Немско-австрийско-американският диригент с френско поданство Бруно Валтер се е поминал на днешния ден преди 60 години
„ (…) През 1937 г. на конкурс за тенори във Виенската държавна опера, журито и Бруно Валтер (1876-1962) – един от най-големите диригенти на всички времена, изслушват внимателно всеки певец. Така минават 43-ма и идва редът на Тодор Мазаров (1905-1975) и на неговия Радамес. И като в страната на мечтите неуспелият никъде дотогава на голяма сцена българин изпява чудесно ария от тази изключително трудна партия, като с финалния си „си бемол“ я превръща в свой триумф.
Много от оперните меломани по света гледат „Аида“ единствено заради тази ария, изпълнена от тенор с височини. Мазаров пее минута и половина, когато Бруно Валтер изведнъж се обръща и казва:
„Ето един човек, в чиито крака утре ще лежи целият свят. Неговият глас е неоценимо съкровище – същински Карузо, само че с по-красиви, по-светли и по-жизнени височини! Откритие! Истинско откритие!“ …
……
„ (…) Музикалният историк Хагедорн пише през 2012 г., че „Бруно Валтер е може би най-известният диригент от всички музиканти, композитори и музиколози, емигрирали в САЩ по време на „Третия райх“. По това време най-малко 1500 европейски музиканти са избягали отвъд Атлантика, “вероятно най-големият трансфер на таланти в световната история”. Около 97 процента от тия изгнанници са направили това заради “расистко преследване”.
(цитати от днешната статия за диригента Бруно Валтер)
Драги приятели на оперната и симфонична музика, днес на 17 февруари 2022 г. пиша за първи път статия за една изключително важна личност в историята на световната музика – немският диригент и композитор Бруно Валтер (Bruno Walter), роден през 1876 г., починал в САЩ на днешния ден преди 60 години – на 17 февруари 1962 г.
Защо пиша „изключително важна личност“ за него? Отговорът е лаконичен – едва ли има друг диригент от неговата генерация, който през първата половина на миналия век да е имал такава широка артистична дейност както в Европа, така и в Америка. Бруно Валтер работи със всички най-известни тогава симфонични оркестри, дирижира оперни творби в най-реномираните оперни театри, гостува на най-прочутите музикални фестивали, много често ръководи симфонични и оперни премиери на творби от големи майстори, особено на творби от Густав Малер, който е един от любимите му композитори.
Нека цитирам някои имена на оркестри, оперни театри и музикални фестивали по пътя на голямата му кариера:
„ (…) Първият ангажимент на Бруно Валтер е в Кьолнската опера през 1893 г. с първо дирижиране и е последван през 1894 г. като асистент на Густав Малер в Хамбургската опера. Той работи във Виенската придворна опера, където Малер става директор на същата. Само след един сезон в Хамбург и други станции като Вроцлав – тогава Бреслау (1896/97), Прага (1897/98), Рига (1898-1900) и в Берлин (1900/01), той следва Малер през 1901 г. като капелмайстор във Виенската дворцова опера. През „Вагнеровата 1913 година“ Валтер напуска Виена и става Генерален музикален директор на Кралската придворна опера в Мюнхен, където остава до 1922 г. Там той обновява репертоара на този оперен театър и подкрепя музиката на своето време – през 1917 г. дирижира премиерата на операта „Палестрина“ от Ханс Пфицнер.
През 1923 г. той дирижира за първи път в Съединените щати. През 1924 г. става музикален директор на Общинската опера в Берлин-Шарлотенбург и започва дългогодишната си работа на Залцбургския фестивал, в чието основаване играе ключова роля. През 1929 г. се мести от Берлин в Лайпциг, където наследява Вилхелм Фуртвенглер като диригент на „Оркестъра на Гевандхаус“ и там работи от 1929 до 1933 г. Когато Бруно Валтер иска да изнесе четвъртия си концерт с Берлинската филхармония през март 1933 г., малко след като националсоциалистите вземат властта, новите управляващи заплашват, че ще разбият всичко в залата на парчета, ако Валтер излезе на подиума. В резултат на това той емигрира в Австрия. Там често дирижира Виенската филхармония, а също така ръководи стотици оперни представления във Виенската държавна опера и на фестивала в Залцбург. През това време той е и постоянен гост диригент в „Амстердамския Concertgebouworkest“.
След присъединяването („анексията“) на Австрия към Германия през 1938 г. – новината за нахлуването на Вермахта достига до него по време на концертно турне в Амстердам – той трябва да емигрира отново, първо в Лугано, след това получава френско гражданство, но заминава за САЩ през ноември 1939 г., където става виден диригент на Филхармоничния оркестър на Лос Анджелис и се натурализира като американски гражданин през 1946 г. В Съединените щати Валтер дирижира някои от най-важните оркестри в страната, както и опери и концерти в Метрополитън опера в Ню Йорк от 1941 до 1959 г.
След края на Втората световна война Бруно Валтер се връща често в Европа от 1947 г., за да дирижира. От края на 40-те години той отново работи с Виенската филхармония – през 1955 и 1956 г. Валтер се изявява отново и музицира с тях, както и със сопрана Сена Журинац и други в Държавната опера, във „Wiener Musikverein“ и на фестивала в Залцбург, включително с творби на Густав Малер (…).
Особено затрогващ е факта, че през 1955 г. Бруно Валтер е поканен да дирижира тържествения концерт на 13 ноември 1955 г. при откриване основно реновираната сграда на Виенската държавна опера, пострадала от щетите по време на Втората световна война. Цитирам подробности за този концерт:
Bruno Walter (Dirigent) in „Konzert“
Sonntag, 13. November 1955
Außerordentliches Orchester- und Chorkonzert
9. Symphonie in d-Moll von Ludwig van Beethoven
BESETZUNG | 13.11.1955
| Dirigent | Bruno Walter |
|---|---|
| Orchester | Wiener Philharmoniker |
| Chor | Chor der Wiener Staatsoper |
| Solisten | Hilde Zadek1, Elisabeth Höngen2, Erich Majkut3, Gottlob Frick4, Hilde Güden5 |
ANMERKUNGEN
(край на цитата и на общите бележки)
Тази сутрин днес на 17 февруари 2022 г. исках да проверя в Интернет какво е публикувано в навечерието на 60 години от смъртта на Бруно Валтер. От редица публикации на немски език ми направи впечатление една такава от вчера, която ще цитирам сега в оригинал, след което ще дам мой превод на български език:
„Klassik begeistert“ Der Klassik-Blog 16 Februar 2022
Sommereggers Klassikwelt 126: Bruno Walter – Dirigent zwischen alter und neuer Welt
von Peter Sommeregger
Als der Dirigent, Pianist und Komponist Bruno Walter am 17. Februar 1962 in seinem Haus im kalifornischen Beverly Hills starb, vollendete sich ein reiches Musikerleben. Anlässlich seines 60. Todestages lohnt sich ein Rückblick auf dieses Leben, das nicht zuletzt stark von den Brüchen und Katastrophen des 20. Jahrhunderts gezeichnet war.
Als Bruno Walter Schlesinger 1876 in Berlin geboren, entschloss er sich schon frühzeitig zu einer musikalischen Ausbildung, die er am inzwischen legendären Stern’schen Konservatorium seiner Heimatstadt absolvierte. Früh war er vom Werk Richard Wagners fasziniert, mit Dirigaten von dessen Opern feierte er später seine größten Erfolge.
Ursprünglich wollte Walter Pianist werden, entschloss sich aber schließlich doch für den Dirigentenberuf. Nach einem ersten Engagement in Köln wurde er Assistent Gustav Mahlers an der Hamburger Oper. Diese Begegnung sollte für den jungen Musiker prägend werden, nach Zwischenstationen in Breslau und Riga folgte er Gustav Mahler nach Wien und wirkte dort in dessen Direktion als Kapellmeister.
1901 heiratete Walter die Sängerin Elsa Korneck, aus der Ehe gingen zwei Töchter hervor. In den Folgejahren gastierte er vermehrt im Ausland und wurde auch in Prag, London und Rom gefeiert. 1911 erhielt er die österreichische Staatsbürgerschaft, legte bei dieser Gelegenheit den Namen Schlesinger ab und hieß nun auch amtlich Bruno Walter. Ab 1912 leitete er die Münchner Hofoper und brachte dort zwei bedeutende Opern zur Uraufführung: Hans Pfitzners „Palestrina“ und Walter Braunfels’ „Die Vögel“.
Gustav Mahler hatte bei seinem Tod 1911 zwei bedeutende Werke unaufgeführt hinterlassen. Bruno Walter sorgte posthum für die Uraufführungen des „Lied von der Erde“ 1911 in München und der 9. Symphonie 1912 in Wien. Seine Stellung in München behielt er bis 1922, im Jahr 1924 übernahm er das Städtische Opernhaus in Berlin-Charlottenburg, ab diesem Zeitpunkt dirigierte er auch regelmäßig bei den neu gegründeten Salzburger Festspielen.
Kurz nach der Machtergreifung der Nationalsozialisten, im März 1933 wurde Walter gewarnt, die Nazis würden bei einem mit ihm geplanten Konzert der Berliner Philharmoniker für einen Eklat sorgen, da Walter jüdischer Abstammung war. Dies nahm der Dirigent zum Anlass, nach Österreich zu emigrieren, wo er bis zum „Anschluss“ Österreichs an das Deutsche Reich 1938 als Opern- und Konzertdirigent wirkte. Anschließend musste er erneut emigrieren, zuerst in die Schweiz, im November 1939 schließlich in die USA, wo er 1946 eingebürgert wurde, nachdem man ihm zwischenzeitlich auch die französische Staatsbürgerschaft verliehen hatte.
