Katja Spiridonova

Вчера беше 117-годишнина от рождението на сопрана Катя Спиридонова

Драги приятели на оперната музика, вчера на 13 юни 2019 г. е родена преди 117 години една от най-значителните български оперни певици от първоначалния разцвет в България на това изкуство в първите десетилетия на миналия век – сопранът Катя Спиридонова. Поради статията вчера за Мариана Паунова, която също е родена на тази дата, отложих статията си за Катя Спиридонова за днес – 14 юни 2019 г.

Въпреки това, колкото и дълго да търсим в Интернет или другаде повече сведения специално за творческия й път – вокалното изкуство и педагогическата й дейност заедно с него и след завършване на кариерата й – няма да намерим много сведения. Добре е, че са останали някои спомени от двамата й сина и то в последно време – академик Александър Бръзицов – също музикант, както и художник и Димитър Бръзицов – писател като баща си – известият в миналото журналист и публицист Христо Бръзицов, от които да научим някои неща за това високо интелектуално семейство, преживяло доста неприятности след 9 септември 1944 г. поради журналистическата дейност на бащата. Разбира се, и Катя Спиридонова е трябвало да понася стоически последиците от неприятностите на съпруга си.

Като дадем нейното име с кирилица за търсене например в Google, ще се натъкнем на десетки линкове главно за личности от Русия, свързани с разни изкуства или с други дейности. Известна между тях е някоя Екатерина Спиридонова, но има и двойница Катя Спиридонова. Няма да намерим нищо в Уикипедия за „нашата“ Катя, само неща за нейните ученици Надя Афеян, Катя Попова, Сийка Петрова, Анна Томова-Синтов, Стефан Циганчев и др., което показва, че е била отличен вокален педагог. За кой ли път вече констатирам и го споделям с вас, че за такива заслужили артисти от началото на миналия век все още няма що годе нормални страници на български език в електронните медии. Писах вече най-малко 7-8 пъти през изминалите 5 години, чудейки се на това, кой орган на културата в България ще се наеме да ръководи и провежда тази извънредно важна дейност, за да не се загуби и малкото, което е останало в спомените на съвременници и очевидци за тия заслужили наши артисти.

Така че днес пак ще се основавам на източници, дадени от чужди държави – както често до сега – порталът „Bulgarian Opera Stars“ на г-н Франк Фишър в Питсбърг / САЩ, в който са ключени имената на 100-120 оперни артисти от миналия век. Започвам с превода от английски език на не голямата статия, посветена на Катя Спиридонова:

Сопранът Катя Спиридонова е родена на 13 юни 1902 г. в София. През 1923 г. завършва музикалното си образование при Иван Вульпе в Държавната музикална академия в София. Още като студентка участва в оперния хор при спектакли на Българската Оперна Дружба. През годините 1923-1924 Спиридонова продължава вокалното си образование в Лайпцигската консерватория. Дебюта й на сцената на Софийската държавна опера е на 12 октомври 1925 г. в ролята на Аида в едноименната опера от Верди (бел. Б.К.: според български източници тя е първата изпълнителка на тази роля в България). От 1925 до 1947 г. тя е редовна солистка в този оперен театър, а между 1944 и 1948 г. има ангажименти и в Операта в Стара Загора. От 1948 до 1957 г. наново дейността й протича в Софийската народна опера като солистка и вокален педагог. Преди и по време на Втората световна война Спиридонова има и известни международни изяви в Белград (1938 г.), Франкфурт (1940 г.) и Бреслау (сега Вроцлав – в Полша). Заедно с оперните си изяви Спиридонова участва в редица песенни концерти в България и в чужбина. По време на върховата й певческа кариера тя има за партньори такива артисти, като Фьодор Шаляпин, Елена Николай и Тодор Мазаров. Най-значителните й оперни роли са: Аида, Тоска в едноименната опера от Пучини, Сантуца в „Селска чест“ от Маскани. Особено добро представяне има в ролята на Сента в „Летящият холандец“ от Рихард Вагнер. Все пак най-добрите й постижения са в опери от италианския репертоар.

От годината 1957 Спиридонова започва интензивна преподавателска дейност. Едни от най-добрите й ученици, изградили след това значителна вокална дейност са: Надя Афеян, Катя Попова, Сийка Петрова, по-късно Анна Томова-Синтов, Стефан Циганчев и др.

