Katia Stoyanova

Днес почитаме рождения ден на певицата Катя Стоянова

Драги приятели на оперната музика, първият ден на новия месец ноември 2020 г. е свързан с рождението на една българска оперна певица от първите десетилетия на миналия век – мецосопранът Катя Стоянова, една от първите значителни певици в групата на артистите, които полагат основите на оперното изкуство в България.

В много мои статии вече писах за този период във връзка с юбилеи на редица артисти от това време, като Константин Михайлов-Стоян, Драгомир Казаков, Иван Вулпе, Димитър Попиванов, Стоян Николов, Петър Райчев, Екатерина Апостолова, Георги Белев, Елисавета Йовович, Стефан Македонски, Желю Минчев, Христина Морфова, Цветана Табакова, Ана Тодорова, Петър Золотович и други.

Днес ще си спомним за Катя Стоянова, чиято творческа биография заслужава внимание както поради голямата отдаденост на певицата към музикалното изкуство, така и към общото музикално възпитание на младите хора. Тя е не само превъзходна артистка със солидно музикално образование, получено в Германия и в Австрия, но и дългогодишна учителка в различни учебни заведения в страната. Една истинска „музикална будителка“, за която трябва да си спомним на днешния „Ден на народните будители“.

Ето какво пише за нея още през 30-те години на миналия век българският музиколог Иван Камбуров (1883-1955) в неговия Музикален речник от 1933 г.:

„Катя Стоянова е една от първите наши певици – с еднакви качества като концертна и оперна изпълнителка. Нейният изразителен глас, солидна школа, голяма музикалност и рядка интелигентност (най-просветената наша певица!) правят от нея една първостепенна артистка. Най-хубавите й роли през десетгодишната й работа 1911-1921 (с прекъсвания) в Народната опера са: Азучена в „Трубадур“, Аида и Кармен. Освен това, Стоянова е била известно време преподавателка в Първо българско народно музикално училище – безвъзмездно, била е и рецензентка на Министерство на народната просвета за учебниците по пеене“.

(край на цитата)

Като помисли човек колко различен е бил начинът да се започне една музикална кариера в България през тия години. Аз си спомням десетки случаи на завършили в чужбина българи (става въпрос за музиканти), които след завръщането си в родината започват работа като учители по музика или диригенти в различни учебни заведения. На какво високо стъпало тогава е било обучението по музика в училищата, правейки сравнение със състоянието сега. Например в родното Габрово още от края на 19-и век учители по музика и диригенти в града са били хора, учили в чужбина, например Антон Безлов, Димитър Лазаров, Стефан Гръблев и Димитър Генев, оставили трайни следи в музикалната история на града. Така че случаят с Катя Стоянова е типичен за това време. Тя е съумяла да свърже тази професия и с изявите си като певица, което Иван Камбуров подчертава с най-добри мисли за изкуството й.

За разлика от много артисти от това време, за които няма още страници в Уикипедия на български език, Катя Стоянова е удостоена вече с такава – не много обширна, но даваща обща представа за биографията и творческия й път, стигайки само до началото на 20-те години на миналия век. Повече подробности няма, не се знае за работата й и за годините до смъртта й през 1956 г. Други източници в електронните медии няма, нито дати за някакви юбилеи, което често прави Българското национално радио. За Стоянова няма такива линкове в Интернет, а на латиница изобщо е изключено да се намери информация. В речника на Kutsch & Riemens от 1997 г. също липсва статия за нея. Може би Катя Стоянова не е имала изяви в чужди страни, което и на мен не ми е известно. Потърсих в Интернет поне една нейна снимка, няма такива – когато се влезе с нейното име там, идват линкове за редица личности главно с презиме Стоянова, но преди всичко Красимира Стоянова – известната българска оперна певица. Добре че през 2017 г. получих от д-р Ема Жунич от Стара Загора едно копие на две нейни снимки, дадени в страница от някаква книга или списание. Виждаме едно одухотворено лице, една нежна фигура, излъчваща талант, интелект, мъдрост. Жалко че от това време не са останали никакви музикални записи – сигурно и певческото й изкуство е било на особена висота. Към снимките има и текст, който е много интересен и може да се прочете. Аз няма да го цитирам тук, всеки може да го разчете без трудност.

