Тенорът от САЩ Ричард Тъкър се е поминал на днешния ден преди 50 години

Драги приятели на оперната музика, днес на 8 януари 2025 г. пиша за пръв път статия за един легендарен американски тенор от средните десетилетия на миналия век, чието име е оставило златни спомени в историята на оперното изкуство. Това е тенорът Робърт Тъкър (Robert Tucker), роден на 28 август 1913 г. в САЩ, починал също там на днешния ден през 1975 г. Така че днес на 8 януари 2025 г. се навършват кръглите 50 години от неговата кончина.

Не мога да дам точен отговор, защо до сега не съм писал статии за него през изтеклите 12 години, от както се занимавам с тази дейност. В годините до 1974, когато живях в България, не съм знаел името и дейността му, макар че той е бил тогава на световно ниво, но с дейност главно в Америка. В тия години между 1950 и 1990 в България не се пишеше в официалните медии много за артисти и певци от САЩ по идеологически причини, освен ако тия личности бяха прочути с левите си убеждения или имаха тъмнокож произход, понеже това беше характерна черта на факта, че не са много на почит в САЩ от официалната власт. Знаехме много за певеца Пол Робсън например, за Мартин Лутър Кинг и боксьора Касиус Клей (Мохамед Али), но за певци като Робърт Тъкър, Шерил Милнс или Дороти Кирстен знаеха само специалисти или хора, свързани пряко с музикалната професия.

Лично аз научих за Робърт Тъкър едва в средата на януари 1975 г. – седмица след неговата кончина, от специално двучасово предаване-концерт по немската телевизия, посветено на този изключителен певец. През август 1974 г. аз и моето семейство бяхме дошли в Германия, първо живяхме 5 месеца в град Ашафенбург в Бавария, после в края на януари 1975 г. се преместихме в Дармщадт, където нямахме в началото достатъчно мебели и оборудване в жилището под наем, но първото нещо беше да купим телевизор. Така около 15 януари научих за този певец Робърт Тъкър и като чух и гледах части от негови изпълнения при това предаване, просто се възхитих от гласа и играта му на сцената. В десетилетията от 1940 г. до смъртта му на 8 януари 1975 г. той е бил активен певец главно в САЩ (после ще дам много подробности), но факта, че е пял на сцената на МЕТ в Ню Йорк в продължение на цели 30 години и то в близо 750 спектакъла в главни роли от около 30 различни оперни творби на композитори от различни епохи и държави, направо ме очарова.

Не знам по това време колко и къде в България Робърт Тъкър е бил известен, може би по радиото са казвали нещо за него или са пускали негови оперни изпълнения, но до годината 1989 това е малко вероятно. Ето защо преди месеци – през октомври 2024 г. останах много доволен, когато попаднах случайно в Интернет на едно предаване на Българското Национално Радио, посветено на негова изява. Цитирам подробности:

БНР

Ричард Тъкър като Алваро в “Силата на съдбата” от Верди

публикувано на 12.10.2024

Автор: Ивета Грънчарова

Паметен запис за RCA от 1964 година, който ще си припомним в съботната вечер. Алваро е една от коронните роли на легендарния американски тенор. Една от 29-те, които предизвикват еуфория сред публиката в Метрополитън опера. От дебюта на 25.01.1945 като Енцо в “Джоконда” на Понкиели, до внезапния край на 8 януари тридесет години по-късно.

В Ню Йорк Таймс отпечатват с големи букви: “Първият тенор на МЕТ не е вече между нас!” Огромна е покрусата на хилядите почитатели, а знаменитият баритон Робърт Мерил – близък приятел на Тъкър изрича:

“Той бе най-блестящият тенор, когото някога съм слушал!”. В записа на “Силата на съдбата” Мерил участва като Карлос. В ролята на Леонора се преобразява Леонтин Прайс, Прециозила е Шърли Верет, Падре Гуардиано – Джорджо Тоци, маркиз Ди Калатрава – Джовани Фояни.

Маестро Томас Шипърс ръководи Италианския оперен хор и оркестъра на RCA в този любим на меломаните запис на “Силата на съдбата” от Верди.

“Силата на съдбата”, опера в четири действия от Джузепе Верди

По публикацията работи: Росица Михова

(край на цитата)

Цитирам линк към горното предаване на БНР:

https://bnr.bg/hristobotev/post/102058258/richard-takar-kato-alvaro-v-silata-na-sadbata-ot-verdi

(край на цитата)

Прочутият баритон от САЩ Робърт Мерил – близък приятел на Тъкър, не е единствен, който се изказва така ласкаво за Тъкър. В хода на подготовка на настоящата статия за Тъкър попаднах на статия на английски език, в която става дума за оценки от негови колеги и приятели. Ще цитирам в оригинал, после давам мой превод на български език:

Портал „RIchard Tucker Music Foundation“

(без дата)

Richard Tucker Tributes

Written tributes by his colleagues and friends. “Tucker in any era would have been outstanding for his consistent brilliance”

(Rudolf Bing, Former General Manager Metropolitan Opera) “Richard Tucker was one of my gods. In my life there has always been that great voice to use as an inspiration.”

(Luciano Pavarotti) “He was America’s ideal – a pioneer and a beacon to all of us artists.”

(Marilyn Horne) “There is no question that he was one of the great singers, with a fabulous voice, sensationally endless energy and commitment and a tremendous technical know-how. There are few people one imagines will go on forever. In a sense, Richard Tucker will.”

(James Levine) “Richard was an ideal colleague because of many qualities – his sense of obligation to the total performance, his sincerity toward his art, his joviality at rehearsal, his embracing warmth as a human being. He also had another quality – the rarest of all, perhaps – the sound of his voice being infectious. Often I found myself singing better because I was with him.”

(Risë Stevens) “One of the phenomenal voices of this century. It was always more and more amazing how fresh and young his voice sounded.”

(Joan Sutherland) “I could never get over how fantastically he sustained his vocal powers, how indeed they seemed to grow as time went on. He was a wonderful colleague, and what touched me most was his deep religious belief and his love of his family.”

(Leontyne Price) “He was the greatest tenor in the world.”

