Днес празнува рожден ден диригентът и композитор Драгомир Йосифов
Драги приятели на музиката (класическа, съвременна, „модерна“, хорова, симфонична, инструментална, оперна), днес на 11 юни 2020 г. навършва 54 години една от най-значителните личности (по моя преценка) в музикалния живот на България – маестро Драгомир Йосифов – мой добър приятел първо във ФБ, после и „на живо“, след като се запознахме при негови репетиции в София през 2014 г., после и при хорови концерти в Габрово.
Името на Драгомир Йосифов, както и външната му осанка респектират от пръв поглед, от първите думи, разменени с него. До преди 7-8 години знаех малко за него – главно от публикации в пресата и други медии, главно от в. „Култура“. Не помня вече кога четох негова статия в този вестник – също не помня темата – която ме изуми с богатата обща култура и осведоменост на автора, с неговото тънко и изтънчено чувство за анализ и разшифроване на скритите проблеми в разглежданата материя, с богатото познаване на стари и съвременни езици и ползването на цитати и мисли от велики личности. Не ставаше въпрос само за чисто музикални теми, а за тяхната връзка с други – на пръв поглед нямащи много общо с темата – подвъпроси и свързани с тях изводи. Очевидно този автор се различаваше коренно от тези лица, които и без това малко познавах поради постоянната ми териториална отдалеченост от България.
Сетне се запознах с негови конкретни дейности в областта на музикалното изкуство, научих за голямата му любов както към класика и барок, така и към съвременната музика и основното й познаване. Мисля през 2012 г. разбрах за любовта на Драгомир Йосифов към бароковата опера. Ставаше въпрос за първо изпълнение в България на операта „Коронацията на Попея” – опера в три действия от Клаудио Монтеверди под неговото музикално ръководство. Ето обява от това време:
ШЕСТ КОНЦЕРТА ОТ 24 ДО 26 МАРТ В РАМКИТЕ НА „МАРТЕНСКИ МУЗИКАЛНИ ДНИ”
Шест концерта предстоят на 24, 25 и 26 март в рамките на 52. Международен фестивал „Мартенски музикални дни”.
24 март, Доходно здание, зала „Европа”, 11 ч.
НОВ БЪЛГАРСКИ УНИВЕРСИТЕТ
ДЕПАРТАМЕНТ „МУЗИКА”
„Коронацията на Попея” – опера в три действия от Клаудио Монтеверди
(първо изпълнение в България)
Диригент – Драгомир Йосифов
Режисьор – Симеон Симеонов
Сценография и костюми – Яна Дворецка
Хореография – Желка Табакова
Барокът като игра – Така бихме нарекли предстоящото в събота (24 март) обедно събитие с първата в България сценична реализация на знаменитата опера „Коронацията на Попея” на Клаудио Монтеверди – един от първите образци на оперния барок, истинско предизвикателство за меломаните и любителите на жанра. Наречена от композитора drama in musica или opera musicale, тази вълнуваща композиция може да се сравнява по красота и мащаби с опери като „Дон Жуан” от Моцарт, „Дон Карлос” от Верди и „Борис Годунов” на Мусоргски.
Днес „Коронацията на Попея” от Монтеверди е най-блестящото произведение, свързано с епохата на ранния барок в Европа. Спектакълът в Русе е исторически първото й представяне в България – амбициозен продукт на Департамент „Музика” към НБУ, с участието на младите и талантливи солисти Дарина Линкова, Димитър Зашев, Наташа Пандазиева, Рая Начева, Наталия Афеян, Пламен Кумпиков, Цветомила Димитрова, Сара Лобегайгер, Светлана Иванова, Дмитрий Гамбурцев, Яна Каменова и Петра Стефанова.
Постановката е дело на диригента Драгомир Йосифов, режисьора Симеон Симеонов, художника Яна Дворецка и хореографа Желка Табакова.
(край на цитата)
В хода на писане и публикуване на моите „оперни истории“ тук във ФБ често се случваше при теми от по-нови и „модерни“ автори да контактувам с Драгомир Йосифов, като при статиите за Лучано Берио или за кръга на „виенските модернисти“ от групата на Арнолд Шьонберг, за „Летните курсове по нова музика“ в Дармщадт, в който град живях много години и редица странични въпроси, по които съм се интересувал. Винаги Драго (както мило го наричам от доста време) намираше време да ми отговори.
На 11 юни 2016 г. Драго навлезе в ново десетилетие и тогава писах първата си статия за него във връзка с кръглия 50-годишен рожден ден. Само като си помисля колко много вече е направил до сега този забележителен ерудит за различните изкуства, с колко много хора е разменил мнения, възгледи, опит, знания (имам предвид една голяма група от хора, които редовно кореспондират с него във Фейсбук!), колко много е дал на съвременното българско музикално изкуство! Но и наградата дойде точно навреме – само преди два дни през 2016 г. – на 9 юни – той ръководи в София един внушителен концерт на Софийската държавна филхармония с програма от Брамс и Бетовен, за която самият Драго даде чудесно обяснение. Ето негови думи:
„Уважаеми приятели! От утре до четвъртък, всеки ден в 10 ч. ще имам малко работа в зала “България”. Надявам се, резултатът от тази работа да се превърне в концерт – в четвъртък, 9 юни, в 19 ч., в същата зала. Концертът няма да има нищо общо със състоялия се на същата дата, ала през 1923 преврат. В програмата на този задаващ се концерт са включени Концерт № 2 за пиано от Йоханес Брамс и Симфония № 8, оп. 93 от Лудвиг ван Бетовен. На прага на 50-годишнината си бях твърдо убеден, че няма да имам възможност да изложа мислите си за т. нар. класическа музика и ще си остана само възхитен слушател и четец на партитури. Но ето че …
Освен звездното небе над мен и моралния закон в мен, Осма симфония е третото Нещо, което “изпълва духа с винаги ново и нарастващо възхищение и страхопочитание”. Навремето много обичах Концерта от Брамс, особено в интерпретацията на зет и тъст (Хоровиц и Тосканини). Но Симфонията на Бетовен и досега обичам и винаги ще е така. Независимо дали темпата ще са на Клемперер или на Херевеге, на Брюген или на Розбауд, на ван Имерзеел или на Бруно Валтер. Независимо дали ще си представяме Симфонията като стилизация, като “усещане за нова сила”, както Бетовен бележи танцовите дялове в бавната част на Квартета оп. 132, като танца на Заратустра или като космически хохот на die Gottheit, дочут от Великия Глух.
Оркестърът е
този на Софийската филхармония, солист
– Антоан дьо Гроле.
Моля, приемете
този текст като учтиво извещение и, дори
– като любезна покана“.
(край на цитата)
Мисля си в момента, какво повече да пиша за Драгомир Йосифов – имам толкова идеи, но аз съм си отбелязвал някои неща за Драго, които са ми правили особено впечатление и сега ще ги споделя – никаква „специална статия“, просто едно „душевно излияние“, продиктувано от емоцията на момента.
На първо място – малко биография и мисли за него, казани от хора, които го познават по-добре и по-отдавна.
Драгомир Йосифов, роден на 11 юни 1966 г. във Варна, завършва диригентския клас на Държавната музикална академия в София при проф. Васил Арнаудов и доц. Димитър Манолов. Негови учители по композиция са проф. Лазар Николов и Божидар Спасов. Занимавал се е също с Тео Лувенди, Тон де Леув (по време на международни ателиета) и Анатол Виеру (специализация 1995 –1996). Участва и в композиционния семинар в Райнсберг, Германия, където работи с Паул-Хайнц Дитрих и Фридрих Голдман. От 1993 г. е диригент на хор „Проф. Васил Арнаудов” – Русе. През 1996 г. основава в Русе „Младежки фестивален оркестър“, с който участва в международния фестивал „Мартенски музикални дни“.
Драгомир Йосифов е член на българската
секция на ISCM, многократно участва като
композитор и изпълнител във фестивала
„Музика нова – София”. Основател и
диригент е и на ансамбъл „Musica Nova –
София”. Негова музика е звучала в САЩ,
Германия, Австрия, Чехия, Словакия,
Швейцария, Румъния, Полша и Украйна на
фестивали като „Московска есен”,
Берлинското биенале, Musikprotokoll – Грац,
Wien Modern, Ultraschall – Берлин, концертната
поредица YOUrope together и др. Получавал е
поръчки от ORF, Berliner Festwochen, Philharmonie Essen,
Deutschland Radio – Köln, Bytom Festival и др.