Ето малкото данни за Катя Стоянова от Уикипедия и от музикалния речник на Иван Камбуров, издаден през 1933 г. (при цитати от Камбуров спазвам неговия стил на писане):

Катя Стоянова е родена на 1 ноември 1877 г. (според Иван Камбуров през 1879 г., освен това той я определя като „драматичен сопран“) в Болград, Бесарабия в семейство на любители музиканти. Десетгодишна започва да учи пиано при Олга Крушева, после учи в Дрезден пеене при Мария Гьотцке частно, а после и в Консерваторията, при Ойген Кранц – пеене, Елизабет Зифер – пиано.

„След завръщането си в България бива назначена за учителка по пеене в София и като такава е служила повече от 27 години, като успоредно с това е концертирала и пяла в операта. През време на войната е уреждала – в страната и на фронта – концерти в полза на бедните войнишки семейства, като е пяла в повече от 300 благотворителни концерта. Между това, тя е продължавала да работи над гласа си – в Мюнхен и във Виена. Поканена от Михайлов Стоян, те – заедно с Мара Черен Попова – предприемат през 1899 г. първото концертно турне на български артисти“

(цитат от речника на Камбуров)

По-горе стана въпрос за семейството на Катя Стоянова – „семейство на любители музиканти“, но не се казва повече за баща й – известният просветител и деец в България след Освобождението в областта на културата и образованието – Васил Димитров Стоянов, за който искам да добавя няколко думи. Нещо за него може да се прочете при снимките на Катя Стоянова – твърде интересно, което показва патриархалния дух на бащата, който не може да се съгласи дъщерята да излиза на сцената като певица! Такива са били често порядките в онова далечно време. Моля прочетете този текст при снимките – много е интересен. Цитирам бележките за бащата:

„Васил Димитров Стоянов е български филолог и просветител, един от инициаторите за създаването на Българското книжовно дружество. Роден е на 28 юни 1839 г. в Жеравна, починал на 21 ноември 1910 г. в София.

От 1849 г. учи в Шумен при Сава Доброплодни и Иван Богоров. Там се сприятелява с Васил Друмев, негов съученик. През 1856 г. е сред основателите на читалището в града и участва в първото поставяне на пиесата „Михал Мишкоед“ от Сава Доброплодни. През 1858 г. заминава да учи в гимназията в Прага. През 1862 г. прекъсва обучението си, за да участва в Първата българска легия на Г.С. Раковски в Белград, след разпускането на която се връща в Чехия. Там следва славянска филология (18641866) и право (1866–1868).

През 1868 г. Васил Стоянов заминава за Браила, където през 1869 г. основава, заедно с Марин Дринов, Българското книжовно дружество (БКД), на което става деловодител. Основател е на библиотеката на Дружеството. Редактор на печатния орган “Периодическо списание на Българското книжовно дружество” в Браила и в София. От 1873 до 1879 преподава български език в Болград.

След Освобождението Васил Стоянов заема различни държавни постове: заема поста вицегубернатор на Варна (1879). По-късно е назначен за главен секретар на Министерството на народното просвещение (1881), преподавател по етнография и българска история във Военното училище в София, оглавява БКД (1882–1884), директор е на Народната библиотека (1883–1894).

Отличия:ордени “Св. Александър” V ст., “Св. Станислав” ІІ ст. (руски), “Св. Сава” ІІ ст. (сръбски).

Личният му архив се съхранява във фонд 2081К в Централен държавен архив. Той се състои от 105 архивни единици от периода 1856–1903 г.

