Днес е годишнина от кончината на тенора Димитър Цолов, починал на 16 декември 1999 г.
Драги приятели на оперната музика, днес на 16 декември 2025 г. пиша кратка статия за един български певец от близкото минало, за който няма никакви сведения в медиите, макар че същият е бил дълги години член на ансамбъла на Софийската народна опера и по-късно в продължение на десетки години е солист в редица опери. Това е тенорът Димитър Цолов (1925-1999), чието име си спомням много добре, понеже в годините от 1951 до 1956 аз бях студент по математика в Софийския университет, а в този период Цолов вече беше започнал своята дейност в Софийската опера. Аз имах навик поне един път седмично да ходя на опери, театри и симфонични концерти, така че съм запомнил това име, понеже той имаше прекрасен глас и редица главни роли от репертоара на Софийската опера бяха в негово изпълнение.
Сега след повече от 70 години от тази епоха нямам конкретни спомени в кои опери той е играл и в кои роли, но след като помня името му, значи ми е направил впечатление. Помня още, че Димитър Цолов имаше не само прекрасен глас, но и хубава фигура и особено излъчване, което при тенорите не винаги е характерно.
Сигурно ще ми зададете въпроса, как ще пиша статия за един оперен певец, без да имам конкретни данни за дейността му? Именно тук е интересното, което се случи вчера на 15 декември вечерта: отворих електронната си поща да проверя за нови съобщения. Едно от писмата беше на лице с име Ива Цолова, която не познавам и въобще не подозирах, че това е дъщеря именно на Димитър Цолов. Ето текста на нейното писмо:
„Уважаеми г-н Контохов,
Казвам се Ива Цолова и съм дъщеря на тенора от Софийската опера Димитър Цолов (1925-1999).
Обръщам се към Вас с надеждата чрез Вашия блог в дигиталното пространство да остане следа за живота на моя баща, от чието рождение тази година се навършиха 100 години.
По повод тази годишнина се опитах да направя кратка страничка за него в Уикипедия, но редакторите ми съобщиха, че вече не се приемат оригинални текстове, а само “енциклопедична информация, публикувана в общодостъпни източници”. За съжаление в дигитален формат не открих никакви съществени публикации, които да цитирам. Писах до Държавния архив в Ловеч и регионалната библиотека там (това е родният град на баща ми), но за жалост и те не успяха да ми помогнат.
В случай, че проявявате интерес, в прикачения файл Ви изпращам написания от мен текст, както и снимка.
Оставам на Ваше разположение за всякакви допълнителни въпроси и Ви благодаря предварително за отделеното време и внимание!
Желая Ви светли Рождественски празници и здрава и честита 2026-а година!
С уважение,
Ива Цолова“.
(край на писмото)
Както четете – един много хубав кратък, но съдържателен текст на жена, която изпитва болка, че нищо не се знае за нейния прочут на времето баща и няма начин да се научат повече данни за него. Аз спонтанно реших веднага да направя нещо в това направление, като поне запозная моите „оперни читатели“ с това, което г-жа Цолова ми е написала.
Веднага влязох в Интернет и потърсих няма ли действително нищо за тенора Димитър Цолов. Да, няма нищо, освен две малки информации от портал на издателство в София и портала на Софийската държавна филхармония, където косвено се споменава името на Димитър Цолов без нищо конкретно за него. Аз по-късно ще цитирам в днешната ми статия тия източници. Проверих в сайта на Софийската опера дали няма поне кратка биография и дейност на певеца – няма такава. Последно беше да погледна в една ценна книга, която имам от доста години – „Енциклопедия на българската музикална култура“, издание на БАН през 1967 г., около 470 стр., но там няма нито ред за Димитър Цолов.
Тогава реших, след като днес на 16 декември 2025 г. се навършват 26 години от кончината на певеца през 1999 г., а на 12 август тази година са се навършили точно 100 години от рождението му, да го почета с малка статия тук във ФБ, която после ще поместя и в моя оперен блог „operastars.de“ в Интернет, именно където дъщерята Ива Цолова е научила за мен и ми писа вчерашното писмо, понеже там е даден моя електронен адрес. Дали тя има профил във Фейсбук – не знам. Така че основата на днешната статия са данните, които Ива Цолова ми изпрати. Ползвам ги почти дословно и започвам с тяхното цитиране:
„Димитър Иванов Цолов
Оперен певец, тенор
(12.08.1925 – 16.12.1999 г.)