Eine persönliche Tragödie ereignete sich 1939: Walters jüngere Tochter Gretel begann ein Verhältnis mit dem italienischen Star-Bass Ezio Pinza, den Bruno Walter in seiner Glanzrolle als Don Giovanni für die Salzburger Festspiele verpflichtet hatte. Als Gretels Ehemann dies entdeckte, ermordete er seine Frau und beging anschließend Selbstmord. Walters Ehefrau Elsa litt unter einer Nervenkrankheit und verbrachte ihre letzten Lebensjahre in einem Pflegeheim. Während dieser Zeit hatte Walter im kalifornischen Exil ein Verhältnis mit der Tochter Thomas Manns, Erika. Diese hatte gehofft, dass Walter sie nach dem Tod seiner Frau 1945 heiraten würde, Walter wandte sich aber der Sopranistin Delia Reinhardt zu, mit der er bis zu seinem Tod lebte.
Während der Kriegszeit, aber auch danach dirigierte Walter alle großen amerikanischen Orchester, leitete zahlreiche Aufführungen an der Metropolitan Opera in New York, nahm ab 1947 aber auch wieder Angebote aus Europa an. Speziell mit den Wiener Philharmonikern arbeitete er wieder häufig zusammen. Geehrt wurde Walter mit einer Unzahl von Auszeichnungen und Orden. In seinen späten Jahren spielte er – bevorzugt mit dem Columbia Symphonie Orchestra – große Teile seines symphonischen Repertoires ein, darunter auch die von ihm uraufgeführten Werke Gustav Mahlers. Seine Plattenaufnahmen gelten bis heute als stilbildend und authentisch.
Als Walter hochbetagt starb, hinterließ er ein reiches akustisches Erbe. Eine nicht unerhebliche Zahl eigener Kompositionen blieb aber bis heute unveröffentlicht. Bruno Walter kann man mit Recht als Weltbürger bezeichnen, Musiker-Persönlichkeiten seines Niveaus sind damals wie heute dünn gesät.
Peter Sommeregger, 16. Februar 2022, für
klassik-begeistert.de und klassik-begeistert.at
(край на цитата)
Превод:
Класическият свят на Зоммерегер 126: Бруно Валтер – диригент между стария и новия свят
от Петер Зоммерегер
Когато диригентът, пианист и композитор Бруно Валтер умира на 17 февруари 1962 г. в дома си в Бевърли Хилс, Калифорния, богатият музикален живот свършва. По случай 60-годишнината от смъртта му си струва да погледнем назад към този живот, който не на последно място е белязан от сътресенията и катастрофите на 20-ти век.
Роден като Бруно Валтер Шлезингер в Берлин през 1876 г., той решава отрано да започне музикално образование, което завършва в сега легендарната „Консерватория Щерн“ в родния си град. Той е очарован от творчеството на Рихард Вагнер от ранна възраст, а по-късно отбелязва най-големите си успехи, дирижирайки негови опери.
Първоначално Валтер иска да бъде пианист, но в крайна сметка решава да стане диригент. След първоначален ангажимент в Кьолн, той става асистент на Густав Малер в Хамбургската опера. Тази среща трябва да има формиращ ефект върху младия музикант. След спирки в Бреслау (сега Вроцлав в Полша) и Рига той следва Густав Малер във Виена, където работи при него, а той е капелмайстор там.
През 1901 г. Бруно Валтер се оженва за певицата Елза Корнек и от бракът им се раждат две дъщери. През следващите години той все по-често гостува в чужбина, където има особено голям успех в Прага, Лондон и Рим. През 1911 г. получава австрийско гражданство, по този повод се отказва от името Шлезингер и вече официално се нарича Бруно Валтер. От 1912 г. ръководи Мюнхенската придворна опера и там дирижира премиерите на две важни опери: „Палестрина“ на Ханс Пфицнер и „Птиците“ на Валтер Браунфелс.
Когато Густав Малер умира през 1911 г., той оставя две свои важни произведения неизпълнени. Бруно Валтер посмъртно осигурява премиерите на „Lied von der Erde“ в Мюнхен през 1911 г. и 9-та симфония във Виена през 1912 г. Валтер запазва позицията си в Мюнхен до 1922 г., през 1924 г. поема Градската опера в Берлин-Шарлотенбург и от този момент нататък редовно дирижира и на новооснования фестивал в Залцбург.
Малко след като националсоциалистите завземат властта през март 1933 г., Валтер е предупреден, че нацистите ще предизвикат скандал при концерт на Берлинската филхармония, планиран с него, тъй като Валтер е от еврейски произход. Той приема това като възможност да емигрира в Австрия, където работи като оперен и концертен диригент, докато Австрия не е присъединена към Германския райх през 1938 г. След това той трябва да емигрира отново, първо в Швейцария и накрая в САЩ през ноември 1939 г., където е натурализиран през 1946 г., след като междувременно получава и френско гражданство.
Лична трагедия се случва през 1939 г.: по-малката дъщеря на Валтер – Гретел започва връзка с италианския звезден бас Ецио Пинца, когото Бруно Валтер е ангажирал в звездната му роля като Дон Жуан за фестивала в Залцбург. Когато съпругът на Гретел открива това, той убива жена си и след това се самоубива.
Съпругата на Валтер – Елза започва да страда от нервно заболяване и прекарва последните години от живота си в старчески дом. През това време, в изгнание в Калифорния, Валтер има връзка с дъщерята на Томас Ман – Ерика Ман. Тя се надява, че Валтер ще се ожени за нея след смъртта на жена си Елза през 1945 г., но Валтер предпочита сопранът Делия Райнхард, с която живее до смъртта си.
По време на войната, но и след това, Валтер дирижира всички големи американски оркестри, ръководи многобройни представления в Метрополитън опера в Ню Йорк, но от 1947 г. отново приема предложения от Европа. Често отново работи там, особено заедно с Виенската филхармония. Бруно Валтер е удостоен с безброй награди и медали. В по-късните си години той записва голяма част от симфоничния си репертоар, за предпочитане с Колумбийския симфоничен оркестър, включително с творби на Густав Малер, с които е имал премиери. Неговите записи все още се считат за автентични и определящи стила. Когато Валтер умира от старост, той оставя след себе си богато акустично наследство. Въпреки това, немалък брой негови собствени композиции са останали непубликувани и до днес. Бруно Валтер с право може да бъде описан като гражданин на света, музиканти на неговото ниво са малко – както тогава, така и сега.
Петер Зоммерегер, 16 февруари 2022 г.,
за klassik-begeistert.de и klassik-begeistert.at
(край на превода)
Помествам линк към горната информация:
Sommereggers Klassikwelt 126: Bruno Walter – Dirigent zwischen alter und neuer Welt, klassik-begeistsert.de
Една чудесна статия, която с малко думи казва най-важното от живота и дейността на Бруно Валтер. И това голямо семейно нещастие с убийството на дъщеря му Гретел и цялата трагедия по-късно … Респект пред автора Петер Зоммерегер!
Що се отнася до баса Ецио Пинца (1892-1957), за него се казва в музикалните летописи, че е „най-големият италиански бас през първата половина на миналия век“. Ето един цитат от източник на немски език за него и ролята му на Дон Жуан в операта от Моцарт:
„ (…) Er war ein Perfektionist und kümmerte sich in allem um seine Figuren: Maske, Kostüme, Schauspiel, und das, neben dem stimmlichen Aspekt natürlich, macht vor allem den Erfolg in „Don Giovanni“ aus, eine Rolle, die er mehr als 200 spielte Mal und stellte einen Rekord für Zeiten auf“.
(край на цитата)
Превод:
„Той беше перфекционист и се грижеше преди всичко за своите фигури: грим, костюми, игра и онова, което стои естествено до гласовия аспект и прави преди всичко успеха на „Дон Жуан“ – една роля, която той е играл повече от 200 пъти и поставя рекорд за епохата си“.
(край на превода)
Преди да премина към конкретни данни от биографията и дейността на Бруно Валтер, искам да спра вниманието върху един факт от живота на известния български певец, тенорът Тодор Мазаров (1905-1975), свързан именно с диригента Бруно Валтер. Цитирам част от моя статия за Мазаров, която съм писал вече няколко пъти във Фейсбук:
„ (…) И така през 1937 г. ръководството на Софийската опера остава глухо за възторжените отзиви на капацитети от ранга на Шаляпин и Фернан Масон. Тодор Мазаров продължава да пее в хора и само от време на време му дават роли, когато някой се разболява. Добре че на една екскурзия на Витоша се среща човек, който променя живота му. Той се казва Желю Минчев и е един от основателите на Софийската опера, учил пеене в Женева, Милано, Неапол и Париж, солист и вокален педагог. Във Виена го носят на ръце, но в София не го забелязват! Цяла година Минчев работи с Мазаров, докато накрая преценява, че ученикът му вече е готов да се пробва на международна сцена.
Има предвид Международния певчески конкурс във Виена през юни 1937 г. Никое министерство не поема ангажимент да му помогне финансово. Точно обратното, пречат му. А когато подава молба за отпуск, известен диригент заявява на директора на Операта:
„Мазаров не бива да се пуска във Виена! Ще орезили себе си, театъра и България!“
(край на цитата)
Напук на враговете си, Мазаров взема назаем 5000 лева помощ от Министерството на културата (нищожна сума за онова време) и тръгва за Австрия.
Редът на представянето на 120-те певци от цял свят се определя чрез жребий. Мазаров изтегля номер 44. За него това звучи фатално. Но неговият ангел-пазител Минчев се разсмива: „тъкмо ще се разпееш, докато ти дойде редът, а и ще имаш време гласът ти да се качи като за спектакъл“.
