорк, за да пее в ролята на Мефистофел на сцената на Градската опера в Ню Йорк, той се чувства самотен и без ориентация в големия град, при това не разполага с познания по английски език. След като изпитва в хотела си желание да се нахрани с родна храна, успява с такси да пристигне в малък гръцки ресторант. При поръчката на храната обаче се получават проблеми, келнерът не го разбира – нито на италиански, нито на български или руски езици. На съседната маса се намират двама посетители – един нисък мъж с очила, заедно с друг висок мъж с плешива глава, който разбира за какво става въпрос и предлага на Рафаел Арие на руски език да му окаже помощ. Така високият мъж изиграва ролята на преводач и Арие получава желаното ядене. След консумацията двамата мъже започват разговор с него, в ресторанта няма други посетители и така научват за предстоящия му дебют като Мефистофел на сцената на Градската опера в Ню Йорк. Те се представят: високият мъж е маестро Дмитри Митропулос, малкият с очилата е Игор Стравински. Забавляват се при разговора отлично, вечерта минава при пълен успех, както и изявата на певеца в Градската опера по-късно. Двамата мъже присъстват на спектакъла и са дълбоко впечатлени от непознатия български певец.
По-късно Рафаел Арие получава покана от Театър „Fenice“ във Венеция за участие в световната премиера на операта “The Rake’s Progress”, чийто автор е оня нисък мъж с очила, който му е превеждал листата с менюто в малкия гръцки ресторант на 57-а улица в Ню Йорк.
(край на цитата за Рафаел Арие)
Валтер Леге
През март 1946 г. Херберт фон Караян запознава младата певица Елизабет Шварцкопф с Валтер Леге, тогава продуцент в английския лейбъл „EMI““ („His Master’s Voice“, „HMV“), който е във Виена в търсене на таланти. Певицата е поканена на прослушване при него. Шварцкопф работи с него и с Херберт фон Караян на пиано върху песента на Хуго Волф „Wer rief dich denn?“ и впоследствие тя получава ексклузивен договор. Професионалното ѝ сътрудничество с Леге прераства и в лични отношения; те се женят на 19 октомври 1953 г. в Епсъм, Великобритания. Работейки с Леге, тя развива свой собствен отличителен вокален стил, характеризиращ се с хладна, „сребърна“ гладкост, изключително красив глас с фини нюанси и постоянно леко откъснато изпълнение, вдъхновявайки се от великите певци на своето време. Репертоарът ѝ остава верен на немската песенна традиция от 19-ти век и късния романтичен период.
По съвет на съпруга си, през следващите години Шварцкопф намалява сценичния си репертоар до своите емблематични роли: Дона Елвира в „Дон Жуан“, Графинята в „Сватбата на Фигаро“, Фиордилиджи в „Така правят всички“, Графинята в „Капричио“ от Щраус и Маршалката в „Кавалерът на розата“. Тя също така от време на време пее ролята на Алис Форд във „Фалстаф“ от Верди.
Няколко думи за този британски продуцент Валтер Леге, който после става съпруг на Шварцкопф и допринася толкова много за нейните успехи:
Валтер Леге, роден на 1 юни 1906 г. в Лондон, починал на 22 март 1979 г. в Сен Жан Кап Фера е британски продуцент на класическа музика и основател на Филхармоничния оркестър.
Живот
Валтер Леге е роден в Шепърдс Буш, Лондон, където баща му е бил шивач. Учи в горното училище „Лейтимър“ в Хамърсмит и се отличава с латински и френски език, но не получава официално музикално образование. Напуска училище на 16-годишна възраст и не се стреми към по-нататъшно официално образование. Насърчен от баща си, той развива страст към музиката, особено към Рихард Вагнер, и се учи сам да чете ноти и да учи немски език.
През 1927 г., на 21-годишна възраст, Леге е нает от „His Master’s Voice“ (HMV), където първоначално е редактор на списанието на компанията. Именно там е открит от звукозаписния продуцент Фред Гайсберг, с когото започва да продуцира плочи. През 1931 г. компанията е придобита от „EMI“. Леге е проницателен критик и има фин слух. Между 1933 и 1938 г., освен работата си като продуцент, той работи и като музикален критик за вестник „Манчестър Гардиън“. Преди войната основният конкурент на „EMI“ е „Deutsche Grammophon“. В в следвоенните години, когато Германия е в руини, Валтер Леге успява да привлече най-изтъкнатите европейски музиканти към „EMI“, включително тези, принудени да избягат в Съединените щати, и да приложи на практика стария лозунг на „HMV“: „Велики артисти, велики записи“.
През 1947 г. той подписва договор с Херберт фон Караян и Вилхелм Фуртвенглер, и двамата от които дължат следвоенните си кариери в звукозаписа и процедурите по денацификация на него. Леге също така става меценат, а след това, през 1953 г., съпруг на певицата Елизабет Шварцкопф. Той също така помага на Паул Хиндемит и най-вече на Ото Клемперер да си възвърнат предвоенния престиж. Той също така подписва договори с Мария Калас, Виктор де Сабата и Геза Анда, и промотира младия диригент Волфганг Завалиш. През 1945 г. Валтер Леге основава Филхармоничния оркестър в Лондон. От 1946 г. той е един от директорите на Дружеството на приятелите на музиката във Виена, а от май 1958 г. до ноември 1963 г. е директор на Кралската опера „Ковънт Гардън“ в Лондон. Валтер Леге също така дава старт в живота на много изключителни вокалисти, включително Мария Калас, Борис Христов и Тито Гоби. Но това са само три имена. Ще изброя още редица големи оперни артисти, инструменталисти и диригенти, на които Валтер Леге е указвал съдействие при записи (имена на латиница): Victoria de los Angeles, Thomas Beecham, Maria Callas, Guido Cantelli, Boris Christow, Alfred Deller, Edwin Fischer, Dietrich Fischer-Dieskau, Kirsten Flagstad, Wilhelm Furtwängler, Nicolai Gedda, Elena Gerhardt, Tito Gobbi, Hans Hotter, Herbert Janssen, Herbert von Karajan, Aleksander Kipnis, Otto Klemperer, Dinu Lipatti, Christa Ludwig, Anna Moffo, Gerald Moore, Birgit Nilsson, Victor de Sabata, Artur Schnabel, Irmgard Seefried, Léopold Simoneau, Giuseppe di Stefano, Rita Streich, Joan Sutherland, Giuseppe Taddei, Eberhard Waechter, Ljuba Welitsch.