През 1998
г. получава Първа награда на Международния
конкурс по композиция „Проф. Иван
Спасов”. През 1999 г. Драгомир
Йосифов е стипендиант на Министерството
на образованието, развитието и културата
на областта Бранденбург в
Германия. През 2003 г.
получава награда за най-добър
диригент на хоровия конкурс в Гориция
(Италия). През периода 2003–2006 г.
е редовен докторант към Института
по изкуствознание при БАН. След защита
на дисертация е назначен за научен
сътрудник в същия институт. Автор е на
студии и статии посветени предимно на
новата музика.
А ето какво казва за него музиколожката Екатерина Дочева (статия-разговор с него, поместена във в. „Култура“, брой 11 (2538), 20 март 2009 г.):
Драгомир
Йосифов (1966) е композитор, диригент,
пианист и научен сътрудник в Института
за изкуствознание. Изкушава се и от
музикална критика и публицистика,
най-вече на страниците на в. „Култура“.
Често участва и в музикални предавания
на програма „Христо Ботев“ на БНР. От
1993 г. е диригент на смесения хор „Проф.
Васил Арнаудов“ – Русе. Диригент е и
на камерния ансамбъл „Musica Nova“.
Йосифов
е от най-силните и консеквентни творчески
фигури в днешна музикална България.
Независимо от спецификата на българския
климат по отношение на съвременната
музика, той работи безпрекословно за
нейното разпространение – и на създадената
в България, и извън страната. Работи
безкомпромисно и за създаването на вкус
към модерната класика у българската
публика. Работи като човек, който никога
не се отчайва, без да го занимава евтината
популярност.
Наблюдавайки отстрани
житейските и творческите движения на
Драгомир, получаваш усещането за
неотклонност, за непоколебимост. Той е
от малкото български композитори, които
се интересуват от музикалните процеси
в света и познават музиката, която се
пише в момента. Най-щастлив е, когато
види у нас музикантска изява, която е
комбинация от талант и работа. Като
всяка личност в изкуството, той е серт,
сложен и непредвидим. Йосифов отдавна
е сред разпознатите композитори в
съвременната европейска музика. Поръчват
му композиции от Полша, Германия, Австрия,
Чехия, изпълняват негови творби във
всички сериозни центрове за съвременно
звукотворчество.
(край на цитата)
Цитирам линк към предаване на БНР от 6 ноември 2014 г., в което става въпрос за него и дейността му:
https://www.bnr.bg/music/post/100482152/dragomi
А сега аз ще цитирам някои бележки, които съм нанесъл в моя архив.
На първо място – един забележителен концерт от 27 април 2016 г. от 19 часа в София, зала „България“ (публикувано в медиите на 25.04.2016 г.):
„Йоханес пасион“ от Й. С. Бах
Симфоничен оркестър на БНР, смесен хор на БНР,
Диригент Драгомир Йосифов, солисти: Дарина Линкова, Антон Марков, Даниела Панчевска, Гернот Хайнрих.
В навечерието на Великден Смесеният хор на БНР и Симфоничният оркестър на БНР под диригентството на Драгомир Йосифов ще изпълнят прекрасната творба на Й. С. Бах “Йоханес пасион”. Солисти в концерта са Дарина Линкова, Антон Марков, Даниела Панчевска, Гернот Хайнрих, Младен Младенов, Васил Антов, Илия Илиев и Боян Василев.
Пасионите на Бах са едни от най-мащабните произведения на композитора. До нас са достигнали само 2 от написаните от него 4 или 5 пасиона. „Страсти по Йоан (Йоханес-пасион)“ (1724 г.) и „Страсти по Матея (Матеус-пасион)“ (ок. 1727 г.) са творби за хор и оркестър на евангелската тема за страданията на Христос, предназначени за изпълнения на вечерните служби на Разпети петък през Страстната седмица.
„Йоханес пасион“ е първият Бахов пасион. Предполага се, че пасионът е композиран през 1724 г. и е изпълнен на 11 април, макар да има и други мнения. Текстът на „Йоханес пасион“ се основава на прочутия „Брокес пасион“ (“Der für die Sünde der Welt gemarterte und sterbende Jesus”) на хамбургския общински съветник Бартолд Хайнрих Брокес, по който са писали музика и Йохан Матесон, Г. Ф. Хендел, Г. Ф. Телеман, Готфрид Хайнрих Щьолцел, Йохан Фридрих Фаш и Райнхард Кайзер. Бах обаче го използва само за някои арии. Прекомерно пресиленият разказ очаровал другите композитори, но Бах предпочел да заимства от четвъртото Евангелие. Смята се, че на композитора е помагал неизвестен поет с изтънчено творчество, което Бах ползва и при кантати BWV 65, 154 и 23. При първото си изпълнение на „Йоханес пасион“ звучи различно от познатото днес, тъй като Бах го редактира с оглед предстоящото повторно изпълнение през 1727 година.
(край на цитата)
Искам да цитирам някои мисли на Драгомир Йосифов, изказани по различни поводи, които той е споделил с приятели и читатели във ФБ. Когато човек ги чете, разбира дълбоката и проницателна мисъл на автора и всяка казана дума е на мястото си и има своето значение. Нека се убедим конкретно:
(Драгомир Йосифов на 20 юли 2014 г. във „Фейсбук“)
Спомени за изчезване …
Пореден преглед на произведеното от българските композитори през отчетната 1986-та. Или може би 87-ма, 88-ма, 89-та… Или дори 90-та. Оркестри, диригенти и солисти изпълняват дълга си пред Родното. Пореден концерт. Това е без значение. Значение имаше Димитър Манолов на сцената – пред, и както само той можеше, в оркестъра на операта. Премиера на “Кантилена върху два тона” от Димитър Христов. Отчетливо помня плътната и безутешно трагична вълна, която заля залата и в която залата изчезна. Накрая изчезна и самият Маестро – изтъня, издължи се, някак пулсиращо се стопи във вертикала, по който водеше музикантите си, нас и самата композиция. Изходът беше единствено нагоре и той безпогрешно го намери. (По-късно същият автор композира “Нагоре…Високо…Търся те”). По авторско предписание светлините в салона плавно изгасваха, но той изчезна преди мрака! За поклона Манолов вече се беше върнал, защото леко можеше да прехожда между “Има го” и “Няма го”. Не сея метафори, аз разказвам спомен (вече бях негов студент, студент на Просперо)
(…) И не музиковед, а може би астрофизик или окултист трябваше да рецензира това изпълнение. Помня и Третата симфония на Шнитке. Със сигурност – през 1989 г. Тогава пък в стройни редици се преглеждаха българските симфонични оркестри – оказа се, за последен път. Разбира се, концертът на Манолов с Пловдивската филхармония стана поразително. Поразително! – симфонията бе всъщност публично композирана, сякаш партитурата възникваше заедно със звука. Тя възникваше, а пловдивчани, прекрасният оркестър – изчезваха. Всичко беше в тънката, невероятна фигура, танцуваща на острието между двата масива. Тази фигура нанасяше своите светкавично бързи и светкавично бавни удари, пълни с ирония и напрежение, неподражаеми! Този фантастичен фехтовач, този виртуозен гълтач на звуци!
После гледах видеозапис и добре видях лицето му, когато в края на симфонията, погълнал вече цялата музика в себе си, изящно сгърчен, той вибрираше в транс. Като ремарката към последната сцена от “Чудният мандарин” на Барток – “мандаринът започва да излъчва синьо-зелена светлина…” (Разбира се, че “за глаза” го наричахме Китаеца – и как не? с това изтънчено и невероятно татаро-монголско лице. Всъщност – Мандарин, Чудният Мандарин).
Димитър Манолов изчезна на няколко пъти. Първо от някои оркестри, после от държавата, след това от континента, после (но не накрая!) от живота тук. Явно всички тези места са загубили лекотата си, станали са с нещо леко непривлекателни. Щом ги е напуснал… Казваше “обществено маршообразни”.
Много жалко е, че у нас запетаите биват слагани post factum. На тримесечие, на петилетка, на четиридесет дни, след един живот. “Бай Димитър” (както го е наричал Добрин Петков), мой учител толкова за кратко – и завинаги, обичаше Арсений Тарковски, който пише: “То, что запятою не отделилось, то запятою и смертью отделилось…”
По-добре е обаче да завърша с друго:
“А не може ли да не се явявяш и изчезваш
тъй бърже? – попита Алиса – Зашеметяваш
ме!