(край на цитата)

Не се споменава повече, нито годината на смъртта й. Това е през 1993 г. (по мой източник), т.е, била е почти на 91 години. Сигурно в архивите на Радио София има много повече данни за тази даровита певица и педагог, които на мен не са известни. Мога само да кажа, че през 2012 г. Радио София посвещава специално предаване за нея – рубриката „Помните ли ….“ на музикалната редакторка Красимира Йорданова, на която дължим винаги благодарност за предаванията й, във връзка с 110 години от рождението на Катя Спиридонова. Ето текста, взет от Интернет:

БНР

Спомен за певицата Катя Спиридонова

публикуван на 15.06.2012

(110 години от рождението й)

Катя Спиридоновае една от легендите на българската оперна сцена. Родена е на 13 юни 1902 г. в София, където завършва Музикалната академия в класа на Иван Вульпе. Специализира в Лайпцигската консерватория.

Спиридонова дебютира в Софийската опера като Аида и това остава една от коронните й роли.

След много успехи и върхови моменти на сцената с партньори като Фьодор Шаляпин, Елена Николай и Тодор Мазаров, Спиридонова започва и преподавателска дейност. Сред ученичките й са Надя Афеян, Катя Попова, Сийка Петрова.

Чуйте още интересни подробности за кариерата на Катя Спиридонова от Красимира Йорданова в рубриката „Помните ли…“

(край на статията)

Моите лични спомени за Катя Спиридонова не са много. Бил съм като студент в София между 1951 и 1956 г. на оперни спектакли с нейно участие, но нямам конкретни спомени. Тогава тя не е била вече измежду „звездите“, имаше нова генерация сопрани за главните роли. Мисля че през 1947 г. (бях ученик на 16 години) тя идва със Старозагорската опера в Габрово, но тогава не съм бил достатъчно информиран, за да знам каква опера е била представена. Може да е било концерт на редица солисти, което често се правеше в Габрово поради липсата на подходящ театър със съответни декори за цяло оперно представление.

Така че преки информации за Катя Спиридонова не мога да дам, освен кратката извадка от „Историята на Софийската опера“, в която се казва:

(…) През 20-те и 30-те години се открояват имената на певци като Елисавета Йовович, Цветана Табакова, КАТЯ СПИРИДОНОВА, Констанца Кирова, Събчо Събев, Илка Попова, Михаил Попов, Павел Елмазов, Михаил Люцканов, Георги Хинчев, Иван Петров, последвани по-късно от Надя Тодорова, Сийка Петрова, Любен Минчев, Евгений Ждановски и др. Много от следващите поколения певци усвояват от тях основните принципи на вокално и актьорско майсторство. Иван Вульпе полага основите на българската вокална педагогия, а някои от видните певци успоредно със сценичната си дейност се формират и като педагози (…)

(край на цитата)

За много от тези певци вече писах статии по повод техни юбилеи и там намекнах за оскъдните материали, с които се разполага за някои от тях в електронните медии.

Както писах в началото, разполагам с две интервюта на синовете на Катя Спиридонова, направени съответно през 2005 г. и през 2014 година (месец февруари), които намирам за твърде интересни, тъй като дават възможност да се вникне в духовния свят на това артистично семейство Спиридонова (по съпруг Бръзицова), и да се направят някои изводи от съвременна гледна точка. Ще приложа двете интервюта без никакви промени, публикувани в електронни медии.

ЧЕСТО ПРАВЯ КРАЧКА НАПРЕД И ДВЕ НАЗАД : СЪДБИ

Публикувано: 17 септември 2005 г.

„Преуморената служителка
да отговори няма сили,
цял ден нокти пили,
на курорт не искам да отивам,
в службата най-добре си почивам.“