Роден е на 12 август 1925 г. в Ловеч, само няколко дни след драматичния пожар, изпепелил почти до основи емблематичния за града Покрит мост над река Осъм, създаден от майстор Колю Фичето. Израства в семейството на чиновник и домакиня, има по-голям брат Данаил (по-късно известен учител по математика в Ловеч) и по-малка сестра Светослава.
Още от малък проявява своята музикалност и гласова дарба и редовно участва като солист в детски концерти, а по-късно и в училищни музикални представления. Във в-к „Стремление – Ловеч“ от 1938 г. пише: „На годишния акт на прогимназия „Васил Левски“ пя ученикът Димитър Цолов. Ако този талантлив младеж попадне в добри педагогически ръце, от него може да стане отличен певец.“ По-късно, вече ученик в гимназията, е солист и хорист в мъжкия хор „Кавал“ – Ловеч, а през 1943-44 г. изпълнява теноровата партия на Петър в оперетата „Наталка Полтавка“ под диригентството на Евстати Павлов.
Като войник участва в самодейни състави и от началото на 1946 г. дослужва войнишката си служба като хорист-солист във Военно-представителния хор на БНА. След това от 1 декември 1946 г. до май 1951 г. е назначен за хорист-солист в Ансамбъла за песни и танци към МВР София. Междувременно през 1950 г. завършва право в Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. През този период живее на квартира в дома на полковник Николай Павлович, син на известния лекар и просветител Димитър Павлович и племенник на художника Николай Павлович. Именно през този период и в тази среда Димитър Цолов започва да проявява и култивира интерес към изобразителното изкуство, който след това го съпътства през целия му живот и го сближава с известни български художници.
През май 1951 г. след успешно издържан изпит е приет в новообразувания Стажантски институт към Софийската народна опера. На държавния изпит през 1952 г. се представя в ролята на Херцога от „Риголето“ на Верди и след това е назначен за редовен артист в Софийската опера, където работи повече от 45 години като солист, а от 1985 г. до 1997 г. и като артистичен секретар.
В периода 1953-58 г. работи по съвместителство и като солист в Ансамбъла за песни и танци на Българската народна армия. Междувременно се развива и кариерата му на солист в операта, където изпълнява с успех редица роли: Иван Ликов от „Царска годеница“ на Римски-Корсаков, граф Алмавива от „Севилският бръснар“ на Росини, Алфред от „Травиата“ на Верди, Ленски от „Евгений Онегин“ на Чайковски, Тамино от „Вълшебната флейта“ на Моцарт, Анатол Курагин от „Война и мир“ на Прокофиев, Илия от „Луд Гидия“ на Хаджиев и др.
През 1961 г. получава стипендия за специализация в Италия от Италианското посолство в София и през март същата година заминава за Рим, където в продължение на девет месеца учи при известната певица и вокален педагог Лина Скавици. По време на престоя си в Рим се запознава и с големия бас Борис Христов, който лично наблюдава развитието му и му оказва ценна помощ.
През 1962 г. се завръща в София и се представя в нови роли: Едгардо от „Лучия ди Ламермур“ на Доницети, Дон Отавио от „Дон Жуан“ на Моцарт, Рудолф от „Бохеми“ на Пучини, Де Грийо от „Манон“ на Масне, Йеник от „Продадена невеста“ на Смѐтана, княз Голицин от „Хованщина“ на Мусоргски, княз Шуйски от „Борис Годунов“ на Мусоргски. Следват и Владимир от „Княз Игор“ на Бородин, Княза от „Русалка“ на Драгомижски, Лоенгрин от „Лоенгрин“ на Вагнер, Кормчията от „Летящият холандец“ на Вагнер, Фентон от „Веселите уиндзорки“ на Ото Николай, Паулино от „Тайният брак“ на Чимароза, Арлекин от „Палячи“ на Леонкавало, Ринучо от „Джани Скики“ на Пучини, Рикардо от „Четиримата грубияни“ на Волф-Ферари, Лученцо от „Укротяване на опърничавата“ на Шебалин, Жакино от „Фиделио“ на Бетовен, поручик Боляров от „Юлска нощ“ на Хаджиев, Грицко от „Сорочински панаир“ на Мусоргски и др., общо над 75 образа в цялата му кариера. Последната му роля е на Императора от „Турандот“ на Пучини, изпълнява я вече навършил 70 години.