Журито и Бруно Валтер – един от най-големите диригенти на всички времена, изслушват внимателно всеки певец. Така минават 43-ма и идва редът на Мазаров и на неговия Радамес. И като в страната на мечтите неуспелият никъде дотогава на голяма сцена българин изпява чудесно тази изключително трудна партия, като с финалния си „Си бемол“ я превръща в свой триумф.
Много от оперните меломани по света гледат „Аида“ единствено заради тази ария, изпълнена от тенор с височини. Мазаров пее минута и половина, когато Бруно Валтер изведнъж се обръща и казва:
„Ето един човек, в чиито крака утре ще лежи целият свят. Неговият глас е неоценимо съкровище – същински Карузо, само че с по-красиви, по-светли и по-жизнени височини! Откритие! Истинско откритие!“
(край на цитата)
Ето как Бруно Валтер е оценил правилно таланта на Тодор Мазаров и по този начин му е отворил пътя към една блестяща кариера във Виенската държавна опера, където Бруно Валтер е главен диригент и капацитет от световен мащаб. Жалко за него тогава – поради еврейския си произход 2 години след това той трябва да емигрира от Австрия. Както писах в началото:
„ (…) След присъединяването („анексията“) на Австрия към Германия през 1938 г. – новината за нахлуването на Вермахта достига до Бруно Валтер по време на концертно турне в Амстердам – той трябва да емигрира отново, първо в Лугано, след това получава френско гражданство, но заминава за САЩ през ноември 1939 г., където става виден диригент на Филхармоничния оркестър на Лос Анджелис и се натурализира като американски гражданин през 1946 г. В Съединените щати Валтер дирижира някои от най-важните оркестри в страната, както и опери и концерти в Метрополитън опера в Ню Йорк от 1941 до 1959 г.“
(край на цитата)
Но всичко това е свързано и с един интересен факт: след като Бруно Валтер трябва да напусне Австрия и преустанови дейността си във Виенската държавна опера, неговата последна изява там като диригент е в операта „Кармен“ от Бизе. Не знам дали това е случайност, но при този негов последен спектакъл като диригент, в ролята на Дон Хосе играе именно Тодор Мазаров, на когото Бруно Валтер само преди 2 години и отворил вратата към забележителната му оперна кариера във Виена! Ето подробности относно ансамбъла:
Последна изява на Бруно Валтер като диригент във Виена:
BESETZUNG | 12.09.1939
| Dirigent | Leopold Ludwig |
|---|---|
| Deutsche Übersetzung | Gustav Brecher |
| Musikalische Einrichtung | BRUNO WALTER |
| Inszenierung | Carl Ebert |
| Bühnenbilder | Caspar Neher, Robert Kautsky |
| Choreographie und Einstudierung der Tänze | Margarethe Wallmann |
| Regiedienst | Josef Hietz |
| Carmen | Elena Nikolaidi |
| Don José | TODOR MAZAROFF |
| Escamillo | Paul Schöffler |
| Micaëla | Esther Réthy |
| Frasquita | Dora Komarek |
| Mercédès | Dora With |
| Zuniga | Karl Ettl |
| Moralès | Georg Monthy |
| Remendado | Hermann Gallos |
| Dancairo | Anton Arnold |
| Lillas Pastia | Kurt Kaiser |
(край на цитата)
В ролята на Кармен играе гръцката певица Елена Николаиди. Моля да не се смесва нейното име с това на българската певица Елена Николай – това са две различни певици със световна кариера!
След този голям увод ще премина към биографични бележки и дейност на диригента и композитор Бруно Валтер.
Бруно Валтер, роден на 15 септември 1876 г. в Берлин като Бруно Валтер Шлезингер, починал на 17 февруари 1962 г. в Бевърли Хилс, Калифорния, САЩ е немски диригент, пианист и композитор. Той става австрийски гражданин през 1911 г., френски гражданин през 1938 г. и накрая гражданин на САЩ през 1946 г. Бруно Валтер е един от най-важните диригенти на 20-ти век. Той е диригент на „Лайпцигския Гевандхаус“ (1929-1933), главен диригент на Нюйоркската филхармония (1947-1949) и постоянен гост-диригент на Виенската филхармония.
Живот
Германия
Бруно Валтер произхожда от немско-еврейско семейство. На осем години започва да учи музика в Консерваторията на Щерн в Берлин, последвано от първите му публични изяви като пианист на деветгодишна възраст. Впечатлението, което Ханс фон Бюлов прави върху него, го кара да продължи кариера като диригент в началото на 1890-те. Първият му ангажимент в Кьолнската опера през 1893 г. с първо дирижиране е последван през 1894 г. от позиция като асистент на Густав Малер в Хамбургската опера. Малер става художествено формиращ модел за подражание; оттогава нататък Валтер се смята за негов ученик, дори ако първоначално отказва молбата на Малер да го последва във Виенската придворна опера, където Малер става директор на същата.
Само след един сезон в Хамбург и други станции във Вроцлав – тогава Бреслау (1896/97), Прага (1897/98), Рига (1898-1900) и в Берлин (1900/01), той следва Малер през 1901 г. като капелмайстор във Виенската дворцова опера. Според музикалният историк Хагедорн, Малер преди това му е писал през лятото на 1901 г.: „Обръсни брадата си, преди да пристигнеш във Виена“.
През май 1901 г. Бруно Валтер се жени за сопраното Елза Корнек (1871-1945); от брака им се раждат две дъщери, Лоте (1903-1970) и Маргерите (1906-1939). Международната му кариера започва през следващите години и той гостува в Прага, Лондон и Рим. След смъртта на Малер, Бруно Валтер дирижира премиерите на две от важните късни произведения на Малер: „Das Lied von der Erde“ в Мюнхен през 1911 г. и 9-та симфония във Виена през 1912 г. През 1911 г. Валтер става австрийски гражданин и по този повод официално премахва „Шлезингер“ от името си, като използва сценичното име „Бруно Валтер“ от ангажимента си в Бреслау. До 1912 г. той е стоял повече от 850 пъти на диригентския подиум във Виенската придворна опера.
През „Вагнеровата 1913 година“ Валтер напуска Виена и става Генерален музикален директор на Кралската придворна опера в Мюнхен, където остава до 1922 г. Интересен факт е, че през 1916 г. Томас Ман публично го защитава срещу антисемитската инсинуация, че на Валтер липсва „стилистичната увереност“ за музиката на Вагнер. Бруно Валтер обновява репертоара на Кралската придворна опера в Мюнхен и подкрепя музиката на своето време – през 1917 г. дирижира премиерата на операта „Палестрина“ от Ханс Пфицнер.
Той също така е дълбоко свързан с композиторката Етел Смит (Ethel Smyth). Етел Мери Смит (23 април 1858 г. – 8 май 1944 г.) е английска композиторка, лидерка на движението на женския суфражизъм и дама-командор на Ордена на Британската империя. Като композиторка има значителен принос към възраждането на английската музика в зората на 20-и век. Избирателното право на жените или „женски суфражизъм“ е правото на жените да гласуват и да бъдат кандидатирани на свободни демократични избори. През това време Бруно Валтер се освобождава от силното влияние и разбиране на музиката на Малер. През 1923 г. той дирижира за първи път в Съединените щати.
През 1924 г. става музикален директор на Общинската опера в Берлин-Шарлотенбург и започва дългогодишната си работа на Залцбургския фестивал, в чието основаване играе ключова роля. През 1929 г. се мести от Берлин в Лайпциг, където наследява Вилхелм Фуртвенглер като диригент на „Оркестъра на Гевандхаус“.
Емиграция след 1933 г.
Когато Бруно Валтер иска да изнесе четвъртия си концерт с Берлинската филхармония през март 1933 г., малко след като националсоциалистите вземат властта, новите управляващи заплашват, че ще разбият всичко в залата на парчета, ако Валтер излезе на подиума. В резултат на това той емигрира в Австрия. Там той често дирижира Виенската филхармония, а също така ръководи множество оперни представления във Виенската държавна опера и на фестивала в Залцбург. През 1936 г. Валтер става художествен съветник с обширни компетенции в управлението на Ервин Кербер във Виенската държавна опера. През това време той е и постоянен гост диригент в „Амстердамския Concertgebouworkest“. След присъединяването („анексията“) на Австрия към Германия през 1938 г. – новината за нахлуването на Вермахта достига до него по време на концертно турне в Амстердам – той трябва да емигрира отново, първо в Лугано, след това получава френско гражданство, но заминава за САЩ през ноември 1939 г., където става виден диригент на Филхармоничния оркестър на Лос Анджелис и се натурализира като американски гражданин през 1946 г.
Музикалният историк Хагедорн пише през 2012 г., че „Бруно Валтер е може би най-известният диригент от всички музиканти, композитори и музиколози, емигрирали в САЩ по време на „Третия райх“. По това време най-малко 1500 европейски музиканти са избягали отвъд Атлантика, “вероятно най-големият трансфер на таланти в световната история”. Около 97 процента от тия изгнанници са направили това заради “расистко преследване”.
В Съединените щати Валтер дирижира някои от най-важните оркестри в страната, както и концерти в Метрополитън опера в Ню Йорк от 1941 до 1959 г. и живее в собствената си къща на „Бедфорд Драйв“ в Бевърли Хилс, Калифорния, с Франц Верфел до 1945 г. и с Алма Малер-Верфел до 1951 г. като съседи. Франц Верфел (на немски: Franz Werfel) е австрийски поет, романист, драматург и есеист. Също като Рилке, и той е роден в Прага и носи в творчеството си нещо от мистичното излъчване на „Златния град“. Алма Мария Малер-Верфел (нем. Alma Maria Mahler-Werfel, по рождение Шиндлер (нем. Schindler); 31 август 1879, Виена – 11 декември 1964, Ню-Йорк), е австрийска деятелка на изкуствата и литературата, известна личност на културната сцена в първата половина на 20-и век, съпруга и спътница в живота на много хора от средата на творците: композитора Густав Малер, художника Оскар Кокошка, архитекта Валтер Гропиус и писателя Франц Верфел.