Митко Бръзицов – творецът, посветил се на хумористичния жанр вече петдесет години. Анекдоти, афоризми, фейлетони… Хуморът и сатирата са му помогнали да устои на бурите и изпитания през годините.
Наскоро навърши 75 години. Въпреки сериозния му външен вид, който всява респект, Митко е весел и закачлив човек, с благородна душа и сърце, изпълнени с обич и уважение към близки и приятели. Успял е да съхрани чувството си за хумор въпреки трудностите, през които е минал.
Не била лека младостта му. Баща му, известният журналист и публицист Христо Бръзицов, десет години лежал по затворите, а майка му, оперната певица Катя Спиридонова (бел. ред. – първата българка, която изпълнява ролята на Аида от едноименната опера на Верди), при която в Консерваторията са учили видни оперни певци, сред които и Катя Попова, била изселвана заради съпруга си. Три години Митко бил трудовак. Киркор Киркоров, тогавашният диригент на Ансамбъла на Трудовите войски, го чул как пее и го поощрил да се яви на конкурс. Издържал го и влязъл в ансамбъла, където завършил военната си служба… “Спомени, младежки спомени”.
Започва да пише хумористични миниатюри на 25 г. Когато седне на пишещата си машина, забравя ядове, неволи и грижи, които не са малко. Няколко хиляди са писанията му. “Тонове!”, казва. Не са издадени в книги, защото, стигнело ли се до финансирането им, нещата се запъвали.
– Нямам висше, във вечерна гимназия завърших средното. За университета не можех и да помисля… И в музикалното съм кандидатствал – на изпитите се представях чудесно, дори ме поздравяваха. Но когато отивах да се запиша, името ми беше задраскано – “Не си приет”.


Генът обаче си казва думата. Митко пише като баща си, а брат му Александър Бръзицов се е метнал на майка си – музикант е, композитор.

Пял си в Софийската опера. И ти имаш музикална дарба по майчина линия.
– Сигурно. Повече от 35 г. бях в хора. Даваха ми и солови изпълнения, но епизодично.
– Млад си се задомил.
– На 20 г. Не съжалявам. Добра си е жена ми. Живеем щастливо и в синхрон вече 55 години. Беше ученичка на майка ми. Запознахме се, харесахме се и създадохме семейство, от което имаме двама синове и петима внуци.
– Зодия Рак си. Понякога върви ли ти рачешката?
– О, често правя крачка напред, две назад, някой път пък нещата ми вървят, друг път се закучват. Абе – рачешка работа.
– Силен човек ли си?
– Да, хуморът и сатирата са ми помагали да гледам оптимистично на живота. Вярвам, че като гледам напред, светлината ще бъде по-ярка. Не обичам злобата и завистта, които в последно време доста се ширят сред нас, българите.
А такива чувства Митко е изпитвал на гърба си. Но не им е обръщал внимание.
– Всеки човек си носи съдбата. Важното е да се чувстваш добре.
Вероятно внуците – четири момичета и едно момче, го зареждат с енергия, защото даряват него и съпругата му с много нежност и уважение.

– Много се обичат внуци. Какво по-хубаво от това, да чуеш “Дедо, Дедо!”, въпреки че осъзнаваш, че щом си дядо, бая си напреднал с годините.
– Четат ли творбите ти?
– Те са толкова ангажирани!
– Какво е да си пенсионер?
– Трудно. Стигнеш ли една възраст, трябва да спреш да работиш поради “прослужено време и старост”. Тогава борбата за оцеляване е жестока.
– Би ли живял в друга страна?
– Не. Тук ми е коренът, тук ще си остана. Камъкът си тежи на мястото.
– Какво би казал на младите хора?
– На тях трябва да им се дава път, да не им се режат крилата. И да знаят – за да постигнат нещо, е нужна упоритост и постоянство. А да си творец трябва да имаш нещо вътре в теб, не става на сила, дар Божи е.
– Как се чувстваш на 75?
– Много посребряха косите ми. (Смее се.) А иначе съм добре, та сега съм между втората и третата младост.
И допълва:
– 75 години не е време човек да се радва. Трябва да стигнеш поне 105. А в рода ни сме дълголетници…

Пожелаваме на Митко Бръзицов да е жив и здрав, да не спира да твори на вярната си пишеща машина нови и нови хумористични творби! Има време до 105 г., нали?


Мария МИХАЙЛОВА

Втората статия е публикувана във в. „Стандарт“ на 23.02.2014. Тя се отнася за втория син на Катя Спиридонова и Христо Бръзцов.

Академик Александър Бръзицов е от най-известните ни и уважавани музиканти и създатели на евъргрийни. Роден е в София, негов баща е журналистът Христо Бръзицов, а майка му е оперната прима Катя Спиридонова. Завършва Художествената академия, но после тръгва по стъпките на джаза като композитор, аранжьор и пианист. Бръзицов твори куп хитове за Камелия Тодорова, Орлин Горанов, Нели Рангелова, Петя Буюклиева, Васил Петров, Маргарита Хранова и десетки други. Има много награди у нас и в чужбина.

– Господин Бръзицов, как се създават звезди като Камелия Тодорова?

