Elisaveta Yovovich

Преди 121 години е родена легендарната българска певица Елисавета Йовович

Драги приятели на оперната музика, през първата година на „новия“ 20-и век, на 23 март през 1901 година е родена една от най-известните оперни певици на България в първите десетилетия от зараждането на това изкуство там – сопранът Елисавета Йовович, която е оставила светли спомени както с певческите си постижения и педагогическа дейност, така също и с не леката си съдба, сполетяла я чрез брака си с една личност, която по политически причини е изпаднала в немилост след 9 септември 1944 г. Това е било причина кариерата на Елисавета Йовович да протече съвсем не така, както може би е трябвало да бъде.

Понеже на рождения й ден 23 март е роден и друг голям български певец – тенорът Никола Николов, за който пиша също статия, от 2017 г. пиша статиите си за Елисавета Йовович три дни по-рано – на 20 март.

Колкото и да не вярваме в чисто предполагаеми условия за дадено събитие, случаят с Елисавета Йовович е твърде интересен и искам да споделя още в началото с вас това, което съм научил от пресата по този случай. Ето един цитат от изказани мисли на една русенка – г-жа Марийка Марашвиева, пубикувани на 19 октомври 2012 г. във връзка с нейни спомени за историята на „Бялото братство“ на учителя Петър Дънов в Русе:

„През 1949 г. Тодор Маринчевски от София постъпи в операта в Русе. За някое време и Пейчо Бояджиев от София беше постъпил в операта в Русе, но беше уволнен. През 1950 г. Илия Филипов беше постъпил също в хора на операта, след като национализираха сладкарницата им. Цветанка Малджиева се беше омъжила за него. И тъй в русенската опера работеха няколко души приятели, които при някои празници вземаха участие в литературно-музикалната програма на Русенското бяло братство. С тях понякога идваха и някои певци и певици.

Между тях беше една изтъкната певица на име ЕЛИСАВЕТА ЙОВОВИЧ с хубав глас. Коронната роля на г-жа Йовович беше „Мадам Бътерфлай”. Тя е пяла в салона ни в Русе песните от Учителя „Вехади”, „Венир Бенир” и др.

В разговор с приятелите, както и с брат Петър Филипов г-жа Йовович е разказвала някои случки от нейния живот, между които и един спомен, който тя никога нямало да забрави. Г-жа Йовович се е запознала с Учителя още на млади години, била разговаряла с Него, при което веднъж Го била запитала, когато ставало дума на чие име да се нарича като певица, дали на името на баща си или на името на съпруга си. Учителят й казал, че е по-добре да се нарича на името на баща си. Тя Го послушала.

Минали години. Съпругът на г-жа Йовович бил станал народен представител в Парламента – Ковачевски. Когато дошла новата комунистическа власт в България, нейният съпруг бил затворен и след това ликвидиран, а нея изпратили на лагер с дъщеря й за известно време. При това положение, за да се освободи от лагера допринесло много обстоятелството, че тя се наричала на името на баща си, а не на името на съпруга си. По-късно тя се е наричала официално Елисавета Йовович – Ковачевска“.

(край на цитата)

Разбира се, за това пращане на певицата Йовович в лагер и освобождаването й, както и за певческата й кариера след това се пише и в официалните информации за нея, доколкото такива има, понеже до 2017 г. в Уикипедия нямаше нейна страница на български език. За този период от живота й може да се прочете следното (печатна информация от 18 декември 2010 г. с автор Диана Коларова):

„Елисавета Йовович е родена на 23 март 1901 г. в известното зографско семейство Йовович от Самоков. Учи пеене в академията “Санта Чечилия” в Рим, която завършва през 1927 г. Завърнала се в България, тя работи в Софийската опера. В годините на творческия си разцвет става жертва на комунистическата диктатура. Съпругът й Божко Ковачевски – известен адвокат и депутат в Народното събрание е убит от “Народния съд”. Певицата е интернирана във Враца, а после в Русе и в Стара Загора. Тя допринася много за развитието на оперните театри в тези градове. Елисавета Йовович работи до края на живота си във Франция, където умира през 1996 г.“

(край на цитата)

Тук трябва да споделя, че през 2016 г. на 23 март писах статия за Елисавета Йовович във връзка с кръглия й рожден ден – 115 години от рождението. През 2019 г. наново препрочитах написаното, тъй като исках пак да напиша статия за нея и търсих в Интернет нови данни. Зарадвах се, че след толкова години най-сетне за нея има Уикипедия-страница на български език – сравнително подробна, с описание на целия й репертоар, като също е дадена и годината на смъртта й във Франция – 1996, без да се посочи точната дата. Цитирам тази страница, тя е съставена наскоро и вероятно има редица подробности в нея, които не ми бяха известни до 2017 година.