(край на цитата)

Останалата информация за Катя Стоянова е от Уикипедия: „Още с пристигането си в България през 1899 година заминава на концертно турне из страната с други изпълнители от родния си край като певеца Константин Михайлов-Стоян и пианистката Мара Черен. След завръщането си от турнето започва работа като гимназиална учителка по пеене и на това поприще се изявява до 1905 година. През учебната 1904–1905 година преподава в новоразкритото Частно музикално училище, което е първото музикално училище в България и предшественик на Национално музикално училище „Любомир Пипков“. От 1905 до 1907 година Катя Стоянова прави специализация в Мюнхен, а след завръщането си и до 1921 година продължава да работи като учител.

В периодите 1913-1915 и 1917-1921 Стоянова пее на сцената на Българска оперна дружба, като дебютът ѝ на 7 април 1913 година е в ролята на Кармен от едноименната опера на Жорж Бизе. Други роли, които тя изпълнява, са на:

(край на цитата)

Наред с изпълнителските си изяви, Катя Стоянова основава и дирижира дамски хор при читалище „Славянска беседа“ в София, с който взема участие в редица благотворителни прояви. Носител е на орден „За гражданска заслуга“ — І степен“.

Катя Стоянова е починала на 26 януари 1956 г. в София.

(край на цитата)

Както виждаме, през 1914 г. – точно преди 106 години – Катя Стоянова играе в три оперни постановки в София (годината на избухване на Първата световна война). В изброените по-горе нейни участия в опери срещаме едно заглавие, което аз лично не познавам – операта „Психея“ от Богдана Гюзелева-Вулпе. Знам само, че тази жена е първата българска композиторка, дъщеря на известния родолюбец Иван Гюзелев, роден в Габрово и един от строителите на нова България след Освобождението. За нея стана дума при статията ми за тенора Димитър Попиванов на 29 октомври 2018 г. Там дадох и нейна снимка. После тя се омъжва за член от прочутата фамилия на Вулпе, която също произхожда от Бесарабия, където е родена Катя Стоянова.

Понеже и аз съм габровец, името на Иван Гюзелев ми е познато отдавна. В момента неговото име носи Математическата гимназия в Габрово. Понеже тази статия за Катя Стоянова е твърде малка, ще я допълня с една интересна добавка, която ми е известна (част от една публикация в българското седмично списание „Сега“ – става въпрос за актрисата Богдана Вулпе, внучка на композиторката Богдана Гюзелева-Вулпе):

„Снимките са запечатали мигове от живота на предците й – двата големи рода Гюзелеви и Вульпе, вписали имената си в пантеона на българската култура. На една от тях е голямото семейство на Стефани и Иван Гюзелеви – четирите им дъщери Богдана, Мара, Донка и Олга, зетьовете – Иван Вульпе, арх. Петко Момчилов и Кръстьо Сарафов. Най-отпред са децата Боян, Мирко и Иван Момчилови, до тях е Петър, най-големият син на Мара и Кръстьо Сарафови. Снимката е с дата 1902-1903 г.

Историята на рода е толкова богата от всички посоки, че трудно може да се разкаже накратко. По линия на баба си Богдана Н. Вульпе е наследница на Иван Гюзелев, един от строителите на нова България. Той е сред четиримата, подписали Търновската конституция, министър на просвещението в правителството на Драган Цанков, математик, политик, първият ни модерен философ. Години наред името на Гюзелев тъне в забрава, но днес природо-математическата гимназия в родния му град Габрово носи неговото име. Роден е през 1844 г. в семейството на търговец. Благодарение на застъпничеството на Тодор Бурмов постъпва в Херсонската духовна семинария в Русия, след това завършва физико-математическия факултет на Новоросийския университет в Одеса. Връща се в България, става учител и още преди Освобождението успява да създаде и да обзаведе първия у нас кабинет по физика в габровското седмокласно училище. Местните родолюбци даряват пари за закупуването на училищните пособия от Виена, а сред тях и един морзов апарат, чудо невиждано до този момент у нас. Уредите пристигат с кораб по Дунав.