(Robert Merrill)

(край на цитата)

Превод:

Портал „Музикална фондация Ричард Тъкър“
(без дата)

Почит към Ричард Тъкър

Писмени поздрави от негови колеги и приятели:

„Във всяка епоха Тъкър би бил изключителен с постоянния си блясък“
(Рудолф Бинг, бивш генерален директор на Метрополитън опера)

„Ричард Тъкър беше един от моите богове. В живота ми винаги е имало този страхотен глас, който да използвам като вдъхновение.
(Лучано Павароти)

„Той беше идеалът на Америка – пионер и фар за всички нас, творци.“
(Мерилин Хорн)

„Няма съмнение, че той беше един от великите певци, с невероятен глас, сензационно безкрайна енергия и отдаденост и огромно техническо ноу-хау. Има малко хора, които човек си представя, че ще продължат вечно. В известен смисъл Ричард Тъкър ще го направи.
(Джеймс Ливайн)

„Ричард беше идеалният колега поради много качества – чувството му за задължение към цялостното изпълнение, искреността му към изкуството му, жизнерадостността му на репетиция, прегръщащата му топлота като човешко същество. Имаше и още едно качество — може би най-рядкото от всички — звукът на гласа му беше заразителен. Често се улавях, че пея по-добре, когато пея заедно с него.
(Рисьо Стивенс)

„Един от феноменалните гласове на този век. Винаги беше все по-удивително колко свеж и млад звучеше гласът му.”
(Джоан Съдърланд)

„Никога не можех да превъзмогна колко фантастично той поддържаше вокалните си способности, как наистина те нарастваха с течение на времето. Той беше прекрасен колега и това, което най-много ме трогна, беше дълбоката му религиозна вяра и любовта му към семейството му.“
(Леонтин Прайс)

„Той беше най-великият тенор в света.“
(Робърт Мерил)

(край на превода)

След тези уводни бележки ще се спра на биографични данни и дейност на тенора Робърт Тъкър. В медиите има извънредно много сведения за него, също Уикипедия- страници на много езици (на български език няма!). Ползвам главно източници на английски, испански, италиански и руски езици.

Първо данни от източници на английски език (направо превод на български език):

Ричард Тъкър (Richard Tucker), роден на 28 август 1913 г., починал на 8 януари 1975 г., е американски оперен тенор и кантор. Дълго време свързан с Метрополитън опера, кариерата на Тъкър е основно съсредоточена в Съединените щати.

Ранен живот

Тъкър е роден като Ривн (Рубин) Тикър в Бруклин, Ню Йорк, най-малкото от петте оцелели деца на родители бесарабски евреи, имигрирали в САЩ през 1911 г. Баща му Исруел (Сам) Тикър и майка му Фаня-Ципа (Фани) Тикер се съпротивляват да използват английското „Тъкър“, което техните деца приемат, но до момента, в който техният най-малък син постъпва в първи клас и е регистриран под фамилното име Тъкър.

Неговите музикални способности са открити рано и са подхранвани под ръководството на Самюел Уайсер в синагогата „Тиферет Израел“ в Долен Манхатън. Като тийнейджър интересите на Тъкър се редуват между лека атлетика, в която той е отличéн през ученическите си години, но също и пеене за сватби и „бар мицви“ като канторски студент. В крайна сметка той напредва от кантор на непълно работно време в „Temple Emanuel“ в Passaic, Ню Джърси, до канторство на пълен работен ден в „Temple Adath Israel“ в Бронкс, а през юни 1943 г. в големия и престижен „Brooklyn Jewish Center“. Дотогава доходите на Тъкър произтичат главно от седмичните му комисионни като продавач на фирмата „Reliable Silk Company“ в района на Манхатън, където се продават облекла.

На 11 февруари 1936 г. Тъкър се оженва за Сара Перелмут – най-малкото дете (и единствена дъщеря) на Леви и Анна Перелмут, собственици на „Grand Mansion“ – една кашерна банкетна зала в Долен Ийст Сайд в Манхатън. По време на сватбата на Тъкър с дъщеря им, музикално надареният най-голям син на семейство Перелмут – Якоб, е напреднал от джаз цигулар и лиричен тенор до звезда на националното радио, който вече се е насочил към оперна кариера. Под ръководството на Сол Хурок, най-възрастният от потомството на Перелмут, сега преименуван на Ян Пиърс, постига целта си, когато генералният мениджър на „Metropolitan Opera Company“ – Едуард Джонсън, му предлага договор след впечатляващо прослушване. Когато Пиърс прави своя много аплодиран дебют в МЕТ на 29 ноември 1941 г., сестра му и нейният нов съпруг Ричард Тъкър живеят с родителите на Пиърс.

Оперна кариера

Ян Пиърс остава скептичен към певческия талант на Тъкър и не насърчава явно оперните му амбиции, причинявайки злощастен разрив между двамата зетьове и техните семейства, който очевидно никога не е излекуван напълно.

Пиърс изиграва роля в представянето на Тъкър на диригента и аранжор Завел Зилбертс, който тренира Тъкър, докато не привлече вниманието на Пол Алтхаус – забележителен тенор, чиято оперна кариера започва през годините на управление на Енрико Карузо в MЕТ. Алтхаус става единственият учител на Тъкър. Противно на съвета на учителя си, Тъкър влиза в “Auditions of the Air” на Метрополитън опера през 1943 г., но не печели. Когато обаче генералният мениджър на MЕТ Едуард Джонсън идва без предупреждение в Бруклинския еврейски център, за да чуе Тъкър как пее, Джонсън предлага на тенора още едно прослушване и скоро двамата сключват договор.

На 25 януари 1945 г., под палката на Емил Купър, Тъкър дебютира като Енцо Грималди в „Джоконда“ от Понкиели. Този дебют, един от най-успешните в аналите на Метрополитън опера, предвещава 30-годишната кариера на Тъкър като водещ американски тенор от следвоенната ера на Метрополитън опера.

Две години след дебюта си в Метрополитън опера, Тъкър е поканен да повтори успеха си в „Джоконда“ в амфитеатъра във Верона, Италия, за която изява пенсионираният тенор и родом от Верона – Джовани Зенатело, е ангажирал и младата Мария Калас. Две години по-късно, през 1949 г., бързо възходящата кариера на Тъкър се потвърждава, когато Артуро Тосканини ангажира Тъкър да изпее ролята на Радамес за предаванията на „NBC“ при пълно концертно изпълнение на „Аида“ заедно с Херва Нели в главната роля – събитие, чуто и видяно по радиото и телевизия, и в крайна сметка издадено на LP, CD, VHS и DVD. Това е едно от първите пълни оперни представления, излъчвани някога по националната телевизия на САЩ.