Елисавета Йовович е родена в София на 23 март 1901 година. През 1924 година завършва Музикалното училище като ученичка по пеене на Пенка Тороманова, като през последните две години от обучението си стажува в Народната опера. Артистичния си дебют прави на 16 април 1924 година с главна роля в операта „Миньон“ от Амброаз Тома.

По-късно същата година Йовович заминава за Италия на специализация и през 1927 година завършва в Римската консерватория „Санта Чечилия“ майсторския клас на Пио ди Пиетро. По време на специализацията си изпълнява ролите на Слугинята в операта на Джовани Батиста ПерголезиСлугинята-господарка“ и на Мими от операта „Бохеми“ от Пучини. От 1927 до 1928 година Йовович прави нова специализация в Париж. След завръщането си трайно се установява в София.

От 1937 до 1942 година паралелно с участията си на софийската оперна сцена, Елисавета Йовович има няколко чуждестранни гастрола в оперни театри в Югославия, Чехословакия и Германия.

Следват тежки години за певицата и семейството ѝ. Съпругът на Йовович, Божко Ковачевски – адвокат от Кюстендил, депутат в 25-о Обикновено Народно събрание от партията „Млада България“, е осъден на смърт от Народния съд. Певицата е интернирана във Враца, а впоследствие в Стара Загора и Русе. От 1945 до 1949 година е на щат отначало в Народната опера в Стара Загора, а от 1949 до 1952 година – в Народната опера в Русе.

Завръща се в Софийската опера през 1952 година като хоноруван асистент-режисьор и вокален педагог. През 1959 година е удостоена с орден „Кирил и Методий“ I степен.

През 1993 година излиза книгата на журналистката Елиана Митова „Моите срещи с Елисавета Йовович“. През последните години от живота си певицата живее и работи във Франция. Почива там през 1996 година.

През 2001 година дъщерята на Елисавета Йовович дарява на Националния исторически музей 75 експоната, сред които са костюмът на Виолета от „Травиата“ (от 1929 г.), афиши, документи и снимки на Йовович, както и маслен портрет на певицата, рисуван през 1933 г. от художника Кирил Буюклийски.

Репертоар

Ролите в репертоара на Елисавета Йовович са с подчертано лиричен характер. През годините се въплътява в образите на:

(край на цитата)

Както се казва по-горе, през 1993 г. в България излезе книгата „Моите срещи с Елисавета Йовович“, в която авторката и издател на книгата Елиана Кирилова Митова разказва в 64 страници редица епизоди от биографията и живота на певицата. Аз нямах тази книга, но през 2017 г. Елиана Митова стана моя ФБ-приятелка и ми изпрати по пощата тук в Германия няколко от своите книги с музикална тематика, между които и тази за Елисавета Йовович. Радвам се, че я имам, тъй като макар и да е само от 64 страници, в нея са описани редица епизоди от живота на певицата. При това г-жа Митова е имала редица лични срещи с нея до 1993 г. и написаното отразява личния поглед върху много събития от живота на Елисавета Йовович, споделени с авторката. Направих снимка на корицата, която ще приложа днес към моята статия.

Искам да цитирам само последната част от предговора към книгата (предлолагам, че изданието е изчерпано в изтеклите от 1993 г. почти 27 години):

„На юбилейното тържество в Софийската опера, когато отбелязвахме нейните щастливи 85 години, публиката не я пусна с часове да излезе от камерната зала. А две таксита отнесоха цветята у дома й. Елисавета Йовович живее в едно топло френско градче – Босолей, радва се на внучка и на правнук. Върху разказа за житейския и творческия й път работихме заедно във времето, когато много истини трябваше да бъдат премълчавани. Или четени между редовете на нейната чиста и съкровена изповед.

С тия уводни думи се надявам донякъде да компенсирам липсите. И да й благодаря за уроците по благородство и стоицизъм, които неволно ми даде, докато бяхме заедно.

20 март 1993, София – Авторката“

(край на цитата)

Аз прочетох книгата и намирам текста и някои снимки към него за много интересни. Снимките са от оперни изяви на Елисавета Йовович, например на стр. 13 – като Виолета в „Травиата“ (Русе, 1952 г.), Чо Чо Сан в „Мадам Бътерфлай“ заедно с баритона Михаил Люцканов. На стр. 14 има факсимиле на визитната картичка на маестро Георги Атанасов с думите: „На отличната Косара“ и подарена на певицата. На стр. 41 има нейна снимка като Виолета в „Травиата“, заедно с автограф. Последните две снимки са от 1985 и 1987 г. – първата при даване автограф на нейна снимка в София, втората в Париж в семейна среда. На предната корица на книгата има чудесна цветна снимка на Елисавета Йовович.