Под ръководството на Леге, „EMI“ създава редица изключителни класически записи, които са станали част от „златния архив“ на звукозаписната индустрия. Английското списание „Gramophone“ нарича наследството му „все още ненадминато“. През 1964 г. той се оттегля напълно от „EMI“.
След смъртта на Леге, Елизабет Шварцкопф пише неговата биография. Нейните документи, които се съхраняват в архива на Герд Нахбауер в „Шубертиаде Хоенемс“, съдържат и множество документи, свързани с Леге и, наред с други, с Мария Калас.
Гроб в Цумикон
След смъртта на Елизабет Шварцкопф през 2006 г., урната ѝ е погребана редом с тази на Валтер Леге в семеен гроб до родителите ѝ в Цумикон, близо до Цюрих, където е живяла от 1982 до 2003 г.
(край на цитата за Валтер Леге)
Също по-горе стана въпрос и за кариерата на Елизабет Шварцкопф в Метрополитън опера в Ню Йорк, където тя участва за пръв път на 13 октомври 1964 г. като Маршалката в „Кавалерът на розата“ от Рихард Щраус. Ще дам повече подробkости за нейната кариера там:
Шварцкопф участва в 8 представления на „Кавалерът на розата“ от Рихард Щраус в нейната коронна роля на Маршалката в интервала от 13 октомври 1964 г. (неин дебют там) до 19 декември 1964 г. и още в ролята на Донна Елвира в „Дон Жуан“ от Моцарт на 29 януари 1966 г. – само един път, което е и нейното последно участие в МЕТ. Освен това тя има и концертни участия на тази сцена:
На 21 юли 1965 г. в концерт с песни от Рихард Щраус. Цитирам подробности:
Musik von Richard Strauss
Morgen
Waldseligkeit
Muttertändelei
Zueignung
Elisabeth Schwarzkopf
Sopran
(край на цитата)
Освен горните две концертни участия, на 24 юли 1965 г. Шварцкопф участва с оперетни арии в друг концерт в МЕТ под мото „Ein Wiener Abend“ (Една виенска вечер) – оркестрова музика и арии от виенски оперети. Цитирам нейните участия (на немски език):
„Die Fledermaus“: Mein Herr was dächten Sie
„Tausend und eine Nacht“: Nun lächst du mir wieder
„Der Zigeunerbaron“: Wer uns getraut
Elisabeth Schwarzkopf
Soprano
Zeller: „Der Vogelhändler“: Schenkt man sich Rosen in Tirol
Heuberger: „Der Opernball“: Im chambre séparée
Elisabeth Schwarzkopf
Soprano
Zeller: „Der Obersteiger“: Sei nicht bös’
Johann Strauss: „Wiener Blut“
Elisabeth Schwarzkopf
Sopran
„Die lustige Witwe“: Vilja
Elisabeth Schwarzkopf
Sopran
Dirigent………… Willi Boskovsky
Metropolitan Opera Orchestra
Metropolitan Opera Chorus
(край на цитата)
Преди тези две концертни изяви, при едно гала-представление на МЕТ с благотворителна цел на 29 ноември 1964 г., Елизабет Шварцкопф участва при изнасянето на първо действие на „Кавалерът на розата“ от Щраус в ролята на Маршалката. Цитирам подробности от архива на МЕТ:
Metropolitan Opera House
November 29, 1964
Benefit for the Welfare and Pension Funds
GALA PERFORMANCE
Der Rosenkavalier: Act I
Octavian…………………Lisa Della Casa
Princess von Werdenberg……Elisabeth Schwarzkopf
Baron Ochs……………….Otto Edelmann
Annina…………………..Gladys Kriese
Valzacchi………………..Andrea Velis
Italian Singer……………Barry Morell
Mahomet………………….Marsha Warren
Princess’ Major-domo………Gabor Carelli
Orphans………………….Ada Calabrese
Orphans………………….Pamela Munson
Orphans………………….Dina De Salvo
Milliner…………………Lilias Sims
Animal Vendor…………….Emil Filip
Hairdresser………………Harry Jones
Notary…………………..Gerhard Pechner
(край на цитата и на участията в МЕТ)
Вокален педагог
През 80-те години на миналия век Шварцкопф започва да преподава пеене в свои майсторски класове. Тя изисква същата безмилостна строгост от своите ученици, както и безусловен ангажимент към яснота на артикулацията, фразирането и вокалното съвършенство. Колкото и курсовете ѝ да са били страхувани, знанията и уменията, придобити чрез тях, са били високо търсени. Тя е обучила близо 500 певци в своите майсторски класове. Сред нейните ученици са Томас Хампсън, Кристиан Герхахер, Матиас Гьорне, Ханс-Гюнтер Доцауер, Георг Хекел, Хайдрун Хайнке, Жозефин Пиларс де Пилар, Линда Плех, Симоне Кермес, Корнелиус Хауптман, Анет Илиг, Шарлот Марджоно и Ага Миколай.
Сбогом
Шварцкопф се сбогува с оперната сцена на 31 декември 1971 г. в театър „Моне“ в Брюксел в своята емблематична роля – Маршалката (само първо действие). В следващите години тя се посвещава изключително на авторската песен; последният ѝ рецитал се състои на 17 март 1979 г. в Цюрих.