Една вестникарска статия от първата половина на миналия век разказва, че новите устройства толкова учудили митническите служители в Свищов, че те отказали да освободят пратката, та се наложило да се намеси русенският валия. Той обаче заподозрял, че непонятното техническо съоръжение ще застраши устоите на турската държава и апаратът бил „арестуван“. Накрая се намесила пресата. Вестник „Векъ“ разобличил невежеството на валията и морзовият апарат се добрал до габровското училище, прераснало след това в Априловската гимназия. След неуспеха на Априлското въстание морзовият апарат е конфискуван, а Гюзелев е арестуван от турската власт заедно с още 90 габровци, заподозрян като съучастник на въстаниците. При обиска на гимназията заптиетата иззели неговите учебници по алгебра, геометрия, ръкописи, ученически тетрадки и телеграфния апарат. Предали всичко на търновския съдия като веществено доказателство. Той обаче също вдигнал безпомощно ръце и изпратил съмнителния уред в Цариград, за да бъде разгледан и разобличен от специална комисия. Подозрението било, че апаратът на даскала ЛОВИ ДЕПЕШИТЕНА СУЛТАНА от уличните жици, за да събори империята. Експертизата, в която участвал и българският възрожденец Христо Стамболски, обаче се произнесла, че нито вносните учебници, нито апаратът биха могли да навредят на империята. Така престъплението на Иван Гюзелев останало недоказано. Благодарение на това ербап комитата, както го наричали турците, отървал въжето.

В деня, в който бил задържан в конака, даскалът получил и една блага вест – жена му Стефани Гюзелева родила първата им женска рожба Мара. След нея се появяват и Богдана, Донка и най-малката Олга. А пътят на Иван Гюзелев тръгва устремно напред. Става един от първите ни министри. Дълги години оглавява Сметната палата, създава Чиновническото застрахователно спестовно кооперативно дружество, което полага основата на пенсионния фонд. Избран е за член на Българското книжовно дружество (БАН), редактира вестници и списания, пише повече от десет научни книги в областта на философията, математиката, физиката, психологията. Увлича се и от астрономия. Общественият му принос е оценен още приживе, отличен е с ордените „Св. Анна“ и „Св. Александър“ – V, IV и III степен. Близките му говорят за него като за тих и мълчалив, вглъбен в мислите си човек. А съпругата му Стефани е умна и волева жена, лишена от много предразсъдъци“.

(край на цитата)

Мисля, че дадох на читателите си една интересна история от много гледни точки. И на последно място да подчертая, какви хора е родило това Габрово. Иван Гюзелев за нас габровци е пример във всяко отношение. Цялата статия е много интересна, може да се намери в Интернет, като се влезе в линк с името на артистката Богдана Вулпе.

Ето и сведения за композиторката Богдана Иванова Гюзелева-Вулпе, написала операта “Психея“, в която Катя Стоянова играе в ролята на Есмералда:

Богдана Гюзелева-Вулпе е българска оперна певица, сопран, смятана за първата жена-композитор в България. Съпруга е на българския оперен певец от бесарабски произход Иван Николаевич Вулпе и майка на Николай Вулпе, който също се занимава с оперно пеене, както и с драматичен театър.

Родена е през 1878 година във Велико Търново. Между 1897 и 1899 година учи оперно пее в Дрезденската консерватория, където неин преподавател е проф. Е. Зиферт. През 1903 година сключва брак с Иван Вулпе и двамата се установяват в Иркутск, където преподават в музикалното училище и пеят в оперния отдел на градския театър.

През 1907 година семейството се завръща в България, където стават съучредители на Българската оперна дружба, заедно с такива имена на българската оперна сцена като Константин Михайлов-Стоян, Драгомир Казаков, Стоян Николов, Димитър Попиванов и други. Богдана Гюзелева-Вулпе участва в спектаклите на Оперната дружба от самото ѝ начало – първоначално с малки роли в отделни арии, а впоследствие с централни роли, първата от които е Неда в операта „Палячи“ от Руджеро Леонкавало.