Работил е с диригентите Атанас Маргаритов, Драган Кърджиев, Добрин Петков, Асен Найденов, Руслан Райчев, Михаил Ангелов, Борис Хинчев, Димитър Манолов, Недялко Недялков и др.
Участвал е в постановки на режисьорите Петър Щърбанов, Емил Бошнаков, Борис Покровски, Михаил Хаджимишев, Светозар Донев и др.
Негови корепетитори и партньори на сцената за камерни концерти през годините са пианистите Катя Вълева, Петър Щабеков, Трифон Силяновски, Жоржета Волц-Терзиева.
Участвал е в спектакли на всички оперни театри в страната, в Музикалния театър в София, а също и като солист на Софийската филхармония, на Българския камерен оркестър и на хоровете „Гусла“ и „Кавал“.
През 1969-70 г. вследствие на силен стрес получава отпускане на гласните връзки и се лекува при Петър Димков, който му прилага терапия с нивалин.
През 1972 г. заминава на специализация във Виена при Мария Бранд, вокален педагог, при която се обучават и други български оперни певци.
Награден е с ордени „Кирил и Методий“ I и II степен, както и със Златна значка на Българските профсъюзи и с редица юбилейни медали.
Гастролира със спектакли и концерти в Китай, Корея, ГДР, Полша, Югославия, Чехословакия, Румъния, Съветския съюз, Австрия, Италия, Франция, Белгия, Холандия, Люксембург, Испания, Израел, Египет. В периода след 1962 г. и до 1985 г. пътува предимно до страни от тогавашния социалистически лагер, тъй като е безпартиен. По същата причина до него не стигат и редица покани от чужбина, включително от световноизвестен френски диригент, който, след като през 1965 г. го чува на сцената в София в ролята на Де Грийо в „Манон“ на Масне, го кани за спектакли и запис на същата опера в партньорство с Виктория Де Лос Анджелес. Поканата обаче мистериозно изчезва и изобщо не стига до адресата. А за да гастролира в Белгия, например, за негова изходна виза лично се застъпва колежката му Мати Пинкас. Гастролите там през 60-те години преминават с голям успех и критиките са положителни:
В-к „Драпо Руж“ – Брюксел: „Блестящият тенор Димитър Цолов напълно завладя слушателите“.
В-к „Ла либр Белжик“: „Тембърът на тенора Димитър Цолов е изключително привлекателен, гласът му е мощен, чист и приятен. Всички произведения той изпя изразително и напълно покори слушателите“.
В-к „Ле монд де травай“ – Лиеж: „Димитър Цолов очарова слушателите със своя прекрасен гъвкав и богат глас с ясна интонация“.
В-к „Бюлетин де нотариа“ – Вервие: „Тенорът Димитър Цолов с лекота взима високите тонове и притежава солиден център. С изпълнението си на песни от Шуман и арии от оперите „Евгений Онегин“ и „Риголето“ той заслужено завоюва личен успех.
В-к „Л҆ Ендепанданс“ – Шарлеруа: „Димитър Цолов – пленяващ тенор с изключителни възможности“.
В-к „Хет Фолк“ – Гент: „Особено блестящо се представи Димитър Цолов в ролята на Ленски. Той е даровит актьор, който умее да използва и владее своя лиричен глас особено добре. Неговата ария преди дуела – една от най-хубавите в операта – предизвика бурни овации“.