От 2002 г. певицата живее във Форарлберг и продължава да дава частни уроци. Вторият ѝ майсторски клас в Академията „Хуго Волф“ в Щутгарт през 1988 г. и последният ѝ майсторски клас с песни на Хуго Волф във Виена през 2003 г. са заснети. За 90-ия си рожден ден баритонът Матиас Гьорне, акомпаниран от Ерик Шнайдер на пиано, изнеся рецитал с песни на Хуго Волф по свой избор в Хоенемс.
Критика заради членството ѝ в Нацистката партия
Откакто австрийският историк Оливер Ратколб разглежда темата в дисертацията си от 1982 г., връзката на певицата с националсоциализма е многократно обсъждана в медиите и академичната литература. Шварцкопф е критикувана, че е правила противоречиви изявления както в непосредствения следвоенен период, така и в лицето на разкритията от 80-те и 90-те години на миналия век, като първоначално е отричала членството си в Нацистката партия от 1940 г. (номер на членство 7 548 960), а след това го е защитавала с различни обяснения. Според една версия, например, тя се е присъединила към партията само по съвет на баща си, който самият преди това е загубил поста си на директор заради забраната на нацистко събитие в училището му. Критиците обаче обвиняват певицата в типични механизми на репресия и безмилостен кариеризъм по време на нацистката епоха.
Биографът на Шварцкопф – Алън Джеферсън твърди, че Шварцкопф е била любовница на Ханс Франк, генерал-губернатора на окупирана Полша, и че е прекарала 12-те месеца от 1943 до 1944 г., през които е отсъствала от сцената, предимно в негова компания. Други публикации разглеждат нейните певчески изпълнения на партийни събития и по време на войната за частите на „Вафен-СС“. Защитниците на Шварцкопф твърдят, че тя винаги е стриктно разделяла изкуството и политиката и самата тя е била аполитична личност. „Frankfurter Allgemeine Zeitung“ (FAZ) обобщава в некролога си от 4 август 2006 г.: „Това, че тя е прикривала прегрешенията си и дори когато въпросът е станал публичен, и не ги е признавала открито, е било обвинено от някои повече от това, че е печелила от самата нацистка културна система“.
Смърт
Елизабет Шварцкопф умира на 90-годишна възраст. Урната ѝ е погребана заедно с тази на съпруга си Валтер Леге и родителите си в семеен гроб в Цумикон, близо до Цюрих, където тя е живяла от 1982 до 2003 г. Литературното ѝ наследство се помещава в музея „Елизабет Шварцкопф“ на „Шубертиада Форарлберг“ в Хоенемс. Музеят е открит през август 2011 г.
Награди (селекция)
1950: Медал „Лили Леман“, Залцбург
1959: Първи „Орфей д’Оро“, Мантуа
1969: Награда за плоча „Орфей д’Орфей“ на Академията за лирични плочи в Париж
1961: Награда „Едисон“ на Дружеството за разпространение на плочи, Амстердам
1961: Титла „Deutsche Kammersängerin“ (Немска камерна певица)
1964: Почетен член на Кралската шведска музикална академия
1967: Награда на Стокхолмската телевизия за най-добро европейско сопрано
1971: Медал „Хуго Волф“
1974: Голям кръст на Ордена за заслуги към Федерална република Германия
1976: Златен почетен знак за заслуги към град Виена
1982: Медал „Моцарт“ на град Франкфурт
1983: Почетен член на Виенската държавна опера и назначение за „Kammersängerin“ (Камерна певица).
1986: Командир на Ордена за изкуства и литература
1991: Медал „Моцарт“ на ЮНЕСКО
2002: Златен почетен медал на град Виена
2006: Награда за цялостно творчество „Echo Klassik“
Крал Густав VI Адолф на Швеция ѝ връчва Ордена за литература и изкуства през 1964 г. През 1983 г. е избрана за член на Ордена за заслуги към науката и изкуствата. През 1990 г. е назначена за професор от провинция Баден-Вюртемберг. Шварцкопф получава и почетни докторати от Университета в Кеймбридж (1976 г.), Американския университет във Вашингтон (1982 г.) и Университета в Глазгоу (1990 г.). През 1992 г. кралица Елизабет II я удостоява с Дейм-командир на Ордена на Британската империя.
Цитати
„В дуети с други изящни женски гласове (Ирмгард Зеефрид, Елизабет Грюмер), получените звукови смеси са сред най-красивите, които човек може да чуе от женски глас. Тя пее с нюансираното фразиране на фин актьор и деликатните цветове на велик художник.“ (Юрген Кестинг, 2006)
„Шварцкопф обаче […] винаги избягваше директната физичност на пеенето. По-скоро нейният ефект е доминиран от техническото умение: безупречна интонация дори в най-високия регистър, силен глас, култивиран до последния детайл, невероятно прецизно легато и равномерен тембър във всички регистри – подобен на сирена по своята интензивност, но винаги с матов блясък като седеф.“ (Ян Брахман, 2006 г.)
„Примерен контрол на дишането, огромна прецизност при превода на музикалния текст, особен акцент върху езиковата точност във връзка с пеенето. Комбинацията от дума и тон е нещо, което малцина могат да съчетаят, дори и до днес. И всичко това с красив глас, обемен, но никога прекалено сложен; всичко се разгръща толкова естествено и без усилие. За мен тя е един от големите модели за подражание сред певиците.“ (Волфганг Завалиш, 2006 г.)