  • Винаги съм се надявал точно определен човек да се развие по начина, по който искам. Камелия има талант и всички качества да бъде звезда, но не мога да твърдя, че съм я създал аз. Тя започна с джаз, аз също идвам от джаза. Доста по-късно прописах поп музика и то от любопитство. Моята кариера започна през 1963 г. Тогава свирехме с квартет в бирхалето на хотел “Рила”, което се водеше като неофициалния джаз клуб на София. По-късно Милчо Левиев създаде клуба на улица “Париж”. Интересите ми винаги са били свързани със симфонична, оперна и джаз музика. Майка ми е оперна певица и беше една от примите на националната опера. Тя беше и една от първите учителки на Камелия. Исках моята поп музика да не прилича на нито една българска, създадена до този момент. Опитвах се да комбинирам сериозните жанрове и в една песен да има симфонично звучене и джаз, по-скоро да прилича на мюзикъл, отколкото на шлагер еднодневка – излиза и всички хора му се радват, моментално го запяват, но още на другия ден го забравят. Ето това не съм искал. Колегите обичат да делят музиката на сериозна и несериозна – главно симфониците. Те са обидени, че не ги излъчват често по радиото и нямат много концерти. Навремето имаше страхотна завист към поп музиката – за това, че хората пълнеха залите, а на симфоничните концерти оркестрантите бяха повече от зрителите пред тях.

– Тогава е логично да питаме защо няма нова класика? Само се свирят неща, писани преди стотици години.

– Има, как да няма. Нали в България се появи авангардна музика. За съжаление обаче тя изгони хората от салоните, тъй като не искат да я слушат.

– Защо?

– Защото във всяко изкуство – примерно в литературата – има последователност: започваш една мисъл и тя върви нанякъде, включват се и се преплитат други неща, отделни съдби. Но ти четеш, за да видиш накрая как ще завърши всичко и да възприемеш логиката на събитията. Едно изкуство, колкото и абстрактно да е то, е подчинено на законите на хармонията, на колорита и композицията, въпреки че на пръв поглед изглежда, че те изобщо не съществуват. В така наречената авангардна, подчертавам – българска музика, обаче логика няма. Освен за автора – единствен той знае какво става “вътре”.

– Къде е вината – у автора или у слушателя?

– В някои случаи е виновен и слушателят, защото не е подготвен от детството, юношеството, младостта – да слуша симфонична, камерна, оперна, хорова музика. Но са виновни и авторите. Защото колкото и да си авангарден и да се смяташ за луд в хубавия смисъл на думата, поднеси със средства, близки до хората, онова, което смяташ, че никой никога не е чувал до този момент.

– Защо запомнящите се парчета днес се броят на пръсти?

– Веднага ще ви оборя – песента “Високо” на ФСБ звучи като химн. Вярно, че не е отсега, но при всяко тяхно появяване тя звучи по-ново. Дали ще е в оркестрацията, дали ще влязат народни певици, дали ще са много гайди вместо една. Има запомнящи се неща. Но не липсват и редактори, които не обичат българската музика – не я предлагат, не я налагат. Ако в продължение на седмица слушате по десет пъти на ден една много тъпа песен, след края на въпросната седмица тя ще е шлагер. Има и други, разбира се – като Здравко Петров, който върши апостолска работа с “Бинар” на БНР. Защо хората се радват на старите песни? Ами, освен че са живели с тях в младостта си, те носят мелодиката, изживяването.

– Вие сте и художник…

– Да, завършил съм Художествената академия.

– Как трябва да се гледа и възприема една картина?

– Всеки има своите сетива, които при отделните хора са и по различен начин подредени. Много трудно ще намерите няколко души, които по един и същ начин да ви обяснят как възприемат едно платно. Може би това е чарът на изкуството – всеки да усеща своята част в това, което вижда, чува или чете. Хората сами намират нещо за себе си и казват: “Ето, това ми харесва!” Онзи ден млади хора ме попитаха какво е мнението ми за музиката към един филм, като ми я пуснаха по телефона. Аз казах: “Тази музика с нищо не може да ме привлече.” – “Тя е на много близки ваши приятели.” – “В тази история приятелство няма”, отговорих им аз. Утре пък аз ще напиша нещо, което няма да им се хареса на тях. Няма гарантирани автори. Ако си стигнал до едно ниво, нищо не ти обещава, че ще продължаваш да го поддържаш и да бъдеш толкова добър, колкото и до този момент. Веднага можеш да се срутиш. Цял живот работиш, а в един момент правиш безумна глупост. Тогава хората питат: “Защо, Сашо? Как можа, бе!” Ами, защото така съм мислел!