Гласът на Гюзелева-Вулпе подхожда на различни по характер и гласови данни оперни роли: от алтовата партия на Кармен в едноименната опера на Жорж Бизе до сопрановата партия на Графинята в „Сватбата на Фигаро“ от Волфганг Амадеус Моцарт. Сред другите роли, които тя изпълнява, са на Сиромахкинята в едноименната опера на Емануил Манолов, на Тамара в „Демон“ от Антон Рубинщайн, на Тахир Беговица в едноименната опера на Димитър Хаджигеоргиев, на Ирина в „Борислав“ от маестро Георги Атанасов.

През 1917 година заминава за Виена / Австрия, а по-късно в Измир / Турция. В България се връща през 1928 година и до смъртта си през 1932 година работи като вокален педагог.

Наред с изпълнителската си дейност, Богдана Гюзелева-Вулпе се отдава и на творческа, като композира по собствени либрета общо три опери, три оперети, симфонични картини по народни мотиви, песни по стихове на Хайнрих Хайне и други автори. Неин преподавател по композиция е известният цигулар, музикален педагог и капелмайстор Йозеф Швертнер. Първата си опера „Психея“ пише през 1915 година и поставя на софийска сцена на 30 март, като сама влиза в ролята на Астра. Другите ѝ две опери са „Ферандо“ по мотиви от поемата „Испанци“ на Лермонтов и „Пародия“, сътворена в Измир. Трите ѝ оперети са „Любов“, „Махараджа“ и „Съюзници“.

(край на цитата)

Други сведения за днешната юбилярка Катя Стоянова нямам, но помествам нейните две снимки, които получих през 2017 г., също така и две снимки от град Болгар в Бесарабия, където тя е родена.

Ще завърша днешната статия с едно малко отклонение. Една от внучките на Богдана Гюзелева-Вулпе се нарича също Богдана и носи презимето на прочутата си баба. Това е известната в България актриса Богдана Вульпе (пише фамилното си име с „ер-малък“, което е обичайно и за други членове на прочутата фамилия). Тя наскоро навърши 75 години и е известна в артистичнити среди и от предавания по радио и телевизия. Понеже Богдана Вульпе е една извънредно интересна личност, при това има особена голяма „будителска дейност“, реших във връзка с днешия 1 ноември – ДЕН НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ, да цитирам една интересна статия за нея от последно време. По този начин ще свържа статията за Катя Стоянова с плодотворните разклонения на тази заслужила за българската музикална култура фамилия на родоначалника й Иван Вулпе.

Портал на БАНИ (Българска академия на науките и изкуствата)

Актрисата Богдана Вульпе, дописен член на БАНИ:

ХУДОЖЕСТВЕНОТО СЛОВО НЕ Е АНАХРОНИЗЪМ, НЕГОВАТА МИСИЯ Е ДА БУДИ СЪЗНАНИЕТО И ДА СЪЗДАВА СТРЕМЕЖ КЪМ ВИСОКИ ИДЕАЛИ

29 февруари 2016 г.

Интервю на Румяна Милева

– Г-жо Вульпе, повече от две години Вие сте част от състава на Академичния Театър на българското слово към БАНИ. Как виждате мисията на този театър в днешното бездуховно време?
– Мисията ни е будителска. Идеята на създателя и ръководителя на театъра акад. Йордан Каменов е младото поколение да има възможност да се запознае с големите български творци от миналото и с тяхното творчество. Партнирам си с актьора Любомир Бъчваров и пианиста Валентин Стамов. За жалост на спектаклите идват предимно хора с побелели коси. Много се надявам българските учители по литература да проявят интерес към нашата възрожденска дейност и да започнат да водят своите класове на нашите представления, които се представят веднъж месечно в Обредната зала на Общинския културен институт „Красно село” в София. Акад. Йордан Каменов представя нашите класици със съвременен прочит, разкрива някой малко познати за тях неща. Наскоро публиката беше възхитена от разказа „Съд” на Йордан Йовков, който незаслужено е останал в сянката на другите творби на този невероятен разказвач.