„В пасаж от мемоарите си той [Леге] описва как я е накарал [Шварцкопф] да изучава великите от миналото през високоговорителя: Роза Понселе с кремавия си тембър, Мета Зайнемайер, която като немско сопрано пееше по-италиански от много италианци, драматичното напрежение на Фрида Лайдер, всеобхватната щедрост на Лоте Леман – всичко това е трябвало да бъде синтезирано в пеенето на съпругата му. […] Във всичките ѝ записи, които самата тя обичаше, […] може да се усети артистичното усилие, вложено до последната нишка, усилие, което въпреки това сякаш се разтваряше в непринудена еуфония“. (Йенс Малте Фишер, „Süddeutsche Zeitung“, 5/6 август 2006 г.)
„Маршалката, Ариадна, Графиня в „Капричио“ и кой знае колко други роли, никога повече няма да чуем изпълнени с това качество. […] Концепцията за „вярност към произведението“ беше безпроблемно съчетана с нейното въображение и непосредствен, завладяващ подход, който очарова публиката по начин, толкова интензивен, толкова привличащ, преживян от никой от нейните предшественици и със сигурност няма да бъде преживян от никой от нейните наследници“. (Дитрих Фишер-Дискау, 4 юни 2007 г.)
(край на цитатите)
Diskografie (без превод)
- Elisabeth Schwarzkopf interprets songs by Wolf, Schubert, Strauss, Purcell, Arne & Quilter, Liedaufnahmen aus dem RIAS-Archiv von 1958, Mitwirkende: Elisabeth Schwarzkopf | Michael Raucheisen (audite 95.633, CD 2009).
- Johannes Brahms: Ein deutsches Requiem. EMI Classics, mit Dietrich Fischer-Dieskau, Dir.: Otto Klemperer
- Wolfgang Amadeus Mozart: Don Giovanni. EMI Classics – mit Eberhard Waechter, Joan Sutherland und unter Carlo Maria Giulini
- Wolfgang Amadeus Mozart: Così fan tutte. EMI Classics, mit Léopold Simoneau, Sesto Bruscantini, Dir.: Herbert von Karajan
- Wolfgang Amadeus Mozart: Così fan tutte. EMI Classics, mit Alfredo Kraus, Giuseppe Taddei, Dir.: Karl Böhm
- Elisabeth Schwarzkopf singt Lieder von Schubert, Schumann und Richard Strauss, EMI
- Elisabeth Schwarzkopf sings Operetta, Johann Strauß, Carl Zeller, Karl Millöcker, Franz Lehár u. a., Dir.: Otto Ackermann, EMI (1959)
- Engelbert Humperdinck: Hänsel und Gretel, EMI Classics, mit Elisabeth Grümmer, Dir.: Herbert von Karajan
- Johann Strauß: Die Fledermaus, mit Nicolai Gedda, Erich Kunz, Dir.: Herbert von Karajan
- Richard Strauss: Ariadne auf Naxos. mit Rita Streich, Irmgard Seefried, Hermann Prey, Dir.: Herbert von Karajan
- Richard Strauss: Capriccio. EMI Classics – mit Eberhard Waechter, Dietrich Fischer-Dieskau und unter Wolfgang Sawallisch
- Richard Strauss: Der Rosenkavalier. EMI Classics – als Marschallin unter Herbert von Karajan in einer Aufnahme von 1956
- Richard Strauss: Vier letzte Lieder und 12 Orchesterlieder, Dir.: George Szell, Emi-Classics, in Aufnahmen von 1966 und 1969
- Hugo Wolf: Italienisches Liederbuch, mit Dietrich Fischer-Dieskau, Gerald Moore, EMI Classics – Aufnahme von 1965/66
- Verdi: Requiem – Aufnahme 1964, ES, Christa Ludwig, Nicolai Gedda, Dir. C. M. Giulini,
- Verdi: Requiem – Aufnahme 1954, ES, di Stefano, Siepi, Dir. Victor de Sabata, Chor und Orch. Mailänder Scala
- Richard Wagner: Die Meistersinger von Nürnberg. – als Eva unter Herbert von Karajan in einer Live-Aufnahme (Bayreuther Festspiele) von 1951
- Beethoven: Missa solemnis D-Dur op. 123, Aufnahme Sept. 1958, ES, Ludwig, Gedda, Dir. H.v.Karajan, Philh. Orch. London …….
Filmografie (без превод)
- Elisabeth Schwarzkopf – Portrait einer Sängerin. Ein Film von Wolf-Eberhard von Lewinski. Produktion: SR. Ausstrahlung im Ersten anlässlich des 70. Geburtstages der Künstlerin im Dezember 1985.
- Die unerbittliche Kunst – Meisterkurs Lied bei Elisabeth Schwarzkopf. Ein Film von Syrthos J. Dreher, 92 Min., Stuttgart 1988, SDR. Gekürzte Fassung (60 Min.) ausgestrahlt in SWR 3, SRG/DRS und Classica. Originaltitel Ich will nicht grausam sein, aber es geht am schnellsten, später auf Wunsch von E. Schwarzkopf geändert. Unterteilt in 6 verschiedene Lektionen (z. B. „Vom Sitz der Stimme“, „Vom Legato“, „Vom Begreifen des Textes“, „Vom Klavierspiel“). Die letzte, „Das Vermächtnis“, ist ein 30-minütiges Interview.
- „Dich hab ich vernommen!“ Elisabeth Schwarzkopf unterrichtet Lieder von Hugo Wolf. Ein Film von Norbert Beilharz, 60 Min., Produktion: SWR, Erstausstrahlung: 12. Oktober 2003
Dokumentation ihrer letzten Meisterklasse in der Internationalen Hugo-Wolf-Akademie Stuttgart in Wien mit Evgenia Grekova, Radu Cojocariu, Gundula Schneider, Agust Olafsson, Jae Eun Lee und Hartmut Höll am Klavier.