– Наскоро чух песен на Васил Петров и веднага разбрах, че е ваша композиция. Как човек придобива собствен почерк?

– Наистина не знам как става. Човек узрява и идва момент, в който иска да каже какво мисли. Може би това е най-ценно в изкуството. И когато то стигне (ако стигне) до слушателя, до зрителя, читателя, значи си успял в нещо много важно – постигнал си диалог. Понякога и цял живот не стига да намериш себе си. Едно ти хареса, после друго – и се хвърляш към него. Луташ се – и накрая нищо! Не може, не бива. Изкуството е начин на мислене, който ти предаваш на човека, интересуващ се от твоето. Ти му казваш: “Всеки ти разправя, че това е много хубава страна, но аз ще ти покажа, че само така ти се вижда. Това е външната страна на ситуацията, а отвътре нещата са ужасно грозни. Вкъщи винаги можеш да спреш музиката или телевизора. Ако си на концерт, в кино, винаги можеш да си тръгнеш. В изкуството никой не ти налага нещо насила.

– С какво се занимавате сега?

– С много неща, както винаги. Имам поръчка от радиото да напиша песни и композиции за млади изпълнители. След това искам да помисля за себе си. Наумил съм нещо и се моля Господ да ми даде сили, възможност и време, за да го направя. Да се изповядам в много голяма симфонична пиеса в няколко части – как съм видял живота си дотук.

– Каква музика слушате? “Бийтълс”, “Стоунс”?

– Не. В началото на 60-те, когато започваха, ми бяха приятни и нищо повече. Говоря за “Бийтълс”. “Стоунс” – никога не са ме интересували, както и “Дийп пърпъл”. Слушах “Модърн джаз квартет”, Куинси Джоунс, соул, Гил Евънс. “Бийтълс” и досега не са моя музика. Абсолютно ги признавам и не мога да си изкривя душата, гениални са. След като в края на живота му питат Игор Стравински: Какво ново в музиката, той отговаря: “След “Бийтълс” – нищо.” Снощи например си пуснах концерт на Даяна Крол в Париж и една лекичка сълза тръгна по лицето ми. Страшно харесвам Стинг, защото той носи новаторството и това съчетание на музики, които аз искам да слушам. Особено концертът му с Берлинската филхармония. Като го чуе, човек с по-слаб характер може и да се откаже да работи в тази област.

– Каква е истината за работата ви с Чеслав Ниемен? Има много текстове за това в Интернет.

  • Има, да, но не са истина. Случаят е следният. Катя Филипова, Бог да я прости, се яви през 1976 г. на поп фестивала в Сопот с “Едно сърце” на Чеслав Ниемен. Аз работих по тази песен и получих награда за най-добър чужд аранжимент на полска композиция и с това се приключва всичко. Страхотно парче, наистина. Беше ме страх да не се изложа, тъй като в онези години нямах самочувствието, че мога да го направя. Тази награда в Полша беше първата, която получавам в чужбина, и не можех да повярвам, когато Катя Филипова ми се обади и каза: “Ще черпиш!” Но никога не съм имал контакти с Чеслав Ниемен, който е наистина световна класа.

(край на статията)

Това интервю на академик Александър Бръзицов (1943-2016) е направено през 2014 г. Две години след това – на 29 март 2016 г. той умира в София на 73-годишна възраст. Мир на праха му!

Как да коментирам тия две статии: изказвания на двама интелектуалци, наследници на една почтена и високо ерудирана фамилия, в детството си са имали контакти с разични хора с подобни виждания и разбирания – така се изгражда едно еволюционно общество, без революции, без скандали и напълно демократично, което – за голямо съжаление днес е почти изключение в целия свят. За последен път се уверявам, че българската нация е родила прекрасни чеда, и то във всички възможни области, но за някакво нещастие, много от тях не са се осъществили в живота си по най-различни причини, най-често политически или несъгласие с общото мнение в момента.