След края на Втората световна война Бруно Валтер се връща често в Европа от 1947 г. за да дирижира. От края на 40-те години той отново работи с Виенската филхармония. През 1943 г. по случайност той помага на 25-годишния тогава Ленард Бърнстейн да постигне стремителния си възход. Когато Бруно Валтер не успява да дирижира концерт на Нюйоркската филхармония поради грип, който концерт трябва да бъде излъчен в цялата страна по радиото, той изпраща Бърнстейн да го замести и веднага след това Ленард Бърнстейн става известен за една нощ. Една от изключителните певици, открити и подкрепени от Бруно Валтер, е британският контраалт Катлийн Фериер (Kathleen Ferrier, 1912-1953), която по време на кратката си кариера се превръща в една от най-важните представителки на своя жанр. Под ръководството на Бруно Валтер тя пее в „Орфей и Евридика“ от Кристоф Вилибалд Глук, също и на Фестивала в Глайндбърн във Великобритания, както и в творбата на Малер „Lied von der Erde“. По-късно Бруно Валтер показва големия си талант и на пианист в няколко записа на песни с Катлийн Фериер. През 1949 г. записва „Kindertotenlieder“ на Малер с Фериер и Виенската филхармония, през 1952 г. – „Rückert-Lieder“ и през същата година – „Lied von der Erde“.
През 1955 и 1956 г. Валтер се изявява отново с Виенската филхармония и музицира с тях, както и със сопрана Сена Журинац и други в Държавната опера, във „Wiener Musikverein“ и на фестивала в Залцбург, включително с творби на Густав Малер. През 1956 г. получава Почетния пръстен на град Виена, през 1957 г. – наградата „Артур Никиш“, а през 1959 г. е удостоен с наградата „Карл Ренер“. През 1957 г. Валтер избира музиканти от американското западно крайбрежие за Колумбийския симфоничен оркестър, за да запише важни части от репертоара си отново в стереофония.
В епилога на своя том с есета „За музиката и създаване на музика“, публикуван през същата година, Валтер се ангажира с антропософията, която опознава и оценява през последните години от живота си. Няколко думи за тази наука-учение, което има последователи в целия свят: „Антропософията (от думите на гръцки: ἄνθρωπος [антропос] – човек, и σοφία [софиа] – мъдрост), наричана още духовна наука от създателя ѝ Рудолф Щайнер, е религиозно-мистично учение, отделило се теософията, основано през 1912 г. Представлява опит да се изследват и опишат духовните явления със същата точност и яснота, с която природните науки описват физическия свят. Щайнер дава определението „наблюдение на душата чрез научна методология“. Според него на всеки от 3-те основни душевни процеса (мислене, чувства и воля) съответствува определена степен на съзнание.
Антропософията има за цел да изведе динамиката на отношенията между човека и духовния свят. Рудолф Щайнер споделя със своите последователи, че тя е такъв път на познанието, по който духовните сили на човешкото същество биха могли да навлязат сред духовните сили на космоса. Корените на антропософията се откриват както в немската култура и трансценденталната философия на Хегел, Фихте и Шелинг, поетичните и научни творби и разработки на Гьоте, така също и в теософските (и Гьотеви) концепции за кармата и прераждането“.
(край на цитата за антропософията)
През 1960 г. Бруно Валтер гостува във Виена за последен път, а през 1961 г. получава австрийското отличие за наука и изкуство. Той умира в дома си в Бевърли Хилс на 17 февруари 1962 г. За разлика от диригентската си кариера, композиторът Бруно Валтер остава до голяма степен незабелязан и до днес. Неговите творби, заедно със завещанието му се намират във Виена в библиотеката на „Университет за музикални и сценични изкуства“, на който са подарени от дъщерята на Валтер – Лоте Валтер Линдт след смъртта му. Сред тях са две симфонии и соната за цигулка.
Възпоменание
На 17 август 2020 г. за Бруно Валтер е положен пред къщата на Моцарт в Залцбург т.н. „Камък за препъване“ – творба на художника Гюнтер Демниг. Става въпрос за негов проект с името „Камъни за препъване“ (нем. Stolpersteine; ед. ч. нем. Stolperstein). Този мемориал е създаден от Гюнтер Демниг (не само за Бруно Валтер), за да напомня на хората за съдбата на жертвите от нацизма, за тия, които са били убити, прокудени или принудени да се самоубият. Голямата част от камъните е посветена на паметта на евреи – жертви на нацизма. Други камъни са посветени в памет на роми, на „Свидетели на Йехова“, на хомосексуалисти, на хора с леви убеждения, на участници в борбата на съпротивителното движение и други. На името на Бруно Валтер са кръстени улици в Залцбург, Берлин-Лихтерфелде и Мюнхен-Енглшалкинг, както и астероидът „(16590) Бруновалтер“.
„(16590) Бруновалтер“ е астероид от главния пояс, открит на 21 септември 1992 г. от германските астрономи Фраймут Бьорнген и Луц Д. Шмадел в Тюрингската държавна обсерватория „Таутенбург“ (код IAU 033) в Тюрингия. Астероидът е кръстен на 11 ноември 2000 г. на германско-австрийско-американския диригент, пианист и композитор Бруно Валтер (1876-1962), който е един от най-важните диригенти на 20-ти век и като диригент на „Лайпцигския Гевандхаус“ (1929-1933), главен диригент на Нюйоркската филхармония (1947-1949) и постоянен гост-диригент на Виенската филхармония. Небесното тяло принадлежи към семейството на „Eunomia“, група, наречена „(15) Eunomia“, за която се смята, че включва пет процента от астероидите на главния пояс. ….
Публикации
„Трета симфония на Густав Малер“. В: Der Merker 1 (1909), стр. 9-11. „Пътят на Малер: мемоари“. В: Der Merker 3 (1912), стр. 166-171. „За Етел Смит: писмо от Бруно Валтер“. В: Der Merker 3 (1912), стр. 897-898. „Изкуство и общественост“. В: Süddeutsche Monatshefte (октомври 1916 г.), стр. 95-110 „Missa solemnis на Бетовен“. В: Мюнхен Последни новини (30 октомври 1920 г.), Beethoven suppl., стр. 3–5. „За моралните сили на музиката“. Виена 1935 г.; Дорнах 1996, ISBN 3-7235-0844-8 „Густав Малер. Портрет“. Виена 1936 г.; Вилхелмсхафен 1981, ISBN 3-7959-0305-X „Брукнер и Малер“. В: Акорд и раздор 2/2 (1940), с. 3-12. „Тема и вариации. спомени и мисли“. Стокхолм 1947 г.; Франкфурт на Майн 1963 г., ISBN 3-10-390502-5 „За музиката и музицирането“. Франкфурт на Майн 1957 г.; Пак там 1976 г., ISBN 3-10-090506-7 „Моят път към антропософията“. В: Гьотеанум 52 (1961), с. 418-421. „Писма 1894–1962“. Изд. Лоте Валтер Линдт. Франкфурт на Майн 1969 г.; пак там 1971, ISBN 3-10-090504-0 „Бруно Валтер. Виенското завещание“. Изд. Сузана Ешве и Михаел Щаудингер. Виена 2002 г., ISBN 3-85151-068-2 „Бруно Валтер – живот, същност, музикант“. Редактирано от Рудолф Мьобиус и Маркус Шнайдер. Вилхелмсхафен 2017 г., ISBN 978-3-7959-1008-2
(край на биографичните бележки)
От други източници на немски език искам да дам още допълнителна информация, с която да допълня картината за този велик диригент и служител на музиката: Бруно Валтер Шлезингер, син на търговец, учи в „Консерваторията на Щерн“ в Берлин от 1884 г., пиано при Хайнрих Ерлих (1822-1899), теория на музиката при Лудвиг Буслер (1838-1901), както и композиция и дирижиране при Роберт Рейдеке (1830-1911). Шлезингер се появява публично като пианист от 1886 г., но се отказва от планираната си кариера на пианист през 1889 г., за да стане диригент.
През 1893 г. Валтер прави своя дебют като диригент в Градският театър (сега Кьолнската опера) в Кьолн, провинция Северен Рейн-Вестфалия, където става репетитор. През 1894 г. става репетитор и хоров директор, през 1895 г. капелмайстор в Градския театър в Хамбург при Густав Малер (1860–1911). През 1896 г. Шлезингер идва в Градския театър в Бреслау (Силезия) сега Вроцлав във Полша, като втори капелмайстор, където сменя името си на Бруно Валтер, през 1997 г. става първи капелмайстор в Градския театър в Пресбург (сега Братислва в Словакия), а от 1898 г. е първи капелмайстор в Градския театър в Рига, Латвия и от 1900 г. – капелмайстор в Берлинската опера.
Тук през 1901 г. Бруно Валтер се оженва за лиричния сопран Елза Корнек (по рождение Елза Виртшафт; ?–1945), с която има две деца: Лоте Валтер (1903–1970), която по-късно се жени за Линдт (в САЩ тя се нарича Лоте Валтер Линдт), същата е работила като преводач и издателка, и „Гретл“ Маргерит (1906–1939), по-късно омъжена за филмовия режисьор и продуцент Роберт Непах (1890–1939), който я застрелва в Цюрих от ревност. През 1901 г. Густав Малер довежда Бруно Валтер в придворната опера във Виена като придворен музикален директор, където остава до 1912 г. Валтер, който става австрийски гражданин през 1910 г. и официално заличава от фамилното си име частицата „Шлезингер“, основава сдружение на композитори заедно с композитора Арнолд Шьонберг (1874–1951), работи като гост-диригент в страната и в чужбина, а също и като диригент работи във „Wiener Singakademie“ от 1911 г. (сега Хорът на виенските момчета).