В други библиографски източници се намират отделни сведения за Елисавета Йовович, в които се признава нейното участие като една от изтъкнатите представителки на оперното ни изкуство в началните десетилетия на 20-и век. Ето кратък откъс от историята на Софийската опера:

„През 20-те и 30-те години се открояват имената на певци като ЕЛИСАВЕТА ЙОВОВИЧ, Цветана Табакова, Катя Спиридонова, Констанца Кирова, Събчо Събев, Илка Попова, Михаил Попов, Павел Елмазов, Михаил Люцканов, Георги Хинчев, Иван Петров, последвани по-късно от Надя Тодорова, Сийка Петрова, Любен Минчев, Евгений Ждановски и др. Много от следващите поколения певци усвояват от тях основните принципи на вокално и актьорско майсторство. Иван Вульпе полага основите на българската вокална педагогика.“ Когато става въпрос за участието на български певци и певици при предавания на Радио София, също се отбелязва в архивите на Радиото: „Тогава в Българското радио сътрудничеха примадоната на Софийската народна опера Мария Милкова-Золотович, големият оперен бас Михаил Попов, мецосопраните Ана Тодорова и Таня Цокова, баритонът Събчо Събев, тенорът Георги Велев, сопраното ЕЛИСАВЕТА ЙОВОВИЧ-КОВАЧЕВСКА и още цяла плеяда български певчески светила.“

(край на цитата)

Не липсват спомени и от провинцията: една музикална любителка от Велико Търново споделя преди няколко години в местната преса: „Модерният театър (сега Търговски център в началото на Самоводската чаршия) се оформя като предпочитана концертна зала. В нея изнасят концерти световноизвестните великотърновци Асен Вапорджиев, контрабасист, Боян Константинов, цигулар виртуоз, Никола Ст. Савов, флейтист. Гостуващи музикални дружества и инструменталисти радват великотърновци със симфонични и камерни концерти. Любимият музикален жанр на старостоличани обаче е оперетата. В града често гостува Софийският оперетен театър “Одеон” под ръководството на ненадминатия Ст. Македонски. В постановките редовно участва любимецът на болярите и техен съгражданин Асен Русков. На наша сцена се изявяват още обичаните и популярни звезди Мими Балканска, Тинка Краева, Вера Саръилиева – Станева, Ангел Сладкаров и много други. Оперетата завладява и ученическата самодейност. Млади таланти от Мъжката и Девическата гимназия подготвят и изнасят пред старостоличани “Наталка-Полтавка”, “Запорожци”, “Майска нощ”, “Цвета” и други. Прогимназиите също с успех превземат обичания от търновци жанр. Дори в началото на март 1935 година е обявена “Неделя на оперетката”, която поради проявения интерес продължава и през април. И учениците от началните училища не остават безразлични към европейското изкуство и изнасят пред гражданите “Двете пролетни царици”, грабвайки с доброто си изпълнение сърцата на капризните боляри.
С авторитет в столицата на Асеневци се ползва и операта. Гостуванията на изтъкнати оперни певци като П. Каролев (българският Шаляпин), Христина Морфова, чиято майка е от Велико Търново, ЕЛИСАВЕТА ЙОВОВИЧ, Славка Попова, Цветана Табакова, Хр. Златанов, великотърновката Тодора Кабакчиева и други обогатяват пъстрата музикална панорама в града. Чест за великотърновци е фактът, че от града излизат певци и музикални педагози със световна известност. Сред тях се открояват Богдана Гюзелева – Вулпе, Иван Петров, Катя Ил. Куртева, Спас и Венко Венкови и други, които покоряват оперните сцени във Виена, Париж, Ню Йорк, Охайо, Брюксел, Варшава…“

В историята на Русенската опера също се четат хубави отзиви (отразени от Огнян Стамболиев): „През 1949 г. в Русе се открива Държавната опера – тогава Русенска народна опера. Първата постановка, с която през есента на същата година тържествено се открива Операта, е Вердиевата “Травиата”. Диригент е Константин Илиев, режисьор проф. Драган Кърджиев, а художник Асен Попов. Първият Жорж Жермон е Кирил Кръстев, а в теноровата партия се представя Косю Лунгов. Основните изпълнителки на трудната главна роля са две: достолепната столична примадона ЕЛИСАВЕТА ЙОВОВИЧ, възпитаничка на Римската академия “Санта Чечилия”, командирована по политически причини от вожда Георги Димитров в Стара Загора и Русе, и младата и гласовита Брилянта Кеворкян, току-що завършила Консерваторията. И двете са много добри, певчески изрядни, музикални, елегантни, сценични, но въпреки това отстъпват на младата и неопитна Пенка Маринова – тя е чаровна, спонтанна и по-ярка актьорски от тях, а нашата публика винаги е предпочитала по-ярките артисти пред съвършените, но хладни вокалисти. Затова и нейната Виолета Валери веднага бива оценена високо от русенци, които започват да я следят във всяка нейна изява и скоро тя се превръща в любимка, в звезда.“

Да се върнем в първите десетилетия на 20-и век и проследим пътя на Елисавета Йовович. За нея в началото на 30-те години музикологът Иван Камбуров пише:

„Тя завършва Втора софийска девическа гимназия и Музикалното училище – пеене при г-жа Пенка Тороманова-Радева и пиано при г-жа Агура-Георгова. Получава стипендия по музика и заминава през 1923 г. за Рим, където завършва с отличие Кралската музикална академия „Санта Чечилия“ при маестро Пио ди Пиетро. След завръщането си през есента на 1927 г. дебютира с голям успех в Народната опера в „Миньон“ от Амброаз Тома. Оттогава е пяла в следните опери: Виолета в „Травиата“ от Верди, Маргарита във „Фауст“ от Гуно, Манон в едноименната опера от Жул Масне, Мими и Мюзета в „Бохеми“, Чо Чо Сан в „Мадам Бътерфлай“ и Лиу в „Турандот“ от Пучини, Неда в „Палячи“ от Леонкавало, Снежанка в едноименната опера от Римски-Корсаков, Агате във „Вълшебният стрелец“ от Вебер, Принцеса Немея в „Ако бях цар“ от Адам, Антония в „Хофманови разкази“ от Офенбах, Памина във „Вълшебната флейта“ от Моцарт, Татяна в „Евгений Онегин“ от Чайковски, редица роли в опери от български композитори, преди всичко в ролята на Княгинята в „Алцек“ от маестро Георги Атанасов“.

(край на цитата)

За следващи роли след 30-те години Иван Камбуров не дава сведения.

Във връзка с операта „Алцек“ през 2011 г. в София е имало оперно събитие, свързано с певицата Елисавета Йовович. Става въпрос за следната обява на Софийската народна опера: „Новият сезон в Софийската национална опера и балет ще започне на 7 и 9 октомври с операта на Маестро Георги Атанасов „Алцек“. Творбата е много вълнуващо преживяване, което се докосва до драматургията на 30-те години на миналия век, обясни на пресконференция за новия сезон директорът на операта проф. Пламен Карталов. „Това не е заглавие, което само по себе си се продава като “Аида” например, затова очакваме първите представления да бъдат посетени от най-изявените ценители, най-духовната част от новата българска публика“, допълни той.

„Алцек“ пресъздава епохата, когато хан Борис става цар и сключва мир с Византия. Тогава той приема християнската религия. Алцек е братът на хан Аспарух, петият син на хан Кубрат. Той се заселва в земите на съвременна Италия заедно със 100 хил. души по същото време, когато Аспарух е бил в България. В сюжета на операта Алцек обаче е вожд на болярите езичници, който е влюбен в княгинята, дъщеря на Борис. Тя обаче е отдала сърцето си на военоначалника Светлозар и двамата са приели християнството.

Операта е изключително музикално събитие, което не се е случвало в рамките на едно поколение. Поставена е за последен път преди 80 години. Смята се за крайъгълен камък на българската музикална култура. Забележителен е й факта, че е писана от Маестро Георги Атанасов в края на дните му. Няколко месеца след премиерата й той умира в Италия. Партитурата за операта е много стара. Клавирите са ръкописни. „Хубаво е един национален оперен театър да се открива с българско заглавие. За мен като диригент и композитор бе интересно да се докосна до ръкописа на маестро Атанасов. Работата ми отчасти беше на архивар“, коментира диригентът Григор Паликаров.

Главната изпълнителка в ролята на княгинята е оперната певица Любов Методиева. Нейната роля през 30-те години на 20-и век е пяла прочутата ЕЛИСАВЕТА ЙОВОВИЧ. Тя е единственият женски образ в спектакъла, в който има само една женска роля и 15 действащи лица – мъже. В ролята на Алцек се превъплъщава Ангел Христов. Диригент на хора е Виолета Димитрова. Концертмайстор – Ирина Стоянова“.

(край на цитата от обявата на Софийската народна опера)

Какво може да се каже още за Елисавета Йовович – освен ролите, изброени от Иван Камбуров, в репертоара й влизат още: Саломе в едноименната опера от Рихард Щраус,

Иродиада в едноименната опера от Жул Масне, както и редица главни роли в опери от български композитори, като Гергана в едноименната опера от маестро Георги Атанасов, Яна в „Янините девет братя“ от Любомир Пипков и др. Съгласно източници от други държави, на 16 април 1924 г. е нейният дебют като Миньон (Иван Камбуров пише за този дебют през 1927 г.!), а след завръщането й от Италия има втори дебют в София на тази сцена. По време на обучението си в Рим е имала гастроли в ролята на Мими в „Бохеми“ от Пучини. В годините 1927 и 1928 тя продължава специализацията си в Париж. След втория си дебют в Софийската опера тя има изяви в Рим между годините 1927 и 1932. После от 1937 г. до 1942 г. е солистка в Софийската опера, като има изяви в Югославия, Чехословакия и Германия. От 1945 г. до 1949 г. тя е била солистка на Старозагорската опера и между 1949 г. и 1952 г. – на Русенската опера (за този период от кариерата й вече писах в началото). След 1952 г. работи като вокален педагог и помощник-директор на Софийската опера.