През последните 4-5 години се занимавам при моите „оперни истории“ с личности от такъв тип – като например в една статия преди време за Рихард Щраус, която писах със смесени чувства – от една страна пълно въодушевление от огромния му талант, от друга страна нихилистичното му отношение към съдбата на неговата нация по време на хитлеризма. Все си казвам, колко е трудно в такива моменти човек да остане верен на принципите си – демокрация, справедливост, разбиране съдбата на съседите си, и в същото време като прочут артист да желае собственото си признаване в една далеч не толкова демократична среда (имам предвид епохата на националсоциализъма в Германия и в Австрия). От една страна високо талантливи интелектуалци от еврейски произход, които са заплашени за живота си, от друга страна страха да им се помогне. Все пак Рихард Щраус – мое мнение е – е направил необходимото поне да помогне на Стефан Цвайг. Въпросът е, дали това не е само защото Цвайг е бил негов либретист, т.е, имал е полза и съчувствие към него от лични мотиви? Кой да ни каже сега?

В една книжка от 2014 г. на авторитетното списание „Der Spiegel“ (старая се при наличие на свободно време да следя основните статии от света на културата) има статия на 3 страници във връзка с 150-годишнината на Рихард Щраус. Тя е доста критична по отношение на това, че Щраус е действал по време на епохата на националсоциализма преди всичко от лични цели. Това показват спомените на един голям немски интелектуалец – синът на световноизвестният немски писател Томас Ман (1875-1955) – Клаус Ман (1906-1949), също писател, автор на познатата творба „Мефисто“, който е бил личен приятел на Рихард Щраус. Както е известно, фамилията на Томас Ман е била преследвана по време на тази епоха и е емигрирала в САЩ. Сега Томас Ман е всепризнат класик на немската литература през 20-и век, редица филми – игрални и документални говорят за невероятния му талант. В тази статия в „Der Spiegel“ между другото става въпрос за срещата между „двамата приятели“ след много години – при празнуване 85-годишнината на Рихард Щраус в Гармиш-Партенкирхен през юни 1949 г., където той е бил между поканените гости. При откровения разговор между двамата е станало въпрос за отминалата епоха и Щраус се е показал доста конформен с идеите на отминалата власт в Германия, което е шокирало Клаус Ман. Жалко, през същата година умират както Щраус, така и Клаус Ман – какво са мислили всъщност, остава тяхна тайна.

Защо се впуснах в тия подробности – този проблем е интернационален и свързан с всички епохи – до каква степен един човек на изкуството трябва да се „пречупи“ и поддаде на силните на деня, за да изгради кариерата си, без да загуби собственото си чувство за достойнство? Няма отговор на този въприс, нито рецепта. Световната история и практика познава десетки примери както в едната, така и в другата посока – грамадни таланти, изградени на основата на връзки с обкръжението, такива, които по начало са независими от статуквото и са признати интернационално, както и такива, станали жертва на собственото си чувство за справедливост и независимост. Не са нужни примери, всеки познава такива.

В основни линии тази статия написах през 2014 г., когато писах за пръв път статия за Катя Спиридонова. Сега искам да допълня с някои нови материали за нея, публикувани в последно време.

През 2017 г. в сайта на Софийската опера се появи статия на музиколога, писател и преводач Огнян Стамболиев, посветена на делото на Катя Спиридонова. Цитирам тази ценна статия, която дава нови сведения за голямата певица и вокален педагог.

Сайт на Софийска опера, 2017 г.

НЕСРАВНИМАТА ДРАМАТИЧКА КАТЯ СПИРИДОНОВА

115 години от рождението на голяма певица и педагожка

Сред второто поколение певци от Софийската опера, започнали своя път след одържавяването й, се откроява с особено обаяние името на Катя Спиридонова. Тя е абсолютната примадона сред драматичните сопрани от средата на 20-те до края на 40-те години, така както през 60-80-те години е нейната наследничка Юлия Винер. Освен че е певицата с най-траен принос в трудния драматичен репертоар, тя е и един от най- значимите вокални педагози у нас, като в тази й хипостаза може да я наредим до Иван Вулпе, Людмила Прокопова, Събчо Събев, Георги Златев-Черкин, Христо Бръмбаров, Елисавета Йовович, Мати Пинкас..