– Добре – рече Чешърският котарак.
И тоя път той изчезна доста бавно; започна с крайчеца на опашката си и свърши с усмивката, която остана да се вижда още малко, след като цялото му тяло беше изчезнало.”
(край на цитата)
Какво да кажа – блестяща мисъл, която не мога да сравня с никоя на друг автор, толкова специфичен и различаващ се от другите стил! Горните думи Драго е изказал по повод 74 години от рождението на учителя си Димитър Манолов, които той би навършил на този ден. Но и приятелите на Драго съзират неговия особен почерк, след като правят забележки от този вид:
J. V. Драго, пишеш невероятно ….. а за хората, които са фактор в твоя живот с такава нежна любов……
S. T. Драго, възможно ли е някой да не те обожава!
V. B. Прекрасно!
И. С. Докторе, много силен текст! Поздравявам те! Аз бях и на двата концерта, които описваш и спомените ми са аналогични! Светлина за Димитър Манолов. Не мога да си го представя остарял, дори на 74 години. Въпреки, че когато се появи в Консерваторията слагаше очила, те му придаваха вид на мъдро момче. След една година чух Шнитке с Данчо Дафов и Софийската филхармония. Не беше същото, всичко беше претупано, нямаше я онази агресивна електрическа китара, нямаше го и онзи миг на стопяването, когато флейтата очертаваше края с ВАСН. Помня и онзи 23 концерт, с бавната част на Воденичаров. И това беше невероятно … Благодаря ти, че благодарение на този текст се върнах към толкова силно преживяване!…
M. D. Красиво и вълнуващо, Драго! Макар и смътни, спомените са много силни за да бъде забравен. Мир и светлина по пътя му! Амин!
E. V. Силно, вълнуващо… Ние сме богати и благословени, че имаме тези спомени. Че сме гледали на сцена и сме познавали личности като Димитър Манолов, Добрин Петков…
М. К. Странно нещо са спомените … Помня го от малка, ходех на всички възможни концерти на филхармонията в Плевен и въпреки това, спомените ми са много лични. Така преди години обидих без да искам Руслан Райчев. Попита ме как ще го запомня и аз казах: С онази шарена кутийка с дъвки …
При този разговор тогава се намесих и аз (Борис Контохов): Драго, колко пъти вече казвам, че си енциклопедична личност. Ти трябва да намериш време да записваш такива неща, това са бисери за следващите генерации музиканти в България. Прощавай, но наред с високата ти музикална култура, ти имаш особен литературен стил, който отговаря на най-високите изисквания в европейската култура – мое мнение е, но при четене на музикалните новели на Стефан Цвайг не съм открил преди години тези словесни багри, които откривам при теб. Пиши, моля те, ако нямаш време да пишеш, диктувай мислите си, сега техниката е толкова развита. Благодаря ти за удоволствието да прочета днешните ти редове !
(край на репликите)
Ето и други мисли на Драгомир Йосифов:
Велин. Град. Накъсо.
Някои разлики – тази година НЕ ходихме на театър. Тази година НЕ ходихме до Клептуза. Тази година НЕ затвърдихме знанията си за историята на Велинград, състоящи се в оглед фрака на Николай Гяуров, подвизите на назначения от 19-майци прочут кмет Шнитер, предизвикал невероятен и безпартиен възход на (тогава-още-не-)Велинград – един човек с типичните за трийсетте години тесни мустачки, и кратката житейска одисея на Вела Пеева.
Театрална активност просто нямаше в отредената ни тридневка. Но любезната собственица на хотела ни каза, че е била вече на театър, давали някаква комедия, актоьрите били страхотни. Видяхме афиш само за “Крадецът на праскови”, кой знае, може би драматизацията да е била в комедиен ключ (Ех, Лиза… остаряхме, моето момиче…). Басейнчето е все така приветливо и римско, високоминерално – станах на минерален сол почти. Дългото киснене все така превръща човек в някакъв молюск. Когато лежиш с затворени очи и накиснати уши, шумът на помпата страшно наподобява звука на дрезината от “Сталкер” – водно кино, много хубаво. Отново ритуални посещения на велинградския пазар, обаятелното dolce на помашката реч обаче не може да скрие това, че едно бурканче сладко от ягоди е пет лева, а едно бурканче ягодово сладко е нищо.
За първи път напуснахме прочертания вече от три години маршрут и благодарение на скъпите приятели Елка Димитрова и Мария Уилис навлязохме последователно в един чуден квартал с богати, но пристойни къщи, в нов за нас парк с мраморна Лолита, изобразяваща някаква регионална нимфа навярно и дълъг път през Хей, поле широко. Полето имаше толкова сладка миризма, че веднага ми се изясниха “Зелени облаци” на К. Илиев със “сенокосен сок струи…”. На това поле бяха забелязани отделни, безстрашни и невъзмутими, т. нар билкови котки, извършващи тайни ритуали сред дивия пелин. Около тях – разхвърляни парчета от някакви беломраморни артефакти. Доста чудно място, Зона просто. После кръчма с покривки “Балкантурист”, с “Алтай”, “Сайдер” и “Ягода” – след химическо мирисане човек може спокойно да не ги пие. Но ние пихме – с което се наредихме сред презрените соц-носталгици.
Иначе – основната хранителна дестинация пак беше “Райски залив”. Тази година – с новост: мъжове по бански и природа, които обядват, почесвайки се по “чувството”, дето казваше Христо Ботев, разтягайки сухожилия и пукайки стави. Край тях – млеещите им съпруги – Слава Богу – напълно облечени и цвеклоглавото им потомство. Всъщност, мили, нормални хора.
Всъщност хубаво е, друго е, тихо е. Сбогом, Софийо, отивам в България.
Догодина – пак. Живот и здраве да е.
(край на цитата)
Хубав, носталгичен и едновременно съвременен стил-изящество. Браво Драго, пишеш като истински писател, малки теми, дребни на пръв поглед сюжети, но пропити с мъдрост и наблюдение – учудващи за възрастта ти, издаващи едно аналитично наблюдение на света още от детската ти възраст, възхитен съм!
И още няколко негови кратки публикации във Фейсбук от последните години:
РИЦАРИ
22.11.2014
Културата на самохвалството, на фанфаронството е, забелязвам от някои постове тук, твърде добре развита. Спирачките на доброто възпитание или на познанията – ако ги е имало – не действат вече. Бодрийар цъфти чрез грандиозни симулакруми, облачноогромни теоретични коне, които са яхнати от рицарите на самохвалството и наглостта. В сянката им подтичват късокраки адютанти на Родно-то, култаджии, простаци, изнервени калфи. Цъфти и Бурдийо – това, което той използваше като аналитичен инструмент, като силна теоретична метафора – “играта”, “играчите” – се въплъти със страшна сила в сегашните дейци около изкуствата. Неговите champs са превърнати в слънчеви полянки, на които рицарите на самохвалството се сражават любезно с къси финансови ятаганчета или са налягали, пикникувайки, в очакване на поредния двустранно победен дуел. Човек меланхолично се разхожда между полянките, бивши “полета на културното производство”. Тази разходка се нарича “културен живот”. Хубаво е все пак, че благодарение на не зная чия Милост издаваният културен шум сублимира в беззвучност – само отворени уста и неистови жестикулации; нямото кино на нашата култура; разветите бели знамена на чистотата, траура и капитулацията; други пък веят гащи. Бели. (били!)
Вече сякаш няма диригенти, пианисти, художници, актьори, студенти, писатели, а само играчи в съответното елитарно субполе, играчи с предпазливо нищожни залози и фантастично безсмислени печалби. Което вече не е и елитарно, а подхилкващо се егалитарно. Всички са равни в играта. Ето го и Хьойзинха. Изобщо животът стана твърде теоретичен и постструктуралистки.
Само дядо Имануил е забравен с “Две
неща изпълват духа с винаги ново и
нарастващо възхищение и страхопочитание…”
Нататък го знаете, играчи.
(дядо Имануил,
не дядо Добри.)
А най-печалното е, че и аз започвам
да участвам, макар и само с някои свои
периферии 🙂 в описаната м’истерия.