Бруно Валтер и неговата Елза Валтер принадлежат към близкия кръг от приятели на покровителката на изкуството Джени Маутнер (1856-1938) и нейния съпруг, индустриалния магнат Исидор Маутнер (1852-1930), който също притежава от 1925 г. текстилната фабрика „Marienthal“. Между другото, дъщеря им Катарина Бройер-Маутнер (1883-1979) пее в хора на Бруно Валтер. Дори в изгнание Валтер поддържа близък контакт с децата на Маутнер, които също са избягали, Катарина Бройер-Маутнер и Мари Маутнер-Калбек (1886-1972).
От 1913 г. Бруно Валтер е баварски генерален музикален директор на Придворната опера, а от 1918 г. оперен директор на Националния театър в Мюнхен и генерален музикален директор на годишния фестивал в Мюнхен, но подава оставка от тези длъжности през 1922 г. по политически и художествени причини. В Мюнхен той ръководи и две опери на Ерих Волфганг Корнголд (1897-1957). От 1918 г. дирижира Берлинските „Бруно Валтер“-концерти на Берлинската филхармония, от 1919 до 1933 г. е диригент на Берлинската филхармония, от 1924 до 1932 г. – диригент в Кралската опера „Ковънт Гардън“ в Лондон, от 1925 до 1929 г. е генерален музикален директор на Градската опера в Берлин и от 1929 до 1933 директор на „Оркестъра Gewandhaus“ в Лайпциг. През 1929 г. основава „Фондация Бруно Валтер“ за талантливи музиканти без средства.
През всичките тези години обаче Виена остава център на дейността му, а от 1925 г. той работи и с Хуго фон Хофманстал (1874-1929), Макс Райнхард (1873-1943) и Рихард Щраус (1864-1949) като съместен организатор на Музикалния фестивал в Залцбург. Възпрепятстван от националсоциалистите да упражнява професията си, Бруно Валтер емигрира във Виена през 1933 г., където първоначално изпълнява различни ангажименти, включително от 1934 до 1938 г. като гост-диригент на „Concertgebouworkest“ в Амстердам.
От 1936 до 1938 г. Валтер е директор на Виенската държавна опера. Бруно Валтер се изселва във Франция със съпругата си през 1938 г. и приема френско гражданство през същата година. Тук той се изявява от време на време като диригент в Париж. През 1939 г. Бруно Валтер емигрира със съпругата си и дъщеря си Лоте в САЩ, където получава тяхно гражданство през 1946 г. Той се установява в Калифорния, действа като гост-диригент през 1940 г. на симфоничния оркестър на NBC (Национална радиоразпръскваща компания) и диригент в Meтрополитън опера в Ню Йорк от 1941 до 1945 г., където също работи от 1950 до 1951 г. и от 1956 до 1957 г.
От 1947 до 1949 г. той е директор на Нюйоркския филхармоничен оркестър. Бруно Валтер е оценен като изключително изтъкнат артист, който получава почетни докторски степени от Университета в Мюнхен, Калифорнийския университет в Лос Анджелис, Университета на Южна Калифорния в Лос Анджелис и Университета в Единбург.
След Втората световна война Бруно Валтер многократно се завръща в Австрия, където дирижира във Виена и участва във Фестивала в Залцбург. Последната си публична изява прави през 1960 г. с Виенската филхармония. Бруно Валтер, който до голяма степен е забравен като композитор, днес се счита за един от най-важните диригенти на 20-ти век.
….
„Ти трябва незабавно още днес да напуснеш Германия”. С тези думи Елза Валтер убеждава съпруга си, диригента Бруно Валтер, да избяга от националсоциалистите през март 1933 г. Валтер трябва да дирижира в Лайпциг на 17 март, но националсоциалистите, под заплаха от репресии, предлагат на организатора да отмени концерта, защото Валтер е евреин. Няколко дни по-късно същата ситуация се случва и в Берлин, когато Валтер трябва да дирижира концерт с Берлинската филхармония. Той напуска столицата и заминава за Виена в същия ден, когато концерта на Берлинската филхармония е отменен. През 1936 г. Валтер поема ръководството на Виенската държавна опера. През 1937 г. става едно събитие, което е много важно за историята на българското оперно изкуство – как Бруно Валтер изиграва важна роля българският тенор Тодор Мазаров да започне своята международна кариера, след като в България не е признат достатъчно. За това събитие писах в началото на тази статия. След анексията на Австрия към Германия Бруно Валтер се оказва изгонен от работното си място за трети път заради еврейския си произход. През 1939 г. диригентът се установява в Лос Анджелис в квартал „Бевърли Хилс“ и се среща с много други артисти-емигранти – някои от които се познават от десетилетия.
През 20-те години на миналия век писателят Томас Ман е бил съсед на Валтер в Мюнхен, сега те живеят не много далеч един от друг в Калифорния. Писателите Франц Верфел и Бруно Франк принадлежаха към кръга на приятелите. През 1946 г. Валтер получава американско гражданство. Тъй като той е станал вече международно известен диригент преди да емигрира, славата му помага да се утвърди професионално в САЩ и получава предложения от най-големите оркестри в САЩ. Освен големия симфоничен репертоар, той се посвещава преди всичко на композитора Густав Малер. Лос Анджелис и Ню Йорк стават най-важните му места за изяви, но заедно с тях той дирижира и в други градове в САЩ и Канада. От 1946 г. Валтер отново се изявява редовно в Европа. След като претърпява сърдечен удар през 1957 г., той се оттегля от сцената и се концентрира върху музикални записи, предимно с Колумбийския симфоничен оркестър, ансамбъл, създаден специално за него.
(край на допълнителните бележки за Бруно Валтер)
Искам да поместя и повече сведения за дейността на Бруно Валтер в областта на музикалните записи, при което той е бил особен успешен и е оставил за поколенията важни звукови документи от интерпретации на творби, които и до днес се считат за уникални, особено творби на неговия любим композитор Густав Малер, но и от други големи композитори. За тази цел ще цитирам в оригинал на немски език и после в мой превод на български език една публикация в специализирано немско списание за звукозаписна техника:
Портал „Fono Forum“
февруари 2012
Bruno Walter
Die unbekannte Seite eines Genies
Vor fünfzig Jahren starb Bruno Walter, einer der einflussreichsten europäischen Dirigenten in der ersten Hälfte des 20. Jahrhunderts. Beinahe vierzig Jahre, bis kurz vor seinem Tod am 17. Februar 1962, hat er Schallplatten eingespielt, zuletzt in Stereo. Diese zeigen, was ihn heraushebt und worin er sich von seinen Zeitgenossen unterscheidet.
Von Götz Thieme
Bei einem Fernsehinterview in den sechziger Jahren entfuhr Otto Klemperer wieder einmal einer seiner charakteristisch unverblümten Sätze. Was ihn von dem neun Jahre älteren Bruno Walter unterscheide? Bei allem Respekt, Walter sei ein Moralist, »I am an immoralist«, sagte Klemperer in knorrigem Englisch, ohne das weiter auszuführen. Er meinte etwas mokant Walters Auffassung, Musik sei eine Kunst, die die Menschen aus der Enge ihres Daseins erhebt, sie zu einer erhabeneren Stufe des Lebens führt. Bezeichnen derweise hieß einer von Walters Wiener Vorträgen, der später veröffentlicht wurde, »Von den moralischen Kräften der Musik«. Für Otto Klemperer war Musik Musik. Für Walter hatte Musizieren Bekenntnischarakter. Schon 1925 meinte Frieder Weissmann in seinem Dirigentenbuch, er »kann nur Musik mit ethischem Untergrunde aufführen«. Walter selbst schrieb Ende 1939 an den Kaplan Helmut Fahsel, er fühle »tiefer als je zuvor die Musik als Verbindung mit dem Göttlichen«.
Zu dieser Zeit war Bruno Walter in eine zweifache Krise gestürzt. Im Jahr zuvor war er endgültig gezwungen worden, seine deutschsprachige Heimat zu verlassen, zuerst 1933 Berlin, danach 1938 Wien. Bruno Schlesinger, der Sohn eines jüdischen Buchhalters, hatte 1897 zwar seinen Namen ändern können, für die Nazis aber nicht seine ethnische Herkunft. Und im August 1939 wurde seine Tochter Gretel, die eine Affäre mit dem Bassisten Ezio Pinza hatte, von ihrem eifersüchtigen Mann erschossen.
Walter gehört zu den wenigen Dirigenten, die durch natürliche Autorität ihre Vorstellungen bei den Orchestern durchzusetzen wussten; sein freundliches, menschliches Auftreten hat das Bild eines Musikers entstehen lassen, dem die Attribute des Klassischen, der Wärme, der Ausgeglichenheit zugesprochen werden. Für die Nachgeborenen ist er ein Humanist, ein Apolliniker, aber eben kein Dirigent, mit dem man Virtuosität, Dramatik oder Ekstase verbindet. Zu dem Bild haben Walters altersweise, aber nicht unbedingt spannungsberstenden späten Aufnahmen beigetragen. Das Etikett klebt bis heute und ist völlig falsch.