През следващите години богатият лиричен глас на Тъкър еволюира в лирико-спинтов глас с почти драматични пропорции. Ако характерните му стилистични похвати, особено привързаността му към италианските сърцераздирателни арии, не винаги са възхвалявани от критиците, но отличителният тембър на звънливия му глас, неговата безотказно сигурна техника, безупречна дикция и произношение, звучащо като местен артист, са универсално приветствани във всяка роля, която той поема.

„За мен Ричард Тъкър беше и винаги ще бъде „италиански“ тенор“, пише Лучано Павароти в предговора към авторизираната си биография с автор Джеймс А. Дрейк. „Подобно на Юси Бьорлинг, той доказа, че човек не трябва да е роден в Италия, за да спечели критиците и публиката“. Изобилие от легендарни тенори, включително Юси Бьорлинг, Джузепе ди Стефано, Марио дел Монако и – в крайна сметка – Ян Пиърс, идват и си отиват през годините, в които сър Рудолф Бинг ръководи Метрополитън опера.

Тъкър остава доминиращ тенор и постоянно поема нови предизвикателства. Въпреки че е незабележим актьор през по-голямата част от кариерата си, Тъкър прави силно драматично впечатление на критиците ветерани, когато преосмисля ролята на Канио в „Палячи“ под ръководството на Франко Дзефирели през януари 1970 г. По това време тенорът е почти на 60 години.

Преди и след всеки сезон на Метрополитън опера, Тъкър взема участие на концертни сцени в САЩ. В края на 1950-те и началото на 1960-те той често се изявява в поредица от добре посетени концерти на открито на „Lewisohn Stadium“ в Ню Йорк, под ръководството на Алфредо Антонини.

През цялата си оперна кариера Тъкър подчертава своята еврейска идентичност. Той поддържа кошер дома си и редовно служи като кантор на „Рош Хашана“, „Йом Кипур“ и други свещени събития в еврейския литургичен календар, особено в Чикаго. Той ръководи религиозното развитие на тримата си сина Берел (Бари, роден през 1938 г.); на д-р Дейвид Н. Тъкър (роден през 1941 г.) и на Хенри (роден през 1946 г.). Баща им ги урежда да пеят с него в популярна телевизионна програма на 9 март 1952 г., водена от Сам Левенсън.

Тъкър има дългосрочен договор с „Columbia Records“ и в крайна сметка записва и за „RCA Victor“. Но, измерени спрямо самата продължителност на кариерата си, рекламните записи на Тъкър са пропорционално оскъдни и неадекватно предават силата и закръглеността на гласа му, според мнението на повечето му артистични колеги. Въпреки това, записите му със сопраното Леонтин Прайс (особено в „Мадам Бътерфлай“ и в „Силата на съдбата“) неизменно го показват с фин звънлив глас и с убедително драматично присъствие. Той също така прави известен запис на „Аида“ с колежката от дебюта си във Верона – Мария Калас. Той записва Реквиема на Верди с Джордж Лондон. Много други комерсиални записи, както и частни записи на негови концерти и излъчени изпълнения, са дигитално ремастерирани и са достъпни на CD и онлайн формати за сваляне.

Редица от неговите национални телевизионни изяви в “The Voice of Firestone” и “The Bell Telephone Hour” са запазени под формата на кинескоп и видеокасета и са преиздадени във „VHS“ и „DVD“ формат. Пълно видео изпълнение на превъплъщението на Тъкър в ролята на Канио при постановката от Дзефирели на „Палячи“, което трябваше да бъде съчетано със „Селска чест“ от Маскани с участието на приятеля на Тъкър и негов колега – тенорът Франко Корели в ролята на Tуриду, никога не е било излъчвано по телевизията и не е било издавано в търговската мрежа по правни причини.

Въпреки че добре изработеният публичен имидж на Тъкър е този на състезателен, преобладаващо самоуверен изпълнител, поведението му извън сцената е като на присъщо частен, но неизменно внимателен човек, особено що се отнася до фенове и колеги. Той никога не е склонен да гледа назад към кариерата си – Тъкър винаги живее в момента и поддържа момчешки възглед за живота. Той също така показва склонност да се шегува с някои от колегите си певци, като често предизвиква усмивка в някой неподходящ момент от изпълнението. Веднъж, по време на излъчване на „Силата на съдбата“ с баритона Робърт Мерил, Тъкър промъква снимка на гола жена в малък сандък, който Мерил отваря на сцената. В по-късните години Мерил описва своя приятел тенор като „оригинал, излязъл точно от страниците на литературна история на Деймън Ръниън“.

Смърт

На 8 януари 1975 г. Тъкър умира от внезапен инфаркт в хотелската си стая в Каламазу, Мичиган, докато е на турне с Робърт Мерил в национална поредица от съвместни концерти. Погребението му се състои на 10 януари на сцената на Метрополитън опера – единственият певец, който някога е бил толкова почитан.

Наследство

Малко след смъртта на Тъкър, неговата вдовица и синовете му, както и колеги и приятели създават музикална фондация на името на Ричард Тъкър, „за да се увековечи паметта на най-великия тенор на Америка чрез проекти в помощ на талантливи млади певци“.

През следващите десетилетия Фондацията на Ричард Тъкър, чиито годишни телевизионни концерти са водени от Лучано Павароти и други, последователно присъжда най-големите субсидии и стипендии за вокална музика. Получателите, първият от които е Рокуел Блейк, включват сопраните Рене Флеминг, Дебора Фойгт, Изабел Леонард, тенорите Ричард Лийч, Стивън Костело, Джеймс Валенти, Майкъл Фабиано и други оперни певци с международна известност.

В знак на почит към наследството на Ричърд Тъкър в Метрополитън опера, градското управление на Ню Йорк определя парка в близост до „Lincoln Center“ като „Richard Tucker Square“.

(край на превода)

Ще допълня горните данни с части от биографията на Тъкър от източници на испански език в превод на български език:

Метрополитън опера

В един рядък момент ученикът Тъкър, пренебрегвайки съвета на учителя си, участва в публичните прослушвания на Метрополитън опера през 1941 г., но не печели. Въпреки това, когато генералният мениджър на МЕТ Едуард Джонсън пристига без предупреждение в „Jewish Brooklyn Center“, за да чуе Тъкър как пее, той предлага на тенора още едно прослушване и скоро му дава договор.

На 15 декември 1945 г., под палката на Емил Купър, Тъкър дебютира като Енцо в операта на Амилкаре Понкиели „Джоконда“. Дебютът е един от най-успешните в аналите на MЕТ. Тъкър имаше тридесетгодишна кариера в MЕТ като водещ тенор на Америка от следвоенната ера.