Като вокален педагог Елисавета Йовович е оставила хубави впечатления в спомените на някои свои ученици. Ето два примера: Сабина Тянкова (родена на 25.05.1935 г. в Карнобат, починала на 22.07.1992 г. в София) е българска актриса, певица и литератор. Учи във филологическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски” и едновременно с това – пеене при именитата оперна певица ЕЛИСАВЕТА ЙОВОВИЧ. Работи като хористка и като актриса в Държавния музикален театър. Изцяло се отдава на актьорската професия, но не прекъсва и литературните си занимания. Кариерата й е белязана с ярко сценично присъствие и големи роли в класически оперети и мюзикъли. Завършва с отличие класа по актьорско майсторство на проф. Моис Бениеш във Висшия институт за театрално изкуство. Тогава публикува и първите си зрели творби, а композиторът Парашкев Хаджиев издава два цикъла песни по нейни стихове. Пише либрета за музикално-сценични творби. Книгата й „Стихове между ролите” е единствената й стихосбирка и е издадена след смъртта й. Съпруга на композитора Жул Леви.

Вторият пример е за 94-годишната певица и музикален педагог Мара Иванова (интервю на Румен Василев с нея в Берлин през 2009 година) – извадки от интервюто: Родена е на 24 май 1915 г. в Разград в семейството на лекар и домакиня (…) Преживяла е Септемврийското въстание, социализмa и падането на Берлинската стена. „Завърших консерватория, но продължавах да взимам уроци по музика. Гордея се, че бях ученичка на знаменитата за своето време ЕЛИСАВЕТА ЙОВОВИЧ. Тя беше се школувала в Италия (…) Не помня коя година беше, но научих, че ще има оперен конкурс в зала “България”. Аз съм сопрано, явих се и спечелих златен медал с ария от “Травиата”.

Преди 1944 г. съпругът ми беше царски офицер от кавалерията и по обясними причини напусна армията. Не обичаше военщината, беше много амбициозен и дисциплиниран. Имаше невероятна памет. Успя да запише медицина, когато беше на 35 и завърши за 4 вместо за 5 години. За да можем да се издържаме, се явих на два конкурса в един ден – в операта и в ансамбъла на МВР. Приеха ме и на двете места. Избрах ансамбъла на МВР, понеже там предлагаха и купони за храна“ (…) B ранните следобедни часове по берлинската улица „Краузенщрасе” от прозорците на първия етаж на № 73 се чуват трели. За гостите на Берлин, а и за самите берлинчани, те са непознати. Но ако човек е от България, е невъзможно да не спре и да не се заслуша. “Върви, народе възродени, към светли бъднини върви…”. Гласовете са детски, акомпаниментът е на пиано. Невъзможно е да не се вдигнеш на пръсти и да не погледнеш през прозореца. Гледката е трогателна – няколко дечица са събрани около пиано, до което седи възрастна жена. Тя е учителката по музика в българското училище в Берлин (…) Случайно научават, че в града има и българско училище. Месецът е януари и притесненията са дали момчето ще бъде прието там насред учебната година. Оказва се, че българският му е отличен и Борис започва да посещава тогава държавното българско училище (…) С огромно учудване Мара Иванова разбира, че няма да има музикална програма. Тази ситуация се оказва недопустима за нея. Тя сяда на пианото вкъщи, пуска касетофона и така записва музиката на популярни български детски песни. Въоръжена с музикални записи и с огромната си обич към децата, Мара Иванова продуцира първото си тържество без никакъв хонорар. Дали е имало успех? Няколко дни след това получава покана да преподава музика в българското училище (…) 37 години по-късно “Де е България”, “Хубава си, татковино”, “Аз съм българче”, “Училище наше любимо” звучат на всички български празници в Берлин наред с песни по музика на Моцарт и Шуберт. Изпълняват ги дечица от предимно смесени бракове. Много от тях за първи път се докосват до богатството на българския език. Резултатът е култивиране на обич към България в крехките сърца и умове. През последните 18 години училището в Берлин няма нищо общо с българското Министерство на образованието, то се ръководи от дружество с идеална цел. Но оттам излизат млади хора, които пеят “Аз съм българче” и едва ли някога ще го забравят. Колкото и банално да звучи, човек мисли повече за родината си, когато я напусне. А г-жа Иванова “произвежда” българи….”Най-много се радвам, когато видя, че децата чувстват текста на песента и я пеят от сърце. Това е най-голямата ми награда”, казва Мара Иванова, чиято любима оперна певица е Анна Нетребко заради невероятния й глас и живо поведение на сцената. За 24 май, на рождения си ден, дългогодишната учителка планира да изпълни ария от любимата си опера “Ромео и Жулиета” на училищното тържество в Берлин. Събитието не е за изпускане (…)“.