– Elisabeth Schwarzkopf-Masterclass ist derselbe Film um eine Viertelstunde gekürzt - Der Rosenkavalier. Film von Paul Czinner, mit Schwarzkopf, Edelmann, Jurinac, Kunz, Rothenberger, Dir. H. von Karajan, Salzburg 1960, 192 Min. auf DVD
- Elisabeth Schwarzkopf. A Viennese Evening. Ltg. Willi Boskowsky, Mitschnitt eines Wiener Abends, 31. Oktober 1963 von Radio Canada, DVD, s/w, 49 Min., Format 4:3, NTSC, auf Regionalcode achten. ES singt Wiener Blut, Sei nicht bös, Schenkt man sich Rosen in Tirol, Viljalied, Wien Wien
- Elisabeth Schwarzkopf soprano. Mitschnitte von Konzerten London 1961, London 1970 (Gerald Moore) und Paris 1967 (Dirigent: Berislav Klobučar). Teils s/w. DVD medici arts NTSC.
- Mitwirkung in den Spielfilmen Der Verteidiger hat das Wort, Deutschland 1943/1944 mit R. Fernau und Heinrich George und Das Mädchen von Saint Coeur, Kurzspielfilm von 1939/1940, beide lagernd im Bundesfilmarchiv in Berlin-Wilmersdorf, Rechte bei der Murnaustiftung
- Filmporträt von 1986 von Alan Benson, GB. Dauer 60 min. E.S. spricht über ihr Leben und ihre Karriere. Eindrücke aus dem Meisterkurs in Aldeburgh ergänzen das Filmporträt.
- E.S. Masterclass. Dokumentation, Deutschland, 2000, 60 min. ES hat sich beobachten lassen, wie sie die russische Sängerin Evgenia Grekova bei ihrer letzten Masterclass unterrichtete. Gemeinsam geübt haben sie Mozarts Pamina.
- E.S. im Gespräch mit August Everding. Da Capo Erstsendung vom 17. Mai 1986, 60 min.
- E.S. im Gespräch mit Karl Löbl am 12. Dezember 2004 live aus der Wiener Staatsoper. 55 min
(край на цитата)
Ще се спра на още биографични бележки и дейност на Елизабет Шварцкопф от източници на английски език:
Поради честите премествания на работа от страна на баща си, Елизабет Шварцкопф прекарва детството и младостта си в различни градове, пристигайки в Магдебург през 1928 г. и Котбус през 1931 г. Установявайки се в Берлин през 1933 г., тя започва вокално обучение в Държавната музикална академия през 1934 г. след завършване на гимназия. Сред нейните учители е Лула Миш-Гмайнер, която първоначално възнамерява да я обучи като контраалт. След завършване на обучението си, Шварцкопф е приета за първи път в оперното училище на Берлинската държавна опера; през 1938 г. става член на „Дойче Опер Берлин“ в Шарлотенбург. До 1942 г. тя пее широк спектър от лирични и колоратурни роли, от Енхен във „Вълшебният стрелец“ и Мюзета в „Бохеми“ до Цербинета в „Ариадна на Наксос“. През 1940 г. тя става частна ученичка на Мария Ифогюн (1891–1987), която Шварцкопф смята за свой истински учител през целия си живот. През 1941 г. тя изнася първия си рецитал със съпруга на Ифогюн – Михаел Раухайзен (1889–1984); тя е представена и с няколко приноса – уж без нейно знание – в неговата антология с немски песни, записана за радиопредаване (1940–45). Нейните опити в киното – вероятно подкрепени от Гьобелс – остават маргинален аспект от този период. След две гостувания в края на 1942 г., тя е ангажирана от Карл Бьом във Виенската държавна опера.
След края ва Втората световна война, на Шварцкопф първоначално е забранено да се изявява. Тя се присъединява към Нацистката партия (НСДАП) през 1938 г. и също така участва в забавленията на войските. Въпреки че е премахната от „Списъка на надарените от Бога артисти“, тя продължава да се ползва с защитата на Министерството на пропагандата. По време на процедурата по денацификация тя дава противоречиви показания; по този начин успява многократно да заобикаля забраната за изпълнение (която продължава до 1947 г.). След това Шварцкопф е част от известния Виенски ансамбъл „Моцарт“, дирижиран от Йозеф Крипс (1902–74); освен Дона Елвира („Дон Жуан“), Констанце („Отвличане от сарая“) и Памина („Вълшебната флейта“), репертоарът ѝ включва и роли от опери на Верди, като Джилда („Риголето“) и Виолета („Травиата“).
През 1947 г. Шварцкопф дебютира на Залцбургския фестивал като Сузана в „Сватбата на Фигаро“; на следващата година се издига до ролята на Графинята. До 1964 г. може да бъде видяна почти ежегодно в Залцбург, през 1960 г. и в следващите години като Маршалката в „Кавалерът на розата“ под ръководството на Караян в продукция, която е и филмирана. Също през 1947 г. тя дебютира на фестивала в Люцерн с „Немски реквием“ от Брамс под диригентството на Вилхелм Фуртвенглер. След гостуване на Виенската държавна опера в Лондон (за което получава австрийско гражданство; чрез брака си с Валтер Леге през 1953 г. получава и британско гражданство), е поканена да се присъедини към ансамбъла на „Ковънт Гардън“, където остава до 1951 г. Гласът ѝ се е развил до лирично сопрано, което ѝ позволява и някои навлизания в драматичния сопранов репертоар. В Лондон, освен немския репертоар, включително новата роля на Ева в „Майсторите певци от Нюрнберг“, тя изпълнява и роли от италианския и френския репертоар, всички на английски език.