– За кои писатели сте правили представления досега?
– Иван Вазов, Пейо Яворов, Йордан Йовков, Димитър Чорбаджийски – Чудомир, Никола Вапцаров, Петко Рачов Славейков, Константин Величков, П. Ю. Тодоров – съратник на Яворов, д-р Кръстев и Пенчо Славейков от Литературния кръг „Мисъл”…

– В края на миналата година по случай Вашия 75-годишен юбилей и 50 години на сцената изнесохте два спектакъла пред публика – по стихове от поемата на Байрон „Чайлд Харолд” и приказките на един от най-добрите разказвачи на приказки в света Ханс Кристиан Андерсен. Отворена ли е публиката към художественото слово?
– Макар да се получи отлив в първите години от Прехода, които бяха белязани с много промени във всички сфери на обществения живот, от известно време публиката отново проявява интерес към художественото слово. Когато представих спектакъла си „Чайлд Харолд” ми направи впечатление огромното внимание, с което публиката поглъщаше стиховете на Байрон във великолепния превод на Димитър Стоевски. Само една жена там някъде в кьошето на зала „Надежда” в Столичната библиотека се закашля един път тихичко и после всичко пак замря в свещена тишина. За актьора това е най-голямата награда.

– Имах възможност да присъствам на този великолепен спектакъл. Тогава си зададох въпроса – как сте научила тези сложни поетични послания, събрани в рамките на час и половина?
– С почти денонощно повтаряне, докато процесът на изговор се автоматизира. Една приятелка все ме пита: „Колко време рецитира днес?” И този въпрос е съвсем на място, защото аз действително всеки ден отделям време, за да тренирам словесната си памет. Актьорът до такава степен трябва да проникне в авторския замисъл, че да стане съавтор на неговото произведение. Пред публиката той трябва да мисли за посланията и акцентите, а не да търси думите.

– Случвало ли ви се е да забравите текста и какво правите в такъв случай?
– На всеки актьор се е случвало. Все пак ние сме живи хора, със своите емоции и проблеми. Когато забравя текста, продължавам нататък, без да давам вид за пропуска, така че в повечето случаи публиката не разбира за гафа. Учудващо и за мен открих, че всеки път успявам да открия нов нюанс и нова дълбочина в посланията на авторите, което ми дава възможност и аз да дам нещо ново от себе си като актриса. Така стана и на 3 декември миналата година, когато представих няколко приказки на Андерсен в Столичната библиотека.

– Откога запознавате публиката с приказките на Андерсен?
– От 1965 година, когато направих спектакъл по повод 160-годишнината от рождението на писателя. Тогава бях част от състава на Театъра на словото към Българска концертна дирекция и помня, че обикаляхме с колегите из цяла България – представяхме спектакли в читалища, училища, концертни зали. Именно по това време започнах да откривам дълбокия философски смисъл на Андерсеновите приказки във великолепния превод на Светослав Минков. Тогава прозрях много истини в приказката „Пазете се! В града има блуждаещи огньове!”, които бяха останали неразбираеми за моето детско съзнание. Именно затова взех заглавието на тази приказка за мото на спектакъла, който беше в две части с продължителност два часа и половина. Сега съм съкратила някои приказки, за да се вместя в рамките на представление от час и половина. Освен това с помощта на моята приятелка Невена Маринова – преподавател по английски език в Спортната академия – заснемам български и чужди приказки, както и стихове, които пускам като кратки видеофилми в YouТube. Така широката аудитория ще може да се запознае с образците на родната и световната литература. Тези презантации биха могли да бъдат в помощ на родителите и учителите при това съвсем безплатно. Това е начин да даря на хората скъпоценното съкровище, което съм събирала в моя творчески път.