Две години след дебюта си в Метрополитън опера, Тъкър е поканен да повтори успеха си в „Джоконда“ в Римския амфитеатър във Верона, Италия. Той е нает от Джовани Зенатело, който също е наел неизвестна млада американка от гръцки произход – сопраното Мария Калас. Съвременен коментар във Верона през 1947 г. относно изпълнението на Джоконда“ свидетелства, че „успехът на Тъкър значително надминава този на Калас“, реалност, засенчена от сопраното, на евентуалния световен успех на Тъкър.

Две години по-късно, през 1949 г. Тъкър, в бързо възходяща кариера, е потвърден изцяло, когато Артуро Тосканини, най-известният италиански диригент на 20-ти век, го поканва да пее ролята на Радамес от операта „Аида“ при прякото радио- и телевизионно предаване с оркестъра на „NBC“ с диригент Тосканини – едно пълно изпълнение на операта, като в главната роля на Аида пее Херва Нели. Това предаване е събитие, видяно и чуто по радиото и телевизията и най-накрая пуснато за продажба на LP, CD, VHS и DVD. Това е първата опера, излъчена изцяло по американската телевизия.

Драматичен тенор

През следващите години Тъкър еволюира от лиричен глас в лирично-спинтов тенор с драматични пропорции. Неговият стил, особено привързаността му към италианската форма, не винаги е бил възхваляван от критиците; отличителният тембър на гласа му, неговата безупречна уверена техника, безупречна дикция и произношение са били универсално приветствани във всяка роля, в която е участвал. По време на епоха, когато множество легендарни тенори, включително Юси Бьорлинг, Джузепе ди Стефано и Марио дел Монако (и, в крайна сметка, Ян Пиърс) идват и си отиват през годините, когато сър Рудолф Бинг управлява Метрополитън опера, Тъкър остава доминиращ и постоянно има нови предизвикателства. Макар и безразличен актьор през по-голямата част от кариерата си, Тъкър прави силно драматично впечатление на критиците ветерани, когато преосмисля ролята на Канио в Палячи“ под режисурата на Франко Дзефирели през януари 1970 г. Тенорът е почти на 60 години по това време.

Преди и след всеки сезон на Метрополитън опера, Тъкър се изявява на концерти на различни сцени в САЩ. В края на 50-те и началото на 60-те години на миналия век, неговите изпълнения в поредица от концерти на открито „Нощта на Пучини“ на историческия стадион „Луисън“ в Ню Йорк, под ръководството на Алфредо Антонини, често привличат от повече от 13 000 ентусиазирани гости. През цялата си кариера Тъкър също служи като кантор по време на „Рош Хашана“, „Йом Кипур“ и други свещени събития в еврейския литургичен календар.

Тъкър е строг, но всеотдаен баща, който наблюдава религиозното развитие на трите си деца: Берел [Бари] Тъкър, роден през 1938 г.; Дейвид Н. Тъкър, доктор по медицина, роден през 1941 г., и Хенри Р. Тъкър, есквайр, роден през 1946 г. Тъкър пее с тях в популярно телевизионно шоу в началото на 50-те години, водено от Сам Левенсън.

Анекдотични случки

Въпреки че Тъкър има добре изработен публичен имидж в конкурентна Европа, личното му поведение е изключително уверено в себе си като артист и изпълнител, но неизменно внимателен към човека, особено когато се занимава с фенове и колеги. Никога несклонен да гледа назад към кариерата си, Тъкър винаги е живял в момента и е поддържал възглед за живота. Той също така показва склонност да се шегува с някои от колегите си певци, като често предизвиква усмивка в някой неподходящ момент от изпълнението. Веднъж по време на излъчване на “Силата на съдбата” с баритона Робърт Мерил, Тъкър поставя фотографско изображение на гола жена в малко сандъче, което Мерил трябва да отвори на сцената. В по-късните години Мерил описва своя приятел тенор по много приятни начини.

…..

По ирония на съдбата Мерил е на турне с Тъкър в съвместна национална серия от концерти, когато на 8 януари 1975 г. Ричард Тъкър умира от сърдечен удар, докато спи една нощ преди да изнесе концерт в Каламазу, Мичиган.

Тъкър е единственият човек, чието погребение се е състояло на сцената на Метрополитън опера. В чест на наследството му в MЕТ, управлението на Ню Йорк нарича парка в близост до „Линкълн Сентър“ с названието „Square Richard Tucker“.

Фондацията

Малко след смъртта му, “Музикалната фондация на Ричард Тъкър” е създадена от неговата вдовица, деца, колеги и приятели, “за да увековечи паметта на най-великия тенор на Америка чрез проекти за подпомагане на талантливи млади певци”, като учредява наградата “Ричард Тъкър”. През десетилетията Фондацията на Ричард Тъкър, чиито годишни концерти са излъчвани по телевизията, е била домакин на велики лирични певци като Лучано Павароти и други оперни суперзвезди от миналото и настоящето, получавала е най-големите субсидии и стипендии за изучаване на оперно пеене. Между получателите са: Рене Флеминг, Априле Мило, Дебора Фойгт, Дейвид Даниелс, Долора Заджик, Стефани Блайт, Джойс ДиДонато и много други международно известни оперни певци.

(край на превода)

Registros discográficos de óperas (без превод от испански език на части от дискогпафията на Тъкър)

Verdi – “Aida” Tucker, Callas, Gobbi, Serafin. EMI Classics (opera completa)
Verdi – “La Traviata” Tucker, Moffo, Merrill, Previtali. RCA Victor (opera completa)
Verdi – “Il Trovatore” Tucker, Price, Warren, Elias, Basile. RCA Victor (opera completa)
Verdi – “La Forza Del Destino” Tucker, Callas, Tagliabue, Barbieri, Serafin. EMI Classics (opera completa)
Verdi – “Richard Tucker Sings Verdi” Tucker, Farrell, Santi, Cleva, Allers. Columbia (arias y dúos)
Verdi – “Messa Da Requiem” Tucker, London, Forrester, Amara, Ormandy. Columbia (obra sacra)
Puccini – “La Boheme” Tucker, Moffo, Merrill, Tozzi, Leinsdorf. RCA Victor (opera completa)
Puccini – “Madama Butterfly” Tucker, Price, Elias, Leinsdorf. RCA Victor (opera completa)

(край на цитата)

Накрая при биографичните данни и такива за дейността на Робърт Тъкър ще дам данни в превод от източници на руски език (някои данни може да се дублират с дадени до сега):

Биография

Ричард Тъкър е роден под името Ривн (по-късно Рубин) Тикер в Бруклин в голямо семейство на скорошни имигранти от Сокирян, Хотински окръг, Бесарабска провинция. Родителите му Срул и Фаня-Ципа Тикер се установяват в Бруклин две години преди раждането му през 1911 г. и той става единственото им дете, родено в Новия свят. Когато детето тръгва на училище, цялото семейство променя фамилното си име на Тъкър.