След това Шварцкопф завладява всички големи музикални центрове: през 1950 г. тя се изявява в Миланската Скала (Елизабет в „Танхойзер“ под диригентството на Караян), последвана през 1951 г. от фестивала в Байройт (Ева в „Майсторите певци от Нюрнберг“, също под диригентството на Караян, както и Воглинде в „Рейнско злато“ и „Залезът на боговете“). Американският ѝ дебют, отчасти поради резервите на американската публика относно позицията ѝ по време на нацистката епоха, се случва сравнително късно, с рецитал в Ню Йорк през 1953 г. Тя прави оперния си дебют през 1955 г. в операта на Сан Франциско като Маршалката, а през 1956 г. пее Алис Форд във „Фалстаф“ там за първи път. В следващите години тя често изнася рецитали (дебютира в „Карнеги Хол“ през 1956 г.). Първата ѝ изява в Метрополитън опера в Ню Йорк, също като Маршалката, е отложена до 1964 г. По съвет на съпруга си тя в крайна сметка ограничава репертоара си до три роли на Моцарт (Графиня, Фиордилиджи и Дона Елвира) и две роли на Щраус (Маршалката и Графиня Мадлен в „Капричио“). В края на 1971 г., след представления на първия акт на „Кавалерът на розата“ в Брюксел, тя се оттегля от оперната сцена. Продължава да се изявява от време на време като рециталистка до 1977 г., а след това работи като уважаван и строг преподавател. От началото на 80-те години на миналия век, в резултат на изследванията на Ото Ратколб и по-късно на биографията от Алфред Джеферсън, ролята ѝ по време на нацистката епоха е все по-често обсъждана, а поведението ѝ е подложено на много критичен анализ.
Освен оперния си репертоар, Шварцкопф поддържа богат концертен репертоар. Тя е особено впечатляваща в „Немски реквием“ от Брамс и Реквием от Верди. Артистичната песен играе централна и в крайна сметка доминираща роля за нея. Обикновено е акомпанирана на пиано от Джералд Мур, по-късно от Джефри Парсънс, но също и от солисти като Едвин Фишер и диригенти като Вилхелм Фуртвенглер (за рецитал на Волф в Залцбург през 1953 г.). Тя също така участва в записи с Валтер Гизекинг (Песни от Моцарт) и Глен Гулд („Песни за Офелия“ от Рихард Щраус).
Шварцкопф притежава глас с изключителна красота и чиста интонация, които овладява с техническа виртуозност. Перфектната артикулация и безупречното легато пеене ѝ позволяват да постигне забележителни вокални нюанси. Тя оформя изпълненията си с голяма осъзнатост, което понякога води до обвинения в маниеризъм и изкуственост. Освен отдадеността си на песенния репертоар на Франц Шуберт, тя е особен защитник на произведенията на Хуго Волф. Тя е критична към съвременната музика; един от малкото ѝ опити в този жанр е ролята на Ан Трулав в световната премиера на „Похожденията на безпътния“ от Стравински на 11 септември 1951 г. във Венеция, дирижирана от самия композитор.
От обширното дискографско наследство на Шварцкопф се открояват пълните записи на опери от Моцарт и Щраус: „Сватбата на Фигаро“ (диригент Караян), „Дон Жуан“ (диригент Джулини) и „Така правят всички“ (диригент Бьом) са постигнали референтен статус, както и записите на „Кавалерът на розата“ под диригентството на Караян и „Капричио“ под диригентството на Завалиш. Нейният безценен принос за реабилитацията на оперетата, особено от Йохан Щраус и Франц Лехар, се доказва от няколко основополагащи записа под диригентството на Ото Акерман. В допълнение към гореспоменатите записи на песни, особено забележителни са „Италиански песенен бюлетин“ от Хуго Волф (с Дитрих Фишер-Дискау и Джералд Мур), записите на „Четири последни песни“ от Рихард Щраус под диригентството на Джордж Шел и двата записа на Реквием от Верди под диригентството на де Сабата и Джулини.
(край на цитата)
До края на настоящата статия за Елизабет Шварцкопф ще се спра на няколко публикации в Интернет на немски език, като цитирам само превод на български:
Портал „Deutschlandfunk Kultur“
9 декември 2015 г.
От Волфганг Шрайбер
Архив
Сопранът Елизабет Шварцкопф
Върховната жрица на класическото пеене
В продължение на три десетилетия сопраното Елизабет Шварцкопф доминираше международната певческа сцена. Нейният вокален тембър, безупречната ѝ интонация и стремежът ѝ към съвършенство предизвикваха безрезервно възхищение. Тя е родена преди 100 години.
„Времето понякога е странно нещо, когато не чувстваш нищо друго освен него.“
Човек може да оцени такава философия на оперната сцена, когато тя е облечена в красив глас. Сопраното Елизабет Шварцкопф притежаваше такъв глас, а благородната Маршалка фон Верденберг в „Кавалерът на розата“ от Рихард Щраус беше нейната отличителна роля. Тя беше широко възхищавана и прославена в нея. Само тя можеше да накара думите на виенския поет Хуго фон Хофманстал да разцъфтят в песен с такова аристократично, почти религиозно, артистично величие.
Във Виенската държавна опера Елизабет Шварцкопф, която не е виенчанка, се чувства музикално като у дома си. Тук тя извежда на сцената великите жени на Моцарт, като Дона Елвира в „Дон Жуан“ или Графинята в „Сватбата на Фигаро“. Гласът ѝ е завладяващ в тембъра си, в това, което един критик нарича „артистично усилие, преработено до последната фибра“.
Виенската кариера на Елизабет Шварцкопф започва в разгара на Втората световна война. Родена на 9 декември 1915 г. в днешната полска провинция Позен, тя вече е пяла четири години в „Дойче опер Берлин“. След войната Херберт фон Караян създава легендарния ансамбъл „Моцарт“ във Виена със Шварцкопф. Нейният виенски повлиян и изключително сериозен подход отразява и привързаността ѝ към оперетата, към „Цигански барон“ и „Прилепът“.