(край на откъсите)

Като писах през 2016 г. първата си статия за Елисавета Йовович, на това място се замислих – какво ли е станало с г-жа Мара Иванова, дали още е жива? Ако е така, тя вече е на 100 години, на 24 май т.г. ще навърши 101! Влязох в Интернет и започнах да търся, както на кирилица, така и на латиница. На кирилица не намерих нищо, освен информациите, които вече познавах и части от тях цитирах по-горе. Но на латиница открих с огорчение един линк, при който се казва, че Мара Иванова се е поминала на 20 май 2011 г., като до последния месец е продължавала своята работа по музика с децата в това училище. Ето цитат от този линк:

Bulgarische Schule in Berlin e.V.

Von 1966 bis zum Mai 2011 unterrichtete Frau Mara Ivanova an unserer Schule täglich eine Stunde Musik. Generationen von Schülern und Eltern hat sie mit ihrer liebevollen und unermüdlichen Art fasziniert.

Frau Ivanova lehrte nicht nur bulgarische Lieder und Traditionen – sie lehrte Liebe zu Bulgarien und seiner Kultur.

Frau Mara Ivanova verstarb am 20. Mai 2011 kurz vor Vollendung ihres 96. Lebensjahres. Die Bulgarische Schule in Berlin wird das Gedenken an sie in Ehre wahren.

(край на цитата)

Превод: БЪЛГАРСКО УЧИЛИЩЕ В БЕРЛИН (регистрирана организация)

От 1966 г. до май 2011 г. г-жа Мара Иванова преподаваше в нашето училище дневно по един час музика. Генерации от ученици и родители бяха впечатлени от нейния начин на работа, пълен с любов и неуморимост. Г-жа Иванова преподаваше не само български песни и традиции – тя обучаваше на любов към България и нейната култура.

Г-жа Иванова се помина на 20 май 2011 г. малко преди да навърши 96-годишна възраст. Българското училище в Берлин ще запази възвишен спомена за нея.

(край на превода)

Жалко, при случай ще напиша статия за тази вярна на България и на музикалното изкуство певица и учителка Мара Иванова. Мир на праха й!

Прави ми впечатление, че през 2016 г. се публикуваха в български медии няколко информации за Елисавета Йовович в дните около рождения й ден 23 март. Радостно е, че Българското Национално Радио излъчва специално предаване за нея, което цитирам по-долу:

Спомен за Елисавета Йовович

публикувано на 17.03.2016 г.

  • Помните ли… Елисавета Йовович?

На 23 март отбелязваме 115-годишнината от рождението на забележителната оперна певица Елисавета Йовович. В годините преди Втората световна война тя изпълнява целия лиричен сопранов репертоар в Националния ни оперен театър. Тя е прекрасен изпълнител на ролите на Чо-Чо-Сан, Мими, Маргарита, Неда, Виолета, Сестра Анджелика, Таис. Йовович е неповторима в българските опери “Гергана”, “Цвета”, “Косара”…

Чуйте какво разказва за нея Красимира Йорданова в рубриката “Помните ли…” на предаването “Алегро виваче”. В Златния фонд на БНР се пази и техен разговор от 1984 година, както и изпълнение на Елисавета Йовович от 50-те години на миналия век.

Програма Хоризонт Музика Алегро Виваче    Помните ли…

(край на цитата)

Цитирам линк към това предаване на БНР:

http://bnr.bg/post/100676489/spomen-za-elisaveta-iovovich

Особено ценна е публикацията на Огнян Стамболиев в сайта на Софийската народна опера във връзка със 115 години от рождението на Елисавета Йовович, тъй като той дава пълна картина за живота и постиженията на тази бележита певица и вокален педагог. Цитирам цялата статия:

Сайт на Софийската народна опера

ОЧАРОВАТЕЛНАТА ЛИРИЧКА ЕЛИСАВЕТА ЙОВОВИЧ – 115 години от рождението и 20 години от смъртта й

(Фото: Елисавета Йовович като Манон в операта на Жул Масне)


Елисавета Йовович (1901–1996) живя дълго, плодотворно и до края на дните си остана вярна на своя девиз: „Servire d’arte” (Да служиш на Изкуството). И наистина, тя му служеше като: солистка на националната ни оперна сцена, като солистка, педагог и режисьор на сцените на Стара Загора и Русе, като вокален педагог в България, Монголия и Франция. Името й остана в аналите на българската музикална култура във времето, когато тя се професионализираше и започваше най-силният и творчески период.