(край на цитата)
(Драгомир Йосифов на 25.12.2014)
Димитров. Георги Димитров. Не се забравя, как накара всеки един музикант да се изповяда в “Песен за земята” от Густав Малер в Русе, как рисуваше “Образи” на Дебюси, надянал оркестровата палитра на Пловдив на ръката си, как вдигна температурата на зала “България” до градуса на топене с ІІІ симфония на Онегер, как проведе Втора симфония на Лазар Николов с яростната убеденост във величината на музиката, как намери exodus-a на Девета Шостакович … какъв Хайдн (“Годишни времена”) с хор “Родина” на Васил Арнаудов, как ми се е карал и как сме говорили. И как страшно го харесвам – този драматичен, изящен, нетърпим, стоящ напреки, наистина сложен човек и най-доблестен музикант.
Не е лесно. Но е хубаво. Честити 70,
Маестро!
(Отварям си подарената от
него партитура на “Дафнис и Хлое”).
(край на цитата)
(Драгомир Йосифов на 5.08.2015)
Изпратих Георги Бадев със слушане на фантастичното му изпълнение на Концерта на Албан Берг заедно с Константин Илиев и СДФ през ноември 1967. 28-годишен, пронизително чист, в поразително единодушие с Диригента и Оркестъра, с някаква почти мъчителна, но поривиста безукорност изговарящ музиката. Спомням си едно от последните му свирения на Брамсовия концерт със същия (не-същия) оркестър – ранен от възрастта, но в самотна, жестока борба за съвършенство в обстановка и среда, която нито изискваше вече, нито потикваше към съвършенство. Този цигулкозавър, този ViolinJoe, както го нарече Константин Илиев в заглавието на една от последните си, предназначени за него композиции.
Сбогом, Георги Бадев – и нека аплаузите не заглъхват.
(край на цитата)
Сега нещо на неговата стена във ФБ през 2016 г. във връзка с „Деня на народните будители“:
Драгомир Йосифов на 1 ноември 2016 година във ФБ:
Мисля
си за моите будители, главно варненски:
леля Евка от Аквариума, скъпите ми
учители др. Златинова, др. Бянкова, др.
Атанасова, genossin Georgieva, Радко Мурзов,
учителката ми по рисуване Виолета…
Виолета…, Диана Янева, по литература –
сякаш излязла от “Не си отивай” на
Л. Кирков, великолепните Йорданка
Шишкова, Марко Добрев, Радослав Добрев,
Александър Христов, Милко Димитров,
Катя Цветкова, Иво Бонев, Теменужка
Николова – страхотна математичка,
страдаща от тъпотата ни в нейната
възвишена област, тук е и Калинка Попова;
съучениците ми Христо Карагьозов и
Мария Славова, оркестрантите от
някогашната Варненска филхармония.
Баба ми и дядо ми… Баба ми – навярно
най-голямата ми
будителка.
Лазар
Васил
Виеру
Божидар
Андриан
Венци
Зафиров
Цветана
Цимерман; Ноно
Христо
Ботев, Пушкин, Андрей Платонов, Прокофиев,
Веберн, Вапцаров – с едно червено
микроиздание, Булез – по програма “Орфей”,
Бетовен, “Антични романи” и изобщо
цялата поредица “Световна класика”,
комплекта снимки “български възрожденци”
– без патриотизъм, баба наблягаше на
хубостта, младостта и образоваността
на Каблешков, особено на Ангел Кънчев.
Илия Бешков. Горица. Рада. Джако. Майка
ми и баща ми са ми майка и баща. Това е
друго, необяснимо.
И все недосъбуден.
Спирам, въпреки че едва започнах.
Част
от моите будители са и част от моите
мъртви. Архангелова задушница е. За
моите чудовища (Хелоуин е) – на друго
място.
(край на цитата)
Нека завърша днешната статия за Драго с един голям апотеоз – знаменита негова статия-разговор от юли 2017 г. по различни проблеми на съвременното изкуство и култура:
Портал „Култура“
Драгомир Йосифов
10.07.2017
Културата, едно непрестанно бягащо убежище
С композитора разговаря Маня Попова (съпруга на диригента Пламен Джуров).
Драгомир Йосифов
За съдбата на дирижиращите композитори писа Константин Илиев. Беше преди десетилетия, време на идеологическа и не по-малко естетическа конфронтация. Авангард – соцреализъм или обратното. Изборът на съвсем младия тогава Драгомир Йосифов пролича категорично. Не само в думи, в действия. Едно момче от Варненското музикално училище, което организира авторски концерт на Лазар Николов! Ученикът учи фагот и вероятно все още примамливо далечна е идеята да става композитор. Ясно е обаче неговото обричане. На новата музика, която и днес най-парадоксално бива назовавана „съвременна класическа“. Оброкът на Драгомир всъщност строи неговото музикантско потекло. В зачатието стоят големи имена на български и чуждестранни композитори. В израстването – неслучайни срещи. Кръгът приятели постепенно нараства с наставници, откриватели, учители, съмишленици, подбудители. Ще е неполезно да трупам имена. По всякакви поводи Драгомир Йосифов поставя на професорската катедра Учителя. Това е Лазар Николов. Което ни най-малко не омаловажава въздействията на Божидар Спасов (преди всичко), Цветана Иванова, Андриан Первазов…
Без да ща, прескочих напред във времето. Когато „Стената падна“, Георги Тутев вече беше създал Дружеството за нова музика в България /ДНМБ/, член на ISCM /Международното общество за съвременна музика/. После имаше Фестивал „Музика нова“. (Все още зала „България“, Концертното студио на БНР бяха достъпни.) Едно заглавие на този фестивал, Фрагмент ІV, за мен и досега остава силен знак. За композитор нестандартен, неуклончив, непримирим. Драгомир Йосифов, да е бил някъде около 26-27-годишен.
За следващите събития няма да пиша. По някакъв тъпо безсмислен начин, след смъртта на Тутев и на наследилия го Симеон Пиронков, Дружеството и Фестивалът се стопиха в безвремие. Какво е било това за Драгомир Йосифов, който имаше действителна среда за творене, не е трудно да се досетим.
Верен на музикантското си потекло, не се спря, не се отчая поради факта, че май нищо не се е променило или – ако се е променило, не е към по-добро.
Успя да създаде ансамбъла „Музика нова“. Имаше сканиращ нюх за качествени хора. Били те изпълнители, или композитори. Имаше и – как да го нарека? – златно време за композиране. Не в някаква Аркадия, Драго чисто и просто наслагваше върху звукови платна на предшественици или съвременници. Е, оставяше по някое прозирно местенце. Колкото да ни заблуди или предизвика.
Например с реплики и заглавия. Cold
enough, Хроноутопия
(изтънчена реплика към Бахтиновия
хронотоп!); „Невъзможни срещи“ след
„Невидими срещи“ на Божидар Спасов;
„Пет малки сбогувания“, изписани в
заглавието на френски при това; общо
взето все разбутване на ума. Да не
залежава в унилост поради несъстоялата
се свобода за новата музика. За която
той се възползва от всяка възможност.
Като диригент, като композитор, като
писател. Да, не е пресилено да го нарека
музико-писател. Мнозина оставаме с
убеждението, че главата му е цяла нотна
библиотека. И не само музикална, бих
добавила аз. Потискаща ерудиция. Съвсем
не имитирана.
Междувременно Драгомир
Йосифов става доктор в БАН.
Следвременно
става главен диригент на смесения хор
на БНР.
Налага му се, поради съдбата
на дирижиращ композитор, мисля, да
преустанови серията искания за нови
композиции от къде ли не. Каквито е имал
от наистина елитни, извинете за думата,
ансамбли и оркестри за нова музика – в
Германия ансамбъл Recherché; в Москва
не един и два запалени в неговата естетика
ансамбли, във Виена Face/contemporary, в
Прага оркестър Агон, прочут с
изпълнения само на нова и музика от ХХ
век…
Да, имаше известно затишие композиторско. Което едва ли направи особено впечатление в т.нар. обществено пространство. Съществуват други, по-необществени пространства. Научих, че от септември 2016 г. радиохорът вече има нов диригент, паралелно беше ми известно, че Драгомир Йосифов от известно време сътрудничи на Софийската филхармония (докато „до конкурс“ там директор е Светлина Терзиева). Съумява в този период елегантно да пренасочи програмата на сезон 2016-17. Споменавам само един концерт от тази програма, където Драгомир „прави“ Трите поеми на Лютославски по Анри Мишо заедно със Симеон Пиронков-син. Там, в програмата, разбира се, са и Лигети, и Божидар Спасов.