Взискателни песенни рецитали
Кариерата на Елизабет Шварцкопф се развива в международен план. Залцбургският фестивал отваряи сцената си за нея, както и Миланската Скала, Метрополитън опера в Ню Йорк и Кралската опера в Лондон. Именно там, през 1946 г., тя среща продуцента на Караян – Валтер Леге, за когото по-късно се омъжва. Той е този, който подхранва стремежа на Шварцкопф към артистично съвършенство. И вероятно именно тази амбиция я кара да се присъедини към Националсоциалистическата партия в нацистка Германия, нещо, което тя успява да потисне дълго време. Леге е този, който я запознава с авторската песен. Кое е по-възнаграждаващо за нея и също така по-взискателно: опера или авторска песен? През 1964 г. тя дава отговора си по радиото:
„Рециталът е много по-взискателен. Първо, той напряга мозъка много повече и след това, разбира се, са необходими съвсем различни качества за рецитал, отколкото за опера. Можеш да пееш опера, ако имаш глас, и това е достатъчно. Но за рецитал само гласът просто не е достатъчен.“
99 процента работа
Сравнително рано, през 1971 г., Елизабет Шварцкопф се оттегля от оперната сцена. Тя изнася последния си публичен рецитал през 1978 г. Но тя започва да води майсторски класове с нарастваща активност, продължавайки и до дълбока старост. Талант, работа, късмет – от какво се нуждаят младите певци?
„Всеки трябва да има талант, за да започне, но това всъщност изисква 99 процента работа. Мнозина казват, че късметът също е фактор, да. Но иначе: работа, работа и работа, през целия ти живот.“
Близо до Цюрих, където живее, Елизабет Шварцкопф умира на 3 август 2006 г. на деветдесетгодишна възраст. Както един критик я нарича: „Последната висша жрица на музиката като религия на изкуството.“
(край на цитата)
Портал „Deutschlandfunk Kultur“
10 декември 2015 г.
От Херберт Хафнер
Архив
Сопраното Елизабет Шварцкопф
Гласът на нейния господар
Тя е смятана за едно от водещите сопрани на 20-ти век и е световноизвестна, особено с изпълненията си в опери на Рихард Щраус и Волфганг Амадеус Моцарт: Елизабет Шварцкопф. Певицата, чийто 100-годишен рожден ден беше на 9 декември, се радваше на забележителна кариера.
Тя беше хвалена за безупречната си интонация, дори в най-високите регистри, изискания си култивиран глас, прецизното си легато и единния си тембър във всички регистри. Елизабет Шварцкопф дебютира в Берлин през 1938 г.; нейният артистичен пробив идва две години по-късно там в „Ариадна на Наксос“ от Щраус в ролята на Цербинета. През 1946 г. сопраното най-накрая се присъединява към английския лейбъл „EMI“, получава ексклузивен договор, омъжва се за продуцента Валтер Леге и с течение на времето, с голям талант, старание, амбиция и артистична интелигентност, се превръща в „Die Schwarzkopf“. Повтаряйки мотото на компанията на Леге – „His Master’s Voice“ понякога е наричана, донякъде иронично – „Гласът на нейния господар“.
(край на цитата)
Ще завърша днешната статия за Елизабет Шварцкопф с превод от английски език на една статия в британската медия „The Guardian“ през декември 2015 г., която дава сведения от гледна точка на британски музикален критик:
Портал „The Guardian“
7.12.2015
Мартин Кетъл
Елизабет Шварцкопф: Извинява ли изкуството политиката?
Тъй като класическият свят отбелязва стогодишнината на Елизабет Шварцкопф тази седмица, си струва да си спомним славната музика на сопраното, както и нацистките връзки.
Навършват се 44 години, откакто германското сопрано Елизабет Шварцкопф за последно слезе от оперната сцена след представление на „Кавалерът на розата“ в Брюксел. И се навършват 36 години, откакто тя изнесе последния си концертен рецитал в Цюрих.
Тези, които никога не са я чували да пее на живо – което аз никога не съм правил – или които не колекционират класически записи – от друга страна, аз имам повечето от нейните дискове – следователно може би знаят само две известни неща за Шварцкопф, чиято стогодишнина се навършва тази седмица на 9 декември. Нито едно от тях не я представя в привлекателна светлина, дотолкова, че непредпазливите може да се чудят дали цялата музикална суматоха около Шварцкопф е оправдана.
Първата скандална характеристика на Шварцкопф е членството ѝ в Нацистката партия (НСДАП). Тя със сигурност е била член най-късно до 1940 г., но е възможно и много по-рано. До 1981 г., когато става известно, че притежава членска карта номер 7 548 960, Шварцкопф отрича нацисткото си минало. След като новината става публична, тя описва членството си като професионално мотивирано. Днес изглежда ясно, че нацисткото ѝ минало наистина е било активно. Когато Шварцкопф умира през 2006 г. на 90-годишна възраст, това неминуемо е навредило на репутацията ѝ.
Това което хората, особено в Германия, все още знаят за Шварцкопф, е по-малко сериозно, но не по-малко показателно. През 1958 г. тя е гост в радиопредаването „Desert Island Discs“ и избира седем свои записи, както и интрото към запис, в който участва. Този егоцентричен избор е надминат само от селекцията на Ото Премингер 22 години по-късно, който избира осем тематични песни от собствените си филми.
Взети заедно обаче, тези два анекдота за Шварцкопф рисуват картина на неприятен човек и самовлюбена дива. Почти никой не си спомня другите ѝ, немузикални приноси към програмата „Desert Island Discs“ – френска готварска книга и нейния „лукс“, запас от лосион за слънце. Те поне разкриват човешка страна в нея (казват, че е била отлична домакиня и готвачка). Това обаче означава също, че Шварцкопф е трудна за предлагане на пазара днес.