Allein die Verehrung für Gustav Mahler und die lebenslange Aufführung seiner Werke – noch beim letzten Konzert mit den New Yorker Philharmonikern am 24. April 1960 dirigierte er das »Lied von der Erde« – sprechen für ein viel umfassender gelagertes musikalisches Temperament. Die wohl wichtigste Begegnung in Walters Leben fand 1894 statt, als der 18-Jährige eine Stelle als Korrepetitor am Hamburger Stadttheater antrat, wo Mahler als Chefdirigent regierte. Sicher, Walter hat dem Komponisten Mahler nicht bei jedem Werk folgen können: Die Siebte hat er wahrscheinlich nur einmal aufgeführt, die sechste Sinfonie gar nicht – sie war Walter schlicht zu pessimistisch. Aber Mahler selbst hat dem Getreuen geschrieben: »Ich weiß niemanden, von dem ich mich so verstanden fühle wie von Ihnen.«
Für einige Mahlerianer stand Walter nie hoch im Kurs. Hans Wollschläger do kumentiert einen Brief von Adorno an ihn: »Was er mit Frau Ferrier und dem ,Lied von der Erde´ anstellt, soll er einmal im Himmel vor Mahler verantworten, falls er dorthin kommt, was ich allerdings sehr bezweifle.« Das skeptische Urteil über eine Aufnahme, die weit hin zu den Klassikern der Mahler-Diskographie zählt, überrascht. Man darf dem Philosophen widersprechen, denn hier wird ein idealistischer Maß stab an Texttreue angelegt, die letztlich utopisch bleibt. Es mag in der im Mai 1952 im Wiener Musikverein eingespielten Aufnahme mit Julius Patzak, Kathleen Ferrier und den Philharmonikern Balance- und Dynamikprobleme geben: Von einer Verzerrung der Ideen Mahlers lässt sich nicht wirklich sprechen. Und kann ein Hörer von Ferriers »Abschied« unberührt bleiben? Walter wurde vorgeworfen, er habe die Kontraste in Mahlers Musik eingeebnet: Aus der Perspektive eines Leonard Bernstein mag das so sein, aber Walter hat die Werke nie sentimentalisiert.
Unbestreitbar und verdienstvoll bleibt, dass Walter sich nicht für alle, aber für fünf der Sinfonien eingesetzt hat, er hat die Schallplattenpremieren des »Lieds von der Erde« (1936), der Neunten (1938) und Fünften (1947) geleitet. Noch in den vierziger und fünfziger Jahren war der Widerstand einflussreicher Kritiker in den USA, deren Staatsbürger Walter seit 1946 war, erheblich. Olin Downes nannte Mahlers Musik »vulgär«. Die Erste, Zweite, Vierte, Fünfte, Neunte und das »Lied von der Erde« liegen teilweise mehrfach vor. Von der ersten Sinfonie beispielsweise gibt es sechs Live-Dokumente und zwei Studioversionen, besonders faszinierend ist eine vor Vitalität berstende Aufnahme mit Toscaninis NBC Symphony Orchestra von 1939.
Bruno Walter hatte im Gegensatz zu seinem ewigen Rivalen Wilhelm Furtwängler keine Vorbehalte gegen die Schallplatte. Bereits eine von Walters ers ten Aufnahmen zeigt einen Dirigenten, der oftmals enorme Energie aus dem Rhythmischen gewinnt: weiß glühend der Marsch-Satz in der Gesamtaufnahme der sechsten Sinfonie von Tschaikowsky, 1925 mit der Staatskapelle Berlin noch in den Trichter gespielt. Walter »konnte« eben nicht nur das deutsch-österreichische Repertoire; die Live-Aufnahmen mit französischer Musik, Berlioz´ »Symphonie fantastique« und Ravels »Rapsodie espagnole«, gehören zu den ebenso sensibel-feinsinnigen wie spannendsten der Diskographie.
Seit Anfang der vierziger Jahre bis ein Jahr vor Walters Tod sind eine Fülle von Studioaufnahmen entstanden, die bis heute Bestand haben, zurzeit aber nicht vollständig erhältlich sind. Bei Sony Classical, der Nachfolgerin von Columbia Records, der Firma, an die Walter, die letzten 20 Jahre seines Lebens vertraglich gebunden war, sind zum Jahrestag lediglich noch einmal die Mahler-Sinfonien sowie eine Sechs-CD-Box mit Werken von Mozart erschienen. Sie enthält die späte Stereofassung der »Jupiter«-Sinfonie vom Februar 1960 mit dem Columbia Symphony Orchestra, einem Telefonorchester, die Walters Altersstil repräsentiert, weniger glühend als frühere Mozart-Mitschnitte, aber von ungeminderter Eleganz und Grandeur ist, sowie das monumentale Requiem, 1956 mit hervorragenden Solisten (Irmgard Seefried, Jennie Tourel, Léopold Simoneau, William Warfield) und dem New York Philharmonic aufgenommen. Mit diesem Orchester liegen in großartiger Klangqualität glücklicherweise die Mono-Gesamtaufnahmen der Sinfonien von Beethoven (1941 bis 1953) – die Sechste mit dem Philadelphia Orchestra – und von Brahms (1951 bis 1953) vor. Walter hat wenig später beide Zyklen erneut und in Stereo eingespielt, diesmal mit dem Columbia Symphony Orchestra; alles in allem sind sie jedoch nicht von gleicher mitreißender Lebendigkeit.
Walter profitiert auf jeden Fall von der Erschließung öffentlicher und privater Archive in den letzten Jahren. Wie bei vielen Dirigenten haben seine Live-Mitschnitte eine eigene Qualität und Aura. Absolut unterrepräsentiert ist ein Komponist, der neben Mozart, Beethoven, Mahler, Bruckner und Berlioz zu den wichtigsten für ihn zählte: Richard Wagner. Was für ein Verlust das Fehlen einer vollständigen Aufnahme einer Wagner-Oper ist, lässt ein Konzertdokument aus Amsterdam erahnen. Am 15. März 1936 dirigierte Walter die Ouvertüre zum »Fliegenden Holländer«. Die Interpretation ist zweifellos aus dem (nicht vorhandenen) szenischen Zusammenhang erfühlt und erfüllt: stürmisch, peitschend und mit Zäsuren, in denen der Hörer den Atem anhält. Das Concertgebouw Orkest, bei dem Walter von 1923 bis 1952 zu Gast war, von 1934 an für fünf Jahre als ständiger Erster Dirigent neben Mengelberg, spielt in Hochform.
(край на цитата)
Превод:
Портал „Fono Forum“
16 февруари 2012
Бруно Валтер
Непознатата страна на един гений
Бруно Валтер, един от най-влиятелните европейски диригенти от първата половина на 20-ти век, почина преди петдесет години. Почти четиридесет години, малко преди смъртта си на 17 февруари 1962 г., той прави записи, последно в стерео. Те показват какво го отличава и по какво се различава от своите съвременници.
От Гьотц Тиме
В телевизионно интервю през 60-те години на миналия век диригентът Ото Клемперер отново произнася едно от характерните си тъпи изречения. Какво го отличава от Бруно Валтер, девет години по-възрастен от него? С цялото ми уважение, Валтер е моралист, „аз не съм моралист“, каза Клемперер на твърд английски, без да се уточнява. Той има предвид, донякъде подигравателно възгледа на Валтер, че музиката е изкуство, което издига хората от стеснението на тяхното съществуване и ги води към по-високо ниво на живот. Показателно е, че една от виенските лекции на Валтер, която по-късно е публикувана, е озаглавена „За моралните сили на музиката“. За Ото Клемперер музиката е музика. За Валтер правенето на музика има характер на изповед. Още през 1925 г. Фридер Вайсман казва в диригентската си книга, че „може да изпълнява музика само с етичен произход“. Самият Валтер пише на свещеника Хелмут Фахсел в края на 1939 г., че чувства „по-дълбоко от всякога, че музиката е връзка с божественото“.
По това време Бруно Валтер е изпаднал в двойна криза. Година преди това той най-накрая е принуден да напусне немскоговорящата си родина, първо в Берлин през 1933 г., а след това и Виена през 1938 г. Бруно Шлезингер, син на еврейски счетоводител, успява да промени името си през 1897 г., но не и етническия си произход за нацистите. А през август 1939 г. дъщеря му Гретел, която има интимна връзка с баса Ецио Пинца, е застреляна от ревнивия си съпруг.
Валтер е един от малкото диригенти, които благодарение на естествения авторитет знаят как да налагат идеите си на оркестъра; приятелското му, човешко държание създава образа на музикант, на когото се приписват атрибутите на класиката, на топлота, на баланс. За следващите поколения той е хуманист, аполониец, но не и диригент, с който се свързва виртуозност, драма или екстаз. За образа му допринасят остарели, но не непременно напрегнати, късни кадри на Валтер. Етикетът стои и до днес и е напълно погрешен. Само възхищението към Густав Малер и доживотното изпълнение на неговите произведения – на последния концерт с Нюйоркската филхармония на 24 април 1960 г. той дирижира “Lied von der Erde” – говорят за много по-всеобхватен музикален темперамент.
Вероятно най-важната среща в живота на Валтер се случва през 1894 г., когато 18-годишният младеж заема позиция като репетитор в Градския театър в Хамбург, където Малер е главен диригент. Разбира се, Валтер не може да следва композитора Малер във всяко произведение: той вероятно изпълнява само веднъж Седма симфония, изобщо не и Шеста симфония – просто тя е твърде песимистична за Валтер. Но самият Малер пише на Валтер: „Не познавам никой, който да ме разбира толкова, колкото вие“. За някои малерианци Валтер никога не е бил на голяма почит. Ханс Волшлегер документира писмо от Теодор Адорно до него: „За това, което прави с фрау Фериер и „Lied von der Erde“, той трябва да отговори на Малер в рая един ден, ако стигне там, което много се съмнявам“ е скептичната присъда за запис, който се нарежда сред класиката на дискографията на Малер, която присъда е изненадваща. Човек може да противоречи на философа Адорно, защото тук се прилага идеалистичен стандарт за вярност към текста, който в крайна сметка остава утопичен.