– Това е възрожденска работа! Какво можем да научим от Андерсен в днешното размирно време?
– Неговите послания са много. Едно от най-ценните е, че щастието е в малките неща или както той казва в една своя приказка: „Щастието може да се крие и в едно клонче”. И много важно е да бъдем зорки, защото можем да минем покрай щастието и да го отминем. Но най-хубавото е, че Андерсен е оптимистичен в това отношение, защото казва: „Най-хубавото е, че човек винаги намира щастието.” Едно от лицата на щастието е когато помагаш на другите, когато им даряваш радост. Но това изисква дълбоко вътрешно осъзнаване.

– Вие актьорите всъщност това правите – събуждате заспалите духовни сили у човека.
– Така е. Наскоро в Народния театър гледах спектакъла „На ръба” под режисурата на Александър Морфов. В него има малко текст и много пантомима, но са постигнати много силни внушения. Аз обаче все си мисля за силата на художественото слово, което днес е останало на заден план. Преди години ходих по училищата да представям приказките на Елин Пелин със спектакъла „Гори тилилейски” и помня колко силно въздействие имаше върху учениците. Исках да кандидатствам в „Нов български университет“ за преподавател по художествено слово. И тогава професор Богдан Богданов ми каза: „Госпожо Вульпе, аз ви благодаря че се обръщате към нас, но в понятията на моите студенти понятието „художествено слово” е анахронизъм.” Мене много ме заболя, защото словото, а още повече художественото слово никога не бива да бъде анахронизъм. То има толкова много функции, които могат да помогнат за осъществяването на безкрайно много морално-духовни задачи, за които за съжаление много хора днес не се замислят. Един от нашите водещи театроведи г-н Васил Стефанов каза преди време: „Едно време функцията на театъра беше възпитателна, а сега е забавна”. Според мен никога не бива да се пренебрегва възпитателната функция на театъра в противовес на грубото шоу, което залага на низките страсти и развращава публиката.

– От кого сте се учили на художествено слово?
– От проф. Кръстю Мирски, проф. Николай Масалитинов, Борис Михайлов – преподавател по техника на говора. Но най-напред от баща ми, Николай Вульпе, който бе първият изпълнител на рецитали в България през 30-те години на миналия век. Изпълняваше руска и българска сатира, басните на Крилов, „Лудият” на Шандор Петьофи, Бертолт Брехт… Знаех целия му репертоар. Когато бях в 9-ти клас баща ми ме заведе при Масалитинов. Тогава имахме право да кандидатстваме на 15-годишна възраст във ВИТИЗ. Започнах да рецитирам „Нощ” на Яворов. Дядката (така наричахме Масалитинов) хапваше малки ментови бонбончета и по едно време замря. После казал на баща ми: „Много ще сбъркате ако не я направите актриса”. Баща ми се вслуша в този съвет. Така, че аз продължих веригата. След като баща ми се пенсионира в Музикалния театър, седна и написа мемоарната книга „Срещи на поколенията”. Досега е издадена само първата част на тази невероятна книга, а останалите 4 части чакат своето време. Много бих искала да ги издам, но за съжаление нямам финансова възможност.