Родена е на 13 юни 1902 година под артистичния знак на Близнаците, в работническо семейство. Още като гимназистка проявява своя изразителен и сочен сопран. Участва в различни самодейни формации. Завършва Музикалната академия при първия ни вокален педагог Иван Вулпе през 1922 г. По време на следването си работи като хористка в Оперната дружба. През 1923-1924 г. специализира в Лайпцигската консерватория при професор Енрико Посони. Той оценява високо голямата й певческа дарба, както и вродената й музикалност – прави я своя асистентка. Така, още в началото на творческия си път, тя започва да се интересува от преподаване. В Лайпциг дебютира със самостоятелен концерт в прочутата зала на Гевандхаус. Завърнала се в София, въпреки възможността да остане в Германия и Европа, тя се представя със солов рецитал във Военния клуб, тогава най-представителната зала за подобни изяви. Акомпанира й тогава младият маестро Асен Найденов. По това време, през 1925 г., предстои нова постановка на Вердиевата „Аида”. В Операта няма подходяща изпълнителка, затова по препоръка на Найденов тя е ангажирана. На 12 октомври 1925 г. е сценичното й кръщение в една от най-тежките драматични сопранови роли.  Дебютът е блестящ. Отваря й пътя към други, също доста сложи роли: Тоска, Лиза от „Дама Пика”, Марина Мнишек от „Борис Годунов”, Сента от „Летящият холандец”… След тях идва и тази на Принцеса Турандот от последния шедьовър на Пучини. Така Катя Спиридонова, макар и още доста млада, става абсолютната примадона, при това за сезони наред.  А ролята на Аида става нейната „визитна картичка”, с нея тя гостува и на редица други сцени, изпълнява я години наред почти без дубльор.

Без съмнение, Катя Спиридонова е надарена от Бога певица. Нейният силен, добре изравнен драматичен сопран е с големи възможности за нюансировка. Тук ще си позволя един малко по-дълъг, но доста интересен днес за нас цитат от немската преса, по време на един от гастролите на Катя Спиридонова през 1940 г. в Германия:

„Изглежда, че при италианците темпераментът се проявява по-неблагоприятно, отколкото при българите, които и при най-голямата пристрастност на израза не губят чувството си за самоконтрол по отношение на красотата и изравнеността на тона. Това пролича най-ясно при изпълнението на Катя Спиридонова в „Тоска”. Българката ни подкупи с постоянно усилващия се блясък на гласа си. Тук не беше форсиран нито един тон дори и в най-драматичните моменти. И никъде не изпъкна желание за евтини театрални ефекти – всички гласови и сценични прояви на тази Тоска бяха проявени на основата на една женственост, която смекчаваше суровостта на онова, което я заобикаля. Големият, изравнен със съвършена техника сопран на Катя Спиридонова е еднакво годен както за един плавен речитатив, така и да се разлива пълнозвучно в лиричните и драматичните моменти, подкрепен от дихателна дисциплина и носещ се с блясък над оркестъра. А сценичният й образ направо приковаваше вниманието на публиката …”

(край на цитата)

Много са ролите, спектаклите и премиерите на тази забележителна певица, надарена не само с глас, хубост, актьорски темперамент и музикалност, но и с физическа и психическа издръжливост при натоварването, което е поемала близо четвърт век на сцената в най-трудния драматичен репертоар. Тя пее и Вагнер („Лоенгрин”, „Холандеца”, „Танхойзер”), и всички  драматични партии от Верди, и Маскани, Пучини, Понкиели, Майербер, Д’Албер, но и Римски-Корсаков, Чайковски, Мусоргски, български роли. Критиката оценява високо всяка от тях, като отделя особено, освен коронните Тоска и Аида, още: Мария от „Мазепа”, Рашел от „Еврейката”, Eлизабет от „Дон Карлос”,  Амелия от „Бал с маски”, Турандот и Жоржета от „Мантията”.

След войната  Катя Спиридонова продължава сценичната си дейност, но отделя повече време на преподаването. Постепенно се налага сред най-активните, водещи български вокални педагози, градители на нашата певческа школа. За три десетилетия неуморен труд като професор по пеене тя подготвя няколко поколения наши певци, немалка част от които правят голяма кариера: Катя Попова, Надя Афеян, Николай Здравков, Сийка Петрова, Маргарита Радулова, Милкана Николова, Евелина Стоицева, Стефан Циганчев…

ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ

Наред с тия чудесни мисли за кариерата на Катя Спиридонова не трябва да забравяме и големите неприятности, които тя е преживяла след 9 септември 1944 г., свързани със съдбата на съпруга си – известият в миналото журналист и публицист Христо Бръзицов, поради журналистическата му дейност. Разбира се, и Катя Спиридонова е трябвало да понася стоически последиците от неприятностите на съпруга си.