(Моя бележка Б.К.: Теодор Лудвиг Визенгрунд Адорно (на немски: Theodor Ludwig Wiesengrund Adorno) е германски социолог, философ, музиколог и композитор. Адорно е водеща фигура във Франкфуртската школа).
Възможно е да има баланс и динамични проблеми в записа, направен през май 1952 г. във „Wiener Musikverein“ с Юлиус Пацак, Катлийн Фериер и Филхармонията: не може наистина да се говори за изкривяване на идеите на Малер. И може ли един слушател да остане незасегнат от „Сбогуване“ на Фериер? Валтер е обвинен в изглаждане на контрастите в музиката на Малер: от гледна точка на Ленард Бърнстейн това може и да е така, но Валтер никога не е сантиментализирал творбите. Остава неоспоримо и похвално, че Валтер не подкрепя всички, освен пет от симфониите; той дирижира премиерите на „Lied von der Erde“ (1936), Девета (1938) и Пета (1947) симфонии. През 40-те и 50-те години на миналия век влиятелните критици в Съединените щати, чийто гражданин Валтер е от 1946 г., все още се сблъскват със значителна съпротива. Олин Даунс (Olin Downes) нарича музиката на Малер „вулгарна“.
Записи на Първата, Втората, Четвъртата, Петата, Девета и „Песента на Земята“ понякога са достъпни няколко пъти. Например, има шест документа на живо и две студийни версии на Първа симфония, като запис от 1939 г. се отличава с жизненост, а Симфоничният оркестър на NBC на Тосканини е особено завладяващ. За разлика от вечния си съперник Вилхелм Фуртвенглер, Бруно Валтер няма никакви резерви към записите. Един от първите записи на Валтер вече показва диригент, който често черпи огромна енергия от ритмиката: маршовата част, осветена в бяло в пълния запис на Шеста симфония на Чайковски, изсвирен със „Staatskapelle Berlin“ през 1925 г. все още не с микрофони, а със „звукови фунии“. Валтер „може“ не само да изпълнява немско-австрийския репертоар; записите на живо с френска музика, “Symphonie fantastique” на Берлиоз и “Rapsodie espagnole” на Равел са сред най-чувствителните и финни, както и най-вълнуващите в дискографията му.
От началото на 40-те години на миналия век до една година преди смъртта на Валтер са направени множество студийни записи, които съществуват и днес, но не всички са налични в момента. „Sony Classical“, наследникът на „Columbia Records“ – компанията, с която Валтер е обвързан по договор през последните 20 години от живота си, пуска само симфониите на Малер и бокс-сет от шест компактдиска с произведения на Моцарт за юбилея му. Включва стереоверсията от края на февруари 1960 г. на симфонията “Юпитер” с Колумбийския симфоничен оркестър – един „телефонен“ оркестър, представител на епохата на Валтер, по-малко светещ от по-ранните записи на Моцарт, но ненамален по елегантност и величие, и монументалния Реквием, записан от 1956 г. с изключителни солисти (Ирмгард Зеефрид, Джени Турел, Леополд Симоно, Уилям Уорфийлд) и Нюйоркската филхармония. За щастие, пълните монозаписи на симфониите на Бетовен (1941 до 1953) – Шеста с оркестъра на Филаделфия – и на Брамс (1951 до 1953) са налични с този оркестър с превъзходно качество на звука.
Малко по-късно Валтер записва и двата цикъла отново в стерео, този път с Колумбийския симфоничен оркестър; като цяло обаче те не са със същата вълнуваща жизненост. Във всеки случай Валтер се възползва от развитието на публични и частни архиви през последните години. Както при много диригенти, неговите записи на живо имат свое качество и аура. Композитор, който заедно с Моцарт, Бетовен, Малер, Брукнер и Берлиоз е един от най-важните за него, е абсолютно недостатъчно представен: Рихард Вагнер. Концертен документ от Амстердам дава представа каква загуба е липсата на пълен запис на опера на Вагнер. На 15 март 1936 г. Валтер дирижира увертюрата на „Летящият холандец“. Интерпретацията несъмнено се усеща и изпълнява от (несъществуващия) сценичен контекст: бурна, бичуваща и с цезури, в които слушателят затаява дъх. Оркестърът „Concertgebouw Orkest“, с който Валтер гостува от 1923 до 1952 г., от 1934 г. в продължение на пет години като постоянен първи диригент заедно с Менгелберг, свири във върхова форма.
(край на превода)
До края на тази обзорна юбилейна статия за Бруно Валтер ще дам повече конкретни сведения за дейността му на диригент в Метрополитън опера в Ню Йорк и във Виенската държавна опера.
Бруно Валтер дирижира през годините от 1941 до 1957 над 100 спектакъла в МЕТ Ню Йорк в следните опери: Бетовен – „Фиделио“, Сметана – „Продадена невеста“, Моцарт – „Дон Жуан“, „Вълшебната флейта“, „Сватбата на Фигаро“, Глук – „Орфей и Евридика“, Верди – „Силата на съдбата“, „Бал с маски“, „Реквием“.
Цитирам началото и края на този списък от негови изяви в МЕТ:
| [Met Performance] CID:130890 Fidelio {64} Metropolitan Opera House; 02/14/1941 Debut: Bruno Walter Reviews |
| [Met Performance] CID:130960 Siegfried {193} Ring Cycle [70] Uncut Metropolitan Opera House; 02/20/1941 Review |
| [Met Performance] CID:131000 Fidelio {65} Metropolitan Opera House; 02/22/1941 Broadcast Review |
| [Met Performance] CID:131070 The Bartered Bride {51} Metropolitan Opera House; 02/28/1941 Review |
| [Met Performance] CID:131120 Fidelio {66} Metropolitan Opera House; 03/3/1941 |
| [Met Performance] CID:131160 Don Giovanni {101} Metropolitan Opera House; 03/7/1941 Review |
| [Met Performance] CID:131210 The Bartered Bride {52} Metropolitan Opera House; 03/10/1941 |
| [Met Performance] CID:131240 Don Giovanni {102} Metropolitan Opera House; 03/13/1941 Review |
| [Met Performance] CID:131300 Don Giovanni {103} American Academy of Music, Philadelphia, Pennsylvania; 03/18/1941 Review |
| [Met Performance] CID:131350 The Bartered Bride {53} Metropolitan Opera House; 03/21/1941 Review |
| [Met Performance] CID:131400 Il Trovatore {211} Lyric Theatre, Baltimore, Maryland; 03/25/1941 Review |
| [Met Performance] CID:131410 The Bartered Bride {54} Lyric Theatre, Baltimore, Maryland; 03/26/1941 Review |
| [Met Performance] CID:131460 Don Giovanni {104} Metropolitan Theatre, Boston, Massachusetts; 03/31/1941 Review |
| [Met Performance] CID:132000 Le Nozze di Figaro {70} Metropolitan Opera House; 11/24/1941 Opening Night {57} Edward Johnson, General Manager Debuts: Allan Wayne, Lee Foley Review |
| [Met Performance] CID:132020 Orfeo ed Euridice {49} Metropolitan Opera House; 11/26/1941 Review |
(…)
| [Met Performance] CID:171230 Die Zauberflöte {125} Metropolitan Opera House; 03/15/1956 |
| [Met Performance] CID:171300 Die Zauberflöte {126} Metropolitan Opera House; 03/21/1956 |
| [Met Performance] CID:171360 Die Zauberflöte {127} Metropolitan Opera House; 03/26/1956 |
| [Met Performance] CID:174240 Die Zauberflöte {129} Metropolitan Opera House; 03/1/1957 Debut: Mildred Allen |
(край на цитата)
Цитирам ансамблите при дебюта и при последната изява на Бруно Валтер в МЕТ:
Metropolitan Opera House
February 14, 1941
FIDELIO {64}
Beethoven-Sonnleithner/Breuning/Treitschke
Leonore……………..Kirsten Flagstad
Florestan……………René Maison
Don Pizarro………….Julius Huehn
Rocco……………….Alexander Kipnis
Marzelline…………..Marita Farell
Jaquino……………..Karl Laufkötter
Don Fernando…………Herbert Janssen
First Prisoner……….Emery Darcy
Second Prisoner………John Gurney
Conductor……………Bruno Walter [Debut] …..