  • Вие сте член на Атропософското общество в България. Основателят на това общество за духовно усъвършенстване е немският философ Рудолф Щайнер. Какво е важно да знаят нашите съвременници според тази философия?
    – Всички беди са предизвикани и ги предизвикват хората. Става въпрос за силата на мисъл-формите. Дори за създаването на една обикновена лъжичка, човек трябва да има в главата си идеен образ за нейната форма, материала от който трябва да се направена, средствата за производство и т. н. Аз съм в ужас от материализирането на злото и насилието в огромно количество филми, които бълват лоши модели на поведение.
  • Ако изпуснем младото поколение, няма ли всички предишни усилия да бъдат напразни?!
    – Винаги има надежда. Имам в моя репертоар една Андерсенова приказка със заглавие „Най-невероятното”. В нея се разказва за един цар, който обявил че ще даде половината царство и ръката на дъщеря си на този, който направи най-невероятното. Един млад човек направил един часовник, от който на всеки час излизали живи фигури и бил на път да спечели състезанието. Но се явил негов конкурент, който с няколко замаха с брадва потрошил чудното произведение на изкуството и според правилата би трябвало да вземе ръката на царската дъщеря. Но когато младите и гостите отиват в църквата, там със звън се появил чудния часовник. Защото, както казва Андерсен, злодеят бе унищожил формата, но не и идеята. Царската дъщеря поискала да види майстора и той се появил пред нея. И Андерсен завършва приказката така: „Всички се радваха и го благославяха. Не се намери нито един човек, който да му завиди – именно това беше най-невероятното”.
  • Нима е възможно да станем толкова добри?
    – Да, когато хората осъзнаят, че сътвореното от талантливите и гениалните хора е за благото на всички. Андерсен като гений е осъзнал това преди другите. Той е вярвал, че блуждаещите огънчета могат да насочат всеки човек по пътя на Правдата, Истината и Морала. Но процесите на осъзнаване са много бавни. През 1898 г. човечеството е излязло от 5-хилядния период на Кали Юга (Черната епоха). Сега се намираме в най-интересната и вълнуваща фаза от развитието на човечеството – Епохата на Арахангел Михаил. Тя е започнала през 1878 г. – годината на освобождението на България от турско робство и ще продължи 300 години. Битката между Доброто и Злото се води в космически план и в самия човек. Рудолф Щайнер определя слънчевия възел като пространството, където се срещат двете сили у човека. Това според него е единственото място, където Злото може да се преработи в Добро.

…….

Забележка: По бащина линия Богдана Вульпе е внучка на известния оперен певец Иван Вульпе – създател на българската вокална школа и един от основоположниците на Българската оперна дружба, прераснала по-късно в Софийска опера. Баба й е Богдана Гюзелева-Вульпе – оперна певица и първата българска композиторка (автор на операта „Психея” и оперетата „Съюзници”). Баща й е оперният певец Николай Вульпе, а брат й – изтъкнатият диригент Иван Вульпе (главен диригент и директор на филхармониите в Шумен, Русе, Бургас, на Бургаската опера, професор в Държавната музикална академия). Прадядо й по майчина линия е проф. Иван Гюзелев – учител в Априловската гимназия в Габрово, един от основателите на Българското книжовно дружество, депутат в първото Народно събрание.

Богдана Вульпе е завършила ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” при проф. Кръстю Мирски. Работила е в драматичните театри във Враца, Русе и Пловдив. Дълги години е актриса към Театъра на словото към Българската концертна дирекция и в Студиен литературен театър „Възраждане”. Много популярни сред публиката са рециталите й „Пазете се! В града има блуждаещи огньове!” по Андерсенови приказки (над 1500 представления), „Странстванията на Чайлд Харолд” по Байрон (над 700 изпълнения), „Гори тилилейски” по Елин Пелин (над 600 изпълнения), разкази на Хофман, Дикенс, Гьоте, стихове на Иван Вазов, Христо Ботев, Христо Смирненски, Никола Вапцаров.

През 1991 г. Богдана Вульпе регистрира Театрално-музикална къща „Богдана Вульпе”. От 2014 г. е част от състава на Академичния Театър на българското слово към Българската академия на науките и изкуствата (БАНИ).

(край на цитата)

Остава днес на 1 ноември 2020 година да почетем датата на рождение на Катя Стоянова и да си спомним за тия отдавна минали времена, когато тези идеалисти в света на оперното изкуство са поставяли основата му без да мислят за материални облаги. Понеже 1 ноември в много страни по света е ден, в който живите си спомнят за близките им покойници, така и ние днес ще си спомним за ония оперни артисти, които вече не са между нас. А освен това 1 ноември е в България „Ден на народните будители“. Какъв по-добър пример за такъв от такива имена, като тези на Иван Гюзелев и Катя Стоянова – тази неуморна служителка в полето на музикалното изкуство и музикалното образование.

Вечна им памет!

…………