Ричард Тъкър проявява ранен музикален талант и като дете започва да взема уроци от кантора Самюел Вайсер в синагогата „Тиферет Израел“ в долния източен район на Манхатън. Започвайки като помощник-кантор през гимназиалните си години, той скоро е нает временно в синагогата „Temple Emanuel“ в Пасаик (Ню Джърси) и накрая приема окончателна позиция като кантор на синагогата „Temple Adath Israel“ в Бронкс. През юни 1943 г. му е предложена позиция като кантор на престижния Бруклински еврейски център, но през всичките тези години той е принуден да работи на непълен работен ден в „Reliable Silk Company“ в района на Манхатън, където се продават дрехи.

През 1936 г. Ричард Тъкър се жени за Сара Перелмут, сестрата на вече известния оперен тенор Ян Пиърс. Въпреки че последният не вижда талант за пеене в Тъкър, той го запознава с диригента Савъл Силбъртс, който започва да подготвя амбициозния кантор за оперна кариера. Той скоро е забелязан от Пол Алтхаус, който става основният учител по музика на Тъкър.

През 1941 г. Ричард Тъкър присъства на първото си и неуспешно прослушване за Метрополитън опера. За него обаче се интересува генералният мениджър на компанията Едуард Джонсън, който след необявено посещение в Бруклинския еврейски център предлага на младия кантор ново прослушване и договор.

Ричард Тъкър дебютира в Метрополитън опера на 25 януари 1945 г. като Енцо в „Джоконда“ от Понкиели с диригент Емил Купър. С този дебют започва тридесетгодишната кариера на Тъкър като водещ изпълнител-тенор при италианския репертоар в Метрополитън опера. През следващите години гласът му нараства от лиричен тенор до лирико-драматичен тенор (спинто), което разширява репертоара му. Редица критици смятат главната роля в операта „Андре Шение“ за връх в творческата му кариера.

През цялата си оперна кариера Тъкър продължава да служи като кантор за големи еврейски празници в няколко синагоги в Ню Йорк и записва поредица от дългосвирещи записи на литургична музика, придружена и аранжирана от оркестър, дирижиран от Шолом Секунда. В последните си години той участва в рецитали с баритона Робърт Мерил и умира на 8 януари 1975 г. от сърдечен удар, преди да започне един от тези рецитали в Каламазу. Сбогуването с артиста се състои на сцената на Метрополитън опера.

Малко след смъртта му в Ню Йорк е основана фондация за подкрепа на амбициозни оперни певци на негово име („Music Foundation Richard Tucker“). Площадът на Бродуей срещу Метрополитън опера вече носи неговото име („Площад Ричард Тъкър“), а бюстът на певеца е поставен до театъра на площад „Линкълн“.

(край на превода)

Както си вижда от биографичните данни и дейност на Ричард Тъкър, неговата основна дейност е била в САЩ и то главно 30 години изяви в МЕТ Ню Йорк. Преди и след всеки сезон на Метрополитън опера, Тъкър се изявява на концерти на различни сцени в САЩ. В Европа той има не много изяви, главно в Италия и във Великобритания. Тъкър няма нито една изява във Виенската държавна опера.

Що се отнася до дейността му в МЕТ, ще дам някои допълнения от архива на МЕТ:

Richard Tucker : 739 изяви в МЕТ

Заслужава особено внимание една негова изява на 16 ноември 1965 г., когато той играе в операта „Дон Карлос“ от Верди в ролята на Дон Карлос заедно с трима български певци: Райна Кабаиванска в ролята на Кралица Елизабет, Николай Гяуров в ролята на Крал Филип Втори и Любен Вишегонов (преди няколко дни писах статия за него) в ролята на Монах.

На 25 януари 1945 г., под палката на Емил Купър, Тъкър дебютира като Енцо Грималди в „Джоконда“ от Понкиели. Останалите 738 изяви са в тази опера и в още голямо количество други (няма да ги изброявам), главно роли в опери от италиански композитори, но и от руски, като Мусоргски и Чайковски (в оперите „Борис Годунов“ и „Евгений Онегин“).

За дебюта на Ричърд Тъкър в МЕТ има в нейния архив публикация, която ще цитирам в оригинал и после в превод на български език:

Archiv MET New York

La Gioconda received six performances this season

Review 1:

Review of Noel Straus in The New York Times

‘GIOCONDA’ REVIVED AT METROPOLITAN

Last Heard in the 1939-40 Season, Ponchielli Opera Introduces Tucker Here

After an absence from the repertoire since the season of ’39-’40, Ponchielli’s “La Gioconda” was revived last night at the Metropolitan Opera House. The work was conducted by Emil Cooper for the first time here. Heading the cast were Stella Roman, who had not assumed the title role previously in this city, and Richard Tucker, who made his debut with the company as Enzo.

Despite the absurdities of its violently melodramatic plot, there is decided dramatic forcefulness in this opera when it is sung by voices capable of meeting its exactions. At this latest performance only Richard Bonelli as Barnaba and Nicola Moscona as Alvise possessed adequate vocal power for the parts assigned them. All of the other principals struggled with music demanding a wealth of tone that was not forthcoming, with the result that those who were hearing the work for the first time could obtain little conception of the real possibilities of the score.

“Ah, Pescator” Pleases

In fact, during the entire first two acts the sole number sung by any of the leading artists of the personnel that was completely up to requirements in all respects was the barcarolle, “Ah, Pescator,” as delivered by Mr. Bonelli, though in general his portrayal of the villainous spy of the Inquisition was neither sharply defined nor sufficiently sinister.

Special interest naturally centered in the company’s new tenor, Mr. Tucker, who had the misfortune to make his initial appearance in a formidable role too heavy for his essentially lyric type of voice. Nevertheless, he made a definitely favorable impression and was enthusiastically received by the large audience. Although inexperienced in opera, he sang Enzo’s music with poise and assurance. His tones were steady and of pleasing quality, boasting special richness and resonance above the staff, where the sounds produced were more “forward” than in the thinner lower half of the scale. He sang with warmth and expressiveness and his acting was natural and easy. Besides these virtues he had an agreeable stage presence. But he must be heard in a part more congenial to him before final judgment can be made of his capabilities.