Последна изява:
Metropolitan Opera House
March 1, 1957
In English
DIE ZAUBERFLÖTE {129}
Mozart-Schikaneder
Pamina………………Lucine Amara
Tamino………………Brian Sullivan
Queen of the Night……Laurel Hurley
Sarastro…………….Jerome Hines
Papageno…………….Theodor Uppman
Papagena…………….Mildred Allen [Debut]
Monostatos…………..Paul Franke
Speaker……………..Clifford Harvuot
First Lady…………..Heidi Krall
Second Lady………….Madelaine Chambers
Third Lady…………..Sandra Warfield
Genie……………….Emilia Cundari
Genie……………….Rosalind Elias
Genie……………….Margaret Roggero
Priest………………James McCracken
Priest………………Osie Hawkins
Guard……………….Albert Da Costa
Guard……………….Louis Sgarro
Slave……………….Henry Arthur
Slave……………….John Frydel
Slave……………….Hal Roberts
Conductor……………Bruno Walter
[Last performance]
(край на цитата)
Дейността на Бруно Валтер във Виенската държавна опера е огромна – има участия през годините от 1901 до 1939 като диригент в няколко стотици оперни спектакли и концерти в следните опери – около 60 заглавия:
AIDA
Musikalische Leitung | 29 Vorstellungen | 30.10.1901–24.10.1937
CARMEN
Dirigent | 6 Vorstellungen | 11.01.1911–06.01.1938
CARMEN
Musikalische Einrichtung | 19 Vorstellungen | 22.12.1937–12.09.1939
CAVALLERIA RUSTICANA
Dirigent | 6 Vorstellungen | 19.09.1909–30.11.1936
DAS GLÖCKCHEN DES EREMITEN
Dirigent | 3 Vorstellungen | 23.01.1904–05.04.1905
DAS GOLDENE KREUZ
Musikalische Leitung | 2 Vorstellungen | 19.10.1908–14.12.1908
DAS NACHTLAGER IN GRANADA
Dirigent | 2 Vorstellungen | 13.05.1902–16.06.1902
DAS WAR ICH
Dirigent | 1 Vorstellung | 27.03.1905
DER BARBIER VON BAGDAD
Dirigent | 4 Vorstellungen | 13.11.1912–24.11.1912
DER BERGSEE
Dirigent | 5 Vorstellungen | 09.11.1911–28.11.1911
DER CORREGIDOR
Dirigent | 6 Vorstellungen | 10.03.1904–13.05.1936
DER DOT MON
Dirigent | 9 Vorstellungen | 09.03.1902–05.03.1903
DER FLIEGENDE HOLLÄNDER
Dirigent | 34 Vorstellungen | 08.10.1901–31.08.1910
DER POLNISCHE JUDE / LE JUIF POLONAIS
Musikalische Leitung | 3 Vorstellungen | 04.10.1906–10.10.1906
DER ROSENKAVALIER
Dirigent | 3 Vorstellungen | 18.09.1911–02.11.1911
DER VAGABUND (LE CHEMINEAU)
Dirigent | 5 Vorstellungen | 14.01.1909–28.01.1909
DER WIDERSPENSTIGEN ZÄHMUNG
Dirigent | 1 Vorstellung | 16.01.1907
DIE ABREISE
Dirigent | 2 Vorstellungen | 27.03.1905–09.11.1908
DIE FLEDERMAUS
Dirigent | 11 Vorstellungen | 14.02.1904–31.12.1936
DIE LUSTIGEN WEIBER VON WINDSOR
Dirigent | 21 Vorstellungen | 24.11.1901–09.03.1911
DIE MEISTERSINGER VON NÜRNBERG
Dirigent | 1 Vorstellung | 02.05.1937
DIE OPERNPROBE
Dirigent | 7 Vorstellungen | 05.03.1903–30.12.1904
DIE ROTE GRED
Dirigent: | 5 Vorstellungen | 10.04.1908–24.01.1910
DIE VERKAUFTE BRAUT
Dirigent | 4 Vorstellungen | 22.03.1904–31.10.1910
DIE VERSCHENKTE FRAU
Dirigent | 4 Vorstellungen | 06.02.1912–28.02.1912
DON CARLO (ITAL.)
Dirigent | 9 Vorstellungen | 16.12.1936–08.01.1938
DON PASQUALE
Dirigent | 2 Vorstellungen | 13.01.1937–17.01.1937
EIN WINTERMÄRCHEN
Dirigent | 2 Vorstellungen | 11.01.1908–02.03.1908
EIN WINTERMÄRCHEN
Dirigent: | 4 Vorstellungen | 22.04.1908–20.04.1909
ERNANI / HERNANI
Dirigent | 5 Vorstellungen | 09.10.1902–09.01.1903
EUGEN ONEGIN
Dirigent | 13 Vorstellungen | 04.03.1911–25.09.1937
EURYANTHE
Dirigent | 2 Vorstellungen | 23.09.1937–15.10.1937
FIDELIO
Dirigent | 2 Vorstellungen | 10.10.1911–01.12.1911
IL TROVATORE / DER TROUBADOUR
Dirigent | 1 Vorstellung | 15.09.1909
KONZERT
Dirigent | 1 Vorstellung | Konzert | 13.11.1955
L’AFRICAINE
Dirigent | 3 Vorstellungen | 11.10.1901–12.05.1903
LA DAME BLANCHE / DIE WEISSE DAME / DIE WEISSE FRA
Dirigent | 8 Vorstellungen | 08.03.1902–19.03.1907
LA FILLE DU RÉGIMENT / DIE REGIMENTSTOCHTER
Dirigent: | 3 Vorstellungen | 25.10.1908–22.11.1908
LA FILLE DU RÉGIMENT / DIE REGIMENTSTOCHTER
Dirigent | 5 Vorstellungen | 28.11.1908–24.08.1909
LA JUIVE / DIE JÜDIN
Dirigent | 2 Vorstellungen | 27.09.1909–04.09.1911
LA JUIVE / DIE JÜDIN
Dirigent: | 3 Vorstellungen | 14.10.1909–01.02.1911
LA MUETTE DE PORTICI / DIE STUMME VON PORTICI
Dirigent | 5 Vorstellungen | 27.02.1907–19.09.1907
LAKMÉ
Dirigent | 13 Vorstellungen | 14.11.1904–13.03.1911
LES HUGUENOTS
Dirigent | 29 Vorstellungen | 11.01.1903–19.09.1910
LO SPEZIALE
Dirigent | 1 Vorstellung | 01.05.1902
LOHENGRIN
Dirigent | 9 Vorstellungen | 21.01.1910–27.11.1912
OBERON, KÖNIG DER ELFEN
Musikalische Leitung | 6 Vorstellungen | 19.05.1937–17.02.1938
ORPHEUS UND EURYDIKE / ORFEO ED EURIDICE
Dirigent | 16 Vorstellungen | 18.11.1901–10.10.1937
OTELLO / OTHELLO
Dirigent | 5 Vorstellungen | 30.10.1909–01.11.1910
PAGLIACCI
Dirigent | 12 Vorstellungen | 28.10.1908–16.04.1912
PALESTRINA
Dirigent | 4 Vorstellungen | 14.10.1937–19.12.1937
PELLÉAS ET MÉLISANDE
Dirigent | 8 Vorstellungen | 26.05.1911–09.04.1912
PIQUE DAME
Dirigent | 18 Vorstellungen | 24.01.1903–30.03.1911
RIENZI
Dirigent | 1 Vorstellung | 31.05.1909
RIGOLETTO
Dirigent | 10 Vorstellungen | 24.09.1908–31.01.1911
ROMÉO ET JULIETTE
Dirigent | 1 Vorstellung | 25.01.1910
SAMSON ET DALILA
Dirigent: | 5 Vorstellungen | 01.01.1908–22.09.1908
STRADELLA (ALESSANDRO STRADELLA)
Dirigent | 4 Vorstellungen | 11.05.1908–21.09.1908
TANNHÄUSER UND DER SÄNGERKRIEG AUF WARTBURG
Dirigent | 22 Vorstellungen | 07.09.1908–25.10.1912
TOSCA
Dirigent | 3 Vorstellungen | 11.02.1910–20.12.1911
UN BALLO IN MASCHERA
Dirigent | 14 Vorstellungen | 09.02.1908–08.04.1934
ZAR UND ZIMMERMANN
Dirigent | 7 Vorstellungen | 17.09.1910–06.09.1911
(край на цитата)
Цитирам ансамблите при дебюта и при последната изява на Бруно Валтер във Виена: Дебют: в „Летящият холандец“ от Вагнер
BESETZUNG | 08.10.1901
| Dirigent | Bruno Walter |
|---|---|
| Dekoration vom k. k. Hoftheatermaler | Theodor Jachimovicz |
| Maschinerien vom k. k. Maschinerie-Inspektor | Gottlieb Dreilich |
| Daland | Moritz Frauscher |
| Senta | Anna von Bahr Mildenburg |
| Erik | Leo Slezak |
| Mary | Luise Kaulich-Lazarich |
| Steuermann | Franz Pacal |
| Der Holländer | Theodor Reichmann |
……
Последна изява в „Кармен“ от Бизе:
BESETZUNG | 12.09.1939
| Dirigent | Leopold Ludwig |
|---|---|
| Deutsche Übersetzung | Gustav Brecher |
| Musikalische Einrichtung | BRUNO WALTER |
| Inszenierung | Carl Ebert |
| Bühnenbilder | Caspar Neher, Robert Kautsky |
| Choreographie und Einstudierung der Tänze | Margarethe Wallmann |
| Regiedienst | Josef Hietz |
| Carmen | Elena Nikolaidi |
| Don José | TODOR MAZAROFF |
| Escamillo | Paul Schöffler |
| Micaëla | Esther Réthy |
| Frasquita | Dora Komarek |
| Mercédès | Dora With |
| Zuniga | Karl Ettl |
| Moralès | Georg Monthy |
| Remendado | Hermann Gallos |
| Dancairo | Anton Arnold |
| Lillas Pastia | Kurt Kaiser |
(край на цитата)
В началото на статията писах, че при тази последна изява на Бруно Валтер през 1939 г. сигурно е една случайност факта, че в ролята на Дон Хосе играе именно българският тенор Тодор Мазаров, на когото Бруно Валтер само преди 2 години и отворил вратата към забележителната му оперна кариера във Виена! Нека днес на 17 февруари 2022 г. почетем 60 години от кончината в този ден през 1962 г. на великия диригент Бруно Валтер, оставил златни следи и спомени в историята на световното музикално изкуство.
Мир на праха му! …..
(край на цитата и на общите бележки)
Нека днес на 17 февруари 2022 г. почетем 60 години от кончината в този ден през 1962 г. на великия диригент Бруно Валтер, оставил златни следи и спомени в историята на световното музикално изкуство.
Мир на праха му! …..