Със сигурност ще пропусна голяма част от активностите на Драгомир Йосифов. Той рядко разказва „атрактивни случки“ от живота си, избягва всяка принизяваща лекота в разговор. Иронията и сарказмът не са му чужди. Не един, който е попадал върху тяхното острие, включително и аз, си дава сметка за какво става дума.
Струва си, срещу толкова силен партньор в един разговор. И пак го помолих да продължим през октомври (2016 г.) отдавна наченатите записи с негово участие. Когато…
***
Въпрос: Повечето твои работи, които познавам, внушават мисълта, че пишеш за хора, много близки в съзнанието ти. Независимо дали става дума за български или чуждестранни изпълнители, изглежда сякаш си напълно наясно със способностите им.
Отговор: Да, общо взето. Всъщност мен едни и същи хора ме свирят, хора с големи способности… По-важното е, че познавам особеностите им, техните хабитуси. Това за мен е по-съществено от уменията им. Но аз все пак, поради дълги занимания с всякакъв род дирижиране и много слушане, имам представа от механиката на свирене. Не кое може да се изсвири и кое не може, а от самото производство на звука. Говоря за точна представа за звука на инструмента и от комбинациите между човек и инструмент. Рядко се оставям да ме учудят.
Въпрос: Значи ли, че би посегнал с особено внимание, да не кажа съобразяване, към голяма партитура, примерно за оркестъра на Радиото?
Отговор: Не. Да кажа, че в момента ми се въртят някакви музикални идеи от време на време. Сутрин, преди да се събудя, нещо ми се присънва и ме събужда. Или пък седя в креслото си и ми минават някакви мисли такива – „светли и нелепи“, даже отделни партитурни страници виждам. То е… вече нещо съвършено сложно, на ръба на възможното за изпълнение и възприемане, много крайно. И като израз, и като звукови състояния, и като техника на свирене. Може би затова не го и пиша. Мечтая си да напиша една такава свръх-комплексна, апокалиптична пиеса от рода на чудатите оркестрови мастодонти на Аурел Строе[1] или симфониите на Виеру[2]. Виеру казваше навремето: ако искате да напишете нещо, което да смае света и да го преобърне, спрете се, още преди да сте започнали! (смях)
Въпрос: Не мисля, че пробваш със смайването. Колкото до преобръщането на днешни нагласи спрямо новата музика, направил си повече от посилното.
Отговор: Но лошото е, че изгубих регулярността на писане. Не съм писал ноти сигурно от две години. Даже не съм преписвал нищо. И задачи по хармония не съм писал. Връщането на механиката ми коства все по-голямо напрежение. Струва ми се, че отговорността става все по-голяма, когато сядаш да пишеш. Впрочем, винаги съм се пазел от това – да си „набия ръката“. Виеру например има големи съчинения – и опери, и симфонични, но между тях пишеше и къси, пиески. Великолепни! Всяка с някакъв проблем вътре, с различни композиционни задачи или с нещо особено като образ… При него имаше композиторски континюитет. Беше в готовност винаги да работи. Паул-Хайнц (Дитрих)[3] също. Пише все големи неща, а е доста над 80-годишен! Искат се сили и да седиш на стола даже, да се протегнеш към левия ъгъл на партитурната страница.
Въпрос: Ти си млад, не че те сравнявам
Отговор: А има и нещо друго, някаква моя си идиосинкразия. Все повече ми изглежда абсурдно да пъплиш по листа, изпълвайки с ръка един всъщност цялостен обем време. Това несъответствие между цялостното преживяване, което е завършено, и старателното изписване на символи, които са void, празни, цялото това комично копаене нота по нота… Това ми изглежда все по-странно – още повече, ако е голяма партитура. Това противоречие ме прави нетърпелив. Да не забравяме, че последните композиции на Ноно не бяха фиксирани в писмена форма – Postpraeludium III и Decouvrir la subversion. Те съществуват само веднъж.
Въпрос: Може би си фиксираш отделни фрагменти. Като художниците – ръка, лице, израз…
Отговор: Имам май само една композиция, не, две, на които съм правил скици – някакви идеи за пропорции, отделни фигури… Другите са писани последователно от началото до края. И след първата третина ми става ясно накъде отиват нещата. Или не отиват. Празнотата на нотния лист задължително участва в музиката ми като част от „концепцията“; с времето участва все повече. (смях)
Ако нямам неизвестни по пътя, за какво да пиша? Често имам усещане дали тая композиция ще я завърша, или не. Ако ми стане безинтересна, не я завършвам. Композирам, разрешавайки загадки.
Въпрос: Много ли са такива, не си го разгласявал?
Отговор: Много. Доведени доста напред, до белова вече. Да, понякога ми вършат работа. Дори взимам цели откъси от тях, но за разлика от познати теб автори не ги лепя като гербови марки. Заимстваното е разтворено в нова фактура. Никой, освен мен, не може да го познае. Това са си мои вътрешни сигнали и, така да се каже, окуражавания. Аз имам много подобни вливания от една композиция в друга, не знам, може би това у Булез ми е направило впечатление: той нали непрестанно пролиферира, слага, така да се каже, калеми от стара композиция в нова, доразгръща ги, прецизира ги, кара ги да поемат нова посока. Става нещо като континуитет между нещата. В последните си пиеси винаги имам някакъв фрагмент от предишна композиция – нещо, което е било начало или преход някакъв, става край на следващата… Защото мястото му е там! Но виж, това не е кръпка, то прораства…
Въпрос: Консеквентност. Съвсем логично. Нямаш начин да избягаш от себе си. Да станеш Анти-Драгомир.
Отговор: Ако е консеквентност, то е от по-сложен вид от тази, която е необходима за простото възприемане на нещата. А и чакай, какво е Драгомир, това никой не може да знае. Самият аз също не знам.
Въпрос: Отсрещните, ние, които те слушаме, най-нахално си въобразяваме, че може би знаем какво е Драгомир. И без да те питаме, сме убедени, че няма да яхнеш тъй избуялата линия на „българщината“.
Отговор: Нямам такава техника. (смехове) Нямам този интензитет. Не, кръвта ми не е толкова южна.
Въпрос: Обаче виждаш как медията произвежда бум от тази линия. Твоята едва ли ще попадне в интереса й. Пука ли ти?
Отговор: Честно казано, пука ми.
Въпрос: Някъде срещнах фразата ти: „Да твориш в безнадеждност е по-добре!“.
Отговор: „Фраза“! Ами фраза е! Поза словесна, за да се харесва.
Въпрос: /На/дали очакваш пълен комфорт, за да твориш!?
Отговор: Не, не го искам. Не искам да пиша вече. Не ми се пише. Не смятам, че нещо съществено може да се направи. Не ми е интересно.
Въпрос: Ама ще ти стане, сигурна съм
Отговор: Ако ми стане интересно, ще напиша нещо. Не ми се и дирижира толкова. И двете неща съм ги правил… Андриан не пише, Цветана не пише, тя и не свири… почти. Божидар също почти не пише. Устволска[4] какво казва – „Сочиняю, когда имею на то милость“. Да не би да имам някакъв дълг към нотните листи, които съм си купувал?
Въпрос: Прощавай, това звучи като оправдание… Този не пише, онзи не свири, аз какво.. „не имею на то милость“?
Отговор: Току-що казах – не ми се пише. Истинският мотив е в това, че на човек не-му-се-пи-ше вече. Не че не може. Ти си написал определен брой неща и… все нещо можеш да довършиш, нали?
Въпрос: Може пък да ти липсва глад, публичен. За твоята музика, както я чуваш и въобразяваш, дори без да я изписваш?
Отговор: Не. Няма. Да не би да искаш да се разиграе сценариото „да те жадувам ааз, да те жадуууувам…“ Моля ти се!
***
С тази насмешливо-горчива реплика бяха преустановени опитите да провокирам интереса му към продължаващо композиране. Като поглеждам, явно наистина съм била крайно досадна за човек, по някакъв начин висящ над кръстопът, за когото човъркането в душата му дали ще пише, или не, най-малкото е неуважително. Пък и той, от своя страна, дори не спомена за една вече витаеща в мисълта му идея. Може би все още смътна, но не случайна.
Няколко месеца по-късно имаше премиера.
Струнен квартет с название „… van…“.