Miss Roman’s Part

Miss Roman was beyond her depths in the name part, which asks for a far more brilliant and dramatic type of voice. Her work was extremely uneven. Some of the top tones were well produced, but too often they were spread and off-pitch, while much of her singing in the lower reaches of the scale was frequently too light to be audible.

Bruna Castagna was formerly far more impressive as Laura than at present, her voice having acquired lack of proper support with her recent loss of weight, and though Margaret Harshaw brought feeling to her impersonation of La Cieca, she was vocally undistinguished in the role.

The chorus made the most of its many opportunities and the orchestra played well, but the entire performance was handicapped by the conducting of Mr. Cooper, who dragged tempi consistently and provided a support having a dearth of carefully articulated melodic outline.

Photograph by The New York Times Studio of Richard Tucker as Enzo in La Gioconda:

(край на цитата)

Превод:

“Джоконда” получи шест представления през този сезон.

Рецензия 1:

Рецензия от Ноел Щраус в „The New York Times“

ВЪЗРОДИХА „ДЖОКОНДА“ В МЕТРОПОЛИТЪН

Последно “Джоконда” от Понкиели е слушана през сезон 1939-1940, сега с участие на Робърт Тъкър.

След отсъствие от репертоара през сезон ’39-’40, “Джоконда” от Понкиели беше възстановена снощи в Метрополитън опера. Произведението е дирижирано от Емил Купър за първи път тук. Начело на актьорския състав са Стела Роман, която не беше поемала главна роля преди това в този град, и Ричард Тъкър, който направи своя дебют с компанията на МЕТ като Енцо.

Въпреки абсурдите на нейния бурно мелодраматичен сюжет, в тази опера има решителна драматична сила, когато се пее от гласове, способни да отговорят на нейните изисквания. При това последно представление само Ричард Бонели като Барнаба и Никола Москона като Алвизе притежаваха адекватна вокална сила за възложените им роли. Всички останали участници се бореха с музиката, изискваща изобилие от тонове, което не беше налице, в резултат на което онези, които чуваха произведението за първи път, можеха да получат малко представа за реалните възможности на партитурата.

„Ах, Пескатор“ радвам се

Всъщност по време на всичките първи две действия единственият номер, изпят от който и да е от водещите артисти на състава, който напълно отговаряше на изискванията във всички отношения, беше баркаролата „Ах, Пескатор“, както е предадена от г-н Бонели, макар и в като цяло неговият образ на подлия шпионин на инквизицията не беше нито рязко дефиниран, нито достатъчно зловещ.

Специален интерес естествено беше насочен към новия тенор на компанията, г-н Тъкър, който имаше нещастието да направи първоначалната си поява в страхотна роля – твърде тежка за неговия по същество лиричен тип глас. Въпреки това той направи определено добро впечатление и беше възторжено приет от многобройната публика. Макар и неопитен в операта, той изпя музиката на Енцо с уравновесеност и увереност. Неговите тонове бяха стабилни и с приятно качество, отличаващи се със специално богатство и резонанс над мярката, където произведените звуци бяха по-„напред“, отколкото в по-тънката долна половина на диапазона. Той пееше с топлина и изразителност, а играта му беше естествена и лека. Освен тези достойнства той имаше приятно сценично присъствие. Но той трябва да бъде изслушан в роля, която му е по-благоприятна, преди да може да се направи окончателна преценка за способностите му.

Ролята на мис Роман

Г-ца Роман беше отвъд дълбините си в полята на Джоконда, която изисква много по-брилянтен и драматичен тип глас. Изпълнението й беше изключително неравномерно. Някои от най-високите тонове бяха добре произведени, но твърде често те бяха разпръснати и извън височината, докато голяма част от нейното пеене в долните теситури на регистъра често беше твърде тихо, за да бъде чуто.

Бруна Кастана беше много по-впечатляваща като Лора, отколкото в момента, гласът й беше придобил липса на подходяща подкрепа със скорошната й загуба на тегло и въпреки че Маргарет Харшоу внесе усещане в нейното представяне на Сляпата, тя беше вокално неотличима в ролята.

Оперният хор се възползва максимално от многобройните си възможности и оркестърът свири добре, но цялото изпълнение беше затруднено от дирижирането на г-н Купър, който последователно влачеше темповете и осигуряваше подкрепа с недостиг на внимателно артикулирана мелодична схема.

Накрая – снимка в „The New York Times Studio“ на Ричард Тъкър като Енцо в “Джоконда”

(край на превода)

…

Последната изява на Ричард Тъкър в МЕТ е в ролята на Канио в „Палячи“ от Леонкавало на 3 декември 1974 г. Само 4 седмици по-късно, той умира на 8 януари 1975 г.

…….

На 10 януари 1975 г., 2 дни след кончината му, в сградата на МЕТ се организира неговото траурно погребение със съответна еврейска религиозна служба. Тъкър е единственият човек, чието погребение се е състояло на сцената на Метрополитън опера.

В архива на МЕТ четем следното:

Metropolitan Opera House
January 10, 1975

RICHARD TUCKER FUNERAL SERVICE

Opening Prayer
Rabbi Mordecai Waxman

Psalm
Rabbi Alvin I. Kleinerman

Eulogy
Terence Cardinal Cooke

Eulogie
Schuyler G. Chapin

El Mole Rachamin
Cantor Herman Malamood

(край на цитата)

(край на цитатите от дейността на Тъкър в МЕТ)

За да се допълнят изцяло данните за Робърт Тъкър, ще дам още неговия оперен репертоар и дискография от източник на италиански език (без превод), които данни са най-пълни и подробни. В дискографията има и участия заедно с български певци, които съм дал отделно на съответните места:

Repertorio

Ruolo	Titolo	Autore
Repertorio operistico
Don José	Carmen	Bizet
Lenskij	Evgenij Onegin	Čajkovskij
Edgardo Ravenswood	Lucia di Lammermoor	Donizetti
Lyonel	Martha	Flotow
Andrea Chénier	Andrea Chénier	Giordano
Faust	Faust	Gounod
Éléazar	La Juive	Halévy
Canio/Pagliaccio	Pagliacci	Leoncavallo
Turiddu	Cavalleria rusticana	Mascagni
Vasco da Gama	L’Africaine	Meyerbeer
Ferrando	Così fan tutte	Mozart
Tamino	Die Zauberflöte	Mozart
Grigory	Boris Godunov	Musorgskij
Hoffmann	Les contes d’Hoffmann	Offenbach
Enzo Grimaldo	La Gioconda	Ponchielli
Renato Des Grieux	Manon Lescaut	Puccini
Rodolfo	La bohème	Puccini
Mario Cavaradossi	Tosca	Puccini
F. B. Pinkerton	Madama Butterfly	Puccini
Dick Johnson	La fanciulla del West	Puccini
Calaf	Turandot	Puccini
Samson	Samson et Dalila	Saint-Saëns
Alfred	Die Fledermaus	Strauss, Johann
Rodolfo	Luisa Miller	Verdi
Duca di Mantova	Rigoletto	Verdi
Manrico	Il trovatore	Verdi
Alfredo Germont	La traviata	Verdi
Gabriele Adorno	Simon Boccanegra	Verdi
Riccardo	Un ballo in maschera	Verdi
Don Alvaro	La forza del destino	Verdi
Don Carlo	Don Carlo	Verdi
Radames	Aida	Verdi

……

Discografia

Incisioni in studio

Anno	Titolo Ruolo	Cast	Direttore	Casa
1947	La bohème Rodolfo	Bidu Sayão, Frank Valentino, Mimi Benzell	Giuseppe Antonicelli	Columbia
1949	Madama Butterfly F. B. Pinkerton	Eleanor Steber, Giuseppe Valdengo, Jean Madeira	Max Rudolf	Columbia
1950	Die Fledermaus Alfred	Ljuba Welitsch, Lily Pons, Charles Kullman, John Brownlee	Eugene Ormandy	Columbia
1951	Pagliacci Canio	Lucine Amara, Giuseppe Valdengo	Fausto Cleva	Columbia
1952	Così fan tutte Ferrando	Eleanor Steber, Roberta Peters, Frank Guarrera	Fritz Stiedry	Columbia
1953	Cavalleria rusticana Turiddu	Margaret Harshaw, Frank Guarrera	Fausto Cleva	Columbia
1954	Lucia di Lammermoor Edgardo Ravenswood	Lily Pons, Frank Guarrera, Norman Scott	Fausto Cleva	Columbia
1	La forza del destino Don Alvaro	Maria Callas, Carlo Tagliabue, Nicola Rossi-Lemeni, Elena Nicolai	Tullio Serafin	Columbia/EMI
1955	Aida Radames	Maria Callas, Fedora Barbieri, Tito Gobbi	Tullio Serafin	Columbia/EMI
1957	Andrea Chénier Andrea Chénier	Maria Curtis Verna, Mario Sereni	Fausto Cleva	Metropolitam Opera Records
1959	Rigoletto Duca di Mantova	Renato Capecchi, Gianna D’Angelo	Francesco Molinari-Pradelli	Philips
	Il trovatore Manrico	Leontyne Price, Leonard Warren, Rosalind Elias, Giorgio Tozzi	Arturo Basile	RCA
1960	La traviata Alfredo Germont	Anna Moffo, Robert Merrill	Fernando Previtali	RCA
1961	La bohème Rodolfo	Anna Moffo, Robert Merrill, Mary Costa, Giorgio Tozzi	Erich Leinsdorf	RCA
1962	Madama Butterfly F. B. Pinkerton	Leontyne Price, Philip Maero, Rosalind Elias	Erich Leinsdorf	RCA
1964	La forza del destino Don Alvaro	Leontyne Price, Robert Merrill, Giorgio Tozzi, Shirley Verrett	Thomas Schippers	RCA
1974	La Juive Éléazar (selez.)	Martina Arroyo, Anna Moffo, Juan Sabaté	Antonio de Almeida	RCA

…..

Цитирам изпълнения заедно с български артисти:

1950

Die Fledermaus
Alfred

Ljuba Welitsch, Lily Pons, Charles Kullman, John Brownlee

Eugene Ormandy

Columbia

La forza del destino
Don Alvaro

Maria Callas, Carlo Tagliabue, Nicola Rossi-Lemeni, Elena Nicolai

Tullio Serafin

Columbia/EMI

……

Registrazioni dal vivo

La Gioconda, con Zinka Milanov, Leonard Warren, Risë Stevens, Giacomo Vaghi, dir. Emil Cooper – Met 1946
Aida, con Herva Nelli, Eva Gustavson, Giuseppe Valdengo, Norman Scott; dir. Arturo Toscanini – New York 1949 (aggiunte 1954)
Carmen, con Risë Stevens, Nadine Conner, Paolo Silveri, dir. Fritz Reiner – Met 1952
Don Carlo, Jerome Hines, Paolo Silveri, Delia Rigal, Fedora Barbieri, dir. Fritz Stiedry – Met 1952
Don Carlo, con Jerome Hines, Ettore Bastianini, Eleanor Steber, Blanche Thebom, dir. Kurt Adler – Met 1955
Un ballo in maschera, con Zinka Milanov, Josef Metternich, Jean Madeira, dir. Dimitri Mitropoulos – Met 1955
I racconti di Hoffmann, con Roberta Peters, Risë Stevens, Lucine Amara, dir. Pierre Monteux – Met 1955
Rigoletto, con Leonard Warren, Roberta Peters, dir. Fausto Cleva – Met 1956
Tosca, con Renata Tebaldi, Leonard Warren, dir. Dimitri Mitropoulos – Met 1956
La forza del destino, con Zinka Milanov, Leonard Warren, Cesare Siepi, dir. Fritz Stiedry – Met 1956
Andrea Chénier, con Zinka Milanov, Leonard Warren, dir. Fausto Cleva – Met 1957
Cavalleria Rusticana, con Zinka Milanov, Frank Valentino, dir, Fausto Cleva – Boston 1957
Tosca, con Antonietta Stella, Leonard Warren, dir. Dimitri Mitropoulos – Met 1958
Manon Lescaut, con Renata Tebaldi, Frank Guarrera, Fernando Corena, dir. Fausto Cleva – Met 1959
La forza del destino, con Renata Tebaldi, Mario Sereni, Jerome Hines, dir. Thomas Schippers – Met 1960
Don Carlo, con Margherita Roberti, Boris Christoff, Tito Gobbi, Giulietta Simionato, dir. Antonino Votto – Chicago 1960
Lucia di Lammermoor, con Joan Sutherland, Mario Zanasi, dir. Antonino Votto – Chicago 1961
La fanciulla del west, con Dorothy Kirsten, Anselmo Colzani, dir. Fausto Cleva – Met 1962
Rigoletto, con Robert Merrill, Roberta Peters, Bonaldo Giaiotti, dir. Fausto Cleva – Met 1964
Il trovatore, con Montserrat Caballè, Mario Zanasi, Franca Mattiucci, Ivo Vinco, dir. Thomas Schippers – Firenze 1968
Simon Boccanegra, con Cornell MacNeil, Nicolai Ghiaurov, Rita Orlandi Malaspina, Sherrill Milnes; dir. Francesco Molinari Pradelli – Met 1968
Luisa Miller, con Luisa Maragliano, Mario Zanasi, Paolo Washington, Adriana Lazzarini, Giovanni Foiani, dir. Francesco Molinari Pradelli – La Scala 1969
Andrea Chenier, con Gilda Cruz-Romo, Mario Sereni, dir. Francesco Molinari Pradelli – Met 1970
Il trovatore, con Martina Arroyo, Mario Sereni, Shirley Verrett, dir. Zubin Mehta – Met 1971