В края на тази статия за „не много щастливата Катя Спиридонова“ искам да дам малки цитати от факти, свързани с нейни ученици, направили значителна вокална кариера. Ето примери:

„Анна Томова-Синтов започва своя музикантски път, взимайки уроци по пиано  още от 6-годишна възраст. Десет години по-късно печели първото си национално отличие като певица, поради което е приета в Национална музикална академия (тогава Българска държавна консерватория). Взема уроци при проф. Георги Златев-Черкин и сопраното КАТЯ СПИРИДОНОВА. Там се дипломира по специалностите оперно пеене и пиано“.

……

Премиера на книга за големия български бас Стефан Циганчев на 11 май 2014 в Радио Варна

Четвъртък, 8 май 2014 г.

Документалната книга “Стефан Циганчев”, написана от Павлина Циганчева – съпруга на големия български бас и едно от емблематичните имена на Варненската опера Стефан Циганчев, ще бъде представена в рамките на Майския салон на изкуствата на 11 май, неделя, от 17 часа в Концертното студио на Радио Варна.

Публиката ще чуе архивни записи със Стефан Циганчев от фонда на БНР, солистът на Държавна опера Варна Гео Чобанов с Жанета Бенун-Николаева на рояла ще изпълнят арии от опери, които са били особено обичани от Стефан Циганчев, aвторката на книгата, колеги и приятели ще споделят свои преживявания. Модератор на събитието е Виолета Тончева.

Книгата за Стефан Циганчев излиза със съдействието на Община Варна в ИК „Стено”, 2014. Авторката, дългогодишна артист-хористка във Варненската опера, е създала впечатляващ биографичен очерк за съзряването и израстването на Стефан Циганчев като един изключително талантлив певец и артист от школата на най-големите български оперни гласове. 

Роден в заможно и родолюбиво българско семейство в Свиленград, той отрано прави впечатление с хубавия си глас. Учи пеене при вокалната педагожка КАТЯ СПИРИДОНОВА и по време на военната служба се изявява като солист в Представителния ансамбъл на строителни войски, заедно с Райна Кабаиванска.

През 1953 г., след като спечелва конкурсите и за Софийския музикален театър и за Варненската опера, Стефан Циганчев прави своя категоричен избор, като свързва житейския и творческия си път с Варненския оперен театър.

На неговата сцена той изгражда забележителни във вокално и артистично отношение образи като Крал Филип от „Дон Карлос”, Закария от „Набуко”, Гомес да Силва от „Ернани”, Рамфис от „Аида”, Банко от „Макбет”, Дон Базилио от „Севилският бръснар”, Куцар от „Албена”, Поп Матей от „Луд гидия”, Борис Годунов от „Борис Годунов”. В репертоара му присъстват още много други, общо над 60 басови партии както от световната оперна класика, така и от 16 български оперни творби.

С много аплодисменти и ласкави отзиви се посрещат изпълненията на Стефан Циганчев не само в България, но и в Япония, Съветския съюз, Унгария, Полша, Румъния, Югославия, Испания и др.

Ето какво пише за неговия Борис Годунов проф. Розмари Стателова: „Борис на народния артист Стефан Циганчев с основание спечели горещите овации и аплодисменти на публиката. Особено убедителен е той там, където се осланя музикантски и вокално на предимствата на строгостта и сдържаността. Внушаващото чувство придобива дълбочина и въздейства силно на повърхностната буря от емоции, очертаващи вътрешната същност на този трагично конфликтен образ.”

В мемоарното четиво за Стефан Циганчев (1929-2006) Павлина Циганчева е включила мнения на известни личности, работили с певеца, отзиви на критици, интервюта, снимки, афиши, програми и други документални материали, които оформят един сериозен архивен фонд за този изтъкнат солист на Варненската опера, който би правил чест на която и да е престижна европейска сцена.“

(край на цитата)

Лично аз бях дълбоко впечатлен от казаното за Стефан Циганчев, редица изпълнения на когото съм слушал при мои престои и гостувания във Варна. Той беше един от басите, които съм слушал с най-голямо удоволствие до 1974 г. Похвала за съпругата му, че е написала такъв труд за съпруга си. Така трябва да направи всеки член на една артистична фамилия, за да увековичи делото на майка, баща, съпруг или съпруга.

Нека днес на 14 юни 2019 г. си спомним с почит и признание към делото на певицата и вокален педагог Катя Спиридонова, родена на 13 юни 1902 г.

Мир на праха й!

………………