Родена е на 23 март 1901 г. под знака на Овена, в София. Произхожда от стар самоковски възрожденски род на зографи, книжовници и поборници за националното ни освобождение от варварското турско робство. Възрожденският дух, националното й чувство са в кръвта й, може би затова остава вярна на България, въпреки възможностите за бляскава международна кариера. От малка рецитира, пее, учи музика, балет, пиано, френски. Открива я певицата и педагожката Пенка Тороманова- Радева, която определя гласа й – типичен лиричен сопран, с широк диапазон и красив тембър, с възможности за по-широк репертоар. Подготвя я за приемен изпит в Операта и така през есента на 1923 година младата Елисавета Йовович е вече платена стажантка, която дебютира успешно в две постановки: „Вертер” на Масне (като Софи) и „Фауст” на Гуно (като Зибел). По това време Операта дели сцена и сграда с Драмата в Народния театър. Упорита и работлива, тя е перфекционистка във всичко. Подготвя партиите си прецизно, разчита дори цялата партитура и всички роли в операта, в която участва, изучава стила, епохата. За всяка от ролите си сама си поръчва сценичните костюми и перуки, счита че това е важно за нейното влизане в образа. Търси помощ и съвет в сценичното изграждане на своите роли от видни театрали като  Сава Огнянов и Николай Масалитинов, които я считат за талантлива и като артистка.  Същата есен (1923 г.) Министерството на просветата обявява конкурсен изпит за специализация на млади български таланти в Италия. При голям брой кандидати се класират само трима:  басът Михаил Попов, тенорът Борис Христов и Елисавета Йовович. Така става студентка в една от най-престижните консерватории в света – Академията „Санта Чечилия” в Рим. След като я прослушват, я записват направо във втори курс, в класа на професор Пио ди Пиетро. Завършва четиригодишния период на обучение само за две години и вече е готова за сцената. В учебния оперен театър на „Санта Чечилия” участва в прелестната барокова опера „Слугинята – господарка” на Джовани Батиста Перголези, в „Бохеми” на Пучини като Мими и в поредица концерти. Получава висока оценка от големия композитор Оторино Респиги за изпълненията си на Вердиеви арии, след което и ангажименти за голямо концертно турне на Италианското радио из страната и в Монте Карло.  Освен концертите участва и в пътуваща оперна трупа в постановки на „Бохеми”, „Отело” и „Слугинята – господарка”, „Кармен” и „Палячи”. Поканена е от различни импресарии да продължи работата си в Италия и да гостува на големите сцени там, но през 1927 година тя се завръща окончателно в родината.

През есента на 1927 година младата, 26-годишна Елисавета Йовович е вече редовна солистка на първата ни оперна сцена. Прави своя голям дебют в трудната и обемна заглавна роля на Манон от операта на Жул Масне (режисьор Петър К. Стойчев, диригент Тодор Хаджиев). Утвърждава се като едно от големите перспективни млади дарования и влиза в централния лиричен сопранов репертоар: Виолета Валери от „Травиата”, Маргарита от „Фауст”, Мими и  Мюзета от „Бохеми”, Неда от „Палячи”, Памина от „Вълшебната флейта”, Немея от „Ако бях цар”… Списъкът на ролите й не е дълъг – 35, но повечето от тях са изпълнявани десетки и стотици пъти, като например, Виолета от „Травиата” в повече от 230 представления, също и Мадам Бътерфлай,  Мими, Микаела…

Лиричният й глас, както подчертах, е с големи възможности – от високата колоратура до лирико-драматичните партии. От Джилда („Риголето”) и Антонида („Иван Сусанин”)  до Агата („Вълшебният стрелец”) и Леонора (”Трубадур”), през Таис на Масне или Татяна от „Евгений Онегин”. И навсякъде е еднакво убедителна вокално, музикално, без никакви компромиси – стилна, пределно изразителна. Школата й е перфектна, от родината на Белкантото, музикалността безспорна. В България пее на български език, както бе прието до 80-те години на ХХ век, преди да започнат промените, отразили се и върху българския музикален театър. В чужбина пее на съвършен италиански, френски, немски, руски в зависимост от репертоара. А репертоарният й диапазон е впечатляващ – от предкласиката, през класиката, романтизма до съвременната опера. От Перголези и Хайдн, през Моцарт, Вебер, Доницети, Масне, Пучини, Римски-Корсаков, до Пипков. Тя е първата Яна от „Янините девет братя” на абсолютната премиера на 19 януари 1937 г. С любов изгражда и поредицата си от български героини от оперите на Маестро Георги Атанасов: Цвета, Гергана и Косара от едноименните опери, Княгинята от „Алцек”. Първа изпълнителка на редица други роли от опери, поставени за първи път у нас на сравнително непознати автори като Голдмарк, Вайнбергер, Шарпантие и др.

В Софийската опера до войната тя е сред стълбовете на състава, сред най- ангажираните артисти, при това най-обичаните от публиката и ценените от критиката. Гостува сравнително малко в чужбина – с отделни спектакли и концерти в Чехословакия, Румъния, Югославия и Германия.