……

Съвместни участия с български певци:

Don Carlo, con Margherita Roberti, Boris Christoff, Tito Gobbi, Giulietta Simionato, dir. Antonino Votto – Chicago 1960
Simon Boccanegra, con Cornell MacNeil, Nicolai Ghiaurov, Rita Orlandi Malaspina, Sherrill Milnes; dir. Francesco Molinari Pradelli – Met 1968

……….

Estratti audio

Richard Tucker ne La Fanciulla del West (MP3) su media.libsyn.com.
Renata Tebaldi e Richard Tucker in una scena da Manon Lescaut di Puccini (MP3), su media.libsyn.com.
Richard Tucker canta l’operetta (MP3), su media.libsyn.com.

(край на цитатите)

Както на много места по-горе писах, след смъртта на Ричард Тъкър на 8 януари 1975 г., неговата съпруга, децата му и редица негови близки и приятели образуват фондация, която носи неговото име. Цитирам кратка информация за тази фондация и нейните цели:

Портал „RIchard Tucker Music Foundation“

(без дата)

Merle Hubbard

About Richard Tucker

Richard Tucker was unquestionably America’s greatest tenor. As with many of his contemporaries, the Second World War gave him the opportunity to establish himself in this country, and for the next quarter of a century, no one surpassed this native son in terms of voice, commitment, integrity, and devotion to the lyric art. His standing in his community, both civic and devotional, equaled his renown in the world of music, and his standards are the level by which all are now judged.

Deeply religious, Richard Tucker brought the same compelling feeling to all of his efforts – be they his 724 performances with the Metropolitan Opera in New York and on tour; his extensive catalogue of recordings – classical, popular, religious; his never ending work on behalf of Israel, or his knowledge of himself and his place as a model citizen, artist, and ideal for succeeding generations of singers and Americans, both here and abroad.

He was more than a great singer; he was a great man.

(край на цитата)

Превод:

Портал „Музикална фондация Ричард Тъкър“
(без дата)

Мърл Хъбард

За Ричард Тъкър

Ричард Тъкър безспорно беше най-великият тенор на Америка. Както при много от неговите съвременници, Втората световна война му даде възможност да се установи в тази страна и през следващия четвърт век никой не надмина този роден син по отношение на глас, ангажираност, почтеност и преданост към лиричното изкуство. Неговото положение в общността му, както гражданско, така и религиозно, се равняваше на известността му в света на музиката, а стандартите му са нивото, по което всички сега се оценяват.

Дълбоко религиозен, Ричард Тъкър внесе същото завладяващо чувство във всичките си усилия – независимо дали са неговите 724 представления с Метрополитън опера в Ню Йорк и на турнета; неговият богат каталог от записи – класически, популярни, религиозни; безкрайната му работа в полза на Израел или познанията му за себе си и мястото му като примерен гражданин, артист и идеал за следващите поколения певци и американци, както тук, така и в чужбина.

Той беше повече от велик певец; той беше велик човек.

(край на превода)

Както писах по-горе, фондацията на името на Ричард Тъкър има за цел „да се увековечи паметта на най-великия тенор на Америка чрез проекти в помощ на талантливи млади певци“. Една от основните задачи на тази фондация е да организира всяка година концерти с участие на млади певци, като от приходите на концертите се финансира част от тяхното обучение. Давам пример за такъв концерт в „Карнеги Хол“ в Ню Йорк през октомври 2024 г. с имената на участващите певци и певици:

The 2024 Richard Tucker Gala

Sunday, October 27, 2024 at 6:30 PM

Stern Auditorium / Perelman Stage at Carnegie Hall

2024 Gala Artists

Jamie Barton, mezzo-soprano, 2015 Richard Tucker Award, 2012 Richard Tucker Career Grant

Angel Blue, soprano, 2022 Richard Tucker Award

J’Nai Bridges, mezzo-soprano, 2016 Richard Tucker Career Grant, 2012 Sara Tucker Study Grant

Anthony Roth Costanzo, countertenor, 2010 Richard Tucker Career Grant

Michael Fabiano, tenor, 2014 Richard Tucker Award, 2007 Sara Tucker Study Grant

Ryan Speedo Green, bass-baritone, 2014 Richard Tucker Career Grant, 2011 Sara Tucker Study Grant

Quinn Kelsey, baritone, 2006 Richard Tucker Career Grant, 2004 Sara Tucker Study Grant

Anthony León tenor, 2024 Richard Tucker Career Grant

Nadine Sierra, soprano, 2017 Richard Tucker Award, 2013 Richard Tucker Career Grant, 2010 Sara Tucker Study Grant

Elena Villalón, soprano, 2024 Richard Tucker Career Grant, 2022 Sara Tucker Study Grant

Rachel Willis-Sørensen, soprano, 2014 Richard Tucker Career Grant, 2010 Sara Tucker Study Grant

Bryan Wagorn, pianist

Howard Watkins, pianist

(край на цитата)

Нека днес на 8 януари 2025 г. почетем 50 години от кончината на легендарния тенор Ричард Тъкър, починал на тази дата през 1975 г. Неговото забележително дело ще остане завинаги в историята на световното музикално изкуство.

Мир на праха му!

…..

Записи:

Richard Tucker “Addio alla madre” on The Ed Sullivan Show, January 31, 1954.