Но когато се вслушате в това, което експертите казват за нея, нейното значение става наистина ясно. „Потенциално най-добрата певица в Централна Европа“, доверява се Херберт фон Караян на Валтер Леге – легендарния продуцент, за когото се омъжва и който оформя кариерата ѝ, през 1946 г. Когато тя пее във „Фиделио“, Кирстен Флагстад си спомня: „Мислех, че никога не съм чувала по-красив звук от човешко гърло.“ Святослав Рихтер, който никога не е толерирал глупаци, казва: „Винаги, когато тази велика артистка пее, тя е на абсолютния връх на своите способности.“ „Нищо не се обърка“, пише Филип Хоуп-Уолъс от „Гардиън“ за късна песен на Шварцкопф в кметството на Сейнт Панкрас през 1972 г. „Тази Маршалка е наясно с течението на времето. Всичко, което чувствахте през цялата вечер, беше, че ако сте достатъчно артист, това абсолютно няма значение.“ „Една от най-забележителните певици на века“, беше простата присъда на критика Джон Стийн.
Неоспоримо е, че малко певици полагат толкова много усилия или имат толкова високи стандарти. „Никога не съм срещала певица с работната етика на Елизабет“, спомня си дългогодишният ѝ сътрудник Джералд Мур, с когото тя записва голяма част от песенния си репертоар. Тя винаги е била перфекционистка, понякога направо безмилостна, но както Мур пише в мемоарите си: „Със Шварцкопф нямаше задръжки.“
Влиянието на Леге върху Шварцкопф винаги е било обект на слухове. „Гласът на нейния господар“ е бил една от по-леките забележки, все пак е бил неин собствен. „Не можеш да чуеш музиката въпреки цялата интерпретация“, рядко справедливо в нейния случай, въпреки че човек разбира смисъла зад нея, е било друга. Но заедно с учителката си Мария Ивогюн, Леге я превръща от красиво звучащо, но средно високо сопрано във велика певица, предимно на Моцарт и Щраус, но също и на Хуго Волф и виенска оперета.
На сцената, по молба на Леге, тя намалява репертоара си до няколко роли: Фиордилиджи, Дона Елвира и Графиня Алмавива на Моцарт; Маршалката и Графинята в „Кавалерът на розата“ и „Капричио“ от Рихард Щраус; и Алис Форд във „Фалстаф“ от Верди. Въпреки това, тя пее и произведения на Хендел, Вебер, Сметана, а в ранната си кариера – Ева в „Майсторите певци от Нюрнберг“ на Вагнер и „Мелизанда“ на Дебюси. През 1951 г. тя е първата Ан Трулав в „Похожденията на безпътния“ от Стравински, а Уолтън пише произведението си „Троил и Кресида“ специално за нея (въпреки че тя записва само откъси). На записи тя представя по-широк репертоар: „Хензел и Гретел“, „Хофманови разкази“ и „Веселата вдовица“.
В пеенето тя не е надмината от никой друг артист на своето време, освен от Дитрих Фишер-Дискау. Никой не ги превъзхожда в песни от Хуго Волф, където способността на Шварцкопф да предава настроения, детайли, вокален обем и промени в тоналността остава ненадмината и до днес. Оценката на Стийн за запис на Волф – „Sleeping Christ Child“, с не друг, а с Вилхелм Фуртвенглер на пианото – е представителна за мнозина и улавя артистичността им по веднага разпознаваем начин:
„Това, което човек чува, е най-красивото легато, най-финият нюанс, най-непретенциозната и чувствителна интерпретация. Мисълта и изкуството са толкова чудесно прецизни, че човек е изкушен да ги нарече пресметнати, което веднага подсказва нещо безчувствено и неискрено; но това е очевидно абсурдно, защото неискреността, подобно на сантименталността, се издава чрез неточност и изкривяване. Това, което човек открива у Шварцкопф, е висока степен на осъзнатост – за цветовете и стиловете и за съществуването на избори.“
(край на цитата на Стийн)
Три години преди смъртта на Леге, той и Шварцкопф провеждат серия от майсторски класове в Ню Йорк с песни от Шуберт, Брамс, Волф и Моцарт. В един от тези часове те посвещават няколко минути на единствената дума „graust“ в „Der Doppelgänger“ на Шуберт. Те изследваттембъра, атаката и произношението на „gr“ и „s“ – всичко това в контекста на съответния ред. Андрю Портър от „The New Yorker“, който почина по-рано тази година, остави ярък разказ за събитието, обобщавайки: „Когато Леге се ожени за Шварцкопф, двама перфекционисти се обединиха.“
Всеки един запис, направен от Шварцкопф, свидетелства за това. Каквато и да е била, тя остава един от най-влиятелните артисти на 20-ти век.
(край на цитата)
Нека днес на 8 декември 2025 г. почетем 110 години от рождението на немско-британското сопрано Елизабет Шварцкопф, които ще се навършат утре на 9 декември.
Мир на праха й!
……
Записи:
Elisabeth Schwarzkopf: “Ach ich fühl’s” 2000
….
4 Lieder, Op. 36: No. 3, Hat gesagt bleibt’s nicht dabei
´´´´
Was ich im Leben beginne (from “Die Dubarry”)
´´´´
Elisabeth Schwarzkopf in einer TV-Sendung 1959
Aus dem BR-Fernseharchiv: Von 1959 stammt dieses Gespräch, das Walter Panofsky mit Elisabeth Schwarzkopf über ihre Liebelingsrollen Marschallin, Fiordiligi und als Liedsängerin führt. Dem schließt sich die Darbietung von Hugo Wolfs Lied “Kennst du das Land, wo die Zitronen blühen” an
https://www.br-klassik.de/video/elisabeth-schwarzkopf-110.html
………..
[HD] Der Rosenkavalier Final Trio – Schwarzkopf, Jurinac …
´´´´
Elisabeth Schwarzkopf – Da Capo – Interview with August …
´´´´