След 1944 година нейният съпруг – депутатът от 25-тото Народно събрание, адвокатът Божко Ковачевски е осъден от т.н. „Народен съд” на смърт и убит като „народен враг” и по решение на вожда Георги Димитров тя е прогонена от Софийската опера и интернирана във Враца. По-късно е „реабилитирана” и  изпратена („командирована”)  като вокален педагог и солист, за да „укрепва” професионализирането на наскоро одържавената Старозагорска общинска опера (1946-1949), а след това и Русенската народна опера (1949-1952). След това е реабилитирана и се завръща в родната София и в Операта вече като асистент-режисьор и вокален педагог. Работи упорито и много резултатно с няколко поколения наши певци, за известно време е и в Улан Батор, Монголия, като вокален педагог и режисьор, а от края на 80-те години се установява във Франция, където умира през 1996 година.

Сред ролите й критиката отделя на първо място нейните: Чо Чо Сан, Яна и особено Виолета Валери. По едно странно и щастливо стечение на обстоятелствата тя изпълнява коронната си партия през 1929 г. при откриването на новата възстановена сграда на Народния театър, след нейното опожаряване, през 1932 г. – при откриването на Варненската общинска опера, през 1946 г. – при одържавяването на Старозагорската общинска опера, и през есента на 1949 г. при тържественото откриване на Русенската народна опера. 

Огнян Стамболиев

(край на цитата)

Не е необходимо да добавям повече – сигурно има и други примери за работата на Елисавета Йовович като певица и вокален педагог, които повтарят казаното до сега. Както се каза вече, тя работи до края на живота си във Франция. Нямам сведения за този период и кога е напуснала България – може би Елиана Митова да знае точно, но в книгата не се споменава годината. Само се казва, че след връщането на Елисавета Йовович от Монголия, където е било предвидено да остане една година, а тя е останала цели три години, била е сигурна, че това ще бъде края на педагогическата й дейност. Истината обаче е друга (цитирам пасаж от книгата):

„Завърнах се от Монголия и не мислех, че ще продължа да се занимавам с активна педагогическа дейност. Но съдбата ме отведе отново далече от родината – във френското градче Босолей, на Средиземно море. А в съседния град Мантон има консерватория. Не зная откъде са узнали, че в Босолей живее българска оперна певица, но един ден неочаквано дойдоха при мен и ме помолиха да поема певческия клас. Бях вече на 78 години, но не чувствах умора – затова приех предложението и два пъти в седмицата пътувах до Мантон. Така близо три години. Учениците още ме помнят и идват да ги чуя преди концерт или спектакъл …“

(край на цитата)

Нека днес добавя, че Мантон (Menton) е град в Южна Франция, разположен на брега на Средиземно море между италианската граница и град Ница, като от Ница отстои на 19 км. на североизток. Този живописен град е морски курорт, наричан “перлата” на френската ривиера. Има ж.п. гара по крайбрежната линия на френската ривиера. Населението му е 28 231 жители от преброяването през 2015 г. Направих справка в Интернет по отношение на Музикална академия в Мантон, тъй като в Ница същестувува отдавна авторитетна музикална академия, пък Мантон е недалеч от Ница. Справката показа, че няма такава академия, но в Мантон се провежда всяка година Фестивал за класическа музика през месец август, който има големи традиции и там гостуват именити музиканти. Предполагам, че през 1979 г., когато г-жа Йовович е била на 78 г., може би да е имало клон на тази академия в Мантон, но това са само предположения.

Последният абзац от книгата на Елиана Митова, малко след горните думи на Елисавета Йовович е свързан с нейните посещения в София всяка есен, за да бъде при откриване сезона на Софийската народна опера. Ето какво казва тя: „ (…) Трогнаха ме думите на главния художествен ръководител на операта Светозар Донев, топлите пожелания на младите оперни артисти (…) Спомените на скъпите ми колеги Михаил Люцканов и Илия Йосифов ме върнаха към миналото. Никола Николов, както си го наричахме между нас Колето, дойде да ме прегърне и възкликна: „Ето я моята Бътерфлай!“ Преди много години, в Русе, бяхме играли заедно (…) И си помислих колко е хубаво да оставиш макар и единствен спомен у някого за щастливо изживени творчески мигове, за пълноценно отдаване в изкуството!“

София – Босолей – София, май 1986 – октомври 1989

(край на цитата от книгата на Елиана Митова)

През 2016 г. – няколко дни преди 23 март мой приятел от Русе – Саркис Бахдасарян ми се обади, че знае много подробности от живота на Елисавета Йовович в Русе (Саркис е работил в Русенската опера и сигурно има спомени за г-жа Йовович). Не можахме да се свържем до сега по този въпрос със Саркис, но ще се помъча да открия новини за певицата поне за следващите години.

Нека днес на 21 март 2020 г. да си спомним за Елисавета Йовович по случай рождения й ден на 23 март, както и за драматичната й съдба в продължение на много години. Лично аз съм впечатлен от оптимизма и голямото й желание още да работи, когато е била във Франция, макар и вече на 78 години.

………………………………

Изпълнение на Елисавета Йовович (единствен запис):

Puccini: Madame Butterfly Un bel di vedremo

…..