Едва ли загадка за онези, които познават
негови заглавията от рода „…Opera
Instabile, voci invisibili…“ (Ансамбъл Решерш) или
„Cantata ІІ „Bedřich van Beethoven“ (Росен Идеалов),
където впрочем ни опера, ни кантата ви
се явяват според общоприетото разбиране.
Не беше за учудване и това, че е поверил
новото си творение в ръцете на Квартет
„Фрош“: Негина Стоянова, Петя Димитрова,
Мария Вълчанова, Виктор Трайков.
Тези музиканти вече бяха доказали
особения си афинитет към избрани
български композитори. Васил Казанджиев,
Петър Керкелов… Естествено беше да се
появи името Драгомир Йосифов. Има си
едни закони на взаимно привличане, които
няма да обсъждаме тук. По-важното е, че
първото изпълнение на фестивала
„Мартенски музикални дни“ в Русе
предизвика известен наплив от коментари,
рецензии… Хм, не толкова каквито
заслужаваше. Казвам го постфактум, тъй
като си забраних да чета, слушам репортажи
или записи от всякакъв род, докато не
докосна на живо плътта и духа на квартета.
Случи се през април 2017 г. Бях едновременно
поразена и въздигната. Помислих, не,
почувствах, че не бива да се доверявам
на предварителни нагласи. Тук, в този
квартет, вече не беше дотам важно какво
Драго е „кодирал“ в тъканта му. Звукът
на „Фрош“ свидетелстваше за спонтанност
и доволстване, затова и вътре в себе си
чух „… van…“ като най-пречистен
непреднамерен изблик. За личност, така
сложно организираща връзки, идеи, знаци,
образи, послания от минало и провидяно
бъдеще, е рисковано да наречеш най-новата
му пиеса спонтанна.
Позволих си го.
И
помолих Драгомир Йосифов да продължим
нашите разговори, чието начало датира
повече от година. Ден след концерта на
Валерий Гергиев през май, вече говорихме.
В забързан каданс му припомних негови
думи: „повече няма да пиша… имам
идиосинкразия… няма глад за такава
музика…“
Въпрос: Да не би да се е появил междувременно?
Отговор: Глад не се е
появявал, появи се съвсем конкретен
повод. Негина Стоянова, примариусът на
Квартет „Фрош“, ме помоли да напиша
квартет. Това беше още през пролетта.
Бях ѝ казал, че имам един стар квартет,
но тя ме помоли да напиша нов. Помоли
ме, не е настоявала. Но след това нещата
приеха вече по-конкретна форма. Те
(„Фрош“) щяха да имат концерт
на Мартенски дни и Ива (Чавдарова) каза,
че иска непременно да има нова пиеса от
мен в програмата. Със свойствената си
деликатност ми показа, че не е лошо да
напиша нещо най-после. След това пък…
не мога да си спомня вече какво се появи.
А, да, след това от Радиото ми казаха, че
искат да го изпратят на Трибуната на
композитора. Дори Радиото ми го поръча
тоя квартет. Съответно ми го платиха. И
вече имаше уговорена дата за студиен
запис. Освен това Светлина (Терзиева) даде
три участия на квартета в рамките на
сезона на Филхармонията и пак там
включиха този концерт, на който си го
слушала през април. Натрупаха се толкова
много обстоятелства и аз трябваше да
го напиша този квартет.
Още повече, че
имаше и финансова зависимост поради
поръчката. И редно беше да го напиша.
Отлагах
много дълго.
Имам всъщност преди този
още четири квартета. Първият се казва
„Наблюдения“, сега като го гледам,
трябва да се казва „Взирания“ май.
(смях) Той е написан 91-а или 90-а
и го свириха тогава на един от първите
концерти на ДНМБ. Оттогава не е свирен.
По-късно в Германия, във Виперсдорф му
правих нова редакция, след това Нели
Кулаксъзова (Издателство „Музика“)
го издаде. Тоест, той е написан, редактиран,
свирен веднъж, но е издаден; има хубава
зелена корица. Вторият квартет беше
една композиция, която започнах да пиша
година по-късно, 92-а или трета. До голяма
степен е повлиян от Лигети, от
Втория му квартет – тогава го бях
чул и бях видял партитурата. Една моя
композиция, която няма край. Има някакви
неща, които и сега намирам за оригинални,
обаче не са; доста е хаотичен… Мислех
си да го използвам – хем да не „седи в
гроба“, хем от трупния материал да
направя нещо ново и така да не си давам
много усилия да измислям. Няма да съм
изключение сред българските
композитори.
Идеята за Бетовен ми
стоеше в главата дълго време.
Дълго
време, откак започнах да си чета като
роман квартетите му. Седна, стана, возя
се в автобус, в трамвай, някъде чакам
нещо – и си ги чета… Защото Бетовен
значи квартет. Квартет – това е Бетовен.
(пауза) Или Барток. Но не ми беше
ясно точно как Бетовен ще влезе в тая
игра. Вече, Слава Богу, за разлика от
по-младите си години, не пиша, не пробвам
нещата на хартия, а ги проигравам в
главата си. И ги отхвърлям. Представях
си една композиция, нещо като комбинация
между Палестрина и Бетовен. Това разбира
се, е свързано с Heiliger Dankеgesang eines
Genesenen, Благодарствената песен
от опус 132. Не, това след Бетовен просто
друг не може да го напише! Барток го е
повторил във втората част на Третия
клавирен концерт. Значи ти, ако си
трети, вече няма смисъл да го правиш.
Tertium non datur. И все пак, аз
съм толкова благодарен, че тази
Благодарствена песен съществува,
че нямаше как тънко було от благоговението
ѝ да не се простре тук-там върху моя
квартет. Който също в някаква степен е
благодарствена песен към набраздения
и отвеян Лудвиг ван.
И други различни
неща.
Сетих се за Ombresна
Андре Букурещлиев /…a homage to Beethoven for
string orchestra/. Изпълнени бяха на първия
концерт на Дружеството, горе в Галерията
за чуждестранно изкуство. Там подходът
на Букурещлиев е различен – някакво
неясно Beethoven–фондю, меланхолично-мъглява
музика, харесвам спомена за тази пиеса,
но това стои далеч от мен. И така,
най-най-различни обиколки и приближения
имаше около Бетовен. Реших, че единственото
нещо, което може да се направи, това е
не да се „надстроява“ над Бетовен, а
да се редуцира, да се омаломощи тази
музика. Да се реже, да изпосталява тази
фактура, да се свежда до… до знак или
до сън! До невма или йероглиф, който
съдържа не само Бетовен, но и теб самия.
Именно това редуциране оголва абсурдната
изразна и структурна мощ на Бетовен,
като че ли неговия сенилен музикален
приапизъм! Кому понятен, кому не, но поне
за мен това си има значение като фундамент
на композицията. Или е сигурен фундамент.
Навремето Любен Ботушаров беше рецензирал
монографията на Мейнард Соломон за
Бетовен, споменавайки, че книгата се
намира преоценена по разни будки.
Завършваше така: „Купих си я на истинската
цена; друго си е да имаш пълноценен
Бетовен!“. Е, и аз исках така: не вайкания
по загубения великан, а радост, че и той,
като Ленин, е винаги с нас. (смях)
Освен това си мислех и за тая страховита композиция-колаж на Кагел Лудвиг ван[5]. И филмът, с комично и затрогващо възрастната Ели Ней [6], и самата музика. Известно е, че той там изследва медико-акустически отпадането на Бетовеновия слух. Какъв е редът на изчезването на честотите и на височините, които той е чувал. Как слухът се разпада, а въображението се въздига.
Всички тия неща се събраха като идеи, но в крайна сметка дори не ги погледнах. Аз така живеех със спокойствието, че имам нотите на моя Втори квартет и ще спастря нещо от него. Като седнах да пиша, разбрах, че нищо няма да стане от тая работа. Просто толкова време е минало, че това е невъзможно да се спаси, няма как. Даже цитатното потпури, на което много разчитах. И се наложи все пак да съчинявам ново нещо.
Аз пиша в една тетрадка, един бележник,
подарен ми от Рада (дъщерята), много
хубав. И това не са схеми, това са някакви
фантазийки… не е композиция, а
паракомпозиция. Един вид невъздържана
карикатура на това, което евентуално
ще облече строгия сюртук на опуса. Имам
нужда от такъв предварителен нихилизъм
и необуздано фантазиране. Как се
разпределят части, какво след какво
следва, кое върху кое се наслагва,
описания, шеги, абсурди… И това го
описвам с думи, не с ноти. Тук-там драсна
някое петолиние, пиша по две-три ноти.