Ето и някои критики от български вестници:
В-к „Народна култура“: Артистът Димитър Цолов създава изключително топъл и убедителен образ на Тамино. Чувства се, че той живее с образа на своя герой. Певецът се отличава с вярно разбиране на моцартовия стил и с подчертана музикалност изгражда своята партия най-вече в арията от първо действие“.
В-к „Работническо дело“: Херцогът на Димитър Цолов е поривист самовлюбен, опиянен, с некрасив нрав, но с приятна външност. Неговата сценична игра е естетична и уверена. Неговият светъл и лиричен тембър с емоционално вибрато му помага в създаването на вярна музикална фраза“.
Самият той пише статии по повод годишнини на свои колеги за периодичния печат, както и за специализираното издание „Музикални хоризонти“.
През 1985 г. е поканен от тогавашния директор на Софийската опера Светозар Донев да поеме и функциите на артистичен секретар.
Успоредно с това от 1994 г. Димитър Цолов е и организационен секретар на Музикално общество „Борис Христов“, където работи в тясно сътрудничество с председателя адв. Любен Живков и с писателя Георги Данаилов за поставянето на създадения от скулптора Георги Чапкънов бюст на големия бас на площад „Александър Невски“ в София, а също и за организирането, заедно с диригента Пламен Джуров, на Международния конкурс за млади оперни певци в Софийската опера, носещ името на Борис Христов.
Заедно със своите близки приятели режисьорите Петър Щърбанов и Емил Бошнаков, както и с тенора Георги Сапунджиев, се събират в продължение на години всеки понеделник в съществуващата по онова време кафе-сладкарница „Кристал“ на ул. „Раковски“ в София. Към тази приятелска група на „кристалчетата“, както самите те шеговито се наричат, се присъединяват и други музиканти – някои спорадично, а други за постоянно. Сред тях са Руслан Райчев, Димитър Тъпков, Лилчо Борисов, Ангел Заберски.
Свободното си време Димитър Цолов често посвещава на любимото си хоби – риболова, обикновено в компанията на свои колеги от операта и от Софийската филхармония.
В последните десетина години от живота си Димитър Цолов пее и в хора на софийския храм „Свети Георги“.
Умира на 16 декември 1999 г. след тежко заболяване.
Семейство:
Родители: Иван Цолов Иванов и Кича Стефанова Цолова (по баща Бъчварова)
Братя и сестри: Данаил Иванов Цолов и Светослава Иванова Масларова
Източници:
Снимка, публикувана във фотоалбума „Петър Папакочев – паметта на светлината“,
https://znaci-bg.com/shop/petar-papakochev-pametta-na-svetlinata/
Очерк, публикуван в книгата на Мирослава Метева „През моите очи“, издателство Инфовижън, Ловеч, 2013 г., с. 94-95
(край на данните от писмото на Ива Цолова)
Каква оценка да направя за изкуството на Димитър Цолов? След като е изпратен да специализира в Италия, запознава се и с Борис Христов, който лично наблюдава развитието му и му оказва ценна помощ, а после в София изгражда такъв сериозен солов репертоар – това не са случайни успехи, те искат сериозна подготовка, талант и много работа.
Изненада ме това, което чета: „ (…) Поканата за гостуване в Белгия обаче мистериозно изчезва и изобщо не стига до адресата. А за да гастролира в Белгия, например, за негова изходна виза лично се застъпва колежката му Мати Пинкас (…)“. Едва ли е нужно да се прави коментар за “прочутата българска завист“.
Очевидно ще поместя и хубавата снимка на Димитър Цолов, която получих от дъщеря му.
Ще завърша с двете странични информации, за които споменах в началото:
Портал „Enthusiast“
29 май 2012 г.
В края на месец май издателство „Ентусиаст“ публикува новата книга на музикалния журналист и контратенор Марин Бончев – „Великите тенори на България“. Изданието разказва за професионалното развитие и музикалната кариера на едни от най-известните български оперни певци, покорили не само българската, но и световната сцена. Разбира се, в книгата са поместени само една част от великите имена на българското оперно изкуство, защото, за да се постигне пълнота при тяхното разглеждане, ще е нужно многотомно издание. Някой от тях са направили кариера в България и са се развивали единствено в родината, други са пели у дома, а трети са придобили международна слава и са дали своя принос в развитието и извисяването на театри като Ла Скала, Гранд опера, Щатсопер – Виена, „Ковънт Гардън“.