Това е по-скоро литературно занимание,
както анотациите на Станислав Лем към
ненаписани книги („Идеалният вакуум“,
рецензии на несъществуващи книги).
Така, играех си.
Малко преди Коледа
седнах да пиша. Аз обикновено много се
старая при краищата. А началата ми са…
случайни, трябва да започне някак (Лазар
косвено ме критикуваше за това). И
обикновено започвам с пауза. Този квартет
също започва с пауза, което е, първо,
знак за внимание, и второ – събира моите
колебания и напрежение преди скока в
звука. И е някак си част от идеята, че
музиката се появява внезапно, винаги е
ex abrupto, но никога ex nihilo – в
паузата се е сгънала цялата история на
звука. Музиката винаги изненадва; мен
– и досега. Аз отлагам звуковото начало
и гледам да напрягам времето, преди да
започне пиесата. Даже специално бях
помолил тези прекрасни музиканти на
„Фрош“, щом утихнат шумовете в
залата, в най-най-последната част от
секундата, да вдигнат инструментите и
да започнат. Те вече музицират в тая
тишина. Началната тишина се появява
често в курса на музиката тук – нещо
като банер, който символизира, по-точно
– показва, глухотата на Бетовен като
щастие.
Написах бързо квартета, относително
бързо. Едни хубави листи си бях донесъл
от Мюнхен, добре отлежали вече пет
години, патинирани. При всяко ходене в
чужбина си купувам листи и те са се
насъбрали вече. Ще ги завещая на някой
млад компонист, дето пише много. Тя е
хубава хартия, такава жълтеникава, in
quarto формат. И написах квартета.
Той
е завършен на рождения ден на Петър
Керкелов, на 18 януари.
Двайсетина
дена. Разбира се, това не означава, че
всеки ден пиша, на ден пиша по 10 минути.
Или вечер най-вече. При пуснат телевизор,
сериалът „Кости“ върви и аз си пиша.
Противопоставяше ми се ръката отначало,
защото не съм писал ноти от много време.
Хайде, викам си, остава и да пиша грозно
като Ван… След това ръката се подчини.
Да, вървеше относително бързо. И почти
без колебания. Имах няколко готови
момента, за които знаех, че ще влязат в
квартета, ще заседнат някак в потока на
непосредствено съчиняваното. Със самия
край имах много работа; пиесата трябваше
хем да свърши все пак, хем да прекъсне
в известно недоумение и лекота; нещо
като обединените подписи на Ван и моя.
Беше абсолютно сигурно, непоколебимо
сигурно, че ще използвам Осма симфония
на Бетовен. То е и като знак за концерта
миналата година, който у мен остави
хубав спомен – с Осма симфония, с
Филхармонията, пък и аз много обичам
тази симфония.
Модулацията от фа-диез
минор във фа мажор във финала за мен е
едно от абсолютните чудеса на
музиката.
Това, разбира се, не съм го
използвал, защото е подпечатано от
Бетовен и край! Никой не може да направи
повече. Не бива!
Въпрос: Получаваш разбиране, мисля, усети се в камерната зала България.
Отговор: Публиката беше много… много добра към мен. Така беше и в Русе…
Въпрос: Не се съмнявам. Въздействието е твърде изчистено. Същевременно твърде наситено. Криптиран език? Ти казваш – който може, да го разбере. Но едва ли държиш на абсолютно разбиране, един вид да бъдеш дешифриран: тук чувам еди-какво-си, там …
Отговор: Не, не, не. Това
са неща, които са били важни преди всичко
за мен, когато съм го строил. Въпреки че
бих обяснил детайлите, препратките,
връзките. Това е „подбутване“ на
възприятията в определена посока. Защото
все пак мисля, че квартетът… носи
асоциативен въздух. Човек може, а може
би и трябва да си представи повече неща,
отколкото тези, към които бих насочил
чрез „указанията“ си. А аз, естествено,
си представям още повече неща, по
асоциативен път квартетът расте и
асоциативният му обем далеч надминава
жалкия му 9-минутен хронометраж. Квартетът
е нещо като „шепоти и викове“, унесите
на Бетовен и гневните му озарения. (Аз,
впрочем, също съм избухлив. За изблиците
на Бетовен има свидетелства; на моите
– уви, свидетели.)
Това също е някаква,
как да кажа, такава … основана върху
културата пиеса.
Въпрос: Хм, нещо повече?
Отговор: Това не са природни звуци, това е… това са звуците на културата. Културата си има някакъв свой звук, някакви свои сили. Ако човек е решил да живее в култура, той трябва да бяга назад към нея, едно непрестанно бягащо убежище: Назад към културата, до това стигнахме днес. Възможно е човек и да не обича своето „ранчо“, да не обича смокове да вият около него хоро и неща от рода на „Ах, как си почивам сред природата“. От какво си почиваш, от културата ли? Съществуването в нея е и обременително, разбира се, но аз не мога да избягам от него. Аз често слагам културни капани и шеги в пиесите си, впоследствие се оказва обаче, че не са шеги. Не са закачки, имат по-сериозно значение.
Това тръгва от Бернд Алоис Цимерман – сложното болезнено обитаване на много пластове в едно и също време. И жизнено необходимо в същото време. Цимерман… от момента, когато Божидар Спасов ми пусна Концерта за чело и оркестър, втория концерт en forme de pas de trois (Concerto en forme de pas de trois), усетих, че това ме променя ужасно. То някак си ме беляза много силно.
Въпрос: Ще ми се да кажа, че по подобен начин ти бележиш една такава среда (да, тя не е широко социална, но тя е една стабилна среда, много наясно за това какво се случва). Мога да почувствам на всички твои концерти тази среда.
Отговор: Като казваш
среда, си мисля, че всъщност всички тия
културни знаци, за които говорих –
псевдо-Бетовен, цитат и от края на втора
част на Лирична сюита от Берг, Осма
симфония на Бетовен и така нататък…
Едни речитативи, покъртителни във
внезапната си, поглеждаща право в очите
ти жалост от първа част на опус 132. (пее) С
всичко това по някакъв начин пускам
машината на асоциациите. Но всъщност
не това най-важното. Най-важното е, че
има определен звук, точно звукова среда,
създадена от звукови клетки, която човек
може да обитава, ако реши. Което по
някакъв начин измества и променя
пространството. То се променя рязко и
смущаващо, внезапни приближавания и
отдалечавания, различен ритмически
zoom, регистрови протягания… Това
си е и моя ритмическа техника впрочем,
ама няма да я обяснявам сега, нещо като
известните ходове на дървояд на Айнщайн.
Те се отнасят до времето, разбира се. Но
тук времето е доста малтретирано, то е
накъсано, начупено, усукано, умножено
по себе си, изкривено е това усещане за
време. Пространството е многомерно в
този квартет. Има звуково пространство,
което даже на мен, като го слушам, не ми
е зле.
А и много
хубаво го свирят. Истински.
Това
е… Толкова рядко е да усещаш, че нещо е
било истинско, с пълно потъване. Много
щастлив съм най-вече от това. Отидох на
първата репетиция, малко несигурен –
най вече в себе си. Негина правилно ми
каза: „Ти можеш да го издирижираш
квартета и на концерта, можеш всичко да
ни обясниш, но той трябва да стане наш,
а това няма как да дойде отвън!“. То
трябва да дойде отвътре, между тях. Точно
така е. (мълчи)
Направиха го чудесно. Това е трудна пиеса, и ансамблово, и всякак е много трудна. Но очевидно има нещо, с което тя им се отблагодарява за тия усилия, защото я свириха с удоволствие, без скърцане на зъби. Много ансамбли свирят нова музика. Защото са обещали, защото това им е работата, защото нова музика трябва да се свири…
Въпрос: И сега…
Отговор: Сега ми се пишат квартети, но няма да имам сили. Пък и радиото няма да ми ги плати (смях). Интересното е, че квартетът предлага повече възможности от оркестъра. Човек като пише за оркестър, комбинациите горе-долу са предвидими. За да направиш нещо непредвидимо, трябва да тръгнеш срещу цялата акустика на това звуково тяло. И става Лахенман[7], а Лахенман има предостатъчно. А ако се поддадеш на стандартите, просто излиза една такава картинка „а-ха, тук виждам една брезичка, тук мечка“ и т.н. – Шишкин, добър художник. Медведи в лесу…
А квартетът е не изчерпан в това отношение и могат още много неща да се въобразят. Ето, Фърнихоу[8] какви чудеса измисля за квартет.
Въпрос: Теглиш към звуковата среда. Аз обаче мисля за средата.
Отговор: А, среда няма!
Въпрос: Няма ли?
Отговор: Няма! Средата можем да я видим. На концерти. Можем да видим липсата ѝ.
Въпрос: Вечно против мнозинството…? Единак?..
Диригентската ми работа ме е поставяла винаги във…, вярно е, в сложно положение. Значи – или един спрямо глутница, или част от глутница. Така е.
Въпрос: За това говорим…
Отговор: Иначе най-много обичам да седя в къщи.
Въпрос: …но ако го пренесеш в много по-широка перспектива?
Отговор: Не, не. Не обичам. Това са комсомолски занимания. Човек, докато е съвсем малък, обича да е с батковците. По-късно с каките. Да е с някого. После това омръзва. Не, мисля, че не съм бил в такива компании. Тоест в компании съм бил, но в такива „творчески колективи“ – не.
Въпрос: Не се прави, че не ме разбираш
Отговор: Не, не разбирам. Как, каква глутница. Композиторска глутница ли? Както пише Далчев, „стадо лебеди“.
Въпрос: Драго! Аз чета твоите статуси.
Отговор: И?
Въпрос: Постоянно си контра, ироничен, към себе си също
Отговор: А, това е фейсбук, това са фукни някакви. Ха! Много често лъжи или езикови игри. Създавам някакви капани, хващам хората в тях. Нали и главен асистент съм бил, та това е вероятно изследователски рефлекс…
Въпрос: Не са лъжи, провокации са.
Отговор: Е, може би не лъжа. Не знам сега. Човек не може да знае. Фейсбук е нещо ужасно. Аз днес смятам да не влизам, защото знам, тоест предусещам цялата тая еротика, която ще се излее около концерта на Валерий Гергиев.
Въпрос: Ясно, че дори дирижирането понякога е самотно занимание…
Отговор: То е предимно самотно занимание.
Въпрос: …но композирането е съвсем.
Отговор: Не знам, аз седя, седя, седя, чета си, гледам си ноти, разговарям с хората. Иска ми се това нещо, тая самота да я уплътня. Тоест не самота, ами такава изолираност. В неопределен кръг, който с течение на времето става все по-определен. Да видя пък как нещо може да се напише.
Понякога човек иска, може би на по-млади години (ох, аз пък като някоя дърта кокетка на 50 години вече говоря за по-млади!)… Хрумна ми една изключително важна мисъл, която забравих. (смях от сърце)
Въпрос: „Понякога на човек му се е искало…“ (припомням)
Отговор: Хааахаха, много беше умно, обаче го забравих, Слава Богу.
Въпрос: Сети се, чакам…
Отговор: Да. Когато човек започва да пише или когато започва да дирижира, ограничавам в нашия бранш това разсъждение, основният подтик е да изкара себе си навън. Да се покаже. Да си дари безценното сърце, като Данко – така да ходи и след него тълпи, а той да осветява пътеката. С течение на времето – това за композицията е интересно, но за дирижирането е по-интересно – все повече оставаш сам. Все повече е обратното. Все повече искаш някак си, ако може, да абсорбираш света и да си го преработиш, да го затвориш в себе си. Естествено, че това има нужда от акустически свидетели, някой да го чуе. За да съществуват в тая форма – времева и пространствена, композицията и дирижирането акустически трябва да се чуят. Искам да кажа това нещо – да, както метахармониите на Жан Тенгели, когото аз много обичам: виждаш един куб, метален, някакъв край от ауспух, който може би е ауспух. Нещо, колелце от спица, което подсказва, че това не е куб, това е една кола, която е сплескана. И така е направена кола и не-кола едновременно, това и не-това. Жан Тенгели винаги много ме е вълнувал. Изкуството му и целият тоя подход. Та нещо такова става и с течение на времето, когато пишеш. Нещата стават все по-непрозрачни. И в същото време – абсолютно прозрачни. В най-добрия случай ставаш непонятен за себе си и неочаквано понятен за другите. Не изкарваш себе си, защото да си показваш вътрешността, това, първо, не е красиво, второ, не е интересно; вътрешностите на хората общо взето са едни и същи. Напротив, точно тази линия, този фронт между теб и това, което ти не си ти. Може би това е мястото, в което се появява една композиция. Така е и при дирижирането. Ти – и тези, които по условие не са на твоя страна и не са твоите хора. Тая сладка приказка, че, видиш ли, ние заедно правим музиката и така нататък, не е вярна, убедих се вече. Има един момент на преодоляване на чуждостта, на някакво спонтанно съчувствие и съдействие между едната и другата страна, тогава може би се появява музиката. Такива моменти рядко долитат, редки птици са те.
Това е за Квартета… Да вмъкнеш в себе си това, което е около тебе. Да го затвориш в твоята си клетка. И след това евентуално да го покажеш. Тук чувства, преживявания, такива неща няма. Тази музика си е par excellence реализъм.
Въпрос: Няма да ти повярвам…
Отговор: Не, не, може би има, но който иска – да ги търси.
Въпрос: Но пък ти охотно пускаш в твоята си клетка външни..
Отговор: За Квартета ли говориш?… Пускам ги в клетката, за да ги изям, хахахахахх…
Въпрос: Говориш предимно за други композитори, сякаш избягваш себе си
Отговор: Е как? Та аз
говоря само за себе си. Чрез другите.
(смях)
Какво да говорим сега. Животът
ми е прекрасен! Имах честта да работя в
БНР. Там нещата се развиват винаги от
добро (както при соцреализма), от добро
към прекрасно. Вече от прекрасното
накъде ще отиде, не ми е ясно. Може би
пак ще се върне на добро. Щастлив съм.
Аз се справях много добре, особено докато
работех в БНР, имаше среда, за която ти
все ме подпитваш. Там получавах трудово
възнаграждение, ДМС. Също и купони за
храна и такива… работно облекло –
фракове, ръкавели атлазени, престилка.
След това се докоснах до чудния свят на
Софийската филхармония; сега съм в
Пловдив и се чувствам много добре в
айляка, в компанията на Петьо Керкелов
и неговите приятели и насред Opernwelt;
малко като Алиса в Огледалния свят.
……
[1] Аурел
Строе (1932, Букурещ–2008, Манхайм), румънски
композитор и музикален педагог.
Б.р.
[2] Анатол
Виеру (1926, Яш–1998, Букурещ), румънски
композитор, музикален теоретик и
педагог.
[3] Паул-Хайнц
Дитрих (р.1930), германски композитор.
[4] Галина
Ивановна Устволска (1919–2006), руска
композиторка.
[5] Маурисио
Кагел (1931–2008), аржентинско-германски
композитор, диригент, либретист, режисьор.
Един от филмите му е „Лудвиг ван“,
създаден през 1970 г.
[6]
Ели Ней (1882–1968), германска пианистка,
известна интерпретаторка на Бетовен.
[7]
Хелмут Фридрих Лахенман, (р. 1935 г.),
германски композитор и преподавател.
[8]
Брайън Фърнихоу (р.1943, Великобритания),
композитор и педагог, известен с големите
технически предизвикателства, които
поставя пред интерпретаторите.
(край на цитата)
Драгомире – онемявам като чета тия редове сега, желая ти най-сърдечно крепко здраве и нови сили да продължаваш това велико музикално и литературно дело, което извършваш до сега.
Едно последно съобщение: както е известно, от няколко години Драгомир Йосифов е хормайстор на Пловдивската опера. Той ръководи хора на този оперен театър много успешно (няма да цитирам отделни заглавия), но големият му опит като хоров диригент преди всичко от дългогодишната му работа с Хора на Българското радио дава отражение върху всички нови постановки в Пловдивската опера.
Цитирам по-долу интересна статия-предаване по Българска телевизия през юни 2019 г. при откриване на „Опера опен“ в Пловдив, където в дискусията взема участие и Драгомир Йосифов. Ето адреса на линка, чрез който може да се слуша и гледа подготовката на този важен фестивал в Пловдив именно в годината, когато Пловдив стана „Европейски град на културата през 2019 г.“:
https://www.bnt.bg/bg/a/gala-otkrivana-na-opera-open
За много години, скъпи приятелю! Честити 54 години!
…………………