Тенорите, подбрани в книгата, са своеобразна история на оперния театър у нас от неговото раждане до днешния му апогей. Във „Великите тенори на България“ читателите ще срещнат имената на Петър Райчев, Стефан Македонски, Тодор Мазаров, Димитър Узунов и други. „За мен тенорите са безсмъртни и затова не отбелязвам дати на смъртта им… Безсмъртни са, защото и днес в ушите ми звучат гласовете на Никола Николов като Калаф от „Турандот“, Радамес на Димитър Узунов от „Аида“, Херман от „Дама пика“ на Любомир Бодуров“, разкрива Марин Бончев.
Мнозина почитатели на операта ще запитат защо в книгата липсват имената на тенори като Светослав Рамаданов, ДИМИТЪР ЦОЛОВ, Борис Богданов, Павел Куршумов, Минчо Попов, Йордан Знаменов, Петко Маринов. Според автора техните гласове остават чисто лирични. Те не достигнат единствено до Рудолф от „Бохеми“ или до Каварадоси. Но техните имена ще присъстват в историята на българския оперен театър като точни, стриктни и обаятелни певци и артисти. Световни звезди като Бенеамино Джили, Феручо Талиавини, Алфредо Краус започват като чисто лирични тенори, но успяват да извлекат спинтовото от гласа си и да изпеят не само Каварадоси и Канио, но да достигнат и до Радамес. „И днес се питам дали извличането на този метален – спинтов блясък е плод на педагогическа работа, или се носи по рождение. Отговора нека дадат вокалните педагози“, споделя Марин Бончев.
Освен „анатомия“ на българското оперно изкуство книгата „Великите тенори на България“ има и друга цел. Да възроди патриотичния дух на младото поколение, да го накара да се почувства гордо от факта, че малка България е с такова мащабно присъствие в света на операта. Авторът разказва истории, в които парламенти на отделни страни дават поданство на български певец и го короноват за първи тенор на своята опера, за български гласове, които нарушават правилата на десетки оперни театри и дори уволняват диригенти и директори, когато не удовлетворяват желанието и възторга на публиката да се изпълни на „бис“ дадена ария по време на представления като Стретата на Манрико от „Трубадур“ или арията на Калас.
Българските тенори са наричани „железни“ и „златни“, и дори надминават рекордите на Гинес, защото има ли тенор на света, който да е изпял 54 спектакъла на „Аида“ ден след ден, без почивка? Те не са сравнявани с никого, нито с Павароти, нито с Доминго… защото са несравними.
Официалната премиера на книгата ще се състои на 6 юни 2012 г. от 20:00 ч. във ВИП залата на Софийската опера и балет в рамките на Гала концерта „Тенорино“, сезон 2011/2012.
(край на цитата)
Портал „Софийска държавна филхармония“
Димитър Цолов
певец
Минали събития
01.03.1970 – Концерт на Ансамбъл на народната армия
10.12.1966 – Концерт на Български камерен оркестър
05.01.1966 – Концерт на Български камерен оркестър
15.01.1964 – Концерт на Ансамбъл за песни на БРТ и Детски радиохор
29.10.1962 – Концерт за студенти
25.10.1962 – Първо изпълнение на „Ромео и Жулиета“ – драматична симфония от Хектор Берлиоз
23.04.1959 – Тържествен концерт по случай 200 години от смъртта на Георг Фридрих Хендел
(край на цитата)
Надявам се, че след като публикувам тази статия днес, може да се обадят личности, които са познавали Димитър Цолов и ще напишат нещо повече за него.
Нека днес на 16 декември 2025 г. почетем 26 години от кончината на тенора Димитър Цолов и да си спомним за неговата дейност – на 12 август т.г. се навършиха точно 100 години от рождението му.
Мир на праха му!
…..